Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 54 (всего у книги 62 страниц)
Вдигна мускета и дозапъна петлето, като задържа с палец механизма да не щракне. Като погледна над дългата цев, видя, че дулото почти опира туловището на животното. Нямаше нужда да използва мушката. Внимателно обра луфта на спусъка и ударникът падна в рояк синьо-бели искри над подсипа. Последва оня миг на забавяне, който изглежда като част от вечността, докато всъщност е само част от секундата, после тежкото оръжие изрева, блъсна рамото му, като го накара да приседне и го заслепи с облак бял дим, в който изчезна тялото на слона.
Миг след своя изстрел, той чу мускета на Аболи. Изведнъж горският покой бе взривен от внезапен порив на десетки огромни тела. Стадото се хвърли с мощен рев през храстите, а цели дървета се огъваха и прекършваха под неудържимия напор.
Том остави празното оръжие, посегна зад гърба си, за да поеме нов мускет и скочи прав. Втурна се в гъстия облак дим. Когато излезе от другата му страна, видя подскачащата задница на слона, да изчезва в сключилите се зад нея шубраци.
– След него! – извика Аболи и двамата се втурнаха подир бягащото животно. От всички страни се разнасяше тътен от бягащи женски и пищящи малки. Шипове и счупени клонки разкъсваха дрехите и деряха кожата му, но Том не усещаше нищо, хукнал през просеката, оставяна от бягащия мъжкар.
Изскочи в откритото пространство край едно от езерцата и видя на петдесет стъпки пред себе си побягналото с все сила животно, развяло уши и жлътнало зъби от двете страни на облото си торбесто туловище. Късата мощна опашка стърчеше и Том видя мърдащи прешлени по извития гръбнак.
Вдигна мускета и стреля в него. Слонът приседна на задник и се хлъзна по брега. Но явно куршумът бе одраскал гръбнака, вместо да го прекърши и животното остана парализирано само за миг. Стигнало основата на полегатия бряг, то отново се изправи, прецапа езерото и излезе от противоположния му край.
Аболи тичаше успоредно с Том и също стреля над езерото. И двамата видяха как от главата на слона се вдигна парче засъхнала кал, но мъжкарят само разклати глава, изплющя с уши и потъна в гъстия шубрак на другия бряг. Том грабна третия мускет от ръцете на моряка, който бе стигнал задъхан до него и се хвърли през брега да гони бягащото животно.
Аболи тичаше до него и двамата виждаха откъде минава мъжкарят, защото върховете на дърветата се люлееха, а подире му оставаше шумоляща, трещяща и бумтяща следа, като след кит, запорил с мощни удари на опашката си водната повърхност.
Изведнъж отдясно се разнесоха мускетни изстрели и Аболи изръмжа:
– Другите мъжкари са налетели на Алф и Люк.
Тичайки един до друг, те заобиколиха езерцето и навлязоха в отсрещния гъсталак. Пробиваният от слона проход се сключваше зад него и двамата напредваха с усилие, оставяйки парцали от дрехите си и парчета кожа по бодливите храсти.
– Няма да го стигнем – каза задъхан Том. – Ще се измъкне.
Но когато най-после излязоха в открито пространство и двамата извикаха радостно – слонът се виждаше на пистолетен изстрел от тях. Ударен бе лошо. Бягът бе преминал в неуверен ход, главата висеше, а бивните оставяха бразди в меката почва. От туловището му струеше светла пенеста кръв.
– Първият ти изстрел го е ударил в белия дроб! – извика Аболи и двамата се хвърлиха напред с нова сила, като бързо скъсиха разстоянието до раненото животно. На десет крачки от него Том се отпусна на едно коляно. Бореше се за въздух, сърцето му биеше лудо, а ръцете трепереха, докато опитваше да се прицели отново в гръбнака на поклащащото се животно.
Този път изстрелът бе точен. В мига преди да го обгърне мъгла, Том видя как куршумът се забива в широкия сив гръб и разбива гръбнака точно над опашката. Мъжкарят отново приседна. Том се изправи и затича настрани, за да заобиколи облака дим.
Слонът седеше пред него, люлееше глава от болка и ярост, насочил нагоре огромни бивни, а от тялото му струеше карминена кръв. Предсмъртните ревове щяха да спукат тъпанчетата на Том.
Аболи стреля в челото му и макар двамата да видяха как куршумът удря костната изпъкналост, той не можа да пробие дебелата крепостна стена, зад която се криеше мозъкът. Осакатеното животно направи опит да изправи задните крака и да докопа мъчителите си.
Двамата мъже побягнаха далеч от обсега на размахания хобот и започнаха да сипват с разтреперани ръце барут в дулата на пушките си, да тъпчат тампони и оловни куршуми в тях. После отново се прокраднаха напред, като започнаха да обикалят животното в търсене на слабо място.
Още няколко пъти те бягаха на безопасно разстояние да зареждат, за да се завърнат и да стрелят отново. Постепенно силите на звяра изтекоха през двадесетте отворени рани, той нададе последен болезнен рев, катурна се настрани, вирна тези приказни бивни и замря.
Том го приближи предпазливо. Протегна мускета и докосна с дуло малкото око, украсено с бледи мигли и пълно с почти човешки сълзи. То не мигна. Най-после мъжкарят беше мъртъв. Искаше да нададе победоносен вик, но го обзе почти религиозно чувство на печал. Аболи дойде при него и срещнал погледа му, кимна с разбиране.
– Да – каза той, – вече си истински ловец, защото почувства красотата и трагедията на онова, което правим.
135.
Алф и Люк бяха свалили втория мъжкар, а третият успя да се измъкне със стадото невредим. Том искаше да го преследват, но Аболи и Фунди му се присмяха.
– Никога повече няма да го видиш. Сега ще бяга двадесет мили без да спре, а след това ще измине още петдесет с ход по-бърз от твоя бяг.
Вечеряха богато като принцове с изобилие жилаво и миризливо месо от слонски бузи, опечено на шишове от зелени клони и пиха до насита калната вода от езерцата, сякаш бе първокачествено вино. Заспаха като убити край огъня.
През следващите два дни извадиха бивните на двата слона, като ги издялкаха от черепите с безкрайно внимание да не наранят или одраскат повърхността им. Фунди им показа, как да измъкнат дългия конусообразен нерв и да натъпчат трева в дупката. След това привързаха с лико четирите зъба към пръти за носене. Когато поеха дългия път назад към лодките, всеки зъб се носеше от четирима.
Щом стигнаха реката, закопаха бивните толкова дълбоко, че дори и хиените да не могат да ги изровят и изгризат. После продължиха с лодките нагоре срещу течението. С всеки изминал ден следите от слонове ставаха по-многобройни и по-пресни. Слизаха за лов и понякога успяваха да убият животните на пет-шест мили от брега. Друг път обаче пак губеха дни наред в преследване на стадата.
За един месец събраха достатъчно бивни, за да натоварят догоре и двете лодки. Белите бяха капнали от изтощение. Всяка тлъстинка от телата им бе изсмукана, лицата измършавели, телата – кожа и кости. Само Аболи и Фунди изглеждаха незасегнати от изпитанията на лова. Решението на Том да се завърнат във форт Провидънс бе посрещнато с всеобща радост.
Същата вечер Аболи и Фунди дойдоха при Том, загледан в гаснещия огън и потънал в мисли за предстоящата среща със Сара. Клекнаха от двете му страни и той внимателно разгледа черните им лица, преди да заговори:
– Работата, значи е сериозна – каза той уверено. – Виждам, че се готвите да помрачите радостта ми и удоволствието от завръщането в Провидънс. – Изпусна въздишка на примирение и добави: – Е, какво има?
– Фунди казва, че сме много близо до земите на неговия народ, лоци.
– Колко близо? – попита подозрително Том. Вече бе научил доста добре езика на лоци и знаеше, каква е тяхната представа за много близо.
– Десет дни път – започна Фунди убедително, а когато Том го погледна укорително, сведе поглед и добави: – Или съвсем малко по-далеч.
– Фунди иска да си върви? – попита Том.
– И аз ще отида с него – промълви тихо Аболи.
Том бе обзет от тревога. Стана, отведе Аболи извън кръга от светлина и се нахвърли почти сърдито:
– Какво означава това? – попита той. – Искаш да ме изоставиш и да се върнеш в Африка ли?
Аболи се усмихна.
– Ще те оставя само за известно време. Ти и аз сме клони на едно дърво. Нищо не може да ни раздели.
– Защо тогава тръгваш без мен?
– В продължение на много години лоци са били преследвани от роботърговци. Само ако зърнат бялото ти лице… – Той потръпна изразително. – Не, ще отида с Фунди сам. Ще вземем от стоките. Колкото можем да носим. Фунди казва, че неговото племе има на склад бивни от слонове, които са хващали в капани, както и от намерени умрели от старост животни. След като Фунди ги успокои и като видят стоките, може би ще успея да сложа начало на търговията с лоци.
– Как ще те открия?
– Аз ще се върна във форт Провидънс. Фунди казва, че бих могъл да купя едно кану от лоци. Може би то ще се окаже пълно с богатства, когато отново се съберем. – Аболи сложи доброжелателно ръка на рамото му. – През изминалите дни доказа, че си голям ловец, но вече е време да си починеш. Върви при жената, която те очаква и я направи щастлива. Ще се върна преди смяната на сезоните, преди да започне Голямата влага.
На другата сутрин Аболи и Фунди вдигнаха на главите си тежки вързопи със стока: мъниста, медни нишки и плат. По такъв начин ръцете им оставаха свободни да държат оръжието. Поеха на запад по брега на реката. Том повървя известно време редом с Аболи, после спря и загледа как старият му приятел се изгубва сред високите крайречни дървета. Обърна се натъжен и бавно тръгна назад към мястото, където бяха вързани натоварените лодки.
– Отблъсни! – заповяда той, заел мястото си при руля на първата лодка. – Назад, към форт Провидънс. – Гребците го поздравиха с радостни възгласи и натиснаха здраво весла по течението.
136.
Наблюдателите ги забелязаха, още щом се показаха иззад последния завой. Сара подскачаше нетърпеливо на брега, когато Том скочи от първата лодка. Хвърли се в прегръдките му, но веднага отскочи и вторачи ужасен поглед в лицето му.
– Но ти си умрял от глад! – викна тя. – И приличаш на плашило в тия парцали! – После сбърчи нос. – Кога си се къпал за последен път?
Поведе го нагоре по брега, но не го пусна в малката къщичка.
– Ще усмърдиш целия ми труд.
Напълни с гореща вода тенекиено корито, сложено под финикова палма в задния двор. Съблече го и остави настрани парцалите, след което го настани като малко дете в коритото. Изтърка с гъба мръсотията и наслоената пот от дългите седмици непрестанен лов, изми и среса гъстите му черни коси, сплете ги в моряшка плитка. Оформи с ножица рунтавата брада в модерно клинче, въведено от Крал Уилям. Намаза всичките му драскотини и рани с мехлем, взет от амбулаторията на доктор Рейнолдс. Том се остави с наслаждение на грижите й.
Накрая му помогна да облече чисти, с любов изгладени риза и бричове. Едва тогава го хвана за ръка и го въведе в къщичката. Показа всичко, което бе направила по време на отсъствието му – от люлеещия се стол, изработен от дърводелците специално за него, до широкото двойно легло, монтирано в задната стая и покрито с дюшек, ушит лично от нея и натъпкан с пухчета от дърветата покрай брега.
Том хвърли лукав поглед към леглото.
– Изглежда доста добре направено, но смятам да го изпробвам, преди да дам окончателното си мнение – каза той и я подгони около леглото. Направиха две обиколки, преди тя да се остави със смях в ръцете, които внимателно я отпуснаха върху бродираната покривка.
После останаха легнали, потънали в разговор до залез-слънце и дълго след това. Разказа й всичко видяно и чуто. Описа лова и новите непознати земи, които бяха открили, горите и далечните сини планини, чудните животни и птици.
– Толкова е красиво, голямо и безкрайно, толкова диво – каза Том, като я притисна здраво до себе си. – Не срещнахме жива душа, нито видяхме каквато и да било следа от човек през целия поход. Всичко това е наше, Сара. То ни чака.
– Ще ме вземеш ли другия път? – попита тя, ревнувайки за вниманието му, изпълнена с копнеж да сподели всичко с любимия си. Неизвестно защо, Сара бе уверена, че ще има и втори път. Видя, че се е влюбил в тая земя, също както беше влюбен в нея. Знаеше, че от този момент нататък и двамата бяха неотделима част от нея.
– Да – съгласи се той. – Следващия път ще дойдеш с мен, за да видиш.
Имаше толкова неща за казване и обсъждане, че последваха още много безсънни нощи. През настъпилите мързеливи седмици, докато хората си почиваха и възстановяваха от лова, Том и Сара прекарваха много часове насаме. Том четеше дневника, който бе водил по време на експедицията, като внимаваше да не изпусне нито една подробност и когато свърши, започнаха да кроят планове за бъдещето.
– Имахме късмет, да открием тая река Лунга или по-скоро, да ни я покаже Фунди – каза Том. – Старите португалски мореплаватели са я пропуснали, а явно и арабите. Фунди ми каза, че арабският търговски път, роботърговският път, минава много по на север. Той се усмихна на спомена. – Щом Фунди казва, че е много далеч, значи трябва да е поне на сто мили, ако не и повече. Ако имаме късмет, тук няма да ни открият нито оманците, нито Компанията на Джон. Форт Провидънс е чудесен преден пост за вътрешността. Слонските стада по тия места не са били изтребвани и ако Аболи, и Фунди установят връзки с племената, можем да започнем търговия с тях и всичко ще остава за нас.
– А къде ще продаваш слоновата кост? – попита тя. – Не можеш да го правиш нито в Занзибар, нито в друго арабско пристанище, нито пък по местата, където има кантори на Компанията. Брат ти Гай няма да те остави на мира, ако подуши къде си. Не можем и да се върнем в Англия. – Не искаше да прозвучи тъжно и бързо продължи: – Къде можем да продаваме нашите стоки и да се снабдяваме с барут и куршуми, лекарства и брашно, свещи и масло, въжета, платно и катран?
– Има подходящо място наблизо – увери я Том. – Щом започне дъждовният сезон, Голямата влага, измъкваме се оттук и поемаме към Добра Надежда. Холандците ще изкупят с радост слоновата кост, а с още по-голяма радост ще ни продадат всичко, което можем да си платим. А което е най-хубавото, те не биха дали пукната пара за заповедта на лорд-канцлера на Англия, да бъда арестуван.
Имаше много работа за всички във форта през седмиците, изминали в очакване на Аболи. Всички бивни трябваше да се почистят, претеглят и опаковат в сено, за да не бъдат повредени по време на плаването. След това малката „Лястовица“ трябваше да се извади и да се наклони на брега под форта, за да се почисти дъното от водорасли. Дървоядите, успели да се настанят в обшивката, трябваше да бъдат изгорени с вряла смола. Върната обратно във водата, тя беше пребоядисана, платната й закърпени, а в стъкмяването бяха внесени известни промени, за да не се разпознае в нея корабът, с който бяха избягали от Англия. Според моряшкото суеверие, смяната на име носи лош късмет, но нямаше какво да се прави. Изчегъртаха старото име и изписаха на негово място новото.
Когато всичко бе готово, Сара счупи бутилка коняк от корабните запаси в носа на кораба и тържествено произнесе:
– Преименувам те на „Кентавър“ и нека Бог благослови теб и всяка душа на борда ти!
После натовариха слоновата кост в трюма на „Кентавър“. Напълниха бъчвите с вода и приготвиха всичко необходимо за плаването на юг.
Всеки следобед, покрай северния хоризонт, където се издигаха до небето огромни планини, започнаха да се събират буреносни облаци. Залезите ги обагряха в яркочервено, в търбусите им проблясваха мълнии и далечният тътен вещаеше настъпването на дъждовния сезон.
Първите валежи се изсипаха на главите им, донесени от сивите облаци, довлекли се откъм планините. Три денонощия ги бомбардираха гръмотевици и всичко бе изпълнено с вода, сякаш се бяха настанили под някакъв могъщ водопад. После буреносните облаци се разнесоха и в затишието, иззад завоя, изникнаха дузина дълги пироги, които бързо се спуснаха по набъбналото течение на Лунга. В първата лодка стоеше изправен Аболи. Том нададе радостен вик и затича към брега да го посрещне.
Фунди седеше в последната лодка, а всички гребци бяха непознати. Дъното на всяка пирога бе покрито със слонски бивни, не така големи като натоварените в трюма на „Кентавър“, но въпреки това ценни.
Всички гребци бяха лоци, съплеменници на Фунди. Въпреки неговите уверения, те се плашеха от белите чужденци във форт Провидънс. Очакваха да ги оковат и отведат надалеч, както се бе случвало с толкова много техни съплеменници. Заминали, за да не се върнат никога вече.
Повечето бяха старци, сгърбени и посивели, както и юноши с жълто по устата. Гушеха се един в друг на брега и успокоителните думи на Том, произнесени на майчиния им език, не им донесоха утеха, нито спокойствие.
– Дойдоха само защото Бонгола, вождът им, нареди – обясни Аболи. – Когато видя донесените от нас стоки, алчността му надделя над страха от роботърговците. Все пак, отказа да дойде лично, а прати най-незначителните членове на племето.
Стовариха бивните на брега и ги претеглиха. После започнаха да пазарят цената с Фунди.
– Не искам да развалям търговията, като им надплатя – обясни Том на Сара. – Но и не искам да я ликвидирам, преди да е започнала, като ги ударя в цената.
В края на краищата, канутата бяха натоварени с венециански стъклени мъниста, топове плат, сандъци с огледалца и стоманени брадви, и гребците поеха обратния път към дома. Малката флотилия се понесе срещу течението, под напора на хора така изпълнени от щастие, задето са се измъкнали невредими, че гребяха като луди, надавайки истерични викове на благодарност към племенните си божества и своите предци. Флотилията се скри зад завоя.
– Ще дойдат пак следващия сезон – пророкува Аболи. – Бонгола ще има грижата за това.
Фунди и трима от по куражлиите лоци, които бяха останали с него, приеха да се грижат за сградите и градините по време на дъждовния сезон, като ги пазят от набезите на диви животни. Всички останали натовариха новопристигналите бивни на „Кентавър“ и сами се преселиха в него. Под разразилите се с пълна сила дъждове, корабът се остави на мусона и течението на придошлата вода и пое надолу към Океана на Индиите.
– Курсът край Мадагаскар към Добра Надежда е изток-югоизток. Отбележете го на траверсната дъска, мастър Тайлър, ако обичате! – заповяда Том.
– Изток-югоизток, капитане!
– Пълен напред, мастър Тайлър! – каза Том и хванал Сара за ръка, тръгна към носа. Застанаха там двамата, загледани в летящите риби, които изскачаха над повърхността в Мозамбикския проток, блясваха като хвърлена нова сребърна монета и пак се врязваха във водата.
– Ако успея да намеря свещеник на Добра Надежда, ще се омъжиш ли за мен, Сара Бийти? – попита Том.
– С положителност, Томас Кортни! – Тя се засмя и го прегърна по-силно. – Хич не се съмнявай!
137.
Малкият „Кентавър“ хвърли котва в Тейбълбей в една слънчева утрин, когато югоизточният вятър изрязваше бели къдри по гребените на вълните. Слязоха на брега в подножието на извисената планина, чието плоско било бе застлано с прочутата покривка – постоянно висящ бял облак.
Селището се бе разраснало от последния път, когато го видяха. Предписанията на холандската Източноиндийска компания, забраняващи придобиването на земя или постоянно местожителство от чужденци, бяха точно толкова драконовски, колкото и на английския еквивалент. Том обаче скоро откри, че няколко златни гулдена, пуснати в подходяща ръка, много помагат за преодоляване на разните законови измишльотини. След като платиха съответните такси, приемът, който им бе оказан от гражданите беше най-сърдечен, особено с оглед на факта, че „Кентавър“ беше добре натоварен и холандските търговци надушваха вече печалбата.
Възнамеряваха да останат в залива, докато спрат дъждовете над Брега на треската. Понеже каютата им на „Кентавър“ беше много малка, а непрестанното клатушкане на кораба създаваше известни неудобства, Том нае една къщичка на брега, недалеч от градините на Компанията, поддържана от освободена малайска робиня, която се оказа прекрасна готвачка и домакиня.
През първите седмици, Том обикаляше наредените край брега магазини и със задоволство установи, не търсенето на слонова кост е голямо. Сключи няколко добри сделки. Екипажът получи първата си заплата и дял от печалбата, откак бяха напуснали Англия. През следващите няколко месеца, повечето от тях профукаха всичко по кръчми и бардаци, но Нед Тайлър и доктор Рейнолдс си купиха малки участъци земя в долината, под отдалечения край на планината.
Том и Аболи дадоха почти целите си дялове за закупуване на вещи и продукти необходими за още един сезон на брега, както и за търговски стоки, предлагани по складовете на колонията.
Том даде на Сара петдесет лири за собствени разходи, с които тя си купи малък клавесин и бебешка люлка на дървени обръчи, която нашари с цветя и образи на херувими.
Целият екипаж се събра в малка черква за венчавката на Том и Сара, а после ги понесе на рамене с викове и песни чак до квартирата им.
В една от крайбрежните кръчми, Аболи откри спаружен от слънцето дребен холандец на име Андриес ван Хутен, докаран от родината си в качеството на златотърсач, за нуждите на холандската Източноиндийска компания.
– Обиколил съм планините чак до Стеленбош – съобщи той на Аболи, след като без всякакво усилие изля в гърлото си трета халба ейл, докато адамовата му ябълка подскачаше. – Няма никакво злато в тая проклета колония, но усещам мириса му на север. – Той подуши въздуха. – Само да можех да намеря кораб, да ме откара нагоре по крайбрежието. – Хвърли изпълнен с надежда поглед към Аболи. – Нямам обаче пукнат гулден, да си платя пътя.
Аболи го заведе при Том и след това водеха разговори всяка вечер. Накрая Том прие да закупи всички необходими на Ван Хутен инструменти и да го вземе във форт Провидънс, когато вдигнат платна.
Приятните дни в Добра Надежда отлетяха бързо и скоро те отново товареха „Кентавър“, като полагаха особени грижи за клавесина на Сара и люлката. Когато се смениха сезоните, а дъбовете по улиците на града загубиха листата си, те вдигнаха котва и поеха на север покрай Кейп Пойнт, за да навлязат отново в Мозамбикския проток.
Открили устието на Лунга и поели трудния път срещу течението, те забелязаха различни парчетии виснали по клоните на крайбрежните дървета, по които разбраха до къде е стигнало речното равнище през дъждовния сезон. Когато стигнаха хълмистите райони, гората се бе раззеленила и напъпила от нов живот.
Оправдал доверието, което му бе оказано, Фунди ги посрещна на брега и гордо показа на Том, колко добре се бе справил със задачата си, по време на тяхното отсъствие. Захванаха се с припокриване на колибите и укрепване на слабите места в палисадата. Сара сложи клавесина си в предната стая и всяка вечер развличаше Том с музика и пеене.
Люлката постави до леглото им в задната стая. Първата вечер, когато седна, за да свали ботушите си, Том й хвърли лукав поглед и заяви:
– Това следва да се приеме като предизвикателство, мистрес Кортни. Дали да не видим, какво можем да направим за напълването й?
Нямаха много време за работа по въпроса, защото след няколко седмици Том се приготви да поведе първата експедиция нагоре по реката.
Ван Хутен беше в първата лодка, седнал на сандъка с химикалите си, приготвил корито за промиване на златен пясък. Проверяваше всеки пясъчен нанос, покрай който минаваха. Когато другите тръгваха да преследват слонските стада, Ван Хутен не отиваше с тях, а поемаше с двамата си помощници лоци към хълмове и потоци в търсене на скъпоценния метал.
Ловът беше добър този сезон. За месец натовариха лодките и бяха готови да поемат обратно към форт Провидънс.
Този път Сара дойде с Том, понесла кутия с бои и четки, закупена в Добра Надежда. Времето й минаваше в рисуване на скици и пейзажи от местностите по пътя им.
Отидоха много нагоре по реката и в крайна сметка стигнаха териториите на лоци. Жителите на първото село мигом потънаха в гората и трябваше да минат няколко дни, докато започнат боязливо да се измъкват, един по един, измежду дърветата. След като Фунди и Аболи успокоиха първоначалните им страхове и подозрения, между двете групи бяха установени приятелски отношения.
Разбраха, че лоци са общо взето приятен и жизнерадостен народ. Макар и дребни на ръст, те бяха добре сложени и хубави. Някои от жените бяха направо красавици, с изтънчени, характерни за поречието на Нил черти. Ходеха с обнажени гърди и осанката им бе изпълнена с горда грация.
Аболи проведе сериозни преговори със старейшините на племето, като в резултат получи за жени две от най-хубавите и закръглени девственици срещу няколко ролки медна нишка и торбичка стъклени мъниста. Момичетата се казваха Фала и Цете. Трудно можеше да се каже, кой остана по-доволен от сделката: женихът или двете малки булки, вирнали носове в новите си премени, дадени им от Аболи като част от пазарлъка и изпълнени с почит и благоговение към съпруга си.
Доктор Рейнолдс, асистиран от Сара, излекува няколко болни от племето, което заздрави окончателно взаимното доверие. Когато експедицията продължи срещу течението към главния краал9090
Краал – африканско селище във вид на окръжност.
[Закрыть] на лоци, новината за пристигането им ги изпреварваше, понесена от звуците на племенните барабани. Главният вожд Бонгола слезе лично да ги посрещне край брега, след което ги заведе в нови, издигнати специално в тяхна чест колиби.
Селището на Бонгола представляваше струпани една до друга няколкостотин колиби, с покриви от палмови листа, разположени по брега на реката и склоновете на приречния хълм. Всяка колиба бе заобиколена от мангови и бананови дървета, както и с градинки маниока.9191
Маниока – тропическо растение с годни за храна корени с високо съдържание на скорбяла.
[Закрыть] Издигнати на колове краали даваха подслон на дребните добичета на племето и ги закриляха от нощните похождения на хиени и леопарди.
Аболи и Том вече говореха свободно езика на лоци и провеждаха всеки ден дълги беседи с Бонгола. Вождът беше бъбрив по природа дребосък, който изложи пред Том цялата най-нова история на племето. Някога лоци населявали плодородни и богати земи по бреговете на голямото сладководно езеро на север, но се появили роботърговци и налетели върху им като гепард на газела. Оцелелите избягали далеч на юг и вече почти две десетилетия се опазвали от опустошителните набези. Но всеки ден живеели със страх, защото знаели, че търговците навлизат все повече във вътрешността.
– Знаем, че един ден пак ще трябва да бягаме – каза Бонгола. – Затова ни обзе такава тревога, когато научихме за пристигането ви.
Том си спомни разказа на Аболи, как бил отвлечен като дете от ловците на роби. Спомни си също несретниците от пазарите за роби в Занзибар и отново го обзе дълбоко отвращение. Силен гняв го обзе заради невъзможността да облекчи по някакъв начин жестоката съдба на тоя народ.
Търговията с Бонгола се оказа изгодна: дребосъкът предложи за продан много и качествени бивни от собствените си запаси. Ван Хутен се завърна от една експедиция и гордо показа на Том пет таралежови шипа, запушени откъм широкия край. Когато отпуши един от тях и изсипа съдържанието му върху блюдото на прецизна везна, Том се вторачи в мъничката купчина метални прашинки и люспи, жлътнали весело на слънцето.
– Златен пясък? – попита той. – Чувал съм да разправят за фалшиво злато. Сигурен ли си, че не е такова?
Ван Хутен се изпъчи, възнегодува срещу подобно петно върху професионалната си чест и показа на Том, как се проверяват люспите с киселина.
– Киселината разяжда всички основни метали, освен благородните – обясни той. Под погледа им химикалът зашипя и забълбука, но когато металната люспа бе извадена, тя си остана лъскава и с непокътната повърхност.
Заведе Том до мястото, където бе промил пясъка и му показа цяла верига чакълести и пясъчни наноси по протежение на една долина. По искане на Том, Бонгола им отпусна петдесет жени – мъжкият кодекс на честта не позволява да се срами полът с черна работа, като копане из полето и дълбане на дупки в реката.
Ван Хутен снабди всяка жена с корито и демонстрира как се работи с него. Как се пълни и разтърсва, как водата отмива пясъчните кристали, докато на дъното останат само лъскавите частици метал. Жените бързо овладяха тънкостите на занаята, а Том обеща да заплаща с парче мънистен наниз всеки пълен с благороден прах шип, който му донесат.
Наносното находище на Ван Хутен се оказа толкова богато, че една усърдно работеща жена успяваше да напълни мъничкото конусче за по-малко от ден. Скоро промиването на златоносен пясък се превърна в предпочитано занимание за племето. Щом някой мъж понечеше да се присъедини към това доходоносно прекарване на времето, жените го прогонваха с негодувание.
Наближаваха дъждовете и отново дойде време да поемат по течението. Лодките бяха натоварени до горе със слонова кост, а в касата на кораба имаше заключени почти сто унции златен пясък.
Когато Аболи каза на Фала и Цете, че ще ги остави при семействата им, докато се върне следващия сезон, те избухнаха в безутешни ридания и порой сълзи. Сара му се скара:
– Как можеш да бъдеш толкова жесток, Аболи? Накара ги да те обичат, а сега разбиваш мъничките им сърца!
– Те ще умрат от страх и морска болест по пътя, а дори да оцелеят, всеки ден ще тъгуват за майките си. Ще направят живота ми невъзможен, както и своя. Нека по-добре си седят тука и чакат, като примерни съпруги.
Покрусата на двете момичета бе заличена по чудотворен начин: Аболи им подари на раздяла огледала, мъниста и платове, с което ги направи най-богатите съпруги в селото. И двете бъбреха засмени, докато махаха за сбогом към високия черен кормчия на първата лодка.
Когато се върнаха в земите на лоци в началото на следващия сух сезон, и Фала и Цете бяха станали огромни от бременността, гладките им черни кореми се издуваха над бедрените препаски, а гърдите им приличаха на тикви. Родиха с няколко дни разлика, а Сара им акушираше. И двете имаха момчета.
– Господи! – възкликна Том, докато ги разглеждаше. – Няма никакво съмнение, че са от тебе, Аболи. – Само да им се лепне по една татуировка и нещастните дяволчета ще станат грозни като баща си.
Аболи бе станал нов човек. Цялата му достолепна резервираност изчезваше безследно, щом седнеше на прага с по един бузест и олигавен син на всяко коляно. Белязаното лице, внушавало ужас на стотици врагове, ставаше благо и почти красиво.
– Този е Зама – съобщи той на Сара и Том, – защото ще стане голям воин. А този – Тула, защото от него ще излезе поет и мъдрец.
В тъмнината на същата нощ, притиснала буза към лицето на Том, Сара зашепна в ухото му:
– И аз искам син, Том, моля те! Моля те, скъпи, дай ми едно бебе, което да прегръщам и обичам!
– Ще опитам – обеща той. – Ще опитам с всички сили. – Но годините минаваха, половината във форт Провидънс или в пътешествия към дивите земи на лоци, а другата – в Добра Надежда, а Сара си оставаше слаба и стройна, с плосък корем и нищо, което да пълни утробата й и да налее красивите й гърди.
