Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 50 (всего у книги 62 страниц)
121.
В студения сезон, когато първите ветрове повяха откъм морето в месеца преди насладите на Рамадан, армията на Ал Малик излезе срещу стените на Мускат, за да се изправи пред разгърналите се в боен строй отоманци и лоялни на халифа племена.
Ал Малик седеше с щаба си под кожен навес върху билото на един хълм, а войските му бяха разположени отдолу. Вдигна до окото си бронзов далекоглед и го насочи към отрядите на врага. Турците заемаха центъра, с кавалерията отпред. Зад нея се виждаха камиларите.
– Колко са? – попита принцът околните, които се препираха, сякаш брояха кози на пазара.
– Дванадесет хиляди турци – постигна най-накрая съгласие свитата. Центърът блестеше с бронз и стомана, зелените флагове на Великата Порта се вееха с плющене, под напора на морския бриз, кавалеристите се раздвижиха напред-назад, за да се строят във фаланга, готови за атака.
– А Масакара? – отново попита принцът. – Те колко са? – Племето беше на десния фланг, безредна навалица от камили и хора, шумни и подвижни като ято скорци.
– Шест или седем хиляди – каза шейхът на Харасис.
– Поне толкова – добави друг. – Може и да са повече.
Ал Малик погледна към другия фланг, където се виждаха черните чалми и яшмаци на Бани Бу Хасан и Харт. Това бяха вълците на пустинята, на брой колкото и Масакара.
Ал Малик отново усети горчивината на разочарованието в гърлото си. Численото превъзходство на противника беше почти двойно. Ал Салил не бе успял да спечели на своя страна северните племена. Ал Малик нямаше никаква вест от него, откак се загуби в далечината на пустинята преди два месеца. Сърцето му казваше, че беше сбъркал – не трябваше да изпраща Ал Салил при тях. Всеки ден очакваше с вледенено сърце да получи дар от Масакара – отрязаната глава на сина си в кожена торба. Макар ужасяващият подарък да не бе пристигнал, доказателството за провала на мисията беше пред очите му: почти петнадесет хиляди копия насреща му.
Изведнъж в турските редици настъпи суматоха. Пратеници на щаба разнесоха нареждания и роговете затръбиха атака. Турската кавалерия тръгна напред, редица след редица с окъпани в слънчеви лъчи амуниции и оръжие, но арабските части останаха по местата си, като откриха широки пролуки по фронта. Това бе необичайно и принцът насочи с любопитство далекогледа си натам.
В турските редици започна ново вълнение и този път пратениците хукнаха от командването в центъра към арабите. Енергичните им ръкомахания ясно показваха, че ги призовават, да се присъединят към атаката и да затворят опасните пролуки по фронта.
И тогава арабите тръгнаха, само че едни срещу други към центъра, където турските редици спряха объркани от тази неочаквана маневра.
– Боже милостиви! – прошепна Ал Малик, усетил как сърцето му се мъчи да изхвръкне, а дъхът му спира.
По средата на първата редица в армията на Масакара се развя ново знаме. Носеше го висок мъж на чистокръвна камила с цвят на мед. Ал Малик насочи далекогледа в негова посока и видя, че знамето е лазурносиньо със сребърен надпис. Под удивения му поглед, войнът свали чалмата си и насочи копие напред. Косите му бяха златночервени, а копието сочеше към турците.
– Аллах! Слава на Аллаха! Ал Салил е успял! Племената са на наша страна.
Арабските формирования от двата фланга започнаха да притискат турците в центъра, свивайки около тях стоманен юмрук.
Принцът се изправи и заповяда:
– Напред! В атака!
Гръмнаха бойни барабани, пронизително запищяха рогове, понесе се войнствен вик.
Със Саар и Ауамир в центъра армията на юга потегли напред, заслонила синия небосклон с гъст облак прах.
122.
Дориан яздеше в средата на първата редица, а сърцето му пееше от радост. Чак до тоя последен миг той не беше напълно уверен, че шейховете на Масакара ще удържат обещанието си и ще се обърнат срещу отоманците. Чевръстото животно под него се откъсна от останалите и само Батула успяваше да се държи на едно копие разстояние отзад.
Турците бяха объркани. Повечето продължаваха да гледат напред към приближаващите талази на алмаликовото войнство и само крайните бойци успяха да съзрат опасността откъм фланга.
Сблъскаха се с гръм и трясък, тяло в тяло и щит в щит. Пробиха отоманския фланг. Дориан си набеляза един як воин в плетена ризница и бронзов шлем, с изкривено от гняв и изненада мургаво лице, който с мъка удържаше мятащия се под него кон. Наведе острието на копието и се снижи в седлото. Под наставничеството на Батула, той бе усвоил изкуството да нанизва подхвърлен във въздуха пъпеш в галоп. Сега се прицели в незащитеното от ризницата място под лявата мишница на ездача. Копието се разтресе в ръката му с безпогрешно попаднало в целта острие и потъна в гърдите на противника, докато срещна бронята от другата страна. Силата на удара отлепи турчина от седлото и той зарита във въздуха, набучен на еластичния прът.
Дориан го наведе, за да се изниже сгърчената жертва на пясъка, а после потърси следваща. Този път копието се прекърши в ръката му, но стоманеният връх остана здраво забит в гърлото на поразения противник. Турчинът хвана стърчащото парче с две ръце и направи опит да измъкне острието, но умря преди да успее, а после се смъкна от седлото.
Батула подхвърли ново копие, което Дориан ловко улови и със същото движение насочи към корема на поредната жертва.
В първите минути на сблъсъка, бойният строй на отоманците беше разбит, под напора по фланговете и преди да се окопитят, основните сили на юга се стовариха с цялата си мощ върху разбъркания фронт.
Войнските маси се въртяха и блъскаха като в гигантски водовъртеж. Глъчката от мушкащи и режещи, сечащи и умиращи, викащи и стенещи мъже беше оглушителна. Това не можеше да продължи дълго, защото силите бяха неравни. Притиснати по фланговете и фронта, отстъпващи многократно по численост, отоманците започнаха да се огъват. Предвкусили победата, арабите се хвърляха напред като вълци на умираща камила, късаха с вой, мушкаха настървено, докато накрая битката се превърна в кърваво клане.
Първият устрем на Дориан го бе отвел дълбоко навътре във вражите редици и за кратко, двамата с Батула останаха в смъртно опасно обкръжение. Счупи се и второто копие. Измъкнал сабята, Дориан сечеше, докато дясната му ръка се обагри до рамо в турска кръв.
След това изведнъж напорът на врага отслабна, турците обърнаха коне и започнаха да се оттеглят към тила си. Дориан забеляза, че някои хвърлят оръжия, докато арабите се втурваха през множеството пролуки в бойния строй. Турците побягнаха назад в галоп.
– След тях! – кресна Дориан. – След тях! Сечи!
Смесени като вода и олио двете армии течаха през равнината. Арабите въртяха над глава окървавени саби, надаваха бойни викове, докато сражението постепенно се превърна в пълен погром, а бягащите турци и не мислеха да се отбраняват. Някои скачаха от конете и молеха милост коленичили, но арабите ги съсичаха с нехаен жест, а после се връщаха, за да ги освободят от злато и скъпоценности.
Дориан стигна чак до тила на противника. Забеляза, че отоманският щаб е напуснал бойното поле и спасява кожата си с бягство. Генералът и офицерите му бяха яхнали кой камила, кой кон и отчаяно препускаха към града. В цялата тая суматоха Дориан се интересуваше само от един човек.
– Къде е Заин ал Дин? – викна той към Батула. Сутринта го бе видял, когато армията се изнизваше през градските порти. Заин ал Дин беше с турския щаб, яздеше зад генерала с полуброня и копие в ръка, сякаш нямаше търпение да се втурне в кървава битка. С него беше и Абубакър, старото му приятелче от харема в Ламу. Израсъл бе висок и строен, с дълги мустаци и също бе нагизден като воин. Макар двамата стари неприятели да минаха на копие разстояние от него, никой не го позна, защото Дориан яздеше чужда камила, а лицето и косите му бяха скрити под черен тюрбан.
– Къде е? – отново попита Батула. – Виждаш ли го някъде? – Скочи прав на дървената рамка на галопиращата камила, безгрижна проява на ездаческо умение, и обходи с поглед полето пред себе си. Из него бягаха не само ездачи, но и коне и камили, загубили стопаните си.
– Ето го! – ревна Дориан, леко се отпусна на седлото и пришпори камилата.
Заин ал Дин яздеше половин миля пред тях, яхнал същия дорест жребец, на който го бе видял сутринта. Шишкавото тяло се виждаше отдалече, както и златният ширит на чалмата му. Дориан подгони камилата с най-голяма скорост. Настигна и задмина много други турци, някои от които висши офицери, но ги остави без внимание, като гепард, погнал точно избрана от него газела. Разстоянието до Заин ал Дин се скъсяваше.
– Братко! – викна му Дориан, когато доближи дорестия жребец. – Чакай малко! Искам да ти кажа нещо.
Заин погледна през рамо. Вятърът отнесе чалмата му и дългата черна коса и брада се развяха от вятъра. От страх, лицето му пожълтя като гранясало камилско масло. Позна Дориан зад себе си, видя дългата извита сабя в ръката му и петната чужда кръв по лицето, проумя смисъла на свирепата и безмилостна усмивка.
Заин ал Дин беше парализиран от ужас, вкопчил пръсти в лъка на седлото, вперил поглед в очите на Дориан, който се изравни с жребеца, вдигната високо крива сабя. Заин изпищя и падна от седлото. Тръшна се тежко на земята и започна да се търкаля като огромен речен камък по стръмен склон. Застина като вързоп мръсни дрехи.
Дориан спря камилата до него и под тежкия му поглед, Заин бавно се надигна на колене. Лицето му бе побеляло от прах, а на бузата имаше прясна драскотина. Вдигна поглед към Дориан и заломоти:
– Пощади ме, Ал Салил, всичко ще ти дам!
– Хвърли ми копието си! – викна Дориан на Батула, без да отделя поглед от презряното лице. Копиеносецът го подхвърли. Дориан улови оръжието и допря върха му до гърдите на Заин. Той започна да хлипа и сълзите потекоха на кални вадички.
– Имам лака златни рупии, братко. Цялата е твоя, ако ме пощадиш. Кълна ти се! – Бузите му висяха, а устните потръпваха побелели от страх.
– Спомняш ли си Хасан от Прохода на умната газела? – попита зловещо Дориан, наведен от седлото, за да види очите му.
– Нека Бог ми прости! – изписка Заин. – Разгорещен бях от битката. Бях извън себе си. Прости ми, братко!
– Много бих желал да намеря сили и да се допра до тебе, та да ти откъсна ташаците, както стори ти с моя приятел, но по-скоро бих докоснал отровна змия. – Дориан плю от отвращение. – Ти не заслужаваш достойната войнска смърт от стоманено острие на копие, но аз ще те даря с нея, защото съм състрадателен човек. – Натисна леко и върхът убоде тлъстите гърди.
И тогава Заин сам спаси живота си. Намери единствените думи, които бяха в състояние да отклонят неотвратимата отплата.
– В името на мъжа, който е наш баща! В името на любовта на Ал Малик, бъди милостив!
Лицето на Дориан се промени, в погледа му се появи колебание и той отдръпна малко копието.
– Искаш да отсъди бащата, когото ти предаде. И двамата знаем, че присъдата ще бъде позорна смърт от ръката на палач. Щом я предпочиташ пред достойния край, да бъде волята ти! Имаш я!
Дориан изправи копието, пъхна го в кожения калъф край стремето и викна:
– Батула! – Когато копиеносецът се изравни с него, той каза: – Вържи ръцете на тоя свинеядец зад гърба и му надени примка на шията. – Батула скочи от седлото, ловко изви ръцете на Заин, а после нахлузи хлабава примка през главата му. Подаде края на въжето на Дориан, който го върза за седлото.
– Ставай! – излая той и дръпна въжето. – Ще те водя при принца. – Заин скочи на крака и се затътри след камилата. Загуби равновесие и падна, но Дориан не забави ход, нито даже обърна глава и Заин с мъка успя да се изправи, с разкъсана роба и окървавени колене. Преди да изминат и миля през това окървавено поле, осеяно с турски трупове, като пясъчен бряг с водорасли след буря, златните сандали паднаха и ходилата на Заин се покриха с рани. Лицето му беше подуто и почерняло от примката и бе до толкова загубил сили, че не можеше вече да моли за милост.
123.
Когато принц Абд Мухамад ал Малик приближи градските порти, начело на свитата си, гражданите на Мускат и придворните на халиф Ал Узар ги отвориха, за да го приветстват. Те бяха разкъсали дрехи и посипали глави с пепел в знак на покаяние. Коленичиха пред коня му, молейки за живота си, кълняха се във вярност и го величаеха като нов халиф на Оман.
Принцът седеше безстрастен на коня, благородна властна фигура, но когато везирът на брат му Якуб излезе напред, с потънала в петна торба на рамо, лицето му помръкна. Знаеше какво е съдържанието й.
Везирът изтърси отрязаната глава на Якуб в прахта и тя се изтърколи пред краката на коня. Обърнала лице нагоре, главата гледаше принца с тъп стъклен поглед. Посивялата му брада бе сплъстена и мръсна като на уличен просяк. Бръмна облак мухи и накаца очите и окървавените устни на халифската глава.
Ал Малик я погледа известно време с печал, после вдигна очи към везира и каза тихо:
– Искаш да спечелиш благоволението ми, като убиеш собствения ми брат и ми поднесеш това жалко нещо?
– Велики господарю, сторих само онова, което мислех, че ще Ви зарадва. – Везирът пребледня и затрепери.
Принцът махна към шейха на Ауамир, застанал до него.
– Убий го!
Шейхът замахна от седлото си и разполови главата на везира до врата.
– Отнесете се към останките на моя брат с необходимото уважение и ги подгответе за погребение преди залез. Аз ще ръководя молитвата – каза Ал Малик. После погледна раболепните граждани на Мускат. – Вашият град е вече мой град. Неговият народ е мой народ. По силата на моето владетелско разпореждане, Мускат няма да бъде опустошен. Жените му няма да бъдат насилени, а богатствата му – разграбени. – Вдигна дясна ръка за благослов и продължи: – След като ми се заклехте във вярност, всички ваши досегашни простъпки и престъпления срещу мене ще бъдат простени и забравени!
След това той влезе в халифския палат, където се настани на изваяния от слонски зъб трон на Оман.
Стотина благородника се надпреварваха да бъдат чути от новия халиф и стотина неотложни държавни дела чакаха неговото внимание, но първото, което той направи в новия си палат, беше да изпрати за шейх Ал Салил. Когато Дориан се простря на пода пред трона, Ал Малик стана, изправи го на крака и го прегърна.
– Мислех те загинал, сине мой! И когато видях знамето ти да се вее пред редиците на Масакара, сърцето ми запя високо от радост. Дължа ти много! Никога няма да разбера точно колко, защото ако не бе довел северните племена под знамето ми, битката щеше да е твърде тежка за нас. Може би изобщо нямаше да седя днес на този трон.
– Татко, залових пленник, по време на битката – каза Дориан и даде знак на Батула, застанал в дъното на залата. Той излезе напред, като водеше Заин ал Дин на въже.
Облеклото на Заин беше окъсано и мръсно, цяло в прах и засъхнали петна кръв. Косата и брадата белееха от прах, а босите му крака тънеха в рани и кръв като на поклонник. В първия момент Ал Малик не го позна. Тогава Заин се строполи в краката на баща си и започна да гърчи и извива тяло като бито куче.
– Татко, простете ми! Простете ми глупостта! Виновен съм в предателство и неуважение! Виновен съм в алчност! Оставих се да ме подведат зли хора.
– Как така? – попита халифът студено.
– Високата порта ми предложи слонския трон, ако се опълча срещу Вас и аз се показах слаб и глупав. Съжалявам затова от цялото си сърце и ако наредите да ме убият, моят вик на обич ще литне към небесата, докато животът излита от тялото ми.
– Напълно заслужаваш смъртта! – отвърна халифът. – В живота си не си видял друго от мен освен любов и доброта, а ми отвръщаш с предателство и безчестие.
– Дайте ми още една възможност да покажа обичта си – зациври Заин над сандалите на баща си, а сополите му се размесиха с обилни сълзи.
– Този радостен ден бе вече помрачен от смъртта на брат ми Якуб. Достатъчно кръв се проля – каза замислен халифът. – Стани, Заин ал Дин! Имаш моята прошка, но за изкупление ще направиш поклонение в светите места на Мека, за да измолиш прошка и там! Не искам да виждам лицето ти, преди да се завърнеш пречистен!
Заин надигна туловището си.
– Нека Аллах Ви благослови, Велики, за Вашата благост и състрадателност! Ще видите как любовта ми към Вас тече като пълноводен поток на вечна река. – Като продължи да се подмазва и кланя, Заин се оттегли с тържествени декларации за вярност и дълг, после се извърна и си проби път към високите двери от резбована слонова кост.
124.
Десет дни след триумфалното влизане в Мускат и седмица преди началото на Рамадана, в двореца се извърши коронация на новия халиф и събитието бе отпразнувано тържествено в целия град. Повечето пустинни воини си бяха заминали за своите селца край малки оазиси, пръснати из целия омански халифат, защото те бяха чеда на пустинята и душите им крееха зад стените на големия град. Положиха клетва за вярност пред Ал Малик и потеглиха на камилите си, натоварени с плячка от турската армия.
Останалите се присъединиха към всенародните тържества по улиците на града, където цели камили и овни се въртяха на шишове по сукове и площади. Виеха рогове, биеха тъпани, мъже танцуваха по улиците, а от горните етажи на сгушените една до друга къщи, ги наблюдаваха забулени жени.
Новият халиф тръгна начело на цяла процесия из улиците, като на всеки няколко крачки спираше, за да прегърне сражавал се под знамето му войн. Тълпата надаваше радостни викове, стреляше във въздуха и се просваше в краката му.
Халифът се прибра в двореца късно след полунощ и шейх Ал Салил беше неотлъчно до него, както през целия ден.
– Остани с мен още малко! – нареди халифът, когато стигнаха дверите на покоите му. Хвана Дориан за рамо и го преведе през помещението до един балкон, с изглед към морето и улиците на града. Музика и викове на весели тълпи достигаха едва-едва до слуха им, а пламъците на огньовете се отразяваха от белите стени и осветяваха фигурите на танцуващите. – Дължа ти обяснение за помилването на Заин – промълви халифът.
– Нищо не ми дължите, Велики! – възрази Дориан. – Аз съм този, който Ви дължи всичко.
– Заин заслужаваше сурово наказание. Той е предател и аз знам как се е отнесъл към твоите другари в Прохода на умната газела.
– Моите чувства са без значение – отвърна Дориан. – Дразни ме стореното на Вас, както и онова, което един ден отново ще Ви стори.
– Мислиш, че разкаянието му бе преструвка?
– Той жадува за трона. По-спокоен щях да се чувствам, да бяхте пуснал скорпион в пазвата си или кобра в постелята си.
Халифът въздъхна с печал.
– Той е най-големият ми син. Не биваше да започна управлението си с неговото убийство. Но по такъв начин те излагам на голяма опасност, защото омразата му към тебе е непреодолима.
– Аз мога да се пазя, татко.
– Това вече си го доказвал. – Халифът се засмя тихичко. – Нека минем към други въпроси. Искам да ти възложа нова задача. Опасна и трудна.
– Само заповядайте, Велики!
– Търговията с вътрешността на континента е основен фактор за благоденствието на народа ни. Ние, бедни номади едно време, днес сме мореплаватели и търговци.
– Разбирам, татко.
– Днес пристигна пратеник от Занзибар. Търговията в Африка е изправена пред нова сериозна опасност. Застрашено е дори самото съществуване на базите ни в Занзибар и Ламу.
– Как е възможно това?
– Банда мародери вилнее из търговските пътища между Брега на треската и Големите езера. Търговията ни с вътрешността е в опасност.
– Да не би да въстават чернокожите племена? – попита Дориан.
– Може и така да е. Знаем, че сред разбойниците има чернокожи, но според други слухове, ръководят ги франкски неверници.
– От коя държава? – попита Дориан.
Халифът сви рамене.
– Това е неизвестно. Едно е сигурно: нападат безмилостно керваните ни с роби. Тази година сме се лишили от почти целия приход, който ни носи търговията с роби, заедно с огромни количества злато и слонова кост, превозвани от вътрешността към брега.
– Какво трябва да сторя?
– Ще ти дам ферман и като генерал от моята армия ще тръгнеш начело на колкото искаш воини – хиляда, две хиляди, – за да отплаваш на юг към Ламу. Ще прекосиш протока и ще навлезеш във вътрешността, за да сложиш край на тия безчинства.
– Кога искате да тръгна?
– Трябва да вдигнеш платна при новолуние, щом свърши Рамадана!
125.
Флотилията на шейх Ал Салил, Изтегления меч, хвърли котва в пристанището на остров Ламу при пълнолуние. Състоеше се от седем големи мореходни джонки, с хиляда и двеста халифски войници на борда.
Дориан слезе на брега призори, за да посети военния управител, да му представи фермана си и да подготви дебаркирането и снабдяването на войската. Трябваха му квартири за отдих на изтощените от дългото плаване войници, както и хранителни припаси, коне и товарни животни.
Камилите от пустинята не биха издържали дълго във влажния климат на континента, нито пък свикналите с пустинята северни коне. Дориан имаше нужда от животни, които са родени и отгледани в тукашните условия, неподатливи на африканските заболявания.
Три дни отидоха, докато настани всички хора и багаж в новоизградения лагер над пясъчната брегова ивица. Вечерта на третия ден, той вървеше из улиците на града, придружен от Батула и трима офицери. Почти бяха стигнали портите на крепостта, когато чу да го викат с детското му име:
– Ал Амхара!
Той се извърна, защото разпозна гласа, макар да не го бе чувал дълги години и се вторачи в забулената жена, клекнала край входа на стара джамия от другата страна на уличката.
– Тахи? Ти ли си, стара майко?
– Бог да те благослови, дете мое! Мислех, че може да си ме забравил.
Дориан понечи да изтича и да я прегърне, но това би било грубо нарушение на етикета и нормите за благоприличие, извършено на обществено място.
– Стой тук, аз ще изпратя да те доведат при мен! – каза той и продължи пътя си. Изпрати Батула да я вкара през портата и да я заведе в избраното за свои нужди крило на крепостта.
Щом влезе в стаята, Тахи махна фереджето и се хвърли към него. Заплака неудържимо.
– Малкото ми момче! Бебчето ми! Колко висок си станал! Пуснал си страшна брада и погледът ти е свиреп като на ястреб, но аз бих те познала навсякъде. Станал си прочут, че и шейх даже!
Дориан се засмя, прегърна я и погали косата й.
– Какво е това сребро тук, стара майко? Нищо, пак си хубава.
– Аз съм старица, но прегръдката ти ме подмладява.
– Седни! – Заведе я при купчината килими на терасата и прати слугата да донесе шербет и фурми.
– Толкова неща искам да те питам. – Тя се пресегна и погали брадата и бузата му. – Хубавото ми момченце станало хубав мъж! Разкажи ми всичко, което ти се случи, откак напусна Ламу.
– Това ще отнеме цял ден и цяла нощ. – Дориан се засмя.
– Готова съм да слушам през всичките останали дни от живота си.
И той послушно започна да отговаря на въпросите й, като се сдържаше да зададе своите, макар това да му костваше голямо усилие.
Най-накрая разпитът свърши.
– И така, халифът ме върна в Ламу, за да продължа към Брега на треската и аз съм щастлив, защото можах отново да видя любимото ти лице. – Това лице беше дълбоко набраздено от трудности и лишения, а косите сребрееха, но той я обичаше повече от всякога. – Разкажи ми как я кара след моето заминаване!
И тя му разправи, как е продължила да живее в харема и да върши най-черната работа, възлагана от главния евнух Куш.
– Но поне имах подслон и не оставах гладна, за което благодаря на Бога!
– Трябва да дойдеш да живееш при мен! – каза Дориан. – Така ще мога да ти върна всичката любов и доброта, с които си ме обсипвала.
Тя отново се разплака от радост. След това, като се стараеше да прозвучи небрежно, той зададе въпроса, който го измъчваше и от чийто отговор се плашеше:
– Какво стана с малката Ясмини? Сигурно отдавна е станала голяма жена и е заминала за Индия, за да се омъжи за могулския принц?
– Той умря от холера, преди Ясмини да замине – отвърна Тахи и втренчи проницателен поглед в лицето му.
Дориан се опита да прикрие чувствата си и отпи от шербета.
– Значи, намерили са й друг благороден съпруг? – тихо попита той.
– Да – съгласи се Тахи. – Емирът на Ал Бил Каил в Абу Даби, богат старец с петдесет наложници, но само три жени, от които най-старата умря преди две години. – Тя видя болка и примирение в очите му.
– Кога се омъжи?
Трябваше да се смили над терзанията му.
– Сгодена е, но още неомъжена. Ще отплава при жениха си, когато се обърне вятърът и отново задуха куси. Междувременно крее в харема на Ламу.
– Ясмини е още тук? – Той я погледна изненадан. – Не знаех това.
– Бях при нея в градината с фонтана тая сутрин. Знае, че си тук. Всичко живо в харема знае. Би трябвало да видиш очите й, когато произнася името ти. Блестят като звездите на южния кръст. „Обичам Ал Амхара като брат и нещо повече.“ Така казва тя. „Искам да го видя още веднъж, преди да стана жена на старец и да изчезна завинаги от света.“
Дориан скочи от килима и отиде до края на терасата. Остана там загледан към залива, в който бяха закотвени корабите му. Изпита особено чувство, сякаш усети че съдбата отново променя руслото на живота му. През трудните години пустинен живот споменът за Ясмини бе избледнял, но той всеки път отклоняваше предложенията на шейховете от Саар, да му намерят жена между собствените си дъщери. До този момент не бе осъзнавал, че всъщност чака нещо друго, някоя друга, момиченцето с маймунско личице и пакостлива усмивка.
След това го обзе смут. Толкова много пречки стояха пред тях. Тя беше затворена в харема и обречена другиму. В очите на Аллаха тя му беше сестра, а наказанието за кръвосмешение е отвратителна смърт. Ако посегне на девственица от двора на владетеля и оскверни неприкосновеността на харема, никой, дори халифът, не би могъл да го отърве от позорно пребиване с камъни или обезглавяване. А какво щяха да сторят с Ясмини? Потръпна, като си спомни разказите за нещата, които прави Куш с отклонилите се от правилата негови повереници. Разправяха, че едно момиче умирало цели четири денонощия и сърцераздирателните й писъци не дали никому да мигне през цялото време.
– Не мога да я изложа на този риск – каза той гласно и присви рамене, разкъсван от противоречиви чувства. – Но пък и не мога да устоя на сърдечния си порив. – Той се извърна и удари с юмрук кораловата стена, а болката му донесе наслада. – Какво да правя?
Върна се при търпеливо чакащата Тахи.
– Ще й предадеш ли едно съобщение?
– Знаеш, че ще го сторя. Какво да й кажа, синко?
– Кажи й, че когато тази нощ изгрее луната, ще я чакам в края на Прохода на ангела.
