Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 62 страниц)
68.
Слугите на Ал Ауф донесоха прясно сварено кафе. Докато един пълнеше малката чашка на принца, направена от чисто злато, с гъста каймаклия течност, друг разпалваше наргилето.
Нямаше закъде да се бърза в преговорите за такава крупна сделка. Бавно и с продължителни тежки паузи, с натруфени, цветисти изрази и поетични сравнения, двамата мъже приближаваха точката на споразумение. Ал Ауф бе вдигнал първоначалната си цена до две лаки, та да има къде да отстъпва и постепенно сваляше надолу.
Доста след залез-слънце, при светлината на лоените лампи и в благоуханието на наргилето, цената за Дориан бе спазарена.
– Не нося толкова злато в кораба си – заяви Ал Малик. – Ще взема детето със себе си, когато си тръгна утре призори и ще ти пратя бърза джонка веднага, щом стигна в Ламу. Ще получиш своята лака преди изгрева на новата луна. Имаш свещената ми дума!
Ал Ауф се поколеба за миг.
– Както е угодно на великия принц!
– А сега ме остави, защото времето напредна и искам да се отдам на молитвите си.
Ал Ауф се изправи начаса. Отстъпил бе собствените си покои на Ал Малик, тъй като за него бе висока чест да окаже гостоприемство на подобна високопоставена личност. Пое заднишком към вратата, като се кланяше непрекъснато.
– Нека сънят Ви отнесе в райските селения, велики принце.
– Нека се събудите сред ухание на теменужки, всемогъщи.
– Нека молитвите Ви полетят като златокрили стрели право към ушите на Аллаха, о любимецо на Пророка.
69.
Дориан не можа да заспи. Приповдигнатото чувство, което го обзе при срещата с принца, отдавна се бе изпарило и той отново лежеше уплашен и самотен. Разбираше, че за пореден път житейските обстоятелства се променят за него и отново щеше да бъде хвърлен в тъмните води на неизвестното. Колкото и да ненавиждаше еднообразието на своето пленничество, то поне бе нещо, с което беше свикнал. А и тук можеше да се радва на някои дребни утехи, като компанията на стария арабски доктор. Бен Абрам беше дружелюбно настроен към него и Дориан усещаше, че е от сърце. Освен другото, докато беше на острова, винаги щеше да живее с надеждата, че баща му и Том ще хванат следата, която води насам. А ако този страшен принц го отведе другаде, каква бе вероятността да го открият?
Не смееше да загаси лоената лампа, макар светлината й да привличаше комари в мъничката килия, но той предпочиташе да се чеше, вместо да лежи буден в тъмното. Палмовите клони шумоляха под неспирния напор на мусона извън крепостните стени. Той обхвана тяло с ръце и се заслуша в печалната песен, като се съпротивляваше с всички сили на изкушението да даде воля на сълзите си.
После дочу някакъв по-различен звук, толкова слаб, че едва успя да проникне през тъмната мъгла на мъката му. Замря, за да се разнесе отново, по-силен и отчетлив. Седна и посегна към лампата. Пръстите му така трепереха, че за малко да я изпусне.
Препъна се през килията към первазчето под прозореца и стъпи отгоре му, опънал веригата докрай. Остави лампата в отвора и наостри уши. Нямаше грешка – някой свиреше тихичко откъм края на гората, а щом позна мелодията, сърцето му щеше да изскочи от щастие.
Том! Щеше му се да изкрещи това име. Опъна веригата докрай. Опита се да изпее следващите строфи, но гласът му секна, а устните изтръпнаха от възбуда. Съсредоточи се и опита отново, като леко повиши глас, за да не го чуят пазачите в коридора или часовите върху стената над главата му:
Ще викнем ний, ще литнем ний над океана див,
Ще викнем ний, ще литнем ний над бурното море…
Свиренето секна от веднъж. Ослуша се, но друго не последва. Понечи да извика, но си даде сметка, че това може да привлече нечие внимание. Задържа езика зад зъбите, макар той да подскачаше и пареше там като живо въгленче.
Изведнъж край отвора в стената се чу драскане и гласът на Том прошепна:
– Дори!
– Том! О, знаех си, че ще дойдеш! Знаех, че ще удържиш на обещанието!
– Ш-шт, Дори! По-тихо! Можеш ли да излезеш през прозореца?
– Не, Том, прикован съм към стената с верига.
– Не плачи, Дори, ще те чуят!
– Не плача. – Дориан натика пръсти в устата си, за да заглуши риданията.
Главата на Том се показа в отвора.
– Дръж! – Дориан преглътна последното ридание и протегна две ръце през отвора. – Дай ръка! – Том се мъчеше да се провре през тесния процеп, но накрая се отказа.
– Нищо няма да стане, Дори! – Лицата им бяха само на стъпка разстояние. – Ще трябва пак да дойдем за теб.
– Моля те, не ме оставяй тук, Том! – примоли се Дориан.
– „Серафим“ е край брега. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.
– Том!
– Не, Дори! Не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем да те вземем!
– Том, не ме оставяй сам! Том! – Брат му си отиваше. Не можеше да понесе това. Дориан дърпаше с все сила ръката му, за да го задържи.
– Пусни ме, Дори! Ще падна заради теб.
После от стената над тях се чу шум и някакъв глас викна на арабски:
– Кой е? Кой е там долу?
– Пазачите, Дори, пусни ме!
Изведнъж Дориан усети, как братовата му длан се изплъзва и в същото време от стената над него се разнесе мускетен изстрел. Разбра, че брат му е ударен, чу как тялото му пада надолу и се блъска със страхотен шум в земята.
– О, не! Моля ти се, Боже, не! – изкрещя Дориан. Опита се да протегне глава през процепа, за да разбере, дали брат му е убит, но веригата не му позволи.
Последва глъчка от гласове и безредни изстрели откъм горната част на стената. Скоро бъркотията обхвана целия гарнизон. След няколко минути чу арабски говор под прозорчето.
– Няма никой! – викнаха отдолу към пазачите на стената.
– Сигурен съм, че го улучих! – отвърнаха отгоре. – Там трябва да е.
– Не, няма никой… но виждам следи от падането му.
– Трябва да е избягал в гората.
– Кой беше?
– Франк. Лицето му беше съвсем бяло на лунната светлина.
Гласовете заглъхнаха към гората. После Дориан чу нови викове и мускетни изстрели, както и шум от лутащи се из гората хора. Постепенно цялата дандания се отдалечи.
До края на нощта Дориан седя на прозорчето. Чакаше и се ослушваше. Постепенно искриците надежда гаснеха една по една, а когато бледата зора освети залива и океана, от „Серафим“ нямаше и помен. Едва тогава той се примъкна върху овчата си кожа и зарови лице в копринената възглавница, за да задуши риданията и да попие в нея сълзите си.
70.
По пладне дойдоха да го вземат. Двете жени, които се бяха грижили за него, хълцаха и ридаеха, че ще бъдат освободени от всекидневното си задължение, а свалилият веригата тъмничар каза с дрезгав глас:
– Върви си с Бога, малка маймунке! Няма вече кой да ни разсмива.
Бен Абрам го отведе при Ал Ауф, който чакаше с ръце на кръста и щръкнала от яд брада:
– Какви франкски кучета са идвали нощес да душат около клетката ти, кутренце? – попита той.
– Нищо не знам. – Макар още да се чувстваше изоставен, а сълзите да напираха в очите му, Дориан нахлузи маската на предизвикателството. – Спях дълбоко и нищо не съм чул. Може би дяволът ви е пратил лоши сънища. – Никога не би издал Том.
– Няма да търпя нахалството ти нито миг повече. – Ал Ауф пристъпи по-близо. – Отговаряй, дяволско семе! Кой беше на прозореца ти снощи? Пазачите са те чули да разговаряш с някого.
Дориан гледаше смълчан нагоре към лицето му като събираше слюнка в устата си.
– Чакам! – заплашително промълви Ал Ауф и сведе лице към неговото, докато приближи на един-два инча.
– Няма да чакаш дълго! – уведоми го Дориан и се изплю право в лицето му. Пиратът се дръпна смаян, после чертите му се изкривиха от необуздан гняв и той измъкна крив нож от пояса си.
– Никога вече няма да можеш да направиш това! – закле се той. – Заради тая работа ще ти изтръгна неверническото сърце!
Когато замахна, Бен Абрам се втурна напред. За възрастта си, той беше твърде пъргав и силен. Хвана китката на Ал Ауф с две ръце и макар силите да не му позволиха да спре удара, той го отклони от гърдите на Дориан. Бляскавият връх на оръжието се заби в белия ръкав на робата му и направи гладък срез в плата.
Ал Ауф политна назад, изненадан от неочакваната съпротива. После блъсна презрително възрастния човек на земята.
– Ще си платиш затова, дърт глупак! – каза той и го прескочи.
– Господарю, не наранявайте това дете! Спомнете си пророчеството и златото! – примоли се Бен Абрам, хванал ръба на пиратската роба. Корсарят се поколеба. Предупреждението стигна до съзнанието му. – Да загубите цяла лака рупии – настояваше Бен Абрам. – Рискувате да Ви стигне проклятието на Свети Темтем, ако го убиете.
Ал Ауф се измъчваше в терзания, а устните му бяха извити в гримаса и ръката с ножа потрепваше. Погледна Дориан с такава омраза, че куражът на момчето най-после се изпари и то се сви до стената.
– Слюнка на неверник! Това е по-лошо от свинска кръв! Той ме омърси! – Ал Ауф раздухваше разколебания си гняв. Отново тръгна напред, за да замръзне при звука на един заповеднически глас:
– Спри! Хвърли ножа! Що за лудост е това? – Принц Ал Малик запълваше вратата на помещението. Привлечен от крамолата, той бе дошъл откъм разположената в съседство спалня. Ал Ауф пусна ножа и се просна върху каменните плочи.
– Простете ме, благородни принце! – заломоти той. – Шейтанът ми взе ума за миг.
– Би трябвало да те изпратя на посещение в собственото ти лобно място – студено констатира Ал Малик.
– Аз съм само прах под вашия поглед – захленчи Ал Ауф.
– Детето вече не е твоя собственост. То ми принадлежи.
– Ще изкупя своята глупост, както пожелаете. Само не ме лишавайте от своето благоволение, велики принце!
Ал Малик не си даде труд да отговори, а погледна към Бен Абрам.
– Заведи веднага момчето на брега и да го качат на борда на джонката ми! Капитанът го очаква. Аз идвам след малко. Вдигаме платна с прилива довечера.
Двама от свитата на принца придружиха Дориан до брега, а Бен Абрам го водеше за ръка. Дориан беше бледен. Стискаше зъби в усилието си да запази безизразно лице. Не проговориха, преди да стигнат брега, където една лодка очакваше Дориан, за да го откара до закотвената в лагуната джонка. И тогава Дориан помоли:
– Ела с мен, моля те!
– Не мога – отвърна старецът и поклати глава.
– Тогава, само до джонката! Моля те! Ти си едничкият приятел, който ми остана на тоя свят.
– Добре, но само до джонката! – Бен Абрам влезе в лодката и Дориан се притисна до него.
– Какво ще стане сега с мен? – попита той шепнешком.
– Каквото е наредил Бог, лъвчето ми! – отвърна топло Бен Абрам.
– Ще ми направят ли нещо? Ще ме продадат ли на друг?
– Принцът ще те остави завинаги при себе си – увери го докторът.
– Защо си така сигурен? – Дориан отпусна глава върху ръката на Бен Абрам.
– Защото такова е пророчеството на Свети Темтем. Той никога не би се разделил с теб. Твърде ценен си за него.
– Какво е това пророчество? – Дориан се изправи и погледна стареца в лицето. – Всеки все за него приказва, но никой не ми е казал какво е.
– Още не е дошло времето да научиш. – Бен Абрам натисна детската глава назад върху ръката си. – Един ден всичко ще ти стане ясно.
– Защо не ми кажеш сега?
– Може да се окаже опасно, да знаеш отсега. Трябва да проявиш търпение, малкия!
Лодката се удари в борда на джонката. Неколцина мъже очакваха Дориан.
– Не искам да отивам – притисна се той към стария лекар.
– Такава е волята Божия! – Старецът нежно разтвори детските пръсти. Моряците се наведоха и го вдигнаха на палубата.
– Моля те, остани още малко с мен! – каза Дориан, вперил поглед надолу към лодката.
Бен Абрам не можа да му откаже.
– Ще остана с теб, докато потеглите – съгласи се той и последва Дориан в приготвената за него малка каюта. Седна до момчето на тюфлека и измъкна от пояса си една кесийка.
– Изпий това – подаде му той малко зелено шишенце.
– Какво е то?
– Ще уталожи болката от нашата раздяла и ще ти помогне да заспиш.
Дориан изпи съдържанието на шишенцето и сбърчи лице.
– Вкусът му е ужасен.
– Като миша пикня ли? – усмихна се Бен Абрам, а Дориан избухна в смях, който доста приличаше на ридание и се хвърли в прегръдките на стареца.
– А сега си легни! – Докторът го бутна на тюфлека и двамата потънаха в тих разговор. После клепачите на Дориан започнаха да се отпускат. Цяла нощ не бе спал и постепенно отстъпи пред напора на умората и опиата.
Бен Абрам погали главата му за последен път.
– Върви с Бога, дете мое! – промълви той тихо, надигна се от тюфлека и излезе на палубата.
71.
Топуркането на боси крака над главата му и движението на корпуса през водата, когато джонката вдигна платна, събудиха Дориан. Огледа се за Бен Абрам, но той си бе отишъл. Вместо него, край тюфлека клечеше непозната жена. С черното си одеяние и фередже приличаше на притаен лешояд.
Дориан се надигна замаян и се дотътри до малкото прозорче. Навън беше тъмно и звездните отражения танцуваха по повърхността на лагуната. Свежият нощен въздух облъхна лицето му, събуди го и проясни донякъде съзнанието му. Понечи да излезе на палубата, но жената се изправи и препречи пътя му.
– Не можеш да излизаш оттук, освен ако принцът те повика.
Дориан поспори с нея известно време, но скоро се отказа от безплодните усилия и се върна при прозорчето. Наблюдаваше как се изнизват стените на крепостта, блестящо бели под лунната светлина, а джонката напусна лагуната и пое по протока към открито море. След това усети палубата да се надига под краката му при срещата на кораба с първата вълна. Джонката се насочи на запад и осветения от луната остров изчезна от погледа му. Остави прозорчето и се хвърли по очи на тюфлека.
Жената в черно пристъпи и захлопна тежкия дървен капак. В този момент наблюдателят на палубата, застанал точно над главата на Дориан извика така внезапно, че той подскочи:
– Каква лодка сте?
– Рибарски лодки с нощния улов – се чу в отговор. Гласът бе приглушен от разстоянието и затворения капак на прозорчето, но сърцето на Дориан подскочи в гърдите му и затуптя в радостна възбуда.
– Татко! – прошепна той. Макар да бе говорил на арабски, той разпозна гласа на секундата. Хвърли се през кабината и направи опит да се добере до прозореца, но жената го сграбчи.
– Татко! – закрещя той и започна борба с жената, но тя бе яка, с огромни гърди и мек корем. Макар и дебела, оказа се много силна. Хвана го през гърдите и го хвърли обратно върху тюфлека.
– Пусни ме! – развика се Дориан на английски. – Това е баща ми. Пусни ме при него.
Жената го натискаше върху тюфлека с цялата си тежест.
– Не можеш да излизаш от каютата! – грухтеше тя. – Това е заповед на принца.
Дориан се побори още малко, но накрая замря. Баща му се обади отново:
– Каква лодка сте? – Гласът отслабваше. Джонката изглежда беше бързоходна.
– Кораб на Принц Абд Мухамад ал Малик – отвърна наблюдателят ясно и високо.
– Вървете с Аллаха! – Гласът на Хал беше толкова слаб и далечен, че прозвуча в ушите на Дориан като шепот.
– Татко! – изкрещя с всички сили той, но тежестта на жената притискаше гърдите му и го задушаваше. – Не си отивай! Аз съм! Дори! – крещеше той, отчаян от мисълта, че задушеният му вопъл никога няма да прекоси пространството и да стигне до слуха на баща му.
С внезапно извъртане, той успя да се измъкне изпод туловището на жената. Преди тя да се надигне, Дориан се хвърли към вратата на каютата. Докато се бореше с бравата й, жената се стовари отгоре му. Едва успя да отвори, когато пръстите й се вкопчиха в яката на дрехата му. Дръпна се с такава сила, че робата се разпра и той се измъкна от нея.
Драсна нагоре по стълбата, със задъханото подире му женище, което пищеше с пълен глас:
– Дръжте го! Дръжте неверника!
Един арабски моряк причака Дориан на най-горното стъпало с разперени ръце, но той падна на четири крака и чевръсто като невестулка се изниза между краката му. Затича през палубата към кърмата.
Забеляза тъмния профил на една от лодките на „Серафим“ да прекосява мазната следа на джонката, устремен към острова. Веслата излитаха от водата, закапали отгоре й фосфоресциращи сълзи. На кърмата седеше изправена фигура. Дориан знаеше, че е баща му.
– Не ме оставяйте! – Гласът му потъна в нощта.
Стигна кърмовия релинг и скочи отгоре му с намерение да се хвърли през борда в тъмната вода, но една здрава ръка го стисна за глезена и смъкна назад. За секунди върху него се струпаха пет-шест арабски моряка. Занесоха го надолу по стълбата, както си риташе, дращеше и хапеше и го хвърлиха в каютата.
– Ако беше скочил в морето – занарежда с упрек дебеланата, – щяха да ме хвърлят след тебе, та да ме изядат рибите. – Как можеш да бъдеш толкова жесток към мене? – Тя фучеше и заплашваше, накрая изпрати да поискат от капитана двама души да пазят пред вратата. После провери лично, дали капакът на прозорчето и вратата са залостени добре, за да осуетят втори опит за бягство. Дориан беше така обезсърчен и изтощен, че когато най-подир заспа, имаше отново вид на дрогиран.
Жената го събуди чак по пладне.
– Принцът иска да те види! – каза тя. – Той ще се сърди на старата Тахи, ако си мръсен и смърдиш на пръч. – Ето че отново се наложи да изтърпи къпане и сресване с благовонни масла. После го заведоха в шатрата, издигната на предната палуба.
Платнен навес, почти на човешки бой от палубата, я предпазваше от прежурящите лъчи на тропическото слънце, но страниците бяха навити нагоре, за да минава освежаващият бриз. Палубата беше покрита с копринени килими, а принцът се излежаваше върху куп възглавници на нисък подиум, обърнат към седналите кръстато пред него молла и още четирима от личната му свита. Потънали бяха в задълбочен разговор, но когато Тахи доведе момчето, Ал Малик даде знак да млъкнат.
Жената се просна на палубата по очи и когато Дориан отказа да последва примера й, започна да го дърпа за глезена.
– Покажи уважението си към принца! – изсъска тя. – Иначе той ще заповяда да те набият.
Дориан беше решен да не изпълни това изискване. Стисна зъби и се вторачи в лицето на принца. Само след секунди усети решимостта си да се разколебава и сведе поглед. Поради някаква необяснима причина, не беше в състояние да противостои на тази царствена особа. Той изрази почитта си с жест и се просна на пода.
– Селям алейкум, господарю! – прошепнаха устните му.
Изразът на Ал Малик си остана строг, но около очите му се появиха ситни насмешливи бръчици.
– Мир и на теб, Ал Амхара! – Той го повика с ръка и посочи една възглавница от дясната си страна. – Седни тук, за да си ми под ръка, когато отново те обладае безумие и решиш да скачаш през борда.
Дориан се подчини безмълвно, след което мъжете престанаха да му обръщат внимание и продължиха беседата си. Известно време Дориан се мъчеше да следи разговора, но той се водеше на изискан литературен език, който поставяше на изпитание познанията му. Изпъстрен бе с имена на хора и местности, които нищо не му говореха. Единственото място, за което знаеше нещо, бе Ламу. Опита да си представи, къде се намира и напрегна памет, за да извика в съзнанието си образа на Брега на треската, така често разглеждан на картата по време на навигационните лекции, изнасяни от Нед Тайлър.
Ламу се намираше на няколкостотин левги северно от Занзибар. Беше по-малък и доколкото си спомняше записите в корабните дневници на баща му, също представляваше търговско средище, както и административен център на Оманския халифат.
По посоката на вятъра и ъгъла на следобедните слънчеви лъчи можа да определи, че джонката следва курс на северозапад, следователно, крайната им цел можеше да бъде и Ламу. Попита се, какво ли го очаква там и изви шия, за да погледне към кърмата.
На хоризонта зад тях, нямаше и помен от Flor de la Mar. Изглежда през нощта се бяха отдалечили много и всякаква връзка със „Серафим“, баща му и Том бе напълно прекъсната. При тази мисъл, отново го обзе познатото тревожно чувство на безнадеждност, но той реши да не се предава. Пак направи опит да следи разговора на принца с неговата свита. Татко би искал да запомня всичко казано тук, защото то ще помогне при съставяне на плановете му, каза си Дориан, но в тоя момент моллата се изправи и отиде на носа. Оттам започна да зове за молитва с тънък треперлив глас. Принцът и хората му преустановиха разговора и започнаха да се приготвят за обедната молитва. Роби донесоха съдове с вода за миене.
Кормчията показа от мястото си накъде е север – свещеният град Мека – и всеки, който не беше зает с управлението на кораба, обърна лице натам.
Следвайки жалостивите напеви на моллата, всички едновременно изпълниха ритуала на коленичене и просване в цял ръст върху палубата, с който се изразява преклонение пред волята на Аллаха и пълно себеотдаване Нему.
За пръв път в живота си, Дориан попадаше в самия център на подобен религиозен плам. И макар да оставаше встрани от него, по някакъв начин той го разтърси дълбоко. Никога не бе изпитвал подобни чувства по време на седмичните служби в семейния параклис на Хай Уийлд и интересът му към днешната екзалтирана молитва беше далеч по-голям, отколкото техният селски свещеник бе успял някога да предизвика.
Вдигна поглед към небесата, към огромния син бокал на африканския небосвод, изпълнен с побягнали пред мусона облачни талази. В своето религиозно рвение, Дориан си представи брадата на Бога сред сребристите слоеве на облаците, както и страховитите черти на образа му, изваян от буреносните масиви.
Принц Абд Мухамад ал Малик се надигна от палубата и остана прав, с лице все още обърнато към свещения град, скръстил ръце на гърди в последен израз на страхопочитание. Дориан гледаше брадатото лице и си мислеше, че вероятно така изглежда и сам Бог – благороден, страшен и в същото време благ.
Джонката бягаше пред мусона с огромното си триъгълно платно, издуто и твърдо като мях с вода. Утлегарът7070
Утлегар – хоризонтална греда прикрепена шарнирно към основа на мачта. За нея се закрепва широката част на триъгълно платно. При промяна на галса утлегарът се завърта и заедно с платното преминава от другата страна на мачтата.
[Закрыть] бе направен от съединени стволове на непознато тъмно и тежко тропическо дърво, дебело колкото човешко тяло, и по-дълго от самата джонка. Огромната му тежест се крепеше перпендикулярно към масивната мачта, с помощта на главния фал7171
Фал – въже за управление на платно.
[Закрыть]. Когато джонката потапяше нос или го вдигаше над вълните, сянката на утлегара тичаше по палубата, като ту покриваше царствената осанка на принца, ту пускаше лъчите на тропическото слънце, да се излеят отгоре му с всичкото си изобилие и блясък. Принцът стоеше изправен в цял ръст под надвисналата греда. Арабският кормчия отклони за миг вниманието си и позволи на носа да застане точно по вятъра. Мачтата се размърда и застрашително проскърца.
Дориан знаеше от Нед Тайлър, че триъгълното платно е невероятно капризно и неустойчиво при по-силен вятър и сега усети как корпусът на джонката потрепери при тази грешка на кормчията.
С крайчеца на окото си, долови някакво изменение в сянката, хвърляна от платното върху палубата край подиума. Бързо погледна нагоре и забеляза, че главният фал е започнал да се разнищва точно над масивната и тежка дървена ролка. Въжето се разплиташе като подплашено змийско гнездо и съставните върви се късаха една подир друга. Дориан гледаше твърде уплашен, за да помръдне или извика, а скъпоценните секунди се нижеха бързо. Той бе виждал как се отпуска и завърта около мачтата утлегара, при смяна на галса, така че отлично знаеше колко важна е ролята на главния фал.
Започна да се надига от мястото си, без да отделя поглед от мачтата, но докато се изправяше и последния шнур на фала се скъса със звук като от пистолетен изстрел. Утлегарът се устреми надолу с ужасяващо плющене на платното. Половин тон масивно дърво се понесе към палубата, неотвратимо като брадвата на палач. Принцът бе потънал в молитва и стоеше точно под падащия утлегар.
Дориан се хвърли с главата напред към коленете на Ал Малик. Принцът бе сварен неподготвен за удара. Тялото си бе наклонил в същата посока, за да балансира люлеенето на палубата. Падна ничком върху нея, но натрупаните върху подиума килими и възглавници не му позволиха да се нарани. Дориан се оказа на гърба му.
Зад тях огромната греда се стовари върху малката палубна надстройка и я направи на трески. Гредата се прекърши в една от снадките си и удари палубата с удвоена сила. Разби на парчета ниския подиум, на мястото където преди миг стоеше принцът, размаза фалшборда при носа и изкърти част от палубната обшивка.
Триъгълното платно се свлече подир гредата и застла палубата, скрило хората отдолу като огромен покров. Лишена от тягата на платното, джонката рязко промени поведението си. Загуби управление и под напора на вятъра, започна застрашително да се люлее.
Няколко дълги секунди на борда цареше тишина, нарушавана от ударите на скъсани въжета. После викове на уплаха и стенания на ранени избухнаха в хор. Двама моряка на задната палуба бяха убити на място, а други трима – жестоко обезобразени, с изпотрошени кости и крайници. Сърцераздирателните им писъци се носеха по вятъра.
Под отривистите команди на капитана, незасегнатите моряци се втурнаха да секат плетеницата от въжета и платно, покрила хората на предната палуба.
– Намерете принца! – крещеше капитанът, уплашен за собствения си живот, ако господарят му е ранен или, да пази Господ, убит под удара на огромната греда.
След няколко минути, купищата платно бяха разрязани и с възклицания на облекчение и благодарствени молитви към Бога, принцът бе измъкнат изпод развалините.
Той се изправи сред хаоса, глух за бурните изрази на възторг и благодарност за избавлението му и се вторачи в остатъците от своя подиум. Гредата бе успяла да разкъса дори дебелата копринена тъкан на скъпоценното му молитвено килимче. Моллата се втурна към него.
– Не сте ранен, слава на Аллаха. Той простря спасително крило над главата Ви, защото Вие сте Любимецът на Пророка.
Ал Малик го спря с жест и попита:
– Къде е детето? – Въпросът предизвика втора трескава спасителна операция из камарите платно, дърво и въжета. Най-накрая изровиха Дориан и го изправиха пред принца.
– Ранен ли си, малкия?
Лицето на Дориан се разля в доволна усмивка при вида на окръжаващата го разруха. Не се бе радвал така от последната си среща с Том.
– Добре съм, сър! – Силно възбуден от случилото се, той бе преминал на английски. – Но корабът Ви е доста пострадал.
