Текст книги "Мусон"

49.

Дърводелците изрязваха и почистваха нацепените части от основата на мачтата. С длета и триони оформяха правоъгълна стъпка, към която щяха да напасват мачтата отново. Самата тя бе изкарана на брега, където друга група оформяше долния край по същия начин. Работата не спря цял ден и продължи през нощта, под светлината на фенери. У Хал се беше вселил някакъв дявол. Той не даваше мира никому, а на себе си – най-малко.

Двамата с Нед наблюдаваха приливите и отливите, проучиха целия плаж. Пясъчното дъно беше идеално за изпълнение на задачата им, а приливът стигаше два и половина фатома. Когато мачтата беше приготвена за монтиране към основата, те изкараха „Серафим“ на пясъка по време на прилив и привързаха бордовете му с дебели въжета към крайбрежните палми.

Когато настъпи отливът, корабът се оказа изцяло на сушата. С помощта на въжетата наклониха палубата под тридесет градуса. Трябваше да работят много бързо, защото след шест часа, приливът отново щеше да вдигне „Серафим“ на вода. С помощта на система от макари и въжета, мачтата бе нагласена в предварително изработената сглобка, и през прилепналите плоскости промушиха загрети в разтопен катран железни шишове.

Хал се възползва от възможността да прегледа подводната част на кораба за дървояди, които из тия топли води, бяха изцяло в състояние да проядат дебелите талпи на корабното дъно. Понякога тия същества достигаха на дължина човешка ръка и ставаха дебели колкото пръст. При масово поразяване, те пробиваха дупките си така близо една до друга, че оставаше да ги дели съвсем тънка дървена стеничка. Прояден до такава степен кораб можеше лесно да загуби изцяло дъното си при първото по-сериозно вълнение. Хал установи със задоволство, че покритието от катран и брезент бе предпазило корпуса не само от тази напаст, но и от обрастване на дъното, което е причина за намаляване скоростта на кораба. Корпусът беше чист, ако не се смята съвсем лекото обрастване и тънката покривка от миниатюрни раковини на места. Нямаше време да се почистват.

Щом водата го вдигна от пясъка, „Серафим“ бе откаран отново на старото си място и закотвен. Мачтовата снадка не беше достатъчно здрава, за да устои на натиска, който щяха да упражнят върху нея платната при силен вятър и дърводелците започнаха да я усилват. Най-напред прикрепиха ребра от много здраво дърво около съединението. След това омотаха цялото съединение с предварително намокрено дебело въже, като го притягаха с кабестана. Когато въжето изсъхна, така направената „яка“ стана твърда като желязо.

Хал прегледа свършената работа и главният дърводелец се похвали:

– Тази връзка е по-здрава от самата мачта. Като се опънат щагове и ванти, каквото и да й правите, колкото и платна да й опъвате, никога няма да се счупи на същото място, независимо колко силен е вятърът.

– Добра работа! – похвали го Хал. – А сега да се монтират новите реи и рангоути!

Когато всичко бе направено и „Серафим“ изпъваше котвеното въже с издути платна на новата си фокмачта, готов да се откъсне и полети, Нед Тайлър се качи на юта следван от останалите офицери, за да направи официалния рапорт:

– Корабът е готов за плаване, капитане.

– Много добре, мастър Тайлър.

Нед се поколеба, после събра кураж и попита:

– Извинете сър, накъде ще поемем? Ще ми наредите ли някакъв курс?

– Надявам се да го сторя в най-скоро време – мрачно обеща Хал. Не го бяха видели да се усмихва, откак бяха загубили Дориан. – Докарайте пленниците на палубата.

Арабските пирати бяха изкарани по бедрени препаски и сандали. Халките на веригата подрънкваха, докато парцаливата им колона се мъкнеше напред, примигваща от силната слънчева светлина.

Хал не им обърна внимание и прекоси палубата към релинга. Загледа се във водата. Беше толкова прозрачна, че ясно виждаше стеблата на морските краставици да се вият по дъното, както и ятата малки рибки, обсадили корпуса на „Серафим“. Изведнъж някаква тъмна сянка се плъзна под дъното на кораба. Беше дълга колкото корабна лодка и също толкова широка. Гърбът й бе нашарен с по-тъмни вълнисти ивици, а чудовищната опашка се гънеше лениво.

„Серафим“ бе останал закотвен на това място достатъчно дълго, за да привлече тигровите акули от по-дълбоките води отвъд рифа с изхвърлените през борда хранителни и други отпадъци. Хал усети кожата си да настръхва при вида на обърналото се само с едно махване на опашния плавник и изчезнало отново под кораба чудовище. Тигровата акула бе герой от кошмарните сънища на всеки мореплавател из тия води.

Хал се отдели от борда и тръгна покрай редицата пленници. Най-после мъката му щеше да намери отдушник. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да овладее гнева и да запази безизразни чертите на лицето си, докато се взираше в лицата на корсарите. Рашид беше в другия край на редицата. Мръсен окървавен парцал красеше раненото му ухо. Хал спря пред него.

– Какво е наказанието за пиратство? – попита го той тихичко, все още сдържащ гнева си. – Какво казва Коранът за убийци и насилници? Разкажи ми за Закона на шериата! Разтълкувай ми повелите на ислямския закон!

Рашид не смееше да срещне погледа му и трепереше като трескав. По бузите и брадичката му, а оттам на палубата, се стичаха капки пот. Видял бе колко безпощаден може да бъде тоя франкски морски дявол.

– Не ни ли казва Пророкът каква трябва да бъде участта на един убиец? Не предава ли той убиеца в ръцете на бащата на жертвата? – попита Хал. – Не ни ли повелява той да нямаме милост за оня, който е опетнил ръцете си с невинна кръв?

Рашид падна на колене върху палубата и се опита да целуне краката на Хал.

– Милост, велики господарю! Оставям безценната си душа във вашите ръце. – Хал го ритна настрани като краставо куче и продължи да обхожда редицата.

– Пророкът ни учи, че наказанието за убийство е смърт. Всички вие сте убийци, заловени на местопрестъплението пирати. Аз съм слуга на английския крал, натоварен и оправомощен от него да прочиствам моретата от мърши като вас.

Обърна се към Нед Тайлър:

– Мастър Тайлър, да се приготви по едно въже на реята за всеки от пленниците. Остана с ръце зад гърба и вдигната глава, да гледа как прокарват въжетата през макаричките.

– Готови за изпълнение на наказанието – докладва най-накрая Нед, след като примките бяха приготвени и по няколко моряка бяха хванали края на всяко въже.

– Този изрод оставете за накрая! – Хал посочи Рашид, който още бе на колене. – Обесете останалите!

Все още във вериги, стенейки и проклинайки, молейки за милост Аллаха, те получиха примките си. После моряците зашляпаха в такт с боси крака по палубата и запяха, сякаш вдигаха главното платно. По трима-четирима наведнъж, арабите увисваха зяпнали под главната рея. Постепенно ританията и конвулсиите спряха и те застинаха кротко като някакви абсурдни китки плодове с изкривени под невъзможен ъгъл вратове, с виснали от устата пурпурни подути езици.

Най-накрая Рашид остана сам на палубата. Хал застана над него и каза:

– Дарих им лека смърт. Но ти ме лиши от най-малкия ми син. За тебе няма да има такъв късмет, освен ако ми кажеш, каквото искам да науча.

– Всичко, което е по силите ми, ефенди – запелтечи Рашид. – Само ме питайте!

– Искам да знам, къде мога да намеря Ал Ауф и моя син.

– Това не знам, ефенди. – Рашид така енергично завъртя шава, че сълзите му се разхвърчаха като вода от гърба на мокро куче. Хал го сграби за раменете и изправи, изви едната му ръка високо зад гърба и го поведе към релинга.

– Гледай там долу! – прошепна в обезобразеното му ухо. – Виждаш ли какво те чака? – При вида на мълком плъзналата се изпод дъното на кораба тигрова акула, Рашид изквича. Тя леко се извръщаше в прозрачната вода и показваше всяка подробност от гротескно късата си глава. Погледна към тях с едното си мъничко като на прасе око.

– Къде мога да намеря Ал Ауф? Къде му е базата? Кажи ми и ще умреш бързо, ще се явиш пред твоя Бог като цяло парче, а не през търбуха на това нечисто същество долу.

– Не знам – заплака Рашид. – Малцина знаят къде е крепостта на Ал Ауф. Аз съм само един беден рибар.

– Аболи! – викна Хал и едрият чернокож мъж приближи хванал края на последното останало свободно въже. – За краката! – нареди капитанът.

Аболи коленичи и прекара въжето през веригата, която приковаваше краката на пирата.

– Вдигай! – обърна се той към моряците, които държаха другия край на въжето и Рашид литна във въздуха, разлюлян като махало край борда.

– Къде е Ал Ауф? – викна му Хал. – Къде мога да намеря сина си?

– Не знам. Бог ми е свидетел – пищеше Рашид.

– Спуснете го! – заповяда Хал на моряците в другия край на въжето и Рашид заподскача към водната повърхност. – Стоп! – спря ги Хал, когато главата на Рашид стигна на една стъпка от водата. Опитваше се да извърне лице нагоре към Хал, който се бе надвесил навън от релинга.

– Не знам. Кълна се във всичко свято – пищеше той. – Не знам къде е завел Ал Ауф сина Ви.

Хал кимна към Аболи:

– Нахрани звяра!

Аболи взе едно от кожените ведра с кухненски отпадъци, подредени край борда. Плисна го навън и водната повърхност се покри с риби глави, черва и обелки. Ята малки рибки се стрелнаха към угощението и накъдриха водата в лакомия си устрем. Аболи плисна второ ведро.

След минута под рибешкото стълпотворение се залюля заплашителна сянка. След това от дълбочината се надигна с ужасяваща царственост широк ивичест гръб. Ятата дребосъци се пръснаха и чудовището отвори уста, способна да побере човек. Редиците остри зъби се показаха, докато то лапаше отпадъците, а водата се нагъна, макар то да бе доста под повърхността й.

– Никога няма да минеш през райските порти, ако тялото ти е било излапано от подобна отвратителна нечиста твар – напомни му Хал.

Пленникът се гърчеше безпомощно на края на въжето. Гласът му бе изтънял и пресеклив:

– Не! Не знам! Милост, господарю!

– Надолу! – махна Хал към моряците и те спуснаха Рашид във водата до рамене. – Задръжте го там! – Хал го гледаше как подскача и рита. Голямата акула усети суматохата и започна бавно и предпазливо да кръжи от дълбокото нагоре. Движенията на Рашид ставаха по-слаби и хаотични – започваше да се дави.

– Вдигайте! – даде сигнал Хал и Рашид бе изтеглен над водата. Поклащаше се там с главата надолу. Кървавата превръзка бе паднала, а дългите мокри кичури докосваха водата. Мъчеше се да си поеме дъх, гърчеше се и тресеше на края на въжето.

– Казвай! – изрева Хал. – Казвай, къде е най-малкият ми син! – Изпълнен бе от студ. Ни помен от жалост или съчувствие. Акулата помириса кръвта от превръзката и се вдигна нагоре. Отново се отвори зъбатата паст и мръсното парче плат изчезна в нея. Докато се гмуркаше с извит гръб, опашният плавник изскочи над водата и нанесе силен удар на увисналия пират. Рашид изквича от ужас и се залюля с нова сила.

– Казвай! – насърчи го Хал. – Чакам да ми кажеш къде да търся сина си.

– Не мога да кажа нещо, което не знам – измуча в отговор Рашид и Хал отново махна на моряците. Те го спуснаха във водата до кръста. Дълбоко долу акулата се обърна с пъргавина и скорост, които изглеждаха непостижими за чудовище с такива размери и се стрелна към повърхността, ставайки все по-голяма с приближаването си.

– Вдигай! – рязко викна Хал и Рашид излетя от водата, миг преди огромните челюсти да се сключат. Увисна на няколко инча от техния досег.

– Още не е съвсем късно – осведоми го Хал достатъчно силно, за да проникне гласът му през стената от ужас. – Кажи и веднага свършваме!

– Не знам къде можете да намерите Ал Ауф, но знам кой знае – отвърна Рашид с прегракнал от страх глас.

– Как се казва?

– Грей ефенди в Занзибар. Той ни съобщи за голямото богатство, което карате на кораба.

– Долу! – заповяда Хал. Рашид пое към водата, а акулата тръгна да го посрещне. Този път нямаше дърпане нагоре – вече не беше необходим. Изпрати Рашид към неговата участ, без следа от угризения. Наблюдаваше безстрастно как чудовището сключва челюсти около врата на жертвата.

Акулата увисна на въжето, замятала опашка насам-натам. Огромното й тяло се мяташе, докато острите зъби се впиваха в плът и кости. Голямото тегло и огромната сила на движенията караха моряците в другия край на въжето да подскачат и да се плъзгат по палубата.

После челюстите откъснаха главата на Рашид. Акулата падна във водата, оставяйки тялото да се люлее и гърчи в конвулсии, докато кръвта от прерязаната шия мъти водата отдолу.

Хал измъкна сабята си и прекъсна въжето с един удар. Обезглавеното тяло започна бавно да потъва, преобръщайки се по дължина в облак от собствената си кръв. Акулата се върна и като куче получило кокал за награда, внимателно захапа трупа и отплува с него към дълбокото. Хал се отдалечи от борда.

– Отливът ще започне след час, мастър Тайлър. – Погледна към обесените на реята. – Очистете кораба от тия там! Хвърлете ги през борда! Тръгваме към Занзибар с отлива.

Заобиколиха нос Раш Ибн Кум, опънали всички платна и се понесоха по вятъра.

– Новият курс е север-северозапад, мастър Тайлър. При този вятър, би трябвало да стигнем Занзибар утре преди залез.