Текст книги "Мусон"

92.

Куш подбра жените от джонката, щом стъпиха на брега. Имаше две много млади наложници, скрити от глава до пети в черните дипли на роби и фереджета, но под тях личаха тънките им грациозни снаги. Китките и глезените им бяха красиво оформени, къносани и украсени със скъпи сапфирени и смарагдови пръстени по пръстите на ръцете и краката. Те се кикотеха прекалено, което дразнеше Дориан, а прислужниците им бяха още по-лоши – шумни като ято скорци. Зарадва се, когато Куш ги натири към първата биволска кола.

Тахи отведе Дориан при втората. Биволите бяха чисто бели, с широко разпрострени рога и масивни гърбици над плещите. Приличаха на камилите, чиито рисунки Дориан бе виждал в книгите за пътешествия, в библиотеката в Хай Уийлд. Той искаше да върви край колата, но Куш го спря с пухкава ръка на рамото. Всеки пръст на евнуха беше украсен с пръстен и скъпоценните камъни отразяваха лъчите на тропическото слънце.

– Ще се возиш с мене, малкия! – каза той с тънък женски глас и когато Дориан понечи да се опъне, Тахи го ощипа болезнено по ръката. Той възприе това като предупреждение, че Куш е мъж… или нещо с голяма власт и трябва да бъде предразположен.

Колите се отдалечиха от брега и излязоха от пристанището, като поеха навън от града. Затъркаляха се по тесен прашен път към вътрешността на потъналия в зеленина остров. Минаваха край полюляващи се китки кокосови палми и през горички от диви фурми. Пълчища ярко оперени папагали и зелени диви гълъби гъмжаха из клоните и лакомо кълвяха зрелите плодове. Дориан никога не бе виждал подобни същества и проследяваше многоцветния им полет с възгласи на удивление.

Куш го изучаваше внимателно с проницателния поглед на почти скритите си в гънки тлъстина черни очета.

– Кой те е учил тебе, франка, на езика на Пророка? – попита той и Дориан даде с въздишка изтъркания от повтаряне отговор.

– Мюсюлманин ли си? Или е истина, че си неверник?

– Аз съм християнин – гордо отвърна Дориан.

Куш сбърчи тлъсто лице, сякаш бе глътнал оцет.

– Тогава защо косата ти е със същия цвят като на Пророка? – попита той. – Или е лъжа? Какъв е цветът на косите ти? Защо ги криеш?

Дориан оправи чалмата. Непрестанното обсъждане на тая тема му досаждаше. Имаше толкова други интересни неща наоколо. Искаше му се дебелакът да го остави на мира, за да им се наслади.

– Покажи ми косите си! – настоя Куш и посегна към чалмата. Дориан понечи да се дръпне, но Тахи викна високо и той го остави да вдигне чалмата. Куш гледаше поразен гъстите къдри на момчето да се спускат по раменете му и да пламтят под слънцето като пожар във висока трева. Останалите пътници, настанени в задната част на колата, възкликнаха и призоваха Аллах да види това чудо и даже коларите изостанаха и закрачиха редом с високите колела, за да го погледнат. Дориан бързо-бързо покри косите си.

След около миля, пътят излезе на открито и пред тях се издигнаха високите гладки стени на харема. Построен бе от коралови блокчета и варосан до искрящо бяло. По стените нямаше прозорци и единственият отвор беше портата, направена от тиково дърво и резбована със сложна плетеница от лози и лиственици в съгласие с ислямското изискване да не се възпроизвеждат образи на хора или други живи същества.

Портите се отвориха, щом малкият керван приближи и те навлязоха в затворения, забранен свят на харема. Това беше дом на жените и техните деца, както и на евнусите, които ги охраняваха. Никой възрастен мъж, освен самия принц, не смееше да припари тук. Пристъпването на тази забрана се наказваше със смърт.

Жени и деца се бяха скупчили непосредствено зад портата, за да посрещнат колите. Много от тях не бяха напускали това затворено пространство от детинство. Радваха се и на най-незначителното разнообразие. Те бъбреха и пискаха от вълнение, докато накачулваха колите, за да разгледат пътниците и да потърсят непознати лица сред тях.

– Ето го!

– Значи е вярно. Той е франк!

– Наистина ли му е червена косата? Не може да бъде!

Тук, в уединението на харема, жените се движеха без фереджета. Принцът можеше да избере което си поиска момиче сред своите поданички. Повечето бяха млади и хубави. Цветът на кожата им варираше от черен, през всички оттенъци на кафявото, до масленожълт. Децата им подскачаха наоколо, заразени от всеобщото вълнение. Бебетата ревнаха в ръцете на дойките си, разтревожени от цялата дандания.

Жените се скупчиха отпред, за да видят отблизо Дориан, когато той скочи от колата. После тръгнаха след него и Куш, когато евнухът го поведе през лабиринт от вътрешни дворове и градини. Навсякъде се виждаха богати украси от мозаечни подове и декоративни арки. В мазилките бяха вградени миди и раковини, които образуваха причудливи форми. Имаше езерца, пълни с тръстика и лотоси. Пъстроцветни рибки се стрелкаха под водната повърхност, а над нея висяха водни кончета.

Някои от по-големите деца подскачаха около Дориан и го дразнеха:

– Малък бял неверник!

– Зелени дяволски очи.

Куш замахна на шега към тях с дългата си тояга, но по усмивката му личеше, че не възнамерява сериозно да ги прогони. Бързо преминаваха от красивия разкош на харема към по-запуснатата му част, в задната половина. Явно тук не обичаха да идват. Градините бяха занемарени, а стените мърляви и неизмазани. Минаха край няколко изоставени и обрасли развалини, за да стигнат до една разнебитена постройка с кубична форма. Куш ги отведе пред малка, но яка врата и нареди да влязат. Озоваха се в просторна дневна стая, мрачна и не особено чиста. Стените бяха опушени, а подът покрит с изпражнения от плъхове и гущери.

Куш хлопна вратата подире им и превъртя един огромен ключ в бравата. Тахи му викна през малко зарешетено прозорче във вратата:

– Защо ни заключи? Да не сме затворници или престъпници?

– Могъщият принц Абд Мухамад ал Малик нареди да се внимава да не избяга детето.

– Къде ще бяга? Няма къде да отиде.

Куш не й обърна внимание и си тръгна, като повечето от останалите го последваха. Височайшите дечурлига се погавриха известно време през прозорчето, но скоро им омръзна и си заминаха.

Когато всичко се успокои, Дориан и Тахи започнаха да проучват квартирата си. Освен дневната, тя включваше спални и кухничка с открит оджак. До нея бе разположено помещение за миене с наклонен към открит канал плочест под. Отвъд се намираше отходното място с покрити кофи.

Мебелировката се оказа оскъдна: рогозки за спане и вълнени килимчета за сядане. В кухнята имаше гърнета за готвене и стомни за вода, но естествено, трябваше да се хранят с пръсти, съгласно арабския обичай. Имаше и огромен глинен съд за дъждовна вода.

Дориан погледна нагоре към отвора в тавана на кухнята, откъдето излизаше дима от оджака.

– Като нищо мога да изляза оттам – изфука се той.

– Ако го сториш, Куш ще те нашари с тоягата – осведоми го Тахи, – така че и през ум да не ти минава! По-добре ми помогни да изчистим тая кочина!

Докато се трудеха усърдно, като метяха с тръстикови снопчета и търкаха подовете с половинки от кокосови черупки, Тахи му разясняваше вътрешните правила на харема.

Като дворцова прислужница, откак бе изоставена от съпруга си, тя живееше тук и бе завършен специалист по сложните взаимоотношения на това затворено общество. През последвалите дни, тя сподели специализираните си познания с Дориан.

Принц Абд Мухамад ал Малик караше началото на тридесетте си години. По-големият му брат, халифът, по съображения, свързани с наследяването на титлата, не му бе позволил да се ожени, преди да навърши двадесет. Поради тая причина, най-големият му син бе едва малко по-възрастен от самия Дориан. Казваше се Заин ал Дин и, както и Дориан, още не бе стигнал пубертета – живееше с майка си.

– Запомни това име! – наставляваше го Тахи. – Като най-голям син, той е много важен. – После продължи със списъка на останалите синове, родени от други съпруги и наложници, но те бяха толкова много, че Дориан не си даде труд да ги запомни. Тахи пък, от своя страна, изобщо и не се опита да изброява момичетата – те бяха абсолютно без значение.

През следващите няколко седмици, принцът сякаш напълно забрави новия си червеноглав роб. Никакви новини не достигаха до тях през стените на харема. Всеки ден, под бдителния поглед на мъничките евнушки очета пристигаха робини, които донасяха поредните порции ориз, месо и риба и изнасяха боклука и кофите. Ако не се смятат тези посещения, Дориан и Тахи бяха оставени изцяло на себе си.

В стената на дневната имаше зарешетени прозорци, които гледаха към част от градина. За да убият скуката на затворничеството, двамата прекарваха много време в наблюдение на други обитатели на харема, които идваха и си отиваха под зорките им погледи.

Тахи показа на Дориан Заин ал Дин. Беше огромно тлъсто момче, по-високо от останалите си братя и сестри. Имаше нездрав тен на горена захар, сприхавите му устни бяха винаги нацупени. Кожата около очите беше безцветна като охлузена.

– Заин обича сладко – обясни Тахи. По вътрешните страни на лактите и коленете му имаше синкави лишеи. Ходеше с разкрачени крака, за да не протърка бедрата си.

Всеки път, когато го видеше, Заин бе в обкръжението на десетина свои братя и сестри. Една сутрин Дориан видя, как тая пасмина подгони едно по-малко момченце през поляната и го затисна край външната стена. Домъкнаха го при Заин, който не бе благоволил да се изтощава в гоненицата, а се домъкна с патешката си походка, когато тя приключи. Тахи, която също наблюдаваше събитията, обясни, че момченцето е син на една второстепенна наложница, така че представлява лесна плячка за първородния син на главната съпруга.

Дориан, който прекрасно познаваше правата на първородния от отношенията си с Уилям, веднага изпита симпатия към малкото момче, докато гледаше как Заин му дърпа ушите, за да го накара да падне на колене и да заплаче от страх.

– За наказание ще ми бъдеш кон! – заяви високо Заин и го накара да застане на четири крака. После възседна и отпусна тяло върху гърба на детето. В ръка държеше пръчка, направена от одялан палмов клон.

– Дий, конче! – заповяда той и го удари с пръчката по задника. Клонът беше жилав и гъвкав. Ударът изплющя силно и момченцето изплака от изненада и болка. Тръгна напред на длани и колене, а отгоре му се подрусваше Заин.

Останалите деца поеха след тях, като подскачаха и се подиграваха. Когато детето паднеше, всички се втурваха да го бият. Някои изтичаха да чупят клонки от близките храсти. Едно вдигна полите на робата и откри кафявото задниче, покрито с ярки белези. Гониха го, докато обиколи два пъти градината.

Когато най-накрая се просна под тежестта на Заин, от очите му се стичаха сълзи. Коленете му бяха ожулени до кръв. Заин го ритна небрежно и отведе групата си, като го остави сам да се изправи с мъка и да закуцука по пътя си.

– Той е побойник – викна вбесен Дориан. Понеже не можеше да се сети за арабската дума, заговори на английски. Тахи сви рамене.

– Коранът повелява на силния да закриля слабия – върна се към арабския Дориан.

– Не казвай това на Заин ал Дин! – посъветва го Тахи. – Няма да му хареса.

– Ще ми се аз да го пояздя – продължи гневно той, – та да видя, дали на него ще му хареса.

Тахи направи знак, за да прогони лошия късмет.

– И през ум да не ти минава такова нещо! Стой настрана от Заин ал Дин! – посъветва го тя. – Той е много отмъстителен. Положително ще те намрази заради благоразположението на принца към тебе. Даже и Куш се страхува от него, защото един ден той ще стане принц.

През следващите дни Тахи, продължи с лекциите си за йерархията на харема. Принцът има право на четири жени, съгласно правилата, установени от Пророка. Той може, обаче, да се развежда и жени колкото пъти поиска, а за броя на наложниците, с които пожелае да си угоди, нямаше ограничение. Разведените жени, които му бяха родили деца, оставаха в харема.

По тоя начин тук се бяха събрали почти петдесет жени. Петдесет красиви, отегчени и обезверени жени, които нямаше с какво да пълнят дните си, освен с интриги, вражди и злостни сплетни. Това беше много сложно общество – кошер.

Куш царуваше над всички и затова неговото благоразположение или неприязън бяха от изключително значение за общественото положение и бит на обитателите. Следващи по значение бяха четирите съпруги в момента, по реда на старшинството си. След това идваше фаворитката за периода, но тя обикновено беше някое полудете, едва стъпило в лоното на женствеността и звездата му беше осъдена на скорошен залез. Останалите бивши съпруги и наложници се намираха в постоянна вражда помежду си, поради борбата за по-горно място и роля във вътрешния живот на харема.

– Важно е да знаеш тия неща, Ал Амхара! И за двама ни е важно! Аз нямам никакво положение. Само една стара слугиня съм. Нищо не мога да направя в твоя защита и никому няма да липсвам.

– Да не си тръгнала нанякъде? – попита с тревога Дориан. Той бе свикнал много с нея за краткото време, откак бяха заедно и перспективата да я загуби го плашеше. – Ще ми липсваш!

– Никъде не съм тръгнала, малкия ми – бързо отвърна тя, – но тук в харема хората лесно умират. Особено незначителни хора, които мътят водата на по-горните.

– Не се безпокой, аз ще те пазя! – заяви решително Дориан и я прегърна.

– Чувствам се по-сигурна под твоята закрила – отвърна тя, без да му позволи да забележи усмивката й, – но засега не ни е известно твоето положение. Принцът изглежда изпитва известно благоразположение към тебе, но още не можем да бъдем сигурни. Защо допуска Куш да ни заключва и да се отнася към нас като към животни? Защо не изпраща да те повикат? Дали не те е забравил? – Тя въздъхна и отвърна на прегръдката му.

– Може би не знае как се отнася Куш към нас – предположи Дориан.

– Може би – съгласи се тя. – Така че, налага се да чакаме. А през това време трябва и да внимаваме, Ал Амхара! Много да внимаваме!

С течение на времето, вълнението от пристигането им бе забравено. Никой не надничаше вече през решетката на вратата, а на децата, водени от Заин ал Дин, им омръзна да скандират обиди под прозорците и си намериха по-интересни занимания. С всеки изминал ден, Дориан се дразнеше все по-силно от своето затворничество.

Когато слушаше пискливите гласове и весели смехове на играещите в градините деца, когато чуваше босите им стъпки по двора вън от неговото убого жилище, той се хвърляше към прозореца, за да ги зърне. Това само правеше самотата му още по-силна и усилваше усещането за изоставеност. Чувстваше се точно толкова лишен от свобода, колкото и когато бе прикован в килията си на острова от Ал Ауф.

Една сутрин, докато перлената светлина на новия ден се процеждаше през високото прозорче на стаята му, той лежеше гол на рогозката и белеше със зъби твърдата кора на парче захарна тръстика. Спря го нечия песен в градината отвън. Пееше приятен момичешки глас, макар думите да се повтаряха без всякакво съдържание – бебешка песен за фурми и гладна маймуна. Той слушаше гласа от нямане какво да прави, дъвчеше сладката вътрешност на тръстиката и после я плюеше на пода.

Изведнъж се чу характерен маймунски писък. Певицата прекъсна рефрена си и избухна в къдрав звънък смях. И двата звука заинтригуваха Дориан, който скочи на крака и отиде на прозореца. Надникна в градината и видя малко момиченце, седнало на перваза на езерцето с лотосите. Беше с гръб към него, а по плешките й се спускаха тъмни, почти черни коси със сребърна ивица посред гъстите кичури. Дориан не бе виждал нещо подобно дотогава и остана очарован.

Носеше бродирано зелено елече, което откриваше голи кафяви ръце и торбести шалвари от бял памучен плат. Краката си бе кръстосала под себе си и той виждаше къносаните й в светлокафяво ходила. Вдигнала бе в ръка захаросана фурма, а една изправена на задните си крака маймуна танцуваше на тревата пред нея. Всеки път, когато мръднеше ръка, маймунката надаваше писък и се завърташе по-бързо. Момиченцето се заливаше от смях. Най-накрая, тя поднесе фурмата към маймуната и каза:

– Ела тук, Джини! – Животинчето скочи на рамото й и пое фурмата от пръстите й. Бързо я пъхна зад бузата си и започна да рови с тънки кафяви пръсти в косите на детето, сякаш го пощеше. Момиченцето погали мъхнатото бяло коремче и запя отново.

Маймунчето вдигна внезапно глава и забеляза Дориан на прозореца. Изписка, стрелна се от рамото на момичето и скочи към стената. Виснало на прозоречния перваз, промуши ръка през решетката и с обърната нагоре длан, като за просия, се опита да изкрънка парчето захарна тръстика.

Дориан се засмя, а животинчето оголи зъби, кривна глава към него и направи опит да грабне тръстиката от ръката му, като в същото време се кривеше и ломотеше.

Момиченцето се обърна и погледна нагоре.

– Накарай го да направи някой номер! – викна то. – Не му я давай преди това! – Дориан забеляза, че и тя има смешно маймунско личице и огромни очи с цвят на девънски мед. – Направи с ръка ей така! – Тя показа и когато Дориан повтори жеста, маймунката се метна в задно салто. – Накарай го три пъти! – Момиченцето изпляска с ръце. – Джини трябва да го направи три пъти.

При третото салто Дориан подаде парчето тръстика. Маймунката го грабна, затича из поляната на четири крака, с високо вирната опашка и се изкатери до върха на едно тамариндово дърво. Остана там, задъвкала тръстиката, а от устата й покапа сок.

– Знам кой си! – оповести тържествено момиченцето, вперило огромни очи в Дориан.

– Кой съм?

– Ти си Ал Амхара, неверникът.

До тоя момент му бе все едно как го наричат, но сега изпита неприятно чувство.

– Истинското ми име е Дориан, но ме наричат Дори. Така ми вика брат ми.

– Доуи – опита тя, но „р“-то я затрудни. – Странно име, но аз ще те наричам така.

– А ти как се казваш? – попита той.

– Ясмини – отвърна момиченцето, – което означава цвят от жасмин. – Тя скочи на крака и приближи, като го гледаше със страхопочитание. – Косата ти наистина е червена. Смятах, че си измислят. – Наклони глава на една страна. – Много е красива. Ще ми се да я докосна.

– Е, не може! – отряза я той, но тя не показа да е обидена.

– Много ми е мъчно за тебе! – каза Ясмини.

– Защо? – Отговорът й го изненада.

– Защото Заин разправя, че си неверник, че никога няма да те обрежат и няма да влезеш в райските градини.

– Ние си имаме собствено небе! – заяви надменно Дориан. – Намираше обсъждането на долната част от тялото си за объркващо донякъде.

– Къде е то? – поиска да разбере Ясмини и те потънаха в задълбочено съпоставяне на предимствата на двата рая.

– Нашият рай се нарича Янат – заяви по едно време тя. – Аллах казва: „Приготвил съм за праведните си слуги нещо, което око не е виждало и за което ухо не е чувало, и което човешкият разум не може да си представи.“

Дориан обмисли казаното в мълчание и не можа да се сети за достоен отговор – не беше лесно да се наддума Ясмини – затова насочи разговора към по-близка тематика:

– Баща ми в Англия има петдесет коня. Твоят баща колко коня има?

От този ден Ясмини започна да идва с маймунката си всяка сутрин. Сядаше с нея на рамо под прозореца и слушаше с блеснали очи, докато той се мъчеше да й обясни какво е лед и как снегът пада от небето, защо англичаните имат само по една жена и как на някои от тях косите са златни като гривната на глезена й, а на други огнено червени като неговата, и как момичетата къдрят златните си коси с нагорещено желязо, а пък мъжете си бръснат главите, за да носят перуки. Описваше стила и цветовете на женските дрехи и обясняваше странния факт, че те не носят шалвари като нейните, а ходят голи под полите си.

– Това е много недодялано – каза тя превзето. – А вярно ли е каквото разправя Заин, че ядете даже и месо от свине?

– Кожичката става много хрупкава, когато се препече – каза той, за да я шашне. – Хруска, хруска между зъбите.

Тя разшири очи и се престори, че ще повърне.

– Това е направо отвратително. Нищо чудно, че не можете да влезете в рая с нас.

– Ние не се мием като вас по пет пъти на ден. Понякога не се мием въобще цяла зима, много е студено – осведоми я с наслада Дориан.

– Тогава сигурно смърдите също като свинете, дето ги ядете.

Тя не знаеше нищо за външния свят, но беше голям специалист по проблемите на харема. Съобщи му, че майка й е разведена съпруга на принца, но имала и двама сина, поради което още се радвала на неговото благоволение.

– Ако бях само аз, нещата щяха да са различни, понеже аз съм само момиче, а баща ми не обича момичета. – Тя каза това като най-обикновена констатация, с глас напълно лишен от самосъжаление. – Моята майка е от царско потекло. Тя е племенница на Великия Могул, значи императорът ми е прачичо – гордо приключи Ясмини.

– Ти си принцеса?

– Да, но засега малка, а и не от най-великите. – Прямотата й бе обезоръжаваща. – Виждаш ли сребърната ивица в косата ми? – Тя се завъртя, за да я покаже. – Майка ми има същата, има я и моят дядо. Това е белег за царственост.

Когато започна да обяснява роднинските връзки, Дориан заслуша с по-голям интерес, отколкото при разказите на Тахи.

– Заин ал Дин ми е полубрат, но аз не го обичам – той е дебел и жесток. – Вгледа се замислено в Дориан. – Вярно ли е, че баща ми те е осиновил?

– Да, вярно е.

– Тогава и ти си ми брат. Мисля, че ми харесваш повече от Заин, макар да ядеш свине. Ти харесваш ли ме, Ал Амхара? Заин разправя, че приличам на Джини. – Тя погали маймунката на рамото си. – Мислиш ли, че приличам на маймуна?

– Мисля, че си хубава – галантно отвърна Дориан, но когато тя се усмихна, казаното се превърна в истина.

– Майка ми разправя, че баща ми, принцът, е отишъл да види чичо ми, който е халиф в Мускат.

– Кога ще се върне? – бързо попита Дориан. Може би това е причината, да останат забравени с Тахи. Принцът не е тук, за да го закриля. – Ще се върне ли скоро?

– Майка ми казва, че ще отсъства дълго време. Може би година или повече. – Ясмини наклони глава и заразглежда лицето му. – Ако си ми истински брат, може би баща ни ще те вземе на лов със соколи, когато се върне. Бих искала да съм момче, за да мога и аз да ходя на лов – каза тя и скочи от ръба на лотосовото езерце. – Вече ще си вървя. Куш не трябва да ме сварва тук. Забранил ни е на всички да говорим с теб. Ако ме хване, ще ме набие.

– Ела утре пак! – каза Дориан като се мъчеше думите му да не прозвучат като молба.

– Може и да дойда – викна тя през рамо. Затича през поляната, а малката маймунка подскачаше около мятащите се боси ходила.

Когато тя си отиде, Дориан погледна към небето и виещите се в него чайки, заслуша се в далечния прибой и трескаво започна да обмисля възможностите за бягство. Представи си, как се измъква през дупката в кухнята, как прехвърля стената на харема и намира малка лодка на брега. Но къде ще отиде с нея? Картината избледня и угасна. Ще трябва да чака идването на Том. За пореден път се предаде пред силата на неизбежното.