Текст книги "Мусон"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 36 (всего у книги 62 страниц)

– Тия са маймуни, а не бойци. Оскверняват сабята ми с кръвта си.

– Не ставай капризен, стари приятелю. Колцина са още там?

– Много са, но май не им харесва нашето угощение.

Неколцина мъже се навъртаха пред Аболи малко извън обсега на сабята му. Той забеляза първите стъпки на отстъпление, отхвърли глава назад и нададе такъв рев, че дори Том остана смаян. Без да ще, обърна глава, за да погледне.

Устата на Аболи представляваше огромна червена паст, а плетеницата на татуировките му бе сгърчена в гримаса на животинска ярост. Това бе вик на мъжка горила, оглушителен, смразяващ кръвта звук. Хората побягнаха в тъмното, а над реката продължаваше да се разнася ехото от този вик. Мъжете пред Том също изпаднаха в паника. Те се обърнаха и търтиха надалеч. Двама куцаха и се олюляваха от раните си, но всички бързаха по една напречна уличка и скоро топуркането от тичащите крака заглъхна в мъглата.

– Предполагам, че след тоя рев нощната стража ще долети до минута – каза Том, като се наведе да избърше острието на сабята си във фустите на убитата курва.

– Ами да се махаме тогава! – съгласи се Аболи с глас, който звучеше нежно и успокояващо след отвратителния животински рев.

Прекрачиха сгърчените тела и затичаха към пристана. Аболи се спусна към завързаната долу лодка, а Том тръгна към лодкаря.

– Получаваш златна гвинея! – викна му Том, докато тичаше към него. Оставаха му по-малко от десет стъпки, когато той отметна пелерината си и вдигна скрития под нея пистолет. Том видя, че цевите са две, разположени успоредно, а дулата зееха като празни очни орбити.

Докато се бе вторачил в тия празни очи на смъртта, времето сякаш спря. Всичко придоби различен вид, като в сън. Макар зрението му да се изостри и всяко сетиво застана нащрек, движенията му се струваха забавени, като да се бореше с лепкава кал.

Видя, че и двете петлета са запънати. Изпод широката периферия на шапката над цевите го гледаше втренчено едничко черно око, а бледен показалец неумолимо се присвиваше върху извивката на спусъка.

Том видя, как ударникът на лявата цев щракна, чу се удар на стомана в кремък. Понечи да се хвърли встрани, но краката му се подчиняваха много бавно. Лодкарят държеше високо пистолета в изпъната ръка и той изрева със страшна сила. Пространството помежду им се изпълни със син пушек. В същия миг силен удар в тялото го блъсна назад. Падна тежко по гръб и остана възнак на каменната настилка. Ударен съм, помисли си той с изненада, проснат на най-горното стъпало на стълбището. Усети тежест в гърдите. Знаеше какво означава тя. Може би съм убит, бе следващата мисъл и тя го ядоса. Вдигна поглед към мъжа, който го застреля.

Сабята още беше в ръката му, когато пистолетът се наведе към него и с фатална неотвратимост насочи празния си поглед. Ако съм убит, значи няма да мога да замахна със сабята. Мисълта се задържа в съзнанието му и той мобилизира всяка фибра на дясната ръка.

За негова изненада, тя не беше загубила силата си. Стрелна се напред и сабята полетя като копие. Загледа се в полета й, устремен и стабилен, докато светлината на фенера изтръгваше златни искри от скъпоценната инкрустация на острието.

Наметалото на изправения над него лодкар се бе отворило и разкриваше гърдите му. Отдолу носеше само риза от черна коприна, завързана около шията. Преди да гръмне втората цев, стоманата се заби в меката материя под вдигнатата ръка и Том видя, как цялата й лъснала дължина потъна по някакъв магически начин в тялото на мъжа.

Лодкарят се изпъна в предсмъртен спазъм – сабята прониза сърцето му. После се люшна назад и обутите в лъснати черни ботуши дълги крака отказаха да го крепят. Падна възнак и се загърчи от болка, но движенията му стихнаха за миг.

Том се подпря на лакът и видя Аболи да изскача по стълбите.

– Клебе! Къде си ударен?

– Не знам. Нищо не усещам.

Аболи дръпна наметалото, разтвори ризата и заопипва твърдата младежка плът под нея. Том извика:

– По-внимателно, за Бога! Ако още не съм умрял, сега вече ще го сторя!

Аболи взе фенера, който още гореше в горния край на стълбите и го поднесе към оголените гърди на Том. Там имаше кръв, много кръв.

– Ниско вдясно – промърмори Аболи. – Сърцето не, но вероятно белия дроб. – Насочи светлината към очите му и видя, че зениците се свиват. – Добре! А сега се закашляй!

Том направи каквото му казаха и обърса уста с опакото на дланта си.

– Няма кръв! – съобщи той, като разглеждаше чистата си кожа.

– Благодари на всички твои богове, а и на моите, Клебе! – изръмжа Аболи, докато натискаше Том да легне. – Сега ще те заболи – обеща му той. – Ако искаш, викай, но аз трябва да намеря куршума.

Напипа входното отверстие и преди Том да се усети, навря там огромния си дебел пръст. Том се изви като дъга и писна като грубо дефлорирана девственица.

– Ударил се е в ребро и е бил отклонен от него – констатира Аболи, като измъкна окървавения си пръст от раната. – Не е успял да проникне в гръдната кухина. – Прокара лепкава от кръвта длан по гръдния кош и под мишницата, за да напипа подутината близо до плешката му. – Минал е под кожата. Ще го срежем по-късно.

Внезапно вдигна огромната си татуирана глава при вика, долетял откъм тъмната уличка, спускаща се към пристана. Тонът беше властен и груб:

– Станете и се предайте в името на краля, злодеи!

– Стражата! – каза Аболи. – Не трябва да ни сгащват тука, с тоя куп убити наоколо. – Изправи Том на крака. Давай, ще ти помогна до лодката.

– Пусни ме! – озъби се Том и се измъкна от могъщата прегръдка. – Няма ми сабята!

Сгънат на две, за да намали болката, той заопипва трупа на лодкаря. Стъпи върху гърдите му и изтръгна дългото блестящо острие. Понечи да побегне към стълбите, но някакъв вътрешен импулс го накара да свали с върха на оръжието шапката от главата на убития.

Втренчи се в мургавото красиво лице, увенчано с гирлянди черна нубийска коса, лъснала в светлината на фенера. Устните бяха отпуснати, загубили своята свирепост, а очите гледаха в нощното небе, празни и невиждащи.

– Били! – прошепна Том. Гледаше ужасен лицето на мъртвия си брат и усети краката си да треперят. – Били! Аз те убих!

– Това не е убийство. – Огромната ръка на Аболи го обгърна през раменете. – Но ако ни спипа стражата, може и да стане.

Помъкна Том по стълбите и го прехвърли в лодката. Сам се настани в нея. С един замах на сабята преряза въжето, което я държеше вързана към желязната халка и хвана веслата. Под напора на мускулите му, лодката се хвърли напред.

– Спрете! Предайте се! – викна дрезгав глас откъм брега. Разнесоха се стъпки и още гласове в мъглата. – Спрете или ще стрелям! Тук е кралската стража!

Аболи напъваше двете гребла, сумтейки от усилието, а около тях се стелеше мъгла. Тъмните очертания на каменния бряг потънаха в сребърните й облаци. Последва силен гръм и рой оловни пчели зажужаха през мъглата. Попадаха като градушка върху речната повърхност около лодката, а няколко чукнаха по дървения й корпус. Том беше свит на дъното, притиснал раната си. Аболи натискаше веслата, понесли ги все напред и напред по водната шир. Виковете на стражата бавно заглъхнаха и той спря да гребе.

– Моля те, не пикай отгоре ми! Дръж си го тоя черен питон в гащите – помоли Том с престорен ужас пред малко неприличния подход на Аболи, при лекуване на всякакви рани.

Аболи се ухили, докато отпаряше парче плат от ризата си.

– Ти не заслужаваш такова удоволствие. Що за глупашка идея, да предлагаш пари на врага? – Аболи измени глас, за да подражава на Том: – Получаваш златна гвинея! – Засмя се пак и добави: – Предполагам, че услугата му струва поне една гвинея.

Аболи смачка плата в тампон и го притисна върху огнестрелната рана.

– Дръж това там! – нареди той. – Натискай, за да спреш кръвта! – После пак се хвана за веслата. – Приливът е с нас. Ще стигнем Змиорковата баница, преди полунощ.

Помълчаха около час. Аболи гребеше по притъмнялата скрита река, сякаш бе пладне. Най-накрая Том се обади:

– Той ми беше брат, Аболи.

– Освен това ти беше и смъртен враг.

– Заклех се пред баща ни край смъртния му одър.

– Веднъж вече го пощади. Всички клетви пред баща ти, са станали невалидни.

– Ще отговарям за смъртта му в Деня на Страшния съд.

– До тогава има много време. – Аболи говореше в такт с движенията на веслата. – Остави нещата да престоят, а аз ще дойда да свидетелствам в твоя полза, ако вашият Бог е готов да приеме показанията на един езичник. Как е раната?

– Кървенето спря, обаче боли.

– Това е добре. Спре ли да боли една рана, пиши се умрял.

Замълчаха отново и Том чу часовника на някаква черковна кула от брега, да отброява осем. Изправи се с болезнена гримаса и каза:

– Никълъс Чайлдс трябва да е съобщил на Били къде да ни чака – тихо промълви той. – Посред разговора ни той внезапно излезе от стаята. Нямаше го дълго време, достатъчно дълго, за да напише писмо.

– Естествено. Изпрати ни да се лутаме насам-натам с каретата, за да има време брат ти да се подготви за посрещането ни – съгласи се Аболи.

– Чайлдс ще ни уличи в убийство. Магистратите ще изпратят приставите, да ни арестуват. Чайлдс ще разполага с много свидетели срещу нас. Стражата на пристана може да е видяла лицата ни. Пипнат ли ни, ще ни окачат на бесилото.

Истината беше толкова очевидна, че Аболи не намери за нужно да я коментира.

– Чайлдс иска „Лястовицата“. Затова се е сговорил с Били. Мислех си, че тая свиня се е задоволила с полученото, но той явно иска всичко – и товара, и кораба.

– Той е дебел и алчен – съгласи се Аболи.

– Чайлдс знае къде да изпрати хората си. Аз му казах, че корабът е на котва при Змиоркова баница.

– Не се самообвинявай. Не си могъл да знаеш отнапред какви са замислите му.

Том не можеше да си намери място – раната болеше все по-силно.

– Били беше пер на Англия, важна личност с могъщи връзки. Те ще се нахвърлят като булдози. Няма да ни оставят да си тръгнем току-така.

Аболи изсумтя, но не наруши ритъма на веслата.

– Трябва да отплаваме още тая нощ! – каза решително Том. – Не можем да чакаме утрото.

– Най-накрая прозря нещо, което си бе ясно от самото начало – поздрави го кисело Аболи. Том се облегна на скамейката. Сега, взел вече решението, можеше да диша по-спокойно. Заспа веднага, но час по час се будеше от болка.

Малко преди полунощ го разбуди смяна в ритъма на веслата и той отвори очи, за да види елегантните и красиви очертания на „Лястовицата“ да се открояват в мъглата. На мачтата й личеше навигационна светлина, а котвеният вахтен се надигна иззад фалшборда с думите:

– Кой е там?

– „Лястовица“! – извика Том традиционния при завръщане на капитана отзив и на палубата веднага се долови раздвижване. Когато приближиха борда, през него се протегнаха множество ръце, за да вдигнат Том.

– Трябва да изпратим за хирург – предложи Нед Тайлър, веднага щом видя кръвта и научи причината и сериозността на нараняването.

– Не! Стражата е по петите ни – спря го Том. – Налага се да отплаваме до час. Отливът вече започна. Трябва да се възползваме от най-голямата му сила.

– Работата долу не е приключена – предупреди го Нед.

– Знам – отвърна Том. – Ще потърсим някое безопасно пристанище по южното крайбрежие и ще я довършим там. Не можем да използваме Плимут – много е близо до дома. Там е първото място, където ще ни търсят. Доктор Рейнолдс живее в Каус на остров Уайт. Това е далеч в морето. Приставите няма да ни потърсят там веднага. Ще можем да извикаме хората, които са ни необходими и да довършим подготовката си за плаването към Добра Надежда.

Изправи се с мъка на крака.

– Къде е Люк Джарвис?

– На брега с жената и хлапетата – отвърна Нед.

– Прати да го извикат.

Люк се появи още сънен. Том му обясни набързо какво е положението, как Чайлдс е прибрал цялата плячка и колко е важно, веднага да отпрашат надолу по течението.

– Знам, че ти дължа твоя пай от плячката и „Лястовицата“, но в момента не мога да платя. Ще ти подпиша разписка за тоя дълг. Може и никога повече кракът ми да не стъпи в Англия, но веднага щом намеря парите, ще ти ги пратя.

– Не! – Люк се бе събудил напълно, докато Том правеше преглед на положението. – Не мога да Ви се доверя за такава голяма сума. – Гласът му беше дрезгав. Том се вторачи в него, не намирайки думи, но лицето на Люк изведнъж се отпусна в усмивка. – Ще трябва да дойда с Вас, та да съм сигурен за парите си.

– Май не разбираш – грубо каза Том. – Аз отивам към Африка.

– Винаги съм мечтал да си хапна кокосови орехи – отвърна Люк. – Трябва ми една минута, да си събера партакешите, капитане. Не тръгвайте без мен!

Том отказа да слезе в недовършената си каюта и Аболи му сложи един сламеник на откритата палуба с балдахин отгоре, та да го пази от мъглата. След десет минути Нед дойде при него с думите:

– Корабът е готов да вдигне платна, капитане.

– Къде е Люк Джарвис? – попита Том.

– Трябва да се появи всеки миг… – започна Нед, но бе спрян насред изречението от ужасяващ женски писък в нощта. Всички се стреснаха и посегнаха към оръжията си, а по дървеното кейче се появиха две тичащи фигури.

– Това са само Люк – каза с облекчение Алф Уилсън – и госпожата му след него. По-добре да тръгваме. Може да ни направи някоя беля.

– Отблъсквайте! – викна Люк от средата на кейчето. – Сатаната е по петите ми.

Отблъснаха от кея и хванаха фаловете. „Лястовицата“ се дръпна в реката. Люк спринтира последните няколко ярда с опасно скъсяващата дистанцията съпруга отзад. Тя пищеше от ярост и размахваше дълга тояга. Люк се хвърли през разстоянието, отделящо кораба от кея.

– Люк Джарвис! Веднага да се връщаш! Не можеш да ме изоставиш с тая пасмина копелдаци, дето ги наплоди в корема ми, без пукнат грош, та да ги храня и обличам. Няма да ти позволя да ми избягаш в Африка, за да клатиш ония черни диви пачаври.

– Сбогом, гълъбицата ми – отзова се Джарвис, окуражен от двадесетте фута вода, отделящи го вече от любимата. Прати й въздушна целувка. – Ще се видим пак след три години, или четири, а може и повече.

– Какво ще стане с мене и невинните ми дечица? – зави съпругата, обърнала друга страница. – Нямаш ли капка жалост? – Тя избухна в сърцераздирателен плач.

– Продай „Гарвана“ – викна Люк в отговор. – Ще стигне за тебе и цялото ти котило за двайсет години.

– Няма да те чакам, Люк Джарвис – отново смени тона жената. – Мъже, готови да заемат мястото ти в леглото, колкото щеш.

– Смели мъже ще да са тия. – Люк размаха шапка над главата си. – Заслужават те много повече от мене, малкото ми мушкато.

87.

Пуснаха котва на половин миля нагоре по течението на река Медина, недалеч от Каус. По заповед на Том, Нед бе наредил да се заличи френското име на кораба, но новото още не беше изписано. Той не изпъкваше с нищо, на фона на останалите неголеми съдове, закотвени из реката. Всички членове на екипажа бяха задължени да не говорят с никой външен човек относно произхода и крайното назначение на кораба.

Доктор Рейнолдс дойде на борда веднага щом получи съобщението. Извади куршума, докато Том лежеше върху скара в новата си мъничка каюта. Аболи го държеше за ръцете, а Алф Уилсън – за краката. Рейнолдс намери мекото оловно топче още при първия разрез и го измъкна от подутата възпалена плът като костилка от слива. По повърхността му блестеше драскотина от досега с реброто на Том.

После, докато пациентът се гърчеше и потеше върху скарата, той проучи канала, оставен от куршума от външната страна на гръдната клетка.

– Ето ги и тях! Всичката вата и парче от ризата са набутани вътре от изстрела. – Хирургът измъкна с особена гордост вонящите си трофеи и ги вдигна високо с пинсетите, за да им се порадва Том, потънал в пот от болка и захапал парче дърво.

– Мисля, че оттук нататък ще заздравява без усложнения. – Докторът помириса гнойта от раната. – Мирише приятно като хубаво девънско ябълково вино. Кръвта ти още не е успяла да се зарази. За всеки случай, ще оставя в раната тръбичка, за да се източи напълно. След три дни ще дойда да я извадя.

Като махна тръбичката, Рейнолдс прогласи операцията за шедьовър на операционното майсторство. След това изпи кварта силно вино, предложено му от Том. Под неуловимото му влияние, прие начаса и без всякакви уговорки предложеното място на корабен лекар.

– През тая последна година, почти щях да пукна от отегчение. Нито една рана от мускет или сабя не зарадва дните ми. Само хреми и диарии – доверително разправяше Рейнолдс при втората кварта, както седяха край мачтата на откритата палуба. – Често си мислех за ония блажени дни при Брега на треската.

От недрата на кораба се разнесе поредица силни удари и след малко главният дърводелец провря глава през люка.

– Всичко е готово, капитане! Можете да опъвате платна, когато пожелаете.

Том бе наел трима местни дърводелци да помагат при преустройството на кораба. Те бяха работили на смени по цели дни и до късно през нощта, за да удовлетворят желанията му. Той им плати за отлично свършената работа и се сбогува с тях.

Междувременно бе изпратил Алф Уилсън и Нед Тайлър отвъд пролива, за да доведат най-добрите между уговорените за плаването моряци. Те чакаха знак от Том, пръснати по пристанища и рибарски селца от Плимут до Портсмут.

Том и мастър Уолш ги придружиха до Саутхемптън. Там обиколиха куп магазини и търговци, за да снабдят „Лястовицата“ с провизии и стоки, необходими за продължителното й плаване. От пътешествието с баща си Том знаеше, какви стоки най-много се търсят сред чернокожите племена на Африка.

Той поръча и плати почти два тона памучен американ, две хиляди глави на секири, пет тона медна тел, петстотин малки огледалца, един тон венециански стъклени мъниста, двеста фунта игли, сто евтини мускета с барутници и куршуми, и един тон разнообразни брошки и дрънкулки. По-голямата част от всичко това бе докарана без произшествия през пролива и натоварена в трюма, в рамките на една седмица.

Том остави мастър Уолш в Саутхемптън, да довърши покупките, а сам се върна на борда. По един, по двама, преметнали торби през рамо, започнаха да пристигат моряците. Поздравяваше всеки по име при стъпването му на борда и го караше да сложи кръстчето си в корабния списък. Бяха сред най-добрите моряци от „Серафим“ и останалите кораби от кервана. Том ги приемаше на борда с чувство на радостно облекчение. Всеки получаваше сребърен шилинг за добре дошъл и се спускаше в кубрика, да си избере място за койка.

Мастър Уолш пристигна на борда на една баржа, която бе наел, за да докара и последните количества стоки и припаси от Саутхемптън, през пролива до мястото, където лежеше на котва „Лястовицата“. Когато натовариха и тези количества, трюмът се напълни и корабът нагази дълбоко във водата. Алф Уилсън и Нед Тайлър обаче, още не бяха се върнали, така че се налагаше да ги изчакат. Том час по час отправяше тревожен поглед към брега, опасявайки се от приставите, които биха могли да са по дирите им.

Всъщност, беше сигурен, че блюстителите на закона вече душат по всички южни пристанища. Предполагаше, че са започнали от Плимут и оттам са продължили издирването. Пристигането им на остров Уайт, където скоро щяха да открият „Лястовицата“, беше само въпрос на време.

Имаше и още една грижа. Есента бе доста напреднала и скоро зимата щеше да простре сковаващи мрежи над пътищата към южните води. Във всеки случай, тия дни на очакване дадоха възможност на раната му да зарасне. Вече бе възстановил силите и енергията си и нямаше търпение да потегли на път.

Нощем в малката каюта го обземаха черни мисли за убийството на брат му и собствената му вина. Четеше и препрочиташе историята на Каин и Авел в Библията с изтъркана подвързия и не намираше утешителни неща за себе си в нея. Най-накрая, след двуседмично отсъствие, Нед Тайлър и Алф Уилсън се завърнаха. Те бяха изненадани от топлия прием, който им оказа Том.

– Джереми Комптън е премислил, а Уил Барнс и Джон Бърдхем не можахме да открием – каза с притеснен глас Нед.

– Няма нищо страшно, Нед – сърдечно отвърна Том и двамата се заеха с вахтените списъци, определяйки поста на всеки един. Нед бе първи помощник, Алф, Люк и Аболи – офицери. Имаше двадесет и седем видели и патили морски вълци. Това бе пълният екипаж на „Лястовицата“.

– Чакаме само още една доставка зелени и червени венециански мъниста – каза Том. – Ако имаме късмет, ще пристигне утре. Вдигаме платна при първия отлив, след като дойдат.

Настаниха се за последна нощувка в реката. Щом слънцето се спусна, скрито от дебел слой сиви облаци, пред Том се яви делегация, водена от Люк Джарвис. Том стоеше на носа, потънал в мисли, загледан към светлините на селото отсреща. Напускаше Англия завинаги, натъжен от започващото изгнаничество, в което му бе писано да изкара живота си до края, но в същото време душата му пееше пред възможността да започне най-после издирването на Дориан в оная загадъчна, мамеща земя, толкова далеч на юг.

– Някои момчета искат да пийнат последна халба в кръчмата и за последен път да целунат християнско момиче, преди да потеглим утре. Ще им разрешите ли да слязат на брега за един час, капитане? – попита с уважение Люк.

Том обмисли молбата. Не бе много разумно да ги пуска на брега, защото пийналият моряк, дори и най-добрият, подивява и не може да му се разчита.

– Няма да видят хубав английски ейл цели три години – настоя деликатно Люк.

Прав е, помисли си Том. Трудно биха приели отказа му. Осветените прозорци на кръчмата се виждаха. Бяха кажи-речи на една ръка разстояние. Не могат да направят кой знае каква беля.

– Ще отидеш ли с тях, мастър Джарвис, за да е сигурно, че няма да се проточи повече от час.

– Защо и Вие не дойдете с нас, капитане? Ако са Ви под око, ще се държат прилично и няма да се нарежат.

– Би било по-добре, отколкото да седиш тук и се тормозиш за работи, които може и никога да не се случат, Клебе – обади се тихо от мястото си при мачтата Аболи. – Момчетата ще бъдат поласкани, ако изпиеш по едно с тях за успеха на плаването ни.

Том остави кораба под командата на Нед Тайлър, а с него и неколцина моряка, които предпочетоха койката си пред чашката и слезе с останалите на брега в една от корабните лодки.

Кръчмата беше шумна и пълна с ловци на омари и рибари, както и с военни моряци от Кралския флот. Въздухът можеше да се реже с нож от синия тютюнев дим. Том поръча по халба ейл за момчетата и се оттегли с Аболи в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава помещението и вратата. Джим Смайли и един-двама от останалите подхванаха весел разговор с три жени в отдалечения край на кръчмата и след малко се изнизаха по двойки. Макар да бе завалял лек дъждец, те изчезнаха към полето.

– Няма да се отдалечат – успокои Аболи Том. – Казал съм им да не ходят далече.

Том не бе отпил и глътка от халбата си, когато двама непознати застанаха на прага и започнаха да изтръскват дъжда от високите шапки и раменете на пелерините си.

– Тия двамата не ми харесват – каза Том разтревожен и бутна чашата настрана. И двамата бяха едри мускулести мъжаги с мрачни и решителни лица. – Тия не са дошли за гуляй.

– Ти стой тук! – каза Аболи и стана. – Аз ще разуча едно друго за работата им.

Тръгна небрежно подир двамата, през тълпата пиячи, към стопанката и две прислужнички, които пълнеха халбите от канелката на двадесетгалоново буре.

– Добра вечер, мистрес – обърна се по-възрастният към стопанката. – Можем ли да разменим някоя приказка?

– Приказките са без пари. – Тя вдигна поглед и махна един кичур от очите си. – Дай половин пени за една чаша и си приказвай колкото щеш. – Мъжът хвърли монета и Аболи застана наблизо, за да чува всяка дума, без да се набива на очи.

– Търся един кораб – започна мъжагата.

– Ами дошъл си точно където трябва. Има кораби колкото щеш наоколо. А и военните са в Спитхед. Избирай който ти душа иска.

– Корабът, който търся е едномачтов. – Мъжът се усмихна предразполагащо, но погледът му остана студен и твърд. – Красив малък кораб на име „Лястовицата“.

Френското му произношение беше убийствено. После повтори името на английски. Аболи не изчака отговора на стопанката, а се отправи към мястото, където повечето техни хора се бяха скупчили на група, хилеха се и отпиваха ейл.

Том го наблюдаваше и видя кимването, което не можеше да означава нищо друго, освен тревога. Стана и навлезе в тълпата, като внимаваше да не привлича внимание, ходеше от моряк на моряк, тупваше го по рамото и му казваше нещо тихичко. Аболи правеше същото и малко по малко изкараха хората под ръмящия дъжд.

– Какво има? – попита Люк.

– Приставите са по петите ни – каза Аболи. – Къде са Джон Смайли и другарите му?

– Разтоварват в едни малки розови пристанища – отвърна Люк.

– Свирни им да се прибират – нареди Том. – Няма да чакаме отлива.

Люк поднесе към устата си окачената на ремъчка около врата свирка от китова балена и свирна два пъти пронизително. Джон Смайли дотича почти веднага от сенките зад кръчмата. Другите се препъваха подире му, връзвайки гащи и тикайки ризи в поясите.

– Към лодката, момчета – викна им Том – или ще ви оставим.

До кейчето с лодката нямаше и сто крачки, но те бяха стигнали едва средата на това разстояние, когато един гръмлив глас изрева подире им:

– Томас Кортни! В името на закона, останете, където сте!

Том се извърна и видя двамата мъжаги да бързат откъм кръчмата към тях.

– Имам ордер за арест, подписан от Главния съдия на Англия! Обвинен сте в кървавото убийство на лорд Кортни!

Тия викове сякаш му сложиха крила на раменете.

– Бягайте към лодката, момчета!

Стигнаха каменните стълби с голяма преднина, но тук се скупчиха поради теснотата на прохода и двамата едри мъже започнаха бързо да приближават. Всеки от тях бе измъкнал сабя изпод плаща си, а тежките им ботуши думкаха по каменната настилка.

– Стойте! В името на закона!

– Аз ще ги задържа! – избоботи Аболи и се извърна срещу приставите. – Влез в лодката! – Вместо това Том също застана с лице срещу служителите на закона и сега двамата бяха изправени рамо до рамо.

– Ами раната ти? Още не си в състояние да въртиш сабя. Никога ли няма да слушаш какво ти приказвам? – попита Аболи.

– Само когато не дрънкаш глупости – отвърна Том и прехвърли сабята в лявата ръка, защото незаздравялата напълно рана отдясно направо го пронизваше.

– Ако ме принудите да сторя това, ще ви убия! – предупреди той приближаващата двойка с тон, който би трябвало да ги спре.

Те се поколебаха, колкото да направят играта по-интересна.

– Ние сме служители на закона. Нападнете ли ни, рискувате много. – Странният вид на престъпниците срещу тях ги объркваше: единият хаймана с изкривен нос, а другият – черен гигант с надрана мутра.

– Аз пък съм убиец с окървавени ръце. Още една смърт нищо не е за мен – изсмя се зловещо Том. – А тоя дивак тука яде хората сурови. Най обича главите. Всяко кокалче осмуква.

Аболи свали шапка от огромната си глава и се облещи насреща им, като изкриви татуирано лице в страховита гримаса. Приставите отстъпиха, без да искат. Том чу, как отзад и последният от хората му скача в лодката, а веслата проскърцват върху ключовете си.

– Идвайте в лодката, капитане! – извика Люк Джарвис.

– Отблъснете! – отвърна Том и скочи към приставите. – Внимавай! Защитавай се!

Насочи се към по-близкия, принуди го да отстъпи, развъртял сабя на инчове от лицето му. Мушкаше и сечеше, разкъсваше плата на пелерината с върха на сабята, като внимаваше да не го нарани.

Приставите разбраха от първия допир, че противникът ги превъзхожда с няколко класи и се оттеглиха преди намесата на Аболи. Люк Джарвис извика отново.

Том хвърли поглед назад. Лодката се полюляваше край кея, а гребците държаха веслата в готовност.

– Време е да си вървим – каза той на арабски и направи още две стъпки към приставите, което ги накара да побегнат в паника. После двамата с Аболи изтичаха към пристана. Хвърлиха се във водата, с издути като балони наметала и цопнаха долу.

Щом се показаха на повърхността, лодката се устреми към тях. В една ръка Том стискаше сабята, а с другата гребеше странично. Екипажът на лодката измъкна и двамата от водата и мощно загреба към стоянката на „Лястовицата“. Стигнали кораба, те вдигнаха лодката на бака, където я привързаха здраво и изтеглиха котвата от тинестото дъно.

Приставите бяха реквизирали малка лодка. Когато преполовиха разстоянието от кея до „Лястовицата“, корабът вдигна главното си платно и пое вечерния бриз. Тръгнали по тесния воден ръкав към откритите води на пролива, минаха съвсем близо до лодчицата на закона. Единият пристав се бе изправил на кърмата и размаха сабя към застаналия на руля Том.

– Не можеш да се измъкнеш! – извика той през делящото ги пространство. – Ръцете ти са изцапани с кръв и ние ще те надушим, където и да се скриеш на тая земя.

Том не отговори, замръзнал с втренчен поглед напред. Малката лодка заподскача в килватера им.

Назад к карточке книги "Мусон"