Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 56 (всего у книги 62 страниц)
138.
Целият остатък от нощта премина в усилия да се въведе ред сред тълпите роби. Повечето оставаха все още оковани, но щом зазори, започнаха да ги освобождават. Том откри огромна връзка ключове в пояса на убития от него водач на кервана. След като свалиха веригите, нареди освободените да се разпределят на групи по племена и села. След това ги постави под разпорежданията на собствените им вождове и водачи.
Сара се погрижи най-напред за семейството на Аболи. Двете момчета бяха живи и здрави. Цете и Фала гледаха обезумели от страх, но Аболи им поговори строго и те се успокоиха. Щом се увери, че повече не се нуждаят от помощта й, Сара отиде при другите. Най-напред се залови с децата, които имаха нужда от медицинска помощ. Много от тях бяха заболели от дизентерия и тя им даде сироп за укрепване на червата. След това започна да маже с мехлем раните, останали от въжета и ремъци. Макар да се труди неуморно през нощта и целия следващ ден, ограничените запаси лекарства и огромният брой нуждаещи се от помощ не й позволиха да се погрижи за всички.
Докато траеше това, Том изпрати Фунди и отряда му стрелци по следите на избягалите през нощта араби. Те не бяха отишли далече и повечето бяха без оръжие. Хората на Фунди бързо ги откриваха и довършваха с безмилостните си стрели. Отровата караше кожата около входната рана да поаленее, а после се разливаше в кръвта като течен огън. Никак не беше лека тази смърт, но когато ловците надонесоха отрязаните глави, като доказателство за успешния улов, Том ги погледна с безразличие. Споменът за стореното от убитите бе още пресен в паметта му, а гневът не се бе уталожил.
Под ръководството на офицерите, моряците претършуваха лагера и струпаха плячката на едно място, за да може Том да я огледа и впише в дневника си. Освен огромното количество слонова кост, в пепелта от колибата на водача откриха малко желязно ковчеже. То бе устояло на пламъците и когато го отвориха, намериха в него златни динари на стойност почти триста лири.
– Това добре закръгля спечеленото за един ден добри дела – изрази пред Сара задоволството си Том.
Събраха храната и мускетите, буретата с барут и оловните слитъци, от които се лееха куршуми, топове плат, торби мъниста и огромно количество други полезни вещи.
– Как смяташ да отнесеш всичко това до форт Провидънс? – попита Сара. – Май ще трябва да го оставиш тук.
– Ще видим – мрачно се закани Том и накара Фунди и Аболи да му доведат всички водачи на освободените. Обясни им, че храната ще бъде разпределена между отделните племена, след което жените и децата могат да си вървят. В замяна на свободата си обаче, всеки мъж трябва да помогне при пренасянето на плячката до земите на лоци. След това могат да се приберат при жените и децата си. Обясни още, че трудът им ще бъде заплатен със стоки. Вождовете останаха възхитени от това решение, защото надниците на поданиците им щяха, естествено, да паднат в техните ръце. До момента не бяха проумели, че са свободни, а смятаха, че просто са сменили едни господари с други.
Минаха няколко дни, докато се разпредели храната и се оформят отделните колони, преди децата и жените да потеглят на път. Тръгнаха си с песни и хвалебствия за белия човек, който ги бе освободил. След това тежко натовареният човешки керван пое на юг с Том и Сара начело, възседнали арабски коне.
Том остави Фунди и двадесетина от най-безстрашните му бойци да охраняват роботърговския път през останалата част от сухия сезон. Забележеха ли нов керван, той щеше веднага да изпрати вестоносци при Том във форт Провидънс.
139.
Когато стигнаха Провидънс, Том разбра, че слоновата кост, с която разполага е повече отколкото може да натовари в малкия „Кентавър“.
– Няма да се налага да ловуваме отново, поне тоя сезон – каза той на Сара. – Ще мога да съсредоточа усилията си върху освобождаването на още нещастни пленници, заробени от проклетите мюсюлмани.
Върху лицето му бяха изписани благочестие и добродетелност, но тя забеляза пламъчетата в очите и не се остави да бъде подведена.
– Бих желала чувствата ти да са искрени, Томас Кортни, само че твърде добре те познавам. Залавяш се за тая работа, главно заради слоновата кост и хазарта на битката.
– Много строго ме съдиш, мила моя хубавице – възрази той с усмивка, – но защо трябва да издребняваме? Ти пък се вълнуваш главно за съдбата на малките пикльовци и аз ти ги отстъпвам изцяло. Така и двамата ще получим онова, към което се стремят душите ни.
– Следващият път няма да е толкова лесно – предупреди го тя. – Арабските роботърговци ще бъдат подготвени.
– А-ха! Аз обаче, също имам някои идеи в тази насока.
Пленили бяха близо двеста арабски мускета и огромен запас барут и олово. Вместо да тръгнат на лов, Том и моряците му обучиха петдесет воини от племето лоци да си служат с мускети. Подбраха най-обещаващите, но дори и те срещаха трудности при овладяването на оръжие, толкова чуждо на културата и бита им. Не можеха да преодолеят до край суеверния страх пред кремъклийката, нито инстинктивния навик да затварят очи в очакване на изстрела. Том скоро разбра, че от тях никога няма да излязат добри стрелци. Той се примири с това и започна да обучава туземците в стрелба от близо, като замени куршумите със специално отлети оловни сачми, които се пръскаха и поразяваха по-голяма площ.
След няколко седмици един от бързоходците на Фунди пристигна с вест, че откъм големите езера се задава нов керван роби.
– Време е да видим, дали новата ми стратегия ще се окаже успешна – съобщи Том на жена си. – Предполагам, че няма да те убедя да останеш в безопасност тук? – Вместо отговор тя се усмихна и отиде да приготви медицинските си такъми.
Когато най-после видяха кервана, разбраха, че е още по-многоброен и богат от първия, но и много по-сериозно охраняван от конни и пеши араби. Численото им превъзходство бе почти двойно. Двамата с Аболи го следиха няколко дни, докато изработят план за нападението.
Много скоро се разбра, че роботърговците са известени за съдбата на първия керван. Те бяха непрекъснато нащрек. По време на преходите пускаха многобройни съгледвачи във всички посоки и при най-малък знак за опасност се събираха в боен строй. Привечер избираха удобни за отбрана места за нощувка, а около лагера разставяха многобройни наблюдателни постове.
Том и Аболи проучиха терена пред кервана и откриха брод в една широка река, през който керванът нямаше как да не мине. Изведоха бързо хората си напред и ги разположиха в гъста горичка на отсрещния бряг.
Щом стигна реката, дългата и тромава колона започна преминаването й. Том остави челото да прекоси необезпокоявано. И тогава, с половината колона отсам, той пресече кервана и нападна челото му. От добре подбраните си укрития между дърветата мускетарите лоци започнаха масиран огън, почти от упор, срещу арабската охрана. От толкова близо и поради разсейването на сачмите, дори те не успяваха да пропуснат целта. Резултатът бе зашеметяващ. Известно време се води люта битка, но авангардът на арабите бе сравнително малочислен и разкъсан от първите залпове на лоци. Когато другарите им от противоположния бряг направиха опит да им се притекат на помощ, те трябваше да газят до гърди във водата, а точният огън на моряците бързо ги обезкуражи.
Сражението на този бряг приключи преди смрачаване. Челната част на кервана бе заловена, а пазачите й избити. Освен това, пипнаха и всичкия барут на роботърговците. Численото превъзходство вече бе на страната на Том, а противниците му отвъд реката нямаха достатъчно муниции.
Том проведе няколко светкавични атаки прекосявайки реката и принуждавайки арабите да изразходват и последния си барут. Щом се убеди, че не разполагат с повече, той нападна с всичките сили и разби отбраната на арабите. Лишени от барут, защитниците бяха избити в ръкопашен бой, при който лоци използваха къси копия, със смайваща вещина. Последните араби бяха изтласкани в реката, където ги чакаха привлечените от миризмата на кръв крокодили.
След приключване на битката Том освободи три хиляди роби, а дълга колона носачи попълни запасите му във форт Провидънс с огромна плячка.
Макар съгледвачите на Фунди да си отваряха очите на четири, това беше последният керван, опитал да си пробие път към Брега на треската, за този сух сезон.
– Трябва да се помолим за по-добър урожай следващия път – обърна се Том към съпругата си. Стояха на юта, а малкият „Кентавър“ се носеше по пълноводната река към океана в началото на Голямата влага.
– Ако работите ти продължават да се развиват така добре, скоро ще потопиш кораба под краката ни – отвърна тя. – Не мога да си вляза в каютата – и тя е натъпкана с тия слонски зъби.
– Заради тежестта на дечурлигата ти ще потънем – обвини я Том.
Сара не можа да устои на изкушението и прибра четири от най-безпомощните сирачета, освободени от двата кервана. Тя изля върху им цялото си нереализирано майчино чувство и сега те се тълпяха около нея, издокарани в ушити от Сара дрехи, смучеха палци и стискаха полите й.
– Томас Кортни, заявявам, че ревнуваш от няколко малки дечица.
– Стигнем ли Добра Надежда, ще ти купя едно красиво боне, та дано си върна любовта ти – обеща той.
Понечи да отговори, че би предпочела син, но това беше болезнена тема и за двамата.
– Също и една красива рокля към бонето – отвърна тя с усмивка. – Изкарах в парцали последните няколко месеца. – Тя прегърна ръката му. – О, Том, толкова е хубаво, да се върне човек към цивилизацията. Макар и за малко.
140.
Халифът на Оман, Абд Мухамад ал Малик умираше в своя столичен палат и дори най-мъдрият сред лечителите му нямаше и най-малка представа, що за тайнствена болест го бе налегнала. Даваха му очистително, докато започна да ходи кръв. Пускаха му кръв, докато изпитото лице посивя, а под очите се появиха сенки с цвят на слива. Гориха му гърдите и гърба с нажежени железа, та да прогонят болестта, но нищо не помогна.
Болестта се появи малко след завръщането на принц Заин ал Дин от продължително поклонничество до Мека и светите места, където бе изпратен от баща си, за да изкупи вината на своето предателство. Завърнал се в Мускат от хаджилък, Заин ал Дин още един път помоли най-смирено баща си за прошка. Той съдра одеждите си и наряза бузи и гърди с остър нож. Посипа глава с пепел и запълзя в краката на баща си, молейки с ридания да му прости.
Ал Малик бе станал от скъпоценния си трон, изправил го бе на крака и бе обърсал със собствената си роба кръвта и мръсотията от тлъстото лице на своя син. После го целуна по устните.
– Ти си ми син и макар един път да те бях загубил, сега се връщаш при мен. Иди да се окъпеш и преоблечеш! Сложи си сини владетелски дрехи и седни от дясната ми страна!
Скоро след това силно главоболие започна да замъглява съзнанието на халифа. После дойдоха спазми и повръщане. Имаше силни болки в стомаха, изпражненията му станаха черни и слузести, а урината почервеня от кръв.
Докато докторите го лекуваха и чакаха подобрение, болестта се влоши. Ноктите на ръцете посиняха. Косата и брадата му започнаха да окапват на цели кичури. Често изпадаше в безсъзнание, а плътта му се стопи, така че оплешивялата безбрада глава заприлича на череп.
Разбрали, че смъртта наближава, тридесетима от синовете му се събраха около ложето в затъмнената, задушна спалня. Най-възрастният, Заин ал Дин бе седнал най-близо до баща си и водеше молитвените напеви, с които искаха Аллах да спре страданията на халифа.
В една пауза, Заин ал Дин вдигна налети със сълзи очи и хвърли пълен с мъка поглед към свой полубрат. Ибн ал Малик Абубакър бе роден от една незначителна държанка. Още от времето на харема в Ламу той бе най-доверено лице на Заин. Поради ниското си положение в двора, Абубакър бе заплашен да потъне в забрава. В пустинята обаче има поговорка, според която всеки човек се нуждае от камила, която да го носи. Заин ал Дин беше камилата на Абубакър. Той бе решен да стигне един ден властта на гърба на по-големия си брат. Освен това знаеше, че Заин ал Дин има нужда от него, понеже Абубакър бе верен слуга, хитър и находчив, привързан към брат си. Той остана редом с него в битката за Мускат и направи опит да го спаси при разгрома на отоманците, но в сблъсъка получи удар от копие в гърдите и падна от коня си.
След битката се възстанови и бе опростен от новия халиф. Ал Малик винаги проявяваше снизходителност и великодушие към синовете си. Вместо благодарност обаче, Абубакър питаеше остра омраза към своя баща. Също като Заин, и той бе амбициозен и неискрен, роден интригант с голям апетит за власт. Даваше си сметка, че въпреки прошката, предателството му няма да бъде забравено до края на халифския живот. Дано да е по-кратък, помисли си той в претъпканата спалня, окадена с тамян. В този миг улови погледа на Заин ал Дин. Брат му кимна едва забележимо и Абубакър сведе поглед, а после поглади мустаци в знак, че е разбрал.
Именно Абубакър донесе горчивия бял прашец, който сега работеше за тях. Един от лекуващите халифа доктори бе негов човек. Давана в съвсем малки дози, отровата се натрупваше в тялото на халифа, като изявяваше симптомите си постепенно. Абубакър се съгласи мълчаливо със своя брат, че е време да се даде и последната, смъртоносна доза.
Той зарови лице в черния тюрбан, сякаш да скрие сълзите си и се усмихна. До утре по същото време брат му, Заин ал Дин, щеше вече да седи върху слонския трон, а той Ибн ал Малик Абубакър щеше да стане командващ армиите и флота на Оман. Заин му бе обещал това, както и титлата „имам“ плюс две лаки рупии от дворцовата хазна. Абубакър винаги се бе виждал като велик воин и ето че най-накрая звездата му започваше да изгрява с ярка светлина.
– И всичко това, благодарение на благословения ми брат, Заин ал Дин, да изсипе Аллах десет хиляди благословии върху главата му! – прошепна той.
141.
Привечер докторите дадоха на халифа лекарство, за да заспи и укрепи силите срещу демоните на нощта. Макар Ал Малик да закашля и изви глава, те нежно го държаха, докато и последната капка се изля в гърлото му.
Лежеше така тих и бледен на възглавницата, че на два пъти през тази дълга и гореща нощ докторите вдигаха клепачите му и поднасяха лампа към очите му, за да видят, дали ще се свият зениците.
– По волята на всеблагия Аллах, халифът е още жив – обявиха и двата пъти те.
А след това, когато първите медени лъчи на изгрева си пробиха път през ажурните дупчици на резбованата щора от изток, халифът изведнъж се изправи в постелята и нададе висок и ясен вик:
– Бог е велик! – После се отпусна назад върху просмуканите с пот възглавници, а от ноздрите му бавно протече тъничка струйка кръв.
Докторите се хвърлиха напред и обградиха трупа. Макар всичките синове да проточиха шии, за да зърнат баща си, той остана скрит от погледите им. Главният лечител прошепна скръбно нещо в ухото на везира. Той се изправи, обърна се към синовете и изрече с гробовен глас:
– Абд Мухамад ал Малик, Халиф на Оман, е мъртъв. Нека Аллах посрещне духа му!
– В името Божие – отвърнаха те, а лицата на мнозина бяха посърнали от скръб.
– Съгласно волята на своя баща, Заин ал Дин наследява слонския трон на Оман. Нека Аллах го благослови и му даде дълго и славно владичество!
– В името Божие! – повториха те, но никой не показа особена радост от събитието. Всички съзнаваха, че лошото предстои.
142.
Извън стените на града, в морето се вдаваше скалист нос. Канарата на края му се спускаше отвесно в толкова прозрачна вода, че всяко камъче по дъното изпъкваше като в мраморна мозайка. По заповед на новия халиф на самия ръб бе издигнат павилион от полиран розов гранит. Халифът нарече постройката Палат на възмездието. От мястото си в сенчестата колонада можеше да наблюдава водната повърхност, както и дългите сенки на акулите, които се плъзгаха над кораловото дъно. Когато строяха палата, нямаше акули, но сега те бяха в изобилие и изобилно хранени.
Заин ал Дин ядеше зрял нар, когато му доведоха поредния офицер на баща му бос. Бяха обръснали брадата и косите му, а около врата висеше верига в знак на позор.
– Ти не беше добър към мене, Бен Набула – каза халифът, – когато изпаднах в немилост в очите на моя баща, нека Аллах благослови душата му! – Изплю една семка в лицето на гордия старец. Той дори не мигна, а продължи да гледа студено мъчителя си в очите. Бен Набула командваше войските и флота на халифа. Беше славен воин.
– Наричаше ме „тлъстото кутре“. – Заин ал Дин поклати печално глава. – Това бе жестоко от твоя страна.
– Много ти подхождаше – възрази осъденият. – А от тогава си станал още по-дебел на вид и отвратителен по характер. Благодаря на Аллаха, задето благородният ти баща не узна каква напаст навлече на врата на народа си.
– Винаги си бил голям бъбрица, старче, но аз имам много добро лекарство за тоя порок. – Заин ал Дин кимна към новия си главнокомандващ. – Малките ми приятелки долу са гладни. Не ги карай да чакат.
Абубакър се поклони. Носеше бляскава полуброня, островръх шлем и бродиран подшлемник от коприна. Изправи се усмихнат. Усмивката на това тясно лице с щръкнали като на баракуда зъби бе страшна за гледане, но Бен Набула не трепна.
– Много достойни мъже са минали по тоя път преди мен. Предпочитам тяхната компания пред твоята! – отвърна Бен Набула.
Екзекуциите бяха станали всекидневие през месеците, последвали възцаряването на новия халиф. Стотици, до неотдавна могъщи и уважавани мъже бяха хвърлени от скалата на чакащото стадо акули. Заин ал Дин помнеше и най-дребното незачитане или обида. Двамата с генерала нямаха насита за новоизмисления спорт.
– Свалете веригата! – нареди Абубакър. Не искаше старецът да потъне твърде бързо. Махнаха тежкото желязо от врата му и го отведоха до един пън.
– И двата крака – заповяда генералът и хората му сложиха едното стъпало на жертвата върху пъна. Абубакър бе усъвършенствал методиката на екзекуциите. Лишен от краката си, осъденият цопваше във водата, но не можеше да изплува към брега. От друга страна, миризмата на кръв настървяваше акулите.
Той измъкна сабята и я развъртя над крака на стареца, като не преставаше да се усмихва. Старият генерал отвърна на погледа му твърдо и без следа от страх. Абубакър можеше да възложи задачата на някой от подчинените си, но му доставяше удоволствие да върши лично братовата си работа. Положи острието върху глезените на осъдения и присви очи.
– Искам с един удар – окуражи го Заин ал Дин, – или ще те глобя, братко!
Абубакър вдигна острието, задържа го за миг над глава и рязко замахна. Острието изсвистя във въздуха, захапа плът и кости, за да се забие с тъп звук в дървото. Бяло стъпало със сини вени падна на полирания розов гранит и Заин ал Дин плесна с ръце.
– Много добър удар наистина, но ще можеш ли да го повториш?
Абубакър избърса острието с парче коприна, подадено му от един роб и се приготви за втори удар. Ново съскане и още един тъп звук. Заин ал Дин се затресе от смях.
Войниците повлякоха Бен Набула към ръба на скалата, като оставяха мокра червена следа по полираните гранитни плочи. Заин ал Дин скочи от възглавниците и се надвеси над ниския парапет, който го предпазваше от падане. Погледна надолу.
– Малките ми рибки те чакат, Бен Набула. Тръгвай с Бога!
Войниците го хвърлиха от скалата и той полетя с издути от въздуха роби, но не издаде и звук. Някои крещяха през целия полет до долу и това много се харесваше на Заин ал Дин. Бен Набула се вряза във водата и потъна дълбоко. След това разпенената вода се успокои и те го видяха да изплува. Опита да задържи глава над водата, а тя почервеня от кръв.
– Гледайте! – посочи надолу с треперещ пръст Заин ал Дин и гласът му изтъня от възбуда: – Вижте я миличката ми рибка.
Тъмни сенки се стрелкаха възбудено в различни посоки, докато отиваха към размахалата крайници жертва и започнаха да я обикалят.
– Хайде, мъничките ми, давайте!
После една акула нападна и дръпна Бен Набула под повърхността. Водата беше толкова бистра, че Заин ал Дин можеше да проследи всяка подробност от угощението, което бе устроил.
Когато представлението свърши и вече нямаше какво да се гледа, той се върна върху възглавниците и поръча да му донесат студен шербет. След това повика брат си с ръка.
– Добра работа, Абубакър, но повече ми харесва, когато пищят. Сигурен съм, че старият шейтан мълча, само за да ми развали удоволствието.
– Бен Набула винаги е бил дебелоглав дърт козел – съгласи се Абубакър. – В списъка, който ми дадохте, имаше шестстотин и дванадесет имена. За съжаление, Ваше Величество, Бен Набула беше номер шестстотин и четири. Почти приключваме.
– Не, не, скъпи ми братко. Как така ще приключваме? Един от главните ни врагове още не си е получил заслуженото.
– Кажете ми името на негодника – поиска Абубакър и показа криви зъби в гримаса твърде отвратителна, за да се нарече усмивка. – Кажете ми къде да го намеря и аз ще го докарам тук!
– Но ти много добре го знаеш, братко мой. – Заин ал Дин се наведе напред, като надипли в няколко ката шкембето си, вдигна края на робата и започна леко да масажира деформирания си глезен. – След толкова години, кракът пак ме боли преди буря. – В тъмните очи на Абубакър се появи разбиране, а Заин ал Дин продължи тихо: – Хич не ми хареса, да ме дърпат с въже за шията към Мускат.
– Ал Салил. – Абубакър кимна. – Червеноглавият зеленоок дявол. Знам къде да го открия. Благочестивият ни баща, нека Аллах благослови духа му, го прати в Африка да възобнови търговията ни.
– Вземи колкото искаш кораби и хора. Намери го и ми го доведи! Може и пребит, ако така ти харесва, но не мъртъв. Разбра ли ме?
– Пребит, но не мъртъв! Прекрасно Ви разбрах, Ваше Величество.
