Текст книги "Мусон"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 62 страниц)

Уилям не го чу. Погълнат бе от острото и неочаквано удоволствие, което му доставяше наказанието на малката пачавра. Видът на червените следи от бича върху бялата кожа, безцелно размаханите голи крайници, дивите писъци и животинската миризма на некъпано тяло, всичко това го довеждаше до крайна възбуда.

– Какво правеше? – крещеше той. – Ще ми кажеш ли или да го изтръгна с бой? – Едва сдържа смеха си, когато й остави червен белег през раменете и видя как мускулът под кожата се сгърчи от болката.

Том го блъсна отзад. Той беше едро за възрастта си момче и не отстъпваше много на по-големия брат в тегло и ръст. Гневът и омразата му даваха допълнителни сили. Също както несправедливостта и жестокостта на видяното плюс споменът за хилядите болки и обиди, нанесени от Били на него и братята му. Разполагаше и с предимството на пълната изненада.

Удари Уилям малко над кръста, точно когато бе застанал на един крак, за да докара с ритник момичето в по-удобно за бича положение. Ударът беше толкова силен, че той прелетя над Мери, претърколи се и удари глава в дънера на едно ябълково дърво. Остана там замаян.

Том се наведе и изправи на крака пелтечещото, разтреперано момиче.

– Бягай! – викна й той. – Колкото ти държат краката! – Бутна я леко. Мери не се нуждаеше от втора покана. Втурна се по пътеката, все още с хълцане и ридания, а Том се обърна, за да посрещне яростта на брат си.

Уилям седеше в тревата. Още не можеше да разбере, кой или какво го бе съборило. Попипа глава, мушна пръсти в гъстата коса и ги измъкна омацани с кръв от раничката, получена при удара в дървото. После поклати глава и се изправи.

– Ти! – каза той тихо, дори любезно. – Трябваше да се сетя, че ти стоиш в дъното на тая мръсотия.

– Тя нищо не е сторила. – Том бе все още твърде ядосан, за да съжали за постъпката си. – Можеше да я удариш лошо.

– Да – съгласи се Уилям. – Такова бе намерението ми. Тя напълно си го заслужава. – Той се наведе и вдигна бича. – Но сега, след като я няма, ще ударя теб лошо. Така с най-голямо удоволствие, ще изпълня дълга си.

Той замахна наляво-надясно с бича, който издаде заплашително свистене.

– Я ми кажи сега, по-малки братко, какви игрички си играеше тук с малката курва? Да не би нещо мръсно и лошо, за което баща ни трябва да научи? Кажи ми веднага, преди да съм го изтръгнал с бой.

– Първо ще те видя в пъкъла! – Това беше един от любимите изрази на баща им, но независимо от храбростта, която показваше, Том горчиво съжаляваше за кавалерския импулс, който го бе въвлякъл в тоя конфликт. Сега, когато изненадата отпадна, той си даваше сметка, колко много го превъзхожда Били. Неговите умения не се ограничаваха в книжното обкръжение на библиотеката. В Кеймбридж се бе състезавал по борба за Кралския колеж, а свободната борба беше спорт без правила. Миналата пролет, на панаира в Ексмут, Том видя как Уилям хвърли във въздуха и закова на земята силен като бик мъжага, като преди това го побърка с ритници и юмруци.

Помисли да избяга, но си даде сметка, че с тия дълги крака, макар и в чизми за езда, Били ще го настигне за секунди. Нямаше накъде. Той зае стойка и вдигна юмруци, както го бе учил Големият Дениъл.

Уилям му се изсмя в лицето.

– Свети Боже и Вси Светии! Петленцето иска да се бие! – Той хвърли бича и тръгна бавно напред, отпуснал ръце покрай тялото. Внезапно нанесе десен удар. Не бе предупредил и Том едва успя да отскочи назад. Въпреки това, юмрукът засегна долната му устна, която веднага се поду. Зъбите му изтръпнаха, сякаш бе ял къпини.

– Започваме! Първата пролята капка кръв. Ще има още, предупреждавам те, цяло буре ще напълним, преди да сме я свършили тая работа. – Уилям финтира с дясна ръка и когато Том отскочи, за да избегне удара, посегна към главата му с лявата. Том блокира, както му бе показвал Големия Дениъл. Уилям се усмихна.

– Маймуната е научила няколко трика. – Но свъси вежди, защото не бе очаквал такова нещо. Отново замахна с дясната, Том избегна удара и хвана десния лакът на брат си с две ръце. Уилям се дръпна и Том използва момента, за да прибави натиск към това движение, вместо да тегли назад. Започна да рита с всички сили. Отново свари брат си изгубил равновесие и един от ритниците попадна точно в чатала му. Въздухът излезе от дробовете на Уили и той се преви одве, стиснал ударените части с ръце. Том се обърна и хукна надолу към къщата. Въпреки че мургавото му лице беше все още изкривено от болка, когато видя че момчето бяга, Уилям се изправи и с усилие на волята хукна след него. Контузията му пречеше, но въпреки това той неумолимо догонваше брат си.

Когато чу тропота от ботуши, Том погледна през рамо и загуби секунда. Чуваше тежкото дишане на Били и дори си представи, че усеща дъха му по врата си. Нямаше спасение, не можеше да му избяга. Тръшна се на земята и се затъркаля като кълбо.

Уилям беше така близо и тичаше толкова бързо, че не можа да спре. Единственият начин да не се спъне в Том, бе да го прескочи. Това направи лесно, но докато летеше, Том се обърна по гръб в средата на пътеката и посегна да хване брат си за глезените. Сграбчи го със силата на страха и по-големият се просна по лице в праха. В тоя миг остана безпомощен и скочилият на крака Том понечи отново да побегне, но омразата и гневът надделяха над разума му.

Видя проснатия в калта Били. Изкушението бе твърде голямо, за да може да му устои: за пръв път в неговия живот, по-големият брат се намираше във властта му. Том се засили и насочи ботуша си малко пред ухото на падналия, но резултатът не бе очаквания. Вместо да припадне, Уилям диво изрева и хвана крака на Том с две ръце. Изви го и блъсна момчето в драките край пътеката. После се изправи и тръгна към него, преди да се е окопитил.

Възседна гърдите на брат си и се наведе, за да притисне ръцете му високо над главата. Том не можеше да мръдне и почти не можеше да диша с цялата тежест на Били върху ребрата си. Уилям дишаше тежко и с хриптене, но постепенно започна да си поема нормално дъх и на лицето му отново се появи усмивка. Измъчена и болезнена.

– Ще трябва да си платиш за удоволствието, пале такова. Ще си платиш двойно и тройно, обещавам ти. Нека само си поема дъх и ще сложим край на тая работа. – От лицето му капеше пот.

– Мразя те! – изсъска Том. – Ние те мразим! Братята ми, всеки който работи тук, всеки който те познава, всички те мразим!

Уилям внезапно пусна едната китка на Том и зверски го прасна през лицето с опакото на дланта си.

– През всичките тия години се опитвам да те науча на добри обноски – приветливо каза той, – а ти нищо не научаваш.

Очите на Том се наляха със сълзи от болка, но той съумя да напълни уста със слюнка и я изплюе към зачервеното лице над себе си. Тя се пльосна на брадичката на Били, но той не мигна.

– Ще ми паднеш в ръчичките Черен Били! – обеща му Том с болезнен шепот. – Един ден ще ми паднеш!

– Няма. – Били поклати глава. – Не ми се вярва. – Той се усмихна. – Не си ли чувал за закона на примогенитурата, малка маймуно? – Отново удари с всичка сила и отворена длан главата на Том отстрани. Очите на момчето се изцъклиха и от едната му ноздра потече кръв. – Отговори ми, братко! – Уилям замахна с другата ръка и отново към главата. – Знаеш ли какво пише в него? – И пак го удари с дясната ръка. – Отговори ми, малък хубавецо мой!

Следващият удар бе нанесен с лявата ръка, а после влязоха в ритъм. Дясната, лявата, дясната, лявата. Главата на Том се люшкаше насам-натам като чужда. Започваше да губи съзнание, а ударите не преставаха.

– Примогенитура – прас! – е – прас! – правото – прас! – на – прас! – първородния – прас! – син – прас!

Следващият удар бе нанесен иззад гърба на Черния Били.

Дориан ги бе проследил по пътеката и видя, какво става с любимия му полубрат. Дъждът от удари върху Том се изсипа сякаш отгоре му. Огледа се за някакво оръжие. Покрай пътеката имаше изобилие от счупени клони. Избра едно сухо дърво дебело колкото ръката му и също толкова дълго. Промъкна се тихо зад Уилям. Сети се, да не предупреждава за присъствието си, а просто вдигна дървото с две ръце високо над главата. Внимателно се прицели, напрегна всички сили и така го стовари върху темето на Уилям, че то се счупи надве.

Уилям вдигна ръце и се катурна от гърдите на Том. Погледна към Дориан и изруга:

– Цялото смрадливо котило! – Стана и се олюля несигурно. – Даже и най-малкото изродче.

– Остави брат ми на мира! – заплаши го Дориан с побеляло от страх лице.

– Бягай, Дори! – изграчи Том от драките, без да има сили да седне. – Той ще те убие. Бягай!

Но Дориан не помръдваше.

– Няма да го закачаш! – повтори той.

Уилям пристъпи към него.

– Нали знаеш, Дори, че майка ти беше курва. – Той се усмихна окуражаващо и пристъпи още една крачка, като отпусна ръце от ранената си глава. – Ще рече, ти си курвенски син.

Дориан не знаеше какво е курва, но отговори с гняв:

– Няма да приказваш така за мама! – Без да ще, отстъпи назад, докато Уилям заплашително го доближаваше.

– На мама бебето – присмя се Уилям. – Е, курвенската ти мама е мъртва, бебчо.

Очите на Дориан се напълниха със сълзи.

– Не казвай това! Мразя те, Уилям Кортни!

– И ти трябва да бъдеш научен на известни обноски, бебе Дори. – Ръцете на Уилям се протегнаха и стиснаха детето за шията. С лекота го вдигна във въздуха, размятал ръце и крака.

– Добрите обноски правят човека – заяви Уилям и го притисна към ствола на бука, под който се намираха. – Трябва да се учиш, Дори. – Внимателно постави палци върху дихателната тръба на детето и натисна, взирайки се в бързо подуващото се и почервеняло лице. Петите на Дориан безпомощно ритаха дънера, а пръстите му оставяха червени драскотини по ръцете на Уилям, но той дори не гъкваше.

– Змийско гнездо – каза Уилям. – Това сте вие, усойници и пепелянки. Ще трябва да ви разчистя!

Том се измъкна от храстите и се домъкна при брат си. Хвана го за краката.

– Моля те, Били! Съжалявам! Удари мене! Остави Дори на мира! Моля те, не го бий! Той нищо лошо не искаше да направи.

Уилям го ритна настрана, все още вдигнал детето срещу дървото. Ходилата на Дори танцуваха на две стъпки77
  Стъпка – мярка за дължина равна на 30,48 см.


[Закрыть] над земята.

– Уважение, Дори, трябва да се научиш на уважение. – Той отпусна хватката и като позволи на жертвата си да поеме само глътка въздух, стисна отново. Дориан отново зарита отчаяно.

– Бий мен! – молеше се Том. – Остави Дори! Стига му толкова. – Том се изправи на крака, като изпълзя нагоре по дънера. Задърпа Уилям за ръкава.

– Ти плю в лицето ми – мрачно каза Били, – а това малко змийче се опита да ми пръсне мозъка. Сега можеш да погледаш, как се дави.

– Уилям! – Един нов, изпълнен с гняв глас се чу отстрани. – Какво, в името на дявола, мислиш че правиш? – Тежък удар се стовари върху протегнатите ръце на Уилям. Той изпусна детето в калта и се извърна, за да се изправи лице в лице с баща си.

Хал Кортни бе използвал канията на сабята си, за да удари сина през ръцете, а сега сякаш имаше намерение, да го свали на земята пак с нея.

– Луд ли си? Какво правиш на Дориан? – попита той с разтреперан от гняв глас.

– Трябваше да го… това е само игра, татко. Играехме си. – Собственият гняв на Уилям, като по някакво чудо, се бе изпарил и той изглеждаше съвсем кротък. – Нищо му няма. Всичко си е наред.

– Ти едва не си убил детето – изрева Хал, после клекна на едно коляно, за да вдигне от калта най-малкия си син. Нежно го притисна към гърдите. Дориан зарови лице в шията на бащата, зарида, закашля се в усилие да си поеме дъх. Върху нежната кожа на шията му ясно личаха червени следи от пръсти, а лицето му бе цяло в сълзи. Хал Кортни се вторачи в Уилям.

– Не за първи път става дума за грубото ти отношение към по-малките. За Бога, Уилям, ще обсъдим този въпрос довечера, в библиотеката. А сега, изчезвай от погледа ми, преди да съм загубил контрол над себе си!

– Да, сър – отвърна Уилям смирено и тръгна нагоре към параклиса. Като си тръгваше погледна Том, така че на момчето му стана съвсем ясно, че въпросът далеч не е решен.

– Какво е станало с теб, Том? – попита Хал сина си.

– Нищо, татко – твърдо отвърна той. – Нищо. – Избърса с ръкав кръвта от носа си. Би било против нормите на собствения му кодекс да донася, дори и срещу такъв гаден противник като Черния Били.

– А от какво ти тече кръв от носа? Лицето ти е подуто и зачервено като зряла ябълка? – Гласът му беше дрезгав, но мек. Изпитваше момчето.

– Паднах – отговори Том.

– Знам че си доста непохватен, Том, ама да не би някой да ти е помагал?

– Дори и да е, това си е работа между двама ни, сър. – Том се изправи в цял ръст, за да не покаже болката.

Хал го прегърна през раменете. С другата притискаше Дориан към гърдите.

– Хайде, момчета, да си вървим у дома.

Заведе двамата долу, в края на гората, където бе оставил коня си и сложи Дориан на шията му, пред седлото. После сам се качи зад него и протегна ръка, за да помогне на Том да възседне отзад.

Том обхвана с две ръце кръста на баща си и притисна в гърба му подутото си и охлузено лице. Той много обичаше топлината и мириса на бащиното тяло, неговата сила и коравина. Плачеше му се, но той прогони сълзите. Да не съм дете, каза си той. Дори може да плаче, аз не.

– Къде е Гай? – попита бащата, без да се оглежда.

Том щеше да каже „Избяга!“, но не изпусна предателската дума.

– Мисля, че си отиде у дома, сър.

Хал продължи мълчаливо да язди, почувствал благодарната топлина на двете тела, както и болката, която изпитваха. Измъчваше го гневно безсилие. Това далеч не бе първият път, когато се забъркваше в примитивния конфликт на полубратята, децата на трите му съпруги. Знаеше, че в това състезание, везните са силно наклонени в полза на по-големия и че от това положение има само един изход.

Намръщи се безпомощно. Хал Кортни още нямаше четиридесет и две – Уилям се роди, когато беше едва осемнадесетгодишен. Стигнеше ли се обаче до терзанията на четиримата му сина, той се чувстваше стар и изтощен. Проблемът беше в това, че обичаше Уилям повече и от малкия Дориан.

Уилям беше първородният му син от любимата Джудит, свирепата и красива девойка-воин от Африка, която бе обичал с дълбока и страстна любов. Когато загина под копитата на собствения си бесен кон, в живота му остана болезнена празнота. В течение на дълги години нямаше с какво друго да я запълва, освен с грижите около красивото момче, който тя му остави.

Той бе отгледал Уилям, възпитавал го бе да бъде твърд и умен, хитър и находчив. Днес Уилям притежаваше всички тия черти плюс много други. Но нещо диво и свирепо, достигнало душата му от оня тъмен и непонятен континент, не можеше да бъде опитомено. Хал се страхуваше от това, но от друга страна, не би приел да е иначе. Той самият беше твърд и безкомпромисен. Как тогава да се противопоставя на същите качества у собствения си първороден син?

– Татко, какво означава примогенита? – внезапно попита Том с приглушен от палтото на бащата глас.

Въпросът така съвпадна със собствените му нелеки размисли, че Хал се сепна.

– Къде си чул тая дума? – попита той.

– Чух я някъде – измърмори Том. – Забравих къде точно. – Хал много добре знаеше къде точно, но не искаше да притиска момчето, вече достатъчно наранено за деня. Опита се да отговори честно на въпроса. Том беше достатъчно голям. Крайно време беше да научи, какви неприятни изненади е приготвил за него животът, в качеството му на по-малък брат.

– Искаш да кажеш примогенитура, Том. Това означава правото на първородния син.

– Били – каза тихо Том.

– Да, Били – откровено се съгласи Хал. – Съгласно английския закон, той поема по моите стъпки. Той има предимство пред всички останали, по-малки братя.

– Пред нас – отбеляза с горчивина Том.

– Да, пред вас – съгласи се Хал. – Когато си отида, всичко ще бъде негово.

– Когато умреш, искаш да кажеш – намеси се Дориан с непоклатима логика.

– Именно, Дори, когато умра.

– Не искам да умираш – изплака Дориан с все още прегракнал от травмата глас. – Обещай ми, че никога няма да умреш, татко.

– Бих искал да мога, момче, но няма как. Всички ще умрем някой ден.

Дориан помълча за миг.

– Но не утре.

Хал се засмя тихичко.

– Не утре. Нито в още много други дълги дни, ако е рекъл Бог. Но някой ден, все пак, ще се случи. Винаги се случва. – Той предугади следващия въпрос.

– И когато се случи, Уили ще стане сър Уилям – отбеляза Том. – Това искаш да ни кажеш.

– Да. Уилям ще поеме баронетството, но това не е всичко. Той ще получи и останалото.

– Всичко? Не разбирам – каза Том, като вдигна глава от бащиния гръб. – Искаш да кажеш Хай Уийлд? Къщата и земята?

– Да, всичко ще принадлежи на Уили. Имението, земите, къщата, парите.

– Това не е честно – възмути се Дориан. – Защо Том и Гай да не получат нещо? Те са много по-добри от Били. Не е честно.

– Може би не е честно, но такъв е законът в Англия.

– Не е честно! – настояваше Дориан. – Били е жесток и гаден.

– Ако навлизаш в живота с надежда той да бъде честен, очакват те много горчиви разочарования, приятелю – нежно каза Хал и притисна момченцето. Ще ми се, да можех да променя нещата за теб, помисли си той.

– Когато умреш, Били няма да ни остави тук, в Хай Уийлд. Той ще ни изгони.

– Не можеш да си сигурен в това – възрази Хал.

– Напротив, мога – отвърна Том убедено. – Той ми го каза най-сериозно.

– Ще намериш собствения си път, Том. Затова трябва да си умен и твърд. Затова съм понякога груб с тебе, по-груб от когато и да било спрямо Уилям. Трябва да се научиш да се пазиш сам, когато мен няма да ме има. – Хал млъкна. Можеше ли да им обясни това в тая ранна възраст? Трябваше да опита. Дължеше им го. – Законът за примогенитурата е направил Англия велика. Ако при смъртта на всеки човек, земята му се разделяше между децата, в кратко време страната щеше да е раздробена на мънички, за нищо негодни парченца, неспособни да изхранят и едно-едничко семейство и ние щяхме да се превърнем в нация от просяци и бедняци.

– Тогава какво ни остава да направим? – попита Том. – Онези от нас, които ще бъдат изгонени.

– Армията, флотът, църквата остават отворени за вас. Можете да тръгнете по света като търговци или колонисти и да се завърнете от най-отдалечените кътчета, от краищата край моретата с по-големи богатства от онова, което Уилям ще наследи при моята смърт.

Те обмислиха това в продължително мълчание. Накрая Том каза:

– Аз ще стана мореплавател като теб, татко.

– А аз ще дойда с теб, Том – добави Дориан.

2.

Седнал на първата пейка в семейния параклис, Хал Кортни имаше всички основания да се чувства доволен от себе си и окръжаващия го свят. Наблюдаваше най-големия си син, застанал в очакване пред олтара, докато тържествената музика на органа изпълваше пространството. Уилям беше неотразимо елегантен и красив в избрания от самия него сватбен костюм. За първи път се бе отказал от строгите си черни дрехи. Яката му бе от най-фина фламандска дантела, а поясът от зелено кадифе бе избродиран със златни елени. Дръжката на сабята му бе инкрустирана с полускъпоценни камъни. Повечето жени от паството също не сваляха поглед от него, а по-младите обсъждаха вида му с тих кикот.

Нищо повече не мога да искам от един син, мислеше си Хал. Уилям се бе доказал и в учението, и в спорта. Възпитателят му в Кеймбридж говореше ласкаво за усърдието и способностите му. Беше се борил, яздил и пробивал с лакти пътя си нагоре. След учението, когато се прибра в Хай Уийлд, той показа други качества, този път като администратор и предприемач. Малко по малко Хал му отстъпваше управлението на семейното имение и калаените мини, докато днес почти се бе оттеглил от контрола върху стопанските дела. Ако нещо въобще притесняваше Хал, то бе прекалената твърдост на Уилям в пазарлъка, твърде грубото му отношение към работещите при него хора. Вече при няколко случая в забоите умираха миньори, чийто живот можеше да се запази с малко повече внимание към мерките за безопасност. И все пак, доходите от земята и мините се бяха почти удвоили през последните три години. Това беше достатъчно убедително доказателство за неговите способности.

И ето че днес Уилям сключва този блестящ брак. Разбира се, Хал бе насочил сина си към лейди Елис Гренвил, но Уилям я бе ухажвал и за много кратко успя така да й завърти главата, че тя убеди баща си да се съгласи на брака, въпреки първоначалната неохота. Все пак, Уилям Кортни беше член на Долната камара88
  Долна камара – Камара на общините, днес титуляр на реалната законодателна власт в Англия.


[Закрыть].

Хал хвърли поглед към графа, седнал на първата пейка от другата страна на пътеката. Джон Гренвил беше с десет години по-възрастен от него, слаб и висок, просто облечен, което не подхождаше на положението му. Той беше сред най-едрите земевладелци в Англия. Тъмните му очи се открояваха върху лице с болнав тен. Той срещна погледа на Хал и му кимна. Изражението му не беше нито приятелско, нито враждебно, макар напоследък да бяха разменили доста неприятни думи по повод зестрата на Елис. В крайна сметка, тя донесе със себе си правото на собственост над фермите в Гейнисбъри – около хиляда акра – плюс действащи калаени мини в източната и южна част на Рашуолд. В момента търсенето на калай беше огромно и ето че Рашуолд се присъединява към мините на Кортни. Като се ръководят съвместно, мините ще дадат по-големи печалби, а разходите по извличането на рудата ще паднат. Но това не беше цялата зестра на Елис. Третото, което Хал успя да измъкне от графа, го радваше не по-малко от първите две – пакет акции от английската Източноиндийска компания. Дванадесет хиляди акции с пълно право на глас. Той и без това притежаваше внушителен брой акции от компанията и беше неин надзорник, но тези допълнителни гласове го превръщаха в най-влиятелният член на управата след председателя Никълъс Чайлдс.

Да, налице бяха всички основания да бъде доволен от себе си. Тогава, какво бе онова странно усещане, като песъчинка в окото, което го глождеше? Понякога, когато яздеше край скалистия бряг и гледаше сивото студено море, той си спомняше топлите, лазурни води на Океана на Индиите99
  Индии – района на Индия, Индокитай и Антилските острови.


[Закрыть]. Вечер сваляше от рафтовете на библиотеката старите карти и часове наред изучаваше собствените си бележки, писани преди две десетилетия върху тях. Мечтаеше за сините хълмове, белите пясъци и могъщите реки на далечния континент.

Една нощ, съвсем наскоро, той се събуди цял в пот. Сънят беше така истински, така живи бяха отдавна отминалите събития. Тя пак беше до него, прекрасното златно момиче, неговата първа любов. И отново умираше в обятията му. Сукийна, любов моя, искам да умра с теб. И отново сърцето му лудо заби, при спомена за тия думи.

Не, започна да отслабва сладкият глас, ти ще продължиш нататък. Придружих те, докъдето ми бе дадено. Но за теб съдбата е приготвила друга участ. Ти ще живееш. Ще имаш много и силни синове, чиито наследници ще процъфтяват в тази африканска земя.

Хал скри лице в дланите си и наведе глава като в молитва. След малко откри лице и погледна синовете си, обещани му преди толкова много години.

Том беше най-близък до него телом и духом. С едър кокал и голяма, за възрастта си, сила, с поглед и ръка на воин. Беше подвижен и лесно се отегчаваше от всяка задача, която изисква продължително и усърдно съсредоточаване. Нямаше склонност към науки, но не му липсваха интелигентност и хитрост. Беше привлекателен, без да е красив. Твърде големи нос и уста, решително изражение и масивна брадичка. Импулсивен, понякога прибързан в действията си, често пъти прекалено безстрашен. Синините по лицето му бяха добили жълтеникав и грозно червен оттенък, но за Том беше типично да се опълчи срещу някой по-голям и два пъти по-силен, без да мисли за последиците.

Хал научи истината за свадата при параклиса. Уилям му разказа за Мери, момичето от миялната, а и тя направи несвързани признания, обилно полети със сълзи.

– Аз съм добро момиче, сър, Бог вижда, че говоря истината. Не съм крала нищо, както той казва. Само малко игра, нищо лошо. После мастър Уилям, той идва в черквата и ми казва лоши неща и ме бие. – С неудържими ридания, тя вдигна полите си, за да му покаже широките, яркочервени следи от бича по бедрата си.

Хал бързо й каза:

– Покрий се, момиче! – Можеше да си представи колко е непорочна. Беше я забелязвал и по-рано, макар обикновено интересът му към работещите в къщата жени, да бе нулев. Дръзкият й поглед и пищни форми не можеха да се отминат просто така.

– Мастър Том опита да го спре. Иначе щеше да ме убие, мастър Уилям, като нищо. Мастър Том е добро момче. Той нищо не е направил…

Значи, Том бе нахапал тая апетитна ябълка, реши Хал. От това нищо няма да му стане на момчето. Вероятно му е дала добър урок във вечната игра, а когато Уилям ги е пипнал, Том се е спуснал да я спасява. Самият порив заслужава уважение, но действието е безразсъдно – обектът на рицарския жест надали заслужава подобно себеотрицание. Изпрати момичето обратно в кухнята и проведе кратък разговор с иконома си. За два дни той й уреди място като прислужница в „Кралския дъб“ в Плимут и тя тихомълком изчезна от Хай Уийлд. Хал нямаше желание да я види на прага си, след девет месеца, с пищящ подарък на ръце.

Той тихо въздъхна. Наближава деня, когато ще трябва да намери ново място и за Том. Не може да остане тук дълго. Вече е почти мъж. Аболи започна уроците по фехтовка. Хал нарочно ги бе забавил, докато момчето понатрупа сили в ръцете. Потръпна като си представи друг пристъп на ярост, който би накарал Том да предизвика по-големия си брат. Уилям беше изпечен фехтувач. В Кеймбридж бе ранил тежко свой колега, пронизвайки го в долната част на гръдния кош. Ставаше дума за чест, но Хал трябваше да употреби цялото си влияние и една кесия злато, за да потули нещата. Дуелите бяха законни, но на тях не се гледаше с добро око. Ако момчето беше загинало, може би даже Хал нямаше да успее да отърве Уилям от последиците. Мисълта за двамата му сина, изправени един срещу друг, да решават проблемите си, бе непоносима, но би могла да се превърне в нещо повече от възможност, ако не ги раздели овреме. Ще трябва да осигури на Том койка в някой кораб от Компанията на Джон. Така наричаха с умиление английската Източноиндийска компания. Том усети, че баща му го гледа, обърна се към него и му отправи такава открита и лъчезарна усмивка, че Хал отвърна поглед.

Гай седеше до близнака си. Ето ти друг проблем, мислеше си Хал, но от различно естество. Макар близнаците да се развиваха очевидно в традициите на рода, Том и Гай се различаваха във всяко отношение, за което Хал можеше да се сети.

Гай изглеждаше много по-добре, с деликатни, почти женствени черти и грациозна осанка, лишена от силата на Том. По природа беше предпазлив до плахост, но интелигентен и прозорлив, способен да се отдаде целеустремено дори на най-досадната и безинтересна задача.

Хал не споделяше обичайното за благородниците презрително отношение към търговци и лихвари и никакви скрупули не го спираха да насочи един от синовете си в това поприще. Може би, то би подхождало най-много на Гай. Човек трудно можеше да си го представи като моряк или военен. Хал се намръщи. В Компанията на Джон имаше безброй места за секретари и чиновници, безопасни, сигурни служби, които дават възможности за бързо издигане в йерархията, особено за млад и интелигентен човек, чийто баща е надзорник в управата. Трябва да говори с Чайлдс при следващата им среща.

Хал имаше намерение да отпътува за Лондон рано на другата заран, веднага след като е видял благополучната сватба на Уилям и лейди Елис. Конете бяха готови, а Големият Дениъл и Аболи можеха да ги впрегнат в каретата и да потеглят до час след нареждането на Хал. Но и при най-бързо придвижване, пътуването до Лондон щеше да трае пет дни. Тримесечното събрание на Управата щеше да се проведе в първия ден на идния месец.

Ще трябва да взема момчетата със себе си, внезапно се сети Хал. Би било предизвикателство към съдбата, да ги остави в Хай Уийлд с Уилям като господар и в негово отсъствие. Даже и за Дориан би било най-добре да дойде с него.

Той погледна с любов най-малкия си син, кацнал на пейката до него и получи в отговор слънчева усмивка на обожание. Дориан се примъкна по-близо до него на твърдата дъбова скамейка. Хал се трогна от допира на малкото топло тяло. Сложи ръка на рамото на момчето. Рано е да се каже, какво ще излезе от него, помисли си Хал. Току виж, съвместил всички добри черти на останалите, с по-малко от слабостите им. Но още е прекалено рано.

Музиката на органа, избухнал в тържествен сватбен марш, смути мислите му. Дочу се шумолене на дрехи и тропота на паството, извърнато да посрещне булката.

Назад к карточке книги "Мусон"