Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 41 (всего у книги 62 страниц)
100.
На вечеря Ясмини беше толкова приказлива и така не я свърташе на едно място, че Тахи я погледна подозрително и попита:
– Какво ти е, дете? Бърбориш като цяло ято папагали и подскачаш наоколо, сякаш имаш жив въглен в гащите. Да не си излизала пак гологлава на слънце?
Ясмини излапа и последните остатъци от вечерята, като ги огребваше с пръстите на дясната ръка. После скочи.
– Трябва да вървя, Тахи! Майка ми каза да се прибирам рано!
– Още не си се нахранила. Приготвила съм любимите ти кокосови сладки с шафран.
– Не съм гладна тая вечер. Трябва да тръгвам. Утре пак ще дойда.
– Първо молитвата! – опита се да я спре Тахи.
– Слава и благодарност на Аллах Всемогъщи, задето ни даде храна и вода и задето ни е направил мюсюлмани – изтрака Ясмини и скочи на крака. Преди Тахи да я спре отново, тя беше вече навън.
Дориан изчака малко, после се изправи и протегна с безгрижен вид.
– Ще се поразходя из градините.
Тахи изведнъж застана нащрек.
– Много внимавай, Ал Амхара! Не си мисли, че Куш ти е простил!
Дориан се изниза бързо, за да не слуша още съвети.
101.
– Яси? – тихо я повика той, след като изкачи стълбите до терасата. Гласът му трепереше и пресекваше: напоследък му правеше всякакви номера в мигове на вълнение или притеснение – скачаше нагоре-надолу. – Яси? – Този път прозвуча дрезгаво.
– Тук съм, Доуи! – Тя изпълзя иззад резервоара и изтича при него. Луната едва бе почнала да се издига над външната стена на харема и в светлината й, Дориан я поведе към входа на Прохода на Ангела, както бяха нарекли тайния тунел. Той се спусна в него и потърси лампата и огнивото, където ги бе оставил. Когато фитилът загоря с равен пламък, той повика Ясмини долу и хвана малкото й тяло, плъзнало се по старата врата. Тя се притискаше до него, докато я водеше през тунела.
Когато стигнаха разчистеното срутване, Дориан духна пламъчето.
– Не трябва да се вижда никаква светлина – каза той. Продължиха опипом пътя си през последните няколко ярда и накрая видяха лунната светлина да се процежда през висналите стебла на растенията, покрили изхода. Дориан потърси вързопа дрехи, който беше скрил.
– Вземай! Облечи ги! – нареди той.
– Смърдят! – възпротиви се Ясмини.
– Искаш ли да дойдеш с мен или не?
Тя не поднови препирнята и зад гърба му се чу шумолене на дрехи – Ясмини се преобличаше.
– Готова съм! – каза тя нетърпеливо.
Изведе я навън под лунната светлина. Робата беше твърде голяма за нея – настъпваше полите й. Той коленичи и откъсна долната част до глезените, а после й помогна да скрие дългите си коси под чалмата.
– Вече може! – каза той, след като я огледа. Приличаше на малките нехранимайковци, които търчаха из уличките на града и по крайбрежието. – Да вървим!
Те се измъкнаха от руините и после с голяма предпазливост се насочиха, покрай палмите, към морето. Дориан познаваше този участък с най-големи подробности. Избрал бе едно място, където ниски песъчливи скали приютяваха пълнен от прилива басейн.
В скалата бе издълбана естествена пещера, пълна със сенки, които ги скриха, седнали един до друг на влажния пясък. Погледнаха към окъпаната в лунно сребро водна повърхност. Сега беше отлив и кораловият пясък на дъното лежеше открит. Беше съвършено бял и лунните сенки се открояваха меланхолично върху гладката му повърхност. Ниският прибой при външния риф хвърляше неравномерна светлина върху лицата им.
– Красиво е – прошепна Ясмини. – Никога не бих повярвала, че може да е толкова красиво.
– Отивам да плувам – каза Дориан и се изправи. Свали робата и ритна настрани сандалите. – Идваш ли?
Без да дочака отговор, той тръгна през пясъка. От ръба на езерото се обърна и погледна назад.
Ясмини излезе от пещерата като млада кошута с крака, твърде дълги за детското й тяло. Махнала бе парцаливата роба и беше гола като него. Дориан бе виждал голи момичета по пазарите за роби, но никое от тях не бе дарено с такава приказна грация. Тъмните коси се спускаха по гърба до малкото й обло задниче, а ивицата им сребрееше под лунната светлина.
Когато стигна до него, хвана с невинен жест ръката му. Напъпилите й кадифени гърди едва личаха като леки подутини, но малките зърна гордо стърчаха, наежени от хладния въздух на мусона. Дориан ги гледаше и някакво необикновено чувство накара долната част на стомаха му да се свие на топка.
Влязоха ръка за ръка в езерото. Водата беше по-топла от нощния въздух. Топла като собствената им кръв. Ясмини клекна във водата и дългите й коси заплаваха около нея като листа на лотос. Разсмя се от удоволствие.
Луната бе преполовила пътя си до зенита, когато най-после той каза:
– Не трябва да оставаме повече! Започва да става късно. Нека си вървим!
– Никога не съм била така щастлива! – отвърна Ясмини. – Никога досега! Бих искала да останем тук цял живот. – Но се изправи послушно и сребристата вода блесна по издължените й стройни крайници. Излязоха от водата и следите от стъпките им се занизаха през пясъка като две мънистени огърлици.
При входа на пещерата, тя се извърна към него.
– Благодаря ти, Доуи! – После неочаквано простря ръце напред и го прегърна. – Толкова много те обичам, братко! – Дориан стоеше вдървено в обятията й. Допирът на малкото тяло, топлината на кожата през хладните капки морска вода отново събудиха онова необикновено усещане в стомаха.
Тя се дръпна назад със звънлив смях.
– Цялата съм мокра. – Хвана дебел кичур от косата си и го изви. Водата от него покапа по пясъка.
Дориан вдигна робата от земята.
– Обърни се! – каза той и Ясмини послушно обърна към него извивката на гърба си. Той започна да я бърше с полите на дрехата.
– Другата страна!
Тя застана с лице към него и Дориан избърса онези малки подутини на гърдите й, а после продължи към корема.
– Гъдел ме е!
Коремът беше гладък и плосък. Единствено гънките на пъпа и малката неокосмена цепка, в долната му част между бедрата, нарушаваха съвършената му цялост.
– Облечи се! – Тя се наведе, за да вдигне дрехата. Видя идеалната заобленост на задничето и някакъв спазъм стегна гърдите му така, че едва можа да си поеме дъх.
Ясмини се изправи и навлече мръсната роба през глава, а той продължи да я гледа втренчено. Тя му се усмихна и докато навиваше косата си, за да я скрие под чалмата, започна да разглежда тялото му без никакво чувство за вина или греховност.
– Толкова си бял, където не те е видяло слънцето и гледай, имаш косми долу! – Тя посочи изненадано с ръка. – Същият цвят като на главата. Блестят като коприна под луната. Много са красиви – чудеше се тя.
Дориан бе забравил за пухкавия мъх, поникнал през последните няколко месеца. За първи път изпита срам, почти вина пред нея и бързо се покри със собствената си влажна роба.
– Трябва да тръгваме! – каза Дориан и тя се затича, за да не изостане по пътя им назад. Когато стигнаха прохода, свали грубата роба и облече собствените си дрехи.
– Готова ли си? – попита Дориан.
– Да, Доуи. – Понечи да тръгне през тунела, но тя хвана ръката му и каза: – Благодаря ти, братко! Никога няма да забравя какво направи тази вечер. Никога, никога!
Опита се да освободи ръката си. Чувствата му го объркваха и той почти изпита гняв към нея, задето ги бе предизвикала.
– Можем ли да дойдем пак, Доуи?
– Не знам. – Той издърпа ръката си. – Може би.
– Моля те, Доуи! Толкова беше хубаво.
– Ами добре, ще видим.
– Ще бъда много добра. Ще правя, каквото кажеш. Няма вече да те дразня и да ти отговарям. Само кажи да! Моля те, Доуи!
– Добре де! Ще дойдем пак.
102.
Няколко дни след набега им през Прохода на Ангела и преди Дориан да изпълни обещанието си да я заведе пак, в жилището им се появи Куш. Цъфна преди изгрев-слънце, придружен от двама евнуси-роби. Тахи ги срещна на вратата и застана на пътя им.
– Какво искате от Ал Амхара? – попита тя.
– Дръпни се, дърта краво! – нареди Куш. – Момчето вече не е под твои грижи!
– Дошли сте да ми го вземете! – Гласът й затрепери и тя се вкопчи в бродирания елек на евнуха, когато той се опита да мине край нея.
– Дръпни се, казах ти вече! – Удари я с края на тоягата си и тя се сгъна на две от болка.
– Доведете неверника! – заповяда Куш на робите и те се втурнаха в спалнята на Дориан. Той седеше на рогозката, грубо разбуден от пронизително пискливия глас на Куш и сънливо търкаше очи. Евнусите го грабнаха и повлякоха към Куш.
– Махнете това! – Куш посочи с тоягата омоталата се около краката на момчето роба. Те я свалиха и евнухът се усмихна похотливо. – Така си и мислех! Хубава градинка си завъдил там. – С крайчеца на тоягата Куш докосна пухкавото гнездо от златночервени къдрави косъмчета. Дориан направи опит да се покрие, но робите го държаха здраво.
– Време беше! – Мушна Дориан с дебел, накичен с пръстени показалец. – Ще те отървем от тая смрадлива кожица.
– Не ме пипай! – изкрещя Дориан яростно с мутиращ глас и поаленели от гняв и унижение бузи. – Дръпни си тлъстите лапи от мене ти, същество без топки!
Усмивката изчезна от лицето на Куш и той бързо дръпна ръка.
– Кажи селям на тая дърта крава! – Той се вторачи в Тахи. – Повече няма да я видиш. Хората ми ще останат с теб, докато си събереш нещата. Напускаш харема! Чакате нож и нов живот след това!
На прага Тахи се вкопчи в него.
– Ти си синът, който не можах да родя – прошепна тя. – Ще те обичам докато съм жива.
– И аз ще те обичам, Тахи! Не помня родната си майка, но трябва да е била като теб!
– Бъди мъж и войн, Ал Амхара! Искам да се гордея с теб!
– Кажи на Ясмини… – Гласът му секна. Какво можеше да й каже? Докато обмисляше въпроса, робите го извлякоха през вратата. Викна отчаяно към Тахи:
– Кажи й, че никога няма да я забравя! Кажи й, че винаги ще си остане моята малка сестра!
Евнусите го заведоха до средата на двора, където чакаше биволска кола. Малка тълпа деца и жени се бяха събрали да гледат, но макар да се взираше напрегнато, докато колата трополеше през портата, не можа да види Ясмини сред тях.
103.
– Винаги е по-трудно и опасно, когато момчето е порасло – забеляза Бен Абрам. – Това трябва да се прави много по-рано, а не на тринадесет години, когато е вече на прага на мъжествеността.
– Момчето идва от света на неверниците и остава обект на ненавист, докато не се изпълни ритуала. Трябва да се извърши преди завръщането на принца от Мускат! – отвърна Ал Алама. – Ако той наистина е част от пророчеството, Аллах ще го закриля!
Дориан стоеше гол пред тях. Бяха на терасата с изглед към пристанището. Освен доктора и благочестивия молла, там имаше и една млада робиня, езичничка, която не можеше да бъде омърсена, помагайки на Бен Абрам.
Докторът нареди инструментите си на ниска масичка и погледна Дориан право в очите.
– За един мъж болката не означава нищо! Честта е всичко! Помни това цял живот, сине мой!
– Няма да те изложа, стари татко! – отвърна Дориан. Вече много пъти бяха обсъждали този въпрос.
– Бисмилля-хи Аллаху акбар! – тихо произнесе Бен Абрам. – Започвам в името на Всемогъщия Бог. Аллах е велик!
В същото време моллата започна да напява сура от Корана с мелодичен глас:
– Започваме в името на Аллаха, който е всеблаг и милостив. О, Аллах, дари го с непоклатима вяра, мир на духа, охолство и благоразумие, полезни знания и напътствия, за да върши богоугодни дела, благороден характер, чест и крепко здраве!
Бен Абрам кимна на робинята, която коленичи пред Дориан и хвана пениса му. Започна да го масажира, както се дои виме. Той бързо се наду и втвърди и момичето благоприлично извърна поглед, но не спря движенията си, докато не стигна до пълна ерекция. Тогава Бен Абрам взе едно малко и остро като бръснач ножче и дойде при тях. Каза тихо на момичето „Достатъчно!“ и тя се оттегли.
– В името на Аллаха! – започна Бен Абрам и с привично движение направи първия срез.
Дориан се сгърчи от болка, но прехапа устни и задави вика си. Последва още едно рязване и още едно. Момчето продължаваше да хапе устни, а по бедрата му се стичаше кръв.
Най-накрая Бен Абрам остави ножа настрана.
– В името на Бога, направено е! – каза той и превърза раната.
Дориан почувства, че краката му треперят, но запази лицето си безизразно с широко отворени очи. Даже и Ал Алама изказа одобрението си на глас:
– Вече си мъж! – Благослови го с докосване до главата и допълни: – И се държа като истински мъж!
Бен Абрам го заведе в малка стаичка, където вече бе приготвена спална рогозка.
– Ще дойда утре сутринта да сменя превръзката – обеща той.
На сутринта Дориан беше в треска, а възпалената рана имаше отвратителен вид. Бен Абрам я намаза с мехлем и сложи нова превръзка. Предписа му горчиво лекарство. След няколко дни температурата спадна и раната започна да заздравява. Скоро паднаха и коричките. Бен Абрам му разреши да ходи сам до океанския бряг, за да плува в прозрачните води, да отива в дворцовите конюшни, за да помага на конярите, да язди в галоп през пухкавите пясъци и да участва в дивашките игри на пулу.
Не след дълго, в пролива се появи платно и наблюдателите от крепостните стени различиха вимпела на принца на мачтата. Цялото население на острова се изсипа на брега, за да приветства завърналия се от столицата Мускат принц Абд Мухамад ал Малик.
Принцът стъпи на брега, под звуците на оръдейни залпове от крепостта, пискливи женски гласове и викове на обожание от страна на мъжете. Те стреляха във въздуха с дългите си кремъклийки, барабаните биеха, носеше се вой на зурни.
Дориан беше с конярите, които държаха конете в края на пясъчната ивица. Той бе помагал при излъскването на сбруята и тюркоазите, които украсяваха седлото на принца и юздечката на жребеца му. Като осиновен син на принца, главният коняр бе удостоил Дориан с честта да води жребеца и да го държи, докато владетелят го възседне.
Дориан го видя да идва през пясъка, тълпата се отдръпваше пред него и поданиците му се просваха ничком, протягайки ръце, за да хванат и целунат края на дрехата му. Повече от година след последната им среща, Дориан бе забравил колко царствена е високата му осанка, в снежната белота на робите. Огромен, украсен с диаманти ятаган висеше на пояса, а дръжката му от рог на носорог блестеше с полираната си повърхност като кехлибар. Лентата за придържане на чалмата бе направена от сплетени златни нишки. Вървеше към Дориан, като отвръщаше усмихнат на приветствията с докосване на устни и сърце.
– Селям алейкум, велики господарю! – Дориан се поклони. Макар гласът му да потъна в глъчката на тълпата, принцът го погледна в лицето и Дориан разбра по израза на задоволство в очите, че го е познал. Принцът леко наклони глава, после се метна на седлото, с изящната грация на роден ездач и пое към крепостта.
104.
Ал Малик седеше на терасата в двореца, заобиколен от най-близките си придворни, сърбаше кафе и слушаше докладите на хората, управлявали островите и колониите в негово отсъствие.
– Много франкски кораби хвърляха котва в Занзибар – съобщи везирът. – Сега, след като куси започна да ги докарва от юг, станаха още повече. Всички искат да участват в търговията със злато и роби.
Султанатът Занзибар беше васален на принца и част от печалбите по неговите пазари се отклоняваше към хазната му. Можеше да бъде сигурен, че султанът е изцедил от неверниците и последната рупия, която е могъл.
– Али Мухамад да предупреди неверническите капитани, че няма да търпя присъствието им северно от Занзибар. Най-строго забранявам! – Златото и стоките, докарвани от неверниците бяха добре дошли, но Ал Малик много добре познаваше алчността и безскрупулността на франките. Те бяха основали вече бази и кантори в империята на Великия Могул. Сложеха ли някъде крак, не можеш ги мръдна след това. Не бива да им се позволява да стигат на север до Ламу.
– Али Мухамад е уведомен за вашата воля. Ако някой невернически кораб поеме насам, той веднага ще изпрати съобщение по бърза джонка.
Принцът кимна.
– Ако търсенето на слонова кост е толкова голямо, с какви запаси разполагаме на материка?
– Слоновата кост намалява от година на година, а търсенето от страна на неверника непрекъснато нараства.
Пазарите на Занзибар и Ламу разчитаха за снабдяването си до голяма степен на езическите племена във вътрешността. Те не разполагаха с мускети, за да убиват огромните дебелокожи. Използваха примитивни капани с набити в тях заострени колове, към които се мъчеха да подгонват слонските стада. Имаше неколцина безстрашни ловци, които можеха да убият животното с лък и стрела, но тяхната плячка беше оскъдна.
– Дали пък да не продадем мускети на племенните вождове, за да могат да убиват повече животни? – предложи един от придворните, но принцът поклати решително глава.
– Прекалено опасно е! – каза той. – Може да им даде смелост и да въстанат срещу нас. Това значи, сами да отворим вратата на клетката с лъва.
Обсъдиха надълго и широко този въпрос, а после принцът насочи вниманието си към търговията с роби.
– Понеже ги ловим из крайбрежните области, те започват да се оттеглят към вътрешността. Като слоновете, стават все по-диви и предпазливи. Всеки следващ сезон количеството на улова намалява.
Както при слоновата кост, арабите разчитаха на по-войнствено настроените племенни вождове от вътрешността, да нападат съседите си и да залавят роби сред традиционните си племенни врагове, като след това ги доставят по сборните пунктове край бреговете на големите езера.
– Защо не започнем сами да ловим роби из горите? – предложи друг царедворец.
Принцът замислено почеса брадата си.
– Ще трябва да жертваме смелите си воини и да проливаме кръвта им. Не знаем какво ги очаква из тамошната дивотия. Можем само да сме сигурни, че задачата ще бъде много трудна и опасна. – Млъкна, за да обмисли по-добре предложението. – По-късно ще ви съобщя волята си по този въпрос, но междувременно съставете списък на петдесет мъже, които биха могли да се изпратят на такава експедиция!
Принцът решаваше един по един стопанските въпроси и преди да премине към по-сериозни проблеми, освободи по-незначителните членове на съвета, за да останат само петима от най-високопоставените и доверени нему приближени, които щеше да запознае с резултатите от пребиваването си в Мускат. Това беше опасна тема, винаги пропита с духа на предателства и заговори. Халифът Ал Узар ибн Якуб беше четиридесет години по-стар от принца, син на една от първите жени на баща им. Ал Малик беше дете на старческото слабоумие на баща си и неговата последна фаворитка, но както е известно на всеки ездач: „Дърт жребец и млада кобилка раждат най-добрите жребчета.“
Малкият Омански халифат беше под постоянна заплаха от страна на огромната Отоманска империя със столици в Истанбул и Багдад, която обхващаше по-голямата част от арабския свят. Единствените държави, останали засега извън нейния обсег, бяха няколко княжества на север, държани под око от турските халифи, както и онези, които бяха успели да се защитят срещу опустошителните набези на отоманците.
Силният омански флот закриляше халифата откъм морето. Настъпилият от север агресор щеше да бъде посрещнат от страховитите пясъци на Руб Ал Кали, Празния Квадрат и пустинните воини, съставящи малобройната армия на Оман, за които пясъците бяха роден дом.
Оман бе устоявал на завоевателните напъни на Отоманската империя в продължение на столетия и можеше да продължи да го прави още столетия, ако имаше на трона си силен и съобразителен мъж. Ибн Якуб не беше този мъж. Прехвърлил седемдесетте, той проявяваше склонност по-скоро към сложните плетеници на политическите интриги, отколкото към суровите изпитания на войната. Главна негова грижа беше запазването на собственото му положение и власт, а не обединяването на силите за укрепване независимостта на малката му държава. В хода на годините, той бе загубил уважението на племената си. Халифатът се състоеше от множество родови структури, всяка водена от собствен шейх. Без твърдо ръководство, тези корави мъже на пустинята загубваха воля и решителност, започваха междуособни разпри, възкресяваха древни междуплеменни кръвни вражди и по такъв начин не укрепваха властта на колебливия, жесток и коварен старец в Мускат.
Властта на Ибн Якуб беше здрава единствено близо до столицата му, но колкото по-навътре се отиваше в бунтовните пясъци на пустинята или в безбрежните води на Океана на Индиите, толкова по-слаба и илюзорна ставаше тя. Пустинните шейхове и капитаните на джонки признаваха за водач единствено този, когото уважават.
Мнозина бяха пращали вече тайни емисари при Ал Малик, защото той беше могъщ човек и доказан воин без конкуренция. Всички знаеха, че халифът го е заточил в края на държавата, защото се страхува от влиянието и популярността на своя полубрат. Пратениците обещаваха, че ако се завърне в Арабия и оглави въстание срещу брат си, техните племена ще го подкрепят. С него начело на халифата, те бяха отново готови да се опълчат срещу отоманците.
– Това е Ваш дълг и от Бога дадено право. Ако дойдете при нас, моллите ще обявят джихад, свещена война, и ние ще тръгнем след Вас, за да свалим тирана – обещаваха пратениците.
Това беше много опасно начинание, изпълнено с ужасни рискове. Ако се провалеше, никой от насядалите тук шестима мъже не хранеше илюзии относно крайния резултат лично за себе си. Потънаха в дълъг разговор за възможния успех и справедливостта на каузата.
Когато започна съветът, лодките на пясъка долу бяха останали на сухо поради отлива. Дълги колони роби се виеха към тях, за да ги освободят от товара им. Докато траеше съветът, приливът дойде, а джонките постепенно се изправиха и заплаваха по водата. Опънаха плетените си платна и поеха към протока. Мястото им в крайбрежните води бе заето от нови тежко натоварени кораби. Шестимата мъже продължаваха разговора, а приливът стигна връхната си точка, за да започне отлив.
През цялото време Ал Малик говореше малко, повече слушаше останалите, даде им възможност да излеят сърцата си, без прекъсване и ограничения, като непрестанно отбираше зрънцата от плявата.
Обсъдиха боевата способност на силите, на които можеха да разчитат и съставиха списък на необвързаните или колебаещи се шейхове. Сравниха ги със силите, верни на Ибн Якуб. Чак след като чу всичко, което имаха да кажат, Ал Малик взе своето решение.
– Трябват ми племената от дълбоката пустиня, от Саар, Дам и Караб. Те са най-добрите воини в целия Омански халифат. Без тях каузата ни е обречена на неуспех. Засега обаче, нямаме вест от тях. Не знаем в коя посока ще наведат върховете на копията си.
Съветниците замърмориха одобрително и Ал Малик добави тихо:
– Трябва да отида при тях!
Всички замълчаха, обмисляйки този смел ход и Ал Алама каза:
– Вашият брат, халифът, няма да го допусне. А ако настоявате, ще надуши опасността.
– Ще направя хадж, поклонение в Мека, като използвам древния път през пустинята към Светите места – пътя през племенните територии. Халифът не може да попречи на поклонничество, защото наказанието затова е вечно проклятие.
– Рискът е много голям – отбеляза Ал Алама.
– Няма голяма печалба, без голям риск – отвърна Ал Малик. – Бог е велик!
– Аллах акбар! – отвърнаха те. – Бог е велик!
Ал Малик ги освободи с елегантен жест и един по един те започнаха да го прегръщат, да целуват ръка и да се оттеглят. Ал Алама беше последен и Ал Малик му каза:
– Ти остани! Настъпи часът на Магриб, вечерната молитва. Нека се помолим заедно!
Две млади робини донесоха кани с чиста изворна вода, за да се извърши ритуалното пречистване. Двамата мъже измиха ръце, като момичетата поляха три пъти от сребърните кани, изплакнаха уста три пъти и три пъти смръкнаха вода от шепа, като я изхвърляха през ноздрите си с пръстите на лявата ръка. След това измиха лицата и краката си.
Робините си отидоха и Ал Алама се изправи с лице към Мека, хиляди мили на север. Сложил шепи зад ушите, той започна да зове за молитва на висок глас:
– Бог е велик! Нося ви свидетелство затова, че Мохамед е пратеник божи! Идвайте за молитва! Идвайте за ваше собствено добро!
В двора под тях, както и под крайбрежните палми, стотици облечени в роби фигури започнаха да се събират и безмълвно да застават в поза на благоговение, всички обърнали лица в една посока.
– Молитвата започна! – изви Ал Алама.
Когато свърши, Ал Малик даде знак на моллата да седне на възглавницата от дясната му страна.
– Видях на брега при пристигането си момчето, Ал Амхара. Разкажи ми какво стана с него в мое отсъствие!
– Израства като тамариндово дърво, висок и силен. Вече е добър ездач. Мозъкът му е бърз, езикът също. Понякога твърде бърз. Често е склонен да отказва уважение на по-възрастни и високопоставени. Не приема с преклонение критики и ограничения. А когато му се противопоставят или го ядосат, речникът му може да накара всеки боцман да се изчерви – отвърна Ал Алама.
Ал Малик скри усмивката си зад ръба на филджана. Чутото го накара да харесва още повече неверническия си син. От него ще излезе водач.
Ал Алама продължи:
– Стана вече мъж и Бен Абрам го обряза, както подобава. Когато дойде време да приеме исляма, ще бъде готов.
– Това е хубаво – каза принца. – А как мислиш, свети отче, дали усилията ти в това направление са дали плод?
– Вече говори езика ни като роден и знае наизуст цели части от Корана – извъртя го сконфузен Ал Алама.
– Доближил ли се е до правия Бог? – настоя Ал Малик. – Без това пророчеството ще остане без последици.
– Сам Пророкът е казал, че никой не бива да бъде насилван в правата вяра. Сам трябва да стигне до нея и по свой собствен път.
– Значи отговорът е не?
– Страшно обича споровете. Понякога си мисля, че единствената причина да учи Корана наизуст е, че това му дава възможност по-лесно да спори с мен. Непрестанно се хвали със собствената си религия и как един ден щял да бъде посветен в някакъв християнски религиозен орден, който се казвал Рицари на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал, чиито членове били баща му и дядо му.
– Не е наша работа да подлагаме на съмнение пътищата на Аллаха – каза Ал Малик.
– Бог е велик! – съгласи се с това твърдение моллата. – Но има и друго във връзка с момчето. Получихме запитване за него от страна на английския консул в Занзибар.
Ал Малик се наведе заинтригуван.
– Мислех, че беше убит преди повече от година.
– Оня беше някой си на име Грей. След смъртта му, англичаните пратили друг да го замести.
– Разбирам. Под каква форма е направено запитването.
– Описва момчето точно, възраст, цвят на косата. Знае, че Ал Амхара е бил в плен на Ал Ауф и е продаден в робство. Знае, че е купен от Ваше Височество. Знае името, което сме му дали – Ал Амхара.
– Откъде е разбрал всичко това? – Загрижени бръчки прорязаха лицето на Ал Малик.
– Не знам. Бен Абрам ми разказа за потеклото на момчето. Той се е запознал и е разговарял с неговия по-голям брат, когато франките го взели в плен на острова.
Принцът кимна.
– Какво знае докторът за момчето?
– Семейството му е благородническо, приближено до английския двор. Независимо от младостта си, братът е страховит воин, който се е заклел да намери и да върне Ал Амхара. Може би семейството стои зад това запитване от Занзибар. Не знаем с положителност, но няма да е разумно, ако омаловажим този проблем.
Ал Малик обмисли казаното и попита:
– Англичаните притежават роби и търгуват с тях. От къде накъде ще оспорват същото право на други? Как ще ни принудят да им се подчиним? Царството им е далеч оттук, на другия край на земята. Не могат да изпратят армия срещу нас.
– Бен Абрам казва, че франките използват вероломни начини за водене на война. Те издават на търговските капитани фермани за война срещу враговете си. Тия хора са като акули, като баракуди. Идват тук да плячкосват.
– Може ли английският крал да ни обяви война заради едно дете?
– Бен Абрам се опасява, че може. Не толкова заради детето, колкото за да има удобно извинение да завладее земи и богатства от Оманската държава.
– Ще помисля върху всичко, което ми каза. – Ал Малик го освободи. – Доведи при мен Бен Абрам и момчето, утре след молитвата Зур!
