Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 62 страниц)
Направил бе уголемено копие от картата на сър Френсис и сега то бе разгънато пред него в компасната будка. До надписите, оставени от баща му преди петдесет години, бе нанесъл собствените си наблюдения. Изпрати лотсмен на носа, за да измерва дълбочината, а един път нареди да се спусне лодка и прати Аболи да провери един възможен подстъп през рифа. Той бе почти стигнал плажа в отвъдния край на лагуната, когато над сто араби изскочиха от палмовата гора и обсипаха отблизо лодката с ураганен огън от мускетите си. Преди Аболи да ги изведе обратно през рифа, един от гребците бе ранен.
Когато завършиха обиколката на острова, Хал бе отбелязал върху картата десетина места, на които дебаркирането бе възможно. Когато отново се изравниха със залива, той спря и започна внимателно да изучава укреплението, както и всички съоръжения, издигнати от арабите пред стените му.
Опита се да прецени с колко души разполага Ал Ауф. Накрая реши, че са поне хиляда, но си даваше сметка, че истинската цифра може да е и два пъти по-голяма.
Далекогледът сякаш оживя в ръцете му и воден от собствена воля, непрекъснато се насочваше към посоченото от Том прозорче в дебелата бяла стена.
– Предстои ни дълго и досадно чакане, докато пристигне Едуард Андерсън – предрече мрачно Хал и всички на борда се настроиха за монотонното всекидневие на обсадата.
Хал се опитваше да поддържа духа чрез редовни упражнения с оръдия, саби и мускети, но въпреки това дните се точеха мудно. На четири пъти скуката се разсейваше при вида на съдове, наближаващи острова откъм запад. Всеки път „Серафим“ вдигаше платна и подгонен от мусона тръгваше насреща им.
Три от корабите се оказаха лесна плячка – завладяваха ги бързо и без загуби, но четвъртият беше красива сто и тридесет футова джонка, малко по-къса от самия „Серафим“. Тя го въвлече в едно въодушевяващо преследване, демонстрирайки неподозирана скорост и моряшкото умение на уплашения си екипаж. „Серафим“ почти я бе изпуснал при залез-слънце, но Хал прозря намеренията на капитана й. Върна кораба назад към острова и призори я видяха да се промъква към залива. „Серафим“ се хвърли отгоре й, като успя да я спипа едва на половин миля от целта. Екипажът на джонката оказа мъжествена съпротива и преди да я завладеят един от моряците на „Серафим“ бе убит, а трима – ранени. Оказа се, че е собственост на принц Абд Мухамад ал Малик.
Принцът не се намираше на борда, но личната му каюта бе обзаведена като тронна зала на ориенталски владетел. Хал нареди да свалят килимите от стените и да ги пренесат заедно с мебелите в собствената му каюта.
Името на принца бе познато на Хал. Добре си спомняше другия кораб, срещнат преди да пленят „Минотавър“ и „Агнето“, който бе пуснат да продължи необезпокояван пътя си. Той бе собственост на същия човек и сега, видял неопровержими доказателства за неговото богатство, Хал се попита, дали не бяха сбъркали тогава. Нареди да спуснат въже от главната мачта и овеси примката му над главата на капитана на джонката. Застанал до осъдения, той го заразпитва надълго и широко.
– Да, ефенди – отговаряше с готовност уплашеният за живота си човек, – Ал Малик е богат и могъщ. Той е по-малък брат на халифа в Мускат. Разполага с над сто търговски кораба. Те кръстосват всички африкански и индийски пристанища, както и всички земи на Пророка. Редовно посещаваме Дар ал Шейтан, за да търгуваме с Янгири.
– Много добре ти е известно, че Ал Ауф е корсар, че всички купувани от него стоки са били заграбени от християнски кораби, че множество невинни моряци са загинали, за да стане това и че оцелелите са били продадени в робство.
– Знам само, че господарят ми ме е пратил да купувам стоки от Янгири, защото предлага много изгодни цени. А как се е сдобил с тия стоки не влиза в работата нито на мене, нито на господаря ми.
– Е, сега ще направя така, че да ти влезе в работата – сурово му обеща Хал. – Като купуваш откраднати от корсаря стоки, ставаш негов съучастник. – Обърна се към Аболи: – Претърси хубаво джонката! – Първите три пленени съда също възнамеряваха да търгуват с Ал Ауф. Явно новината за примамливите цени на Дар ал Шейтан се бе разнесла от Персийския залив до бреговете на Коромандел. В трите други джонки бяха намерили злато, приготвено за купуване на заграбени от пирата стоки. – Да видим дали и този обесник ще поеме отчасти разноските по обсадата на острова.
Докато хората му претърсваха джонката, Хал кръстосваше палубата. След половин час откриха тайника на капитана. Той раздра дрехата си и заскуба брада от мъка, когато четири сандъка бяха довлечени на палубата – твърде тежки бяха за носене.
– Имайте милост, ефенди! – зави капитанът. – Това не е мое. На господаря ми е. – Той падна на колене. – Вземете ли ми го, осъждате ме на смърт.
– Което напълно заслужаваш – сухо му отговори Хал и се обърна към Аболи. – Има ли друго нещо ценно в трюма?
– Празен е, Гундуане.
– Отлично, прехвърлете плячката на „Серафим“. – Хал се обърна към ридаещия капитан на джонката: – Тия сандъци са цената на свободата ти. Твоята и на кораба. Кажи на господаря си, че това е нищожна част от богатствата, които ще му измъкна, ако още един път прояви глупостта да търгува с пирати. Върви си сега с Бога и му благодари за избавлението си.
От борда на „Серафим“ загледа, как джонката поема по вятъра назад към африканския материк. После се спусна в каютата си, където Аболи бе наредил сандъците до стената.
– Отвори ги! – нареди Хал и Аболи откърти кофарите с кози крак.
Трите по-рано пленени джонки бяха дали богат урожай, но всичко дотук бледнееше в сравнение с онова, което се разкри пред погледите им в четирите отворени сандъка. Монетите бяха опаковани в малки платнени торбички. Хал разпра една с кинжала си и върху писалището му се посипа златен поток. Веднага забеляза, че повечето монети са мохури, всяка щампована с трите хълма и слон – печата на Могулската империя. Имаше обаче и други: златни динари от ислямските султанати с религиозни цитати по тях, както и няколко древни тетрадрахми от времената на персийските сатрапи, чиято уникатна стойност далеч превъзхождаше тази на метала, от който бяха сечени.
– Десет души биха броили цяла седмица това имане – забеляза Хал. – Дай по-добре да го претеглим! – Нека мастър Уолш донесе корабните везни и му отпусни двама души да помагат!
Уолш се поти през целия остатък от деня плюс част от нощта, преди да представи окончателния си доклад:
– Невъзможно е да се направят точни измервания в движение – оплака се дребнаво той. – Стрелката не може да се успокои.
– Няма да те държа отговорен за една-две унции – успокои го Хал. – Кажи ми резултата от измерванията си и аз ще го приема за достоверен, докато стигнем пристанищния кантар в Лондон.
– Теглото е шестстотин и пет фунта, за да бъдем точни или… по-скоро неточни – усмихна се на собствената си шега Уолш под смаяния поглед на Хал. Чак толкова много не бе очаквал. За Бога! Та това бе почти лака рупии. Огромно състояние в каквито и монети да го сметнеш. Към него следва да се прибави златото и среброто, взето от другите три кораба. Общата стойност надвишаваше значително цената на двата пленени кораба.
– Цяла лака рупии – размисли се на глас Хал и погледът му се върна към четирите сандъка с разбити кофари, подредени до стената. Нещо около тая сума се мъчеше да изплува на повърхността на съзнанието му. – Лака рупии! Тази цена бе определил Ал Ауф пред Уазари за червената глава на детето от пророчеството. Цената за Дориан.
Колкото повече обмисляше този възможност, толкова по-вероятна ставаше тя. Златото бе предназначено за откупуването на Дориан. Тази мисъл му донесе много по-голяма радост от самото злато. Щом Ал Малик изпраща злато на Ал Ауф, за да откупи Дориан, значи синът му е още затворен в обсадената крепост жив и здрав.
– Благодаря ти, мастър Уолш, свършил си добра работа.
– Никога не ми бе минавало през ум, че видът на такова голямо количество злато може да се окаже противен – оплака се той от уморителната работа и Хал се качи на палубата, за да продължи безконечното си бдение.
– Моля те, Господи, нека Андерсън пристигне по-скоро! – прошепна той, загледан над блещукащите сини води към смарагдовата зеленина на острова, обрамчен от бял коралов пясък. – Или поне дай ми сили да се сдържам.
Проточи се друга седмица. И в една ослепително ярка утрин, когато морето се бе проснало гладко като тепсия под прежурящите лъчи на слънцето, от мачтата се разнесе изпълненият с радост вик на Том:
– Платно на хоризонта!
Нетърпелив да чака докладите на наблюдателя, Хал се изкатери по вантите и скочи в коша до Том.
– Ето го! – Том сочеше на юг. Няколко минути Хал мислеше, че синът му е сбъркал, защото неговият хоризонт си оставаше пуст, докато накрая забеляза ефимерно петънце, което изчезна същата секунда. Концентрира погледа си върху мястото и то се появи отново, мъничка ръбеста снежинка.
– Прав си! – възкликна ликуващо Хал. – Кораб с правоъгълни платна.
– Два! – поправи го Том. – Два кораба. Могат да бъдат само „Йомен“ и „Минотавър“.
– Да слезем да ги посрещнем с добре дошли!
Приближаващите петна бързо се превръщаха в „Йомен“ и „Минотавър“. Хал ги наблюдаваше нетърпеливо през далекогледа и едва разпозна „Минотавър“. Големият Дениъл бе извършил чудеса за краткото време, което бе имал за ремонта. Корабът сияеше с новата си боя и дори когато дойде съвсем близо, по корпуса и такелажа му не можеше да се види и помен от поражения. Затова пък, старият „Йомен“ носеше всички издайнически белези на дългата и неравна борба с бурния океан.
Хал размени флагови сигнали за поздрав и когато двата кораба се изравниха с него, обърнаха носове срещу вятъра и спряха, от „Йомен“ спуснаха лодка. Приветливото червендалесто лице на Андерсън светеше на кърмата като пристанищен фар, докато го возеха към „Серафим“, а въжената стълба изкачи с неподозирана за такова едро тяло пъргавина. Енергично сграбчи подадената му от Хал ръка и каза:
– Научих от Вашия мастър Фишър, че доста сте поработили в мое отсъствие, сър Хенри, и сте взел голяма плячка. – Огорчението в гласа и израза на лицето му бяха очевидни. Право на дял от плячката имаха само ония капитани, които са участвали пряко в завладяването й.
– Имам неотложна задача за кораба Ви, сър, и смятам, че под носа ни лежи много по-голямо богатство – увери го Хал, като си мислеше, че би било жестоко от негова страна веднага да се похвали с истинския размер на плячката от арабските джонки. – Елате в каютата ми!
Щом се настаниха, прислужникът на Хал им наля по чаша мадейра и ги остави насаме.
– Нося Ви писма от мастър Бийти и сина Ви Гай – каза капитан Андерсън и извади зашит в платно пакет изпод наметалото си.
Хал го остави настрана, за да го отвори и прегледа впоследствие и попита:
– Как я кара Гай? – Въпросът бе заден нехайно – Хал нямаше търпение да премине към по-належащите проблеми, но отговорът на Андерсън го стресна:
– Беше в добро здраве, когато го видях последния път, но научих че много скоро му предстои да се жени.
– Боже мой, човече! Той е само на седемнадесет – озъби се Хал. – Никой не ме е питал. Сигурно нещо грешите, сър.
– Уверявам Ви, няма грешка, сър Хенри. – Андерсън почервеня още повече и се размърда сконфузено в стола.
– Коя е жената? – попита Хал. – В Бомбай положително се усеща недостиг от млади госпожици. – Тревогата накара Хал да скочи на крака и закрачи из каютата, вбесен от теснотата й, станала още по-голяма заради пищните мебели, отмъкнати от арабската джонка.
– Осведомен бях, че това е мистрес Керълайн Бийти. – Едуард Андерсън измъкна от ръкава си кърпичка в крещящи цветове и попи от лицето избилата го от притеснение пот, преди да продължи: – Имам основания да мисля, че съществуват причини за ускоряване на сватбата. Всъщност, трябваше да се състои един-два дни след моето заминаване от Бомбай. Така че, вашият син почти със сигурност вече е женен мъж.
Хал спря изведнъж, зашеметен от неотвратимостта на отблъскващата истина.
– Том! – каза той на глас.
– Не, сър Хенри, не ме разбрахте правилно. Гай, не Том.
– Простете ми, мислех на глас! – помоли за извинение Хал. Ударът бе отвлякъл вниманието му от неотложните задачи, но следващата забележка на Андерсън го върна към действителността.
– Мастър Фишър ми съобщи ужасяващата новина, че вашият най-малък син е попаднал в ръцете на неприятеля. Съчувствам Ви най-искрено, сър Хенри!
– Благодаря Ви, капитан Андерсън. Много разчитам на вашата подкрепа за освобождаването на момчето ми.
– Корабът и екипажът ми са изцяло на Ваше разположение. Това се разбира от само себе си.
– Дайте тогава, да хвърлим един поглед върху състоянието на нещата!
Беше имал на разположение дълги седмици, за да обмисли всяка подробност от плана за предстоящото нападение и сега започна да го излага пред Андерсън. Остатъка от деня прекараха затворени в кърмовата каюта. Обсъдиха и най-малката подробност от предстоящата операция – от системата за сигнализация между корабите и между корабите и брега, до разпределението на хората, които щяха да участват в атаката и разделянето им в по-малки бойни единици под командата на отделни офицери. След това, в продължение на един час разискваха подготвените от Хал карти. Когато Андерсън бе готов да се прибере на „Йомен“, слънцето вече залязваше.
– Не забравяйте какво Ви казах, капитан Андерсън. Ал Ауф се крие в тази крепост от години. През цялото това време арабски търговци от всички краища на океана са се стичали към острова като мухи на лайно. Домъкнали са огромни количества злато и сребро за закупуване на роби и крадени стоки. Плячката, която съм взел преди Вашето идване, ще се окаже нищожна, в сравнение с натрупаното на острова. Уверен съм, че на Flor de la Mar ще открием съкровище далеч по-голямо от което и да било, донесено в Англия от Дрейк или Хокинс.
Очите на Едуард Андерсън блеснаха при тая мисъл, а Хал продължи да го вдъхновява:
– С участието си в това начинание, Вие ще заслужите рицарски сан и аз ще употребя цялото си влияние в рамките на достопочтената Компания, за да го получите. С дела си от плячката, ще можете да си купите прекрасно имение. След това вече никога няма да Ви се наложи да излезете в открито море.
Двамата стиснаха ръце.
– До утре – широко се ухили червендалестата муцуна на Андерсън. Ръкостискането му бе от все сърце.
– Предупредете хората си, че синът ми се намира в крепостта! – каза Хал с желязна нотка в гласа. – Да не стане някоя беля в суматохата!
57.
Хал разпореди корабът да поеме към предишното си място срещу залива и се върна в каютата. Разряза конците от платнения пакет, донесен от Андерсън. Позна разтегления почерк на Гай върху единия сгънат лист и го сложи настрана. Разгъна писмото от Бийти и смръщи вежди, когато го зачете.
Резиденцията
Бомбай
Шестия ден от ноември
Сър, Хенри,
Удоволствието, което изпитвам като се обръщам към Вас, е в известен смисъл помрачено от обстоятелствата, които налагат да Ви пиша. Без да се опитвам да увъртам, установено бе, че дъщеря ми Керълайн очаква дете. Доктор Гудуин, лекарят на кантората в Бомбай смята, че е в третия месец. Ще рече, зачеването е станало по времето, когато семейството ми бе на квартира в Добра Надежда. Вероятно си спомняте, че синът Ви Гай Кортни споделяше пансиона с нас.
Имам удоволствието да Ви съобщя, че синът Ви Гай Кортни, постъпи в случая като истински джентълмен – той призна бащинството и помоли за позволение да се ожени за дъщеря ми. Тъй като е навършил седемнадесет години, той има законно право да сключи брак. Дъщеря ми Керълайн ще навърши осемнадесет идния петък, така че възрастта на двамата млади не създава пречки.
Със съпругата ми решихме, че ще бъде разумно да дадем позволението си за сватбата, така че тя ще се състои в петък, на рождения ден на Керълайн. Когато настоящото писание стигне до Вашите ръце, работата най-вероятно ще е свършена.
Възможностите ми позволяват да дам на дъщеря си зестра в размер на 500 лири. Компанията ще предостави на новобрачните къща в селището. Така че най-непосредствените им нужди ще бъдат задоволени. Не се съмнявам, че ще осигурите на своя син подходяща издръжка, която да закръгля заплатата му, както и че ще се възползвате от значителното си влияние сред надзорниците на достопочтената Компания, за да ускорите кариерата му.
В това отношение мога да Ви осведомя, че Гай беше добре приет в новото си обкръжение и получи ласкави отзиви за професионалните си усилия от губернатора Онгие.
Съпругата ми се присъединява към мен, за да изразим най-дълбокото си уважение към Вас, сър, и оставам,
Ваш слуга, Търстън Бийти.
Хал смачка листа в шепа и се вторачи в писмото от Гай, което лежеше неотворено върху масата.
– Идиотът му с идиот! Предявил е претенции върху плячка свалена със стрелата на Том. Какво му е станало, дяволите да го вземат!
Накъса на парченца писмото от Бийти и ги хвърли през прозорчето, загледан как подскачат в килватера. После с въздишка насочи вниманието си към писмото на Гай.
То не прибавяше нищо към съобщеното от Бийти, освен че даваше израз на възторжена радост от големия късмет да спечели ръката на прекрасната Керълайн.
– Брат ти Том си скъса задника от копане, докато ти изрови тоя брилянт – промърмори Хал с погнуса и понечи да изпрати за Том, та да го уведоми за плодовете от усилията му и да си излее гнева върху по-големия син. После въздъхна отново: – И каква полза? – Станалото станало и май всички страни са доволни, макар че никой не се е поинтересувал за становището на булката. – Сви писмото на топка и го запрати през прозореца, след което дълго гледа как подскача и накрая потъва, напоено с вода.
В този момент на вратата тихо се почука и един моряк провря глава в каютата.
– Моля за извинение, капитане, мастър Тайлър Ви изпраща привета си. Mar de la Mer е точно пред нас.
58.
„Серафим“ се нареди до „Минотавър“ срещу входа към залива. Командваше го Нед Тайлър, тъй като Хал не беше на борда. Когато стигнаха на подходящо разстояние, двата големи кораба започнаха систематична бомбардировка върху арабските позиции между палмите, както и по крепостните стени. Дългите месеци упражнения казаха думата си и въпреки силно намалелия състав, оръдейните разчети стреляха бързо и точно. Като разчиташе на демонстрираната от арабите некадърност, Нед закара „Серафим“ почти до самия риф. Той беше напълно в обсега на тежката артилерия от форта, но корабният огън къртеше на парчета кораловите бойници и хвърляше защитниците в пълна паника. Ответният огън бе откъслечен и неточен. Нападащите кораби се намираха под носовете на крепостните оръдия и макар че няколко каменни топки вдигнаха водни стълбове достатъчно близо, за да опръскат палубата на „Серафим“, повечето цопваха далеч встрани.
Арабският стан в горичката бе разположен в обсега на дългоцевните мускети и половината моряци бяха заети с обстрелване на колибите и навесите от палмови листа. Оръдията бяха заредени с картеч и оловните топчета обсипаха втурналата се към крепостта тълпа от мъже и жени. Труповете им се валяха от двете страни на пътеката, като кафяви снопове зад гърба на жетвар.
След първия набег корабите поеха по вятъра, за да се завърнат отново, обърнати с другия си борд толкова близо, колкото рифът позволяваше. Огънят им беше безмилостен. Арабските артилеристи бяха преодолели до голяма степен обзелата ги в началото паника. Каменните им гюлета падаха близо до „Серафим“, а едно дори разби фалшборда му. То отнесе и двата крака на едно от барутните момчета, както подскачаше откъм погреба, натоварено с копринени торбички черен барут.
Нед погледна към безкракия торс на момчето, гърчещ се в уголемяваща се локва от собствената му кръв недалеч от руля, където стоеше. Умиращият момък викаше жалостиво майка си, но и двете му прекъснати бедрени артерии бликаха като гейзери, а никой не можеше да изостави поста си, за да му помогне. На Нед и през ум не му мина да изтегли кораба на безопасно разстояние, за да предотврати по-нататъшни загуби. Хал му бе казал да се държи близо до брега, като ангажира изцяло вниманието на бреговата артилерия, а арабите да останат блокирани в крепостта, колкото е възможно по-дълго. Нед не би се отклонил и на инч от точното изпълнение на тази заповед, макар загубата на който и да е от храбрите му момчета дълбоко да го нараняваше.
От другата страна на острова, Хал чуваше равномерния оръдеен огън, воден от двата кораба и доволно изтри потта от челото си.
– Огън момчета! – похвали ги той и отново насочи вниманието си към дебаркирането на останалите моряци от „Йомен ъв Йорк“. Лодките минаваха през прохода в кораловия риф, набелязан от него още преди няколко седмици. Четирите катера, нагазили до ръба във водата, бяха така натъпкани с хора, че вътре нямаше къде игла да падне.
Щом дъното на всяка лодка остържеше пясъка, хората изскачаха до колене в прозрачната и топла вода на лагуната и джапаха към брега. Големият Дениъл и Алф Уилсън ги строиха в колона и поведоха към прикритието на палмовата гора.
Дори с всички хора, които Андерсън можа да отдели от екипажа на „Йомен“, Хал разполагаше с по-малко от четиристотин моряка за своя десант срещу ордата на Ал Ауф. Неприятелите като нищо можеха да се окажат хиляда или дори две хиляди души, пресмяташе наум Хал, но до този момент никой не направи опит да попречи на дебаркирането им. Изглежда „Минотавър“ и „Серафим“ бяха изпълнили една от задачите си – да държат всичко живо зад прикритието на крепостните стени.
Моряците и от последната лодка запъплиха през пясъчната ивица, огънати под тежестта на оръжието, торбите с барут и водните мехове – битката в тая жега щеше да причини голяма жажда. Хал погледна след отдалечаващите се празни лодки към легналия на половин миля от брега „Йомен“ и догони опашката на влязлата в гората колона.
Редът на придвижване бе внимателно обсъден. Големият Дениъл командваше авангарда и изпратените напред съгледвачи, които трябваше да предотвратят евентуално попадане в засада. Мускетари осигуряваха фланговете на колоната, основната група по средата беше под непосредственото командване на Хал.
От заливчето, в което стъпиха на сушата, до крепостта имаше по-малко от три мили и Хал подканваше хората да бързат, почти да тичат по меката песъчлива почва. Не бяха изминали и миля, когато отпред се разнесе залп от мускети, викове и писъци. Хал забърза напред, уплашен че Големият Дениъл може да е попаднал в засада. Страх го бе да помисли какво го очаква. Девет убити араби лежаха от двете страни на широката пътека, тъпкани от краката на преминаващите моряци, а шумът от битката се отдалечаваше към форта, накъдето бяха побягнали останалите, подгонени от побеснелите моряци. Един-единствен моряк бе прислонил гръб към палмов дънер и превързваше с парче плат ранения си от мускет хълбок. Хал отдели един човек да го придружи назад до брега, откъдето да го откарат на „Йомен“ и забърза след Големия Дениъл. Оръдията продължаваха да бумтят откъм другата страна на острова, а разстоянието до форта бе намаляло, така че вече виждаха облаци барутен дим да се реят над върховете на палмите недалеч от тях.
– Нед Тайлър не дава на синовете на Пророка да си кажат утринната молитва – забеляза Хал, докато по бузите и брадичката му се стичаше такава пот, че ризата можеше да се изстиска.
От известно време усещаше воня, която ставаше непоносима в горещата влага на гората. Когато излязоха на открито, Хал спря така внезапно, че хората зад него се блъснаха в гърба му. Въпреки цялото напрежение на момента, ужасяващата гледка на екзекуциите го накара да замръзне. Обгорелите от слънцето трупове, виснали от трипоидите си, бяха гротескно издути от собствените си газове, а някои се бяха разпукали като презрели плодове. Покриваше ги гъмжило едри мухи, преливащи във всички оттенъци на синия цвят.
Хал не можа да попречи на погледа си да премине по всичките в търсене на един по-малък труп с червена коса и като не видя каквото търсеше, усети как свилата се в стомаха му топка се разсейва. Насили волята си и продължи сред висналите тела, без да обръща внимание на жужащия облак, който се надигна отвсякъде и докосваше лицето му с пърхащи крилца.
Аболи и Том го очакваха под дърветата в противоположния край на откритото пространство.
– Можем ли да тръгваме? – викаше Том на тридесетина стъпки от него. Двамата с Аболи, както и придружаващите ги трима други, бяха облечени в арабски одеяния и с чалми на главите. Хал видя, че лицето на сина му изразява нетърпение и решителност, а в десницата си държи оголена сабя. Отново го бодна чувството за вина, задето се бе огънал пред увещанията на Том и му позволи да отиде с Аболи. Единственото оправдание беше, че само Том бе ходил при крепостта и знаеше откъде малка група смелчаци би могла да прехвърли стената й. Освен това, Том знаеше и в коя килия държат Дориан. Преоблечени като корсари, те щяха да се опитат да стигнат до него и да го защитят по време на кръвопролитната битка за превземане на крепостта.
Хал стисна Аболи за ръката и изсъска:
– Дръж Том под око! Не му позволявай да направи някоя глупост! Прикривай му тила непрекъснато!
Аболи отвърна с тъмен поглед и не благоволи да отговори. Хал продължи:
– Не му позволявай да се катери по стената, преди да сме привлекли всяка жива душа откъм източната й страна!
Аболи прошепна грубо:
– Вършете си работата, Гундуане, аз си знам моята.
– Започвай я тогава! – леко го побутна Хал и се загледа след малката група. Том и Аболи тичаха рамо до рамо отпред, а останалите ги следваха през гората към по-отдалечения край на крепостта.
Щом изчезнаха, Хал погледна към крепостната стена, едва-едва надничаща над върховете на дърветата и проточи врат, заслушан в звуците на канонадата. Макар тази част от острова да бе покрита с облаци барутен дим, чиято смрад сякаш лепнеше по гърлата, бумтенето на оръдията започваше да заглъхва. Нед бе извел „Серафим“ и „Минотавър“ в по-безопасни води.
Хал хвърли поглед назад и се убеди, че въпреки трудния преход през гората, моряшката колона идваше стегната и стройна, само с неколцина изоставащи. Поведе ги нататък и стигна Големия Дениъл, спрял в края на гората.
През поляната, на сто и петдесет крачки от тях, се издигаха петдесетфутовите стени на цитаделата. Арковидните крила на портата бяха затворени, дебелите им талпи – укрепени с железни гвоздеи. По бойниците не се забелязваха защитници. Вероятно всички бяха на западната стена, обстрелвана от корабите. Докато ехтяха последните оръдейни залпове, Хал дочу пискливите им далечни викове на радост, при вида на отдалечаващите се кораби.
– В момента имаме предимство – обърна се Хал към Големия Дениъл, – но трябва да действаме много бързо, ако искаме да се възползваме от изненадата.
Отзад прииждаше колоната моряци, приведени под теглото на товара си. Задъхани и потънали в пот, те се тръшваха на земята и надигаха меховете с вода, поемайки я на дълги жадни глътки. Хал тръгна сред тях, като ги насърчаваше и изпращаше на позиции в края на гората.
– Навеждайте глави и стойте в сенките! Прегледайте си зарядите и не стреляйте, докато не ви дам знак!
Групата с петте тежки сандъка барут бе изостанала в ариергарда, но ето че най-после и те пристигнаха, провесили всеки петдесетфунтов сандък на прът, носен от двама. Подредиха ги на земята и двамата с Дениъл започнаха да приготвят фитилите им.
Хал ги бе отрязал колкото се може по-къси и това бе много рискована работа, понеже няма два еднакво дълги фитила, които да изгарят за едно и също време. Те причукваха всеки фитил с дръжките на ножовете си в опит да разпределят експлозива равномерно, после ги пъхваха в специално пробити за целта дупчици. И секундите бяха скъпи, нямаха време да проверяват, дали всеки фитил е поставен съвсем както трябва. Ако един ги подведеше, оставаха още четири, които да взривят адската машина.
– Готово ли е? – вдигна поглед Хал.
Големият Дениъл затъпкваше последния фитил с помощта на парченце катран.
– По-готово от това, здраве му кажи.
– Пали! – заповяда Хал и Дениъл удари кремъка с огнивото. Праханта хвана. Поднесоха огъня към фитила и видяха как затлея и запращя.
– На рамо! – нареди Хал и петима свежи мъже, подбрани заради изключителната си сила, се надигнаха от местата си и приближиха. Зад тях чакаше втора редица, готова да хукне и поеме сандъчетата, ако носачът се препъне или падне от куршум на мускет, изстрелян от защитниците на крепостта.
Хал изтегли сабя и отиде до края на гората. Погледна отвъд поляната. Все още нямаше и помен от стража по стените. Пое си дълбоко дъх и напрегнат като стоманена пружина викна:
– След мен, момчета!
Без викове и крясъци, те затичаха към портите. Босите стъпала на моряците затъваха дълбоко в меката почва под тежестта на товара, но те преодоляха разстоянието бързо и бяха почти стигнали, когато от стената се разнесе вик и изстрел. Хал забеляза една чалма и насочено към тях димящо дуло на кремъклийка. Разстоянието бе късо и куршумът намери един от моряците право в оголените гърди. Раненият се просна в цял ръст върху пясъка и сандъкът падна от рамото му.
Големият Дениъл тичаше само на стъпка отзад. Наведе се и го грабна като да бе сламка. С него под мишница, той прескочи умиращия и стигна портите пръв. Остави сандъка до пантите и махна към останалите:
– Насам! Донесете ги тук!
Когато първият пристигна задъхан и хъхрещ, Големият Дениъл го освободи от товара му и викна:
– Бягай назад към гората! – Сложи сандъка върху другия и пое следващия с думите: – Добра работа, момко. – Постави и третия сандък върху останалите.
На стената вече се бе скупчила ревяща тълпа араби, които стреляха безразборно по бягащите към прикритието на гората хора на Големия Дениъл. Още един падна в пясъка и около него започнаха да се вдигат прашни фонтанчета – арабите от стената се мъчеха да го довършат с мускетите си. Скритите между дърветата моряци също откриха огън. Техните куршуми отчупваха парчета от кораловите блокчета на стената, които се сипеха по главите на застаналите пред масивната порта моряци.
Хал коленичи до Големия Дениъл, когато той постави на купа и петото сандъче. Духна края на тлеещия фитил в ръката си и той с готовност се разгоря.
– Бягай, Дени – каза Хал на едрия мъж. – Аз ще имам грижа за останалото.
Но Големият Дениъл също държеше запален фитил.
– Да ме прощавате, капитане, ама няма да стане. – Коленичи до Хал и допря огънчето до фитила на единия сандък. Хал се отказа да губи време в разправии и се зае със същата работа. Без излишна припряност те запалиха и петте фитила, след което почакаха, за да се убедят, че горят добре.
