Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 52 страниц)

– Върви се забавлявай, момче! Мисля, че би трябвало да си с нас. Това е рядък случай. Но нищо, забавлявай се! – Струан продължи да се разхожда по пътя. Кълъм се поколеба, после го настигна.

Куинс роуд се спускаше западно от долината по брега. Една миля по-нататък минаваше покрай палатките на моряците, които пазеха растящото число на морските бази. На още една миля разстояние зад тях се намираха подредените в редици палатки на войниците до Глесинг пойнт, където свършваше Куинс роуд.

А над Глесинг роуд беше Тай Пинг Шан, откъдето към брега се точеше непрекъсната нишка от китайци, приведени под тежестта на товара си. Нишката се движеше постоянно и непрекъснато се подновяваше от прииждащите джонки и сампани.

– Добър ден, Ваше превъзходителство! – каза Струан и повдигна шапката си, когато срещна Лонгстаф и компанията му.

– О, добър ден, Дърк! Добър ден, Роб! – Лонгстаф не се спря. – Не си ли готов да започваме, Кълъм?

– Само един момент, Ваше превъзходителство.

– Добре, побързай! Трябва да се качвам на борда. – После се обърна със закъснение към Струан, сякаш нарочно, за да го обиди. – Добре е, че се завърнахте, Дърк.

После продължи да се разхожда и да поздравява други хора.

– След три минути ще смени поведението си – каза Струан.

– Глупав, презрян, чумав глупак! – Гласът на Кълъм беше дрезгав и тих. – Слава богу, че това е последният ден, в който му служа.

Струан поклати отрицателно глава.

– Ако съм на твое място, бих използвал поста „Заместник-колониален секретар“ в своя полза.

– Как?

– Властта ни се върна. Но все още неговата ръка подписва документите и ги превръща в закон. А ръката му трябва да се насочва, нали?

– Да, предполагам… предполагам, че е така – отговори Кълъм.

Когато Струанови се приближиха до Брокови, плажът утихна и по брега премина вълнение.

Горт и Нагрек Тъмб бяха застанали до Брок, Лайза и момичетата.

Скинър започна да си подсвирква тихо и се приближи.

Аристотел Куанс замръзна на мястото си с вдигната четка. Само най-младите не почувстваха вълнението, не гледаха към тях и не се вслушваха.

– Добър ден, дами, господа! – каза Струан и свали шапката си.

– Добър ден, мистър Струан! – отговори Лайза любезно. – Познавате Тес и Лилибет, нали?

– Разбира се. Добър ден, госпожици! – обърна се Струан към момичетата, които направиха реверанс, и забеляза колко много е пораснала Тес, откакто я видя за последен път. – Може би да уредим нашата сделка? – обърна се той към Брок.

– Сега е наистина най-подходящото време. Лайза, ти и момичетата се връщайте на кораба. И ти, Лилибет, не бъркай с ръце в морето или ще си хванеш белята. И да не паднеш зад борда. А ти, Тес, мила, пази себе си и Лилибет. Бягайте сега и правете каквото казва майка ви.

Те направиха бърз реверанс и изтичаха пред майка си, радостни, че са ги освободили.

– Децата не трябва да имат нищо общо с корабите, нали? – Каза Брок. – Никога не гледат къде ходят. Можеш да откачиш.

– Да – Струан подаде банковия чек на Горт. – Вече сме квит Горт.

– Благодаря – отвърна той и разгледа внимателно чека.

– Може би ще искаш да ги удвоим?

– Как?

– Още двайсет хиляди за това, че наш кораб ще те бие по пътя за Англия.

– Благодаря, но казват, че глупакът лесно се разделя с парите си. Аз не съм глупак, нито обичам да се обзалагам. – Погледна още веднъж чека. – Това ми идва тъкмо навреме. Може да купя от баща си една частица от могилата.

Очите на Струан потъмняха.

– Хайде да отидем до палатката – каза той и тръгна напред.

Роб и Кълъм го последваха. Роб беше радостен, че брат му е тай-пан на „Ноубъл хаус“. Отново го обзе предишният страх. „Как ще се справя с Брок? Как?“

Струан спря пред палатката и кимна на Кудахи.

– Хайде, момчета! – извика Кудахи на малка група чакащи моряци. – Бегом марш!

За учудване на всички моряците събориха палатката.

– Ако обичате, Тайлър, дайте нашите чекове!

Брок предпазливо извади полиците от джоба си.

– Осемстотин двайсет и пет хиляди сребърника.

Струан подаде полиците на Роб, който ги провери внимателно да не са дубликати.

– Благодаря – каза Струан. – Ще подпишеш ли това?

– Какво е то?

– Разписка.

– А къде е моят банков ордер? – попита Брок с недоверие.

– Решихме да платим в брой – обясни Струан.

Моряците изтеглиха съборената палатка настрана. Почти до височината на празните варели се изсипаха красиво подредени в редици сребърни слитъци. Стотици сребърни къса лъщяха на бледото слънце. Брок се вторачи в тях като омагьосан и над Хонконг надвисна чудовищна тишина.

– „Ноубъл хаус“ реши да плати в брой – каза Струан безцеремонно. Запали клечка и я поднесе до свитъка от чекове. Извади три пури предложи една на Роб и една на Кълъм и ги запали с горящата хартия – Всичко е претеглено. И ако искате сами да проверите количеството, разполагаме с кантар.

Кръвта нахлу в главата на Брок.

– Да гориш в ада дано!

Струан хвърли овъглената хартия на земята и я стъпка в пясъка.

– Благодаря, мистър Кудахи. Отведете хората на „Тъндър клауд“!

– Слушам, сър!

Кудахи и моряците хвърлиха последен тъжен поглед към среброто и се втурнаха към лодките.

– Е, свърши се – обърна се Струан към Роб и Кълъм. – Сега можем да се погрижим за земята.

– Наистина рядко зрелище, Дърк – каза Роб. – Идеята беше гениална.

Кълъм огледа брега. Видя алчност и завист и очи, които ги гледаха крадешком. „Господи – каза си той тихо, – благодаря Ти, че ме направи част от «Ноубъл хаус»! Благодаря Ти, че ме направи свое оръдие!“

Брок дойде на себе си.

– Горт, грабвай своите здравеняци и всички бегом!

– Какво?

– Бегом марш, по дяволите! – Гласът му беше тих и свиреп. – Въоръжени! След малко всички пирати езичници от Азия ще виснат на врата ни!

Горт си плю на петите.

Брок извади пищовите си и ги подаде на Нагрек.

– Ако някой се приближи на пет ярда, пръсни му черепа! – каза той и се отправи към Лонгстаф. – Мога ли да взема от вас тези войници, Ваше превъзходителство? Ще си имаме куп неприятности.

– А? Войници? Войници? – Лонгстаф гледаше среброто и примигваше. – Господ да ме убие, това истинско сребро ли е? Всичкото? Господ да ме убие, осемстотин хиляди лири сребро ли, казваш?

– Малко повече – отвърна Брок нетърпеливо. – Онези войници и моряци. Всеки, който носи оръжие, да го пази, за бога!

– О, въоръжени! Разбира се. Адмирале, разпоредете се, моля!

– Стой там! – изкрещя адмиралът, вбесен от алчността, изписана на всички лица, включително на офицерите от Кралската флота. Дотърчаха войници от военната флота, моряци и пехотинци.

– Застанете в кръг на петнайсет стъпки от съкровището. Сега един може да се приближи. Разбрано? – стрелна гневен поглед към Брок. – Сега аз отговарям за безопасността му за един час. После го отнесете където трябва.

– Много благодаря, адмирале! – каза Брок, като едва се въздържа да не изпсува.

После погледна към морето. Катерът на Горт се носеше бързо към „Уайт уич“. „Един час ще е достатъчен – помисли той, като проклинаше Струан и среброто. – Как, по дяволите, ще мога да разтоваря такова голямо количество? На коя компания да се доверя? с наближаващата война и вероятно без търговия? Ако търговията не замре, тогава ще купя сезонния чай. Ако търговията не е гарантирана, тогава акциите на всички компании отиват по дяволите. Освен на тези скапаняци от «Ноубъл хаус». Никаква банка, никакво скривалище и никаква сигурност! Как да се отървеш от среброто? Животът ти е в опасност. Трябваше да мислиш, по дяволите! Трябваше да разбереш, че точно това иска този мръсен педераст. Хубаво те подреди!“

Брок откъсна поглед от среброто и го насочи към Струан. Видя подигравателната усмивка и побесня.

– Денят още не е свършил, по дяволите!

– Точно така, Тайлър – отговори Струан. – Имаме още едно нещо за уреждане.

– Да, дявол да те вземе! – Брок тръгна през смълчаната тълпа към платформата.

Неочаквано Кълъм почувства как тревогата се върна и го заизмъчва още по-силно отпреди.

– Чуй, татко – побърза да каже той едва чуто, – чичо Роб е прав. Брок ще те остави на мира, когато наддаването стигне…

– Да не започваме отново, момчето ми, за бога! Могилата принадлежи на „Ноубъл хаус“.

Кълъм погледна баща си безпомощно. После се отдалечи.

– Какво, по дяволите, става с него? – попита Струан Роб.

– Не знам. Цял ден е неспокоен като разгонена кучка.

После Струан забеляза Сара, застанала с Кълъм в края на тълпата, с пребледняло лице, подобна на статуя. Той хвана ръката на Роб и го поведе към тях.

– Още ли не си казал на Сара, Роб? За това, че оставаме?

– Не.

– Сега е моментът. Когато отново забогатя.

Приближиха се до Сара, но тя не ги забеляза.

– Здравей, чичо Дърк! – каза Карин. – Мога ли да си поиграя с хубавите ти кубчета?

– Истински ли са, Дърк? – попита Сара.

– Да, Сара – отговори Роб.

– Един Господ знае как си го направил, Дърк, но благодаря ти все пак. – Тя примижа, когато детето в корема зарита, и извади амонячната сол. – Това означава… означава, че сме спасени, нали?

– Да – каза Струан.

– Мога ли да взема едно кубче, мамо? – пискаше Карин.

– Не, мила. Тичай и си поиграй – каза й Сара. Тя се приближи до Струан и го целуна разплакана. – Благодаря ти!

– Недей да ми благодариш, Сара. Цената на толкова много сребро е висока. – Струан докосна шапката си и се отдалечи.

– Какво иска да каже, Роб?

Роб й каза.

– Все пак аз ще замина – каза му тя. – При първа възможност. Щом се роди бебето.

– Така ще бъде най-добре.

– Ще се моля никога да не намериш онази.

– О, не започвай отново, Сара! Моля те! Толкова хубав ден! Отново сме богати! Можеш да имаш всичко, което си пожелаеш на този свят!

– Може би просто искам да имам съпруг. – Сара тръгна тежко към голямата лодка и когато Роб понечи да я последва, го сряза: – Благодаря, но мога и сама да се кача. Ела, Карин, скъпа.

– Както искаш – каза Роб и закрачи отново по брега. Известно време не откри Струан в тълпата. После приближи до подиума и го забеляза да говори с Аристотел Куанс. Отиде до тях.

– Здравей, Роб, скъпи приятелю! – поздрави Куанс сърдечно. – Тъкмо казах на тай-пана какъв великолепен жест. Великолепен! Напълно в стила на „Ноубъл хаус“! – После се обърна към Струан и грозноватото му лице радостно засия. – Между другото, дължиш ми петдесет гвинеи.

– Няма такова нещо!

– За портрет на Кълъм. Готов е. Не може да си забравил!

– Беше трийсет гвинеи и ти дадох десет в аванс, боже мой!

– Даде ли ми? Дяволите да ме вземат! Сигурен ли си?

– Къде е Шиваун?

– Чух, че е болна, горкичката. – Куанс подсмъркна драматично. – Ти си щедър момче. Ще ми дадеш ли заем? За една полезна работа?

– От какво е болна?

Куанс се огледа и понижи тон:

– Влюбена е.

– В кого?

Куанс се поколеба:

– В тебе, момче.

– О, върви по дяволите, Аристотел! – отвърна Струан кисело – Ако щеш, вярвай! Казвам ти. Няколко пъти пита за теб.

– Докато позираше ли?

– Кога е позирала? – попита Куанс наивно.

– Знаеш кога.

– Влюбена е, момчето ми! – Дребосъкът се изкиска. – Сега, когато отново си богат, може да я грабнеш и да я търкулнеш в сеното! Кълна се в тестисите на безсмъртния Юпитер! Тя сигурно е великолепна. Само петдесет гвинеи и цял месец няма да те безпокоя.

– Каква е тази полезна работа?

– За мен самия, мило момче. Нуждая се от лечение. Напоследък боледувам.

– Да, знам какъв е проблемът. Годинките започват да тежат. Ужасно е за човек на твоята възраст.

– Трябва да призная, че съм все още в чудесна форма. Петдесет не е много за един обеднял бог.

– Ще получиш двайсет гвинеи, когато ми предадеш портрета. – Струан се наведе и пошепна многозначително: – Аристотел, искаш ли комисиона? Да речем, сто лири? В злато?

Куанс веднага протегна ръка.

– Дадено! Ето ръката ми! Кого трябва да убия?

Струан се засмя и му каза за бала и за конкурса.

– Големи фойерверки? Никога, по дяволите! – избухна Куанс. – Да не съм глупак! Да не искаш да ме кастрират! Да ме изпратят преждевременно в гроба? Да ме подгони всяка проститутка в Азия? Да бъда отлъчен от обществото? Никога!

– Само човек с твоите знания, твоя статут, твоето…

– Никога, Господи! Ти, който ми се пишеш за приятел, за някакви мизерни сто лири да ме излагаш на смъртна опасност. Да, Господи! Смъртна опасност! Да страдам, да ме мразят, да ме съсипят, да ме уморят преждевременно… направи ги двеста!

– Съгласен! – каза Струан.

Куанс подхвърли шапката си във въздуха и затанцува прегърнал корема си. След това оправи лилавата си копринена жилетка, вдигна шапката си и я нахлупи на главата си.

– Тай-пан, ти си принц! Кой друг освен мен – Аристотел – би дръзнал да направи такова нещо? Има ли по-добър от мен? Великолепно! О, чудесни Куанс! Цар на художниците! Двеста. В аванс.

– След конкурса.

– Не ми ли вярваш?

– Не. Можеш да заминеш. Или да се изпариш.

– Дори от смъртното си ложе ще стана, за да участвам като жури в този конкурс. Всъщност аз сам кандидатствах за него. Да, кълна се в четката на Рембранд, аз с радост бих платил… бих платил сто гвинеи за тези привилегии дори ако трябваше да пълзя в краката на Брок да ми отпусне заем.

– Какво?

Куанс отново подхвърли шапката си във въздуха.

– О, щастие! О, радост! О, чудесни, божествен Куанс! Ще влезеш в историята. Божествени, великолепни Куанс!

– Изобщо не те разбирам, Аристотел – каза Роб. – Наистина ли искаш работата?

Куанс свали шапката си и докосна пясъка с нея. Очите му искряха.

– Не разбираш ли какви предимства ми дава тази работа? Всяка кокотка в Азия ще бъде… как да се изразя… готова да завърти съдията, нали така?

– И ти си съгласен? Още преди конкурса?

– Разбира се. Но изборът ще бъде почтен. Най-добър. Отсега зная победителката.

– Коя ще бъде?

– Още сто лири, днес!

– Хей, какво ще правиш с парите? Аз, Роб и Купър ти даваме цяло богатство.

– Давате ли, казваш? Давате? Имате привилегията да подкрепяте безсмъртието. Кълна се в цицата на Луцифер! Впрочем има ли бренди в тези варели? Изпитвам неутолима жажда.

– Няма нищо. Нито капка.

– Каква простотия! Отвратително! – Куанс подсмъркна отново и видя Лонгстаф, който бързаше към тях. – Е, ще тръгвам. Довиждане, момчета. – Той се отдалечи, като си подсвиркваше и когато мина покрай Лонгстаф, свали шапка със сериозен вид.

– О, Дърк – каза Лонгстаф и по лицето му се разля широка усмивка, – защо е толкова весел Аристотел?

– Просто се радва, както и вие, че „Ноубъл хаус“ още съществува.

– И правилно, нали? – Лонгстаф изглеждаше радостен и изпълнен с уважение. – Не знаех, че в Азия има толкова много сребро. Чудесно е човек да се разплаща така. Между другото, желаете ли да вечеряме заедно тази вечер? Искам да се допитам до вас за някои неща.

– Боя се, че тази вечер съм зает, Уил. Какво ще кажете за утре? Защо не дойдете в главната квартира на борда на „Рестинг клауд“? По обяд.

– Много подходящо време. Много подходящо. Радвам се, че…

– О, между другото, Уил. Защо не отмените заповедта за изпращане на флотилията на север?

Лонгстаф се намръщи.

– Но тези дяволи отхвърлиха нашия договор!

– Да, що се отнася до императора на Манджурия. Но по това време на годината има тайфуни. По-добре дръжте корабите на едно място. И подръка.

Лонгстаф пое дъх и оправи гънките на бляскавата си униформа.

– Адмиралът не се безпокои за времето. Но ако казвате – той кихна, – какво ще правим, ако не тръгнем на север, а?

– Хайде да поговорим за това утре.

– Много умно. Да го оставим за утре. Така трябва да направим, нали? Ще се радвам да мога отново да се посъветвам с вас. Е, изглежда, всичко е готово да започнем. Между другото, възхитен съм от другия ви жест. – Лонгстаф се отдалечи радостно.

– Какво искаше да каже с това? – попита Роб.

– Не зная. Сигурно говори за среброто. Слушай, Роб. Утре го посрещни ти. Кажи му какво да прави.

– Какво значи това? – усмихна се Роб.

– Ще завзема фортовете Боуг. После ще нанеса удар по Кантон. Веднага. Ще поискам откуп за Кантон. Шест милиона таела в сребро. После тръгвам на север с попътния вятър. Както преди.

– Но той иска да разговаря с тебе.

– Сега можеш да го въртиш на малкия си пръст. Той видя среброто.

– Няма да ми се довери като на теб.

– След пет месеца ще трябва да го направи. Как го прие Сара?

– Както очаквах. Решила е да замине. – Роб погледна към платформата, където бе настъпило оживление. Лонгстаф се качваш6по стъпалата. – Много си любезен с него, Дърк, независимо от обидното му поведение. И все пак ще знам, че ще му го върнеш нали?

– Той е първият губернатор в Хонконг. Губернаторите се назначават за четири години. Ще има време и за Лонгстаф.

– А какво ще стане с могилата?

– Това вече е решено.

– Не.

– Господа – обърна се Лонгстаф към насъбралите се търговци, преди да започнем, бих желал да потвърдя принципите за владеене и разпореждане със земята, препоръчани ми от правителството на Нейно величество. – Той зачете от един официален документ: – Цялата земя принадлежи по право на Нейно величество. Раздаването й става на публичен търг, като право да я владее има този, който предложи най-висока цена за годишна поземлена рента. Годишната рента също се определя с наддаване. Наем за срок от деветстотин деветдесет и девет години. В рамките на една година трябва да се построи сграда на минимална стойност сто долара, като цената се определя върху съотношение от четири шилинга и четири пенса към долара. В противен случай разпределението на земята се обезсилва. Половината сума от предлаганата цена се плаща предварително в брой. – Той вдигна глава от документа. – Първоначално възнамерявахме днес да предложим сто парцела, но не успяхме да огледаме всички. Предлагаме приблизително петдесет, а останалите, когато е възможно. Препоръчах купувачите да получат неограничено поземлено право над парцелите си. О, да, също тези, които купуват крайбрежни земи, да могат да избират парцели в периферията и във вътрешността на страната. Крайбрежните земи са сто фута широки и обърнати към Куинс роуд по протежение на морето. – Отново вдигна поглед и се усмихна любезно. – С раздаването на земята днес предполагаме, че полагаме основите на бъдещия град. Отделна земя е предназначена за съд, правителствени сгради, дом на губернатора, игрище за крикет, пазар и за ориенталците. Формално нарекох бъдещия град Куинс таун.

Чуха се приветствени възгласи.

– Това е първата възможност да ви приветствам. Бих казал, че ни предстоят тежки времена. Но нека не се предаваме. Да се стегнем, да впрегнем всичките си сили и тогава, с Божия помощ, ще победим езичниците за чест и слава на Нейно британско величество и за славата на колония Хонконг.

Чуха се три възгласа ура за кралицата, три възгласа ура за колонията и три за Лонгстаф. Китайските зяпачи бъбреха, гледаха и се смееха.

– Сега, ако мистър Брок благоволи да отвлече мислите ви от странната промяна, която настъпи в „Ноубъл хаус“, ще обявим началото на търга.

Брок и Горт пламнаха, когато смехът на тълпата ги заля. Лонгстаф слезе от платформата и Глесинг се приближи до него.

– Трябва да повторя Ваше превъзходителство – каза той, – че не всички парцели бяха огледани внимателно поради липса на време.

– Това са подробности. Подробности, приятелю. Какво значение имат няколко фута? За всички ще има земя. Продължавай, Кълъм скъпо момче. Довиждане. – Лонгстаф тръгна към катера и когато мина покрай Струан, усмихна се и вдигна шапката си. – Утре по обяд, нали, Дърк?

Кълъм изтри потта от лицето си и погледна дребния човек, застанал до него.

– Мистър Хибс?

Хенри Харди Хибс се изпъна в целия си ръст – пет и половина фута – и се качи на платформата.

– Добър ден, господа! – поздрави той с мазна усмивка. – Енри Арди Ибс. Акционери и поземлени агенти. Официален акционер на Негово превъзходителство почитаемия Лонгстаф. На вашите услуги. – Беше мръсно противно джудже с плешива глава и раболепно поведение. – Парцел номер едно. Е, хайде, кой ще залага?

– Откъде, по дяволите, го намери, Кълъм? – попита Струан.

– Един от нашите търговци. – Кълъм чу гласа си да долита до слуха му и пожела денят да свърши по-скоро. – Работел е, за да плати превоза си от Сингапур. Там го обрали и му откраднали всички пари.

Струан слушаше как Хибс хитро и умело успяваше да покачва цената все по-високо и по-високо. После огледа тълпата и се намръщи.

– Какво има, Дърк? – попита го Роб.

– Търсех Гордън. Виждал ли си го?

– За последен път го видях да върви към Глесинг пойнт. Защо?

– Няма значение – каза Струан, като си мислеше колко странно, че Гордън не е тук. – Смятах, че той сам ще участва в наддаванията. Каква по-добра инвестиция?

Търгът вървеше бързо. Всички търговци знаеха, че една колония означаваше стабилност. Стабилността означаваше цените да хвръкнат до тавана. Особено след като на острова имаше недостиг на строителна земя. Земята означаваше сигурност – земята не може никога да се изгуби. Можеха да натрупат състояние.

Търгът продължаваше и Струан почувства, че напрежението нараства. Брок също чакаше притеснен в навалицата. Горт беше застанал наблизо и очите му стрелкаха ту Струан, ту хората, заобиколили среброто. Струан и Брок купиха парцелите, за които се бяха споразумели. Но цените бяха по-високи от очакваните, защото конкуренцията се беше изострила. После участваха един срещу друг в наддаванията за някакви дребни парцели. Струан купи няколко, от други се отказа. Напрежението сред купувачите растеше.

Бяха купени и последните от предложените крайбрежни парцели. После парцелите от покрайнините и вътрешността на острова бяха предложени и купени на високи цени. Остана единствено могилата. Беше най-голямото парче земя и най-хубавото.

– Е, господа, това е всичко – каза Хибс с прегракнал от викането глас. – Тези, които купиха земя, ще трябва да платят половината от цената веднага. Срещу квитанция от заместник-колониалния секретар. Моля, заповядайте!

Тълпата притихна изумена.

– Продажбата не е привършила! – Гласът на Струан преряза тишината.

– Да, по дяволите! – извика Брок.

– Как така, господа? – попита внимателно Хибс, почувствал нещо нередно.

– А могилата?

– Каква могила, уважаеми господа?

Струан посочи с пръст.

– Тази могила!

– Тя, ъъ, не е в списъка, господине. Аз нямам нищо общо с това, господине – побърза да каже Хибс, готов да побегне. Той погледна към Кълъм, който бе замръзнал на мястото си. – Така ли е, уважаеми господине?

– Така е. – Кълъм погледна уплашен баща си. Тишината го задавяше.

– Защо не е в списъка, за бога?

– Защото, защото, ами, тя вече е купена.

Косата на темето му настръхна, когато видя сякаш насън как баща му тръгна към него и всички внимателно подготвени думи се изпариха от съзнанието му. Причините. Тази сутрин заяви отчаян пред Лонгстаф, че баща му възнамерява да построи черква там. За благото на Хонконг. Това беше единственият начин, идеше му да изкрещи. „Не виждаш ли? Щеше всички да ни разориш. Ако ти бях казал, изобщо нямаше да ме послушаш. Не разбираш ли?“

– От кого е купена?

– От мен. За черквата – заекна Кълъм. – За една лира годишно. Тази могила принадлежи на църквата.

– Ти ми отне могилата!

Думите бяха изречени тихо, но злобно и Кълъм почувства тяхната жестокост.

– За църквата. Да – каза той пресипнало. – Договорът… договорът беше подписан тази сутрин. За вечни времена.

– Знаеше, че аз искам тази земя, нали?

– Да. – Единственото нещо, което виждаше, бе ослепителната светлина, която струеше от очите на баща му и го изгаряше, отнемаше душата му. – Да. Да. Но аз реших, че трябва да се даде на църквата. Могилата принадлежи на Божия храм.

– Значи ти се осмели да ми се противопоставиш?

Настъпи напрегнато мълчание. Дори Брок се ужаси от силата, която сякаш извираше от Струан и обгръщаше всички наоколо.

Кълъм очакваше удара, който знаеше, че ще последва – те всички го очакваха. Но Струан отпусна юмруци и се отдалечи.

Брок се засмя гръмогласно. Звукът отекна в тишината и всички трепнаха ненадейно.

– Престани, Брок! – обади се Куанс. – Млъкни!

– Добре, Аристотел, добре.

Търговците се разделиха на малки шушукащи групички и Хибс извика с треперлив гласец:

– Заповядайте насам, господа!

Брок изучаваше почти съчувствено Кълъм.

– Помислих, че дните ти са преброени, момче – каза той. – Не познаваш този дявол, както аз го познавам. Пази гърба си! – После се приближи до Хибс, за да плати земята си.

Кълъм цял трепереше. Усещаше погледите на хората. Чувстваше техния страх. Или може би ужас?

– Защо, за бога, не го попита – каза Роб, едва съвзел се от шока. – А? Преди да го направиш?

– Той нямаше да се съгласи, нали така?

– Не знам. Не знам. Може би щеше. Или щеше да остави Брод да го купи… – Роб спря, като търсеше нужните думи. – И не обръщай внимание на това, което казва Брок. Той само се опитва да те уплаши. Няма нужда да се безпокоиш. Изобщо.

– Мисля, че татко е дявол.

Роб потръпна неволно.

– Това е глупаво, момче. Ти си просто много изнервен. Всички сме изнервени. Среброто и… вълнението от случилото се. Не се безпокой, разбира се, че той ще разбере, когато… – Роб не довърши думите си. Обърна се и тръгна след брат си.

Кълъм не можеше да се съсредоточи. Звуците му се струваха по-силни, гласовете – по-далечни, а цветовете и хората – странни. Очите му откриха в далечината Мери Синклер и брат й. В следващия миг те вече говореха с него.

– Извинете – измънка той. – Не ви чух.

– Казах, че мястото е много хубаво за черква. – Хорацио се опита да се усмихне. – Великолепно място.

– Да.

– Баща ви винаги е искал това място. Още откакто видя Хонконг – каза Мери.

– Да. Но сега то принадлежи на Божия храм.

– Да – каза тя тъжно. – Но на каква цена?

След миг той вече не разговаряше с тях, а гледаше към Хибс.

– Какво има?

– Извинете, сър, но се отнася до квитанциите. За тези, които са купили земята – смотолеви Хибс.

– Квитанциите ли?

– Да. Квитанциите за земята. Трябва да ги разпишете.

Кълъм тръгна вяло след Хибс и механично разписа квитанциите.

Роб бързаше по Куинс роуд, без да обръща внимание на ужасените погледи, които го следваха. Гърдите го боляха от тичането.

– Дърк, Дърк! – извика той.

Струан спря моментално.

– Кажи му, че искам да го видя във връзка с неговия хълм утре сутринта.

– Но, Дърк! Кълъм само…

– Кажи му да дойде сам!

– Но, Дърк, слушай за момент. Спри се! Почакай! Бедното момче само…

– Кажи му да дойде сам!