Текст книги "Тай-пан"

Четвърта глава

Струан вечеряше сам в просторната трапезария на тяхното величествено представителство в Селцето до Кантон. Голямата триетажна сграда бе построена преди четиридесет години от Остиндийската компания. Струан винаги бе копнял за нея като съвършено място за „Ноубъл хаус“. Преди осем години той я бе купил.

Трапезарията беше на втория етаж и гледаше към Перлената река. Под този етаж се намираше лабиринт от кантори и складове. Отгоре бяха помещенията за живеене и личното жилище на тай-пан, внимателно отделено. По цялата му дължина, отвътре и отвън, се намираха дворчета, проходи, апартаменти и спални. В сградата живееха и работеха четиридесет – петдесет португалски чиновници и десет – петнадесет европейци. Имаше стотина китайски прислужници мъже. Китайският закон не разрешава да има жени прислужнички.

Струан бутна резбования си стол далеч от масата и ядосано запали пура – Голям огън затопляше мрамора, който покриваше стените и пода. Масата можеше да побере четиридесет души, сребърните прибори бяха георгиански, канделабърът – кристален и отрупан със свещи. Той отиде до прозореца и погледна надолу към търговците, които крачеха из градината отдолу.

Зад градината се намираше площад, който вървеше по дължината на Селцето и стигаше до кея на речния бряг. Както обикновено, на площада имаше стълпотворение от китайски улични търговци, зяпачи, продавачи и купувачи, гадатели, писмописци, просяци и кучета. Извън канторите само в Английската градина, както я наричаха, търговците можеха да се придвижват относително спокойно. На китайци, освен ако не бяха слуги, бе забранено да посещават канторите и градината. По терасата, обрамчена с два реда дървета, която преминаваше през цялото Селце, бяха разположени тринадесет постройки. Имаше още две тесни улички – Хог Стрийт и Олд Чайна Лейн. Само Струан и Брок притежаваха цели сгради. Другите търговци си поделяха останалото, заемайки места, където да приютят нуждите си, и плащаха наем на Остиндийската компания, която бе построила Селцето преди един век.

Улицата на тринадесетте кантори ограждаше Селцето от север. Стените на Кантон бяха отдалечени на четвърт миля. Между градските стени и Селцето се бе разположил мравуняк от къщи и колиби. Реката бе задръстена от неизбежните плаващи градове на лодкарите. Над всичко това се носеше постоянното пулсиране и напевно мърморене на гигантски кошер.

В единия край на градината Струан забеляза Брок, потънал в разговор с Купър и Тилмън. Запита се дали те не обясняват тънкостите на испанската покупко-продажба на чай и опиум. Всичко е позволено в любовта и в търговията.

– Къде, по дяволите, е изчезнал Джин-куа? – каза той на глас.

В продължение на двадесет и четири дни Струан се бе опитвал да се срещне с Джин-куа, но всеки ден пратеникът му се връщаше в Селцето с един и същи отговор: „Него още не дошъл. Трябва чака. Утре може върне се в Кантон.“

Кълъм бе прекарал десет дена с него в Селцето до Кантон. На единадесетия пристигна спешно съобщение от Лонгстаф, в което той молеше Кълъм да се върне в Хонконг: бяха възникнали проблеми с разпродажбата на земята.

Заедно със съобщението на Лонгстаф бе пристигнало и писмо от Роб. Той пишеше, че статията на Скинър за банкрута на Струан бе предизвикала брожение сред търговците и повечето незабавно бяха изпратили разпореждания в родината, с които разпределяха парите си в различни банки. Че повечето изчакваха тридесетия ден. Че никакъв кредит не може да се получи и всички предложения, които бе направил на неприятели на Брок, се бяха оказали безрезултатни. Че флотът е бил дълбоко засегнат, когато официалното отменяне на заповедта на Лонгстаф за контрабандата на опиум е станало обществено достояние и адмиралът бе изпратил фрегата в родината с молба правителството пряко да му даде разрешението, от което има нужда. И най-накрая, че Чен Шенг, техният компрадор, е бил затрупан от искания на кредитори за изплащане на всички по-незначителни дългове, макар че биха могли да дочакат нормалния им срок.

Струан знаеше, че е победен, ако не намери Джин-куа до шест дни и отново се запита дали Джин-куа не го избягва, или наистина отсъства от Кантон. Той е стар мошеник, помисли Струан, но никога не би ме отбягвал. И ако го видиш, момко, наистина ли ще направиш предложението на онзи дявол Тай-сен? Раздадоха се ядосани напевни гласове, вратата рязко се затвори, като пропусна мърлява млада жена хокло и слугата, който се опитваше да я задържи. Жената носеше обичайната голяма конусовидна лодкарска шапка, омазани със сажди черни панталони и блуза и над тях – мръсен ватиран елек.

– Не мога спра туй тук кау чило, господарю – каза слугата на пиджин, вкопчен в съпротивляващата се девойка. Търговците общуваха със слугите си само на пиджин. „Кау“ означаваше „жена“. „Чило“ пък беше разваленото произношение на „дете“. „Кау чило“ означаваше „млада жена“.

– Кау чило вън! Много бързо-бързо, сави? – каза Струан.

– Ти искаш кау чило, айейа? Кау чило много добре в легло муш-муш. Два долар готово – извика момичето.

Прислужникът я сграбчи, шапката й падна и Струан можа за първи път да види лицето й ясно. Саждите я бяха направили неузнаваема и той се преви от смях. Слугата го погледна изумено, като да е полудял, и пусна момичето.

– Туй тук кау чило – каза Струан през смях – може остане, нищо против.

Момичето поправи сърдито отвратителните си дрехи и изкрещя още един поток ругатни към излизащия прислужник.

– Кау чило се много радва да види тебе, тай-пан.

– И аз, Мей-мей. – Струан погледна надолу към нея. – Какво, по дяволите, правиш тук и защо е тази мръсотия, да му се не види?

– Кау чило мисли ти правиш муш-муш с друг кау чило, айейа?

– За бога, мила, сега сме сами! Престани да използваш пиджин! Загубил съм много време и пари да те науча на кралски английски! – Струан я вдигна на една ръка разстояние. – Велики боже, Мей-мей, смърдиш като пор!

– И ти щеше да смърдиш, ако носиш таз воняща дреха.

– Ако трябваше да носиш тези миризливи дрехи – каза той, като автоматично я поправи. – Какво търсиш тук и защо в таз воняща дреха?

– Свали ме долу, тай-пан. – Той го направи и тя тъжно се поклони. – Пристигнах тук тайно и силно опечалена поради загубата на твоята Старша жена и всичките деца от нея освен един син. – Сълзите струяха по саждите на лицето. – Съжалявам, толкова съжалявам.

– Благодаря ти, мила. Да. Но с това е свършено и никаква печал не може да ги върне обратно. – Той леко я потупа по главата и погали бузата й, трогнат от съчувствието.

– Не знам обичаите ви. Колко време трябва да нося траур?

– Никакъв траур, Мей-мей. Те си отидоха. Не трябва да има никакво хленчене и траур.

– Запалих тамян за успешното им прераждане.

– Благодаря ти. А сега ми кажи какво правиш тук и защо напусна Макао? Казах ти да стоиш там.

– Първо баня, после преобличане и тогава разговор.

– Но тук нямам дрехи за теб, Мей-мей.

– Моята безценна прислужничка А Гип е долу. Тя носи дрехи и нещата ми, не се безпокой. Къде е банята?

Струан дръпна шнура на звънеца и ококореният слуга незабавно се появи.

– Кау чило в мой баня, сави? Слугиня може влезе. Донеси храна! – После се обърна към Мей-мей: – Ти му кажи каква.

Мей-мей повелително избърбори нещо на изумения слуга и излезе.

Особената й люлееща се походка не преставаше да затрогва Струан. Крачетата на Мей-мей бяха превързани. Те бяха дълги само три инча. Когато Струан я беше купил преди пет години, той бе разрязал бинтовете и бе ужасен от деформацията, която древните традиции бяха обявили за основен признак на красотата на девойката – мъничките стъпала. Само девойка с превързани крака – лотосови крачета – можеше да бъде съпруга или конкубина. Онези с нормални стъпала бяха селянки, прислужнички, евтини проститутки, камериерки или работнички и биваха презирани.

Стъпалата на Мей-мей бяха осакатени. Без стягащата здравина на бинтовете агонията й беше мъчителна. Така че Струан бе разрешил бинтовете да бъдат отново поставени и след месец болката бе вече понамаляла и Мей-мей отново можеше да ходи. Едва с напредването на възрастта стъпалата ставаха нечувствителни към болката.

Тогава Струан я беше попитал, като използваше Гордън Чен за преводач, как се прави това. Тя гордо му обясни, че майка й е започнала да бинтова стъпалата й, когато е била на шест години. „Превръзките бяха бинтове с ширина два инча и дължина дванадесет фута и бяха влажни. Майка ми ги обви здраво около стъпалата ми – около петата, над извивката и под табана, като изви четирите малки пръста под долната част на стъпалото и остави свободен палеца. Когато бинтовете изсъхнат, те се свиват и болката е ужасна. В продължение на месеци и години петата се свива към пръстите и сводът се извива. Веднъж седмично бинтовете се махат за няколко минути и ходилата се почистват. След няколко години малките пръсти изсъхват и загиват и се отстраняват. Когато станах почти на дванадесет, можех да вървя доста добре, но стъпалата ми все още не бяха достатъчно малки. Тогава майка ми се посъветва с една жена умела в изкуството на превързване на стъпала. На дванадесетия ми рожден ден учената жена дойде в нашата къща с остър нож и мехлем. Направи дълбок разрез в средата на табаните на стъпалата ми. Този дълбок разрез позволи петата да бъде притисната по-близо до пръстите, когато отново поставиха бинтовете.“

– Каква жестокост! Попитай я как е понесла болката.

Струан си спомни изпитателния й поглед, докато Чен превеждаше въпроса и как бе отговорила с очарователна напевност.

– Тя казва: „Зад всеки чифт превързани крака стои езеро от сълзи. Но какво са сълзите и болката? Сега не се срамувам да позволя стъпалата ми да бъдат измерени.“ Тя иска да ги измерите, мистър Струан.

– Няма да направя нищо подобно!

– Моля ви, сър. Това ще я накара да се почувства много горда. Според китайския вкус те са съвършени. Ако не го направите, тя ще почувства, че се срамувате от нея. Ужасно ще нарани престижа й пред вас.

– Защо?

– Тя мисли, че сте свалили бинтовете, защото считате, че тя ви мами.

– Защо ще трябва да мисли така?

– Защото вие сте – е, тя никога не е виждала европеец. Моля ви, сър. Единствено това, че се гордеете с нея, изплаща всичките сълзи.

И така той бе измерил стъпалата й и беше изразил радост, каквато не чувстваше, а тя три пъти дълбоко му се поклони. Той мразеше да гледа как мъже и жени се кланят дълбоко, коленичили, с чела, докосващи пода. Но древната традиция изискваше това принизяване на низшестоящия пред висшестоящия и Струан не можеше да го забрани. Ако беше протестирал, Мей-мей отново щеше да се уплаши и щеше да накърни престижа си пред Гордън Чен.

– Попитай я дали сега краката я болят.

– Винаги ще я болят, сър. Но уверявам ви – много повече щеше да я боли, ако имаше големи, отвратителни стъпала.

Тогава Мей-мей бе казала нещо на Чен и Струан бе различил думата „фан куай“, която означаваше „дяволски варварин“.

– Тя иска да знае как може да достави удоволствие на некитаеца – каза Гордън.

– Кажи й, че фан куай не се различава от китайците.

– Да, сър.

– И й кажи, че ще я учиш на английски. Незабавно. Кажи й, че никои не трябва да знае за това. Никой не трябва да узнае, че тя говори английски. Пред другите тя ще говори само китайски или пиджин, на който също ще я научиш. И последно, ще я пазиш с цената на живота си.

* * *

– Сега може ли да вляза? – Мей-мей стоеше на вратата и деликатно се покланяше.

– Моля.

Лицето й беше овално, очите й – бадемовидни, веждите й – съвършени полумесеци. Сега от нея се носеше ухание на парфюм. Косата й бе вдигната във вид на полумесец високо над главата и бе украсена с нефритени игли. Беше висока за китайка и кожата й беше толкова бяла, че почти прозираше. Тя бе от провинция Сучоу.

Макар че Струан я беше купил от Джин-куа и в продължение на седмици се бе пазарил за цената, той знаеше, че всъщност Тчънг Мей-мей беше дар за него от Джин-куа за многото услуги, които му бе правил през годините. Че Джин-куа лесно можеше да я продаде на най-богатия мъж в Китай, на някой принц Манчу и дори на императора за теглото й в нефрит – да не говорим за петнадесетте хиляди таела сребро, за които най-накрая се договориха. Тя бе уникална и безценна.

Струан я вдигна на ръце и нежно я целуна.

– А сега ми разкажи какво става. – Той се настани в дълбокото кресло и я задържа в прегръдката си.

– Първо, дойдох маскирана заради опасността. Не само за мен, но и за теб. Наградата за главата ти не е отменена. Освен това отвличането срещу откуп е древен обичай.

– Къде остави децата?

– При по-голямата сестра, разбира се – отвърна тя. По-голямата сестра беше името, с което Мей-мей наричаше бившата любовница на Струан Кай-сунг, както бе обичаят, макар да не бяха роднини. А сега Кай-сунг бе третата жена на компрадора на Струан. И въпреки всичко между Мей-мей и Кай-сунг съществуваше дълбока привързаност и Струан знаеше, че децата му ще бъдат в безопасност и глезени като нейни собствени.

– Добре – каза той. – Как са те?

– Окото на Дънкан е насинено. Падна, така че трябваше да наложа с камшика скапаната му бавачка, докато ми отмалее ръката. Дънкан има лош нрав поради варварската си кръв.

– От теб – не от мен. А Кейт?

– Никне й второто зъбче. Туй много добре. Преди втори рожден ден – за миг тя се намести в ръцете му. – После четох вестник. Тоя Скинър. Още лош джос, айейа? Таз купчина кучешка мърша Брок те съсипва с много пари, дето ги дължи. Вярно ли?

– Отчасти е вярно. Да, ако джос не се промени, ние сме свършени. Край на коприната и парфюмите, и нефрита, и къщите – подразни я той.

– Айейа-ай! – каза тя, като отметна глава. – Ти не си единственият мъж в Китай.

Той я плесна по задника, тя замахна към него с дългите си нокти, но той ловко я хвана за китката.

– Никога не казвай пак това – каза той и я целуна страстно.

– В името на кръвта Христова – каза тя, като се опитваше да успокои дишането си. – Виж сега какво направил на косата ми. Таз мързелива мърла А Гип цял час я прави.

Знаеше, че той много я харесва, и беше горда, че сега, когато е на двадесет, може да чете и пише на английски и китайски и да говори английски и кантонски диалект така добре, както родния си диалект на Сучоу, а освен това владееше и мандарин – езика на Пекин и на императорския двор. Знаеше голяма част от онова, което Гордън Чен учеше в училище, защото той я занимаваше добре и между тях се бе създала силна привързаност. Мей-мей знаеше, че е единствена в цял Китай.

На вратата дискретно се почука.

– Европеец? – прошепна тя.

– Не, мила. Само слугата. Имат заповед да предупреждават за всичко. Да?

Прислужникът бе следван от още двама и всичките те се мъчеха да отклоняват поглед от Струан и девойката. Но любопитството им бе явно и те се мотаеха, докато нареждаха по масата китайски блюда и пръчици за ядене.

Мей-мей се нахвърли върху тях с излияние на кантонски и те се поклониха нервно и се изнизаха.

– Какво им каза? – попита Струан.

– Само ги предупредих, пусто да остане, че ако споменат на някой, че съм тук, лично аз ще им отрежа езиците и ще им избода очите, а после ще те накарам да ги приковеш към някой твой кораби да ги потопиш в океана заедно с проклетите им жени, деца и родители, но преди това ще насочиш Лошо око към проклетите им изчадия и родовете им ще изчезнат навеки.

– Престани да кълнеш, кръвожадно малко дяволче! И престани да се шегуваш с Лошото око.

– Това не е шега. Ти наистина го имаш, зли варварино. За всички но не и за мен. Аз знам как да се оправям с теб.

– Върви по дяволите, Мей-мей. – Той отмести ръцете й и прекъсна нежните милувки. – Яж, докато храната е топла. После ще се разправям с теб. – Той я вдигна и я отнесе до масата.

Тя му поднесе пържени скариди, крехко свинско и гъби, пикантно задушени в сол, индийско орехче, горчица и мед, после сипа и на себе си.

– Да му се не види, колко съм гладна! – каза тя.

– Няма ли да спреш да ругаеш?

– Забрави да добавиш „пусто да остане“, тай-пан! – Тя широко се усмихна и започна да се храни с голямо удоволствие.

Той взе пръчиците за хранене и ловко започна да си служи с тях. Храната бе превъзходна. Трябваше да изминат месеци, докато възприеме вкуса. Никой от европейците не ядеше китайска храна. Струан също преди предпочиташе обилната тежка храна на стара Англия, но Мей-мей го беше научила, че е по-здравословно да яде като китайците.

– Как стигна дотук? – попита Струан.

Мей-мей избра една от големите скариди, които първо бяха изпържени, а после задушени в ароматизиран със соя сос и подправки, изискано й откъсна главата и започна да я бели.

– Пътувах на гемия. Купих фантастично евтин билет четвърта класа и се омазах със сажди за безопасност. Дължиш ми петдесет в брой.

– Плати ги от издръжката си. Не съм те викал тук.

– Туй кау чило много лесно намери пара.

– Престани и се дръж прилично.

Тя се засмя и му предложи скаридата. Започна да бели друга.

– Благодаря, но не искам повече.

– Яж ги. Полезни са за теб. Много пъти казала, те правят мъжете здрави и потентни.

– Престани, мила.

– Наистина – каза тя съвсем сериозно. – Скаридите са много полезни за твоята сила. Много е важно да бъдеш много силен! Една жена трябва да се грижи за мъжа си. – Тя почисти пръстите си с бродирана салфетка, после с пръчиците вдигна една глава на скарида.

– По дяволите, Мей-мей, трябва ли да ядеш и главите?

– Аха, пусто да остане, не знаеш ли, че те са най-вкусната част? – каза тя, като го имитираше и се смя толкова много, че се задави – Той я потупа по гърба, но съвсем леко, после тя пийна малко чай.

– Това да ти е за урок – каза той.

– Но главите си остават най-вкусната част. – Известно време тя се храни мълчаливо. – Толкова ли е зле с Брок?

– Зле е.

– Но това е много лесно да се уреди. Убий Брок. Сега е моментът.

– Това е един от начините.

– Един начин, друг начин, винаги се намира начин.

– Какво те прави толкова сигурна?

– Не би искал да ме загубиш.

– Защо трябва да те загубя?

– На мен също не ми харесва да бъда на второ място. Аз принадлежа на тай-пана. Не съм някаква си Хака, лодкарка или кантонска курва. Чай?

– Аха.

– Пиенето на чай с храната е полезно за теб. Няма да станеш дебел – тя наля чая и грациозно му подаде чашката. – Харесваш ми, когато си ядосан, тай-пан. Но не ме е страх от теб. Знам, че твърде много ти харесвам, както и ти много ми харесваш. Когато бъда на второ място, някоя друга ще ме смени. Това е джос. За мен. Но също и за теб.

– Може би вече си на второ място, Мей-мей.

– Не, тай-пан, не още. По-късно може би, но не сега. – Тя се наведе, целуна го и се изплъзна, когато той се опита да я задържи.

– Айейа, не трябва да ти давам толкова много скариди! – Тя избяга от него, като се смееше, но той я хвана. Тя обви врата му с ръце и го целуна. – Дължиш ми петдесет в брой!

– Дяволите да те вземат! – Той я целуна, като я желаеше тъй силно, както и тя него.

– Много си вкусен. Но първо играем трик-трак.

– Не.

– Първо играем трик-трак, после се любим. Имаме много време. Ще остана при теб. Ще играем по един долар точката.

– Не.

– Един долар за точка. Може да ме заболи глава, толкова съм уморена.

– Може и да не ти дам новогодишния подарък, както мислех.

– Какъв подарък?

– Няма значение.

– Моля те, тай-пан, няма да те измъчвам повече. Какъв подарък?

– Няма значение.

– Моля те, кажи ми. Моля те. Да не е нефритова игла? Или златна гривна? Или коприна?

– Как е главоболието ти?

Тя сърдито го плесна, после засили прегръдката си около врата му.

– Ти си толкова лош към мен, а аз съм толкова добра към теб. И хайде да се любим.

– Ще изиграем четири игри. По хиляда долара за точка.

– Но това е голям риск! – Тя видя насмешливото предизвикателство, изписано на лицето му, и очите й пламнаха. – Четири игри. Ще те бия, пусто да остане.

– Не, няма, пусто да остане!

Те изиграха четири игри. Тя ругаеше, възклицаваше, хленчеше, смееше се и се задъхваше, обхваната от вълнение, когато играта се обръщаше. Загуби осемнадесет хиляди долара.

– По дяволите, аз съм разорена, тай-пан. Разорена. О, горко ми, горко ми, горко ми. Всичките ми спестявания, че и повече. Моята къща… Още една игра – помоли тя. – Трябва да ми позволиш да опитам да си възвърна парите.

– Утре. Същия залог.

– Никога вече няма да играя при такъв залог. Никога, никога, никога, никога. Освен още една игра утре.

* * *

След като се бяха любили, Мей-мей се надигна от леглото с балдахин и се запъти към камината. Един железен чайник меко съскаше върху малка желязна подставка близо до огъня.

Тя коленичи и изля топлата вода от чайника върху чисти бели кърпи. Пламъците танцуваха по гладката чистота на тялото. Стъпалата й бяха обути в мънички нощни пантофки, превръзките спретнато обхващаха глезените. Краката й бяха дълги и красиви. Тя отметна назад искрящата си синьо-черна коса и се върна в леглото.

Струан протегна ръка към една от кърпите.

– Не – каза Мей-мей. – Позволи на мен. Доставя ми удоволствие и е мое задължение.

След като го изсуши, тя се изми и кротко се намести до него под завивките. Хладен ветрец караше завесите от дамаска да шумолят, а пламъците в огнището да съскат. По стените и по високия таван танцуваха сенки.

– Виж, това е дракон – каза Мей-мей.

– Не. Кораб е. Топло ли ти е?

– Както винаги, когато съм до теб. Това е пагода.

– Аха. – Той я обгърна с ръка, щастлив от допира на гладката прохлада на кожата.

– А Гип приготвя чай.

– Чудесно. Чаят ще ни дойде добре.

След чая се почувстваха освежени и се върнаха в леглото. Той духна лампата. Отново загледаха сенките.

– Според вашия обичай можеш да имаш само една жена, айейа?

– Аха.

– Китайският обичай е по-добър. Тай-тай е по-мъдро.

– Какво е това, любима?

– Главата на Главния. Съпругът е глава на семейството, разбира се, но у дома първата жена стои над него. Това е според китайския закон. Законът позволява много жени, но тай-тай е една – тя поправи дългата си коса да й е по-удобно. – След колко време ще можеш да се ожениш? Какъв е вашият обичай?

– Не мисля да се женя отново.

– Би трябвало. За шотландка или англичанка. Но първо трябва да се ожениш за мен.

– Аха – отвърна Струан. – Сигурно трябва.

– Аха, сигурно трябва. Аз съм твоята тай-тай. – Тя се намести удобно до него и се остави да потъне в спокоен сън.

Струан дълго гледа сенките. После заспа.

* * *

Той се пробуди точно на разсъмване. Усещаше опасност. Като взе ножа си изпод възглавницата, той тихичко се промъкна до прозореца и дръпна пердето настрани. За свое учудване видя, че площадът е пуст. Зад площада, в реката, над плаващите села, бе надвиснала напрегната тишина.

После се чуха приглушени стъпки, които се приближаваха към стаята. Той погледна бързо към Мей-мей. Тя още спокойно спеше. С ножа в готовност Струан се долепи до стената зад вратата и зачака, заглъхнаха. Чу се леко почукване.

– Да?

Прислужникът тихо влезе в стаята. Беше уплашен и като видя Струан гол и с нож в ръка, едва можа да си поеме дъх.

– Господарю! Господар с гърбав нос и Господар с черна коса тук долу. Казал бързо-бързо слезъл долу.

– Кажи бързо-бързо иде.

Струан бързо се облече. Изпусна една четка за коса и Мей-мей се разбуди.

– Много е рано за ставане. Ела в леглото – каза тя сънливо, гушна се дълбоко между завивките и веднага заспа отново.

Струан отвори вратата. А Гип търпеливо клечеше в коридора, където и спеше. Струан се бе отказал да я убеди да спи другаде, защото А Гип се усмихваше, кимаше, казваше „Добре, господарю“ и продължаваше да спи до вратата. Беше ниска, пълничка и като че ли усмивката бе завинаги прикрепена към кръглото й сипаничаво лице. От три години тя бе лична робиня на Мей-мей. Струан беше платил три таела сребро за нея.

Той й махна да влезе в стаята.

– Миси остане спи. Ти чака тук в стая, сави?

– Сави, господарю.

Той забърза надолу.

Купър и Волфганг Маус го чакаха в трапезарията. Маус унило проверяваше пистолетите си.

– Извинявай, че те обезпокоихме, тай-пан. Има проблем – каза Купър.

– Какъв?

– Шири се слух, че две хиляди манджурски войници знаменосци са пристигнали снощи в Кантон.

– Сигурен ли сте?

– Не – отвърна Купър. – Но ако е истина, ще има неприятности.

– Хау-куа изпрати да ме повикат тази сутрин – каза тежко Маус.

– Каза ли дали Джин-куа се е върнал?

– Не, тай-пан. Каза, че баща му все още отсъства. Но дълбоко в себе си не го вярвам, айейа? Хау-куа беше много уплашен. Той ми каза, че бил събуден рано тази сутрин. Бил му връчен императорски едикт, който нареждал търговията с нас да бъде незабавно прекратена. Прочетох го. Печатите са истински. Целият Ко-хонг е на крак.

На площада се разнесе дрънчене. Те се втурнаха към прозореца. Под тях една рота манджурски войници на коне препусна в тръс към източния край на площада и се спеши. Бяха едри мъже, тежко въоръжени – мускети, големи лъкове, мечове и увенчани със знамена копия. Някои имаха бради. Наричаха ги знаменосци, защото бяха императорска войска и носеха императорските знамена. В техните полкове китайци не бяха допускани. Бяха елитът на императорската армия.

– Е, вероятно има четиридесет-петдесет в Кантон – каза Струан.

– А ако са две хиляди? – запита Купър.

– По-добре ще е да сме готови да напуснем Селцето.

– Знаменосците са лош знак – каза Маус. Той не искаше да напуска Селцето. Искаше да остане при новопокръстените китайци ида продължи да проповядва пред езичниците, което запълваше цялото му време, когато не превеждаше за Струан. – Шреклих лош.

Струан прехвърли възможностите и позвъни на прислужника.

– Голямо ядене бързо-бързо. Кафе – чай – яйца – месо – бързо-бързо!

– Знаменосците са на площада, а вие мислите да закусвате! – каза Купър.

– Няма смисъл да се тревожим на празен стомах – каза Струан.

– Тази сутрин съм гладен.

Маус се засмя. Той бе чул слугите да шепнат, че легендарната любовница на тай-пана тайно е пристигнала. По предложение на Струан преди две години той тайно бе обяснил християнството на Мей-мей и я беше покръстил. Да, помисли той гордо, тай-панът ми има доверие. Заради него, о, Господи, поне една душа е спасена. Заради него и други биват спасявани за Твоята божествена милост.

– Закуската е добра идея.

Застанал до прозореца, Купър можеше да вижда търговците да бързат през градината към канторите си. Знаменосците бяха разпилени в нееднородни групи, клечаха и си приказваха.

– Може би ще направят като предишния път. Мандаринът ще ни задържи, за да иска откуп – каза Купър.

– Не и този път, момко. Ако започнат нещо, първо ще се опитат да ни избият.

– Защо?

– Защо иначе да изпращат знаменосци в Кантон? Те са бойци – не като местната китайска армия.

Влязоха прислужници и започнаха да слагат голямата маса. После внесоха храната. Имаше студени пилета, варени яйца, цели хлябове, топло задушено, ябълки в тесто, топли пайове с месо и масло, мармалад и сладка.

Струан и Маус ядоха солидно, но Купър нямаше охота за храна.

– Господарю? – обърна се един прислужник.

– Кажи?

– Едноок господар тук. Може?

– Може.

Брок надменно влезе в стаята. Съпровождаше го синът му Горт.

– Добро утро, господа. Добро утро, Дърк, друже.

– Закуска?

– Благодаря много.

– Добре ли пътувахте, Горт?

– Да, благодаря, мистър Струан. – Горт бе висок колкото баща си. Беше твърд мъж, целият в белези, със счупен нос, с побеляла коса и брада. – Следващия път ще победя „Тъндър клауд“.

– Следващия път, синко – каза Брок насмешливо, – ти ще му бъдеш капитан. – Той седна и започна да се тъпче. – Бихте ли ми подали задушеното, мистър Купър? – Той размаха крив палец към прозореца. – Ония копелета там не са на добро.

– Аха. Какво мислиш, Брок? – запита Струан.

– Ко-хонгът ще си подвие опашката. С търговията е свършено за известно време. За пръв път виждам проклетите знаменосци.

– Да евакуираме Селцето?

– Няма да се оставя да ме гонят някакви китайчуги или знаменосци. – Брок си сипа още задушено. – Е, мога и да отстъпя малко. Когато аз реша. Повечето от нас заминават утре за разпродажбата на земите. Но няма да е зле незабавно да свикаме съвет. Имате ли оръжие тук?

– Недостатъчно.

– Имаме достатъчно за обсада. Горт го донесе. Туй място е най-добро за защита. И без туй си е почти наше – добави той.

– С колко хора разполагате?

– Двадесет. Момчета на Горт. Всеки от тях ще разкъса сто китайци на парчета.

– Аз имам тридесет заедно с португалците.

– Остави португалците. По-добре да сме си ние. – Брок избърса уста, разчупи едно малко хлебче на две и го омаза с масло и мармалад.

– Не можеш да отбраняваш Селцето, Брок – каза Купър.

– Можем да отбраняваме тази кантора, момко. Не се грижи за нас. Ти и останалите американци задръжте вашата. Те вас няма дави пипат – ние им трябваме.

– Така е – каза Струан. – И освен това ще имаме нужда от вас да се грижите за търговията ни, ако се наложи да напуснем.

– Има още една причина да дойда тук, Дърк. Искам да говорим открито за търговията и за „Купър – Тилмън“. Направих предложение, което беше прието.

– Предложението бе прието при условие, че „Струан и компания“ не е в състояние да изпълни поетите ангажименти – каза Купър.

– Даваме ви тридесет дни, Дърк. На тридесетия ден ще говорим.

– Благодаря, Джеф. Това е много щедро.

– Това е глупаво, момко. Но нямам нищо против срока и ще бъда великодушен с моя срок. Давам ти още пет дена, а, Дърк?

Струан се обърна към Маус.

– Върни се в Ко-хонга и разбери каквото можеш. Бъди внимателен и вземи един от моите хора.

– Нямам нужда да ме съпровождат. – Маус надигна туловището си от стола и излезе.

– Ще проведем съвета долу – каза Струан.

– Добре. Може би всички трябва да се преместим тук. Има достатъчно място.

– Ще се издадем. По-добре да се подготвим и да чакаме. Може да се окаже уловка.

– Напълно си прав, момко. Ще сме в безопасност, щом слугите си отидат. Хайде, Горт. Значи съветът ще е след час? Долу?

– Аха.

Брок и Горт си отидоха. Купър наруши мълчанието.

– Какво означава всичко това?

– Мисля, че това е номер на Тай-сен да ни нервира. Да ни подготви за отстъпките, които ще иска да направим. – Струан положи ръка на рамото на Купър. – Благодаря за трийсетте дни. Няма да го забравя.

– Мойсей е разполагал с четиридесет дни. Смятам, че тридесет ти стигат.

* * *

Съвещанието бе шумно и напрегнато, но Брок и Струан владееха положението.

Всички търговци – с изключение на американците – се бяха събрали в голямата величествена зала, която Струан използваше като частен кабинет. На едната стена в редици бяха подредени буренца с коняк, уиски, ром и бира. Другата заемаха рафтове книги и регистри. По стените висяха картини на Субанс – пейзажи от Макао, портрети и кораби. Имаше шкафове и витрини, през които се виждаха оловни халби и сребърни чаши. Редица абордажни саби и мускети. Барут и гюллета.