Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 52 страниц)

– Стюард! – извика Лонгстаф. Вратата на каютата моментално се отвори.

– Слушам, сър!

Лонгстаф се обърна към Струан:

– Бяло вино? Бренди? Порто?

– Бяло сухо вино, благодаря.

– Моля, сър, и за мен същото – каза Кълъм.

– Аз ще взема порто. – Лонгстаф отново се прозя. Веднага, сър. – Стюардът извади бутилките от един шкаф и наля вината във фини кристални чаши.

– За първи път ли пътуваш с кораб, Кълъм? – попита Лонгстаф.

– Да, сър.

– Но предполагам, че добре си осведомен за „усложненията“ напоследък?

– Не, Ваше превъзходителство. Баща ми не пишеше често, а Китай не се споменава във вестниците.

– Но скоро ще започнат, а, Дърк?

Стюардът предложи чаша на Лонгстаф, после на гостите му.

– Погрижи се никой да не ни безпокои.

– Слушам, сър. – Стюардът остави бутилките близо до тях и излезе.

– Предлагам тост – каза Лонгстаф и Струан си спомни тоста на Роб и съжали, че дойде първо на флагмана. – За приятното ви прекарване тук, Кълъм, и за безопасно връщане у дома.

Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.

– Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.

– Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ – каза Струан.

– Не разбирам.

– Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. – Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. – Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?

– Мисля, че да. Негово превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето – обясни Лонгстаф заради Кълъм.

– „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.

– Странен, странен народ са китайците, Кълъм – каза Струан. – Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото за използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.

– Всеки китайски търговец – каза Лонгстаф с несъзнателен присмех – незабавно ще й изпрати барел цинобър – заплащане при доставяне и ще каже на Нейно британско величество, че ще се радва да бъде доставчик на Короната за определена цена. И ще напише писмото с цинобър. Съвсем основателно, предполагам. Какво бихме били без търговията?

Настъпи кратко мълчание и Кълъм се зачуди защо баща му се направи, че не забелязва обидата. И беше ли обида? Не беше ли просто още един факт от живота – че аристократите винаги се присмиват на онези, които не са аристократи? Е, добре. Хартата ще им даде да се разберат веднъж завинаги.

– Искали сте да ме видите, Уил? – Струан се почувства смъртно уморен. Краката и раменете го боляха.

– Да. Няколко дребни неща се случиха, откакто… през последните два дена. Кълъм, бихте ли ни извинили за малко? Бих искал да разговарям с баща ви насаме.

– Разбира се, сър. – Кълъм се надигна.

– Няма нужда, Уил – каза Струан. Заради присмеха на Лонгстаф нямаше да разреши на Кълъм да излезе. – Кълъм вече е съдружник на Струанови. Един ден ще ръководи компанията като тай-пан. Можете да му имате доверие, както на самия мен.

На Кълъм му се искаше да каже: „Аз никога няма да стана част от това, никога. Имам си други планове“, но не можа да промълви нищо.

– Поздравявам ви, Кълъм – каза Лонгстаф. – Да бъдеш съдружник в „Ноубъл хаус“ – е, това е безценна награда.

Но не и когато е банкрутирала, едва не прибави Струан.

– Седни, Кълъм.

Лонгстаф обходи стаята и започна:

– За утре е определена среща с китайския пълномощник. На нея ще се обсъдят подробностите на договора.

– Той ли предложи времето и мястото или вие?

– Той.

– Вероятно ще е по-добре да ги промените. Изберете друго време и друго място.

– Защо?

– Защото ако се съгласите с неговото предложение, той и всичките мандарини ще го разтълкуват като слабост.

– Добре. Щом така мислиш. Вдругиден добре ли е? В Кантон?

– Да. Вземете Хорацио и Маус. И аз ще дойда с вас, ако желаете, и ще закъснеем с четири часа.

– Но, по дяволите, Дърк, защо да стигаме до такива смешни крайности? Четири часа? Виж ти!

– Не са смешни. Като действате като висшестоящ към низшестоящ, ще ги поставите в неизгодно положение. – Струан хвърли поглед към Кълъм. – Ориенталската игра трябва да се играе по ориенталските правила. Дребните неща придобиват голямо значение. На Негово превъзходителство му е много трудно тук. Ако сега допусне една малка грешка, последствията ще бъдат за петдесет години. Той трябва да бърза с безкрайна предпазливост.

– Да. И отникъде помощ! – Лонгстаф пресуши чашата си и си наля друга. – Никога няма да разбера защо не се държат като цивилизовани хора. Никога. Освен баща ти никой друг не ми помага. Кабинетът в родината не е запознат с проблемите, с които се сблъсквам тук, и пет пари не дава. Тук съм съвсем сам. Дават невъзможни нареждания и очакват да се разправям с един невъзможен народ. Честна дума, трябвало да закъснеем с четири часа, за да докажем, че сме „висшестоящи“, когато безспорно всеки знае, че е така! – Той раздразнено си взе малко енфие и кихна.

– Кога ще се проведе разпродажбата на земите, Уил?

– Е, добре де, мисля, когато кабинетът одобри договора. Има много време. Да речем, през септември.

– Не си ли спомняте каква идея имахте? Искахте строителството в Хонконг да започне незабавно.

Лонгстаф се опита да си припомни. Като че ли си спомни да е говорил такова нещо със Струан. Но какво беше то?

– Е, разбира се, предаването на Хонконг не е официално, докато и двете правителства не одобрят договора – мисля, че това е обичайната процедура, нали?

– Да. Но обстоятелствата са необичайни. – Струан си играеше с чашата. – Хонконг е наш. Колкото по-скоро започнем да строим тук, толкова по-добре. Не беше ли това, което вие казахте?

– Е, разбира се, че е наш – но какъв беше този план? – Лонгстаф потисна още една прозявка.

– Вие казахте, че цялата земя трябва да принадлежи на кралицата. Че докато официално станете първия губернатор на Хонконг, цялото управление трябва да бъде във ваши ръце като пълномощник. Ако издадете специална декларация, всичко ще бъде, както вие го планирате. Ако бях на вашето място, щях да проведа разпродажбата на земите следващия месец. Не забравяйте, Уил, че ще имате нужда от приходи за колонията. Кабинетът е чувствителен към колонии, които не си плащат.

– Правилно. Да. Абсолютно вярно. Разбира се. Ще трябва Да започнем колкото е възможно по-скоро. Ще проведем първата разпродажба следващия месец. Чакайте да помисля. Как ще я даваме като собственост, под аренда или…

– Деветдесет и девет процента – под годишна аренда. По обичайните договорености с Короната.

– Отлично. – Лонгстаф направи безпомощен жест. – Като че ли нямаме достатъчно други проблеми, Кълъм! Сега трябва да се държим като някакви търговци. Как, по дяволите, се строи колония, а? Трябва да има канализация, улици, сгради и бог знае какво още. Съд и затвор, да му се не види! – Той се спря пред Кълъм. – Имате ли юридическо образование?

– Не, Ваше превъзходителство – отвърна Кълъм. – Само нередовна университетска степен по изкуствата.

– Няма значение. Трябва ми секретар на колонията, генерален помощник, ковчежник и какво ли не. Трябва да има и някакви полицейски сили. Бихте ли искали да отговаряте за полицията?

– Не, благодаря ви, сър. – Кълъм се опита да не покаже колко е шокиран.

– Е, сигурен съм, че бихме могли да ви използваме някъде. Всички ще трябва да се включат. Не мога да се грижа за всичко. Помислете си с какво ще ви хареса да се заемете и ми съобщете. Ще имаме нужда от хора, на които можем да имаме доверие.

– Защо не го включите във вашите служещи като помощник? – предложи Струан. – Ще ви го заемем за шест месеца.

– Отлично. – Лонгстаф се усмихна на Кълъм. – Вие сте помощник-колониален секретар. Да видим сега. Организирайте разпродажбата на земята. Това ще бъде първата ви задача.

– Но аз не знам нищо за разпродажбите на земя, сър. Не знам нищо за…

– Знаете толкова, колкото знаят всички, а освен това баща ви може да ви помогне. Вие ще бъдете, хм, помощник-колониален секретар. Отлично. Сега мога да забравя този проблем. Открийте какво трябва да се направи и как и ме уведомете какво е необходимо да се обяви официално. Направете търг. Мисля, че това е честният начин. – Лонгстаф отново напълни чашата си. – О, между другото, Дърк, наредих изтегляне от остров Чъшан.

Струан усети, че стомахът му се преобръща.

– Защо направихте това, Уил?

– Получих специално писмо от Негово превъзходителство Тай-сен преди два дена, в което ме моли да направя това като акт на добра воля.

– Можеше да изчакате.

– Той искаше незабавен отговор, а пък аз – е, не можах да се свържа с вас.

– Незабавно, според китайското разбиране, означава до сто години.

О Уили, клети глупчо, помисли той, докога ще те уча? Лонгстаф усети, че погледът на Струан прониква дълбоко в него.

– Той изпращал копие от договора на императора и искал да включи факта, че сме заповядали изтегляне. И без това щяхме да го направим, нали? Такъв беше планът. По дяволите, какво значение има сега или по-късно?

– Сроковете са от изключителна важност за китайците. Заповедта замина ли?

– Да. Замина онзи ден. Тай-сен беше толкова любезен да ни предложи да използваме императорските конни куриери. Изпратих заповедта по тях.

Да ти изтекат очите дано, помисли Струан. Невероятен тъпак си.

– Много е лошо да се използват техни услуги за наши заповеди. Ние загубихме престиж, а те печелят точка. Вече няма смисъл да пращаме кораб. – Гласът му беше твърд и студен. – Докато стигне Чъшан, изтеглянето ще е приключило. Стореното – сторено. Но е неразумно. Китайците ще го изтълкуват непременно като наша слабост.

– Мислех, че един акт на добра воля е прекрасна идея, прекрасна – продължи Лонгстаф, като се опитваше да преодолее нервността си. – В края на краищата получихме всичко, което желаехме. Контрибуциите им не са тежки – само шест милиона долара, а това е повече от стойността на опиума, който унищожиха. Кантон отново е открит за търговия. А получихме Хонконг. След толкова време! – Сега очите му искряха. – Всичко е според плана. Остров Чъшан не е от значение. Вие казахте да го завладеем само като уловка. Но Хонконг е наш. И Тай-сен каза, че до месец ще назначи мандарин за Хонконг и те ще…

– Той ще… какво? – Струан беше поразен.

– Ще назначи мандарин за Хонконг. Защо?

Сдържай си нервите, отправи Струан предупреждение към себе си с огромно усилие. Толкова дълго бе търпелив. Този малоумен некадърник е най-важното оръжие, с което разполагаш.

– Уил, ако сега му позволите да направи това, вие му предоставяте власт над Хонконг.

– Съвсем не, скъпи приятелю. Хонконг е британски. Друговеците ще бъдат под нашия флаг и под наше управление. Някой трябва да отговаря за бедните дяволи, нали така? Трябва да има някой, на когото да плащат митата. Не е ли най-добре това да става на Хонконг? Те ще имат собствени чиновници, сгради и…

– Те ще… какво? – Думата отекна о дъбовите ковчежета. – В името на Христовата кръв, вие не сте се договорили за това, нали?

– Но аз не виждам нищо лошо в това, Дърк. Честна дума, то не меня нещата, нали? Спестява ни много безпокойство. Не трябва да бъдем в Кантон. Можем да правим всичко оттук.

За да се удържи да не смачка Лонгстаф като дървеница, Струан заобиколи бюрото и си наля бренди. Овладей се! Не го унищожавай сега! Моментът не е подходящ. Трябва да го използваш.

– Договорихте ли се с Тай-сен, че той може да назначи мандарин за Хонконг?

– Е, драги приятелю, не че се договорихме. Това не е част от договора. Просто казах, че съм съгласен, че изглежда добра идея.

– Писмено ли направихте това?

– Да. Вчера. – Лонгстаф бе объркан от настойчивостта на Струан. – Но не е ли това, което се опитвахме да постигнем от толкова време? Да се обръщаме пряко към мандарините, а не през китайските търговци от хонгите?

– Да. Но не и на наш остров, да му се не види! – Гласът на Струан бе равен, но той усилено мислеше. Ти, недодялана пародия на началник, ти, тъпа, аристократична, нерешителна купчина лайна. – Ако позволим това, по-добре да потопим Хонконг. Губим всичко.

Лонгстаф подръпваше крайчето на ухото си, вехнейки под погледа на Струан.

– Защо, татко? – запита Кълъм.

За облекчение на Лонгстаф погледът се отмести към Кълъм и той си помисли: „Да, защо? Защо да губим всичко? Мислех, че това е просто прекрасно решение.“

– Защото са китайци.

– Не разбирам.

– Знам, сине. – За да преодолее мъката от загубата на семейството си, която внезапно избликна дълбоко в него, и за да отклони вниманието си от трескавото безпокойство за загубата на състоянието им, той реши да обясни – колкото на Кълъм, толкова и на Лонгстаф. – Първото, което трябва да се разбере, е следното: в продължение на петдесет века китайците са наричали Китай Средното цар – земята, която боговете са поставили между небето отгоре и земята отдолу. По правило китаецът е уникално висше творение. Те всичките вярват, че който и да било друг – който и да било – е варварин и няма никакво значение. Че те единствени имат даденото им свише право, като единствена наистина цивилизована нация, да управляват света. Доколкото ги засяга, кралица Виктория е варварски васал, който трябва да отдава почит. Китай няма флот, няма армия и ние можем да правим с него каквото си искаме – но те вярват, че са най-цивилизованите, най-силните, най-богатите – за последното мисля, че са потенциално прави – на земята. Известни ли са ви Осем, правила?

Кълъм поклати глава.

– Е, добре, това са условията, при които императорът на Китай се е съгласил да търгува с „варвари“ преди сто и петдесет години. Правилата ограничават цялата „варварска“ търговия до едно – единствено пристанище – това е Кантон. За чая и коприната трябва да плаща само в сребро, не се разрешава какъвто и да било кредит. Контрабандата била забранена. На „варварите“ било разрешено да строят складове и кантори на парче земя с размери половин миля на двеста ярда до Кантон. „Варварите“ били напълно затворени в тази оградена със стена площ – селцето до Кантон – и можели да остават само докато траел есенният навигационен сезон – от септември до март, когато те трябвало да заминат на Макао. При никакви обстоятелства в Селцето не били допускани „варварски“ семейства. Достъпът на жени бил забранен. Оръжието от какъвто и да било вид било забранено в рамките на Селцето. Забранени били и изучаването на китайски език, карането на лодки за развлечение, използването на носилки и общуването с китайци. На „варварските“ бойни кораби било забранено да навлизат в устието на Перлената река. Всичките „варварски“ търговски кораби трябвало да пускат котва при Уам-поа, на тринадесет мили надолу по течението, където товарите следвало да бъдат прехвърляни и експортните мита заплащани в сребро. Целият „варварски“ бизнес трябвало да се осъществява единствено чрез монопол – чрез една гилдия от десет китайски търговци, която наричаме Ко-хонг. Ко-хонгът също бил единственият доставчик на храни, единствен имал право да издава разрешителни за определен брой прислужници, лодкари и компрадори. И накрая онова правило, което ни връзва ръцете – и което договорът отменя, – в което точно се определя, че единствено Ко-хонгът е този, който приема всички „варварски“ петиции, молби и оплаквания, които по-нататък и единствено чрез тях биват предавани на мандарините.

Целият смисъл на правилата се заключава в това да ни държат наблизо, да ни тормозят и все пак да изстискат всяко възможно пени от нас. Запомни още нещо за китайците: те обичат парите. Но „изстискването“ облагодетелства само управляващата класа на Манчу, не всичките китайци. Манчу считат, че нашите идеи – християнство, парламент, гласуване и най-вече равнопоставеност пред закона и системата със съдебни заседатели – са революционни, опасни и зли. Но те искат нашето сребро.

Когато правилата бяха в сила, ние бяхме беззащитни, търговия – бе контролирана и можеха да ни дерат по колкото си искат кожи. Но дори и така направихме пари. – Той се усмихна. – Направихме много пари, както и те. Много от правилата отпаднаха пора – алчността на властите. Но съществените – недопускане на военни кораби, забрана за установяване на официални контакти извън търговците от Ко-хонга, недопускане на съпруги в Кантон, забрана на престоя след март или преди септември – останаха в сила.

И типично по китайски, горките търговци от Ко-хонга отговаряха за нас. Каквото и „усложнение“ да възникнеше, гневът на императора се стоварваше върху тях. Което също е напълно по китайски. Изстискваха Ко-хонга и продължават да го изстискват, докато болшинството от тях банкрутират. Ние притежаваме шестстотин хиляди гвинеи в техни книжа без никаква стойност. И Брок има горе-долу толкова. Според китайския обичай членовете на Ко-хонга трябва да си купуват местата от императора и от тях се очаква непрекъснато да изпращат огромни „подаръци“ на онези, които стоят над тях – петдесет хиляди таела сребро е обичайният „дар“ за императорския рожден ден от всеки един от тях.

Над Ко-хонга стои личният събирач на данъци на императора. Ние го наричаме Хопо. Той отговаря за набирането на средства от мандарините в Кантон, от Ко-хонга и отвсякъде, където може. Хопо също купува поста си – между другото той е най-големият търговец на опиум и трупа състояние от него.

Така че ако допуснете мандарин на Хонконг, вие пускате цялата система. Мандаринът ще се превърне в Хопо. Всички китайци ще му бъдат подчинени. Всеки китаец, който дойде да търгува, ще трябва да си „купи“ разрешително, ще бъде изстискай и от своя страна ще изстиска нас. Хопо ще унищожи онези, които ни помагат, и ще насърчи онези, които ни мразят. И никога няма да отстъпят, докато не и изгонят оттук.

– Защо?

– Защото са китайци. – Струан се протегна, за да се отпуснат раменете му. Като почувства, че умората пълзи по цялото му тяло, той се отправи към шкафа и си наля още бренди. Как бих искал да бъда китаец за около час, помисли изнурено той. Тогава бих могъл ловко да измъкна милион таела отнякъде, без затруднения. Ако това е отговорът, каза си той, тогава се опитай да мислиш като китаец. Ти си тай-панът на „варварите“, мандаринът с неограничена власт. Как е ползата от властта, ако не я употребиш да обърнеш „джос“ в твоя полза? Как би могъл да използваш властта си? Кой има милион таела? Кого можеш да притиснеш, за да ги получиш? Кой ти дължи услуга?

– Какво ще правим, Дърк? Искам да кажа, напълно съм съгласен с теб – каза Лонгстаф.

– Най-добре ще е незабавно да изпратите писмо на Тай-сен. Кажете му… не, заповядайте му… – Струан внезапно прекъсна, щом умът му се проясни. Умората го напусна. Ти си тъп, дрънкащ, малоумен лакей. Тай-сен! Тай-сен е твоят изход. Един мандарин. Това е всичкото, което трябва да организираш. Два прости хода: първо, да се отмени съглашението на Лонгстаф, тъй като и без това трябва да се отмени. Второ, след седмица или две да се направи тайно предложение на Тай-сен, че срещу един милион в сребро ще накараш Лонгстаф да промени позицията си и да допусне един мандарин на Хонконг. Тай-сен ще се вкопчи в предложението, защото незабавно ще си възвърне всичко, което войната го бе накарала да отстъпи. Той ще изстиска този милион от Ко-хонга, а те ще бъдат щастливи да платят, защото незабавно ще ги прибавят върху цената на чая, който умират да ни продадат и ние умираме да купим. Клетият малък Уили решава всичките си проблеми, а никой от останалите търговци няма да възрази срещу един мандарин. Ние даже няма да го наричаме „мандарин“, ще му измислим друго име, за да хвърлим прах в очите им. „Комисар по търговията“. Търговците няма да възразят срещу китайски „комисар по търговията“, защото той ще подпомага търговията и ще опрости плащането на митата. Сега да видя кой да направи тайното предложение. Очевидно старият Джин-куа. Той е най-богатият и най-хитрият от Ко-хонга и е нашият главен доставчик, а освен това го познаваш от двадесет години. Без съмнение той е човекът, който ти трябва.

Един мандарин гарантира бъдещето на „Ноубъл хаус“. Аха. Но ще унищожи Хонконг. Ще ликвидира плана. Ще рискуваш ли да направиш сделката, като знаеш че по-късно ще трябва да ги надхитриш? Рискуваш страхотно – добре знаеш, че един мандарин означава цялата система. Не можеш да оставиш такова дяволски наследство на Роб, Кълъм или техните деца. Но без сребърни слитъци няма „Ноубъл хаус“, няма и бъдеще.

– Ти казваше, Дърк?

– Заповядайте на Тай-сен от името на кралицата да забрави, че Хонконг може да има мандарин.

– Точно това си мислех. – Лонгстаф щастливо се настани зад бюрото си и взе перото. – Какво да напиша?

А пък аз какво да правя, клети ми Уили, за да осъществя втория ход, запита се Струан. Целта оправдава средствата?

– Напишете следното: „До Тай-сен, в Кантон. Специална декларация: Единствено Нейно британско величество кралица Виктория притежава властта да назначава официални управители на британския остров Хонконг. Тук няма да има китайски управители, нито китайски митници. – Тук той се поколеба, но продължи обмислено, усещайки, че моментът го позволява. – Отсега нататък всички китайци, живеещи в колонията Хонконг на Нейно величество, ще се считат британски поданици и ще се подчиняват единствено на законите на Англия.“

– Но това превишава пълномощията ми!

– Прието е пълномощниците да надвишават властта си. Ето защо те биват толкова внимателно подбирани, Уил. Ето защо имаме империя. Рефълз, Хейстингс, Клайв, Рейли, Уелингтън. На вас ви е дадена пълномощна власт от правителството на Нейно величество да уредите договор с Китай. Какво знаят или ги интересува Китай в родината? Но вие сте новатор, вие сте творец на историята, Уил. Вие сте готов да приемете един малък, неплодороден, почти ненаселен остров, когато световният навик е да се заграбват цели континенти, когато можете да имате целия Китай, ако искате. Вие сте много по-умен.

Лонгстаф трепна и захапа края на перото.

– Да, но аз вече се съгласих, че китайците на Хонконг ще се подчиняват на китайските закони. Всички форми на изопачаване са изключени. – Капчица пот се бе спряла на брадичката му. – Това беше клауза от договора и излязох със специална декларация.

– Променили сте решението си, Уил. Точно както Тай-сен е променил своето. Няма клауза за назначаването на мандарин.

– Но се подразбираше.

– Не от вас. Или от мен. Той се опитва да ви изиграе. Както направи с Чъшан.

– Точно – съгласи се Лонгстаф, щастлив да бъде убеден. – Прав си Дърк. Абсолютно. Ако им позволим някакъв контрол – ти си напълно прав. Те пак ще се върнат към техните дяволии, нали? Да. И е време китайците да разберат какво е законност. Закон и ред. Да. Прав си.

– Завършете писмото, както би го направил императорът: „Страхувайте се и с трепет се подчинете.“ И го подпишете с цялата си титла – каза Струан и отвори вратата на каютата.

– Полицейският офицер!

– Слушам, сър!

– Негово превъзходителство желае секретарят му, мистър Синклер, да дойде на втората палуба.

– Слушам, сър.

Лонгстаф спря да пише. Препрочете писмото.

– Не е ли малко рязко, Дърк? Искам да кажа, без да употребим нито една от титлите му и да завършим като императорски едикт?

– В това се заключава всичко. Ще поискате да се публикува във вестника.

– Но това е частен документ.

– Това е исторически документ, Уил. Документ, с който можете да се гордеете. И с който ще доставите удоволствие на адмирала.

Между другото, защо беше ядосан?

– О, както винаги. – Лонгстаф направи гримаса, с която подражаваше на адмирала. – „Дяволите да ме вземат, сър, ние сме изпратени тук да се бием с езичници, а след два десанта без съпротива, която си струва да бъде спомената, вие сключвате позорен договор, който ни дава далеч по-малко от това, което външният министър вие наредил да искате. Къде са откритите пристанища, които ви бе наредено да изисквате?“ Сигурен ли си, Дърк, че е правилно да искаме по-малко? Зная, че преди бяхте казали така, но, изглежда, търговците го считат за голяма грешка. Да не искаме открити пристанища, искам да кажа.

– Хонконг е по-важен, Уил.

– Щом си сигурен. Освен това адмиралът е много ядосан от няколко дезертьори и от това, че се забавя осъществяването на заповедта за контрабанда. Има и друго – сред търговците се шири недоволство.

– Начело с Брок?

– Да. Мерзавец с отвратителни обноски.

Сърцето на Струан се сви.

– Казали сте на търговците, че отменяте заповедта?

– Е, Дърк, не съм им казал точно. Но споменах, че ще бъде отменена.

– И пред адмирала ли споменахте, че ще отмените заповедта?

– Е предположих, че не е желателно да я потвърди. Той беше разгневен и каза, че ще извести адмиралтейството за становището си. – Лонгстаф въздъхна и се прозя. – Честна дума, той няма никаква представа за проблемите. Никаква. Ще бъда много благодарен, Дърк, ако му обясните „търговията“ наистина. Опитах се, но той нищо не можа да разбере.

Ти също не можеш, Уили, помисли Струан. Ако Роб е купил опиума, сме затънали още по-дълбоко в блатото. И да не го е купил, сме свършени. Освен ако не помогне сделката – един проклет мандарин за един проклет милион.

– Не знам какво бих правил без съветите на баща ви, Кълъм. – Лонгстаф си взе енфие от обсипана със скъпоценни камъни кутия. – Дяволите да ме вземат, аз съм дипломат, а не военен. Губернатор на Хонконг е добро начало. След като вече съм губернатор на Хонконг, може да последва нещо по-добро. Може би Бенгал. Ямайка… ето това е хубаво място. Канада? Не, прекалено е студено. Бенгал или някой друг от индийските щати. Всичко е много сложно в Азия, Кълъм. Трябва да се съобразяваш с толкова различни възгледи и интереси – на Короната, на търговците, на мисионерите, на Кралския флот, на армията и на китайците – всичките противоречиви. Освен това, дявол ме взел, китайците са разделени на враждуващи групировки: търговци, мандарини и върховните управители Манчу. – Той натъпка и двете си ноздри с енфие, смръкна дълбоко и кихна. – Предполагам, че ви е известно, че управниците на Китай не са китайци?

– Не, сър.

– И тук е половината беда, поне така ни казват. Те са манчу. От Манджурия. Диви варвари, живеещи на север от Великата стена. Те управляват Китай от двеста години или поне така твърдят. Сигурно ни мислят за глупаци. Казано ни е, че съществува огромна стена – като стената на Адриан – фортификация, обхващаща целия север на Китай за защита на дивите племена. Твърдят, че дължината е три и половина хиляди мили, височината – четиридесет фута, а дебелината – тридесет фута, и в горната си част била достатъчно широка осем конници да яздят един до друг. Предполага се, че има наблюдателници на всеки триста ярда. Била строена от тухли и гранит преди две хиляди години. – Той подсвирна. – Смехотворно!

– Аз вярвам в съществуването й – каза Струан.

– Хайде стига, Дърк – каза Лонгстаф. – Не е възможно такава фортификация да бъде построена преди две хиляди години.

– Легендата разказва, Кълъм, че всеки трети мъж в Китай е бил мобилизиран да работи на стената. Била построена за десет години. Говори се, че милиони са загинали и били погребани в стената. Техните духове също я пазят.

Кълъм се ухили.

– Ако наистина е толкова грамадна, татко, манчу никога не биха намерили пролука в нея. Тя просто не може да съществува.

– Според легендата манчу са проникнали през стената с измама. Китайският генерал, който отговарял за стената, продал собствения си народ.

– Това е повече от вероятно – каза Лонгстаф с неудоволствие. – Тези ориенталци нямат никакво чувство за достойнство, нали? Генералът е мислел, че ще може да узурпира трона, като използва неприятеля. Но манчу го използвали, след което го ликвидирали. Във всеки случай така говорят.

– Бива си я историята, сър – каза Кълъм.

Погледът на Струан стана твърд.

– Добре ще е да свикнеш със странните истории, Кълъм. А също и с една нова мисъл – китайците имат цивилизация от пет хиляди години. Книги, печатарски преси, изкуство, поети, правителство, коприна, чай, барут и още хиляди други неща. От хиляди години. Ние сме цивилизовани от петстотин години. Ако изобщо можем да се наречем такива.

На вратата се почука. Хорацио влезе забързано.

– Викали сте ме, Ваше превъзходителство?

– Да. Искам незабавно да преведете това на китайски и да го изпратите по специален куриер. Изпратете и копие на мистър Скинър за публикуване.

– Слушам, сър. – Хорацио взе писмото и се обърна към Струан: – Опечален съм да науча ужасните новини, мистър Струан.

– Благодаря ви. Това е синът ми Кълъм. Хорацио Синклер.

Те се ръкуваха и от пръв поглед си допаднаха. Хорацио прочете писмото.

– Няма да ми отнеме много време да добавя правилните любезности, сър.

– Негово превъзходителство иска писмото да звучи точно по такъв начин – каза Струан. – Без изменения.

Хорацио зина от изумление. Кимна слабо.

– Да, ще го, хм, направя веднага. Но Тай-сен никога няма да го приеме, мистър Струан. Никога. Ваше превъзходителство! Престижът му би паднал невероятно.

Лонгстаф настръхна.

– Престиж? Ще му покажа аз престиж на дяволския езичник, пусто да остане. Поздравете адмирала от мен и го помолете да изпрати писмото с линеен крайцер до Уампоа със заповед незабавно продължи за Кантон, в случай че не бъде прието веднага!

– Слушам, сър!

– Нямало да го приеме, виж ти! – каза Лонгстаф, след като Хорацио беше излязъл. – Какво оскърбително високомерие. Те всичките са езичници и варвари. Всичките до един. Китайци. Манчу. Те не познават справедливостта, а незачитането им на човешкия живот е невероятно. Продават дъщери, братя, сестри. Невероятно.

Кълъм внезапно помисли за майка си и братята си и за начина, по който умряха. Воднистото повръщане и изпражнения, зловонието и конвулсиите, агонията, хлътналите очи и спазмите. И пак конвулсии, и пак зловоние, а после – борба за всеки дъх и смърт. А след смъртта – внезапни спазми на мускулите. Майка му, починала преди час, изведнъж се обръща на леглото, отваряйки мъртва уста, отваряйки мъртви очи.

От стария страх започна да му се повдига и той заопипва мислите си за нещо, което да го отвлече, каквото и да било, да го изтръгне от ужаса.

– Относно разпродажбите на земята, сър. Първо, земята трябва да бъде измерена. Кой ще направи това, сър?