Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 52 страниц)

Той забеляза, че Гордън Чен бе втренчил поглед в голямата лодка и се зачуди за какво ли си мислеше. Сигурно е ужасно да си със смесена кръв, помисли той. Допускам, че ако може да се узнае истината, той също мрази тай-пана, макар да се преструва, че е точно обратното. Аз бях…

* * *

Умът на Гордън Чен бе в опиума, който той благославяше. Без опиума нямаше да има Хонконг – а Хонконг, мислеше той, ликувайки, е най-фантастичният шанс да направя пари, който ми се е отварял, и най-невероятният късмет за Китай. Ако нямаше опиум, каза си той, нямаше да има търговия с Китай. Ако нямаше търговия с Китай, тай-панът никога нямаше да спечели пари и да откупи майка ми от бардака и аз нямаше да бъда роден. Опиумът плати къщата в Макао, която баща ми даде на мама преди години. Опиумът плати храната и дрехите ни. Опиумът плати образованието ми, английските и китайските учители, така че днес аз съм най-добре образованият младеж в Ориента.

Той хвърли поглед към Хорацио Синклер, който с гримаса разглеждаше брега. Почувства прилив на завист, че Хорацио бе изпратен да учи в родината. Той никога не е бил в Англия.

Но той потисна завистта. Англия ще дойде по-късно, обеща си щастливо той. След няколко години.

Чен отново се извърна, за да наблюдава голямата лодка. Обожаваше тай-пана. Никога не бе наричал Струан татко и той никога не беше се обръщал към него със сине. Всъщност бе разговарял с него само двадесет или тридесет пъти в живота си. Но се стараеше да накара баща си да бъде много горд с него и винаги тайно в мислите си го наричаше татко. Той отново го благослови за това, че бе продал майка му за трета жена на Чен Шенг. Имам страхотен късмет, помисли си той.

Чен Шенг беше компрадор на „Ноубъл хаус“ и бе почти като баща за Гордън Чен. Компрадор се нарича китайският агент, който купува и продава от името на чуждестранна компания. Според обичая той добавяше процент върху всеки предмет, който му минеше през ръцете. Това беше личната му печалба. Но тя зависеше от успеха на неговата кантора и той следваше да погасява големи дългове. Така че трябваше да е много предпазлив и хитър, за да забогатее.

Ах, помисли си Гордън Чен, да си богат като Чен Шенг! Или още по-добре като Джин-куа, чичото на Чен Шенг. Той се усмихна, защото се забавляваше от факта, че китайските имена толкова затрудняват британците. Истинското име на Джин-куа бе Чен-дзъ Джин Арн, но дори тай-панът, който познаваше Чен-дзъ Джин Арн почти от тридесет години, все още не можеше да произнесе името му. Така че преди много години тай-панът му бе дал прякора Джин. Куа пък бе неправилно изговорената дума, която означава господин.

Гордън Чен знаеше, че китайците нямат нищо против прякорите си. Те само ги забавляваха, защото според тях бяха още един белег на липсата на култура у варварите. Той си спомни как преди години, като дете, бе наблюдавал тайно Чен-дзъ Джин Арн и Чен Шенг през една дупчица в градинската стена, докато те двамата пушеха опиум. Той ги бе чул да се смеят заедно над Негово превъзходителство – на това, че мандарините в Кантон бяха назовали Лонгстаф Височайшия пенис, което всъщност бе подигравка с името му. И че китайски йероглифи според кантонския превод на името били използвани в официални писма, адресирани до Лонгстаф в продължение на повече от година – докато Маус не бе обяснил на Лонгстаф и е развалил разкошната шега.

Той крадешком погледна Маус. Уважаваше го за това, че беше безпощаден учител и му бе благодарен за това, че го бе заставил да бъде най-добрия ученик в училището. Но го презираше за това, че е развратен, жесток и мирише лошо.

Гордън Чен бе харесал мисионерското училище, занятията и положението, че е един от тях. Но един ден бе открил, че е различен от другите деца. Пред тях Маус му бе обяснил какво означават думите копеле, незаконен и смесена кръв. Гордън Чен бе избягал ужасен вкъщи. Тогава за първи път като че ли видя майка си и я презря, че е китайка.

Тогава, облян в сълзи, бе научил от нея, че е хубаво да си наполовина китаец, защото китайците са най-чистата раса на земята. И беше узнал, че тай-панът му е баща.

– Но защо тогава живеем тук? И защо Чен Шенг ни е татко?

– Варварите имат само по една жена и не се женят за китайки, сине – обясни Кай-сунг.

– Защо?

– Такъв им е обичаят. Колкото и да е глупав. Но те са си такива.

– Мразя тай-пана! Мразя го! Мразя го! – бе избухнал той.

Майка му жестоко го удари през лицето. Досега никога не беше му вдигала ръка.

– Падни на колене и моли за прошка! – изкрещя гневно тя. – Тай-панът е твоят баща. Той ти е дал живот. Той е твоят бог. Купи ме за себе си, а след това ме благослови, като ме продаде на Чен Шенг за съпруга. Защо му е на Чен Шенг да си взима жена с двегодишен син, при това със смесена кръв, за съпруга, когато може да си купи хиляда девици, ако такова не бе желанието на тай-пана? Защо тай-панът ще ни дарява имущество, ако не ни обича? Защо наемът да пристига за мен, а не за Чен Шенг, ако тай-панът не бе заповядал?

Защо Чен Шенг ще се отнася толкова добре към мен, макар че съм стара, ако не заради постоянната благосклонност на тай-пана? Защо му е на Чен Шенг да се отнася към тебе като към син, неблагодарен глупако, ако не заради тай-пана? Върви в храма, кланяй се до земи и моли за прошка. Тай-панът ти даде живот. Така че го обичай, почитай и благославяй, както правя аз. И ако още веднъж повториш тези думи, ще ти обърна гръб завинаги!

Гордън Чен се усмихна вътрешно. Колко права беше мама и какъв несправедлив глупак бях аз! Но не чак толкова глупав, колкото мандарините и проклетия император, който се опитва да прекрати продажбите на опиум. Всеки глупак знае, че без него няма сребро за чай и коприна.

Веднъж бе запитал майка си как се добива опиум, но тя не знаеше, както и никой в къщата. На следващия ден бе попитал Маус, който му беше отвърнал, че опиумът е сокът – сълзите – на узрял маков плодник.

– Този, който събира опиум, прави деликатен разрез в плодника и оттам капва сълза бяла течност, хайн? За няколко часа сълзата се втвърдява и променя цвета си от бял в тъмнокафяв. После изгребва сълзата, намазва я и прави нов деликатен разрез. Сълзите се събират на едно място и от тях се прави топка – стандартното тегло е десет паунда. Най-хубавият опиум идва от Бенгал в Британска Индия, хайн! Или от Малуа. Къде е Малуа, момче?

– Португалска Индия, сър!

– Беше португалска, но сега е на Остиндийската компания. Завзеха я, за да присвоят изцяло световния монопол върху опиума и това съсипва португалските търговци тук, на Макао. Правиш твърде много грешки, момче, така че ще си получиш боя, хайн?

Гордън Чен си спомни колко бе мразил опиума тогава. Но сега го благославяше. И благодари на своя „джос“ за баща си и за Хонконг. Хонконг щеше да го направи богат. Много богат.

– Състояния ще бъдат трупани тук – каза той на Хорацио.

– Някои от търговците ще забогатеят – отвърна Хорацио разсеяно, като гледаше към приближаващата се лодка. – Малцина. Търговията е страшно ненадежден занаят.

– Винаги мислиш за пари, нали, Гордън? – Гласът на Маус бе груб. – По-добре помисли за безсмъртната си душа и спасението, момче. Парите не са най-важното.

– Разбира се, сър. – Гордън Чен успя да прикрие, че хорската глупост го забавлява.

– Тай-панът прилича на могъщ принц, дошъл да предяви правата върху кралството си – каза Хорацио почти на себе си.

Маус погледна назад към Струан.

– А не е ли?

Голямата лодка бе вече в крайбрежните вълни.

– Греблата вън! – изкомандва боцманът и моряците от екипажа вдигнаха греблата, прескочиха борда и грациозно изтеглиха лодката през прибоя.

Струан се поколеба. После скочи от носа. В мига, когато ботушите му докоснаха брега, той разбра, че този остров ще бъде неговата гибел.

– Милостиви боже!

Роб бе до него и забеляза внезапната му бледност.

– Какво има, Дърк?

– Нищо. – Струан се насили да се усмихне. – Нищо, моето момче.

Той забърса морските пръски от челото си и закрачи нагоре към пилона. „В името Божие, помисли той, отне ми години усилия и планове да те завладея, Острове, и сега няма да ти се дам, пусто да остане.“

Роб наблюдаваше как едва накуцва. Трябва да е стъпалото, помисли си той. Замисли се каква ли може да е болката в половин стъпало.

Беше се случило по време на единственото пътуване с цел контрабанда, в което Роб бе взел участие. Докато спасяваше живота на Роб, който стоеше безпомощен и парализиран от страх, Струан бе нападнат от пиратите. Един мускетен изстрел бе отнесъл външната част на глезена му и два пръста. Когато атаката бе отбита, корабният лекар бе обгорил раните и бе излял разтопена смола върху тях. Роб още можеше да усети тежкия мирис на горяща плът. Ако не бях аз, помисли той, това никога нямаше да се случи.

Той последва Струан по брега, разяждан от омерзение към самия себе си.

– Добро утро, господа – поздрави Струан, като се присъедини към група търговци недалеч от пилона. – Прекрасна сутрин, пусто да остане!

– Студено е, Дърк – каза Брок. – И е точно в стила ти да си толкова точен.

– Даже съм подранил. Негово превъзходителство още не е дошъл и топовете още не са сигнализирали.

– Аха, закъсня с час и половина и се обзалагам, че всичко туй е уредено между тебе и оня бъзлив лакей.

– Ще ви бъда благодарен, мистър Брок, да не говорите за Негово превъзходителство по този начин – изсъска капитан Глесинг.

– И аз ще ви бъда благодарен да си държите езика зад зъбите. Аз не служа във флота под вашето командване. – Брок умело плю. – По-добре си мислете за битката, която минава без вашето участие.

Ръката на Глесинг се напрегна върху меча.

– Никога не съм си мислил, че ще доживея деня, в който кралският флот ще бъде принуден да защитава контрабандисти и пирати. Ето това сте вие – той погледна косо към Струан. – Всичките до един.

Настъпи внезапна тишина и Струан се изсмя.

– Негово превъзходителство май не е на вашето мнение.

– Съществуват закони, издадени от Парламента, за бога. Закон корабоплаването. Един от членовете му гласи: „Всеки кораб, въоръжен без специално разрешение, може да бъде заловен от флота на която и да е страна.“ Вашата флота притежава ли такова разрешение?

– Има много пирати из тия води, капитан Глесинг. Както разбирате – каза Струан с лекота, – ние имаме оръжие, колкото да се защитаваме. Ни повече, ни по-малко.

– Опиумът е забранен от закона. Колко точно хиляди сандъка с опиум сте вкарали в Китай нагоре по крайбрежието в разрез със законите на страната и на човечеството? Три хиляди? Двадесет хиляди?

– Това, което правим тук, е добре известно на всички съдебни органи в Англия.

– Вашата търговия е позор за знамето.

– По-добре благодарете богу за тази търговия, че без нея Англия няма да има нито чай, нито коприна, а ще тъне в мизерия, която ще я съсипе.

– Тука си прав, Дърк – рече Брок. После отново се обърна към Глесинг: – По-добре си набийте в главата, че без търговци като нас няма да има ни Британска империя, ни данъци, с които да се купуват бойни кораби и барут – той огледа изрядната униформа на Глесинг, белите до коленете панталони, белите чорапи, обувките с токи и кривнатата шапка. – И няма да има мангизи за големите заплати, дето ги дават на капитаните!

Пехотинците се намръщиха. Няколко моряци се засмяха, но много предпазливо.

– По-добре благодарете на бога за Кралския флот, пусто да остане! Без него въобще нямаше да има къде да се търгува.

От флагмана се разнесе сигнален изстрел. Глесинг рязко се отправи към пилона.

– За почест!

Той извади декларацията. Над тълпата се възцари тишина. Тогава, като изчака гневът му да се поуталожи, той започна да чете:

„По заповед на Негово превъзходителство почитаемия Уилям Лонгстаф, капитан – интендант на търговията с Китай на Нейно британско величество кралица Виктория. В съответствие с документа, известен като Договора от Чуенпай, подписан на двадесети януари настоящата година от Негово превъзходителство – от името на правителството на Нейно величество, и Негово превъзходителство Тай-сен, пълномощник на Негово величество Тао Куанг, император на Китай, аз, капитан Глесинг от Кралския флот, с настоящото обявявам, че встъпвам в собственост на този остров, Хонконг, от името на Нейно британско величество, нейните наследници и правоприемници, за неограничен срок, без условия и уговорки, на този ден, 26.01.1841 година. Земята на този остров вече е английска земя. Боже, пази кралицата!“

Британското знаме гордо се развя на върха на пилона, почетният караул от пехотинци даде залп. Оръдията по всички кораби изреваха и вятърът се насити с миризмата на барут. Тези, които бяха на брега, извикаха три пъти „да живее!“ за кралицата.

Свърши се, помисли Струан. Успяхме. Сега вече можем да поставим новото начало. Той се отдели от групата и се запъти надолу към прибоя. За първи път обърна гръб на острова и се загледа в огромното естествено пристанище отвъд – към континентален Китай, отдалечен на хиляди ярда.

Полуостровът бе равнинен, с девет полегати хълма и се подаваше напред в пристанището, което го обграждаше. Наричаше се Ка-улунг – търговците го произнасяха Каулуун – Деветте дракона. А на север се простираше необятната и непозната шир на Китай.

Струан бе чел всички книги за Китай, които някога са били писани. Те бяха от трима европейци, стигнали до тази страна и успели да се завърнат. Марко Поло преди приблизително шест века и двама католически свещеници, които били допуснати до Пекин преди около двеста години. Книгите не казваха почти нищо.

В продължение на двеста години никакви европейци не бяха допускани в Китай. Веднъж – без разрешение – Струан се бе промъкнал на около миля във вътрешността откъм брега близо до Суотоу, докато продаваше опиум, но китайците бяха враждебно настроени, а той беше сам с най-добрия си приятел. Но не враждебността ги накара да се върнат, а неизброимото количество хора и необятността на земята им.

„Господи, помисли той. Та ние не знаем нищо за най-древната и най-гъсто населена страна на земята. Какво ли има във вътрешността?“

– Лонгстаф ще слиза ли на брега? – попита Роб, като се приближи до него.

– Не, момчето ми. Негово превъзходителство си има по-важна работа.

– Каква?

– Ами да чете и пише депеши. И частни тайни уговорки с адмирала.

– За какво?

– За поставяне на търговията с опиум извън закона.

Роб се изсмя.

– Не се шегувам. Заради това искаше да се срещнем, както и адмиралът. Искаше да го посъветвам дали да издаде заповедта. Адмиралът каза, че флотът няма да има трудности по провеждането й.

– Божичко! Лонгстаф да не е мръднал?

– Не. Просто си е тъп. – Струан запали една от пурите си с обрязан край. – Казах му да огласи заповедта в четири часа.

– Това е лудост! – избухна Роб.

– Много е умно даже. Флотът няма да се занимава със заповедта в продължение на седмица, за да се даде възможност на търговците в Китай да се разпоредят със запасите си.

– Но какво ще правим тогава? Без опиума сме загубени. Свършено е с търговията в Китай! Свършено!

– С колко пари в брой разполагаме, Роб?

Роб се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма никой, и понижи глас:

– Имаме слитъците сребро в Шотландия. Един милион и сто хиляди лири стерлинги в нашата банка в Англия. Около сто хиляди в слитъци тук. Имаме двеста хиляди гвинеи в опиум на „Скарлет клауд“ при сегашните пазарни цени. Има…

– Отпиши Скарлет клауд, момчето ми. С него е свършено.

– Все още има някаква надежда, Дърк. Да му дадем още един месец. Имаме опиум за около сто хиляди гвинеи по корабите. Дължим деветстотин хиляди по сметки, изплатими при предявяване.

– Колко ще ни струва поддръжката през следващите шест месеца?

– Сто хиляди гвинеи ще стигнат за корабите, заплатите и рушвети.

Струан се замисли за миг.

– Утре сред търговците вече ще има паника. Никой от тях – освен може би Брок – няма да успее да пласира опиума си за една седмица. Ти по-добре откарай всичкия ни опиум нагоре по крайбрежието днес следобед. Мисля, че…

– Лонгстаф ще трябва да отмени заповедта – каза Роб с растящо безпокойство. – Длъжен е. Ще разори хазната и…

– Няма ли да ме изслушаш? Щом настъпи паника, вземи всеки таел, който имаме, вземи назаем всичко, което ти дадат, и купувай опиум. Ще можеш да купуваш при десет цента за долар.

– Ние не можем да се отървем от нашия за една седмица, та камо ли от повече.

Струан изтръска пепелта от пурата си.

– Един ден преди заповедта да влезе в сила, Лонгстаф ще я отмени.

– Не разбирам.

– Трябва да си спасява престижа, Роб. След като адмиралът си отиде, обясних на Лонгстаф, че забраната на търговията с опиум ще съсипе цялата търговия. Господи, още колко пъти ще трябва да обяснявам? После наблегнах, че не може да отмени заповедта, без да се изложи, и че трябва някак си да накара адмирала, който е умен, но нищо не разбира от търговия, да го направи. Единственото разрешение би било да пусне заповедта, а после, за да спаси престижа на адмирала и службата му – и своята собствена, – да я отмени. Обещах, междувременно да обясня на адмирала същината на тази търговия. Освен това заповедта ще хареса на китайците и ще ги постави в неизгодно положение. След три дни пак ще има среща с Тай-сен. Лонгстаф се съгласи безусловно и ме помоли да не разгласявам нещата.

Лицето на Роб светна.

– О, тай-пан, ти си мъж на мъжете! Но какво ни гарантира, че Лонгстаф ще отмени заповедта?

В джоба на Струан се намираше подписана декларация. Датата бе с шест дена напред и отменяше заповедта. „Ето, Дърк, вземи я сега, че после може и да забравя. По дяволите! Нали разбираш, това ровене в документите е истински кошмар. Но по-добре мълчи, докато дойде времето.“

– Ти не би ли отменил такава глупава заповед, Роб?

– Да, разбира се – на Роб му се искаше да прегърне брат си. – Ако имаме шест дена и никой друг не разбере, ще натрупаме състояние.

– Аха.

Струан остави погледа му да се рее над пристанището. Той го бе открил преди повече от двадесет години. Периферията на един тайфун го бе застигнала далеч в открито море и макар че бе подготвен за бури, той не успя да се измъкне и неумолимо се носеше към континента. Корабът му летеше, гонен от вятъра, без платна, към континента, едва преодолявайки вълните, а дневното небе и хоризонтът чезнеха под пелената от вода, която господарите ветрове изтръгваха от океана и запращаха срещу тях. После, вече близо до брега, котвите предназначени за бурно време, бяха пуснати в чудовищно разбуненото море, но Струан знаеше, че корабът е загубен. Морето понесе кораба и го заподхвърля към брега. Като по чудо вятърът промени курса му с частица от градуса и го отнесе покрай скалите право в един тесен, необозначен на картата пролив, широк не повече от триста ярда, образуван от източната част на Хонконг и материка – право в пристанището отсреща. В безопасни води.

Тайфунът бе унищожил по-голямата част от търговския флот на Макао и бе потопил десетки хиляди джонки както в горната, така и в долната част на крайбрежието. Но Струан и джонките, приютени в Хонконг, спокойно понесоха игрите на времето. Когато бурята утихна, Струан обиколи острова с кораба си и го картографира. Бе запазил сведенията в ума си и тайно бе почнал да съставя план.

И сега, когато си наш, мога да вървя, помисли той с нарастващо вълнение. Чакаше го Парламентът.

От години Струан знаеше, че единственият начин да защити „Ноубъл хаус“ и новата колония минава през Лондон. Истинското седалище на властта на този свят бе Парламентът. Като член на Парламента, закрилян от силата на огромното състояние, предоставено от „Ноубъл хаус“, той щеше да прави външната политика за Азия и щеше да бъде шеф на Лонгстаф. Така де.

Няколко хиляди лири ще те вкарат в Парламента, каза си той. Повече няма да действаш чрез други. Сега ще можеш да го направиш сам. Да, наистина най-сетне, млади момко! Само няколко години и – благородник. После – в кабинета. И накрая, най-накрая, о, Господи! – ще определям политиката за колониите и Азия и „Ноубъл хаус“ ще пребъде през времето!

Роб го наблюдаваше. Той осъзнаваше, че е забравен, но нямаше нищо против. Обичаше да наблюдава брат си, когато мислите му го отнасяха надалеч. Когато лицето на тай-пана омекна, а очите му загубиха обичайната си хладна зеленина, когато въображението му го носеше на крилата на мечтите, които, той добре разбираше, никога не би могъл да сподели, Роб го почувства много близък. Беше в безопасност.

Струан наруши мълчанието:

– След шест месеца ти ще бъдеш тай-панът.

Стомахът на Роб се преобърна. Паника го обзе.

– Не. Не съм готов.

– Готов си. Само в Парламента мога да защитя нас и Хонконг.

– Да – каза Роб. После добави, като се опитваше да овладее гласа си. – Но бяхме го мислили за след известно време – да речем, година – две. Тук има още много да се направи.

– Ти можеш да го направиш.

– Не.

– Можеш. А и не бива да се съмняваме в Сара, Роб.

Роб погледна към „Рестинг клауд“, техния базов кораб, където временно живееха жена му и децата му. Той знаеше, че Сара е по-амбициозна от него.

– Не го искам още. Има време.

Струан се замисли за времето. Не съжаляваше за годините, прекарани в Ориента, далеч от дома. Далеч от жена му Роналда и децата Кълъм, Йън, Личи и Уинифред. Той би искал да са заедно, но Роналда мразеше Ориента. Бяха се оженили в Шотландия, когато той бе на двадесет, а Роналда на шестнадесет години, и незабавно се бяха отправили към Макао. Първото им дете – момче – бе умряло при раждането, а когато на следващата година се роди синът им Кълъм, той също се оказа болнав. Така че Струан изпрати семейството си в родината. На всеки три – четири години ги навестяваше. Месец – два бяха заедно в Глазгоу. После се завръщаше в Ориента, защото имаше много за довършване и „Ноубъл хаус“ трябваше да се доизгради.

Не съжалявам нито за миг, каза си той. Нито за миг. Мъжът трябва да си премери силите със света и да види дали го бива. Но това ли е целта на живота? И все пак, макар че Роналда е толкова сладка и съм луд по децата си, мисля, че мъжът трябва да следва дълга си. За това ли се раждаме? Какво ли щеше да стане, ако собственикът на земите на клана Струан не бе обсебил всичко, не бе оградил земите – не беше ни изхвърлил – нас, роднините му! Нас, които от поколения бяхме обработвали тези земи. Може би даже щях да съм доволен, че съм шотландски фермер, какъвто беше и баща ми. Но не, той съсипа клана, изпрати ни в бордеите на Глазгоу и взе цялата земя за себе си, за да стане граф Струан. И тъй като почти умирахме от глад, аз отидох в морето и „джос“ ни спаси. Сега семейството ни се оправи. Всички до един. Защото избрах морето. И защото „Ноубъл хаус“ трябваше да съществува.

Много бързо Струан бе научил, че парите са сила. И той щеше да употреби силата си да разори графа на Струан и да откупи част от земите на клана. Не съжаляваше за нищо в живота си. Бе открил Китай и Китай му даде онова, което родината никога не успя. Не само богатство – богатството като самоцел е непристойно. Но друго бе богатство и цел за осъществяване, на която то да помага. Той имаше дълг към Китай.

Разбираше, че макар да отидеше в родината, да станеше член на Парламента и министър на кабинета, да разореше графа и да закрепеше здраво Хонконг – този бисер в короната на Британия, – той щеше да се върне. Защото истинската му цел – тайна за всички останали, почти тайна и за самия него през по-голямата част от времето – щеше да отнеме години, докато се осъществи.

„Времето никога не стига.“ Той погледна към извисяващата се планина. Ще я наречем Върха, помисли си той отнесено и отново усети същото внезапно чувство, че островът го мрази и иска той да умре. Той почти можеше да усети омразата да се сгъстява около него и се запита, объркан и смутен, защо?

– След шест месеца ти ще управляваш „Ноубъл хаус“ – повтори той, този път категорично.

– Не мога. Няма да мога сам.

– Един тай-пан винаги е сам. Това му е и хубавото, и лошото. – Над рамото на Роб той видя, че боцманът приближава. – Кажете, мистър Макей?

– Моля за извинение, сър. Да почваме ли? – Макей беше нисък, набит мъж, с коса, оплетена на тънка миша плитчица.

– Да. И двойна дажба на всички помощници. Наредете нещата, както се уговорихме.

– Веднага, веднага, сър. – Макей бързо се отдалечи. Струан отново се обърна към Роб и Роб усещаше само, че необикновените зелени очи като че ли изливат светлина върху него.

– Към края на годината ще пратя Кълъм. Тогава ще е завършил университета. Йън и Личи ще постъпят във флота, а после и те ще дойдат. Дотогава твоето момче Роди ще е достатъчно израсло. Слава богу, имаме достатъчно синове да ни заместят. Избери си един от тях, който ще те смени. Тай-панът винаги трябва да избира кой ще го наследи и кога. – После решително обърна гръб на континентален Китай и отсече: – Шест месеца!

Роб го наблюдаваше, докато се отдалечи, с внезапна омраза – към него, към себе си, към острова. Знаеше, че ще се провали като тай-пан.

* * *

– Ще пийнете ли с нас, господа? – беше се обърнал Струан към група търговци. – Един тост за нашия нов дом? Има бренди, ром, бира, бяло сухо испанско вино, уиски и шампанско. – Той посочи към голямата си лодка, откъдето хората му разтоварваха бъчонки и подреждаха маси. Други залитаха под огромни количества студено печено месо: пилета и свински бутове, двадесет прасенца сукалчета и половин теле, а също и множество хлябове, студени пайове с осолено свинско, купи със студено зеле, приготвено с тлъсти резени шунка, и гроздове банани от Кантон, и пайове с консервирани плодове, и чаши от фино стъкло, оловни халби и дори качета с лед – за бутилките шампанско, които гемии и клипери бяха докарали от север.

– Всеки, който е гладен, ще намери нещо по вкуса си.

Разнесоха се възгласи на одобрение и търговците започнаха да се разполагат около масите. Когато всеки имаше чаша или халба в ръка, Струан вдигна своята:

– Тост, господа!

– Ще пия с вас, но не за тая скапана скала. Ще пия за вашата гибел – каза Брок, като вдигна халба с ейл. – Пък после, като размисля, може да пийна и за мизерната ви скала. И даже ще я кръстя Прищявката на Струан.

– Да, островът действително е малък – отговори Струан.

– Но е достатъчно голям за Струан, хората му и за останалите търговци в Китай. Но дали е достатъчно голям за Струан и Брок едновременно – това вече е друг въпрос.

– Ще ти кажа нещо умно, Дърк, стари друже: целият Китай да върви по дяволите! – Брок пресуши халбата си и я прати към вътрешността на острова. После надменно се отправи към своята лодка. Неколцина от търговците го последваха.

– Честна дума, отвратителни обноски – каза Куанс. После извика сред разразилия се смях: – Хайде, тай-пан, тостът! Мистър Куанс чувства безсмъртна жажда! Нека направим историята!

– Извинете ме, мистър Струан – каза Хорацио Синклер. – Няма ли да е по-добре преди тоста да изразим благодарността си на Господа за милостите, с които ни обсипа днес?

– Разбира се, млади момко. Глупаво е от моя страна да забравя. Ще прочетеш ли молитвата?

– Преподобният Маус е тук, сър.

Струан се поколеба, хванат натясно. Погледът му изучаваше младия мъж, като одобряваше тънкия хумор, който се таеше в куршуменосивите му очи. После каза високо:

– Къде сте, отче Маус? Да се помолим.

Маус се извисяваше над търговците. Той колебливо се раздвижи до масата, постави на нея празната си чаша, като си даваше вид, че винаги е била празна. Мъжете свалиха шапки и зачакаха гологлави на студения вятър.

Брегът утихна. Струан погледна нагоре, към подножието на хълмовете, където се намираше една могила. Там щеше да бъде черквата. Във въображението си той можеше да съзре и черквата, и града с кейовете, складовете, къщите и градините. Голямата къща, където тай-панът щеше да дава приеми поколения наред. Домовете на служителите на компанията и техните семейства. И на любовниците им. Той се сети за сегашната си любовница Чънг-Джен Мей-мей. Бе купил Мей-мей преди пет години, когато тя бе на петнадесет и бе още недокосвана.

Айейа, си каза щастливо той, като използва един от нейните изрази на кантонски диалект, който предаваше удоволствие или гняв, или неудоволствие, щастие или безпомощност в зависимост от тона, с който биваше изречен. Ако имаше жени тигрици, това бе тя.

– Мили боже на яростните ветрове и прибоя и на красотата на любовта, боже на големите кораби и на Полярната звезда, и на красотата на дома. Господ и Отец на детето Христос, сведи поглед към нас и ни съжали! – Със затворени очи Маус издигна нагоре ръце. Гласът му бе дълбок и силата на копнежа му ги завладя. – Ние сме синове на човеци и нашите бащи се тревожат за нас, както ти се тревожиш за благословения Твой син Исус Христос. Светците ги разпъват на земята, а грешниците се множат. Ние се любуваме на красотата на цветето, но не Те съзираме. Мерим сили с господарите ветрове, а не Те разпознаваме. Браздим необятните океани, а не Те чувстваме. Жънем земните плодове, а не Те докосваме. Ядем и пием, а пак не Те вкусваме. Ти си всичките тези неща, взети заедно, и много повече. Ти си Бог, а ние сме люде… – Той прекъсна, лицето му се сгърчи, докато се бореше с агонизиращата си душа. – О, Господи, прости греховете ми. Нека изкупя слабостта си, като покръстя езичниците. Нека бъда мъченик за Твоето свято дело. Направи от това, което съм, онова, което бях…

Но Волфганг Маус знаеше, че няма връщане назад, че в мига, когато започна да служи на Струан, благодатта го беше напуснала и желанията на плътта го бяха обсебили. Може би, о, Господи, това, което извърших, бе правилно. Нямаше друг път, който да ме доведе в Китай.

Той отвори очи и безпомощно се огледа наоколо.

– Съжалявам. Простете ми. Не мога да намеря думите. Чувствам ги – велики слова, които биха ви накарали да Го познаете така, както някога Го познавах аз – но вече не мога да изрека словата. Простете ми. О, Господи, благослови този остров! Амин.

Струан взе една голяма чаша уиски и я подаде на Маус.

– Мисля, че го каза много добре! А сега тост, господа. За кралицата!

Те пиха и когато чашите бяха пресушени, Струан нареди да ги напълнят отново.

– С ваше позволение, капитан Глесинг, бих искал да предложа по глътка на хората ви. И на вас, разбира се. Тост за най-новата придобивка на кралицата. Днес вие влязохте в историята – извика той към търговците. – Да почетем и капитана. Хайде да наречем този бряг Глесинг пойнт.

Отекна вик на одобрение.

– Назоваването на острови или части от тях е в пълномощия – на старшия офицер – каза Глесинг.

– Ще спомена това пред Негово превъзходителство.

Глесинг отривисто кимна и нареди на полицейския офицер: