Текст книги "Тай-пан"

Първа глава

– Гръм да го порази тоя вонящ остров! – изрече Брок, като оглеждаше брега и възвишенията наоколо. – Цял Китай да е в краката ни и всичко, което вземаме, е тая ялова, подгизнала скала.

Той стоеше на самия бряг заедно с още двама търговци. Около тях, разпръснати на групички, се бяха събрали още търговци и офицери от експедиционните сили. Те всичките стояха в очакване офицерът от Кралската марина да открие церемонията. Почетен караул от двадесет пехотинци се бе изпънал в две стройни редици до пилона: аленото на униформите им бе като ярко петно сред насъбралите се.

– Трябваше да вдигнат знамето в осем часа – каза Брок с глас, дрезгав от нетърпение. – Защо, по дяволите, се мотаят?

– Лош знак е да се ругае във вторник, мистър Брок – каза Джеф Купър. Той бе американец от Бостън, кльощав, гърбонос, облечен в черен сюртук, филцовият му цилиндър бе килнат под самодоволен ъгъл. – Много лош.

Търговският съдружник на Купър, Уилф Тилмън, леко се напрегна, долавяйки скритото острие в носовия изговор на по-младия мъж. Самият той бе нисък и грубоват. Родом бе от Алабама.

– Ще ти го кажа направо, че цялото туй цвъкнато от муха тук е лош знак! – каза Брок. За „знак“ той употреби китайската дума „джос“, която означаваше Късмет и Съдба, Бог и Дявол едновременно.

– По-добре да не е, сър – каза Тилмън. – Бъдещето на търговията ни с Китай сега е тук – за зло или добро.

Брок го изгледа отвисоко.

– Хонконг няма бъдеще. Туй, което ви трябва, са отворените китайски пристанища на континента, и ти го знаеш, пусто да остане!

– Пристанището тук е най-доброто в тези води – рече Купър. – Има достатъчно място да ремонтираме и почистваме корабите си. Достатъчно място за домовете и складовете ни. И най-важното – никакво китайско вмешателство.

– Една колония трябва да има орна земя и селяни, които да я работят, мистър Купър. И изгода – добави нетърпеливо Брок. – Обиколих навсякъде, както и ти. Нищо няма да се хване тук. Няма ниви, – няма потоци, няма пасища. Тъй че няма да има нито месо, нито картофи. Всичкото, дето ще ни трябва, ще идва по море. Помисли колко ще струва. Даже риболовът е скапан. И кой ще плаща за издръжката на Хонконг, а? Ние и нашият занаят, пусто да остане!

– О, значи такава колония ви се ще, мистър Брок? – запита Купър.

– Мислех, че Британската империя – той бързо плю по посока на вятъра – си има доста такива колонии.

Ръката на Брок се стрелна към ножа.

– Плюеш да си прочистиш гърлото или на Британската империя?

Тайлър Брок наближаваше петдесетте. Беше едър едноок мъж, твърд и неизменен като железарията, която на младини бе принуден да предлага от врата на врата в Ливърпул, и силен и опасен като въоръжените търговски кораби, където бе намерил убежище, за да стигне до „Брок и синове“ – компанията, която оглавяваше. Облеклото му бе богато, а ножът, втъкнат в колана – инкрустиран със скъпоценни камъни. Брадата му побеляваше, както впрочем и косата му.

– Студеничко е днес, мистър Брок – каза бързо Тилмън, вътрешно ядосан от невъздържания език на младия си съдружник. С Брок човек не биваше да си играе, а те все още не можеха да си позволят открита вражда с него. – Ветрецът хапе, а, Джеф?

Купър бързо кимна, без да сваля поглед от Брок. Той нямаше нож, но в джоба му кротуваше един малък „дилинджър“. Висок бе колкото Брок, но беше по-лек и не се страхуваше.

– Ще ти дам един съвет, мистър Купър – каза Брок. – Ти по-добре недей плю, като споменаваш Британската империя, че някой, току-виж, те разбрал погрешно.

– Благодаря, мистър Брок. Ще го запомня – отвърна Купър небрежно. – И аз ще ви дам един съвет: не е хубаво да се ругае във вторник.

Брок потисна гнева си. Един ден щеше да види сметката на „Купър – Тилмън“ и тяхната компания – най-голямата сред американските компании в Китай. Но сега се нуждаеше от съюзничество с тях – срещу Дърк и Роб Струан. Брок проклинаше съдбата. „Джос“ бе направил от „Струан и компания“ най-голямото предприятие в Азия.

Беше толкова богато и влиятелно, че останалите търговци в Китай благоговейно, но и със завист го бяха нарекли „Ноубъл хаус“ Господарският дом. Господарски, защото бе пръв по богатство, по големина, по майсторство в занаята, по броя на клиперите, но главно, защото Дърк Струан беше тай-пан – най-големият от всички тай-пани в Азия. И пак „джос“ бе лишил Брок от едното му око преди седемнадесет години – точно в годината, в която Струан бе положил основите на империята си.

Случи се недалеч от остров Чъшан, който се намира точно на юг от огромното пристанище Шанхай, близо до устието на могъщата река Яндзъ. Брок се бе промъкнал през мусоните с огромен товар опиум. Дърк Струан, който също караше опиум, бе изостанал с няколко дни. Брок пръв бе стигнал в Чъшан, бе пласирал товара и бе готов да потегли обратно, като с радост си мислеше, че сега Струан ще трябва да продължи на север, да пробва нови места, да поема нови рискове. Брок бързаше на юг към къщи – към Макао – със сандъци, натъпкани със сребърни слитъци, а бурните ветрове – зад гърба му. Тогава откъм Китайските морета внезапно го бе връхлетяла силна буря. Китайците наричаха тези бури тай-фунг – господарите ветрове. Търговците им викаха тайфуни. Те бяха живият ужас.

Тайфунът бе сплескал безмилостно кораба на Брок, а самият той се оказа приклещен от падащите мачти и спардека. Един разсечен фал, понесен от ветровете, го беше ударил, докато лежеше безпомощен. Хората му го бяха освободили, но едно откъснато въже със скоба на края вече бе избило лявото му око. Корабът бе силно наклонен на една страна и той им помогна да отсекат такелажа и спардека, които отплаваха в морето, и по някакво чудо корабът се изправи. Едва тогава изля бренди в кървящата кухина. Още помнеше болката.

И сега той си спомни как се появи в пристанището дълго след като го бяха обявили за изчезнал: хубавият му тримачтов клипер представляваше една развалина, шевовете целите бяха в пробойни. Бе останал без мачти, без такелаж, без мачтите, топовете и барута за тях, бе събрал екипаж, заплатил загубите и закупил товар опиум, цялата печалба от курса се бе стопила.

Струан се бе оказал сред същия тайфун в една гемия – корабче с китайски корпус, но с английски такелаж – която се използваше за контрабанда по крайбрежието при хубаво време. Но Струан бе незасегнат от бурята и елегантен и неуязвим, както винаги, чакаше на дока да поздрави Брок: особените му зелени очи гледаха подигравателно.

Дърк и проклетият му късмет, помисли си Брок. „Джос“, който бе позволил на Дърк на превърне оная воняща гемия във флот клипери и стотици гемии, в складове и слитъци сребро в изобилие. В богопротивния „Ноубъл хаус“. Съдбата бе изтикала „Брок и синове“ на позорното второ място. Второ. И освен това, помисли си той, късметът му бе помогнал да се сдуши с нашия непоносим бъзлив пълномощник, почитаемия богоненавистен Лонгстаф, през всичките тези години. И сега пак заедно ни продадоха.

– Гръм да го удари тоя Хонконг! И Струан заедно с него!

– Ако не беше планът на Струан, нямаше да спечелите войната толкова лесно – каза Купър.

Войната бе започнала преди две години в Кантон, когато китайският император, твърдо решен да прогони европейците, се бе опитал да прекрати контрабандата на опиум, която бе основното в британската търговия. Вицекралят Линг бе обкръжил чуждестранното селище в Кантон с войниците си и искаше да му се предадат всичките сандъци с опиум в Азия като откуп за живота на беззащитните английски търговци. Накрая бяха предадени и унищожени двадесет хиляди сандъка с опиум и на англичаните бе разрешено да се оттеглят на Макао. Но британците не можеха да преглътнат леко каквото и да било вмешателство в търговията им или пък заплахи към сънародниците им. Преди шест месеца британските експедиционни сили бяха пристигнали в Ориента и официално бяха поставени под юрисдикцията на флотския кралски интендант Лонгстаф.

Но Струан беше онзи, който замисли вдъхновения план да се заобиколи Кантон, където се бе забъркала цялата каша, и вместо това експедиционните сили да бъдат изпратени на север към Чъшан. Разсъжденията на Струан бяха, че този остров лесно ще бъде завладян без загуби, защото китайците бяха безпомощни срещу която и да било европейска армия или флот. Като оставеха малочислена задържаща сила при Чъшан и няколко кораба, които да блокират Яндзъ, експедиционните сили можеха да отплават на север към устието на река Пей Хо и да застрашат Пекин, столицата на Китай, която бе само на сто мили нагоре по течението. Струан знаеше, че само непосредствена заплаха би заставила императора незабавно да моли за мир. Превъзходна разработка. И бе осъществена блестящо. Експедиционните сили бяха пристигнали в Ориента през юни. През юли Чъшан бе вече превзет. През август те бяха пуснали котва недалеч от Пей Хо. Две седмици по-късно императорът бе изпратил представител да преговаря за мир. Това бе първият случай в историята, когато китайски император официално бе признал европейска нация. И войната бе приключила почти без загуби и за двете страни.

– Лонгстаф постъпи много умно, като възприе плана – каза Купър.

– Всеки, който търгува с Китай, знае как да постави китайчугите на колене – каза Брок с груб тон. Той бутна цилиндъра си назад и отпусна превръзката на окото си. – Но защо Лонгстаф и Струан се съгласиха да водят преговорите чак в Кантон, а? Всеки глупак знае, че „да преговаряш“ за китайците значи да печелиш време. Трябваше да си останем на Север при Пей Хо, докато мирът бъде подписан. Ама не, ние връщаме флота и последните шест месеца чакаме ли, чакаме ония смотани кучи синове да седнат да подпишат. – Брок плю. – Тъпо, страхотно тъпо. И цялото пилеене на време и пари затая смрадлива скала. Трябваше да си оставим Чъшан. Ей това е остров, дето си заслужава да го имаш.

Чъшан бе дълъг двадесет мили и широк десет, земята му бе плодородна и богата, с добро пристанище и дори имаше голям град – Тинчай.

– Там има къде да се разгърне човек. И още, оттам три или четири фрегати могат да блокират Яндзъ, докато си свалиш шапката. А който държи тази река, има контрол над сърцето на Китай. Там трябваше да се заселим, пусто да остане!

– Все още държите Чъшан, мистър Брок.

– Ъхъ. Ама ще го върнат според съглашенията по оня гнусен договор, тъй че няма да е наш.

Той затропа с крака срещу усилващия се вятър.

– Може би трябва да споделите това с Лонгстаф – каза Купър. – Той възприема съвети.

– Но не и моите. И ти много добре го знаеш. Ала ще ти кажа, че когато Парламентът узнае за договора, някой ще си изпати, обзалагам се.

Купър запали пура.

– Склонен съм да се съглася. Договорът е един изумителен документ, мистър Брок. За днес и за този век, когато всяка европейска сила граби земи и жадува за власт.

– Да не би Съединените щати не го правят, а? – Лицето на Брок се изпъна. – Ами вашите индианци? А сделката с Луизиана? Испанска Флорида? Хвърлили сте око на Мексико и на руската Аляска. Последните сведения казват, че даже се опитвате да пипнете Канада. А?

– Канада е американска, не английска. Ние няма да се бием за Канада – ще я присъединим по нейно собствено желание – каза Купър, като се мъчеше да прикрие безпокойството си. Той подръпна дългите си рошави бакенбарди и загърна сюртука си по-плътно около раменете срещу острия вятър. Знаеше, че един сблъсък с Британската империя в този момент би бил катастрофален и щеше да съсипе „Купър – Тилмън“. Проклетите войни. И все пак той разбираше, че Щатите ще трябва да се бият за Мексико и Канада, освен ако не се намереше друго разрешение. Точно както Британската империя бе принудена да воюва с Китай.

– Няма да има война – каза Тилмън, като дипломатично се опита да успокои Купър. Той въздъхна и пожела да си беше у дома, в Алабама. Там може да бъдеш джентълмен, помисли той. Там не е необходимо да имаш вземане – даване с проклетите британци всеки божи ден или пък да общуваш с такива богохулстващи, сквернословни мерзавци като Брок, с такъв жив дявол като Струан – или дори с такъв буен младеж и старши съдружник като Джеферсън Купър, който си мисли, че Бостън е пъпът на света. – А тази война, за зло или за добро, свърши.

– Помни ми думите мистър Тилмън! – рече Брок. – Тоя скапан договор няма да донесе добро нито на нас, нито на тях. Трябваше да си задържим Чъшан и да разкрием пристанища в самия Китай. След няколко седмици пак ще се бием. През юни, когато вятърът е благоприятен и времето е благоприятно, флотът пак ще трябва да отплавана север към Пей Хо. И ако пак се бием, как ще съберем тазгодишния чай и коприна? Миналата година почти не се търгуваше заради войната, по-миналата година пък изобщо нямаше търговия, а и ни обраха целия опиум до шушка. Само от мене взеха осем хиляди сандъка. Това ми струваше два милиона таела сребро. В брой.

– Тия пари не са загубени – каза Тилмън. – Лонгстаф ни нареди да ги дадем. Да откупим живота си. Той ни даде документ от името на британското правителство. А в документа има клауза. Да се изплатят шест милиона таела сребро.

Брок грубо се изсмя.

– И ти си мислиш, че Парламентът ще уважи документа на Лонгстаф? Че нали всяко правителство ще бъде изритано в мига, в който поиска мангизи да плаща за опиум? А що се отнася до шестте милиона – те ще платят разходите по войната. Познавам Парламента по-добре от вас. Моят съвет е да пиете една студена вода с вашите шест милиона. Тъй че ако и тази година има война, всичките ще се разорим. Вие, аз, всеки, който търгува с Китай. И даже проклетият „Ноубъл хаус“.

Брок грубо се изсмя.

Той измъкна часовника си. Церемонията трябваше да започне преди час. Времето лети, помисли си той. Да, ама не против „Брок и синове“, да му се не види. Дърк бе имал период на сполука в продължение на седемнадесет години. Бе време нещо да се промени.

Брок се наслаждаваше на мисълта за втория си син – Морган, който умело и безскрупулно бранеше интересите им в Англия. Той се питаше дали Морган бе успял да намали влиянието на Струан в Парламента и в банкерските среди. „Ще те съсипем, Дърк, – помисли той, – и Хонконг заедно с теб.“

– Защо, по дяволите, се бавят? – попита той и забърза към флотския офицер, който крачеше напред – назад близо до пехотинците.

– Какво ти става, Джеф? Знаеш, че е прав за Хонконг – каза Тилмън. – Трябва да бъдеш по-внимателен, а не да го дразниш.

Купър леко се усмихна.

– Брок е тъй дяволски самоуверен. Просто не можах да се сдържа.

– Ако Брок се окаже прав дори за половината от нашите милиони, ние сме разорени.

– Да. Но Струан ще загуби десет пъти повече, ако парите не бъдат изплатени. Ще му ги дадат, не се бой. Така че и ние ще получим своето.

Купър погледна след Брок.

– Как мислиш, дали знае за сделката ни със Струан?

Тилмън сви рамене.

– Не знам. Но Брок е прав за договора. Глупав е. Солен ще ни излезе.

През последните три месеца „Купър – Тилмън“ бяха действали като тайни агенти на „Ноубъл хаус“. Британските военни кораби завършваха блокадата на Кантон и Перлената река и на английските търговци бе забранено да търгуват. Лонгстаф – по заповед на Струан – бе наложил ембарго като допълнителна мярка, която да ускори сключването на мирния договор, като знаеше, че складовете в Кантон пращят от чай и коприна. Но тъй като Америка не бе обявила война на Китай, американските кораби можеха свободно да преминават през блокадата и да вирят нос пред военните кораби. Така че „Купър – Тилмън“ бяха закупили четири милиона паунда чай от Чен-Дзъ Джин Арн, или Джин-куа, както му беше прякорът – най-богатият от китайските търговци, и го бяха доставили в Манила, най-вероятно на испански търговци. Местният испански представител срещу значителен подкуп бе издал необходимите разрешителни за внос и износ и чаят – без мито – бе прехвърлен на клиперите на Струан и бързо отправен в Англия. Сметката на Джин-куа бе уредена с един товар опиум, доставен тайно от Струан някъде нагоре по крайбрежието. Съвършен план, помисли си Купър. Всеки получава своето и се сдобива със стоките, с които иска да търгува. Но бихме могли да натрупаме състояние, ако наши кораби можеха да доставят чая направо в Англия. И той изруга Британския закон за корабоплаването, който забранява на неанглийски кораби да превозват стоки до английски пристанища. Дявол ги взел – та те притежават света!

– Джеф!

Купър проследи погледа на партньора си. За момент не можа да долови какво точно го кара да види Тилмън в стълпотворението на пристанището. След това видя голямата лодка да се отделя от флагмана и в нея високия червенокос шотландец, който имаше такава власт, че можеше да върти Парламента на пръста си в съответствие с целите си и дори да въвлече най-великата нация на света във война.

– Прекалено би било да се надяваме, че Струан ще се удави – каза Тилмън.

Купър се разсмя.

– Не си прав за него, Уилф. Както и да е, морето няма да посмее.

– Може и да посмее, Джеф. Има достатъчно време. В името на всичко свято.

* * *

Дърк Струан стоеше на носа на голямата лодка, която мощно пореше вълните. И макар да бе закъснял вече за церемонията, не караше гребците си да бързат. Знаеше, че няма да започнат, преди да е пристигнал.

Лодката беше на триста ярда от брега и викът на боцмана „Греби! Греби!“ се разнасяше приятно из свежия североизточен мусон. Далеч отгоре вятърът набираше сила и гонеше купестите облаци през континента над острова към океана отвъд.

Пристанището бе претъпкано с кораби, всичките британски, с изключение на няколко американски и португалски съда – търговски кораби от всякакъв вид и размер. Преди войната търговските съдове щяха да пуснат котва край Макао – малкото португалско пристанище на ръба на континента, четиридесет мили на югозапад през гигантското устие на Перлената река. Или пък недалеч от остров Уампоа, на тринадесет мили южно от Кантон. Това бе най-близкото място, до което европейски кораб, независимо от националността му, биваше допускан да доближи Кантон според китайските закони. С императорски декрет цялата търговска дейност на европейците спираше пред този град. Легендата говореше, че зад стените му живеят повече от милион китайци. Но нито един европеец не можеше да го потвърди, тъй като не е бивал допускан до улиците му.

От дълбока древност китайците имаха сурови закони, които изключваха присъствието на европейци в тяхната страна. Закостенялото китайско законодателство, ограничението на свободата на европейците да пътуват където си искат и да търгуват както си искат бяха причината за войната.

Докато голямата лодка се плъзгаше покрай един търговски кораб, няколко деца махнаха ръка на Струан и той им отвърна. Ще бъде хубаво децата най-сетне да имат собствен дом, на собствена земя – помисли той. Когато войната започна, всички британски граждани бяха евакуирани на кораби за безопасност. Те бяха приблизително сто и петдесет мъже, шестдесет жени и осемдесет деца. Някои семейства не бяха слизали от корабите почти година.

Търговските кораби бяха заобиколени от военните кораби на британските експедиционни сили: линейни кораби с по седемдесет и четири, четиридесет и четири и двадесет и два топа, бригове, фрегати – само малка част от най-могъщата флота, която светът някога бе познавал. Там бяха и дузина транспортни кораби с четири хиляди британски и индийски войници на борда – част от най-силната армия на земята.

И сред тези кораби се намираха прекрасните клипери за опиум с наклонени мачти, най-бързите кораби, които някога са били строени.

Струан усети тръпка на вълнение, докато оглеждаше острова с надвисналата планина, която се издигаше на 1800 фута, почти отвесно от морето.

Той никога не бе стъпвал на острова, макар да знаеше за него повече от всеки друг. Беше се заклел да не стъпва на брега, докато островът не стане британска собственост. Доставяше му удоволствие да бъде толкова високомерен. Но това не беше му попречило да изпрати няколко от капитаните си и по-малкия си брат Роб на брега да проучат острова. Той познаваше рифовете и скалите, хълмовете и долините и знаеше къде ще построи складовете си и Голямата къща и откъде ще минава пътят.

Той се извърна да погледне своя клипер „Китайски облак“ с двадесет и два топа. Всичките клипери на „Струан и компания“ включваха в имената си думата „клауд“ (облак) – в чест на майката на Струан от рода Маклауд, която бе починала преди години. Моряците боядисваха и лъскаха съда, който вече почти светеше. Топовете бяха прегледани, такелажът – изпробван. Британското знаме гордо се вееше на кърмата, флагът на компанията плющеше на бизан-мачтата.

Флагът на „Ноубъл хаус“ представляваше червения кралски лъв на Шотландия, преплетен със зеления императорски дракон на Китай. Той се развяваше над двадесет въоръжени клипера, пръснати из океаните на света, над стотици въоръжени бързоходни лодки, които контрабандираха опиум нагоре по крайбрежието. Той се вееше над три огромни плаващи бази за складиране на опиум – с преправени корпуси на търговски кораби, които сега стояха на котва в пристанището на Хонконг. Развяваше се и над „Рестинг клауд“ – един просторен, почти неподвижен съд, където бе разположен щабът му и имаше трезори, кантори, луксозни апартаменти и трапезарии.

„Ти си един наистина красив флаг“, помисли си с гордост Струан. Първият кораб, над който се беше развял този флаг, бе една натоварена с опиум пиратска лорча, която бе завладял със сила. По крайбрежието се подвизаваха пирати и корсари, а китайските и португалските власти предлагаха щедри премии в сребро за унищожаването им. Когато ветровете не бяха благоприятни за контрабанда на опиум или когато нямаше опиум за продан, той прочистваше Китайските морета. Слитъците сребро, които получаваше от тях, влагаше в опиум.

„Проклетият опиум“, помисли си той. Но знаеше, че животът му е неумолимо обвързан с опиума и че без него нямаше да има нито „Ноубъл хаус“, нито Британската империя.

Причината можеше да се проследи до 1699 г., когато първите британски кораби мирно търгуваха с Китай, докарваха коприна и за първи път несравнимата трева, наречена „чай“, която единствен в света Китай произвеждаше евтино и в изобилие. В замяна императорът приемаше само сребърни слитъци. И тази стратегия се бе наложила оттогава нататък.

За около петдесет години чаят бе се превърнал в най-популярната напитка в западния свят и особено в Британия, водещата търговска нация в света. За седемдесет години чаят бе станал единственият и най-съществен източник на вътрешно данъчно облагане за британското правителство. За един век изтичането на ценни метали към Китай бе изчерпало британската хазна до критичната точка и неравностойната размяна чай срещу сребро можеше да предизвика национална катастрофа.

В продължение на повече от век британската Остиндийска компания – гигантска получастна, полудържавна фирма, която притежаваше с указ на парламента абсолютен монопол върху търговията с Индия и Азия – бе предлагала какво ли не с нарастващо отчаяние: изделия от памук, тъкачни станове, дори топове и кораби – вместо слитъци сребро. Но императорите царствено отказваха. Те считаха, че Китай сам може да задоволява нуждите си, отнасяха се с презрение към „варварите“, както наричаха всички, които не бяха китайци, и се отнасяха към всички държави на земята не по-различно, отколкото към васалните на Китай държави.

Тогава, преди тридесет години, един британски търговски кораб – „Вейгрънт стар“ – бе отплавал нагоре по Перлената река и бе пуснал котва недалеч от остров Уампоа. Тайният му товар бе опиум, който Британски Бенгал произвеждаше евтино и в изобилие. Въпреки че опиумът се използваше в Китай от векове – но само от извънредно богатите и от жителите на провинция Юнан, където макът също вирееше, – той се внасяше контрабандно в страната. Остиндийската компания тайно бе издала разрешение на капитана на „Вейгрънт стар“ да предлага опиум. Но само срещу сребро. Китайската търговска гилдия, която според императорски декрет бе монополизирала цялата търговия със Запада, закупи товара и тайно го препродаде с огромна печалба. Капитанът на „Вейгрънт стар“ като частно лице бе обменил среброто в представителството на компанията в Кантон и бе получил печалбата си в банкови книжа за Лондон, след което се бе втурнал обратно към Калкута за нова партида опиум.

Струан добре си спомняше „Вейгрънт стар“. Той беше каютен прислужник на борда му. На този кораб той бе станал мъж – и бе видял Азия. И беше се заклел да смаже Тайлър Брок, който по онова време бе трети помощник-капитан на „Вейгрънт стар“.

Тогава Струан беше на дванадесет години, а Брок – на осемнадесет и много як. Брок го бе възненавидял от пръв поглед и му доставяше удоволствие да му намира кусури, да му намалява дажбите храна, да му възлага извънредни вахти, да го праща горе, на реите, в бурно време, като му се присмиваше и го дразнеше. Най-незначителен пропуск – и Струан биваше завързван за мачтата и налаган с камшика.

Струан беше изкарал две години на „Вейгрънт стар“. После една нощ тя заседна на един риф в пролива Малака, разби се и потъна. Струан бе се добрал до брега с плуване и се отправи към Сингапур. По-късно узна, че Брок също е оцелял и това го накара да се почувства особено щастлив. Той жадуваше за отмъщение – и то когато и както той прецени.

Струан бе постъпил на друг кораб. По онова време Остиндийската компания тайно снабдяваше с разрешителни мнозина внимателно подбрани, независими капитани търговци и продължаваше да им продава преимуществено бенгалски опиум по специални цени. Компанията бе започнала да реализира огромни печалби и да трупа грамадни количества сребърни слитъци. Китайската търговска гилдия и мандарините затваряха очи пред тази незаконна търговия, тъй като те също страхотно се обогатяваха. И защото тези приходи бяха тайни, не бяха обхванати от данъци.

Опиумът се превърна в основен предмет на външната търговия. Компанията бързо монополизира световните доставки на опиум извън провинция Юнан и Отоманската империя. За двадесет години среброто, разменено срещу контрабанден опиум, се изравни по количество със среброто, което съставляваше дълговете за чай и коприна.

Най-сетне размяната се балансира. После излезе от равновесие, защото китайските потребители бяха двадесет пъти повече от западните. Започна такова потресаващо изтичане на сребро от страната, каквото дори Китай не можеше да си позволи. Компанията предложи други стоки за размяна, за да задържи процеса. Но императорът остана непреклонен: сребро срещу чай.

Когато стана на двадесет години, Струан вече бе капитан – собственик на кораб в опиумния бранш. Брок бе главният му съперник. Те безмилостно се конкурираха. В продължение на шест години Струан и Брок владееха търговията.

Контрабандистите на опиум станаха известни под името търговци в Китай. Те бяха една безстрашна, издръжлива, жизнена група от капитани, индивидуалисти, собственици на кораби – англичани, шотландци и неколцина американци, – които небрежно водеха малките си корабчета из непознати води към неизвестни опасности. Такъв бе стилът на живот. Те излизаха в морето да водят мирна търговия – да правят пари, а не завоевания. Но ако попаднеха във враждебни води или се натъкнеха на враждебни действия, корабите им ставаха бойни кораби. И ако не воюваха добре, корабите им изчезваха и скоро потъваха в забрава.