Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 52 страниц)

Той седна и вдигна чашата със заровете.

– Четири игри. После ще спим. Предстои ни дълга нощ. – Той хвърли заровете и тя изпъшка:

– Какъв джос имаш! Дюшеш! По дяволи дюшеш!

Тя хвърли на свой ред заровете и получи същия резултат, удари чашата в земята и извика възторжено:

– Хубав, мил, сладък дюшеш!

– Не викай така или ще престанем да играем!

– Няма опасност, тай-пан. Хвърляй! Мой джос днес добър!

– Да се надяваме, че и утре ще бъде също така добър!

– Айейа, утре, тай-пан! Днес! Днес важно! – И хвърли зара отново. Нов дюшеш. – Мил, сладък зар, обожавам тебе! – После се намръщи. – Какво значи „обожавам“?

– Обичам.

– А „обичам“?

– Хайде да не започваме спора отново.

Веднъж той се бе помъчил да й обясни какво означава любов. Оказа се, че в китайския език не съществува дума за английското понятие „любов“.

* * *

Старинният часовник започна да отброява единайсетия час. Струан се раздвижи уморено на поста си до предното прозорче. Мей-мей спеше свита на кълбо, а А Гип беше заспала, облегната на един плесенясал сандък. Преди няколко часа той задряма за малко, но сънищата му бяха странно примесени с реалността. Видя се легнал на борда на „Чайна клауд“, притиснат от тежестта на сребърното съкровище. Освободи го Джин-куа, който влезе в каютата и отнесе среброто, а му даде в замяна един ковчег и двайсет златни гвинеи. После изведнъж се оказа извън кораба – на брега, в Голямата къща, построена на могилата. Уинифред му донесе три яйца и той започна да закусва с тях. Тогава Мей-мей се обади зад гърба му: „Господи, как можеш да ядеш неродени кокоши яйца?“ Той се обърна и видя, че тя е гола и изумително красива. Уинифред попита: „Толкова ли беше красива мама, когато беше без дрехи?“, а той отговори: „Да, но по друг начин“ – и се събуди внезапно.

Сънят за семейството му го разстрои. „Ще трябва скоро да се връщам у дома. Дори не знам къде са погребани.“

Протегна се и започна да наблюдава движението по реката, като си мислеше за Роналда и за Мей-мей. Те са различни, толкова различни. Обичах и двете еднакво. Роналда би се радвала на Лондон и на голямата хубава къща, би ходила всеки сезон на бани в Брайтън и Бат. Би била чудесна домакиня, би давала вечери и балове. Но сега аз съм сам.

Ще заведа ли Мей-мей у дома? Може би. Ще я представя като тай-пан? Невъзможно! Защото онези, от които се нуждая, ще ме изоставят.

Той прекъсна разсъжденията си и отново се съсредоточи върху площада. Сега бяха останали само неясни сенки, облени от бледа лунна светлина. Пустотата му се стори странна и зловеща. Спеше му се. „Не бива да спиш – каза си той, – но колко съм уморен!“

Изправи се и още веднъж се протегна. Часовникът удари четвърт, после половин час и той реши да събуди Мей-мей и А Гип след още четвърт час. „Не виждам смисъл да бързам“ – помисли си той. Избягваше да мисли какво ще стане, ако лорчата на Джин-куа не пристигне. Пръстите му опипаха четирите половинки от монети в джоба и той отново се запита каква ли беше ползата за Джин-куа.

Отчасти разбираше неговите мотиви сега. Всичко стана ясно, след като Тай-сен бе опозорен. Явно нещата отиваха към война. Британците определено щяха да спечелят войната. Търговията отново щеше да потръгне. Но никога вече под диктата на Осемте правила. Оттук следваше, че Ко-хонгът щеше да изгуби монопола си и всеки човек щеше да търгува самостоятелно. В продължение на следващите трийсет години. Ето как Джин-куа циментираше търговските си връзки за трийсет години напред. Чисто по китайски – изгодата се преценява далеч в бъдещето, а не само за настоящия момент.

„Какво ли наистина е намислил Джин-куа? Защо ли му е да купува земи в Хонконг? Защо да обучава сина си на «варварски» обичаи и какво ще спечели от това? Какви са тези четири услуги? И как сега да изпълня обещанието си, след като съм се съгласил и обещал? Как да направя така, че Роб и Кълъм да не провалят сделката?“

Струан се замисли върху това. Прехвърли десетки възможности, преди да стигне до отговора. Знаеше какво му предстои и му беше крайно неприятно. След като взе решение, той насочи мислите си към други неща.

Какво да прави с Брок? Ами Горт? Там, на пристана, за малко да тръгне след Горт. Още една дума, и щеше да го призове публично на дуел. Честта щеше да го застави – и да му позволи – да усмири Горт. С нож в корема! Или с камшик!

А Кълъм? Какво смята да прави? Защо не е писал? И Роб също? И каква пакост беше направил Лонгстаф?

Малките камбанки удариха единайсет часа. Струан събуди Мей-мей. Тя се прозя и протегна сладко, като котка. А Гип беше станала още когато се беше размърдал Струан и сега събираше вързопите.

– Гемия дойде? – попита Мей-мей.

– Не. Но можем да слезем долу и да се приготвим. Тя пошепна нещо на А Гип, която махна карфиците от косата й и я среса енергично. Мей-мей затвори блажено очи. После А Гип оплете косата й като на „хокло“ и я завърза с червена панделка, после я спусна отзад на гърба.

Мей-мей отри ръце в праха и почерни лицето си.

– Какво правя аз за тебе, тай-пан! Тази мръсотия прах ще развали съвършенство на красива кожа. Ще трябва много злато да поправи това. Колко, мислиш, че трябва, айейа?

– Хайде, приготвяй се!

Той тръгна внимателно надолу по стъпалата, които водеха към трапезарията, направи им знак да останат търпеливо по местата си и отиде до прозореца. Площадът беше все още пуст. По скупчените сампани на плаващите села горяха газови фенери. От време на време пролайваха кучета, избухваха фишеци и долитаха каращи се, а понякога щастливи гласове, които после замлъкваха. Чуваше се непрекъснатото потропване на играещите маджонг, които блъскаха плочките по дъските на палубите и масите и бъбреха напевно. От огньовете се извисяваше пушек. Джонки, лорчи и сампани изпълниха устието на реката. Звуците, миризмите, гледките – всичко изглеждаше съвсем нормално. Освен голия площад. Той се бе надявал, че по него ще има хора. А сега те трябваше да прекосят безлюдно пространство. На лунната светлина щяха да ги забележат отдалеч.

Часът удари полунощ.

Той чакаше, наблюдаваше и пак чакаше.

Минутите започнаха да се точат бавно й след безкрайно дълга пауза камбанките отброиха четвърт час. После половин.

– Може лорча намира на юг. – Мей-мей едва сдържа прозявката си.

– Възможно. Ще почакаме още един час, после ще видим.

Още неизтекъл часът, и Струан видя лорча с два фенера да приближава до реката. Корабът беше доста далеч и не се различаваше нарисуваното червено око. Притаи дъх и зачака. Лорчата се движеше безшумно, но лениво и бавно. Това беше добър знак – сигурно среброто тежеше тонове. След като заобиколи Селцето откъм север, тя смени курса и се плъзна към кея. Двама китайци скочиха на брега и завързаха въжетата. За негово облекчение един друг китаец отиде до фенера на кърмата, изгаси го и отново го запали според предварително уговорения сигнал.

Струан се взря в полумрака, за да види дали не се крие някаква опасност. Не забеляза нищо. Провери пищовите си и ги затъкна в пояса си.

– Бързо ме последвайте! – заповяда той.

Отиде безшумно до входната врата, отключи я предпазливо и се шмугна в градината. Там отвори портата и после бързо прекоси площада. Струан имаше усещането, че цял Кантон го наблюдава. Когато стигна до лорчата, ясно видя нарисуваното червено око и в моряка, застанал на кърмата, позна човека, който го бе отвел при Джин-куа. Сега той помогна на Мей-мей да се качи на борда. А Гип рипна на кораба сама.

– Мога взема два кау чило, айейа? Какво каже кан?

– Твое име какво кан? – попита Струан.

– Уанг, айейа!

– Кау чило мои. Потегляй, Уанг!

Китаецът забеляза малките крачета на Мей-мей и присви очи. Скрито под ниско прихлупената сампанска шапка, лицето й не се виждаше. Струан не хареса колебанието на Уанг и начина, по който я огледа.

– Потегляй! – повтори рязко той и сви юмруци.

Уанг изграчи някаква заповед. Въжетата бяха освободени и гемията се отдели плавно от пристана. Струан поведе Мей-мей и А Гип по мостика към долната палуба. После зави към главната каюта, където откри петима китайци. Подкани ги със знак да излязат оттам. Те станаха неохотно и напуснаха стаята, като не пропуснаха да огледат Мей-мей от главата до петите, при което също забелязаха малките й стъпала.

Каютата беше малка, с четири койки, грубо скована маса и пейки. Миришеше на коноп и развалена риба. Застанал до вратата на каютата, Уанг беше вперил поглед в Мей-мей.

– Мога взема кау чило? Какво каже кан?

Струан не го удостои с внимание.

– Мей-мей, затвори врата, айейа? Само отваряш врата мое чук-чук, разбира?

– Разбира, маса.

Струан излезе в коридора и повика Уанг навън. Чу как залостиха след него вратата и чак тогава каза:

– Заведи мене в трюм!

Китаецът го заведе в трюма. Четирийсет сандъка бяха подредени чинно в две редици до стената с широк проход по средата.

– Какво има в сандък, айейа? – попита Струан.

Уанг го погледна учудено.

– Какво говори, айейа? Всичко, кое маса Джин-куа каже.

– Колко човек знае?

– Само мен! Всички зная, айейа! – Уанг прокара пръст по гърлото си.

Струан изръмжа:

– Пази врата!

После извади напосоки един сандък и изкърти капака му с лост. Вторачи се в среброто и вдигна един от най-горните късове. Усети напрегнатия поглед на Уанг и това усили напрежението му. Постави слитъка обратно и затвори капака.

– Какво каже за кау чило, айейа? – отново повтори въпроса си.

– Кау чило мой. Точка!

Струан се увери, че капакът отново е здраво затворен. Уанг втъкна палци в дрипавите си панталони.

– Чоу? Кан?

– Кан.

Струан се качи на палубата да провери такелажа и платната.

На носовата част и на кърмата имаше по един четири фунтов топ. И двата топа бяха заредени и готови за стрелба, а бурето – пълно догоре със сух барут. До него имаше подредени гюллета. Той заповяда на Уанг да събере екипажа и вдигна от земята един кнехт. Оказа се, че в лорчата има осем моряци.

– Слушай – обърна се той към Уанг, – всички ножове, всички бум-бум на палуба бързо-бързо.

– Айейа, не може – възпротиви се Уанг. – Много пират в река. Много.

Юмрукът на Струан се стовари върху врата му и го запрати към планшира. Моряците зашумяха гневно, готови да се нахвърлят върху чужденеца, но ги спря заплашително вдигнатият предмет.

– Всички ножове, всички бум-бум на палубата, бързо-бързо! – Гласът на Струан бе стоманен.

Уанг се надигна тежко и промърмори нещо на кантонски. Последва злобно мълчание, след което той хвърли ножа на палубата и останалите го последваха неохотно. Струан заповяда на Уанг да събере и да завърже всички ножове в парче брезент, което се валяше в краката им. После нареди на моряците да се обърнат с гръб и ги претърси. В третия от тях откри малък пистолет, взе го и стовари дръжката върху главата на виновния. Тутакси още четири ножа издрънчаха по палубата. С крайчеца на окото си зърна как Уанг хвърли зад борда бойна секира.

След като претърси хората, Струан им нареди да останат на палубата, а сам взе оръжията със себе си и отиде да огледа останалата част на кораба. Долу не се криеше никой. Зад някакви сандъци откри таен склад с четири мускета, шест саби, четири лъка и стрели и три бойни железа. Взе ги и ги отнесе в каютата си.

– Айейа, Мей-мей, ти чуваш какво горе кан? – попита той тихо.

– Да – пошепна тя в отговор. – Ти казваш ние можем да говорим безопасно английски пред А Гип. Сега не искаш говориш?

– Забравих. Просто навик. Всичко е наред, момиче.

– Защо ударил Уанг? Той нали довереник на Джин-куа?

– Товарът е магнитната стрелка на нашето пътуване.

– Магнитната стрелка?

– Магнит. Стрелката на компаса.

– О, разбирам.

Мей-мей беше седнала на койката и бърчеше нос от вонята на гниещата риба.

– Аз много лошо, ако остана тук. Мога да отида на палуба?

– Почакай, докато се отдалечим от Кантон. Тук си в много по-голяма безопасност.

– След колко време стигнем до „Чайна клауд“?

– Малко след зазоряване, ако Волфганг не сбърка мястото на срещата и не отклони кораба.

– Това възможно?

– С такъв товар всичко е възможно. – Струан вдигна единия от мускетите. – Знаеш ли как се стреля с това?

– Защо трябва да стрелям пушки? Мен, аз цивилизирана, пълна със страх жена, вярно, че красива, но пушки – нее!

Той показа:

– Ако някой влезе в каютата, убий го!

После се върна на палубата с другия мускет. Лорчата беше стигнала до средата на обления в лунна светлина канал и плаваше тромаво, с около четири възела в час, потънала дълбоко под тежкия товар. Не бяха отминали покрайнините на Кантон и от двете страни на реката се нижеха гъсти редици от плаващи села. От време на време подминаваха лодки, сампани и джонки, движещи се нагоре по течението. Тук реката беше широка половин миля и пълна с големи и малки съдове, които плаваха по нея.

Струан погледна небето и установи, че времето ще е хубаво, но вятърът бе някак безплътен и мек, а дъхът му – безводен и сух. Той знаеше, че този вятър ще намали скоростта и ще забави движението им. Но не това го тревожеше. Толкова пъти бе минавал оттук и познаваше всички плитчини, реки, притоци и пропускателни пунктове.

Близо до Кантон трябваше да минат през лабиринт от различни по големина острови, които покриваха площ, дълга двайсет и широка пет мили. Имаше най-различни начини да се плува нагоре по течението. Както и надолу.

Струан бе щастлив, че отново е на път. Също, че е започнало пътуването до Мраморната пагода. Той се поклащаше леко с клатушкането на палубата. Уанг застана до кормчията, а моряците се пръснаха, навъсени и зли. Струан забеляза, че постовият е на мястото си на кърмата.

Половин миля напред реката се разделяше на два ръкава и заобикаляше един остров. Близо до разклонението имаше плитчина, която трябваше да избягнат. Струан не каза нищо и зачака. Чу Уанг да говори с кормчията, който завъртя румпела и внимателно отклони лорчата от плиткото място. „Добре – помисли си той, – поне е ясно, че Уанг познава част от водните пътища. Трябва да видя кой път ще избере. И двата са добри, но северният е по-безопасен.“ Лорчата започна да завива на север, без да се отклонява от курса си. Струан поклати отрицателно глава и посочи към южния канал. Допускаше евентуална засада.

Кормчията погледна към Уанг за потвърждение. Струан направи леко движение към тях и завъртя кормилото рязко. С остро пляскане на платната лорчата пое по новия път.

– За какво върви тоз път, айейа? За какво удря мене? Много лошо! Много!

Уанг се приближи до планшира и впери зъл поглед в нощта.

Вятърът се усили леко и лорчата заплава по-бързо по южния ръкав. В края на набелязания път Струан направи знак на кормчията да завърти кормилото. Корабът направи бавен завой и платната заплющяха на вятъра. Утлегарите заскърцаха по цялата палуба. Килнаха се леко, но скоростта отново се усили и корабът заплава по-бързо.

Струан заповяда да оправят платната. Плаваха гладко в продължение на половин час и покриха част от маршрута. Точно тогава той забеляза с крайчеца на окото си голяма лорча, която летеше право към тях откъм вятъра. На носа стоеше Брок. Струан се наведе, изтича бързо до кормилото и блъсна моряка встрани. Стреснати, Уанг и кормчията заговориха развълнувано, а екипажът се вторачи в Струан.

Той завъртя румпела по посока към щирборда. Молеше се лорчата да реагира бързо. Отдалеч долетя гласът на Брок:

– Дясно на борд, чудесен ход!

Вятърът отпусна платната. Струан с все сила дръпна кормилото в обратна посока, но лорчата не реагира и корабът на Брок се изравни с тях. В корпуса се впиха здраво абордажни куки. Струан вдигна мускета и се прицели.

– Я гледай ти! Това си бил ти, Дърк! – извика Брок с престорено учудване. Беше се надвесил над перилата, широко ухилен.

– Куките са пиратски акт, Брок! – каза Струан и подхвърли ножа си към Уанг с дръжката напред. – Режи бързо-бързо куки!

– Прав си, момче. Извинявай за куките. Мислех си, че лорчата ти е закъсала и че някой трябва да я изтегли. Не виждам флага на мачтата. Сигурно те е страх да го вдигнеш.

Струан видя, че хората на Брок са въоръжени и готови за бой. Горт бе застанал на кърмата до леко подвижно оръдие, заредено за стрелба, макар и не насочено към тях.

– Ако още веднъж използвате абордажни куки срещу мен, ще ви сметна за пирати и ще ви откъсна главите.

– Разрешаваш ли да се кача на кораба ти, Дърк?

– Да.

Брок се провря през такелажа и скочи на борда. Трима от хората му стъпиха на планшира, готови да го последват, но Струан вдигна мускета и извика:

– Не мърдайте! Ще пръсна черепа на всеки, който се качи на кораба без разрешение!

Хората останаха по местата си.

– Правилно – подигра го Брок, – закон на морето! Капитанът решава кого да покани и кого не. Останете по местата си!

Струан подкани Уанг:

– Режи куки!

Уплашеният китаец се спусна към въжетата. Горт завъртя оръдието и Струан се прицели него.

– Остави, Горт! – извика Брок.

Законът на морето бе на страната на Струан – абордажът се считаше за пиратски акт. При това да стъпиш на кораб, въоръжен и без разрешение, си беше чисто пиратство. Никой друг закон на Англия не бе съблюдаван и прилаган така ревностно като закона за плавателните съдове и за властта на морския капитан. Съществуваше само едно наказание за пиратството – бесило!

Уанг преряза последното въже и корабите започнаха да се раздалечават. Когато лорчата на Брок отплава на трийсет фута, Струан свали мускета и извика:

– Само да посмеете да се приближите на петдесет фута от мен, бога ми, ще ви обявя за пирати. – После се облегна на планшира. – Какво означава всичко това?

– Същия въпрос мога да ти задам и аз, Дърк – отвърна небрежно Брок и очите му блеснаха на светлината. – Вчера гледам, че тайно се промъкваш в оня сампан. После те виждам, облечен много странно, като кули, да се връщаш, представи си, обратно във фабриката. Чудно, казвам си, изглежда, нашият приятел Дърк се е побъркал. Или пък има нужда от помощ, с която да се измъкне спокойно от Кантон. И така ние тръгваме все надолу по течението, после се връща ме тайно назад и хвърляме котва на север от Селцето. Изведнъж те виждаме на борда на това смърдящо корито. Наедно с две гаджета.

– Моя работа е какво правя.

– Така е.

Струан мислеше трескаво. Корабът на Брок бе много по-бърз от неговия, екипажът му – опасен и въоръжен до зъби. Той не можеше да излезе насреща им сам.

Проклинаше се, че се оказа доверчив и не остави наблюдател. Но откъде можеше да знае, че Брок се е промъкнал тайно нагоре по течението.

„Как да се справи с него? Сигурно имаше някакъв начин. Той може лесно да ме нападне през нощта и дори да оцелея, трудно ще докажа истината. Брок ще се закълне, че е било инцидент. А и още нещо – Мей-мей не може да плува.“

– Старото корито гази много дълбоко във водата. Да не би да тече? Или товарът му е тежичък?

– Какво искаш да кажеш, Тайлър?

– Слухове, приятел. Вчера цяла сутрин се носеше слух. Преди да заминем. Слух за среброто на Тай-сен. Чу ли го?

– Имаше най-различни слухове.

– Да. Но във всички се говореше, че в Кантон има много богат откуп във вид на сребро. Тогава и през ум не ми мина, че това е вярно. Но когато те видях да се връщаш, си помислих – брей, че интересно! Точно преди това се беше обзаложил на двайсет хиляди гвинеи. Мнооого интересно! После през нощта се качваш като крадец в една тежко натоварена лорча и тръгваш на юг, но не по канала по който трябва да вървиш. – Брок се протегна, после почеса енергично брадата си. – Старият Джин-куа да е случайно тук?

– Не, няма го в Кантон.

– Старият Джин-куа е твое куче. Или поне твой човек, а? – Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

– Говори по-ясно!

– Няма смисъл да бързам, приятел. Не, по дяволите! – каза той и хвърли бърз поглед към носа на лорчата. – Нещо е олекнало на носа, какво ще кажеш? – Брок имаше предвид широкия четири фута железен клин, който стърчеше над ватерлинията. Таранът, изобретен от Струан преди много години, бе простичък метод за потапяне на кораби. Брок и още много китайски търговци го бяха възприели.

– Да. Наистина сме тежички. Но сме и добре въоръжени.

– Виждам това. Топ отзад, топ отпред, но и двата са закрепени неподвижно – каза Брок и после добави след напрегнато мълчание: – След пет дни ще пристигнат полиците, нали?

– Да.

– Ще ги получиш ли?

– След пет дни ще стане ясно.

– Четирийсет или петдесет лака сребро са много нещо.

– Вероятно е така.

– Попитах Горт какво би сторил нашият приятел Дърк, ако не проработи късметът му. А Горт каза: „Ще се опита да го поправи.“ „Да – казах аз, – но как?“ „Ще тегли заем.“ „Да, наистина – казах, – ще тегли заем. Но откъде?“ Тогава, миличък, си помислих за Джин-куа и Тай-сен. С Тай-сен е свършено, значи трябва да е Джин-куа. Помисли малко. На борда има две жени. Ще се радвам да ги отведа до Уампоа и Макао. Където кажеш.

– Аз сам ще ги отведа.

– Да, но това корито може и да потъне. Не ми се ще да мисля, че жените може да се удавят без нужда.

– Няма да потънем, Тайлър.

Брок отново се протегна и извика на моряците си да изпратят голямата лодка. След това поклати тъжно глава.

– Е, момче, просто исках да осигуря превоз за жените. И за теб, разбира се. Този съд е много несигурен. Изключително несигурен.

– В тези води се въдят много пирати. Ако някой се приближи към нас, ще използвам топа си.

– Това е разумно, Дърк. Но представи си, че видя в тъмната нощ кораб пред себе си и се опитам да му избягам, а той е толкова нахален, че стреля срещу мен с топ. Е, тогава, момче, ще постъпя, както си знам. Ще реша, че са пирати, и ще ги вдигна във въздуха.

Така ли е?

– Ако все още си жив след първия залп.

– Даа. В труден свят живеем. Неразумно е да стреляш с топ.

Голямата лодка се приближи до кораба.

– Много благодаря, Дърк. Не е зле да вдигнеш флага, докато е още цял. Тогава няма да стават гнусни грешки. Извинявай за куките. Ще се видим в Хонконг.

Брок се прехвърли през борда на кораба и стъпи в лодката. Махна подигравателно с ръка и бързо се отдалечи.

– Какво иска Едноок маса? – попита Уанг разтреперан. Моряците бяха направо ужасени от лорчата на Брок.

– Какво мислиш, айейа? Ако правиш също нещо, кое правя аз, няма умреш, кан – отсече Струан. – Всички платна горе, бързо-бързо. Загаси огън, който вижда!

Съвзели се от страха, моряците загасиха фенерите и се понесоха, гонени от вятъра.

Когато Брок се качи на борда на своя кораб, той впери недоверчив поглед в нощта. Сред толкова много съдове, които плаваха надолу по течението, лорчата на Струан изобщо не можеше да се различи.

– Виждаш ли го? – попита той Горт.

– Да, татко.

– Ще слезна долу. Ако случайно потопиш някоя друга лорча, ще бъде лошо, ужасно лошо.

– На борда ли е среброто?

– Сребро ли, Горт? – Брок се престори на учуден. – Не зная за какво говориш. – После понижи глас: – Извикай ме, ако ти потрябвам. – Но никакви топове, освен ако той стреля по нас. Няма да действаме като пирати. Вече имаме много врагове, които ще се радват да ни обявят за пирати.

– Бъди спокоен, татко – каза Горт.

В продължение на три часа Струан влизаше и излизаше от общия поток на корабите, връщаше се назад, после отново сменяше курса, минаваше в опасна близост до бреговете, като винаги се стремеше да има кораб между него и лорчата на Брок, която неотклонно го следваше по петите. Тъкмо излезнаха от южния канал, като заобиколиха малкия остров, и отново се шмугнаха в главното корито на реката. Знаеха, че там ще има повече място за маневри, но това щеше да даде на Брок още по-голямо предимство.

В южния канал Брок имаше възможност да се отдалечи по посока на вятъра, а после да нападне откъм подветрената страна. Струан нямаше да разполага с достатъчно вятър, за да обърне кораба, и щеше да получи залп под прав или под остър ъгъл или страничен удар с желязната сонда щеше да го изкоруби и прати на дъното. Тъй като топовете бяха закрепени неподвижно на носа и на кърмата, той не можеше да ги премести до средата на палубата и да осигури надеждна защита. Щеше да бъде съвсем различно, ако неговият собствен екипаж беше тук. Струан щеше да преустанови движението на кораба, сигурен, че хората му ще използват оръжията си, за да спрат приближаващата атака. Но той нямаше доверие в китайците и в старинните китайски мускети, които изглеждаха готови да избухнат при първото дръпване на спусъка. Брок също беше прав. Ако противникът му стреляше пръв в тъмнината, той щеше да отвърне на изстрела. Един умел залп – и той хвръкваше във въздуха.

За стотен път Струан погледна небето. Нуждаеше се отчаяно от внезапна буря или дъжд, от облаци, които да скрият луната. Но нямаше никакви признаци да завали или поне да се заоблачи.

Той се вгледа в тъмнината отзад и видя, че лорчата бързо ги настига. Беше на сто ярда от кърмата и се приближаваше към наветрената страна, като напредваше по-бързо от тях.

Струан започна да мисли трескаво дано му хрумне някакъв план. Знаеше, че може лесно да избяга, ако изхвърли среброто зад борда, при което корабът щеше да олекне. Една миля напред реката отново се разклоняваше пред остров Уампоа. Щеше да е в по-голяма безопасност и можеше да избегне тарана, ако тръгнеше по северния ръкав. Но нямаше да може да се отдалечи на голямо разстояние, да преплава цялото протежение на Уампоа, а после да го заобиколи и да се срещне с „Чайна клауд“ далеч в южния край. Така че беше принуден да използва южния канал.

Не виждаше начин да се измъкне от клопката. След два или три часа щеше да се зазори и с него беше свършено. Трябваше някак да избяга в тъмнината и да се скрие, а после да се промъкне към мястото на срещата. Но как?

Далеч в мрака прозираше разклонението на реката, която обгръщаше остров Уампоа подобно на блестящ сребърен пояс. Струан забеляза А Гип на мостика. Тя го повика с пръст. Далеч зад кърмата се виждаше лорчата на Брок, която напредваше все откъм наветрената страна и беше готова да литне пред вятъра, ако Струан завиеше в южния ръкав. Ако тръгнеше по северния, Брок щеше отново да се окаже в по-изгодна позиция.

Той посочи една малка пагода на южния бряг и направи знак на кормчията да завие нататък.

– Разбира?

– Разбира, маса.

– Трябва да разбере добре! – Струан прокара пръст по гърлото си, после слезе бързо долу.

Мей-мей се чувстваше много зле. Ужасно й се гадеше от вонята на риба, спарения въздух в каютата и клатушкането на кораба. Но все още стискаше мускета. Струан я вдигна на ръце и я понесе навън.

– Не – възрази немощно Мей-мей. – Повиках тебе зарад А Гип.

– Защо заради нея?

– Изпратила нея тайно горе. Да слуша екипаж. – Мей-мей спря да говори, задавена от спазъм, и когато той премина, продължи: – Тя чула човек да говори с друг човек. Те говорили за сребро. Аз мисля, те знаят всички.

– Да – отвърна Струан, – сигурен съм, че знаят. – После потупа А Гип по рамото. – Ти получиш много голяма заплата скоро, кен.

– Айейа, за какво заплата? – възрази А Гип.

– Брок все още по наши пети? – попита Мей-мей.

– Да.

– Може светкавица да удари него.

– Може. А Гип, направи на мис супа! Сави? Супа! А Гип поклати глава:

– Супа – не. Чай-а по-добър.

– Супа!

– Чай-а!

– Ох, няма значение – отстъпи Струан, подразнен, защото знаеше, че колкото да повтаря „супа“, винаги най-накрая щеше да бъде чай.

Той изнесе Мей-мей на палубата и я постави да седне върху буре с барут. Уанг, кормчията и екипажът не погледнаха към нея. Но Струан бе сигурен, че те чувстват остро присъствието й и това усилва напрежението на кораба. После си спомни нейните думи за светкавицата и това веднага породи план. Притеснението го напусна и той се засмя гръмогласно:

– За какво ха-ха, айейа?

Мей-мей вдишваше дълбоко въздух и стомахът й започна постепенно да се успокоява.

– Намислих начин да справим с Едноок маса – отговори Струан. – Айейа, Уанг. Ела насам. – После подаде на Мей-мей един пищов. – Щом дойде човек наблизо, ти – бум-бум, сави?

– Сави, маса.

Струан направи знак на Уанг да го последва. Стъпваше леко по палубата и китайските моряци се отдръпваха, за да му сторят път. Спря се за малко до бака да се увери още веднъж, че лорчата на Брок е далеч, и бързо слезе под палубата. Уанг го следваше по петите. Жилищното отделение се състоеше от една-единствена, широка колкото целия кораб каюта, с койки, наредени по протежение на двете й страни. Под скарата на един открит люк имаше грубо зидано огнище и над дървените въглища висеше лъскаво котле. Наблизо се валяха купчинки треви и сушени гъби, суха и прясна риба, свежи зеленчуци, чувал с ориз и най-различни видове пръстени съдове.

Той вдигна капака на едно гърне и помириса съдържанието.

– Маса иска покажа? Кан?

Струан поклати глава. В първото гърне имаше сол, във второто – сиропиран джинджифил. След това корен от сен-сен в оцет с подправки. Имаше също готварско олио: фъстъчено и слънчогледово. Струан хвърли по няколко капки от двата вида в огъня. Слънчогледовото олио горя по-продължително от фъстъченото.

– Уанг, занеси това горе! – каза той и посочи гърнето със слънчогледово олио.

– За какво, айейа?

Струан побърза да се върне на палубата. Лорчата наближаваше мястото, откъдето трябваше да завият на север или на юг. Струан посочи южния ръкав.

– За какво по-дълъг път, айейа? – попита Уанг, като остави гърнето.

Струан го изгледа и китаецът отстъпи една крачка. Кормчията беше вече извил кормилото. Насочиха се на юг. Лорчата на Брок зави бързо в същата посока. Между тях все още имаше доста лодки и известно време Струан бе в безопасност.

– Ти стой на място – обърна се той към Уанг. – Хей, кау чило. Стой на място. Използвай бум-бум, ако нужно.

– Сави, маса – отвърна Мей-мей, която беше вече много по-добре.

Струан влезе в главната каюта, събра всички оръдия и ги донесе обратно на носа. Взе един мускет, двата лъка със стрелите, едно бойно желязо и хвърли останалото оръжие зад борда.

– Пират кан, ние няма бум-бум – промърмори мрачно Уанг. Струан вдигна желязото и започна да го размахва небрежно във въздуха. Смъртоносно оръжие при ръкопашен бой, то се състоеше от дълги три фута железа, свързани подвижно помежду си, и желязна топка с шипове на края. Късата желязна дръжка прилягаше добре в дланта и бе прикрепена към китката с предпазен кожен каиш.

– Пират дойде, много-много мъртви има – сряза го Струан. Уанг посочи гневно към лорчата на Брок.

– Него не може спре, айейа? – После показа към брега. – Там. Ние бяга бряг, ние спаси.

– Айейа!

Струан му обърна презрително гръб. Седна на палубата, здраво стиснал бойното желязо. Смълчаните моряци наблюдаваха с изумление как Струан накъса ръкава на ватеното си яке и потопи парчетата в олио. После внимателно нави едно от тях около металния връх на една стрела. Моряците се отдръпнаха, когато той опъна лъка. Набеляза по-далечна цел на мачтата и стреля. Стрелата не улучи целта, но попадна в тиковата врата на бака. С мъка успя да я изтегли.