Текст книги "Тай-пан"

Девета глава

Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето – облачно, морето – сиво.

Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.

– Да – отзова се Струан в отговор на почукването.

– Сътър се е върнал – съобщи уморено капитан Орлов.

Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.

– Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.

– Нови тревоги?

– Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб – изключено! Кълна се в брадата на Девата! – Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. – Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!

Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.

– Няма по-добър от мене! – викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. – Служил съм като моряк – и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!

Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта – изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше – Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.

– Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.

– По-добре по-рано, така ли?

– Къде е Волфганг?

– В каютата си. Трябва ли ви?

– Не. И гледайте да не ни безпокоят.

Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.

– Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!

Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме – каза си той. – Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“

Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да – мислеше си той, – никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“

* * *

По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.

– А Гип била вярна слугиня – каза му тя. – Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.

Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си – нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.

Струан постъпи, както беше редно, и купи момичето, защото такъв беше обичаят. Но след края на сделката, която според китайския обичай го бе направила робовладелец, той скъса документа пред А Сам и й каза, че вече не е робиня, а слугиня. А Сам не го разбра. Струан знаеше, че по-късно тя щеше да попита Мей-мей защо е скъсал документа, а тя щеше да отговори, че някои варварски обичаи са странни. А Сам щеше да се съгласи и страхът й от него щеше да порасне.

Докато „Чайна клауд“ се намираше в Макао, Струан бе наредил екипажът, без Волфганг Маус, да не напуска кораба. Страхуваше се да не се разчуе, че на кораба има сребро. И макар че в общи линии вярваше на моряците, сега, когато тук имаше такова голямо богатство, което просто само се тикаше в ръцете им, доверието му се бе стопило. Очакваше пирати отвън и отвътре. В Макао едва не избухна бунт и заедно с офицерите той трябваше за пръв път да използва камшика, без да подбира, да постави постове на квартердека и да акостира далеч в плиткото пристанище. Забраниха на всички сампани да приближават на разстояние сто ярда от „Чайна клауд“.

Беше изпратил напред в Хонконг първия си помощник-капитан Кудахи с катера да доведе Роб и Кълъм на тайна среща в Дийпуотър бей със строга заповед да не казват нищо за среброто. Знаеше, че това е допълнителна опасност, но трябваше да поеме риска. След като среброто беше вече в безопасност на „Чайна клауд“, имаше време да помисли за Джин-куа и за „Ноубъл хаус“, за Роб и Кълъм, както и за това какво ще направи в бъдеще. Знаеше, че е дошло време да оформи бъдещия модел на компанията. Със или без Роб и Кълъм. На всяка цена!

Беше оставил Мей-мей в Макао, в къщата, която й бе подарил. Преди да отплава, посетиха заедно Чен Шенг.

Двегодишният му син Дънкан се беше опитал да му се поклони до земята, но той го вдигна на ръце и му каза никога и пред никого да не прави това отново. Дънкан отговори „Да, тай-пан“ и прегърна него и Мей-мей.

Бебето Кейт получи същия подарък, както и Дънкан, а Чен Шенг се суетеше като стара кокошка. Донесоха чай и храна и после Чен Шенг помоли за разрешение да представи Кай-сунг, която желаела да се поклони на тай-пана.

Кай-сунг беше навършила трийсет и шест години. Беше облечена в красиви дрехи в пурпур и злато и украсени с нефрити. В катраненочерната й коса бе забодена сребърна карфица. Сякаш не бяха минали седемнайсет години. Лицето й бе като алабастър, а очите й – дълбоки, както в младостта.

Но по бузите й се стичаха сълзи и тя шепнеше нещо на кантонски, а Мей-мей превеждаше с ясен глас:

– По-голяма сестра много съжалява, че тай-тай умряла. По-голяма сестра казва всеки път кога искаш деца да останат тук, те ще бъдат като нейни. Тя също благодари, че бил внимателен с нея и с неин син.

– Кажи й, че е много красива и че й благодаря.

Мей-мей преведе, после двете сестри поплакаха малко, а след това се развеселиха. Кай-сунг се поклони отново и си отиде. Чен Шенг се приближи до Струан.

– Чуй, може ти има добър джос, тай-пан. – По едрото му лице се разля усмивка.

– Може би.

– Аз купува човеци строят Хонконг много евтин с добър джос! – Чен Шенг се беше хванал за огромния си търбух и се тресеше от смях. – Айейа, тай-пан! Купи девствен робиня. Иска? Аз купя тебе, айейа? Евтин, евтин.

– Айейа, девствена! Имам достатъчно грижи!

Струан и Мей-мей взеха децата и се върнаха в дома си. Парите, които тя бе загубила, бяха повече от стойността на къщата. Официално му връчи нотариалния акт с голяма церемония и едновременно с това му поднесе тесте карти.

– Удвоявам или губя свой дълг, тай-пан.

Той изтегли вале, а тя се завайка и заскуба косата си:

– Горко ми, горко ми! Аз парче кучешко месо, никаквица, разсипница! За какво аз отворила мазна уста?

На лицето й се изписа жестока болка. Тя затвори очи и избра една карта, после цялата се сви и отново ги отвори. Беше дама. Тя извика щастливо и се хвърли в ръцете му.

След като уговори с Мей-мей да се върне скоро от Хонконг или да изпрати за нея „Чайна клауд“, Струан отплува в Дийпуотър бей.

* * *

Вратата на каютата се отвори.

– Здравей, татко.

– Здравей, Дърк – поздрави го Роб.

– Добре дошли на борда. Добре ли пътувахте?

– Сравнително добре.

Роб се отпусна на стола. Около очите му бяха изписани тъмни кръгове.

– Изглеждаш много уморен, Роб.

– Уморен съм. Опитах всичко, всичко. – Той съблече тежкото си запотено палто. – Никой няма да ми даде заем. Загубени сме. Какви са твоите добри новини, Дърк? – попита той и измъкна от моряшката си полушубка запечатан плик. – Това е за теб от вчерашната поща. От татко.

Цялата радост на Струан от постигнатото досега се изпари. „Уинифред – помисли си той, – сигурно ми съобщава за нея.“

Взе писмото. Печатът беше цял. Позна тънкия почерк на баща си.

– Какви са новините от дома? – попита той с възможно най-равен тон.

– Това е единственото писмо. За мен няма нищо. Съжалявам. Как си ти? Какво се е случило с лицето ти? Изгорил ли си го? Съжалявам, че не мога да ти бъда от голяма полза.

Струан остави писмото на бюрото.

– Купи ли земята?

– Не, отложиха продажбата – каза Роб, като се опитваше да не гледа към писмото.

– Продажбата е утре, татко. Нямаше достатъчно време за оглеждане на парцелите. Така че я отмениха.

Кълъм се олюля, когато корабът се наклони под напора на вятъра. Изправи се и се подпря на бюрото.

– Да отворя ли писмото ти?

– Не, благодаря. Срещнахте ли Брок?

– „Уайт уич“ се върна от Уампоа преди два дни – отговори Роб.

– Аз лично не съм го виждал. Всъщност сега сме във война.

– Да – потвърди Струан. – флотата все още ли е в Хонконг?

– Тук е. Но когато Еликсен пристигна с новините, тя се разгърна и зае бойна позиция. В източния и западния край изпратиха патрули.

– Ще нападнат ли Хонконг?

– Не ставай смешен, Роби.

Роб се бе загледал в дирята на кораба. Дърк изглежда променен – помисли си той. После забеляза бъркотията в каютата.

– Защо има толкова много оръжие тук, Дърк? Какво се е случило?

– Какво е намислил Лонгстаф, Кълъм? – попита Струан.

– Не знам. Видях го само веднъж, и то когато трябваше да взема разрешение за отсрочката.

– Аз също не съм го виждал, Дърк. След това, което писаха за нас във вестника, беше ми трудно да се срещна с много хора. Особено с Лонгстаф.

– Така ли? Какво стана?

– Видях го на следващия ден. Той ме попита: „Честна дума, вярно ли е?“ и когато му казах да, той смръкна от енфието си и рече: „Жалко. Е, много съм зает, Роб. Довиждане“, след което изпи още една чаша порто.

– А ти какво очакваше?

– Не знам, Дърк. Сигурно съчувствие. Или помощ.

– Лонгстаф не уволни Кълъм. Това е в негова полза.

– В момента аз му трябвам, защото няма друг, който да върши работата – обясни Кълъм.

През последните седмици бе започнал да се поправя и не изглеждаше така ужасно блед.

– Мисля, че злорадства, задето фалирахме. Поне – добави той бързо – не аз съм от значение. Исках да кажа, че фалира „Ноубъл хаус“.

– Ако не ние, ще бъде някоя друга компания, Кълъм.

– Да, зная, татко. Исках да кажа, че… ъъ, смятах, че сте близки с Лонгстаф. Той се прекланяше пред теб заради богатството ти. Когато махнем богатството, ти оставаш без нищо. Нямаш потекло, а без него ти си неравностоен. Нямаш и знания. Нищо! Мисля, че това е много тъжно.

– Откъде си се научил да правиш метани до земята?

– Почакай, докато стигнем в Хонконг.

– Какво значи това, момче?

– Ще пристигнем след няколко часа. Сам ще видиш – гласът на Кълъм стана по-рязък. – Отвори писмото, татко!

– Новините ще почакат. Когато ти замина, Уинифред си отиваше. Нима очакваш чудеса?

– Защо не? Молех се да стане чудо.

– Елате с мен долу – каза Струан.

Под люлеещия се фенер в трюма блестяха тайнствено чинно подредени купчинки от сребърни слитъци. Въздухът беше спарен и навсякъде проникваше сладникавата миризма на суров опиум.

– Това е невъзможно! – пошепна Роб и докосна среброто.

– Не знаех, че на света има толкова много сребро, събрано на едно място – възкликна Кълъм поразен.

– Ето го, на.

С трепереща ръка Роб вдигна един от слитъците, за да се увери, че не сънува.

– Невероятно!

Струан разказа как се бе сдобил със среброто. Повтори думите на Джин-куа отначало докрай. Единствено не спомена нищо за споразумението с четирите половинки от монети и петте лака, вложени в хонконгска земя, оставените настрана пет лака и този лак, който бе дал на Гордън Чен. Описа им морската битка с Брок. Не спомена нищо за Мей-мей.

– Мръсен пират! – избухна Кълъм. – Лонгстаф ще обеси и него, и Горт, щом научи.

– Защо? – попита Струан. – Брок не е направил нищо повече от това, което направих аз. Просто се натъкна на мен.

– Но това не е вярно. Мога да докажа, че той…

– Нищо не мога и няма да доказвам. Брок се опита и не успя. Това е всичко. То си е само наша работа.

– Не ми харесва това – заяви Кълъм. – Преднамереното пиратство трябва да се разглежда по съвсем друг начин.

– Ще дойде време и ще си уредим сметките.

– Божичко, спасени сме – промълви едва чуто Роб. – Сега ще провалим всички международни валутни операции. Ще бъдем най-богатата компания в Ориента. Бог да те благослови, Дърк. Ти си невероятен!

Сега бъдещето е сигурно. Роб ликуваше вътрешно. Ще има достатъчно за Сара и нейното разточителство. Мога веднага да се върна у дома. Може би Дърк ще реши нещо друго и няма да замине, няма да се върне и ще забрави Парламента. Край на ядовете. Сега мога да си купя замък и да си живея в мир и спокойствие. Децата ще се оженят и ще живеят добре, ще има за внуци и правнуци. Роди може да завърши университета, да стане банкер и никога да не помисли за Ориента. „Бог да те благослови, Дърк!“

Кълъм също беше изпаднал в екстаз. Главата му бе замаяна. Та това не е просто сребро, а власт. Власт да купува оръдия или гласове и да се издигне в Парламента. Ето отговора на Хартата и на чартистите. Като тай-пан ще мога да използвам силата на цялото това богатство, и то с определена цел. Благодаря, Господи, о, Господи – молеше се той горещо за навременната помощ.

Сега Струан изглеждаше много по-различен в очите на сина си. През последните седмици Кълъм бе мислил много върху думите на баща си за богатството, властта и как да се използват те. Беше се сближил с Глесинг, като същевременно продължаваше да се движи в периферното полезрение на Лонгстаф. След гибелта на „Ноубъл хаус“ започна да забелязва прикритите усмивки и откритите подигравки и разбра, че когато човек е сам, без потекло или власт, той е беззащитен.

Струан забеляза алчността на Роб и Кълъм. „Вярно – каза си той, – но нека бъдем честни. Това правят парите с човека. Погледни себе си! Ти уби осем, не, десет души, за да запазиш богатството. Би убил и сто. Виж какво си принуден да направиш със сина си и брат си.“

– Има нещо, което съм длъжен да разясня и на двамата. Това сребро ми е дадено в заем. Срещу честната ми дума. Отговарям за него пред Джин-куа. Отговарям аз. Не „Ноубъл хаус“.

– Не разбирам, Дърк – каза Роб.

– За какво говориш, татко?

Струан извади една Библия.

– Първо, искам да се закълнете пред светата Библия, че това, което ще чуете, ще остане тайна.

– Необходимо ли е да се заклеваме? – попита Роб. – Разбира се, че на никого няма да кажем.

– Ще се закълнеш ли, Роб?

– Разбира се.

Двамата с Кълъм се заклеха, че ще мълчат. Струан постави Библията върху среброто.

– Това сребро ще бъде използвано за спасението на „Ноубъл хаус“ при условие, че когато и ако някой от вас стане тай-пан, ще бъде съгласен, първо: да посвети компанията изцяло на нуждите на Хонконг и на китайската търговия; второ: главната квартира на компанията да остане постоянно в Хонконг; трето: моите задължения и моят девиз да преминат изцяло върху Джин-куа и приемниците му; четвърто: да гарантирате, че приемникът, посочен от вас за тай-пан, ще направи същото, и последно – Струан посочи с ръка към Библията: – да се споразумеем още сега, че само християнин, роднина, може да стане тай-пан. Закълнете се в светата Библия, както ще накарате и вашия приемник да се закълне, че ще спазвате условията още преди контролът да бъде прехвърлен.

Последва мълчание. После Роб, който добре познаваше мисленето на брат си, попита:

– Знаем ли какви условия е поставил Джин-куа?

– Не.

– Какво друго има?

– Ще ви кажа, след като се закълнете. Можете да ми се доверите или не, както искате.

– Това не е много честно.

– Самото сребро не е честно спечелено, Роб. Трябва да съм сигурен. Това не е детска играчка. И в момента на нито един от вас не гледам като на роднина. В ръцете ни е цяло столетие! Две столетия!

– Очите на Струан блестяха яркозелени на слабата светлина на полюляващия се фенер. – Аз посвещавам „Ноубъл хаус“ на Китай и неговото време! Със или без вас двамата!

В стаята увисна напрежение. Раменете и вратът на Роб се обляха в пот. Кълъм впи очи в баща си поразен.

– Какво означава изцяло да посвети компанията за нуждите на Хонконг? – попита Роб.

– Означава да оказва помощ, да го защитава и да го превърне в постоянна търговска база. Търговска – защото ще открие път към Китай. Цял Китай. Ще приобщи Китай към лоното на нациите.

– Но това е невъзможно! – възрази Роб. – Невъзможно!

– Може би. Но „Ноубъл хаус“ ще се опита да направи точно това.

– Искаш да кажеш, че ще помагаме на Китай да се превърне в световна сила? – попита Кълъм.

– Да.

– Но това е опасно! – извика Роб. – Чиста лудост! И без това светът гъмжи от тревоги, че да помагаме на тази огромна маса езичници! Та те ще ни залеят. Всички нас! Цяла Европа!

– И сега всеки четвърти човек на земята е китаец, Роб. Имаме огромния шанс да им помогнем днес. Да ги научим на нашия начин на живот. Британския. Законност, ред и справедливост. Християнство. Някой ден те сами ще продължат. Но сега трябва да им покажем пътя.

– Но това е невъзможно. Никога няма да ги промениш! Никога! Няма смисъл!

– Това са условията. След пет месеца ти ставаш тай-пан. След време ще те наследи Кълъм – ако заслужава.

– О, Господи! – избухна Роб. – Към това ли си се стремил през всичките тези години?

– Да!

– Знаех, че си мечтател, Дърк. Но такова нещо – това е прекалено! Не знам дали е чудовищно или чудесно. Но аз не го разбирам!

– Възможно е – каза Струан и гласът му беше твърд. – Но това е условие за твоето оцеляване, Роби, както и за бъдещето на твоето семейство. След пет месеца ставаш тай-пан. Най-малко за една година.

– И по-рано съм ти казвал, Дърк, че това е още едно неправилно решение. – Лицето на Роб се изкриви от гняв. – Нито мога, нито съм достатъчно хитър, за да се справя с Лонгстаф или да задържа „Ноубъл хаус“ на предната линия в цялата тази интригантска война. Или пък да се разбера с китайците.

– А аз мога. И зная какъв риск поемам. Но Хонконг е вече наш. Войната ще свърши също тъй бързо, както и предишната. – Струан посочи среброто. – Всичко това е скала, която не може лесно да се разруши. Отсега нататък ще се използва за търговия. Ти си добър търговец.

– Не става дума само за търговия. Трябва да ръководя движението на корабите, да водя война с пирати, да се справя с Брок и още хиляди неща.

– За пет месеца ще решиш най-важните от тях. Останалите – когато намериш за добре.

– Така ли?

– Така. Защото това сребро е на стойност три милиона. Един милион ще е за мен, когато ви напусна. И двайсет процента от печалбата ще получавам пожизнено. Същото важи и за теб – погледна към Кълъм, – а в края на твоя мандат цената ни ще е десет милиона, защото ти и „Ноубъл хаус“ ще имате протекцията ми срещу Парламента. Освен това аз ще те направя неописуемо богат. Няма да е нужно повече да разчиташ на помощта на сър Чарлз Крос, Доналд Макдоналд, Мак Фий, Смит, Рос и всички други, които подкрепяхме, за да наддават в наша полза. Аз ще върша това сам! И непрекъснато ще снова до Хонконг и обратно, така че няма защо да се безпокоите.

– Искам само едно – достатъчно богатство, за да спя спокойно и да се събуждам в мир – каза Роб и добави: – в Шотландия, не в Ориента! Не искам да умирам тук. Заминавам още със следващия кораб.

– Година и пет месеца не е много време.

– Това е заповед, не молба, Дърк.

– Не те насилвам. Преди един месец, Роб, ти беше готов да приемеш петдесет хиляди и да напуснеш. Е, добре. Това предложение е все още в сила. Ако искаш да получиш това, което ти принадлежи по право – повече от един милион, – ще го имаш в рамките на една година. – После се обърна към Кълъм: – А от теб, момче, искам да ми посветиш две години от живота си. И още три години, в случай че станеш тай-пан. Всичко пет години.

– А ще трябва ли да напусна, ако не се съглася с условията? – попита Кълъм с пресъхнали устни и свито сърце.

– Не. Ще останеш съдружник, макар и по-дребен. Но никога няма да бъдеш тай-пан. Никога! Ще се наложи да намеря и да обуча някой друг. Няма да поискам кой знае колко – от Роб ще настоявам да се съгласи на една година. Не е честно да искам повече. Той вече е единайсет години в строителството. – Струан вдигна един от слитъците. – Дори и да се съгласиш сега, ще трябва да докажеш на какво си способен. Трябва да заслужиш наследството. Няма да дебелееш на мой гръб или на гърба на Роб. Това е семеен и житейски закон. Всеки човек трябва да стои на своите собствени крака. Разбира се, ще ти помагам доколкото мога и докато съм жив, но ти сам трябва да докажеш собствената си цена. Само един истински мъж може да застане на върха.

Кълъм се изчерви.

Роб проговори и погледът му бе пълен с ненавист.

– Не от тай-пан ще имаш нужда пет месеца, Дърк. Ще ти трябва бавачка за една година, нали така?

– Гарантирай, че ще поемеш ръководството за пет години и си избери когото искаш за помощник.

– Значи мога веднага да елиминирам Кълъм, ако дам обещание за пет години?

– Да – отговори Струан веднага. – Смятам, че ще сбъркаш, но ще се съглася, ако това е решението ти.

– Виждаш ли какво прави властта с човека, Кълъм? – В гласа на Роб се долавяше напрежение.

– Без среброто не съществува вариантът „Ноубъл хаус“ – отвърна Струан спокойно. – Съобщих условията си. Решавайте!

– Разбирам защо те ненавиждат по тези места – каза Кълъм.

– Така ли, момче?

– Да.

– Никога няма истински да разбереш това, преди да изтекат твоите пет години.

– Тогава, татко, нямам избор. Пет години или нищо?

– Нищо или всичко, Кълъм. Ако смяташ да останеш на второ място, по-добре заминавай още днес. Това, което искам да те накарам да проумееш, е, че трябва да се примириш с мисълта да съществуваш самостоятелно, да те ненавиждат, да си поставиш безсмъртна цел и да си готов да жертваш всеки, в когото не си сигурен. Защото ти си мой син. Днес аз ти предоставям случай, без дори да те подлагам на изпитание, да получиш върховна власт в Азия. От тук и сила да владееш света. Не го предлагам с лека ръка. Зная какво значи да си тай-пан. Избирай, за бога!

Кълъм бе втренчил поглед в Библията. И среброто. „Не искам да съм на второ място – мислеше си той, – в никакъв случай! Така никога няма да мога да постигна много. Засега не е нужно да се безпокоя за условията, за Джин-куа и китайците, и за всички световни проблеми. Може би няма да почувствам и грижите на тай-пан. Току-виж, че Роб не ме одобрил. Боже милостиви, помогни ми да докажа, че съм достоен да стана тай-пан – така ще мога да използвам властта си за добро. Нека това бъде средство да изпълня волята Ти. Хартата трябва да се приеме. Няма друг начин!“

На челото му избиха капчици пот. Той вдигна Библията:

– Заклевам се във Всевишния да спазвам тези условия, ако и когато стана тай-пан. И да ми помага Бог!

Пръстите му трепереха, когато положи Библията обратно.

– Роб? – каза Струан, без да вдига поглед.

– Пет години като тай-пан и мога да изпратя Кълъм обратно в Шотландия? Сега? Да променя абсолютно всичко, както аз намеря за добре?

– Да, за бога. Пак ли трябва да повтарям? След пет месеца ще правиш каквото пожелаеш. Ако, разбира се, си съгласен да приемеш другите условия. Да!

В трюма настъпи дълбока тишина. Чуваше се само непрекъснатото шумолене на плъхове в тъмнината.

– Защо искаш да ме отстраниш, чичо? – попита Кълъм.

– За да нараня баща ти. Ти си последната издънка от неговия корен.

– Така е, Роб. Той е последният.

– Но как можеш да говориш така? Това е ужасно! – Кълъм бе потресен. – Та ние сме роднини! Роднини!

– Да – призна Роб с болка, – но ние говорим истината. Баща ти е готов да жертва мен, теб, децата ми, за да постигне целите си. Защо да постъпваме като него?

– Може би и ти ще го направиш, Роб. Може би – каза Струан.

– Знаеш, че нищо не бих направил да ти навредя. Господи, ти, който гледаш отвисоко, кажи какво става с нас? Видяхме се с пари и изведнъж побесняхме от алчност и какво ли още не. Моля те, остави ме да си замина! След пет месеца. Моля те, Дърк!

– Аз трябва да замина. Само от Парламента ще мога да осъществявам контрол над Лонгстаф и неговите приемници – както и ти, когато напуснеш Азия. Остани една година като тай-пан и после замини! Така наистина ще можем да осъществим плана. А и Кълъм трябва да бъде обучен.

– Как да бъда обучен за такова кратко време?

– До пет месеца ще разбера дали ще може да стане тай-пан. Ако не е годен, ще внеса промени.

– Какви промени?

– Съгласен ли си с условията, Роб? Ако си, закълни се в Библията и да се качваме горе.

– Какви промени?

– По дяволите! Съгласен ли си или не, Роб? Една или пет години? Или няколко?

Роб прехвърли тежестта си върху другия крак, когато корабът се люшна под напора на засилващия се вятър. С цялото си същество искаше да се откаже от клетвата. Но не можеше. Не можеше заради семейството си. Пое Библията и тя натежа в ръцете му.

– Дори и да ненавиждам Ориента и всичко, свързано с него, кълна се в Бога, да спазвам условията и да дам всичко, на което съм способен. Да ми помага Бог! – Подаде Библията на Струан. – Мисля, че ще съжаляваш, задето ме оставяш да бъда тай-пан – за една година.

– Възможно е. Но Хонконг няма да съжалява.

Струан отвори Библията и им показа четирите половинки от монети, залепени от вътрешната страна с восък. Изброи всичките условия на Джин-куа, без да споменава единия лак за Гордън Чен. Това си е моя работа, каза си Струан и изведнъж помисли как би реагирал Кълъм, ако разбере за природения си брат и за Мей-мей. Роб знаеше за китайката, но никога не я беше срещал. Струан се питаше дали враговете му не са разказали вече на Кълъм за Гордън и за Мей-мей.

– Мисля, че правилно постъпи, Дърк, дето ни накара да се закълнем. Един господ знае що за дяволия има в тези монети.

* * *

Когато се върнаха в каютата, Струан отиде до бюрото и счупи печата на писмото. Прочете първите няколко реда и извика радостно:

– Тя е жива! Слава богу, Уинифред е жива! Значи е оздравяла! Роб грабна писмото от ръцете му. Струан бе извън себе си от радост – прегърна Кълъм и затанцува джига, а после рил, и сключили ръце, двамата повлякоха със себе си Роб. Изведнъж цялата омраза и недоверие се стопиха.

После Струан им препречи пътя с могъщия си ръст.

– Хайде сега заедно! Едно, две, три – и тримата нададоха латинския боен вик на клана с пълни гърла: – „Фери“ – Мери се в целта! – После се прегърнаха отново и изреваха: „Стюард!“

Морякът дотърча начаса:

– Слушам, сър?

– По половин глътка на всички. Тръбачът – на квартердека! Донеси бутилка шампанско и още чай. Изпълнявай!

– Слушам, сър!

Така тримата мъже се помириха. Но дълбоко в себе си знаеха, че между тях всичко се е променило. Бяха си казали твърде много неща. Скоро пътищата им щяха да се разделят. Всеки щеше да остане сам.

– Слава богу, че отвори писмото след това, Дърк – обади се Роб. – Слава богу, че получихме това писмо. Чувствах се ужасно! Ужасно!

– Аз също – каза Кълъм. – Прочети го докрай, татко.

Струан седна удобно в дълбокия кожен моряшки стол и им прочете писмото. Беше на келтски, написано преди четири месеца – месец, след като Кълъм бе отпътувал от Глазгоу.

Парлан Струан пишеше, че животът на Уинифред висял на косъм в продължение на две седмици, след което започнала да се поправя. Лекарите не могли нищо да обяснят, а само свивали рамене и казвали: „Божа работа.“ Двамата живеели в малкия имот, който той им купил преди години.

– Тя сигурно е щастлива там – каза Кълъм, – но освен прислуга и кози едва ли има с кого да говори. Къде ли ще ходи на училище?

– Нека първо да оздравее. После ще мислим за това – отвърна Роб. – Продължавай, Дърк.

По-нататък следваха новини за семейството. Парлан Струан имаше двама братя и три сестри. Всички бяха женени, а сега вече и децата им се бяха оженили и имаха свои деца. Неговите собствени деца, Дърк и Флора от първия му брак и Роб, Ютиния и Сюзън от втория – всички те бяха се задомили.

Много от наследниците му емигрирали било в канадските колонии, било в Съединените американски щати. Някои се пръснали из Далечния изток и испанска Южна Америка.

Парлан Струан пишеше, че Алистър Маклауд, който бе женен за сестрата на Роб Сюзън, напуснал Лондон със сина си Хектор и отишъл да живее отново в Шотландия. Смъртта на Сюзън и дъщеря му Клеър от холера тегнела на съвестта му и едва не го съсипала. Получил и писмо от Кърнови: Флора, сестрата на Дърк, се омъжила за Фаран Кен и предишната година отпътували за Норфък, Вирджиния. Пристигнали благополучно: пътуването им минало много добре, те и децата им били здрави и доволни. Писмото продължаваше:

„Кажи на Роб, че вчера Роди замина да учи в университета. Качих го на дилижанса за Единбург с шест шилинга в джоба и храна за четири дни. Братовчед ти Дугъл Струан пише, че ще го вземе при себе си през ваканцията и ще се грижи за него до връщането на Роб. Позволих си да изпратя от името на Роб платежно нареждане за петдесет гвинеи, с които да плати пансиона и храната си за една година и да разполага с един шилинг дневно за харчене. Дадох му също една Библия и го предупредих да се пази от леки жени, пиянство и комар да прочете този откъс от пиесата на Уил Шекспир, в който се казва нито вземай, нито давай в заем, да си го препише и прикрепи към корицата на светата книга. Той има красив почерк.

Твоята скъпа Роналда и децата са погребани в чумна яма. Съжалявам, синко, но законът повелява всички мъртви да бъдат погребвани така, след като ги изгорят и залеят с негасена вар. Но погребението се извърши по всички правила на нашата вяра и земята беше осветена. Мир на праха им.

Не се безпокой за Уини. Момиченцето разхубавя и тук, край Лох Ломънд, където е стъпил кракът на Господ, тя ще порасне и ще стане чудесна и богобоязлива жена. Сега внимавай: не позволявай на варварите езичници от индийския Китай да погубят душата ти, заключи вратата внимателно и не допускай злото, което вирее в тези дяволски земи. Няма ли да се връщаш скоро? Здравето ми е, слава богу, добро. Остават ми още само седем години до седемдесетте, обещани ми от Бога, но само един на четиристотин човека може да дочака тази зла участ. Сега съм много по-добре. В Глазгоу, Бирмингам и Единбург има лоши вълнения – пише във вестниците. Вълнения на чартистите. Фабричните работници настояват за повишаване на заплатите. Преди два дни в Глазгоу обесиха човек за кражба на овци. Проклети англичани! В какъв свят живеем, щом обесиха един свестен шотландец за това, че откраднал една английска овца! И то да го съди шотландец! Ужас! Същевременно стотици други бяха откарани в австралийските земи на Ван Димен по обвинение в непокорство, стачка и палеж на фабрика. Приятелят на Кълъм – Бартоломю Ангъс – беше осъден на заточение в Нови Южен Уелс за чартистко бунтовничество в Единбург. Хората са…“

* * *

– Боже мой! – възкликна Кълъм.