Текст книги "Тай-пан"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 52 страниц)
Деветнадесета глава
Когато двамата мъже и секундантите им се качиха на ринга, издигнат близо до флага при Глесинг пойнт, над струпаните зрители надвисна напрегната тишина.
И двамата бяха мъже на около двадесет и няколко години, с груби и едри лица, високи шест фута. Главите и на двамата бяха обръснати, за да не си скубят косите. И когато свалиха дрехите си, всички видяха, че мускулите им бяха еднакво възлести, като надиплена стомана, и на гърбовете си имаха стари рани от бич.
Борците бяха внимателно подбрани. Всеки от тях знаеше колко много е заложено на него. Адмиралът и генералът лично бяха одобрили избора и ги бяха заклели да победят. Честта на цялата служба лежеше на плещите им, както и спестяванията на другарите им. Бъдещето на победителя щеше да е сладко. За победения нямаше да има никакво бъдеще.
Хенри Харди Хибс прескочи единственото въже на ринга и застана в центъра, където беше очертан квадрат със страна един ярд.
– Ваше превъзходителство, Ваше височество, милордове и ваши благородия – започна той. – Бой до победен край между – в този ъгъл боцман Джен Гръм от Кралската флота…
От тълпата моряци, застанали на изток, се разнесоха приветствени възгласи, а от струпаните в западния край английски и индийски войници – псувни. Лонгстаф, ерцхерцогът, адмиралът и генералът бяха седнали на почетните места от северната страна на ринга, заобиколени от неподвижно застанали на стража моряци. Зад ерцхерцога стояха двама телохранители в ливреи, въоръжени и бдителни. Струан, Брок, Купър, Тилмън, Роб, Горт и всички тай-пани бяха седнали на юг, а зад тях стояха по-дребни търговци, морски и армейски офицери и всички се блъскаха, за да видят по-добре. А в периферията непрекъснато прииждаха нови тълпи китайци, които се изливаха от бордеите на Тай Пинг Шан, бърбореха, кикотеха се и чакаха.
– … а в този ъгъл представителят на Кралската армия, сержант Бил Тинкър…
И отново го прекъснаха кънтящи викове. Хибс вдигна ръце и мръсният му сюртук оголи голям търбух.
– Лондонските правила на ринга: всеки рунд завършва със сигнал. Между рундовете се дава кратка почивка от трийсет секунди.
Когато звънне камбаната, всеки човек разполага с осем секунди да се приближи и застане до стартовата линия. Не се позволяват ритници, мушкане или удари под пояса, както и лъжливи хватки. Този, който не излезе от ъгъла и чиито секунданти признаят, че е победен, губи състезанието.
Той посочи важно към секундантите, които разглеждаха юмруците на всеки състезател, за да видят дали не са намазани със сок от орехи, както правеха някои, или не държат камък. После разгледаха спортните им обувки, за да се уверят, че са стандартни и нямат повече от три шипа.
– Сега се здрависайте и нека победи по-добрият!
Бойците отидоха до средата на ринга. Мускулите на раменете им потръпваха от едва сдържано вълнение, коремите бяха стегнати, ноздрите – разширени, доловили влажната кисела миризма на противника.
Застанаха до линията и докоснаха длани, после свиха каменни юмруци и зачакаха с опънати нерви.
– Ваше височество? – обърна се Лонгстаф с почтителен жест към Сергеев.
Ерцхерцогът стана и се отправи към корабния звънец близо до ринга. Удари го с чукчето и брегът бе разтърсен от дива ярост.
Със звъна на камбаната борците замахнаха един към друг, впили яки като дънери крака в земята. Пръстите не се отделяха от линията. Юмруците на Гръм се стовариха върху лицето на Тинкър и оставиха кървава следа, а ръката на Тинкър се заби с все сила в корема на Гръм. Те продължиха да се налагат, подтиквани от врявата, от своя гняв и омраза. Нямаше правила за боя, нито опити да се избегнат ударите.
След осем минути телата им бяха покрити с алени петна, а лицата почервеняха от кръв. Носовете и на двамата бяха счупени, а кокалчетата на ръцете – протрити, хлъзгави от пот и кръв. И двамата се задъхваха, гърдите им се повдигаха тежко, като могъщи мехове, устните им бяха разкървавени. Тогава, в осмата минута, Тинкър нанесе съкрушително дясно кроше във врата на Гръм и го повали. Армията закрещя радостно, а флотата запсува. Гръм се надигна, побеснял от гняв и болка, и се втурна към противника си, забравил, че първият рунд е завършил, забравил всичко, освен решението си на всяка цена да убие този дявол. Хвана Тинкър през врата и двамата се заудряха и заблъскаха, а армейците се развикаха: „Фаал!“ Секундантите се струпаха в ринга и се опитаха насила да разделят биещите се, а войниците, моряците и техните офицери едва не се разбунтуваха.
– Боже господи – викаше Глесинг, без да се обръща специално към някого. – Това копеле се бие нечестно с нашия човек!
– А кой започна мелето, по дяволите? Рундът беше приключил! – извика майор Търнбул с ръка върху сабята, почувствал растящия гняв. Беше стегнат трийсет и пет годишен човек – главен съдия на Хонконг. – Защото ви назначиха за началник на пристанището, си въобразявате, че имате право да скриете един явен фал?
– Не, дявол да го вземе! И не се опитвайте да намесвате цялото величие на службата си в една чисто социална сфера. – Глесинг се обърна с гръб към него и се мушна по-навътре в тълпата. – Здравей, Кълъм!
– Здравей, Джордж! Хубава битка, нали?
– Видя ли как копелето блъфира нашия човек?
– Не отвърна ли и другият с блъф?
– Не е там работата, по дяволите!
Точно тогава изтече половината минута и противниците се втурнаха един срещу друг.
Вторият и третият рунд продължиха почти толкова, колкото първия, и зрителите решиха, че никой не е в състояние да издържи такова наказание дълго. В четвъртия рунд под лявото ухо на войника се заби силен ляв удар и той рухна върху платнището. Камбаната удари и секундантите изнесоха своя човек. След мъчително кратка половин минута войникът се спусна към линията, заудря с юмруци моряка, после го сграбчи през гърдите и грубо го тръшна на земята. После се върна обратно в ъгъла. Трийсет секунди и отново бой.
Рунд след рунд. Приключил преди сигнала, след сигнала.
По време на петнайсетия рунд юмрукът на Тинкър засегна счупения нос на Гръм. В главата на Гръм избухна пожар и го заслепи. Той изпищя и размаха диво ръце. Левият му юмрук срещна тяло и очите му се проясниха. За миг видя, че противникът е незащитен, и се люшна. Ушите му се изпълниха с близкия и все пак така далечен писък и вой на тълпата. Гръм изхвърли десния си юмрук, стиснал го както никога преди това. Видя го да потъва в корема на войника. Левият префуча и се заби в слепоочието, една малка кост в ръката му изпука и после остана сам. Отново иззвъня противната камбана, подхванаха го ръце и някой поднесе към разкъсаните му устни бутилка с вино. Отпи голяма глътка, повърна обагреното в кръв питие и изграчи: „Кой рунд, приятел?“, а някой каза: „Деветнайсти“, и той отново се изправи, готов да се вкопчи, а насреща отново застана врагът, който го смазваше, убиваше. Той трябваше да остане и да победи или да умре.
– Хубав бой, нали, Дърк? – Гласът на Брок се извиси над общата врява.
– Да.
– Искаш ли да се обзаложим?
– Не, благодаря, Тайлър – отвърна Струан, изумен от смелостта на борците. И двамата бяха на края на силите си, жестоко пребити. Дясната ръка на Гръм почти не се движеше, а очите на Тинкър бяха полузатворени. – Не бих искал да съм на мястото на някой от тях.
– Много са смели! – засмя се Брок и показа кафявите си счупени зъби. – Кой ще победи?
– Избери си. Но аз се обзалагам, че никой от тях няма да се предаде и да се откаже в полза на другия.
– Вярно е дявол да го вземе!
Хибс обяви напевно „Двайсет и четвърти рунд“ и борците се затътриха към центъра с натежали като олово крака и заудряха. Държаха се на крака само със силата на волята си. Войникът изхвърли чудовищен ляв юмрук, който би могъл да събори и вол, но юмрукът се плъзна по рамото на Гръм. Тинкър се спъна и падна, флотата закрещя радостно, а армията изрева. Секундантите отнесоха войника в ъгъла. Когато изтече половината минута, армията наблюдаваше, затаила дъх, как Тинкър се вкопчи във въжетата и с мъка се затегли нагоре. Вените на врата му се издуха от усилието, но той се изправи на крака и се заклатушка обратно към линията.
Струан почувства, че някой го наблюдава, и се обърна. Видя ерцхерцога, който го повика със знак. Той си проби път около ринга, като същевременно се питаше безпокойно дали Орлов, изпратен да „помогне“ на Сергеев да се пренесе на кораба, е успял да надхитри слугите и да открие някой важен документ.
– Разбрахте ли вече кой ще победи?
– Не, Ваше височество. – Струан погледна адмирала и генерала.
– И двамата мъже са достойни за вашите служби, господа!
– Морякът е много смел, наистина забележителен – подхвърли весело генералът, – но аз мисля, че нашият човек има силата да му се противопостави.
– Не. Нашият ще остане на линията. Но, дявол да го вземе, вашият е наистина добър, милорд, и е чест за службата ви.
– Защо не се присъедините към нас, мистър Струан? – попита Сергеев, като посочи празния стол. – Предполагам, че ще можете да обясните някои тънкости на боя.
– С ваше позволение, господа – каза Струан любезно и седна. – Къде е Негово превъзходителство?
– Замина рано, дявол го взел – каза генералът. – Нещо във връзка с пратките.
Камбаната звънна отново. Сергеев се размърда неспокойно на стола.
– Какъв е най-големият брой рундове за един бой?
– През трийсет и трета гледах боя между Бърк и Бърн – отговори генералът. – Деветдесет и девет рунда. Кълна се, битката беше царска, фантастична смелост. Бърн умря от раните си. Но не се отказа!
– Нито един от тези двамата няма да се откаже. Те вече са почти пребити – каза Струан. – Би било просто голяма загуба, ако някой от двамата бъде убит, какво ще кажете, господа?
– Да спрем боя ли? – попита недоверчиво ерцхерцогът.
– Целта на един мач е да се изпитат силата и смелостта на бореца – обясни Струан. – Те са еднакво силни и еднакво смели. Бих казал, че и двамата доказаха това.
– Но тогава няма да имаме победител. Това не е честно. Това е слабост и не доказва нищо.
– Не е честно да се убива един смел човек – каза спокойно Струан. – Само смелостта ги държи все още прави. – Той се обърна към другите. – В края на краищата те са и двамата англичани. Спасете ги за един истински враг.
Внезапно радостен възглас привлече вниманието на генерала и на адмирала, но не и на Сергеев.
– Това звучи почти като предизвикателство, мистър Струан – каза той със застинала усмивка на лице.
– Не, Ваше височество – отговори Струан с грация, – това е само факт. Ние уважаваме смелостта, но в случай като този победата трябва да отстъпи на необходимостта да се съхрани човешкото достойнство.
– Какво е вашето мнение, адмирале? – попита генералът. – Струан има известно право, нали? До кой рунд стигнахме? Трийсет и петия ли?
– Трийсет и шестия – отговори Струан.
– Какво ще кажете да ограничим рундовете до петдесет? Още преди това единият ще напусне битката. Няма да успеят да се задържат на краката си дотогава. Но ако и двамата останат на бойната линия, да обявим, че и двамата се отказваме от борбата, а? Ще заявим, че сме равни. Нека Хибс направи съобщението.
– Съгласен съм. Но вашият човек няма да може да издържи до тогава.
– Още сто гвинеи, че ще може, по дяволите!
– Съгласен!
– Обзалагате ли се, мистър Струан? – попита ерцхерцогът, когато адмиралът и генералът се извърнаха мрачно един от друг и дадоха знак на Хибс. – Кажете колко и посочете човека.
– Вие сте наш гост, Ваше височество, така че вие имате предимството да посочите човека… ако ви харесва да се обзалагате. Нека се обзаложим победителят да има правото да зададе въпрос, на който загубилият да отговори тази вечер – насаме. Пред Бога.
– Какъв въпрос? – попита бавно Сергеев.
– Само този, който победителят намери за добре да зададе.
Ерцхерцогът се почувства заинтригуван, но същевременно го изпълниха опасения. Залогът беше много голям, но си заслужаваше. Имаше много неща, които би поискал да узнае от тай-пана на „Ноубъл хаус“.
– Съгласен!
– Кого избирате?
Сергеев посочи веднага към боцман Гръм.
– Залагам на него! – И моментално изрева на моряка. – Убий го, да го вземат дяволите!
Рундовете продължиха. Четирийсет и три. Четирийсет и четири. Четирийсет и пет. Четирийсет и шест. Четирийсет и седем. Четирийсет и осем. Четирийсет и девет… Сега вече и зрителите бяха почти толкова уморени, колкото и борците.
Най-после войникът падна. Строполи се като отсечен дъб и звукът от падането проехтя по целия плаж. Морякът, ослепял от болка, все още замахваше напосоки и търсеше безцелно врага. После също падна и остана неподвижен. Секундантите изнесоха хората в ъглите и когато половината минута изтече, армията закрещя на своя човек да се изправи, а генералът заблъска по пода на ринга и със зачервено лице започна да умолява Тинкър.
– Стани, за бога, момче!
Лицето на адмирала бе мораво, когато Гръм с мъка се изправи на краката си и застана, като залиташе, в ъгъла.
– Ела до линията, момче, ела до линията!
Струан увещаваше войника, а в това време ерцхерцогът крещеше в изстъпление на моряка да дойде до линията на смесица от руско-френски-английски език.
Всеки боец бе сигурен, че другият е победен. И двамата се заклатушкаха към линията и се олюляваха с безчувствени и негодни ръце и крака. И двамата паднаха.
Последен рунд.
Тълпата побесня, защото бе явно, че нито един от двамата борци не можеше да напусне ъгъла след половинминутната почивка и да се върне до линията.
Камбаната биеше отново и отново настъпваше гробна тишина. Борците се изправиха пипнешком на краката си, увиснаха на въжетата и останаха да се олюляват в ъглите си. Морякът заскимтя и направи първата мъчителна крачка към линията. След бездиханна и безкрайно дълга пауза направи втора. Войникът все още бе в ъгъла, треперещ, олюляващ се, готов да се строполи. После вдигна трогателно крак. Последва див вой – настойчив, заповеден, умолителен, заплашителен, който се превърна накрая в рев на неописуем възторг, когато двамата мъже се залюшкаха напред инч по инч. Внезапно войникът преплете безпомощно крака и едва не падна, от което генералът щеше да припадне. После морякът се олюля като пиян и адмиралът затвори очи и започна да се моли с лъснало от пот лице.
Викът бе неистов, когато двамата застанаха до линията. През въжетата захвърчаха кърпи и едва когато рингът се напълни със скачащи насам-натам хора, борците разбраха истината – боят бе свършил. Едва тогава си позволиха да се отдадат на кошмарната болка, без да разберат дали са победители или победени, будни или спящи, мъртви или живи и без да узнаят, че са дали всичко, на което са способни.
– Кълна се в брадата на свети Петър – каза ерцхерцогът с прегракнало и болно от виковете гърло, цял потънал в пот, – това беше великолепна битка.
Също потен и изтощен, Струан извади шише с ром и предложи на Сергеев, който го обърна и пи жадно. Струан също пи и го подаде на адмирала, който го даде на генерала и те двамата довършиха питието.
– Дявол го взел – каза пресипнало Струан. – Дявол го взел!
Двадесета глава
Слънцето вече се беше спуснало зад планината, но пристанището все още се къпеше в злато. А Сам свали бинокъла от очите си и тревожно се отдалечи от дупката в градинската тухлена стена. Бързо прекоси купчините от пръст и камъни, които скоро щяха да се превърнат в истинска градина, и бързо влезе в дневната.
– Майко! Корабът на татко е близо до брега! – извика тя. – Ох-ко, той изглежда много ядосан.
Мей-мей престана да шие фустата.
– Откъде идва – от „Чайна клауд“ или от „Рестинг клауд“?
– От „Рестинг клауд“. По-добре вижте сама.
Мей-мей грабна бинокъла, изтича в градината и застана зад малкото решетъчно прозорче. Огледа крайбрежните води и откри Струан. Той седеше в средата на голяма лодка, а в задния край се вееше Лъвът и Драконът. А Сам бе права. Той наистина изглеждаше ядосан.
Тя затвори решетката на прозорчето и изтича обратно.
– Разтребете всичко това и се постарайте да го скриете добре!
Но когато А Сам грабна балната рокля и фустата невнимателно, тя я ощипа силно по бузата.
– Не ги мачкай, развратнице! Те струват цяло състояние! Лим Дин! – изкрещя тя. – Бързо пригответе банята на татко и гледайте дрехите му да са сгънати добре и нищо да не е забравено. О, да, и ако не искате да си имате неприятности, постарайте се водата да е гореща. Извадете парфюмирания сапун и новата гъба!
– Добре, майко!
– И внимавайте! Татко фучи от гняв!
– Ох-ко!
– Ох-ко, наистина! Най-добре пригответе всичко както трябва или ще набия и двамата! И ако нещо провали плановете ми, ще защипя и на двамата пръстите и ще ви налагам с камшика, докато се облещите! Марш бързо!
А Сам и Лим Дин изтичаха навън. Мей-мей влезе в спалнята си и огледа дали няма следи от балната рокля. Сложи парфюм зад ушите си и седна. „Майчице – помисли тя, – дано да не е в лошо настроение довечера.“
Струан крачеше раздразнено към портата на голямата тухлена сграда.
Протегна ръка към дръжката, но вратата се отвори широко и на прага цъфна усмихнат и покланящ се Лим Дин.
– Добро нещо залез, айейа, маса?
В отговор Струан изръмжа намусено.
Лим Дин затвори портата и изтича към входната врата, където отново се усмихна широко и направи още по-нисък поклон.
Струан провери мимоходом показанията на корабния барометър, който висеше на стената в антрето. Беше закачен с халки и тънкото остъклено живачно стълбче показваше 29,8 инча – хубаво време.
Лим Дин затвори тихо вратата, изтича пред Струан надолу по коридора и отвори вратата към спалнята. Струан влезе, затвори вратата с ритник и я залости. Лим Дин вдигна очи нагоре. Почака минута, докато се успокои, после изчезна в кухнята.
– Днес някой ще отнесе боя – прошепна той тихо на А Сам. – Положително! Ще му щипнат и пръста.
– Не се безпокой за нашия дяволски варварски баща – отвърна А Сам също така тихо. – Обзалагам се, че парите, които майка ще му донесе другата седмица, ще го накарат завчас да загука като гълъб.
– Съгласен!
Мей-мей застана на вратата.
– Какво си шепнете вие – безсрамни роби, вмирисани кучешки мърши? – изсъска тя.
– Просто се молим татко да не се сърди на нашата скъпа красива майка – каза А Сам с трепкащи мигли.
– Тогава побързай, мазна развратнице. Защото за всяка гневна дума, която ми каже, ще получиш плесница!
Струан стоеше по средата на стаята и разглеждаше голямата мръсна, завързана на възли носна кърпа, която бе извадил от джоба си. „Проклет да съм, ако знам какво да правя сега“ – мислеше си той.
След боя той бе завел ерцхерцога до новото му жилище на „Рестинг клауд“. Почувства облекчение, когато Орлов му каза насаме, че никой не му е попречил да прерови багажа.
– Но не намерих никакви документи. Имаше малка касичка, но вие ми казахте да не чупя нищо, така че я оставих непокътната. Имах много време – моряците занимаваха слугите.
– Благодаря. Нито дума за това сега!
– За глупак ли ме вземате! – разсърди се Орлов заради накърненото му достойнство. – Между другото, мисис Куанс и петте деца са настанени в малкото корабче. Казах, че Куанс е в Макао и ще се върне утре по обяд. Доста се измъчих, докато отговоря на всичките й проклети въпроси. Тя би изтръгнала отговор и от щипалка!
Струан бе оставил Орлов и бе отишъл в каютата на момчетата. Сега те бяха чисти и облечени в нови дрехи. Волфганг бе все още с тях и те не се страхуваха от него. Струан им каза, че на другия ден ще отидат с него в Кантон, където ще ги качи на кораб, заминаващ за Англия.
– Ваш’благродие – каза малкото англичанче, когато той тръгна към вратата, – мога ли да ви видя насаме?
– Да – отговори Струан и заведе момчето в друга каюта.
– Татко ми каза да ви предам това. Ваш’благродие, и да н’казвам на никого, нит’ на мистър У Пак, нит’ дори на Бърт. – Фред развърза с треперещи пръсти платненото вързопче, все още прикрепено към пръчката, и го разстла. То съдържаше малък нож, парцалено кученце и голяма, завързана на възли кърпа. Подаде нервно кърпата и за учудване на Струан обърна гръб и затвори очи.
– Какво правиш, Фред?
– Татко каза да н’гледам и да се обърна с гръб, Ваш’благродие – отговори Фред със стиснати очи.
Струан развърза кърпата и зяпна от учудване – рубинени обеци, диамантени висулки, обсипани с диаманти пръстени, голяма изумрудена брошка и много изпочупени и криви златни катарами, натежали от диаманти и сапфири, на стойност четирийсет до петдесет хиляди лири. Пиратска плячка!
– Какво иска от мен да направя с това?
– Мога ли да отворя очи, Ваш’благродие? Нищо не виждам!
Струан завърза кърпата и я постави в джоба на сюртука си.
– Да, кажи сега какво поиска баща ти да направя с това!
– Той каза, че т’ва е мое… забравих думата. Беше нещо кат „ретство“ или „летство“. – Очите на Фред се изпълниха със сълзи. – Аз съм добро момче, Ваш’благродие, но забравям!
Струан клекна и го хвана здраво, но нежно за раменете.
– Не плачи, момче, нека помислим. Не беше ли „наследство“?
Момчето вдигна очи и го погледна, сякаш той бе магьосник.
– Да – „летство“, откъде разбрахте?
– Няма нужда да плачеш. Ти си мъж, а мъжете не плачат.
– Какво значи „летство“?
– Това е подарък, обикновено пари, които бащата дава на сина.
Фред дълго мисли, после каза:
– Защо ме помоли татко да н’казвам на Бърт?
– Не знам.
– К’во, Ваш’благродие?
– Може би защото иска ти да го получиш, а не Бърт.
– Може ли едно „летство“ да бъде на много синове?
– Да.
– Можем ли аз и моят брат да разделим едно „летство“? Ако го получим?
– Да, ако получиш такова.
– О, добре. – Момчето избърса сълзите си. – Брат ми Бърт е най-добрият ми приятел.
– Къде живеехте ти и твоят брат? – попита Струан.
– В къща. С майката на Бърт.
– Къде беше къщата, момче?
– Близо до морето. Близо до корабите.
– Имаше ли мястото име?
– О, да. Казваше се „пристанището“. Ние живеехме в една къща в „пристанището“ – отговори гордо момчето. – Татко каза, че на теб мога да говоря цялата истина.
– Да се връщаме сега, а? Освен ако има още нещо.
– О, да – каза бързо Фред, докато завързваше вързопчето. – Татко каза да го вържа кат’ по-рано. За да се запази в тайна. И да н’казвам. Готов съм, Ваш’благродие.
* * *
Струан отново развърза кърпата. Божичко, какво да правя с това съкровище? Да го изхвърля? Не мога да направя това. Да намеря собствениците? Как? Може да са испанци, французи, американци или англичани? И как да обясня произхода на скъпоценностите?
Отиде до огромното, покрито с балдахин легло и го дръпна до стената. Видя, че новият му вечерен тоалет е подреден грижливо. Той клекна до леглото. Имаше желязна каса, циментирана за пода.
Отвори я и постави вързопчето при личните си документи. Зърна библията, която съдържаше другите половинки от монети, и изруга. Затвори отново кутията и придвижи леглото обратно до стената, а после тръгна да излиза от стаята.
– Лим Дин!
Китаецът изникна начаса с безизразни очи и широка усмивка.
– Много бързо баня!
– Баня вече готов, маса! Няма защо!
– Чай!
Лим Дин изчезна. Струан прекоси спалнята към отделението, специално пригодено за баня и тоалетна. Роб се бе изсмял, когато видя плановете. Независимо от това, настоя да построят нововъведението точно както бе планирал.
Високата желязна вана бе поставена на ниска платформа и от нея към стената водеше отводнителна тръба, а оттам в дълбока, иззидана от камъни яма, изкопана в градината. Над ваната висеше продупчена желязна кофа, закачена за гредата на тавана. На покрива на къщата имаше резервоар за прясна вода, която отиваше до кофата по тръба. Тоалетната представляваше затворен шкаф с подвижна вратичка и кофа, която се зареждаше за през нощта.
Банята беше вече пълна с гореща вода. Струан свали вкисналите от потта дрехи и прекрачи с благодарност в банята. Обтегна се назад и потъна в блаженство.
Вратата на спалнята се отвори и влезе Мей-мей. След нея вървеше А Сам и носеше поднос с чай и горещ дим сум, а по петите й се влачеше Лим Дин. Те всички влязоха в банята и Струан стисна отчаяно очи. Никакви обяснения и наказания не можеха да внушат на А Сам, че не бива да влиза в банята, докато той се къпе.
– Здравей, тай-пан – поздрави Мей-мей със слънчева усмивка. – Цялото му раздразнение изчезна. – Ще пием заедно чай – добави тя.
– Добре.
Лим Дин вдигна мръсните дрехи и изчезна. А Сам постави весело таблата на масата, защото знаеше, че е спечелила баса. Каза нещо на Мей-мей на кантонски, което я накара да се разсмее, сама се изкикоти и побягна вън от стаята, като затвори след себе си вратата.
– Какво каза тя, по дяволите?
– Женски приказки.
Той вдигна гъбата, за да я хвърли по нея, но Мей-мей побърза да каже:
– Каза, ти си много як мъжки.
– Защо не разбере А Сам, дявол я взел, че банята е интимно място?
– А Сам е много интимна. За какво ти срамуваш, а? Тя много гордее с тебе. Няма за какво срамуваш. – Тя свали дрехите си, прекрачи във ваната и седна в другия край. После наля чая и му предложи.
– Благодаря. – Той пи от чая, после се пресегна и взе едно парче дим сум.
– Борба добра ли беше? – попита тя. Забеляза на ръката му заздравелите рани, останали от зъбите й, и се усмихна скришом.
– Чудесна!
– Защо бил толко ядосан?
– Няма причина. Много са хубави – добави той, като си взе още една хапка. После й се усмихна. – Ти си красива и си измислила най-добрия начин за пиене на чая.
– Ти си красив.
– Идва ли в къщата фенг шуй?
– Кога конкурс за рокля?
– В полунощ. Защо?
Тя вдигна рамене.
– Половин час преди полунощ ще върнеш ли тука?
– Защо?
– Искам да видя мой мъж. Да отвлека от тая лоша уста с кравешко виме. – Кракът й се плъзна под водата.
Струан трепна от внезапната интимна атака и едва не изпусна чая си.
– Престани да правиш това и внимавай. – Той спря ръката й и се засмя. – Бъди добро момиче.
– Да, тай-пан. Ако ти сам внимателен. – Мей-мей се усмихна мило и остави ръката си да лежи кротко в неговата. – Ти не зяпаш мене, както зяпал онази дяволска женска, макар че аз без дрехи. Какво липсва на мои гърди?
– Идеални са! Ти си идеална! Разбира се, че си. Сега престани да ме дразниш!
– Значи ще върнеш тук в половин час преди?
– Всичко ще направя, за да има мир. – Струан отпи от чая. – А, да. Ти не ми отговори. Идва ли в къщата фенг шуй?
– Да. – Тя вдигна сапуна и започна да се сапунисва, но не каза нищо повече.
– Слушай, кажи да или не.
– Да. – И отново замълча, възхитителна и нежна. Мълчанието й го вбесяваше.
– Кажи какво се е случило.
– Аз съжалявам ужасно, тай-пан, но ние точно върху клепач на дракон и трябва да заминаваме.
– Никъде няма да заминаваме и точка по въпроса!
Тя започна да тананика песничка. Когато свърши да се сапунисва, изми пяната и го погледна нежно с широко отворени очи.
– Завърти, за да сапунисвам твой гръб.
– Няма да заминем! – повтори той подозрително.
– Ма-рий дойде този следобед и ние поприказвали много хубаво.
– Няма да заминем! И точка по въпроса!
– Виж какво, тай-пан. Аз не глуха. Чух фантастично добре пръв път. Искаш ли да изтъркам гръб или не? Той обърна гърба си и тя започна да го сапунисва.
– Ние няма да заминем и край! Защото твоя майка решила така! – каза тя на кантонски.
– Какво? – попита той, като изви леко врата си, за да се наслаждава на нейните леки пръсти, докато масажираше приятно раменните му мускули.
– Стара кантонска поговорка – кога лястовици гнездят изгрев слънце се усмихва.
– Какво означава това?
– Какво означава? – попита тя, доволна от себе си. – Просто щастлива мисъл, това е. – Тя гребна малко вода и изми пяната. – А Сам, а-а-ах!
А Сам дотърча с огромни хавлиени кърпи. Мей-мей стана и А Сам уви едната от тях около нея и подаде другата на Струан.
– Кажи й, по дяволите, че аз сам ще го направя! – извика той.
Мей-мей преведе. А Сам остави кърпите, изкиска се и побягна навън.
Струан излезе от ваната и Мей-мей го зави с кърпа. За негово учудване, тя бе затоплена.
– Казах в бъдеще А Сам да готви малко хавлии на огън – обясни Мей-мей. – Добре за здраве.
– Великолепно е! – каза той и избърса водата от тялото си. Отвори вратата и видя, че леглото му е отвито и на бюрото са приготвени нови дрехи.
– Ти имаш време за малко почивка – каза Мей-мей и когато той се опита да възрази, добави повелително: – Ти почивай!
Струан погледна часовника си. Имаше още много време и той легна в леглото. Изпъна се блажено.
Мей-мей повика А Сам при себе си в банята и затвори вратата. Момичето коленичи, разви кърпата от краката на Мей-мей и ги избърса. Напудри ги и смени старите бандажи с чисти и сухи, после обу върху тях нови бродирани пантофки.
– Толкова са красиви, майко – каза тя.
– Благодаря, А Сам – Мей-мей леко я щипна по бузата, – и моля те, не говори толкова високо за атрибутите на татко.
– Аз само направих учтива забележка, а те наистина заслужават уважение. – А Сам махна карфиците от косата на Мей-мей и започна да я реше. – Нормално е един татко да се радва на такива комплименти. Аз наистина съвсем не разбирам нашия варварски татко. Досега ни веднъж не ме е повикал в леглото си. Толкова ли съм отвратителна?
– Непрекъснато ти повтарям, че варварите не лягат с всички жени в къщата – обясни уморено Мей-мей. – Той изобщо няма да го направи. Това е против неговата религия.
– Наистина много лош джос! – подсмъркна А Сам. – Да имаш такъв баща, така надарен, и религията му да не позволява!
Мей-мей се усмихна и й върна хавлиената кърпа:
– Бягай оттук, малка мазнице. Донеси чай след един час и ако закъснееш, хубавичко ще те напердаша.
А Сам побягна.
Мей-мей се парфюмира и влезе в стаята с мисълта за балната рокля и за другата изненада.
* * *
Лайза Брок отвори вратата на каютата и отиде до койката. Чувстваше, че я облива студена пот. Знаеше, че въпросът за Тес щеше да се реши сега или никога.
– Хайде, скъпи. – Тя започна да буди Брок. – Време е за ставане.
– Остави ме. – Брок се обърна на другата страна, полюляван леко от вълните, които плискаха по корпуса на „Уайт уич“. – Ще успея да се облека навреме.
– Говориш едно и също нещо от половин час. Ставай или ще закъснееш.
Брок се прозя и се протегна, после се изправи в леглото.
– Още не е започнало да залязва слънцето – каза той полусънен, като погледна през илюминатора.
– Скоро ще пристигне Горт и ти искаше да бъдеш готов по-рано. После трябва да прегледате счетоводните книги заедно с компрадора. Каза ми да те събудя.
– Добре, престани да нареждаш, Лайза! – Той отново се прозя и погледна жена си. Тя бе облечена в нова рокля от тъмночервен копринен брокат, бухнала широко върху многобройни фусти. Косата й бе сресана на кок. – Много си елегантна – каза той машинално и отново се протегна.
Лайза повъртя в ръце огромната шапка с пера и отново я остави.
– Ще ти помогна – каза тя.
