Текст книги "Тай-пан"

Четиридесет и седма глава

През целия ден северният вятър се усилваше. На мръкване Куинс таун бе готов с обичайните предпазни мерки. Спуснати бяха щорите на прозорците, вратите – уплътнени и здраво залостени. Тези, които са били предвидливи да си изкопаят мазета, благославяха своя джос. Хората, които живееха в леки постройки или временни жилища, потърсиха подслон в масивни сгради. Но с изключение на „Хепи вели“, имаше малко масивни жилища. Малко мъже поемаха риска да участват в дългите нощни разговори, макар че вече бяха чели в „Ориентал експрес“ за лечението на маларията със синкона. А и синкона още не се намираше лесно.

Всички кораби бяха със свалени платна и всички котви бяха спуснати дълбоко. Разстоянието между тях бе колкото е възможно по-голямо, за да се избегне сблъскване на корабите при силно вълнение.

Някои все пак казваха, че може и да няма тайфун, понеже северният вятър дълго време бе постоянен. Никой не си спомняше тайфун, който да е дошъл единствено от север. Един тайфун винаги бе свързан с вихри и постоянна промяна на посоката.

Дори Струан бе склонен да се съгласи с такова мнение. Никога в подобни случаи барометърът не беше показвал толкова високо налягане. Освен това никога не беше се появявал тайфун без рязко спадане на барометъра.

На мръкване заваля ситен дъжд и донесе облекчение от непоносимата горещина.

Струан внимателно преценяваше опасностите. Ако трябваше да се безпокои само за себе си, той би отишъл на юг в открито море с „Чайна клауд“. Вятърът все още позволяваше това. Би избрал най-подходящия курс и би избягал от тайфуна. Но някакъв вътрешен инстинкт, който той не можеше да си обясни, го караше да не поема такъв риск. Поради това той заведе Мей-мей, Ин-хси, А Сам и Лим Дин в обширната изоставена фабрика в Хепи вели и ги настани на третия етаж. Той усещаше, че вятърът ще попречи на нощните компании. Мей-мей щеше да бъде на по-безопасно място между стени от камъни и тухли, отколкото в морето. Това бе най-важното.

Кълъм благодари на Струан за предложението му да се подслонят с Тес във фабриката и каза, че предпочита Глесинг пойнт – сградата на шефа на пристанището. Това бе ниска гранитна постройка, в която Глесинг бе предвидил място за Кълъм и Тес.

Струан му разказа за това, което се бе случило на хълма, и че засега някакъв мир бе постигнат. И докато се подготвяше за тайфуна, който можеше и да не дойде, той през целия ден не преставаше да мисли за човешката жестокост.

– Какво става, съпруже? – попита Мей-мей.

– Не зная. Брок, аз, тайфунът – не зная. Май че облаците са много ниски.

– Аз ще ти кажа какво не наред. Ти мислиш твърде много затова, което вече станало. И още по-зле – за това, което можеше стане. Да! Неразумно! Бъди китаец! Заповядвам! Минало е минало. Сключили мир с Брок! Не губи време като запечена кокошка. Хапни нещо, пий малко чай и прави любов на Ин-хси!

Тя се засмя и извика Ин-хси, която бързо изтича през огромната стая, седна на леглото и хвана ръката й.

– Погледни я, за бога! Аз вече говорих какво трябва прави.

Той се усмихна и му стана по-леко.

– Така по-добре – продължи тя. – През цяло време мисля за тебе. Няма значение. Ин-хси бъде в съседна стая сама. През цяла нощ. Ще чака.

Той се усмихна, а Мей-мей бързо заговори на китайски на Ин-хси. Ин-хси слушаше с цялото си внимание и когато Мей-мей свърши, радостно плесна с ръце, погледна Струан с възторжени очи и бързо излезе.

– Какво й каза, Мей-мей? – попита той подозрително.

– Казах как ти правиш любов. Научи нея как те възбужда фантастично. И не плаши, когато накрая тя изкрещи.

– Дявол да те вземе! Не мога ли веднъж да остана сам?

– Тай-тай знае кое най-добро за невъздържано малко момче. Ин-хси вече чака тебе.

– Какво?

– Ин-хси. Казах да подготви. Вечер любов приятна. Забрави ли?

Струан изръмжа и тръгна към вратата.

– Благодаря ти сърдечно, но съм зает.

Той слезе долу и изведнъж се почувства по-добре. Да, глупаво е да се мисли за миналото. И той благославяше своя джос заради Мей-мей.

* * *

Брок се разпореди да се демонтира счупената главна мачта на „Уайт уич“. Тя бе положена на палубата за по-голяма сигурност. Всички счупени рейки и скъсани въжета бяха свалени и събрани в долната част на кораба. Бяха спуснати три котви в предната част на „Уайт уич“ и една от страната на кормилото. По този начин корабът щеше да бъде максимално устойчив на вятъра.

През целия ден Брок бе разстроен. Имаше главоболие, болки в гръдния кош. Той знаеше, че тази нощ го очакват лоши сънища. Би желал да се напие, да забрави. Усещаше наближаващата опасност. Той направи последен оглед с фенер в ръка на мократа палуба, после слезе долу при Лайза и Лилибет.

– Ето ти чая, любов моя – каза Лайза. – Най-добре облечи сухи дрехи. Те са приготвени.

Тя посочи към купчината от морско палто и панталони, морска шапка и ботуши.

– Благодаря, любов моя.

Той седна на масата и изпи чая.

– Татко! – каза Лилибет. – Ще играеш ли с мене? – Брок не отговори. Той не я чу. Тогава тя се хвана за мокрото му палто.

– Татко, ще изиграеш ли една игра с мене?

– Остави баща си на спокойствие – каза Лайза. – Аз ще играя с тебе.

Тя заведе Лилибет в съседната каюта и благодари на Бога, че мъжът й и Струан се помириха. Брок й бе разказал за случилото се ц тя бе благодарна, че Бог е чул молитвите й. „Вятърът бе едно чудо, – каза си тя. – Сега всичко, от което той има нужда, е търпение. Той ще се съгласи да благослови Тес.“ Лайза се помоли на Бога да бди над Тес и Кълъм, кораба и всички тях, после седна и започна играта с Лилибет.

Този следобед ковчегът на Горт бе поставен в един катер. Лайза и Брок отидоха в дълбоки води и Брок изпълни погребалния обред. Когато свърши, той прокле сина си и хвърли ковчега в дълбините. После се върнаха на „Уайт уич“, Брок отиде в каютата си и заключи вратата. Той плака за сина си и за дъщеря си. Той плака за първи път, откакто бе станал мъж. Радостта от живота го бе напуснала.

* * *

През цялата нощ вятърът и дъждът се усилваха. На разсъмване духаше силно, но все още не бе опасно, морето беше бурно, но не заплашително.

Брок бе спал с дрехите си и се появи на палубата с подпухнали очи. Провери барометъра. Нивото на живака бе неизменно 29,8 инча. Разклати го, но нивото не се промени.

– Добро утро, сър – каза Пениуорт.

Брок апатично кимна с глава.

– Мисля, че бурята е предстояща – каза Пениуорт, смутен от безразличието на Брок.

Брок се вгледа в морето и небето. Гъстите облаци бяха само на няколко стотици фута и закриваха напълно планините и върха на острова. Но това не представляваше нещо необикновено.

Брок неохотно тръгна да провери въжетата на котвите. Те бяха стабилни – три котви и три въжета, дебели колкото човешко бедро. Достатъчно са здрави, за да устоят на всякаква „буря“ – помисли той. Но всичко това не му харесваше. Като че ли бе безчувствен.

„Чайна клауд“ леко се поклащаше, но стоеше стабилно във водите на пристанището, а часовникът на квартердека потрепваше, макар че бе защитен от вятъра. Всички други кораби, сред които се открояваше флагманският, също стояха стабилно. Няколко закъснели сампани и джонки търсеха удобни места за пускане на котва в малкото свободно пространство близо до Глесинг пойнт.

Брок слезе долу. Пениуорт и останалите моряци въздъхнаха с облекчение. Присъствието му ги притесняваше.

– От вчера насам изглежда остарял – каза Пениуорт. – Има вид на човек, който умира прав.

На разсъмване Струан проверяваше здравите щори на прозорците на първия етаж. Той слезе по стълбите на партера и провери другите щори. Погледна към барометъра – 29,8 инча.

– За бога! – извика той и гласът му отекна наоколо. – Или падай надолу, или да свършва този проклет дъжд и това проклето време!

– Какво, тай-пан? – извика Мей-мей от площадката на стълбището.

Тя изглеждаше малка и очарователна.

– Нищо, моето момиче. Върни се в леглото – нареди й той.

Мей-мей слушаше шума от дъжда и й се искаше да е в Макао.

Там шумът от дъжда по покрива е винаги приятен.

– Не харесва този дъжд – каза тя. – Надявам се, децата са добре.

Много ми липсват.

– Да. Върни се в леглото. Бъди добро момиче! Аз ще изляза за малко.

Тя жизнерадостно му махна с ръка.

– Бъди внимателен!

Струан облече моряшкото си палто и излезе. Сега дъждът падаше под наклон. Той не бе се усилил през последния час. „Всъщност – помисли той – изглежда, че е отслабнал.“ Облаците се спускаха ниско. Той отново огледа „Чайна клауд“. „Корабът е хубав и стабилен“ – каза си. Струан се върна и отново провери барометъра. Без промяна.

Той закуси добре и се приготви да излезе отново.

– Горе! Долу! Защо толкова нетърпелив? Къде отива сега, айейа? – попита Мей-мей.

– При началника на пристанището. Искам да проверя дали Кълъм е добре. В никакъв случай не излизай навън и не отваряй врати и прозорци, Върховна лейди тай-тай или не Върховна лейди тай-тай.

– Да, съпруже. – Мей-мей го целуна.

Куинс роуд, покрит с дълбоки локви, бе почти безлюден. А вятърът и дъждът не преставаха и бе за предпочитане човек да е във фабриката. „Това напомня пролетен дъжд в Североизточна Англия. Не, не е толкова силен“ – мислеше си Струан.

Той влезе в сградата на пристанището и се отърси от дъжда.

Глесинг стана прав зад бюрото си.

– Добро утро. Странна буря, нали? Малко чай? – Той го покани да седне. – Предполагам, че търсиш Кълъм и мисис Струан. Те отидоха на ранната църковна служба.

– Моля?

– Ще се върнат всеки момент. Днес е неделя.

– О, аз забравих.

Глесинг наля чай от голяма кана, после го остави обратно на края на мангала. Стаята бе голяма и пълна с морски карти. Една мачта стигаше до тавана, а до върха й имаше някакъв люк. Подредени бяха сигнални флагчета, пушки и всякакви морски принадлежности.

– Какво мислиш за бурята?

– Ако това е тайфун, ние сме на пътя му. Това е отговорът. Ако вятърът не отслабне или не промени посоката си, тогава тайфунът ще мине над главите ни.

– Бог да ни е на помощ, ако си прав.

– Да.

– Веднъж попаднах в тайфун край Формоза. Никога не бих пожелал да съм в такъв момент в открито море; при това не бяхме близо до центъра на вихъра. Ако такова нещо съществува.

Силен пристъп на вятъра притисна щорите на прозорците. Те погледнаха ветропоказателя. Все още духаше неумолимо от север. Глесинг постави на бюрото чашата си за чай.

– Аз съм ти длъжник, мистър Струан. Оня ден получих писмо от Мери. Пише ми колко сте били любезни с нея – ти и Кълъм. Особено ти. Тя, изглежда, е много по-добре.

– Видях я точно преди да замина. Тя наистина изглеждаше десет пъти по-добре, отколкото когато я видях за първи път.

– Тя казва, че ще я изпишат след два месеца. Казал си на пастора, че ти поемаш отговорността за нея. Разбира се, сега аз поемам тази отговорност.

– Както желаеш. Това е само формалност.

Струан се чудеше какво би направил Глесинг, когато разбере истината за Мери. Разбира се, че ще научи истината. Как би могла Мей-мей да вярва, че това „няма да стане?“

– Докторът каза ли от какво е болна?

– Стомашно разстройство.

– И тя така пише. Благодаря ти отново.

Глесинг посегна към една карта на бюрото си и изтри от нея петно от чай.

– Кълъм спомена, че си бил в кралската флота като младеж. В Трафалгар. Надявам се, не възразяваш, че те разпитвам, но баща ми нямаше честта също да служи там. Чудех се на кой кораб си бил. Той бе адютант на адмирал лорд Колингууд на…

– На „Ройал Съверин“ – каза Струан вместо него. – Да. Аз бях на този кораб.

– О, господи! – можа само да каже Глесинг.

Струан пазеше това нарочно в тайна от Глесинг. Той обаче знаеше, че има на разположение още един коз в играта, ако е необходимо да привлече Глесинг на своя страна.

– Да. Разбира се, аз не си спомням баща ти – бях новобранец и се плашех от службата. Но адмиралът бе на кораба „Ройал Съверин“ и аз също.

– О, господи! – повтори Глесинг.

Той бе видял кораба със сто и десет оръдия, когато бе малко момче.

– Кораб с осемстотин тридесет и шест моряци и с бъдещия тай-пан на „Ноубъл хаус“! Не се учудвам защо сме спечелили битката, о, Господи!

– Благодаря – каза Струан. – Но много малко съм допринесъл в тази битка.

– Като бог си, тай-пан, ако мога така да се изразя. Мисля, че това е чудесно. Много се радвам. Да, радостен съм. Честна дума. По-рано те ненавиждах, както знаеш. Край на това. Още смятам, че решението ми в битката при Чуенпи бе правилно, но сега разбирам, че този твърдоглав негодник и глупак Лонгстаф беше прав, когато каза, че ако аз бях на твое място, а ти на моето, щяхме да си останем същите.

– За какво упрекваш Лонгстаф?

Лицето на Глесинг помръкна.

– Този глупак имаше нахалството да се меси в морските работи! Той „предложи“ на адмирала да ме изпрати у дома! Благодаря на Бога, адмиралът бе истински военачалник и негодникът бе уволнен! И понеже говорим за глупаци, сигурен съм, че си чел снощния вестник. Това глупаво копеле Кънингтън! Как смее той да казва, че Хонконг бил една забравена от Бога скала с няколко къщи на нея! Пълна глупост! Най-доброто пристанище на земята! Как смее да казва, че ние нищо не знаем за морето?

Струан си спомни първия ден. „Боже мой, наистина ли това бе само преди шест месеца!“ И разбра, че е бил прав. „Глесинг може да не успее с Хонконг, но аз бих се борил до смърт да защитавам неговата позиция.“

– Може би новоназначеният Уолън ще се съгласи с Кънингтън.

– Не, ако аз се намеся в тази история. Или адмиралът. Той едва не припадна, когато прочете статията. Позови се на разума. Погледни флотата. Тя е така добре, както в пристанището на Портсмут. Къде, по дяволите, бихме отишли в ден като днешния без Хонконг? Боже милостиви! Бих бил ужасен, ако бях на котва в Макао. Трябва да имаме Хонконг! Това е! Даже този идиот, генералът, погледна изведнъж и се съгласи напълно.

И той, за голямо удоволствие на Струан, продължи с проклятия по адрес на Кънингтън и Лонгстаф.

Вратата се отвори, вятърът раздвижи картите. Влязоха Кълъм и Тес в много добро настроение въпреки лошото време.

– О, здравей, тай-пан – каза Кълъм. – Може ли да пием малко чай, приятелю? – обърна се той към Глесинг. – Ние се помолихме за тебе!

– Благодаря. – Глесинг посочи към чайника на печката. – Налейте си.

Тес се поклони на Струан и съблече мокрото си палто.

– Добро утро, тай-пан.

– Ти си прекрасна днес, мисис Струан – отбеляза той.

Тя се изчерви и отиде да налее чай.

– Вие двамата изглеждате щастливи – каза Струан.

– Да, щастливи сме – отговори Кълъм. – Благодарихме на Бога. Помолихме се също да промени вятъра.

– Няма ли да промениш решението си, моето момче? Да се върнеш в резиденцията?

– Не, благодаря. Тук сме много добре.

Струан забеляза малка сребърна кутийка с брилянти, която бе прикачена към верижката на часовника на Кълъм.

– Какво е това, Кълъм?

– Подарък от Тес.

Малката кутийка сега съдържаше двадесетте суверена на Брок. Кълъм пак се почувства виновен, че досега нищо не е казал на Тес за значението им. Той ги сложи в кутийката, след като с Тес напуснаха „Уайт уич“ и слязоха на брега последния път. Те му напомняха за Тайлър Брок, за това, че Брок постъпи несправедливо, като не му даде възможност да обясни нещата от своя гледна точка.

– Това е от баба ми. Не е подходящ сватбен подарък – каза Тес на Струан. – Но без никаква зестра бедняците не могат да избират.

– Не се измъчвай от това, моето момиче. Вие сте част от „Ноубъл хаус“. Кога ще се настаните във вашата къща?

– След три седмици – едновременно отговориха Кълъм и Тес и се засмяха щастливо.

– Добре. Ще ознаменуваме този ден. Ще се видим по-късно.

– Погледни този луд човек, тай-пан! – каза Глесинг. Той бе насочил телескопа си към една лорча, която с вдигнати платна навлизате в източния канал.

– Какво, по дяволите, прави той? Днес не е време за това! – каза Струан.

– С твое позволение, мистър Струан, ще сигнализирам на лорчата да се подслони на твоя пристан в Хепи вели. Ще бъде опасно да пусне котва на друго място. А твоят пристан е свободен.

– Да, с удоволствие. Чия е тази лодка?

– Служебна лорча. Носи вимпела на заместник-суперинтенданта. – Той прибра телескопа си. – Капитанът й трябва да бъде прегледан от психиатър. Да тръгне от Макао в такова време! Или мистър Мънси ужасно бърза за нещо. Как преценяваш това?

Струан се намръщи.

– Аз не съм ясновидец, капитан Глесинг.

Глесинг даде необходимите разпореждания на един моряк. Той веднага взе сигналните флагчета и отиде към фала. Отвори люка на покрива. Дъждът пръскаше в стаята, докато той размахваше флагчетата.

– Къде е Лонгстаф? – попита Струан.

– На флагманския кораб – каза Глесинг. – Трябва да си призная, че по-щастлив бих се чувствал, ако плавах.

– Не и аз – каза Кълъм.

– О, не, скъпи! – допълни Тес.

Струан допи чая си.

– Добре, аз тръгвам. Знаете къде съм, ако имате нужда от мен.

– Но… искам да кажа… не е ли опасно, тай-пан? – попита Тес. – Маларията в Хепи вели? Да останете там?

– Вятърът и дъждът ще прочистят всички зарази – каза Струан убедително, макар че сам не бе убеден в това.

– Не забравяй, Тес, че имаме още синкона, а скоро ще получим големи количества от нея – каза Кълъм. – Тай-пан, мисля, че новото сдружение е чудесно. В служба на цялото човечество.

Струан беше казал на Кълъм за споразумението с Купър, преди то да бъде напечатано. Той също беше посъветвал Кълъм да прояви интерес към американеца. Колкото повече мислеше за създаване на предприятие „Купър и Кълъм“, толкова повече тази идея му харесваше.

– Джеф е много способен, моето момче. Ще ти хареса да работиш с него. – Той си наметна пелерината. – Добре, тръгвам. Слушайте, вие двамата! Не се плашете от Брок! Не се тревожи за баща си, Тес! Сигурен съм, че той ще се промени, ако му дадете време. Просто дайте му малко време.

– Надявам се – каза Тес. – О, наистина се надявам! Като тръгваше, Струан погледна барометъра.

– О, господи! Паднал е на 29,5 инча!

Глесинг погледна часовника с видимо безпокойство. Бе почти 10 часа.

– Това проклето спадане е с почти половин инч за половин час!

Той отбеляза данните на картата за атмосферно налягане и последва Струан, който вече бе излязъл.

Около една четвърт от хоризонта на изток бе тъмна и не се забелязваше границата между морето и небето. Вятърът духаше зловещо, напористо, все още от север, дъждът се усили.

– Ето я бурята! – каза Струан тревожно. – Бори се за живота си!

Той затича бързо по Куинс роуд към Хепи вели.

– Влезте вътре! Кълъм, Тес! – заповяда Глесинг. Той затвори бързо вратата и я залости. – Каквото и да правите, не отваряйте никоя врата до следваща заповед!

Той спусна щорите и капака на отвора за наблюдение, провери всички ключалки и осъзна, че Струан бе прав. Центърът на вихъра щеше да премине над тях.

– Много се радвам, че се сдобри с баща си, Кълъм. Сега мисля, че трябва да закусим – каза той, за да ги успокои. – Мисис Струан, може би ще се погрижиш за това?