Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 52 страниц)

Върна се назад, разви ватената ивица и я потопи в олиото. След това я поръси внимателно с барут, отново я уви около стрелата и завърза отгоре втора ивица от плата.

– Хола! – извика часовият на кърмата. Лорчата на Брок се приближаваше застрашително.

Струан пое кормилото и известно време управлява кораба. Рискува да мине съвсем близо до една тежко натоварена джонка, после ловко смени посоката и когато излезе на открито, се оказа в противоположното трасе. Брок извърши същата маневра, опита се да пресече пътя му, но трябваше да заобиколи редица движещи се на север джонки. Струан отстъпи кормилото на един от моряците и приготви още четири стрели. Уанг не можеше повече да се сдържа:

– Айейа, маса какво може прави?

– Донеси огън, който вижда, айейа?

Уанг тръгна, като сипеше ругателства, и след малко се върна с фенер.

– Огън, който вижда!

Струан посочи с жестове, че стрелата трябва да се потопи в огъня на фенера и да се изстреля пламтяща в грота на приближаващата лорча.

– Много огън, айейа? Те спира, ние напада, айейа?

Уанг зяпна от удивление. После избухна в смях и обясни плана на екипажа. Всички се заусмихваха на Струан.

– Ти много, мнооого тай-пан! Айейа! – извика възторжено Уанг.

– Много фантастичен ти! – присъедини се Мей-мей към общия смях. – Много надхитрил Едноок маса!

– Хола! – предупреди ги часовоят.

Лорчата на Брок бе преодоляла завоя и отново се приближаваше към тях. Струан пое румпела и отново поведе кораба във вътрешността на южния канал, като криволичеше, но винаги откъм наветрената страна. Струан знаеше, че Брок чака реката да се изчисти от кораби и да нанесе фаталния удар. Сега Струан беше по-малко уверен в себе си. „Ако стрелата улучи платното – си каза той – и ако го пробие, ако освен това не изгасне, докато лети във въздуха, ако грогът е достатъчно сух и се запали, ако те почакат още четири мили, преди да ме нападнат, и най-сетне, ако имам късмет, тогава ще мога да се отърва от тях.“

– По дяволите Брок! – извика той на глас.

Корабите по реката чувствително намаляваха. Струан натисна рудара към вятъра, за да придвижи лорчата колкото може по-близо до южния край на реката и когато направи завой, въздухът да го подхване отзад и да го тласне пред себе си.

На юг реката бе пълна с опасни плитчини. Маневрата на Струан дълбоко по посока към вятъра бе изложила кораба на опасност. Сега лорчата на Брок изчакваше удобен момент да нападне. Но Струан бе подготвен добре за атаката. Времето бе дошло. Много преди това той беше усвоил основния закон на живота: Направи така, че ти да диктуваш условията на боя, а не врагът ти!

– Айейа, Мей-мей, върви долу!

– Аз наблюдавам. Може, няма против?

Струан взе още един мускет и го подаде на А Гип.

– Веднага долу!

Двете жени изчезнаха под палубата.

– Уанг, донеси огън, който вижда, втори.

Китаецът донесе втори фенер и Струан запали и двата. После приготви стрелите и лъковете. „Вече няма връщане назад!“ – помисли си той.

Лорчата на Брок беше на двеста ярда и се движеше откъм вятъра. Постепенно корабите в реката изчезнаха. Двете лорчи останаха сами. В този момент корабът на Брок се люшна леко и се спусна към тях. Екипажът на Струан се пръсна и се втурна към противоположната страна. Моряците увиснаха по въжетата, готови всеки миг да скочат зад борда. Само Уанг остана на носа до Струан.

Сега се виждаше ясно как Горт направлява лорчата, а екипажът се готви за бой. Струан огледа палубата, но Брок не се забелязваше никъде. Питаше се каква ли дяволия бе намислил. Когато корабите бяха на разстояние петдесет ярда един от друг, Струан завъртя рязко румпела и тежко потегли пред вятъра, като тикна кърмата в лицето на Горт. Горт напредваше бързо и все оставаше откъм вятъра. Струан знаеше, че той е хитър и никога няма да сглупи да го нападне от подветрената страна. Направи знак на Уанг да поеме кормилото и да държи курса, а сам приготви лъка и стрелите и се мушна под планшира. Успя да види мачтите, които бързо и застрашително Надвиснаха над него. Пъхна върха на стрелата в пламъка на фенера, напоената с олио материя пламна веднага. Той се изправи и се прицели. Лорчата беше на трийсет ярда от него. Стрелата описа огнена дъга и попадна право в грота. Но силата на удара загаси пламъка.

Горт извика нещо на екипажа си и продължи да напредва дори когато към него полетя втора стрела. Тя също се удари в грота, но се задържа, а по палубата се посипаха искри. Барутът във ватата се подпали и избухна в пламъци. Горт блъсна кормилото неволно, корабът потрепери силно и се килна настрана.

Струан бе приготвил трета стрела и я изстреля точно когато лорчата прелиташе край него. Стрелата се заби в огромния фок на носа. Пламъци лизнаха платното. Радостен, той насочи кораба срещу вятъра и в този момент видя как Брок изскочи на палубата и изблъска Горт от мястото му, после сграбчи румпела и извъртя кораба. С все сила изви кормилото докрай и се стрелна към средата на щирборда, като се опита да пресече бягството на противника.

Струан беше предвидил маневрата на Брок, но лорчата отказа да му се подчини. В този момент разбра, че е загубен. Запали последната стрела и зачака, облегнат с цялата си тежест върху румпела. Молеше се лорчата да ги заобиколи. Брок беше застанал на носа и крещеше на моряците, които се опитваха да изгасят пожара. До него се изсипа пламтящ куп въжета, но той не им обърна внимание, съсредоточен единствено върху точката по средата на щирборда, където възнамеряваше да нанесе удара.

Струан се прицели внимателно и щом лорчата се приближи на петнайсет ярда, стреля отново. Стрелата се заби в преградата до главата на Брок, но корабът му продължи настъплението си. Струан започна да маневрира, но беше вече късно. При удара корпусът потрепери, дървото изскърца противно и се разцепи, когато шипът на другия съд се впи в бакборда. Удареният кораб се килна силно и едва не се преобърна.

Струан за малко не падна на палубата. Посипаха го искри от горящи въжета и платна и той с мъка се изправи на крака. Вцепенените от ужас китайци запищяха, а хората на Брок нададоха неистови крясъци. Екипажите на двата кораба поведоха борба с огнената плетеница. Сред врявата се чу и викът на Брок: „Моля за извинение!“ – и двете лорчи заплаваха в различни страни. Корабът на Брок продължи с горящите платна направо, а лорчата на Струан първо се изправи, залитна несигурно на една страна, после на друга и след като се задържа за малко хоризонтално, се наклони опасно към бакборда.

Струан сграбчи румпела и с все сила го завъртя. Лорчата се подчини неохотно и когато вятърът изду платната, той я насочи към брега, като се надяваше отчаяно, че ще се добере до него, преди тя да потъне.

Виждаше, че и двете платна на Брок горят. Трябваше да бъдат отрязани в движение, а после заменени. Внезапно откри, че палубата на собствения му кораб е наклонена с десет градуса към бакборда – в обратната страна на удара. С мъка се изкачи по наклонената палуба и се надвеси над борда, за да огледа огромната дупка в пострадалата страна. Долният край на дупката беше потънал само един инч под ватерлинията, от което Струан заключи, че силният удар беше запратил сандъците със среброто в другия край на трюма. Сега тежестта им държеше кораба наклонен.

Той повика Уанг да застане при румпела и да поддържа същия курс. После грабна бойното желязо, проби си път напред и го размаха пред очите на няколко моряци. Подбра ги и ги застави да слезнат долу. На път за трюма зърна Мей-мей и А Гип, невредими, но уплашени, застанали сред развалините на главната каюта.

– Вървете горе! Вземете бум-бум!

С жестове и ругатни им обясни, че трябва да избутат и струпат всички сандъци до стената. Нагазили до глезените във вода, китайците ужасно се страхуваха да не се удавят, но видът на желязното оръжие беше още по-ужасен и те се подчиниха безропотно. Лорчата заскърца и се наклони опасно и дупката се показа над водата. Струан довлече резервното бизаново платно и започна да го тъпче в пробоя, като вместо клинове използва няколко сребърни кюлчета.

– По дяволите! – изрева той. – Бързо-бързо!

Моряците се спуснаха да помагат и скоро отворът бе запушен, така че да не влиза вода. Струан заповяда на хората да вдигнат резервния грот и да го занесат на палубата.

Макар че не пострадаха, Мей-мей и А Гип бяха потресени от случилото се. Мей-мей още стискаше пищова, а другото момиче – мускета. Парализиран от страх, Уанг не изпускаше кормилото. Струан побутна хората напред и с тяхна помощ провря грота под носа и под целия корпус на кораба, след което го обтегна здраво над разкъсаното място. Водното налягане натисна платното. В това време съдът се люшкаше безпомощно напред – назад и по едно време за малко не се преобърна.

Още веднъж Струан застави хората да слезнат в трюма, хубаво да уплътнят брезента и да подредят останалите сандъци до бакборда за по-добър баланс.

Върна се на палубата и провери внимателно как е завързан грогът. Отдъхна си едва когато се убеди, че е обтегнат здраво и държи.

– Добре ли си, Мей-мей?

– Какво, а?

– Нещо боли?

Тя посочи ръката си. На китката имаше кървяща рана. Той я разгледа внимателно. Болеше я, но не изглеждаше да е счупена. Струан сипа отгоре малко ром. После пи жадно и погледна назад. Течението влачеше лорчата на Брок. Гротът и фокът бяха обхванати от пламъци. Екипажът преряза въжетата и платната паднаха във водата, където продължиха да горят известно време. После всичко потъна в мрак. Наблизо имаше няколко джонки и сампани, но нито един съд не се притече на помощ на горящата лорча.

Струан се взря напред в тъмнината. Сикс рок чанъл – малко известен воден път – се простираше отляво на борда. Той натисна леко кормилото и корабът помръдна от мястото си. Вятърът изду платната и наклони съда силно, а дупката се оказа отново под водата. Чу се предупредителен вик и Струан веднага изправи кораба. „Опасно е да се плава така – помисли си той, – не смея да завия надясно. Най-малкият порив на водата ще откъсне покритието и ще ни прати на дъното. Ако мина през Сикс рок чанъл, Брок няма да ме открие, но и аз няма да съм в състояние да маневрирам. Значи трябва да остана в тази част на реката. Да се движа по посока на вятъра по възможно най-права линия.“

Той провери къде се намира. Мраморната пагода беше на осем или девет мили надолу по течението.

Предпазното платно, обгърнало кила на кораба, играеше ролята на щурмова котва и спъваше движението на лорчата, която плаваше с два – три възела в час. Освен това Струан се придържаше към вятъра, за да избегне кормуването, а това също намаляваше скоростта. Надолу по реката се виждаха много завои. „Дано не се наложи да завивам надясно. Ще свалим платната и ще се оставим на течението, а после ще ги вдигнем отново, когато бъде възможно.“

Той подаде румпела на Уанг и слезе отново под палубата да провери завързаното платно. Ще издържи известно време и с малко повече късмет – помисли си той. Взе няколко чаени чаши и се качи горе.

Моряците се бяха струпали от едната страна на кораба, все така враждебни. Бяха само шест човека.

– Айейа, шест бул само? Къде още два?

Уанг посочи водата зад борда и се засмя:

– Бум – тряс и пада. Голяма работа! – помаха той с ръка към кърмата.

– Божичко! Защо не ги спаси, айейа?

Струан знаеше, че е безполезно да обяснява. Според китаеца съдбата просто отрежда двама човека да паднат във водата и да се удавят. Боговете също решават какво ще стане с хората. Много погрешно е да се намесиш в тяхната работа. Спасиш ли човек от смърт, ти самият отговаряш за него до края на живота си. Защото намесиш ли се във волята на боговете, ти сам трябва да поемеш тяхната отговорност.

Струан наля чаша ром и я подаде на Мей-мей. Предложи на всеки по глътка, без да очаква благодарност и без да получи такава. „Странни хора – помисли той, – защо да ми благодарят, че им спасих живота? Това, че не потънахме, е просто съдба. Благодаря, Господи, че ми отреди такава съдба!“

– Хола! – извика развълнувано, един моряк, надвесен над водата.

Част от платното беше изплувало на повърхността. Струан изтича бързо надолу. Свали от ръката си бойното желязо и напъха подгизналото платно още по-навътре в дупката. Три фута дълбока вода плискаше по дъното. Той повдигна един сандък и го притисна по-плътно до брезента, като заклини още няколко слитъка в процепите.

– Ще издържи – каза на глас. – Може би.

Вдигна отново желязото и влезна в главната каюта. Тя беше цяла развалина. Струан погледна с копнеж към койката, после нарами сламеника и се изкачи на мостика.

На последната стълба се втрещи. Уанг стоеше с насочен към него пистолет. Втори китаец държеше мускет, съборил в краката си А Гип. Един от моряците бе сграбчил Мей-мей и запушил устата й с ръка. Точно когато Уанг стреля, Струан вдигна инстинктивно сламеника и се хвърли встрани от мостика. Почувства как куршумът одраска врата му, после се метна върху палубата с обгорено от барута лице и вдигнал трогателно сламеника пред себе си като щит. Вторият китаец стреля напосоки, но мускетът експлодира и откъсна ръцете му, а той се вторачи изумен в остатъка от крайниците си и запищя.

Струан размаха желязото, когато Уанг и екипажът му се втурнаха в атака. Бодливата топка зацепи бузата на Уанг и отнесе част от устата му. Той се олюля. Струан замахна отново и още един човек падна покосен, а друг скочи на гърба му и се опита да го удуши с плитката си. Но Струан го отхвърли от себе си. Човекът, който държеше Мей-мей, се метна напред и получи удар в лицето с дръжката на желязото, изпищя и се свлече на земята. Струан стъпи отгоре му. Двамата, които бяха останали невредими, побягнаха към носа. Струан си пое дъх и незабавно се хвърли след тях. Те скочиха зад борда. От кърмата долетя писък. Жалък и с бликаща от половината му лице кръв, Уанг се мъчеше слепешката да хване Мей-мей. Тя се изплъзна от ръцете му и закуца по-далеч от него.

Струан се върна назад и го уби.

Човекът без ръце надаваше ужасни писъци. Струан уби и него бързо и безболезнено. На палубата настъпи тишина.

Мей-мей впери ужасен поглед в откъснатата ръка и обхваната от силен спазъм, повърна. Един ритник изпрати ръката зад борда. Когато се съвзе, Струан изхвърли всички тела освен едно във водата. Прегледа А Гип. Тя дишаше тежко и от устата й струеше кръв.

– Мисля, че ще се оправи – каза той, учуден, че гласът му е толкова пресипнал.

Попипа лицето си. Заливаха го вълни от болка. Отпусна се тежко до Мей-мей и попита:

– Какво всъщност стана?

– Аз не зная – беше престанала да плаче. – Един момент държа пищов, друг момент – слагат ръка на моя уста и стрелят по теб. Защо ти не умрял?

– Имам чувството, че съм умрял.

Лявата част на лицето му бе силно обгорена, косата му – опърлена, половината вежда липсваше. Болката в гърдите утихваше.

– За какво те – Уанг и те – правят това? За какво? Той доверен на Джин-куа – промълви тя.

– Ти сама каза, че всеки би се опитал да открадне среброто. Да. Всеки. Не ги виня. Бях абсолютен глупак, че слезнах долу.

Той провери курса на кораба. Все още се влачеха във вярната посока.

Мей-мей забеляза раната на врата му.

– Още инч, половин инч – пошепна тя. – Моли богове за твои джос. Аз направя огромен дар.

Струан вдишваше миризмата на прясна кръв и сега, вече в безопасност, стомахът му се сгърчи. Довлече се пипнешком до парапета и повърна. След това намери дървено ведро и изми пода. Почисти и желязото.

– За какво трябва да оставиш този човек? – попита Мей-мей.

– Той не мъртъв.

– Хвърли зад борд!

– Когато умре. Или когато се събуди, ако наистина се събуди, може сам да скочи.

Струан вдъхваше дълбоко свежия въздух и отвратителното усещане го напусна. Краката го боляха от умора. Приближи се до А Гип и я отнесе в каютата.

– Видя ли къде я улучиха?

– Не.

Струан разкопча ватеното й палто и внимателно я прегледа. Гърдите и гърбът й бяха незасегнати, но в основата на плитката имаше кръв. Зави я отново и я положи внимателно на койката. Лицето й беше посивяло и петнисто, дишането й – сподавено.

– Не изглежда добре.

– Колко време трябва вървим сега? – попита Мей-мей.

– Два-три часа. – Той пое кормилото. – Не зная. Може би повече.

Мей-мей се отпусна назад и остави на вятъра и хладния въздух да прояснят съзнанието й.

Струан забеляза счупената бутилка от ром, която се търкаляше до улея.

– Върви долу. Виж дали няма друго шише. Мисля, че има още две.

– Извини мене, тай-пан. Аз почти убила нас с мой собствен глупост.

– Не, момиче. Беше среброто. Потърси в трюма.

Тя тръгна надолу. Забави се дълго.

* * *

Когато се върна, носеше чайник и две чаши.

– Аз направила чай – заяви гордо. – Правила огън и готвила чай. Шише ром счупило и аз готвила чай.

– Не знаех, че можеш да вариш чай, камо ли да стъкмиш огън – подразни я той.

– Кога аз стара и беззъба, аз стана слугиня.

Тя забеляза разсеяно, че последният китайски моряк е изчезнал. Наля чай и му предложи чаша със слаба усмивка.

– Благодаря.

А Гип дойде в съзнание, повърна, после отново припадна.

– Изобщо не ми харесва видът й – каза Струан.

– Тя чудесна робиня.

Той отпи блажено от чая.

– Колко е водата в трюма?

– Под покрит с вода. – Мей-мей отпи от чая. – Мисля, бъде по-мъдро – как казва? – „купим“ морски бог на наша страна.

– Да спечелим. Така се казва.

Тя кимна с глава.

– Да. Умно бъде, ако аз спечеля морски бог.

– Как става това?

– Долу има много сребро. Един слитък бъде много добре.

– Не. Ще бъде много лошо. Голяма загуба на сребро. Много пъти сме обсъждали това. Има не богове, а един Бог.

– Вярно. Но моля, моля, тай-пан! Моля! – Очите й го гледаха умилно. – Ние нуждаем фантастично много помощ. Аз настоявам веднага – специална благословия на морски бог.

Струан отдавна се беше отказал да й внушава, че има само един бог, че Исус е Негов син и че християнството – единствената истинска религия. Преди две години се беше опитал да й го обясни.

– Ти искаш аз бъда християнка? Тогава аз християнка – беше му заявила весело.

– Не е чак толкова просто, Мей-мей. Трябва да вярваш.

– Разбира се, аз вярвам всичко, кое ти искаш от мене да вярвам. Има един Бог. Християнски варварски Бог. Нов Бог.

– Няма никакъв варварски Бог и никакъв нов Бог. Това е…

– Ваш Господ Исус не бил китаец, айейа? Значи варварин. И дори за какво казваш този Исус Бог не нов, кога той не роден дори преди две хиляди години. Това много, твърде ново. Айейа, наши богове пет-десет хиляди годишни.

Струан не беше компетентен по въпроса. Макар че беше християнин и ходеше на черква, понякога се молеше и познаваше Библията като повечето обикновени хора, той нямаше достатъчно знания и опит да я обучава. Помоли Волфганг Маус да й разясни евангелието на мандарин. Но след като Маус я посвети в религията и я покръсти, Струан откри, че тя все още посещава китайския храм.

– Защо ходиш там? Ти си оставаш езичница. Прекланяш се пред идоли.

– Но какво друго освен идол дървена гравюра на Господ Исус върху кръст в черква?

– Не е същото.

– Статуя Буда само символ на Буда. Аз не боготворя идол, момче. Аз китайка. Китайци не боготворят идоли, само идея на статуя. Ние, китайци, не глупави. Ние ужасно умни за тези божи работи. И как да разбера този Господ Исус, кой варварин, дали обичал китайци?

– Няма ли да престанеш да говориш такива неща? Това е богохулство. През последните три месеца Волфганг ти разтълкува цялото евангелие. Разбира се, че Исус обича всички хора еднакво.

– Тогава за какво християнски мъже свещеници, кои носят дълги поли и кои нямат жени, казват, че други християнски свещеници, кои обличат като мъже и правят много деца, са луди? Маса Маус казва – преди имало много войни и много убийства. Айейа, дългополи дяволи горели мъже и жени на огньове – каза тя и поклати упорито глава. – По-добре да сменим още сега, тай-пан. Хайде ние да бъдем дългополи християни. Ако ние загубим, няма да изгорят нас на клада. Ваши любезни християни не горят хора, нали така, айейа?

– Човек не се променя просто така и с такава цел. Католиците не са прави. Те…

– Казвам тебе, тай-пан. Мисля, ние трябва да бъдем дългополи християни. Аз също мисля ти да слушаш твой нов Исус Господ много внимателно и аз слушам Исус колко мога и в също време да си гледам наши истински китайски богове. – Тя тръсна решително глава и после се усмихна очарователно. – Така, той най-силен бог – ще грижи за нас.

– Не можеш да направиш такова нещо. Има само един Бог. Един!

– Докажи!

– Не мога.

– Ето, видиш? Как може смъртен човек да докаже бог, всеки бог? Но аз християнка като тебе. За щастие, също и китайка и в божи работи по-добре да мисля малко по китайски. Много мъдро, ако човек свободен да мисли. Много. Твой джос, че аз китайка. Дори само от моя страна мога да помоля китайски богове. Кои, разбира се не съществуват – добави тя бързо и се усмихна. – Нали чудесно?

– Не.

– Разбира се, ако аз имам избор – какъв нямам, защо само един Бог, – аз ще избирам китайски бог. Китайски богове не искат техни поклонници да убиват други богове или да избиват всички хора, кое се кланят до земя – и отново побърза да обясни, – но християнски варварски бог, кой само един бог, прилича на бедна проста жена много кръвожадна и с труден характер, но, разбира се, аз вярвам на него. Така е – натърти тя накрая.

– „Така е“ не значи нищо.

– Аз мисля твое небе адски странно място. Всеки лети като птица и всеки има брада. Хора на небе правят любов?

– Не зная.

– Ако не можем да правим любов, не отивам на твое небе. О, не, абсолютно. Истински бог, неистински бог – това ще бъде много лошо място. Трябва да разбера, преди да отивам там. Наистина. И друго нещо, тай-пан. За какво трябва единствен истински Бог, кой следователно фантастично умен, да казва само една жена? Това ужасно глупаво, не? И ако ти християнин, за какво ние като мъж и жена, кога ти вече имаш жена? Прелюбодействие, а? Много лошо. За какво ти нарушаваш толко много от Десет заповеди, айейа, и пак наричаш себе си християнин?

– Виж, Мей-мей, някои от нас са слаби и грешат. Господ Исус ще ни прости, ще прости на някои от нас. Обещал е да ни прости, ако се покаем.

– Аз няма! – каза тя много твърдо. – Дори ако бях най-единствен Бог. Не, не! И друго нещо, тай-пан. Как може Бог да бъде Троица и пак да има единствен син, кой също бог, роден от истинска жена, без да помага истински мъж, коя после става майка на Бог? Ей това аз не разбирам. Но не разбирай мене грешно, тай-пан. Аз християнка като всеки друг, кълна в Бог. Айейа?

Много пъти бяха разговаряли така и всеки път Струан се чувстваше въвлечен в спор без начало и без край. Оставаше му само вярата, че има един – единствен Бог, истински Бог, а също и убеждението, че Мей-мей никога няма да разбере това. Беше се надявал, че може би Той сам щеше да се разкрие пред нея, когато сам Той реши…

– Моля, тай-пан, една малка преструвка на никого не навреди.

Аз вече казала молитва на Единствен Бог. Все пак не забравяй, че ние в Китай и това китайска река.

– Но няма смисъл, разбери.

– Зная. О, да, тай-пан, зная абсолютно. Но аз само две години християнка, така че ти и Бог трябва да бъдете търпеливи с мене. Той прости на мене! – заключи тя победоносно.

– Добре – съгласи се Струан.

Мей-мей слезе под палубата. Когато се върна, лицето и ръцете й бяха измити, а косата й – оплетена. Държеше сребърен слитък, увит в хартия. Самата хартия беше изписана с китайски йероглифи.

– Ти ли написа знаците?

– Да, аз намерила писалка и мастило. Написала молитва за морски бог.

– Какво се казва в нея?

– „О, Голям мъдър и могъщ морски бог. Срещу този огромен дар, кой почти сто таела сребро, моля докарай нас невредими до варварски кораб, наречен «Чайна клауд» и собственост на мой варварин, а оттам на остров Хонконг, кой варварин открадвал от нас.“

– Не ми харесва много тази молитва – каза той. – В края на краищата, момиче, среброто си е мое и аз не желая да ме наричат варварин.

– Тази молитва учтива, тя казва истина. Морски бог китаец. За китаец ти варварин. Много важно да казва истина в молитва.

Мей-мей се спусна внимателно по наклонената палуба на кораба, като едва удържаше в протегнатата си ръка тежкия, сгънат в хартия сребърен слитък, затвори очи и запя монотонно молитвата, която бе написала. После, все още със затворени очи, разгъна внимателно среброто, пусна хартията във водата и бързо пъхна слитъка в гънката на якето си. Отвори очи и загледа как водата край кораба всмука хартията и я погълна.

Мей-мей се изкачи обратно радостна и здраво стиснала среброто.

– Ето, сега можем да почиваме.

– Но това е измама, за бога! – кипна Струан.

– Какво?

– Не си хвърлила среброто зад борда.

– Шшшт! Не толко високо! Ти всичко разваляш! – После пошепна: – Не, разбира се. Да не мислиш аз глупачка?

– Вярвах, че искаш да принесем дар на боговете.

– Аз направила това – пошепна тя озадачена. – Ти не мислил аз наистина да хвърля всичко това сребро във вода? Божичко, аз да не би да парче кучешко месо? Да не би случайно луда?

– Защо тогава цялата тази…

– Шшшт! – настоя Мей-мей. – Не толко високо! Морски бог може да чуе.

– Защо се престори, че хвърляш среброто зад борда? Това не е никакъв дар!

– Аз заклевам в Бога, тай-пан, аз съвсем не разбирам тебе. За какво на богове истинско сребро, айейа? За какво могат да използват? За истински дрехи, истинска храна? Богове са богове, китайци са китайци. Аз направила дар и спасила твое сребро. Кълна в Бог това варвари много странни хора.

Тя слезе долу, като мърмореше под носа си на сучоски диалект: „Сякаш бих унищожила толкова много сребро! Да не съм императрица, че да хвърля среброто! Айейа! – Преодоля коридора и влезе в трюма. – Дори императрицата на дяволите няма да направи такава глупост.“ Постави среброто в дъното на кораба, където го бе намерила, и се върна на палубата.

Струан я чу, че се връща и че все още мърмори ядно на китайски.

– Какво казваш? – попита я той.

– Казвам аз да не луда да разпилея пари, спечелени с толко много труд. Да не варварка? Разсипница?

– Е, добре. Но все пак не разбирам как смяташ, че морският бог ще чуе молитвата ти, когато така явно си го измамила? Цялата тази работа е ужасно глупава.

– Не говори високо! – смъмри го тя. – Той получил дар. Сега ще пази. Не истинско злато иска бог, а само идея. Това той получил! – Тя тръсна глава. – Богове също като хора. Те вярват на всичко, ако кажеш как трябва. – После добави: – Може пък Бог излезнал и не помогне все пак и ние удавим. Много важно!

– Слушай – каза Струан строго, – защо шепнем, а? Нали е китайски морски бог? Откъде, дявол да го вземе, ще знае той английски език, айейа?

Мей-мей се стъписа. Сбърчи вежди и се замисли. После вдигна рамене.

– Бог е бог. Възможно е да говори варварски език. Искаш още малко чай?

– Благодаря.

Тя наля в неговата и в своята чаша. После седна на стълбата на люка, обхванала коленете си с ръце, и затананика песничка.

Лорчата се люшкаше, носена от течението на реката. Зазоряваше се.

– Ти си чудесна жена, Мей-мей!

– Аз също харесвам тебе. – Тя се сгуши до него. – Колко хора като тебе има в твоя страна?

– Около двайсет милиона мъже, жени и деца.

– Казват, има три стотици милион китайци.

– Това би означавало, че всеки четвърти човек на земята е китаец.

– Аз безпокоя за мой народ, ако всички варвари като тебе. Ти убиваш толко много, толко лесно.

– Аз ги убих, защото те се опитваха да ме убият. А освен това ние не сме варвари.

– Аз се радвам, че видяла тебе как убиваш – каза тя загадъчно с блеснали очи и глава, обляна от светлината на изгряващото слънце. – Аз много радостна, че ти не умрял.

– Някой ден ще умра.

– Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.

– Когато той порасне, няма да има убийства.

– Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек – звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.

– Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.

Тогава тя каза простичко:

– Научи от нас, от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.

– Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.

– Толко ли много важно, ако хора гладуват?

Той дълго размишлява върху това.

Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.

– Мисля, че е важно – продума той най-накрая, – много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?

– Бях слугиня в нейна къща – отговори Мей-мей спокойно и го погледна в очите. – Точно преди Джин-куа да продаде на тебе. Ти мене купил, нали?

– Да, получих те според вашия обичай. Но ти не си робиня. Можеш свободно да напуснеш или да останеш. Казах ти го още първия ден.

– Аз не повярвала. Сега вярвам, тай-пан.

Те наблюдаваха брега и минаващите лодки.

– Никога преди не виждала убийство. Аз не обичам убийства. Това е, защото аз жена ли?

– И да, и не. Не знам.

– Ти обичаш да убиваш?

– Не.

– Жалко, твоя стрела не пронизала Брок.

– Не се целех в него. Не се опитвах да го убия, просто да го накарам да се отмести.

Тя беше поразена.

– Кълна в Бог, тай-пан! Ти особено фантастичен!

– Кълна се в Бога, Мей-мей – поде той и очите му се присвиха в усмивка, – ти си особено фантастична!

Тя лежеше на хълбок и го гледаше с очи, изпълнени с любов. После заспа.

Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях – забулени в облаци висини.

Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.