Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 52 страниц)

– Кой е Бартоломю? – попита Струан.

– Бяхме съквартиранти в университета. Бедният Барт!

Струан го сряза:

– Не си ли знаел, че е чартист?

– Разбира се, че знаех. – Кълъм се приближи до прозореца и се загледа в следата от кораба.

– Ти чартист ли си, Кълъм?

– Самият ти казваше, че Хартата е добра.

– Да, но също ти обясних и какво мисля за въстанието. Занимаваш ли се с активна чартистка дейност?

– Ако бях у дома, щях да се занимавам. Повечето студенти поддържат Хартата.

– Тогава, слава богу, че не си там. Щом е оглавил въстание, Бартоломю заслужава двегодишната присъда. Имаме добри закони и най-добрата парламентарна система в света. Промените не се извършват чрез въстания, бунтове и стачки.

– Какво още пише в писмото, татко?

За миг погледът на Струан се задържа върху гърба на сина му и в ушите му зазвучаха думите на Роналда. Мислено отбеляза да се вгледа по-внимателно в бъдеще в чартистките истории. После зачете отново:

„… Ежедневно в Глазгоу пристигат хора от Хайлъндс, където земевладелците продължават да ограждат земите на клановете и да отнемат техните рождени права. Злият демон, херцог Струан, Господ да го убие, набира полк за индийските колонии. Под знамето му се тълпят хора, примамени от обещанията му за плячка и земя. Носи се слух, че отново ще воюваме с проклетите американци за канадските колонии, а също разправят, че между онези дяволи – французите и руснаците избухнала война заради османските турци. Проклети французи! Сякаш не сме страдали достатъчно заради този сатана Бонапарт.

В тъжна страна живеем, синко. О, забравих да спомена, че има планове до пет години Глазгоу и Единбург да се свържат с железница. Ще бъде чудесно, нали? Може би ние, шотландците, ще се обединим, ще отхвърлим дявола англичанин и ще възкачим наш собствен крал. Прегръщам теб и брат ти. Целуни Кълъм от мен. Твоят почтен баща, Парлан Струан.“

Струан вдигна глава и се усмихна кисело:

– Все така кръвожаден.

– Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук – каза Роб.

– Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!

– Господ да ни помага! – повтори Кълъм.

На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.

– Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.

– Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.

– Слушам, сър.

След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:

– Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!

Пиха и Роб каза:

– Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!

– Съгласен! Отново пиха.

– Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.

– Дадено, Дърк.

– А после, татко? – попита Кълъм.

– После ще ги унищожим – отвърна Струан, – тях и техните семейства.

Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.

– Защо семействата им?

– А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!

Кълъм стана и тръгна към вратата.

– Къде си тръгнал, синко?

– Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.

Вратата зад него се затвори.

– Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.

– Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?

– Да.

– Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.

– Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата – стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.

– Какво ще правиш с Гордън Чен?

– Интересува те дали ще кажа на Кълъм? – Струан се беше загледал в морските гларуси. – Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.

– Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?

Струан поклати глава:

– Никога не е лесно.

Роб помълча малко и каза:

– Помниш ли моето момиче – Минг Су?

– Да.

– Често се питам какво ли стана с нея и детето.

– Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.

– Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. – Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение – мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. – Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.

– Ще има време за помисля за това. – Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. – Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.

– Непременно – обеща Роб.

* * *

Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау – друг по-голям остров – се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.

Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.

Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.

Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.

– Добро утро, сър – поздрави морякът.

– Добро утро – отвърна Кълъм, стиснал начумерено въжето.

Морякът свърши бързо. Наведе се към планшира, взе от една кутия квадратно парче вестник и се избърса, после хвърли внимателно хартията долу и завърза гащите си около кръста.

– Какво беше това? – попита Кълъм.

– А? О, хартията ли, сър? Мътните ме взели, ако знам, сър. Заповед на тай-пана. Ако не избършеш задника си с хартия, губиш двумесечна заплата и служиш десет дена на гадната бригантина. – Морякът се засмя. – Моля за извинение, тай-панът не е виновен. Корабът си е негов, така че бършем проклетите си задници. – Скочи леко на борда и потопи ръце в кофа с морска вода, после плисна водата върху краката си. – Измий и ти ръцете и краката си, за бога, защото ще отидеш в проклетата бригантина! Много странно! Направо лудост… моля за извинение, сър. Но животът е направо гаден: все миеш проклетите си ръце, бършеш проклетия си задник и веднъж в седмицата се къпеш и обличаш чисти дрехи.

– Гаден, ама друг път – обади се един моряк, който дъвчеше парче тютюн, надвесен над планшира. – Ще ти плащат в чисто сребро. Когато то пристигне, ако е рекъл Господ! Ще живееш като принц. Ще се валяш в купища пари. Какво още искаш, Чарли? – После се обърна към Кълъм: – Не знам как тай-панът постига това, сър, но на корабите му има по-малко заболявания от чума и скорбут, отколкото на всеки друг плаващ кораб – той плю по посока на вятъра, – така че аз си бърша задника и съм щастлив от това. Извинете ме, сър, ако съм на ваше място, ще правя същото. Тай-панът ужасно държи заповедите му да се изпълняват!

– Зарифи марселите и брамселите! – изрева капитан Орлов от квартердека и гласът му бе невероятно мощен за дребната му фигура.

Моряците се разделиха с Кълъм, като докоснаха чела, и се присъединиха към хората, които се изкачваха по вантите.

Кълъм използва хартията, изми ръцете си, слезе долу и зачака удобен момент да се присъедини към разговора.

– Защо трябва да се използва хартия?

– А? – попита Струан.

– В отходното място. Ако не използваш хартия, десет дена на бригантината.

– О, забравих да ти кажа, момчето ми. Китайците смятат, че има известна връзка между изпражненията и болестите.

– Та това е просто смешно – каза насмешливо Кълъм.

– Китайците не мислят така. Нито пък аз. – Струан се обърна към Роб: – От три месеца съм го въвел на „Чайна клауд“. За отбелязване е, че болестите намаляха.

– Дори в сравнение с „Тъндър клауд“?

– Да.

– Чисто и просто съвпадение – каза Кълъм.

Роб изръмжа:

– Изглежда, има доста съвпадения на нашите кораби, Кълъм. Има повече от петдесет години, откакто капитан Кук откри, че лимоните и свежите зеленчуци лекуват скорбута. Може би наистина изпражненията имат някаква връзка със заболяванията.

– Кога се къпа за последен път, Кълъм? – попита баща му.

– Не зная – преди месец – не, не си спомням. Капитан Бери настояваше да се къпя заедно с екипажа веднъж седмично в „Тъндър клауд“. Едва не умрях от студ. Защо питаш?

– Кога за последен път пра дрехите си?

Кълъм примигна и погледна тежките си кафяви вълнени панталони и сюртука си.

– Никога не съм ги прал. Защо да ги пера?

Очите на Струан блеснаха и той каза:

– Отсега нататък, било на кораба или на брега, ще къпеш цялото си тяло веднъж в седмицата! Ще използваш хартия и ще миеш ръцете си! Ще переш дрехите си всяка седмица! Няма да пиеш вода, а само чай! И всеки ден ще си миеш зъбите!

– Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!

– Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!

– Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!

– Най-добре прави, както казва баща ти – намеси се Роб. – Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.

– Изобщо не си прав – възрази Кълъм. – Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?

– Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.

– Това правят и китайците, момче.

– Не вярвам.

– Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината – озъби се Струан, – ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!

Кълъм стисна упорито зъби:

– Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?

– Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! – Струан изрева. – Стюард!

Вратата се отвори.

– Слушам, сър!

– Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!

– Слушам, сър!

Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.

– В косата си имаш въшки.

– Изобщо не мога да те разбера!? – избухна Кълъм. – Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.

– Аз нямам въшки, нито Роб.

– Значи вие сте специални. Уникални! – Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. – Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.

– Ти вониш, Кълъм.

– Всички вонят – отвърна нетърпеливо синът му. – Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!

– Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.

– По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.

Баща и син впиха зъл поглед един в друг.

– Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!

– Послушай го, Кълъм – намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. – Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.

– А ако откажа?

Погледът на Струан бе неумолим:

– Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!

– Как така?

– Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.

– Вместо да заповядваш – избухна недоволно Кълъм, – защо не казваш от време на време моля?

Струан се засмя от сърце.

– Господи, имаш право, момче – и тупна сина си по гърба. – Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. – Струан погледна към Роб. – Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?

– Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.

– Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?

– Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.

Струан напълни отново чашите.

– А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.

– Как, Дърк?

– Ще дадем бал.

– Какво? – развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.

– Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.

– Това означава да забъркаме голяма каша! – заяви Роб.

– Какво искаш да кажеш?

– Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло – по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.

– Нищо – ако това й харесва! – Очите на Струан блестяха. – Да бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…

– Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?

– Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.

– Той е прекалено умен за такава роля.

– Ще видим. – Струан помисли малко. – Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?

– Шегуваш се! – възкликна Кълъм.

– Хиляда гвинеи!

Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив – ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!

Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право – не парите имаха значение, а тяхната липса.

– Но това е много, твърде много!

– Да. В определена степен. – Струан запали една пура. – Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. – Той постави ръка на рамото на Кълъм. – Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш – когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.

– Такава голяма сума ще накара… може да накара някои хора да рискуват повече пари, отколкото могат да си позволят. Нима това е добре?

– Парите имат смисъл тогава, когато се харчат. Бих казал, че тези пари ще бъдат похарчени добре.

– Но какво печелиш от това?

– Авторитет, момче. – Струан се обърна към Роб: – Кой е печелившият?

Роб поклати глава безпомощно.

– Не знам. Красотата – Шиваун. Но най-добре облечената? Някои положително ще рискуват и цяло състояние за честта да получат наградата.

– Познаваш ли Шиваун, Кълъм?

– Не, татко. Срещнах я веднъж да се разхожда по пътя с Джордж – Джордж Глесинг е този, който трасира пътя от Глесинг пойнт до Хепи вели. Мис Тилмън е много красива. Но смятам, че мис Синклер е по-привлекателна. Чаровна. Аз и Джордж бяхме с нея малко време.

– Я виж ти! – Струан се опита да потисне внезапно възникналия интерес.

– Да – отвърна Кълъм простодушие. – Бяхме на прощална вечеря с мис Синклер и Хорацио на кораба на Джордж. Бедният Джордж – взеха му кораба. Това много го разстрои. Наистина ли ще дадем бал?

– Защо загуби Джордж кораба си?

– Лонгстаф го назначи за шеф на пристанището и главен инспектор, а адмиралът му заповяда да приеме назначението. Мис Синклер се съгласи с мен, че това разкрива добри възможности за него, но той е на друго мнение.

– Харесва ли ти той?

– Разбира се. Отнася се много добре с мен. – Кълъм за малко не добави, „въпреки че съм син на тай-пана“. Трябваше да благодари за случайното съвпадение на интересите им – и двамата бяха чудесни играчи на крикет. Още в университетския отбор Кълъм беше капитан и последната година беше играл за първенството на своето графство.

– Ей богу – беше казал Глесинг, – сигурно си страхотен. А аз съм играл само за флотата. Ти като какъв си играл?

– Като вратар.

– Я виж ти! Аз не бях нищо повече от втори слип. Дявол го взел, Кълъм, приятелю, защо да не отделим едно местенце за игрище, а? Ще можем да си тренираме.

Кълъм се засмя вътрешно, много доволен, че е играч на крикет. Беше сигурен, че ако не беше така, Глесинг щеше да го отбягва и тогава той нямаше да има удоволствието да бъде близо до Мери. Сега си мислеше дали ще може да я придружи до бала.

– Мис Синклер и Хорацио те харесват много, татко.

– Мислех, че Мери е в Макао.

– Беше, татко, но се върна за няколко дни в Хонконг преди около седмица. Чудесна е, нали?

Внезапно зазвъня корабната камбана, чуха се бързи стъпки а долетя вик:

– Всички моряци на палубата!

Струан изхвърча от каютата.

Роб понечи да го последва, но се спря на изхода.

– Бързо да си кажем две неща, докато сме сами, Кълъм. Първо: върши това, което казва баща ти, и бъди търпелив с него. Той е странен, идеите му са особени, но някак си повечето от тях се реализират. Второ: ще ти помогна с каквото мога да станеш тай-пан.

После се втурна навън от каютата. Кълъм го следваше по петите.

Когато Струан дотърча на палубата, моряците бяха вече в пълна готовност и отваряха пролуките на оръдията, а въжетата горе гъмжаха от хора.

Право пред тях чак до хоризонта плуваше заплашително флотилия от военни джонки.

– Гръм да го удари, та това е цяла армия! – възкликна капитан Орлов. – Преброих повече от сто, тай-пан. Обръщай кораба!

– Дръж курса, капитане. Ние имаме голяма преднина. Очистете палубите! Ще се приближим и ще огледаме. Вдигнете бомбраселите и форбрамстенгите!

Орлов изкрещя към мачтите:

– Вдигай бомбраселите и форбрамстенгите! Всички платна горе!

Офицерите подеха вика и моряците рипнаха по вантите, разгънаха платната и набрал скорост, „Чайна клауд“ се понесе по вълните.

Корабът се намираше в канала между големия остров Поклю Чау, на две мили отляво, и остров Ап Ли Чау, на половин миля отдясно. Ап Ли Чау бе също на четвърт миля от Хонконг и образуваше чудесен залив, наречен Абърдийн. На брега на Абърдийн имаше малко рибарско селце. Сега се забелязваха повече сампани и рибарски лодки отпреди месец.

Роб и Кълъм излязоха на квартердека. Роб видя джонките и косата му се изправи.

– Кои са тези, Дърк?

– Не знам. Хей, пазете се!

Роб и Кълъм отскочиха, за да дадат път на група моряци, които слязоха от такелажа и се захванаха дружно да опънат въжетата, после се втурнаха към кърмата и заеха позиции. Струан подаде бинокъла на Маус, който се бе дотътрил до него.

– Различавате ли флага, Волфганг?

– Не, не още, тай-пан.

Волфганг се взираше с пресъхнало гърло в огромната и тежка военна джонка начело на флотилията – една от най-големите, които бе виждал – дълга повече от сто фута и тежаща петстотин тона. Вирнатата кърма леко се поклащаше под тежестта на три грамадни платна.

– Гот им химел! – твърде са много за пиратска флотилия. Дали не са случайно армада от нашественици? Не вярвам да се осмелят да нападнат Хонконг, когато нашите кораби са така близо.

– Скоро ще разберем – отговори Струан. – Два румба надясно!

– Два румба надясно! – повтори кормчията.

– Дръж така!

Струан прегледа платната. Плющенето на вятъра и опънатият такелаж го изпълваха с радостно вълнение.

– Погледнете! – извика капитан Орлов и посочи назад. Откъм южния край на Поклю Чау се задаваше друга флотилия от джонки и се канеше да пресече пътя им за отстъпление.

– Засада! Готови за…

– Спрете, капитане! Аз съм тук, на квартердека!

Капитан Орлов се намръщи и отиде до кормчията близо до компасната будка, като проклинаше разпоредбата, че тай-панът поема командването на всеки кораб на „Ноубъл хаус“, щом се качи на квартердека.

– Е, желая сполука, тай-пан! Ако не се разкараме по-бързо оттук, тези обесници ще ни пресекат пътя, онези отпред ще ни залеят и край на красивия ми кораб. По дяволите, няма да го бъде! Ще изпратим трийсет от тях в пъклените пещи на Валхала и ще минем през тях като валкирии.

За първи път от четири дни насам той забрави среброто и радостно потри ръце при мисълта за приближаващата битка. Корабната камбана удари осем пъти.

– Разрешавате ли да слезна долу, капитане? – попита Орлов.

– Разрешавам. Вземете със себе си мистър Кълъм и му покажете какво трябва да прави.

Орлов тръгна пред Кълъм и се отправи към вътрешността на краба.

– При осем удара на камбаната сутрешна вахта – това е пладне, брегово време – капитанът е длъжен да навие хронометъра – обясни той, доволен, че не е на квартердека, където Струан бе узурпирал командването. Но, от друга страна, помисли си той, ако аз бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин. Никога нямаше да допусна някой друг да върши най-хубавата работа, когато аз съм наблизо.

Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.

– Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.

Кълъм се размърда неловко в тъмнината:

– О, така ли?

– Ворг има разцепени копита – подсмихва се Орлов. – Вярвате ли в духове?

– Не. Не мисля.

– Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.

– Да. – Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. – Какво да правим с хронометъра?

– Да го навием. – Орлов отново се подсмихна. – Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.

– Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.

– Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.

– Не. Благодаря.

– Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?

Кълъм потръпна:

– Не.

Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.

– Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?

– Да. Надявам се. Някой ден.

– Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.

Кълъм потръпна.

– Какво искате да кажете с това?

– Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеше. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.

– Ще запомня, капитан Орлов – каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.

– Какво има, капитане?

– Попитайте себе си – отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.

После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.

– Навивате този часовник трийсет и три пъти.

– Защо го правите вие, а не някой от офицерите? – попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.

– Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.

Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.

Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.

– Толкова ли е важен хронометърът!?

– Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. – Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. – Знаете ли как се работи със секстан?

– Не.

– Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?

Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.

– Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?

– Ако не можем, ще плуваме. – Малкият човек се ухили на Кълъм.

– Някога да сте претърпявали корабокрушение или да са ви потапяли?

– Не. Не мога да плувам.

– Ако си моряк, по-добре е да не знаеш да плуваш. Плуването само удължава неизбежния край, ако ти е дошло времето и ако морето те иска. – Орлов провери дали веригата е здрава. – Трийсет години съм бил по моретата и не мога да плувам. Повече от десет пъти са ме потопявали от китайските морета до Беринговия пролив, но винаги съм намирал било рейка, било лодка. Някой ден морето ще ме грабне. Когато удари часът – каза той и намести желязото на китката си. – Бих се радвал да съм сега на пристанището.

Кълъм го последва по мостика с чувство на облекчение.

– Изглежда, не вярвате на моряците си.

– Капитанът вярва на кораба и само на кораба си. И на себе си, разбира се.

– Вярвате ли на баща ми?

– Той е капитанът тук.

– Не разбирам.

Орлов не отговори. Провери платната на квартердека и се начумери. Твърде много платна в опасна близост до брега. Толкова непознати рифове, а и намирисва на буря. Редиците от джонки отпред напредваха в полукръг, неумолими и безшумни, вече на две мили от тях.

Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.

– Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.

– Слушам, сър!

Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.

– Дръж курса! Вахта на палубата! Приготви топа! Зареди!

Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюллета и после отново ги върнаха обратно.

– Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!

Чуха се радостни възгласи и ругатни.

Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място – най-черната работа.

Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.

– Пригответе варелите с водата! – заповяда Орлов.

– За какво са те, татко? – попита Кълъм.

– За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.

Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.

– Прерязаха ни пътя, нали? – попита Кълъм със свито сърце.

– Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.

Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.

– Лява вахта на върха! – изрева Струан. – Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!

Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов – ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.

– Ела тук, момчето ми – повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.

Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.

– Измий си устата, за бога! – скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки. Чувстваше се ужасно.