Текст книги "Тай-пан"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 52 страниц)
– Ще намерим някой, не се безпокойте.
– Може би Глесинг – предложи Струан. – Той има опит в картографирането.
– Добра идея. Ще поговоря с адмирала. Отлично.
– Бихте могли да обсъдите назоваването на брега, откъдето бе издигнато знамето, като „Глесинг пойнт“.
Защото добрите врагове са ценни, помисли Струан. А пък аз си имам нещо наум за Глесинг. Той би умрял, за да защити „Глесинг пойнт“, а това означава и Хонконг.
– Ще достави удоволствие на флота – каза Струан. – Просто една идея.
– Идеята е добра. Радвам се, че я предложихте.
– Е мисля, че е време да се връщаме на нашия кораб – каза Струан – Беше уморен. А имаше да върши още много.
* * *
Айзък Пери стоеше на квартердека на „Тъндър клауд“ и наблюдаваше как пехотинците претърсват брезентите, спасителните лодки и раклите за дрехи. Той ненавиждаше пехотинците и флотските офицери. Някога го бяха вербували за флота.
– На борда няма дезертьори – каза той отново.
– Разбира се – отвърна младият офицер.
– Моля, заповядайте на хората ви да не създават такава бъркотия. Ще ни трябва цяла вахта да почистим след тях.
– Вашият кораб би бил ценен трофей, капитан Пери. Корабът и товарът – захили се офицерът.
Пери хвърли поглед към Макей, който беше на мостика под въоръжена стража. Ти си мъртвец, Макей, помисли Пери, ако си вмъкнал Рамзи на кораба.
– Лодка при прохода на кърмата – извика третият помощник. – Собственикът се качва на борда.
Пери се втурна да посрещне Струан.
– Те мислят, че имаме дезертьор на борда, сър.
– Знам – отвърна Струан, като стъпи на палубата. – Защо боцманът ми е под стража? – обърна се той към арогантния млад офицер с опасно раздразнение в гласа си.
– Просто като предпазна мярка. Той е роднина на Рамзи и…
– По дяволите предпазните мерки! Той е невинен до доказване на вината му, пусто да остане – изрева Струан. – Вие сте тук да претърсвате, а не да тормозите и да арестувате хората ми.
– Нищо не знам, сър – избухна Макей. – Рамзи не е на борда с моя помощ. Не е. Не е.
– Бог да ти е на помощ, ако е – каза Струан. – Вие сте задържан на кораба до следващата ми заповед. Слезте долу!
– Слушам, сър – отвърна Макей и изчезна.
– В името на кръвта Христова, Айзък! – вбеси се Струан. – Предполага се, че вие сте капитанът на този кораб. Според кой закон Кралският флот може да арестува човек без заповед като предпазна мярка?
– Според никой, сър. – Пери трепна и предпочете да не спори.
– Измитайте се от кораба ми. Уволнен сте!
Пери побеля.
– Но, сър…
– До залез – слънце да си напуснал моя кораб – Струан се насочи към прохода водеше към вътрешността на кораба. – Хайде, Кълъм.
Кълъм се изравни със Струан в коридора към главната каюта.
– Това не е честно – каза той. – Съвсем не е честно. Капитан и е най-добрият ти капитан. Поне така си казвал.
– Беше, сине – отвърна Струан. – Но не защищава интересите на хората си. Освен това се бои. Не знам от какво. Но уплашените са опасни и ние нямаме полза от тях.
– Но те не направиха нищо на Макей.
– Първият закон за моите капитани е да защитят кораба си. Вторият – хората си. Тогава и те ще го пазят. Можеш да командваш един кораб сам, но не можеш да го накараш сам да плава.
– Пери не е направил нищо лошо.
– Той позволи на флота да постави Макей под стража незаконно, да му се не види – каза остро Струан. – Един капитан трябва да знае повече, отколкото да управлява кораб, за бога! Айзък трябваше да се опълчи срещу това пале. Той се страхуваше и не подкрепи един от хората си във важен момент. Следващия път може да предаде кораба. Няма да рискувам.
– Но той ти служи от години. Това не се ли брои?
– Да. Това означава, че в продължение на години сме имали късмет. Сега не му вярвам. Така че той напуска и точка! – Струан отвори вратата на каютата.
Роб се беше разположил зад бюрото, загледан през един от кърмовите прозорци. По земята бяха разхвърляни кутии, чекмеджета, детски дрешки и играчки. Сара, жената на Роб, се бе свила в едно от креслата и дремеше. Беше дребна жена в напреднала бременност. В съня лицето й бе уморено и сбръчкано. Когато Роб забеляза Струан и Кълъм, се опита неуспешно да изобрази усмивка.
– Здравей, Дърк. Кълъм.
– Здравей, Роб.
За два дена е остарял с десет години, помисли Струан. Сара се стресна и се събуди.
– Здравей, Дърк. – Тя тежко се надигна и се запъти към вратата. 3дравей, Кълъм.
– Как си, лельо Сара?
– Уморена съм, мило. Много уморена. Мразя да съм на кораб. Искате ли чай?
– Не, благодаря.
Роб наблюдаваше Сара с тревога.
– Какво бих могъл да кажа?
– Нищо, Роби. Те са мъртви, ние сме живи и това е.
– Това ли е, Дърк? – Сините очи на Сара гледаха твърдо. Тя приглади червеникавата си коса и опъна дългата си зелена рокля с турнюр. – Това ли е?
– Аха. Ще ни извиниш ли, Сара? Искам да поговоря с Роб.
– Да, разбира се. – Тя погледна мъжа си и го презря за слабостта му. – Ние заминаваме, Дърк. Напускаме Ориента. За добро. Твърдо съм решена. Отдадох на „Струан и компания“ пет години от живота си и едно дете. Сега е време да си вървя.
– Това е мъдро решение, Сара. Напоследък Ориентът не е място за семейства. След година, като застроим Хонконг, е, тогава ще бъде много хубаво.
– За някои може би, но не и за нас. Не и за моя Роди или Карин, или Наоми, или Джейми. Нито за мен. Ние никога няма да живеем на Хонконг. – Тя излезе.
– Купи ли опиум, Роб?
– Купих малко. Похарчих всичките ни пари и заех около сто хиляди – не знам точно колко. Цените не са паднали много. После, хм, загубих интерес.
Ето ни още по-дълбоко в блатото, помисли Струан.
– Защо точно нашето семейство? Това е ужасно, ужасно – каза Роб с измъчен глас. – Защо цялото ни семейство?
– Джос.
– Тегли му една на „джос“. – Роб се втренчи във вратата на каютата. – Брок иска да те види колкото е възможно по-скоро.
– Защо?
– Не каза.
Струан седна и за момент разхлаби ботуша си. Замисли се за Брок. После каза:
– Направих Кълъм съдружник.
– Хубаво – отвърна Роб. Но гласът му беше безразличен. Все още гледаше вратата.
– Татко – обади се Кълъм, – бих искал да ти разкажа за това.
– По-късно, сине. Роб, има още нещо. И друга беда ни сполетя.
– Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. – Роб откъсна поглед от вратата. – Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.
– Какво?
– Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.
– Напускаш, защото Кълъм е съдружник?
Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.
– Защо?
– Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.
– Защо?
– Уморих се. Уморих се!
– Просто си слаб, Роб. Сара пак те е навивала, нали?
– Да, слаб съм. Да, тя пак ме е навивала, но аз съм решен. Прекалено много смърт. Прекалено много.
– Не мога да откупя дела ти. Ние сме в банкрут. – Струан му подаде писмото от банкера. Роб прочете писмото. Лицето му още повече се състари.
– Гръм да ги удари всичките!
– Аха. И все пак сме в банкрут. – Струан опъна ботуша си и се изправи. – Съжалявам, Кълъм, съдружието е безсмислено. Имало е наплив в банката.
Въздухът в каютата като че ли се сгъсти.
– Имаме сто хиляди в Шотландия – каза Роб. – Позволи ми да получа половината от тях, а ти вземи останалото.
– Благодаря, Роби. Това е мъжка приказка.
Роб удари бюрото с юмрук.
– Не съм виновен, че банката е фалирала!
– Аха. Така че не искай половината ни пари, когато всяка стотинка ще ни трябва.
– На теб ще ти трябва, не на мен. Ти ще намериш разрешение. Ти винаги намираш.
– Петдесет хиляди лири няма да стигнат на Сара за пет години.
– Това е моя грижа! Тези пари не са заведени в книгите, така че са си само наши. Ще взема половината. Моят дял от бизнеса струва двадесет пъти повече!
– Ние сме в банкрут! Не можеш ли да си го набиеш в главата? В банкрут!
Вратата на каютата се отвори и влезе малко момиченце със златиста коса. В ръцете си държеше сламена кукла.
Беше се нацупила.
– Здравей, тате! Здравей, чичо Дърк! – Тя се втренчи в Струан. – Аз грозна ли съм?
Струан с усилие откъсна поглед от Роб.
– Какво, Карин, миличко?
– Аз грозна ли съм?
– Не. Не. Разбира се, че не, Карин. – Струан я вдигна. – 0говори такива ужасни неща, скъпичко?
– Ние си играехме на училище на „Рестинг клауд“. Беше Лилибет.
– Лилибет Брок?
– О, не. Тя е най-добрата ми приятелка. Лилибет Еди-коя си.
– Е, добре тогава. Не си грозна. Кажи на Лилибет Еди-коя си, че не е хубаво да се говорят такива неща. Ти си много хубавка.
– О, колко хубаво! – Карин широко се усмихна. – Татко винаги ми казва, че съм хубава, но аз исках да питам теб, защото ти разбираш. Ти от всичко разбираш. – Тя силно го прегърна. – Благодаря ти, чичо Дърк. Свали ме долу. – С танцови стъпки се отправи към вратата. – Радвам се, че не съм грозна.
Роб се тръшна на стола си. Накрая каза:
– По дяволите банкерите. Съжалявам. Аз съм виновен – и съжалявам, казах, че… съжалявам.
– Аз също съжалявам.
Роб напразно се опита да мисли.
– Какво можем да направим?
– Не знам. Ти няма да направиш това, нали, Роб? Дай ми няколко месеца. Ще изпратим Сара и децата с първия кораб. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да хванат сезона на тайфуните.
– Може би ще мога да уредя някакъв заем. Ще трябва да изплатим сметките при предявяване. Ще загубим корабите – всичко. – Роб застави мозъка си да не мисли за Сара. – Но как за краткото време, с което разполагаме? – Пръстите му нервно се свиха. – Пощата пристигна вчера. Нищо важно за нас. Никакви новини от родината. Може би другите знаят за фалита на нашата банка. Имаме няколко акции в банката на Брок – просто да ги държим под око. Вероятно той знае за фалита на нашата. Затова ли иска да те види?
– Възможно е. Във всеки случай ние сме му в ръцете, ако раз6ре. Ако той самият не го е организирал. Той ще изкупи нашите книжа и ще ни разори.
– Защо? – попита Кълъм.
– Защото аз бих го разорил, ако имах и половината от тази възможност.
Кълъм искаше да узнае защо и да им съобщи, че той също се връща в родината със следващия кораб. Но баща му изглеждаше толкова измъчен, а Роб беше толкова мрачен. Утре ще му каже.
– Трябва да поспя няколко часа – каза Струан. – Слизам на бре – Ти и Сара ще се върнете на „Рестинг клауд“, нали? Пери трябва да напусне до залез – слънце. Уволних го.
– Кой ще заеме мястото му?
– Не знам – каза Струан, докато излизаше. – Прати да кажат на Брок, че искам да се срещна с него на брега по залез-слънце.
Трета глава
Струан спа малко. Храната на масата бе недокосната. През вратата на палатката той гледаше корабите, които се поклащаха на котва. Слънцето умираше. Замъглена луна се бе показала ниско над хоризонта. Огромни масиви от купести облаци бяха обхванали небето. Вятърът донесе обещание за буря.
Тай-сен, продължаваше да звучи в съзнанието му. Тай-сен. Само той може да те спаси. Е, да, но това е предателство към всичко, в което вярваш, към всичко, за което си се трудил.
Макей влезе със запален фенер и го постави на масата. Палатката бе просторна и удобна. На каменистия под бяха постлани килими.
– Голямата лодка на Брок се приближава към брега, сър.
– Заведи хората му там, където няма да ни чуват, Макей.
– Слушам, сър.
– Разбра ли се дали вече са намерили Рамзи?
– Не, сър.
– Къде е той?
– Не знам, сър.
Струан кимна разсеяно.
– Утре изпрати наши шпиони да го открият.
– Моля за извинение, сър, аз вече го направих, сър. – Макей се опитваше да прикрие безпокойството си. – Ако е на борда, това е нечия дяволия. – После добави: – Съжалявам за капитан Пери, сър.
Погледът на Струан внезапно стана твърд.
– Давам ти петнадесет дена да докажеш, че бях прав за Айзък. Петнадесет дена или си уволнен заедно с него.
– Слушам, сър. – Макей усети как нещо го прободе в слабините и се надигна към стомаха му. Той се прокле, че си беше отворил устата. Никога ли няма да се научиш, глупак такъв?
Стъпките на Брок отекнаха тежко по брега. Той застана входа на палатката.
– Разрешаваш ли да се кача на борда, Дърк?
– Влизай, Тайлър.
Макей излезе. Брок се разположи до масата и Струан му щедра доза бренди.
– Лошо става, че загуби семейството си. Знам как се чувстваш. Загубил съм две съпруги при раждане заедно с децата. Лоша работа.
– Аха.
– Не е кой знае какво – каза Брок, като огледа палатката.
– Гладен ли си? – Струан посочи храната.
– Благодаря сърдечно. – Брок взе едно пиле, разкъса го на две и откъсна половината бяло месо. На малкия си пръст носеше голям смарагд, обкован в злато. – Като че ли късметът на „Ноубъл хаус“ избяга.
– „Джос“ е голяма дума.
Брок се изсмя.
– Хайде, Дърк, една компания трябва да има сребро, за да поддържа кредита си. Дори и „Ноубъл хаус“.
– Аха.
– Отне ми много време, Дърк, и много мангизи да те проуча. – Брок откъсна останалата част от гърдите на пилето и я погълна. – Имаш добър готвач. Кажи му, че ще го взема на работа при мен.
– Той харесва тази, която има.
– Без мангизи няма работа, баровец. Без банка, без кредит няма нито кораби, нито нищо! – Брок разкъса още едно пиле. – Да имаш шампанско? Това е специален случай, да му се не види!
Струан умело отвори бутилката и наля в чисти чаши на Брок и на себе си.
– Охладено е точно колкото трябва, момко. Точно колкото му трябва. – Брок млясна с устни. – Двадесет и пет хиляди не са милион, а?
Струан не отговори. Лицето му беше спокойно.
– Шест пенса за лира, казват. Вчера получих писмо. Загубих десет хилядарки. Много лошо от страна на банката да рискува парите на клиентите си. – Брок цъкна. – „Без да искам“ срещнах оня педераст Скинър. Той също рече, че е зле. Ще пише статия – уводна, обзалагам се. И съвсем правилно.
Той си отряза парче ябълков пай и го изяде с наслада.
– А между другото притежавам осемстотин хиляди от сметките, се изплащат при предявяване на „Струан и компания“. През последните шест месеца купувах, като се подготвях за такъв случай. Е поне синът ми Морган и агентите ни в Лондон купуваха.
– Добра инвестиция, Тайлър. Много добра.
– Да И Скинър тъй мисли, Дърк, момко. Той беше бая изненадан от лошия ти „джос“, но му рекох, че ще запазя имената на корабите ти. Лош знак е да се сменят имената. Но те ще станат още по-добри под моя флаг.
– Първо ще трябва да ги получиш.
– След трийсет дена са мои, момко. Когато представя сметките. Пък и всички ще узнаят. Тъй че няма да получиш кредит в Ориента. Свършен си, момче.
– По-скоро ще потопя корабите си, отколкото да ти позволя да ги вземеш.
– Не и ти, Дърк. Добре те познавам. Всеки друг, но не и ти. По туй си приличаме. Корабът е нещо специално. По-хубав от всяка мръсница. – Той свърши шампанското си. Струан отново му напълни чашата. Брок се оригна. – Извинявай – после отново отпи. – Шампанското май е подходящо за тази цел, а?
– Ти ли организира фалита на банката?
– Не. Ако се бях сетил, щях да го направя, и то много по-рано.
Това наистина е хитра работа. Представям си как се чувстваш, като ритнат в топките.
– Ще разбера, ако е било умишлено.
– Умишлено беше, момко.
– Кой го направи?
– Морган – отвърна Брок. – Трябва да му го призная – сукалчето е пораснало. Да. Моето момче го направи и аз съм безкрайно горд. – Той доволно почеса гъмжащата от въшки брада – това бе обичайно тук. – Така че си ликвидиран, Дърк. След толкова години. Свършен си.
– Много неща могат да се случат за тридесет дни.
– Да, може. Чух, че синът ти отговаря за разпродажбата на земите.
– Аха. Но тя ще бъде честна. Който даде най-много, получава земята. Ние не мамим? Тайлър. Виж, други го правят. Ние нямаме нужда.
– Да пукнеш дано! – измуча Брок. – Искаш да кажеш, че аз мамя?
– Мамиш през цялото време – избухна Струан. – Мамиш и хората, и корабите си, и това е, което ще те довърши някой ден. Не можеш вечно да строиш с камшик в ръка.
– Правя го точно толкова, колкото и останалите, да му се не види. Това, че ти имаш бъзливи модни идеи, не означава, че останалите не са прави. Камшикът държи сганта в подчинение. Сганта!
– Ти живееш от камшика и от него ще умреш.
– Не искаш ли да си уредим сметките сега? Камшик срещу камшик? Нож срещу нож? Сега, дявол го взел! Или все още си страхливец?
– Веднъж вече ти казах и ще повторя за последен път. Един ден ще те погна с камшика. Може би довечера, може утре, може вдругиден. Но, за бога, един ден ще дойда за теб. Ще ти кажа и още нещо. Ако случайно умреш, преди да съм готов, ще преследвам Горт и Морган и ще унищожа твоята компания. Брок беше извадил нож.
– Може би, момче, сега ще ти прережа гърлото.
Струан наля още шампанско. Бутилката остана празна.
– Отвори друга. Има още много.
Брок се изсмя.
– Ах ти, Дърк, момко, рядка птица си ти. Разорен си, а още се преструваш. С тебе е свършено, чуваш ли, момче? Твоята „Ноубъл хаус“ няма пукнат грош. А ти си страхливец!
– О, не съм страхливец, Тайлър. И ти добре го знаеш.
– Нали знаеш хълма, дето ще бъде твоята Голяма къща? – попита Брок със светнал поглед.
– Аха.
– Той е мой, момко. Купувам го. Колкото и да дадеш, аз ще предложа повече.
Струан усети кръвта да се качва в главата му, защото знаеше, че сега няма пари да съперничи на Брок. Но не и ако направи сделката с Тай-сен. Не и ако продаде Хонконг.
– Дано изгниеш в ада!
– Мой е, момче. И цялата тая воняща скала. – Брок пресуши чашата си и се оригна отново. – След като компанията ти бъде ликвидирана, ще те изхвърля – теб и твоите хора – от тия морета. – извади кесия и отброи двадесет златни гвинеи. После ги хвърли на пода на палатката. – На, купи си ковчег.
Той важно излезе навън.
* * *
– Моля за извинение, сър – каза Макей. Струан излезе от своята замисленост.
– Да?
– Мистър Кълъм е на брега. Иска да ви види.
Струан с изненада видя, че предвещаващата дъжд луна се е издигнала високо на небосклона и нощта е напреднала.
– Ще го приема.
– И други идваха, сър. Оня китаец, Гордън Чен. Мис Синклер. Двамина, които не познавам. Старият Куанс. Казах им, че утре ще ги приемете. Надявам се, че съм постъпил правилно, като не пуснах мистър Кълъм да дойде без разрешение. – Макей забеляза златните гвинеи на пода, но не каза нищо.
– Докато се подчинявате на заповеди, никога няма да сгрешите, Макей.
Кълъм бе застанал до входа на палатката.
– Безпокоя ли те, татко?
– Не, синко. Седни.
Кълъм видя суверените на земята и започна да ги събира.
– Остави ги там, където са.
– Защо?
– Защото аз искам да останат там.
Кълъм седна.
– Исках да говоря с теб.
– Не съм в настроение за разговори, сине.
– Беше ли сериозен, когато ме направи съдружник?
– Аха.
– Аз не искам да бъда съдружник. Не искам да остана в Ориента. Искам да се върна в родината.
– Аз знам по-добре от теб, Кълъм. Дай си време.
– Това няма да промени нищо.
– Млад си, сине. Имаш много време пред себе си. Бъди търпелив с Мен. И с Китай. Роб каза ли ти какво да правиш с разпродажбата на земите?
– Да. – „По дяволите чичо Роб – помисли Кълъм. – Ако само неизбухнал пред татко и не бе казал, че заминава. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Гръм да удари тази проклета банка. Развали всичко. Горкият татко.“ – Мисля, че ще се справя с това.
– Няма да имаш никакви проблеми, докато се провежда честно. Който даде най-много, получава земята.
– Да, разбира се – Кълъм се взря в гвинеите. – Защо искаш те да останат там?
– Това са парите за моя ковчег.
– Не разбирам.
Струан му разказа какво се беше случило между него и Брок.
– По-добре е да знаеш за него, Кълъм. Пази си гърба, защото той няма да те остави на мира, както и аз бих постъпил с Горт.
– Синовете не са виновни за греховете на бащите.
– Горт Брок е копие на баща си.
– Нима Христос не ни учи да прощаваме?
– Да, синко. Но аз не мога да им простя. Те олицетворяват всичко най-лошо на земята. Те са тирани и вярват, че камшикът решава всички въпроси. Една истина за живота тук, на земята: парите са всесилни – независимо дали си крал, земевладелец, вожд на клан или арендатор. Без сила не можеш да защитиш това, което имаш, нито да направиш добро на другите.
– Значи искаш да кажеш, че учението на Христос е погрешно?
– Не е погрешно, сине. Казвам само, че някои хора са светци. Други са щастливи да бъдат смирени, обикновени и без амбиции. Раждат се и хора, доволни да заемат второто място – но аз не мога. Нито Брок. А ти?
– Не знам.
– Някой път ще бъдеш подложен на изпитание. Тогава ще разбереш.
– Тогава искаш да кажеш, че парите са всичко?
– Казвам, че без сила не можеш да бъдеш светец в наше време.
Силата като самоцел е грях. Парите като самоцел са грях.
– Толкова ли е важно да имаш пари и сила?
– Не, сине – каза Струан с иронична усмивка, – важна е липсата на пари.
– Защо искаш власт?
– А ти, Кълъм?
– Може би не искам.
– Аха. Може би. Нещо за пиене, сине?
– Ще взема малко шампанско.
– Ял ли си?
– Да, благодаря ти. Все още не се познаваме добре – каза Кълъм.
– Има време, синко. Толкова се радвам, че си тук. Толкова се радвам.
Кълъм отново погледна монетите.
– Всъщност няма значение, нали? За партньорството и всичко. С компанията е свършено. Какво смяташ да правиш?
– За още двадесет и девет дена нищо не е свършено. Ако джос е против нас, този вариант на „Ноубъл хаус“ отпада. Започваме отново.
Не се заблуждавай, помисли си той, никога няма да започнеш отново.
– Вечната битка?
– А ти какво си мислиш, че е животът, сине?
– Може ли да се оттегля от съдружие, ако не ми харесва или ако счета, че не ме бива или не си струва? По мое желание?
– Да. Но не и ако някога станеш тай-пан. Тай-панът никога не се оттегля, докато не се увери, че компанията е в добри ръце. Той трябва да бъде сигурен. Това е последната му отговорност.
– Ако китайските търговци ни дължат толкова много, защо не съберем дълговете си? Тогава ще имаме пари да платим на Брок.
– Нямат толкова. – „Дявол го взел – каза си Струан, – вътре си с двата крака. Реши се. Или Тай-сен, или нищо.“
– А Негово превъзходителство? Той не може ли да ни отпусне аванс? От парите за откупа?
– Те са собственост на Короната. Парламентът може да уважи иска му, но може и да откаже да плати. Среброто ще си остане там, където е повече от година.
– Но все ще ги получим. Брок сигурно ще приеме поръчителството ти?
Гласът на Струан стана груб.
– Вече ти обясних размера на Броковото милосърдие. Аз не бих му дал и двадесет гвинеи, ако той беше на моето място. Да върви по дяволите заедно с проклетите си изчадия.
Кълъм неудобно се размърда на стола си. Обувката му закачи една монета и тя внезапно проблесна.
– Негово превъзходителство не е много… добре де, не е ли много глупав?
– Той е като риба на сухо тук, в Азия – това е всичко. Не е подходящ за тази работа. Но пък е загуба за дворовете в Европа. Обаче той е пълномощник. Това е, което има значение. Да, не е много умен, но се пази и от него. Пази се от всички.
– Винаги ли прави каквото му кажеш?
Струан погледна в нощта през отвора на палатката.
– В повечето случаи приема съветите ми. В случай че съм последният, който ги предложи.
Кълъм побутна друга гвинея.
– Трябва да има нещо… някой, към когото да се обърнеш. Все трябва да имаш приятели.
Съзнанието на Струан неумолимо се изпълваше с името на единствения човек, който можеше да отвори капана: Тай-сен. Брок ще вземе корабите, без да му мигне окото, кипеше той от безсилна ярост. Без кораби не струваш, момко. Къщата, Хонконг, планът. Да, би могъл да започнеш отново, но не се заблуждавай. Не можеш да построиш и намериш хора за такава флота отново. Никога вече няма да настигнеш Брок. Никога. Ти ще бъдеш вторият. Ще бъдеш завинаги втори.
Струан усети пулсирането на вените на врата си. Гърлото му бе пресъхнало. Няма да бъда втори. В името Божие, не мога. Не мога. Не мога. След Брок или след когото и да било.
– Утре, когато се върне „Чайна клауд“, заминавам за Кантон. Ти ще дойдеш с мен.
– А разпродажбата на земите? Не трябва ли да я почна?
– По дяволите разпродажбата! Първо трябва да спасим компанията. Иди на „Рестинг клауд“, сине. Тръгваме веднага щом стане възможно.
– Добре. – Кълъм се изправи.
– Лека нощ, сине.
Монетите привлякоха погледа на Кълъм, хипнотизираха го. Той започна да ги събира.
– Казах ти да ги оставиш!
– Не мога. – Челото на Кълъм бе обсипано с капки пот. Монетите като че изгаряха пръстите му. – Аз трябва… аз трябва да ги взема.
– Защо, за бога?
– Не знам. Аз… аз просто ги искам. – Той сложи монетите в джоба си. – Сега са мои. Лека нощ, татко.
