355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джеймс Клавел » Тай-пан » Текст книги (страница 17)
Тай-пан
  • Текст добавлен: 6 октября 2016, 22:04

Текст книги "Тай-пан"


Автор книги: Джеймс Клавел



сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 52 страниц)

– Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.

– Не вярвам – каза Кълъм съвсем тихо. – Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.

Струан изръмжа:

– Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.

– Не съм чувал да си бил там! – изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.

– Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен – това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.

Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му – час след час.

– Умирах от ужас.

– Бил ли си наистина в Трафалгар?

– Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. – Струан потупа сина си сърдечно по рамото. – Не се безпокой.

В това няма нищо срамно.

– Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.

– Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.

Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.

* * *

Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.

– Моля за извинение, сър – каза стюардът. – Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.

– Благодаря – каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: – Слизай долу, момче!

Кълъм усети да го облива вълна на унижение.

– Не. Чувствам се добре тук.

– Слизай долу!

Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.

– Моля те, татко – каза той разплакан. – Нека остана. Съжалявам.

– Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!

Кълъм увеси нос и се подчини.

Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.

– Направи ми една услуга, Роб. Отиди при момчето. То не се чувства добре.

Роб направи усилие да се усмихне.

– Благодаря, Дърк. Но този път трябва да остана. Независимо дали ми е зле или не. Това армада от нашественици ли е?

– Не, братко. Не се безпокой. Ако е нужно, ще си пробием път с бой.

– Знам, знам.

– Как е Сара? Време е да ражда, нали? Извинявай, че забравих да попитам.

– Състоянието й е нормално – такова, каквото трябва да бъде, когато остават няколко седмици. Ще се радвам, щом свърши всичко.

– Да. – Струан се извърна и коригира малко курса.

Роб се помъчи да не мисли за джонките, с които морето бе пълно чак до хоризонта. Дано пак да е момиче. Момичетата се отглеждах по-лесно. Надявам се да се хареса на Карин. Милата мъничка Карин.

Ненавиждаше се, задето й се развика тази сутрин. Нима беше тази сутрин, когато всички бяха заедно на „Тъндър клауд“. Карин се беше загубила и двамата със Сара помислиха, че е паднала зад борда. Бяха отчаяни, но след като започнаха търсенето, момиченцето изскочи весело на палубата от трюма, където се беше свряло да си поиграе. От облекчението, че я вижда, Роб й се развика и тя разплакана се хвърли в прегръдките на майка си. Знаеше, че жена му не е виновна и въпреки това той не се сдържа и започна да я хули, че не полага достатъчно грижи за детето. След няколко минути Карин подобно на много други деца забрави всичко и весело се разсмя. А той и Сара подобно на всички родители, които не забравят нищо, останаха с чувство на неприязън и раздразнение един към друг.

Отпред и отзад джонките преграждаха пътищата им за отстъпление. Роб видя брат си, облегнат на компасната будка, да пали лула от една тлееща оръдейна свещ и му се прииска да бъде и той също така спокоен. „О, Господи, дай ми сили да издържа пет месеца, а после още дванайсет, както и пътуването до дома и моля те – нека Сара да роди лесно.“

Наведе се над планшира и повърна обилно.

– Два румба наляво! – заповяда Струан, като наблюдаваше внимателно брега на Хонконг. Беше много близко до скалите, намиращи се вдясно на борда, и далеч към вятъра спрямо редиците от джонки. Още няколко минути, и можеха да завият и да нападнат джонката, която Струан бе набелязал да унищожи, а после щяха безпрепятствено да се врежат в редиците, стига да нямаше горящи кораби или силен вятър, да нямаше още скрити рифове или плитчини, които да ги разрушат.

На север небето тъмнееше. Мусонът продължаваше да духа, но Струан знаеше, че в тези води вятърът можеше да промени посоката си с четвърт или повече градуса, и то съвсем внезапно или можеше да се надигне страшна буря от морето. С толкова много вдигнати платна той рискуваше, защото вятърът щеше да ги скъса, преди да са ги навили, и да ги откъсне от мачтите. Освен това можеше да се каже, че има много рифове и плитчини, които чакаха да разпорят корема на кораба. Тези морета не бяха обозначени на картата. Но Струан бе сигурен, че единствено скоростта можеше да ги спаси. И съдбата.

– Гот им химел! – Маус се взираше през бинокъла. – Та това е Лотъс! Силвър Лотъс!

Струан грабна бинокъла и го фокусира върху флага, който се вееше над огромната джонка – сребърно цвете на червен фон. Нямаше грешка. Беше Силвър Лотъс, флагът на У Фанг Чой, краля на пиратите, известен със своя садизъм и многобройните си флотилии, които вилнееха и заплашваха бреговете на цял Южен Китай, като събираха данъци на хиляди мили на север и на юг. Предполагаемата столица бе Формоса.

– Какво прави У Фанг Чой в тези води? – попита Маус, който отново почувства, че в него се надига странното чувство на надежда и страх. Да бъде волята Господна!

– Привлякло ги е среброто – отвърна Струан. – Сигурно е то. В противен случай У Фанг Чой никога не би рискувал да дойде насам, когато нашата флотилия е толкова наблизо.

Години наред португалците и всички други търговци бяха плащали данък на У Фанг Чой, гарантиращ безопасността на техните кораби. Данъкът излизаше по-евтино от загубата на търговски плавателен съд и джонките му прочистваха южните китайски морета от пирати през повечето време. Но с идването на експедиционния корпус през миналата година британските търговци бяха преустановили плащането за това свободно преминаване и един от пиратите на У Фанг бе започнал да плячкосва водите и брега в близост до Макао. Четири фрегати от Кралската флота бяха открили и унищожили повечето пиратски джонки и подгонили останалите, които потърсили убежище в Баяс бей – пиратско пристанище на четирийсет мили северно от Хонконг. Там фрегатите разбили напълно пиратските джонки и сампани и опожарили две пиратски селища. Оттогава У Фанг не бе дръзвал да развее флага си наблизо.

На пиратския кораб изгърмя топ и неочаквано всички джонки освен една се обърнаха срещу вятъра, свалиха гротовете и оставиха късите платна отзад, за да осъществят маневрата. Една малка джонка се отдели от останалите кораби и се насочи към „Чайна клауд“.

– Завий срещу вятъра! – заповяда Струан и „Чайна клауд“ се подчини. Платната запляскаха яростно, корабът забави ход и почти спря.

– Дръж носа право срещу вятъра!

– Слушам, сър!

Струан наблюдаваше малката джонка през бинокъла. На върха на мачтата се развяваше бял флаг.

– Дявол да ги вземе! Каква е тази игра? Китайците никога не използват знамето на мира!

Корабът се приближи още повече и Струан беше безкрайно изумен, когато видя огромен чернобрад европеец, облечен в тежки моряшки дрехи, с кама на пояса, да управлява джонката. До него стоеше китайско момче в пищна зелена туника от брокат, панталони и меки черни ботуши. Струан видя европееца да насочва телескопа си към „Чайна клауд“. След миг свали телескопа, засмя се гръмогласно и махна с ръка към тях.

Струан подаде бинокъла на Маус.

– Кой, мислите, че е този човек? – После се наведе към капитан Орлов, който също наблюдаваше джонката през телескоп. – Капитане?

– Пират, разбира се. – Орлов подаде телескопа на Роб. – Още един слух се потвърждава – че У Фанг държи при себе си европейци.

– Но защо ли всички смъкнаха платната, Дърк? – попита недоверчиво Роб.

– Пратеникът ще ни каже. – Струан се приближи до края на квартердека и извика на Кудахи: – Мистър, бъдете готов да изстреляте един снаряд в носа.

– Слушам, сър! – Кудахи изтича до първия топ и го насочи в целта.

– Капитан Орлов! Пригответе голямата лодка. Вие ще оглавявате делегацията! Ако не ги потопим преди това.

– Защо трябва ние да ходим при тях, Дърк? – попита Роб, като се доближи до Струан.

– Никоя пиратска джонка не трябва да се приближава на разстояние от петдесет ярда. Може първият кораб да е пълен с барут. В днешно време човек може да очаква всякаква дяволия.

Кълъм се появи неловко на стълбата на палубата, облечен в моряшки дрехи – дебела вълнена риза и вълнен жакет, панталони с широки крачоли и въжени обувки.

– Здравей, момче – каза баща му.

– Какво става тук?

Струан обясни ситуацията и добави:

– Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.

– Аз наистина се чувствам по-добре.

Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.

– Завивай обратно – извика той – или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.

– Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда – извика чернобрадият мъж.

– Защо? Кой сте вие?

– Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон – отвърна човекът присмехулно. – Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.

– Качете се на кораба сам! Без оръжие!

– С бялото ли знаме, капитанче?

– Да! – Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: – Дръжте джонката под прицел!

– Слушам, сър!

От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка – „Хвърли го във въздуха“.

– Самонадеян педераст! – каза Струан, без да иска развеселен.

– Скрагър е необичайно име – забеляза Роб. – Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?

– Да, същото си помислих и аз, братко – ухили се Струан, – може и да сме сродени с пират.

– А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.

– „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. – После погледна назад към лодката. – Самонадеян педераст!

Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му – бледосини и малки, а ръцете – подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.

Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.

– Добро утро, ваше благородие! – каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. – Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! – Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. – Да слезем долу.

– Мистър Кудахи, претърсете го!

– Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се – каза Скрагър с невинен вид.

– Въпреки това ще ви претърсим!

Скрагър се остави да го претърсят.

– Доволен ли сте, тай-пан?

– Засега.

– Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.

Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.

– Всички да останат на палубата!

За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.

– Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.

– Ром?

– Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.

– В какъв смисъл благодарен?

– Ще бъда търпелив. – Очите на Скрагър бяха като от стомана.

– Вие сте точно такъв, какъвто си представях.

– Казахте, че сте живели в Лондон.

– Даа. Така беше. Преди много време. А, благодаря – каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. – Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.

Струан напълни отново чашата.

– Благодаря, тай-пан.

Струан започна да играе с пистолета.

– От коя част на Лондон сте?

– Шордич, драги. Там израснах.

– Как е първото ви име?

– Дик. Защо?

Струан сви рамене.

– Хайде сега, кажете защо сте дошъл.

В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.

– Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.

– За какво?

– Не го питах, а и той не ми каза. „Отиди и доведи тай-пана!“ – и заръча и ето, тук съм. – Скрагър изпразни чашата и се захили доволно. – Говори се, че на кораба има сребро, а?

– Кажете му, че ще го приема тук. Може да се качи сам и без оръжие.

Скрагър се засмя гръмогласно и неволно се почеса по въшливата глава.

– Знаете, че той няма да направи това, тай-пан, както и вие няма да отидете сам и без закрила на неговия кораб. Видяхте ли момчето на борда на джонката ми?

– Да.

– Това е най-малкият му син. Той е заложник. Вие трябва да отидете на кораба, ако желаете, разбира се, а момчето ще остане тук. Можете да носите оръжие.

– А какво ще стане, ако момчето се окаже просто преоблеченият син на някой кули и аз загубя главата си?

– О, не – отвърна Скрагър обиден. – Разполагате с моята и с неговата клетва, за бога! Ние не сме банда непрокопсани пирати, флотилията ни наброява хиляда кораба и както знаете, контролира тези брегове. Виждате, че се заклех. Той също.

Струан забеляза белезите по китките на Скрагър и заключи, че и на глезените му има също такива.

– Защо вие – англичанин – сте тръгнали с него?

– Защо наистина, драги? – Скрагър се изправи. – Мога ли да си пийна още грог? Любезно благодаря. – Той върна шишето на масата и отново седна. – Във флотата му има повече от петдесет английски моряци и около петнайсет други – главно американци и един французин. Капитани, оръжейни майстори, стрелци, помощник-капитани. По професия съм помощник-боцман – продължи той разпалено, въодушевен от алкохола. – Преди малко повече от десет години претърпях корабокрушение на някакви северни острови. Мръсните езически копеленца ме сгащиха и превърнаха в роб. Бяха японци. Предадоха ме на други езически копелета, но аз избягах и се присъединих към У Фанг. Когато разбра, че съм помощник-боцман, ми предложи подслон и голяма свобода. – Изпразни чашата и отново я напълни. – Сега ще тръгваме или не?

– Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.

– Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.

– Откога сте каторжник?

Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.

– Отдавна, приятел. – Погледна към белезите на китките си. – Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.

– Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?

– Да, май бе от там. – Скрагър отново стана дружелюбен. – Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?

– На колкото трябва.

– Не мога да кажа със сигурност. Може да съм на трийсет и пет или на четирийсет и пет. Мдаа, петнайсет години са това. Само задето ударих по мутрата един лайнян помощник-капитан на борда на една лайняна фрегата.

– Имате късмет, че не ви обесиха.

– Да, наистина. – Скрагър се оригна щастливо. – Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидней счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. – Скрагър се закиска злобно. – Поне се хранехме с търговци. – Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. – Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи – изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: – Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.

Струан запали пура.

– Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?

– Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото – каза той и стана. – Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?

– Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.

– Срещу вас имаме повече от сто кораба.

– Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.

– Много сте хитър, тай-пан – изкикоти се Скрагър. – Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал – У Куок – най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.

– Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.

– Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих – каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, – трябваше да ви дам това – каза той и лицето му се изкриви насмешливо.

Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.

Десета глава

Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежко въоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях. По предварителна уговорка със Скрагър – и по настояване на Струан – флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена – та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела Позиция на блокада около двата кораба.

Струан знаеше, че е опасно да предприеме сам абордаж на пиратския кораб, но половинката от монетата не му оставяше никакъв избор. Щеше да вземе със себе си Маус – трябваше му преводач, – а и Маус се биеше дяволски добре. Но Скрагър бе отказал.

– Сам, тай-пан. Там, на кораба, има езичници, които говорят английски! Сам! Ако искате, вземете оръжие, но сам! Така искат!

Преди да напусне „Чайна клауд“, Струан бе дал последни заповеди пред Скрагър.

– Ако флагманът вдигне платна, взривете го! Ако до един час не се върна, хвърлете го във въздуха!

– Вижте какво, тай-пан – засмя се Скрагър нервно, – не бива да гледате така на тази покана. Съвсем не! Забравихте ли белия флаг драги приятелю?

– Хвърлете го във въздуха! Но първо обесете момчето на мачтата!

– Не се безпокойте – закани се Орлов. – Считайте момчето за мъртво и кълна се в Исуса Христа, че няма да напусна тези води, докато има и една джонка останала.

– Спри гребането! – заповяда Струан, когато скутерът се изравни с джонката. От двете страни се бяха строили сто китайски пирати, бъбреха разпалено и подигравателно. Струан забеляза оръдейните амбразури. Преброи по двайсет от всяка страна. Общо четирийсет оръдия.

Качи се по стълбата и веднага забеляза, че топовете са в добро състояние, буретата с барут – разпилени навсякъде. Имаше безброй много димки и запалителни бомбички, а пиратският екипаж беше многоброен. Навсякъде бе мръсно, но без следи от болести и скорбут. Корабните платна бяха в добро състояние, а такелажът – добре опънат. Трудно, ако не и невъзможно, да се превземе с ръкопашен бой. Но няма да е трудно за „Чайна клауд“ да ги потопи, ако има удобен случай.

Той последва Скрагър, който го заведе долу в главната каюта под задната палуба, като подсъзнателно отбелязваше мостиците и евентуалните пречки в случай на отстъпление. Стигнаха до мръсно антре, препълнено с хора. Скрагър си проби път до една врата в далечния ъгъл, охранявана от неотстъпчив китаец, който посочи оръжията на Струан и започна да ругае Скрагър. Но Скрагър се развика също на кантонски, презрително го избута с една ръка и отвори вратата.

Каютата бе огромна. Мръсни възглавници се валяха върху леко повдигнат подиум. Отгоре имаше ниска масичка, боядисана в ярко червен лак. Стаята, както и целият кораб, вонеше на пот, развалена риба и кръв. Зад подиума се издигаше решетъчна стена, богато гравирана и със завеса от другата страна, където спеше върховният командващ. „Невъзможно е да се види оттук – помисли си Струан. – Но може лесно да се стреля или да се забие кама.“ Забеляза четири решетъчни прозореца и шест газови фенера, които висяха от гредите на тавана.

В решетъчната стена се отвори врата.

У Куок беше нисък, широкоплещ човек на средна възраст. Лицето му бе кръгло и жестоко, плитката – дълга и мазна. Богатият зелен копринен халат, завързан около дебелия корем, беше накапан с мазнина. На краката си носеше красиви кожени моряшки ботуши и на китките – голям брой безценни нефритени гривни.

Той огледа внимателно Струан, после направи знак да го последва до подиума и седна от едната страна на масата. Струан седна срещу него. Скрагър се облегна на затворената врата и започна да се чеше разсеяно, с подигравателна усмивка на лице.

Струан и У Куок се загледаха един в друг, без да отместват поглед и без да помръднат. Най-после У Куок вдигна леко ръка – приближи се слуга с пръчици, чаши, чай и полукръгли сладкиши – мънички и крехки сладки от оризово брашно, пълни с бадемов крем, и чиния с различни видове дим сум.

Дим сум представляваха също малки и крехки соленки от оризово брашно, пълни със скариди, пържено свинско или пилешко месо, зеленчуци или риба. Някои бяха приготвени на пара, други – пържени в много олио.

Слугата наля чай.

У Куок вдигна чашата си и направи знак на Струан да направи същото. Пиха мълчаливо със затворени очи. После пиратът взе пръчиците и си избра дим сум. Постави го на малка чинийка пред Струан и му направи знак да яде. Струан беше сигурен, че китаецът очаква от него да яде с ръце, а не с пръчици, от което авторитетът му щеше много да пострада. „Хайде – каза си той, – вдигай насраните от мухите пръчки“ – и си помисли с благодарност за Мей-мей. Хвана сръчно пръчиците и поднесе парчето дим сум към устата си, после ги положи обратно върху порцелановата съдинка и задъвка с удоволствие. Беше още по-доволен от учудването на пирата – как може варварин да яде като цивилизован човек!

Струан вдигна отново пръчиците и придирчиво избра още едно дим сум от чинията – най-малкото и най-тъничкото – това, което беше най-трудно да се вдигне. Беше парена и пълнена със скариди соленка от бяло и толкова тънко тесто, че беше почти прозрачно. Вдигна го бързо и без усилие, като се молеше да не го изпусне. Задържа го на една ръка разстояние и го предложи на У Куок.

Пръчиците на У Куок се приближиха гъвкаво, поеха соленката и я поднесоха към малката съдинка. Но на масата падна мъничко парченце от скаридата. У Куок остана невъзмутим, но Струан разбра, че е загубил авторитета си и че вътрешно кипи от гняв.

Струан нанесе последен съкрушителен удар. Наведе се напред да вдигне късчето скарида, пусна го в своята съдинка и избра още едно мъничко парченце. Отново го предложи. У Куок го взе. Този път не изпусна нищо.

Той подаде на свой ред една соленка на Струан, който я пое спокойно във въздуха и изяде с наслаждение, но отказа следващата. Върхът на китайското благоприличие изискваше гостът да се престори пред домакина, че е преситен от обилната храна, макар и двамата да са в състояние да продължат лакомо да се хранят.

– Хапвайте си, приятелче! Има още много от това – каза У Куок внезапно в качеството си на домакин.

Струан бе толкова изненадан от грубия диалект кокни, на който заговори У Куок, че удоволствието му от постигнатия успех, особено от това, че го накара да заговори пръв, силно намаля.

– Благодаря. Радвам се, че говорите английски език. Това улеснява нещата. Много по-лесно е.

– Да, така е. – У Куок беше много горд, че говореше на варварския език.

– Откъде научихте английски език? – Струан се понаведе и се почеса по глезена. Навсякъде по пода и по възглавничките имаше бълхи.

– Откъде вие и такива като вас са се научили да ядат като китайци, а?

Струан избра още едно парче.

– Много пъти съм се опитвал да науча кантонски. Но не съм добър ученик и езикът ми не произнася звуците правилно. – Той изяде баничката деликатно и отпи от чая. – Чаят е великолепен.

У Куок поклати глава.

– Лин Тин. Обичате ли сучоски чай?

– Лин Тин е по-добър.

– Научих английски от Скрагър и други. Учих години наред.

Китаецът изяде едно парче и после отново подкани Струан да опита от вкусната храна.

– Яжте още малко, приятелю. Вие сте странен човек. Много се радвам да се запозная с подобен тип. Естествен сте. Кълна се, че много дни ще ви трябват да умрете, много дни.

Очите на Струан станаха по-тъмнозелени и по-блестящи.

– А вие ще умрете много бързо. Моите методи са различни от вашите. Един миг сте жив, другия – мъртъв – щракна с пръсти. – Така е най-добре – и за приятел, и за враг. Или за бясно куче!

– Защо говорите така странно, а? – попита У Куок след зловеща пауза.

– Моля?

– Вие не говорите като мен. Трудно ви разбирам. Звучи различно.

– Има много диалекти, различни видове английски език – обясни спокойно Струан.

– Той е франт, У Куок, както вече казах – обясни Скрагър. – Контетата говорят различно. Ходят на училище, както казах.

– Този обесник Скрагър истината ли казва? Моят английски правилен ли е?

– Кой говори по-правилно кантонски – селянинът или учителят? Езикът на селяните е правилен за полето, а на учителя – за училището.

У Куок се облакъти на възглавницата и отпи от чая. После заговори:

– Чухме, че на борда на кораба си имате много сребро. Четирийсет лака.

– Кой ви даде това? – Струан разтвори дланта си и постави половинката от монетата на масата.

– Една половинка – една услуга. Така ли е, приятел?

– Да – отвърна Струан, ядосан на себе си, че се е хванал в клопката на Джин-куа. – Откъде имате това?

– От баща ми.

– А той откъде го има?

– Какво мислите, драги, откъде този стар разбойник Джин-куа се е сдобил с четирийсет лака сребро? От старите си корабни другари, разбира се. Десет лака на баща ми са на борда на вашия кораб. – Коремът на У Куок се разтресе от смях. – Налей на негово благородие малко грог, Скрагър! Той има нужда от него.

– У Фанг Чой и Джин-куа са корабни другари?! – попита Струан потресен.

– Така е думата, приятел. Ние охраняваме морската му търговия да не попадне в ръцете на лайняни пирати. Контролираме морето. Почтено е да се плаща за услугите, нали? Така че понякога ние инвестираме парите му, за да получим печалба, така ли? Инвестираме понякога. Чай, коприна, опиум. Заеми. – У Куок се държеше за корема и от смеха на тесните му очички се появиха сълзи. – Така излиза, че ние също сме партньори – ние и „Ноубъл хаус“. Има ли по-изгодна инвестиция, а, приятел?

– Какво предлагате като „услуга“, У Куок?

– Да пием за среброто и за вашия джос, тай-пан. После ще говорим.

– Той каза да обесят момчето, ако се забавим повече от час – напомни Скрагър, като напълни три чаши с ром. – А ако вдигнем платно, да ни хвърлят във въздуха и да обесят момчето.

– Колко прави един час, приятел?

– Достатъчно дълго.

У Куок продължи да яде известно време.

– И ще обесите момчето?

– А вие? – Струан извади часовника си и го постави на масата. – Половината време измина.

У Куок взе една чаша от Скрагър и пи бавно. Струан почувства как косата на тила му се изправи от напрежение. Чуваше приглушените звуци от китайската реч, скърцането на опънатите въжета и на дъските.

Отвън долиташе тихият шум на дъжд. У Куок взе клечка за зъби и започна да чисти зъбите си, учтиво покрил уста с ръка. Дъждът се усили.

– Услугата, която У Куок иска! – започна той. – Флотилията ви се състои от двайсет клипера, така ли?

– Деветнайсет.

– Добре, деветнайсет. На всеки един ще поставяме по един наш човек. Обучавате ги като капитани. Офицери. Деветнайсет човека. Както е редно, за да станат добри капитани. Биете ги, влачите ги под кила на кораба, каквото пожелаете, само не ги убивате. Пет години ще са ваши, после се връщат обратно. Второ. След една година и един ден получаваме клипер. Като „Чайна клауд“. Цената му ще платим в сребро. Вие плащате в пари и в друго, ние – в сребро. Оборудван с топове, такелаж и платна. Десет от нашите хора отиват в Блайт и наблюдават построяването му, после се връщат с него. Къде и как ще получим кораба – ще решим по-късно, нали така, Скрагър?

– Мда.

– Последно, даваме ви един малчуган – трима малчугани – да образовате. Три момчета да изучите като контета. В най-доброто лондонско училище – каза У Куок, – каквото и да струва.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю