Текст книги "Тай-пан"

Осемнадесета глава

Лонгстаф бе застанал с гръб към вратата и се взираше навън през илюминаторите на главната каюта към пощенския кораб. Струан забеляза, че масата е сложена за четирима. На бюрото имаше много официални пратки.

– Добро утро, Уил.

– Здравейте, Струан. – Лонгстаф се обърна и подаде ръка. Изглеждаше по-млад, отколкото бе изглеждал месеци наред. – Любопитно е, нали?

– Какво? – попита Струан, като знаеше, че става дума за руснака. Но остави на Лонгстаф удоволствието да му го каже пръв. Освен това искаше да чуе оценката му, защото макар и некомпетентен в работата, която вършеше в Азия, и безполезен като Капитан по търговския надзор, кралският наместник бе особено вещ по европейските дипломатически въпроси.

След като успя да премахне опасността, грозяща Аристотел, и видя, че Роб го качи на безопасно място в кораба, той започна да се пита каква е причината за посещението на руснака. Усети странно безпокойство, без да знае защо.

– Може би не ви е известно, но си имаме странен гост.

– Кой е той?

– Цял руски ерцхерцог – Алексей Сергеев. Дошъл е с пощенския кораб.

Струан се престори на изненадан.

– Каква ли е причината за това голямо „уважение“?

– Да, наистина! – Лонгстаф потри щастливо ръце. – Поканил съм го на обяд. Придружава го Клайв.

Клайв Мънси бе заместник-капитан по търговския надзор, по професия чиновник, и подобно на Лонгстаф – назначен от Външното министерство. Задълженията на Мънси обикновено го задържаха в Макао, където бе главната квартира.

– Тук има няколко интересни пратки.

Говореше Лонгстаф и Струан наостри уши. Знаеше, че в нито една от пратките не се съдържаше официално одобрение на чуенпийския мирен договор и назначението на Лонгстаф за първи губернатор на колония Хонконг, защото новината за успешното приключване на войната бе току-що пристигнала в Азия. Струан взе предложеното му шери.

– Средният изток? – попита той и затаи дъх.

– Да. Кризата приключи, слава богу! Франция прие решението на Външния секретар и вече не съществува опасност от всеобща война. Турският султан е толкова благодарен за нашата подкрепа, че е сключил с нас търговско споразумение и анулира всички турски търговски монополи, като отваря Османската империя за британската търговия.

Струан извика радостно:

– Но всичко това е великолепно! Това е най-добрата новина, която сме чували от толкова време!

– Сигурен бях, че ще се радвате!

Продължителната криза се дължеше на Дарданелите – пролива, който се контролираше от Османската империя. Той бе ключът към Средиземноморието и вечният casus belli сред великите сили – Британия, Франция, Русия, Австро-Унгария и Прусия, – защото Дарданелите скъсяваха пътя на руските кораби към жизнено важното Средиземно море, а също и на другите държави към Черно море, откъдето можеха да застрашават незащитените територии на Русия. Осем години преди това Русия бе заставила Турция да подпише договор, който даваше на Русия съвместно сюзеренно право над Дарданелите. Оттогава международното напрежение не спадаше. По-късно, преди три години, френското парвеню Мехмет Али, египетски военен паша, предприе нападение срещу Константинопол и се обяви за халиф на Османска Европа. Франция го поддържаше открито и радостно в опозицията му против султана. Но един съюз с Франция срещу Дарданелите накърняваше интересите на останалите Велики сили. Имаше опасност цяла Европа да бъде въвлечена в конфликт.

Британският секретар на външните работи лорд Кънингтън убеди Великите сили, без да се консултира с Франция и без нейно участие, да използват влиянието си и да подкрепят султана срещу Мехмет Али. Франция се вбеси и заплаши с война. Предложеното съглашение гласеше Мехмет Али да се оттегли в Египет, да получи сюзеренно право над Сирия, докато е жив, да плаща номинален годишен налог на Турция и най-важното – всички Велики сили да гарантират веднъж завинаги древното правило на Дарданелите – че докато Турция е в мир, протокът се затваря за всички военни кораби и за всички нации.

Сега Франция бе приела предлаганото съглашение и оттеглянето й от египетския съюз означаваше нови богатства за „Ноубъл хаус“. Сложните финансови операции, на които Струан и Роб толкова разчитаха, сега ставаха бетонни. Търговското им влияние щеше да пусне пипала чак в сърцата на Великите държави, като по този начин щеше да им създаде стабилност да устояват на продължителните международни кризи и да разкриват нови огромни пазари за чай и коприна. А ако британските интереси сега вземеха връх в Османска Европа, възможно беше производството на опиум да спре. Без турския опиум, който балансираше тяхното сребро, американските компании щяха да увеличат търговията си с Британия и Струан щеше да получи точно това, което искаше – по-тесни контакти с Америка. Учудваше се, че Лонгстаф бе получил официалната новина преди него. Информаторите на Струан в Парламента обикновено му изпращаха такива важни вести далеч по-рано.

– Това е чудесно! – възкликна той.

– Сега ще има продължителен мир, докато Франция не се опита отново да изиграе някой номер.

– Или Австро-Унгария, Русия, Прусия.

– Да. Което ни води до Сергеев. Защо му е на такава важна клечка да идва по това време в Азия? И защо не получихме официално съобщение, а? Когато ние контролираме всички водни пътища на изток от Африка?

– Може да е бил на официално посещение в Руска Аляска и е минал през нос Добра Надежда.

– Обзалагам се на сто гвинеи, че точно това ще каже и той – заяви Лонгстаф. Той се настани удобно на един стол и вдигна краката си на масата. – В Санкт Петербург името Сергеев е на почит. Живях там пет години като момче – баща ми беше дипломат в царския двор. Всички те са тирани. А сегашният цар – Николай I, е най-типичен пример.

– Защо е толкова важен Сергеев? – попита Струан, изненадан, че никога преди това Лонгстаф не бе споменавал за Санкт Петербург.

– Голям земевладелец. Роднина на царя. Сергееви притежават десетки хиляди крепостни селяни и стотици села, доколкото си спомням. Баща ми казваше, че принц Сергеев – вероятно от същата фамилия – е личен съветник вътре в царския двор и един от най-влиятелните хора в Русия. Наистина много странно, че изведнъж се явява тук.

– Смятате ли, че Русия ще се намеси в Азия?

– Този човек е много подходящо лице, така че едва ли може да става дума за случайност.

– Сега, когато е възстановено статуквото в Средния изток и е решен въпросът с Дарданелите, изведнъж изниква ерцхерцогът! Мислите ли, че има някаква политическа връзка?

Лонгстаф леко се засмя.

– Вижте какво, съглашението със Средния изток спъва движението на Русия на запад, но ние можем да поседим и да почакаме. Франция търси повод да се бие, а също и Прусия. Австроунгарският дявол Метерних среща трудности в управлението на своите италиански владения и не може да прости на Франция и Британия, задето са помогнали на белгийците да формират своя нация за сметка на холандците. Ще има големи търкания между Британия и Франция за престола на Испания – испанската кралица е на дванайсет години и скоро предстои да я омъжат. Луи Филип иска да й даде за съпруг свой пълномощник, но не дай боже да си позволи да слее френския и испанския трон. Прусия иска да разшири владенията си в Европа, които Франция е считала от векове, че й принадлежат по право. О, да – добави той с усмивка, – Русия може да почака. Когато се разпадне Османската империя, тя спокойно ще окупира Балканите – Румъния, България, Бесарабия, Сърбия и толкова от австро-унгарска Европа, колкото може да погълне. Разбира се, ние не можем да позволим това, така че ще има световна война, ако тя не приеме едно разумно съглашение. И така, от руска гледна точка Европа не е заплашена от война в настоящия момент. Русия е отстранена резултатно, но това е без значение. Историческата й роля винаги е била да завладява с измама – да подкупва лидерите на една страна и лидерите на нейните противници, ако има такива. Да разширява чрез „сфери на влияние“, а не чрез война, после да унищожи лидерите и да погълне народа. Когато от Запад няма опасност, смятам, че ще обърне очите си на Изток. Защото и тя вярва, че има изключителни позиции на тази земя и е убедена като Франция и Прусия, че божествената й мисия е да управлява света. На изток между нея и Тихия океан не стои нито една Велика сила.

– Освен Китай.

– Сега ние двамата с вас знаем, че Китай е слаб и безпомощен. Но това не е в наша полза. Нямаме полза Китай да е слаб, а Русия – достатъчно мощна, за да установи господство над него.

– Разбира се, че не. Тогава тя може да ни задуши когато пожелае. И нас, и Индия.

Двамата мъже замълчаха, всеки потънал в мислите си.

– Но защо им е да изпращат такъв важен човек тук? – попита Струан.

– За да ни изпитат. Отговорът е много лесен. Русия сее семена на недоволство и винаги ще прави това, докато не открие за себе си кои са естествените й граници. Тя граничи с Турция – ето ви неприятности в Турция. Граничи с Индия – неприятности и там. Граничи с Китай – тук също ще последват такива. Сергеев е тук, за да проучи нашите успехи. Колкото повече се убедят в слабостта на Китай, толкова повече ще побързат с експанзията си на изток. Така че ние трябва да се опитаме да ги неутрализираме, да ги заблудим, да ги накараме да смятат, че Китай е много силен. Нужна ми е цялата ваша помощ. Можем ли да го поканим на бала тази вечер?

– Разбира се.

– Ще трябва да посочим при удобен случай, че Китай е под влиянието лично на Нейно величество и че Правителството на Нейно величество няма да допусне никаква намеса тук.

Думите на Лонгстаф пришпориха мисълта на Струан. Колкото повече се намесваше Короната в Азия, толкова това помагаше на основния план – да въвлече Китай в групата на Великите сили. Колкото по-силен е Китай, с влиянието и помощта на Англия, толкова по-добре за целия свят. Да! И ние не можем да допуснем деспотичната намеса, когато сме на прага на успеха!

На вратата се почука и на прага застана Клайв Мънси. Беше слаб мъж на четирийсет и пет години, тих и скромен, с рядка коса и голям месест нос.

– Ваше превъзходителство – обърна се той към Лонгстаф, – позволете да представя Негово височество ерцхерцог Алексей Сергеев.

Лонгстаф и Струан станаха от местата си. Лонгстаф се приближи до ерцхерцога и заговори на чист руски език:

– Щастлив съм да ви приветствам с добре дошъл, Ваше височество. Моля заповядайте – седнете! Добре ли мина пътуването?

– Великолепно, Ваше превъзходителство! – отговори Сергеев, без да показва изненада, и пое протегнатата ръка, като се поклони леко със съвършена грация. – Беше много любезно от ваша страна да ме поканите на обяд, когато аз от своя страна не проявих приличие да ви уведомя, че съм пристигнал, особено след като посещението ми е неофициално и непланирано.

– Тогава ние имаме щастието, Ваше височество.

– Разбрах, че вие сте синът на почитаемия приятел на Русия – сър Робърт. Много приятна изненада!

– Да, разбира се – отвърна сухо Лонгстаф. – Как е принцът – вашият баща? – попита той наслуки.

– Благодаря, добре е. А вашият?

– Умря преди няколко години.

– О, съжалявам. А майка ви, лейди Лонгстаф?

– Здравето й е великолепно, благодаря.

Струан разглеждаше руснака. Сергеев беше изтънчен висок мъж, облечен безупречно и богато. Беше широкоплещ, с тесен ханш. Високи скули и любопитни, леко наклонени сини очи придаваха на лицето му екзотичен вид. Сабята под отворения сюртук сякаш бе прилепнала на кръста му. Около врата, под чисто бялото шалче, висеше дискретно декоративен орден с тънка алена панделка. „С него шега не бива – помисли си Струан. – Обзалагам се, че владее шпагата си дяволски добре. Тежко на този, който го настъпи.“

– Позволете да ви представя мистър Дърк Струан – каза Лонгстаф вече на английски език.

Ерцхерцогът подаде ръка усмихнат и отговори на английски език с едва доловим акцент:

– А, мистър Струан, много ми е приятно.

Струан се здрависа и откри, че ръката на Сергеев е твърда като стомана.

– Вие ме поставяте в неизгодно положение, Ваше височество – каза Струан, като нарочно наруши дипломацията. – Имам смътното чувство, че знаете за мен много повече, отколкото аз за вас.

Сергеев се засмя.

– Славата на „Ноубъл хаус“ и на нейния тай-пан стигна чак до Санкт Петербург. Надявах се, че ще имам честта да се срещна с вас. С удоволствие ще побъбря и ще ви разкажа за себе си, ако това ви интересува. – Той се усмихна на Лонгстаф. – Много сте внимателен с мен, Ваше превъзходителство. Уверявам ви, че ще уведомя Негово величество царя, че пълномощникът на Нейно британско величество е повече от гостоприемен. Сега, когато имах честта да се запозная с вас, аз ще се оттегля и ще ви оставя да вършите държавната си работа.

– О, не, Ваше височество, моля ви, ние сме ви поканили на обяд. – Лонгстаф пое енергично задълженията си, за които имаше нужната подготовка и знания. – Ще бъдем дълбоко огорчени. Съвсем неофициално е, както виждате.

– Добре, благодаря ви. За мен е чест.

Вратата се отвори и влезе стюард с изстудено шампанско и чаши. Той предложи таблата на Сергеев, после на Лонгстаф, на Струан и на Мънси.

– Да пием за вашето спокойно завръщане у дома – вдигна тост Струан.

Всички пиха.

– Чудесно шампанско, Ваше превъзходителство! Чудесно!

– Моля ви, седнете!

Обядът бе сервиран безупречно, по протокол. Сергеев седеше от дясната страна на Лонгстаф, а Струан от лявата. Стюардите сервираха пушени салами и миди, йоркширска шунка, горещо задушено говеждо, печен агнешки бут, варени картофи и кисело зеле.

– Съжалявам, че нямаме хайвер – каза Лонгстаф.

– С удоволствие ще ви изпратя, Ваше превъзходителство, щом пристигне корабът ми. Имахме нещастието да попаднем в буря в протока Сунда. Корабът протече и спряхме във вашето пристанище в Сингапур. Пощенският кораб се канеше да отпътува и аз взех билет за насам.

„И по този начин пропусна да ни съобщиш“ – помисли си Лонгстаф. Протокът Сунда означаваше пътуване през нос Добра Надежда. Какви, по дяволите, са намеренията му?

– Чувал съм, че по това време на годината климатът в Сингапур е непостоянен – говореше Сергеев.

– Да, така е – отговори Струан. – За пръв път ли пътувате до Азия, Ваше височество?

– Да.

– Може би ще съумеем да разнообразим престоя ви тук. Тази вечер давам бал. Ще бъде чест за мен, ако ни удостоите с присъствието си. Ще можете да се срещнете с всички.

– Много сте любезен.

– Колко време смятате да останете в Азия?

– До пристигането на кораба ми. Тръгнал съм на неофициално посещение във владенията ни в Аляска.

– Много ли пострада корабът ви?

– Не знам точно. Не съм компетентен, за да кажа. Корабът ще пристигне при първа възможност.

– Тогава ще ви е нужен подслон – каза Струан, като предполагаше, че Сергеев е много по-компетентен, отколкото твърди, и че състоянието на кораба му е удобен предлог да варира, доколкото желаеше, своя престой. Струан имаше също предчувствието, че Сингапур е първото пристанище, което той е посетил извън Санкт Петербург. – Ще се радвам да ви предложа стаи на един от нашите кораби. Няма да е много луксозно, но се надяваме да бъде поне удобно.

– Това е извънредно любезно от ваша страна. Аз съм сам, с четири слуги. Те могат да спят където кажете.

– Ще се погрижим да ги настаним. А, благодаря – каза Струан, когато стюардът напълни отново чашата му. – Корабът ви четиримачтова бригантина ли е?

– Тримачтова.

– Аз също предпочитам тримачтовите кораби. Много по-удобни са в бурно море. Платната се навиват по-бързо. Има ли брамсели и бомбрамсели?

– Разполага, струва ми се, със съответния брой платна, мистър Струан. Каквото и да е наименованието им.

Струан долови лекото колебание и разбра, че Сергеев е моряк. Защо тогава се опитваше да скрие това?

– Чух, че средноизточната криза е решена – каза ерцхерцогът.

– Да – отвърна Лонгстаф, – получихме новината по пощата.

– Какво щастие! Франция постъпи много благоразумно, като се оттегли от военните позиции.

– Значението на Дарданелите за Британия е напълно очевидно – каза Лонгстаф. – За всички нас е от значение да съхраним мира.

– Жалко, че Франция и Прусия са, изглежда, на противното мнение. Също и Хабсбургите. От стари времена Британия и Русия са съюзници и имат сходни интереси. Радостно е, че в бъдеще се очертава да работим повече съвместно.

– Да – съгласи се Лонгстаф. – Разбира се, Париж е много по-близо до Лондон.

– Не е ли жалко, че този славен град сякаш винаги попада на много странни предводители? – каза Сергеев. – Красиви хора, красиви! А техните водачи винаги са били изключително суетни и явно решени да разпокъсат света.

– Голям световен проблем, Ваше височество! Става дума за Европа и как да бъде обуздана суетата на властелините. Разбира се, ние в Британия сме щастливи, че имаме парламент и мощта на нашата държава вече не се направлява от прищевките на един човек.

– Да, това е голям и чудесен експеримент, какъвто подобава на великолепните качества, присъщи на вашата страна, сър. Но той не подхожда на всички нации. Не бяха ли гърците тези, които констатираха първи, че идеалната форма на управление е доброжелателната диктатура? Управлението на един човек?

– Доброжелателна – да, но изборна! Не диктатура на един човек по силата на божественото му право.

– Кой би могъл да отрече с абсолютна сигурност божественото право?

– Ах, Ваше превъзходителство – каза Лонгстаф, – никой не оспорва съществуването на Бога. Само правото на краля да прави каквото си иска, без да се съобразява с хората. Дълги векове сме имали английски „божествени“ крале, които открихме, че грешат. Грешките са нещо много привлекателно за властниците. Не е ли така? Те проливат толкова много невинна кръв.

Сергеев се разсмя.

– Харесва ми хуморът на англичаните. – Той погледна към Струан. – Шотландец ли сте, мистър Струан?

– Да. Британец съм. Днес няма разлика между шотландци и англичани. – Той отпи от виното. – Омръзна ни да крадем добитъка им. Решихме, че е по-добре да откраднем цялата страна, затова на пуснахме Шотландия и се придвижихме на юг.

Всички се разсмяха и пиха още вино.

Лонгстаф се забавляваше да гледа Мънси, който не отвори уста да продума по време на обяда, раздразнен от безцеремонното поведение на Струан.

– Какво мислите, мистър Струан? – попита Сергеев. – Бихте ли управлявали „Ноубъл хаус“ с постоянното вмешателство на Парламента?

– Не, Ваше височество. Но в конкуренцията с другите търговци аз въвличам единствено компанията си. Рискувам само себе си, не живота на другите хора.

– И все пак воювате с Китай. Защото китайците имаха дързостта да се намесят във вашата търговия. Не съм ли прав?

– Отчасти. Разбира се, не аз бях този, който даде нареждане за война.

– Така е. Мисълта ми е, че вие вземате еднолични решения как да ръководите огромен търговски концерн. Решенията ви се отнасят за компанията, флотилията, нацията.

– Да, стига решенията да са правилни – отвърна шеговито Струан. После стана отново сериозен. – Може би сега парламентарната система да не е удобна за Русия… и за някои други страни, но аз съм сигурен, че на тази земя няма да има никога мир, докато всички нации не приемат английската парламентарна система и докато всички хора не получат право на глас, а не един човек да решава съдбата на която и да е нация, било то с божествено право или с право, дадено му с глупавия вот на един глупав електорат.

– Съгласен съм. Вашата хипотеза е правилна. Но съдържа един съществен недостатък. Приемате, че населението трябва да има култура – всички да са еднакво образовани и еднакво преуспяващи, което, разбира се, е невъзможно, нали? Трябва да попътувате из Русия, за да се убедите колко невъзможно е това. Вие не допускате проявата на национализъм и верски различия. Ако бяхте добавили докато всички нации станат „християнски“, тогава може би щяхте да сте прав. Но можете ли да си представите френските католици да се помирят с английските протестанти? Или руската православна църква с испанските йезуити? Или всички те с масите на неверните мюсюлмани, а те от своя страна с бедните евреи, те пък – с идолопоклонниците и езичниците?

Струан пое дълбоко дъх.

– Радвам се, че зададохте този въпрос – каза той и спря решително.

– Виждам, че ни предстоят много интересни дискусии – каза безгрижно Лонгстаф. – Чай, Ваше височество? След час ще се проведе състезание по борба. Ако не сте много уморен, може би ще искате да го видите. Обещава да бъде зрелищно. Флотата срещу армията.

– Чудесно, Ваше превъзходителство. На чия страна сте? За да мога да избера противната.

– Една гвинея за флотата.

– Съгласен.

След обяда те пиха чай и пушиха пури. Най-после Мънси съпроводи ерцхерцога обратно до пощенския кораб. Лонгстаф освободи стюардите.

– Мисля, че незабавно трябва да изпратим фрегата да посети уж случайно Сингапур – каза той на Струан.

– И аз си помислих същото, Уил. Сигурен съм, че той е моряк.

– Да. Вашият ход, Дърк, беше много умен. – Лонгстаф повъртя в ръцете си чашата за чай. – Той е безкрайно предпазлив. Такъв човек ще внимава много с официалните си документи.

– И аз мисля така.

– Престоят ни в Санкт Петербург беше прекрасен. Освен, разбира се, дългите часове в училището. Трябваше да се науча да чета и да пиша на руски, а също и на френски. Руският е много труден език. Струан наля малко чай.

– Никога не сте харесвали състезанията по борба, нали, Уил?

– Не. Намерението ми е да го придружа до брега и да се върна на кораба, за да поспя, докато съм сам. – Лонгстаф се засмя горчиво. – Приготвихте ли се за тазвечерната забава?

Струан стана.

– Да. Не е зле да отида и да посея и аз няколко семена на недоволство.

Когато стюардът почисти масата, Лонгстаф се загледа безцелно в остатъка от чая.

– Остави! – каза той и задържа чашата си и чайника. – И гледай никой да не ме безпокои! Събуди ме след един час!

– Да, сър!

Лонгстаф заглуши една прозявка. Наслаждаваше се на спокойствието, което цареше сега в каютата. „Честна дума, радвам се, че Сергеев е тук. Животът ще стане малко по-интересен. Ще действаме дипломатически. Ще правим опити да разберем какво мисли. Това е начинът да забравим непрекъснатите дрязги в колонията между проклетите търговци и проклетия китайски император и мръсните езичници – тази отвратителна банда крадци!“

Той отвори вратата на каютата си и легна удобно на койката, поставил ръце на тила. „Какво каза Дърк? Ах, да – семена на недоволство. Добре го каза! Какви семена можем да посеем ние? Мрачни намеци за това колко мощен е Китай? За това, че има огромно население или че правителството на Нейно величество може да анексира цялата страна, ако се намеси някоя сила? Затрудненията на търговията с опиум? Чай?“

Той чу тропането на стъпки горе, когато се смени вахтата. После военният оркестър започна репетицията си. Прозя се отново и затвори блажено очи. Няма нищо по-хубаво от това да поспиш, след като си се наобядвал. Слава богу, че съм джентълмен – няма нужда да сея семена като някой миризлив селянин или мръсен фермер. По дяволите, представи си по цял ден да работиш физическа работа! Да сееш семена! Да отглеждаш разни неща! И навсякъде тор! Ужасяваща мисъл. Виж, да сееш дипломатически семена е много по-важно и е работа за джентълмени. Та за какво си мислех? А, да. Чай. Животът трябва да е бил ужасен, преди да сме познавали чая. Жалко, че не расте в Англия! Това би спестило много грижи.

– Боже господи! – възкликна той и седна на койката. – Чай! Разбира се, чай! Години наред е бил под носа ти и не си го забелязвал! Ти си гений! – Беше толкова въодушевен, че скочи от леглото и затанцува джига. После се облекчи в гърнето, влезе в главната каюта и седна на леглото си с разтуптяно сърце. – Вече знаеш как да решиш британско-китайския кошмар на отвратителния баланс между чая, среброто и опиума! „Знаеш! – каза си той, изненадан и възторжен от гениалността и простотата на идеята, внушена от последната реплика на Струан. – Господи, Дърк, ако само знаеше! – кискаше се той на глас. – Ти сам преряза гърлото на себе си и на всички китайски търговци. За славата на Британия и за моето безсмъртие! Да, абсолютно! Затова по-добре да държиш устата си затворена. И стените имат уши.“

Идеята беше съвършено проста – да унищожи китайския чаен монопол. Да купи, изпроси или открадне – много тайно – един тон семена от чаеното растение. Да го транспортира, без никой да види, в Индия. Сигурно има множество местности, където чаят може да вирее. Десетки. И докато съм още жив, плантациите ще дадат цвят – ще отглеждаме наши собствени сортове на наша почва… С наш собствен чай повече няма да имаме нужда от сребро или опиум, за да плащаме за китайския чай. Печалбата от продажбата на индийския чай скоро ще се изравни с тази от опиума, после ще се удвои и утрои. Ще отглеждаме всички видове чай, които растат по света, и ще ги продаваме навсякъде. Короната ще спечели много от фантастично големите приходи, защото ние естествено ще го продаваме по-евтино и по-изгодно и цената ще бъде по-ниска от тази на китайския чай. Британски мозък – това е то! И ще добием морално превъзходство за това, че ще прекратим търговията с опиум. Проклетите контрабандисти ще останат без работа, защото без механизма на опиума тяхната функция става безпредметна. Ще можем да поставим проклетата търговия извън закона. Индия ще спечели много. Китай ще спечели, защото повече няма да има контрабанден внос и сам ще си консумира чая.

А ти, Уилям Лонгстаф – единственият мъж, способен да измисли такъв план, – ти ще спечелиш мигновен престиж. При един скромен успех благодарният Парламент ще ти предложи херцогска титла, защото ти и само ти ще решиш нерешения проблем.

Но на кого да се доверя, за да си набавя чаените семена? И как да убедя китайците да ми ги продадат? Разбира се, те веднага ще узнаят за резултатите. И от кого да поискам да пренесе тайно семената? Не мога да използвам никого от търговците – при най-малкото съмнение те веднага ще ме саботират! И как да спечеля на наша страна вицекраля на Индия, без да му дам възможност да открадне идеята?