Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 52 страниц)

– По една дажба на моряците от името на „Струан и компания“. На пехотинците – не. Свободно!

Въпреки гнева си към Струан, Глесинг не можеше да не се опива от усещането, че името му ще се помни, докато на Хонконг съществува колония. Защото Струан никога не говореше на вятъра.

Пиха за Хонконг, извикаха три пъти ура. После Струан кимна на гайдаря и мелодията на клана Струан се разля над брега.

Роб не пиеше нищо. Струан отпиваше от чаша с бренди и се разхождаше из тълпата, като се спираше при онези, които желаеше да поздрави, и кимаше на останалите.

– Нищо ли не пиеш, Гордън?

– Не, благодаря ви, мистър Струан. – Гордън Чен се поклони по китайския обичай, много горд, че е бил забелязан.

– Как вървят нещата при теб?

– Много добре, благодаря ви, сър.

От момчето е станало хубав млад мъж, помисли Струан. На колко ли беше сега? На деветнадесет. Как лети времето.

Той с обич си спомни Кай-сунг, майката на момчето. Тя беше първата му любовница. И най-красивата. Айейа, на колко много неща те научи тя.

– Как е майка ти? – поинтересува се той.

– Много добре. – Гордън Чен се усмихна. – Тя би желала да знаете, че се моли за вашето благополучие. Всеки месец пали ароматни пръчици в храма във ваша чест.

Струан се зачуди как ли изглеждаше тя сега. Не беше я виждал от седемнадесет години. Но той ясно си спомняше лицето й.

– Изпрати й най-добрите ми пожелания.

– Оказвате й твърде голяма чест, мистър Струан.

– Чен Шенг ми е казвал, че работиш усърдно и си му много полезен.

– Той е прекалено великодушен към мен, сър.

Чен Шенг никога не би бил великодушен към някой, който просто си изкарва хляба. Чен Шенг е стар разбойник, помисли Струан, но без него сме загубени, пусто да остане.

– Добре – каза Струан. – Не би могъл да намериш по-добър наставник от Чен Шенг. През следващите шест месеца ще има доста работа. Много сделки ще бъдат сключени.

– Надявам се да бъда полезен на „Ноубъл хаус“, сър.

Струан усети, че синът му си има нещо наум, но само кимна любезно и отмина, като знаеше, че Гордън ще намери начин да го уведоми, когато му дойдеше времето.

Гордън Чен се поклони и след миг се отправи надолу към една от масите и възпитано зачака отзад да се освободи място за него, като усещаше погледите, но не им обръщаше внимание. Знаеше, че докато Струан беше тай-панът, той самият бе в безопасност.

Търговците и моряците по брега разкъсваха пилетата и прасенцата сукалчета с ръце и се тъпчеха с месо, като мазнината се стичаше по брадичките им. Какво сборище на варвари, помисли Гордън Чен и благодари на своя джос, че е бил възпитаван като китаец, а не като европеец.

Да, каза си той, имах огромен късмет. Късметът му бе довел тайния учител китаец преди няколко години. Той не бе казал на никого за учителя, дори на майка си. От този човек той бе научил, че не всичко, на което учеха преподобните Синклер и Маус, задължително е вярно. Той бе научил за Буда, за Китай и за миналото на страната. И как да върне дълга си за дара на живота си и да го използва за славата на родината си. Тогава, миналата година, учителят го бе въвел в най-мощната, най-потайната, най-военизираната от тайните китайски организации – Хунг Мун Тонг, която бе обхванала цял Китай и членовете на която бяха обвързани с най-светите клетви на кръвното братство да свалят омразните Манчу, чуждите Чинг – управляващата династия в Китай.

В продължение на два века под различна маскировка, под различни имена организацията бе предизвиквала бунтове. Из цялата китайска империя – от Тибет до Формоса, от Монголия до Индокитай – бяха избухвали въстания. Където имаше глад, тормоз или не доволство, Хунг Мун организираше селяните срещу Чинг и техните мандарини. Всичките въстания бяха неуспешни и Чинг зверски ги потушаваше. Но организацията бе оцеляла. Гордън Чен бе поласкан, че той, само наполовина китаец, бе счетен за достоен да бъде хунг мун. Смърт на Чинг! Той благославяше съдбата си, че се бе родил в този момент от историята в тази част на Китай, от този баща, защото знаеше, че почти бе назрял мигът цял Китай да се вдигне. И той благослови тай-пана, че бе предоставил на Хунг Мун един безценен бисер – Хонконг. Най-сетне организацията разполагаше с база, защитена от постоянните гонения на мандарините. Хонконг щеше да бъде под контрола на варварите и той знаеше, че тук, на този малък остров, организацията ще процъфти. От Хонконг тайно и в безопасност те щяха да проучват континента и да не дават покой на Чинг до настъпването на Деня. И ако имам късмет, помисли си той, „джос“ ще ми помогне да се възползвам от могъществото на „Ноубъл хаус“ за тази цел.

– Разкарай се, мръсен дивако!

Гордън Чен стреснато вдигна поглед. Един дребен, но як, набит моряк се бе втренчил в него. Той държеше бутче от прасенце сукалче и го разкъсваше със счупените си зъби.

– Разкарай се или ще усуча плитчицата ти около гнусния ти врат!

Боцманът Макей си проби път до тях и избута моряка настрани:

– Дръж си езика, Рамзи, долен кучи сине! – каза той. – Той не искаше да ви обиди, мистър Чен.

– Да. Благодаря ви, мистър Макей.

– Искате ли да хапнете нещо? – Макей набоде едно пиле на ножа и му го предложи. Гордън Чен внимателно отчупи крайчето на пилешкото крилце, отвратен от варварските обноски на Макей.

– Благодаря ви.

– Това ли е всичко?

– Да. Това е най-вкусната част от пилето. – Чен се поклони. – Още веднъж ви благодаря.

Той се отдалечи. Макей отиде при моряка.

– Всичко наред ли е, друже?

– Трябваше да ти изтръгна педалската душица. Той да не ти е китайската ти курва, а, Макей?

– Я по-кротко, момче. Тоя китаец трябва да бъде оставен на мра. Ако искаш да се заяждаш с някое езическо копеле, има достатъчно други. Но не и тоя, пусто да остане. Тоя е копелето на тай-пана, ако искаш да знаеш.

– Тогава що не си тури някакъв знак или не си отреже гадната коса? – Рамзи понижи глас и погледът му стана похотлив. – Чувал съм да разправят, че са различно устроени – китайките де. П… им е различна.

– Не знам, никога не съм се доближавал до тия боклуци. Имаме си достатъчно от нашите в Макао.

* * *

Струан наблюдаваше един сампан, закотвен недалеч от брега. Беше малка лодка с уютна каюта, изградена от тънки рогозки от тъкан ротанг, опънати върху бамбукови обръчи. Рибарят и семейството му бяха хокло – лодкари, които прекарваха целия си живот на вода и рядко, ако изобщо се случваше, слизаха на брега. Той можа да различи четирима възрастни и осем деца на сампана. Някои от бебетата бяха вързани с въже през кръста за лодката. Това бяха синовете. Дъщерите не ги завързваха, защото нямаха значение.

– Кога мислите, че ще можем да се върнем в Макао, мистър Струан?

Той се извърна и се усмихна на Хорацио.

– Както го виждам, може още утре, моето момче, но предполагам, че Негово превъзходителство ще има нужда от теб за срещата с Тай-сен. Ще има нови документи за превод.

– Кога е срещата?

– След три дни, предполагам.

– Ако имате кораб към Макао, бихте ли се съгласили да вземете сестра ми? Горката Мери не е слизала от кораба вече два месеца!

С удоволствие. – Струан се зачуди какво ли ще направи Хорацио, когато разбере за Мери. Струан бе научил истината за нея преди малко повече от три години.

Намираше се на един претъпкан пазар в Макао, когато някакъв китаец внезапно бе пъхнал бележка в ръката му и бе изчезнал. Бележката бе написана на китайски. Той бе показал листчето на Волфганг Маус.

– Това са указания как да намерите някаква къща, мистър Струан. Има и известие:

„Тай-панът на «Ноубъл хаус» трябва да получи специални сведения в името на компанията. Елате тайно до страничния вход в часа на маймуната.“

– Кога е часът на маймуната?

– Три следобед.

– Къде е къщата?

Волфганг му обясни и после добави:

– Не отивайте. Това е капан, хайн? Помнете, че за главата ви е определена награда от сто хиляди таела.

– Къщата не е в китайския квартал – бе казал Струан. – Посред бял ден не може да е капан. Съберете екипажа на лодката ми. Ако не се върна жив и здрав до един час, елате и ме потърсете.

И така, той беше отишъл, като остави Волфганг и въоръжения екипаж наблизо в готовност в случай на нужда. Къщата бе свързана с други от редицата къщи и се намираше на една тиха улица с дървета от двете страни. Струан бе влязъл през една порта, разположена сред висока стена, и се бе озовал в някаква градина. Китайка прислужница го очакваше. Тя бе спретнато облечена в черен панталон и черна туника, а косата й беше вдигната в кок. Тя се поклони и със знаци му каза да пази тишина и да я последва. Преведе го през градината, въведе го в къщата, изкачиха се по тайна стълба и влязоха в една стая. Той я следваше предпазливо. Беше нащрек. Стаята бе богато мебелирана и по облицованите стени висяха гоблени. Имаше столове, една маса и китайски мебели от тиково дърво. Стаята миришеше необичайно – на чисто, с едва доловим дъх на тамян. Имаше и един прозорец с изглед към градината. В стената имаше малка дупчица, през която можеше да се гледа в другата стая. Прислужницата погледна през нея, после със знаци му показа да стори същото. Той знаеше стария китайски трик, при който караха врага да приближи око до подобен отвор, докато някой от другата страна чакаше с игла. Ето защо той погледна, отдалечен на няколко инча от дупката. Дори оттам съседната стая се виждаше ясно.

Беше спалня. Уанг Чу, главният мандарин на Макао, лежеше на леглото, гол и тлъст. Хъркаше. До него, гола, лежеше Мери. Главата й почиваше върху свитите й ръце, а самата тя съзерцаваше тавана.

Струан гледаше, едновременно ужасен и омагьосан. Мери лениво побутна Уанг Чу, разбуди го с милувки, разсмя се и заговори с него. Досега Струан не знаеше, че тя говори китайски, а я познаваше по-добре от който и да било друг с изключение на брат й. Тя дръпна един малък звънец. Влезе една прислужничка и започна да помага на мандарина да се облече. Уанг Чу не можеше да се облече сам, защото ноктите му бяха дълги четири инча и защитени с обсипани с скъпоценни камъни калъфчета. Струан се извърна, изпълнен с ненавист.

Изведнъж в градината се разнесе напевен говор и Струан предпазливо надникна навън. Там се събираше охраната на Уанг. Те щяха да блокират изхода. Прислужничката му показа със знаци да не се безпокои, а да почака. Тя се доближи до масата и му наля чай, после се поклони и излезе.

След около половин час войниците напуснаха градината и Струан ги видя да се построяват пред една голяма носилка на улицата. Помогнаха на Уанг да се качи и тръгнаха.

– Здравей, тай-пан.

Струан бързо се извърна, като измъкна ножа си. Мери бе застанала на вратата, която бе замаскирана в стената. Бе облечена в прозрачен халат, който не прикриваше нищо. Имаше дълга светла коса, сини очи и брадичка с трапчинка. Краката й бяха дълги, кръстчето – тънко, гърдите – малки и твърди. Безценно късче гравиран нефрит висеше на златна верижка от шията й. Мери изучаваше Струан с любопитна, тънка усмивка.

– Можеш да прибереш ножа, тай-пан. Тук си в безопасност. – Гласът й бе спокоен и насмешлив.

– Заслужаваш да те набият с камшик – каза той.

– Знам всичко за боя с камшик, забрави ли? – Тя кимна към спалнята. – Там ще ни бъде по-удобно.

Тя се приближи до бюрото и наля бренди в две чаши.

– Какво има? – попита тя със същата перверзна усмивка. – Никога ли досега не си бил в женска спалня?

– Искаш да кажеш курвенска спалня.

Тя му подаде чаша и той я взе.

– Приличаме си, тай-пан. И двамата предпочитаме китайци за леглото.

– Върви по дяволите, мръсна кучко, ти…

– Не бъди лицемер – не ти прилича. Женен си и имаш деца. И все пак ходиш при много други жени. Знам всичко за тях – поставих си за цел да науча всичко.

– Не е възможно ти да си Мери Синклер – каза той тихо, почти на себе си.

– Невъзможно – не. Изненадващо – да. – Тя спокойно отпиваше от брендито си. – Изпратих да те повикат, защото исках да ме видиш такава, каквато съм.

– Защо?

– По-добре първо освободи хората си.

– Как разбра за тях?

– Ти си много предпазлив. Както и аз. Не би дошъл тайно без охрана. – Очите й му се присмиваха.

– Какво си намислила?

– Колко време нареди да те чакат твоите хора?

– Един час.

– Трябва ми повече. Освободи ги. – Тя се засмя. – Ще почакам.

– Хубаво ще е да си сложиш някакви дрехи.

Той излезе от къщата и каза на Волфганг да почака още два часа и тогава да дойде да го потърси. Каза му за тайната врата, но не му каза за Мери.

Когато се върна, Мери лежеше на леглото.

– Моля те, затвори вратата, тай-пан – каза тя.

– Казах ти да се облечеш.

– Казах ти да затвориш вратата.

Той ядосано я затръшна. Мери съблече ефирната дреха и я хвърли настрани.

– Харесвам ли ти?

– Не. Отвращаваш ме.

– Но ти не ме отвращаваш, тай-пан. Ти си единственият мъж на този свят, от когото се възхищавам.

– Да те видеше отнякъде Хорацио.

– А, Хорацио – каза тя загадъчно. – Колко време каза на твоите хора да те чакат този път?

– Два часа.

– Казал си им за тайната врата. Но не и за мен.

– Защо си толкова сигурна?

– Познавам те, тай-пан. Ето защо ти доверявам тайната си. – Тя си играеше с чашата с бренди, очите й бяха сведени. – Бяхме ли свършили, когато погледна през отвора?

– Ах, да му се не види! Ти по-добре…

– Бъди търпелив с мен, тай-пан – каза тя. – Бяхме ли свършили?

– Не те разбирам.

– Исках да бъдеш сигурен, че Уанг Чу ми е любовник.

– Защо?

– Защото притежавам сведения, които би могъл да използваш. Ти никога не би ми повярвал, ако не беше видял, че съм му любовница.

– Какви сведения?

– Имам най-различни сведения, които биха могли да са ти полезни, тай-пан. Имам много любовници. Чен Шенг идва тук понякога. Много от мандарините на Кантон. Веднъж и старият Джин-куа. – Погледът й замръзна и като че ли очите й промениха цвета си. – Те не ме отвращават. Те харесват цвета на кожата ми и им доставям удоволствие. И те ми доставят удоволствие. Длъжна съм да ти кажа тези неща, тай-пан. Просто си връщам дълга към теб.

– Какъв дълг?

– Ти прекрати побоите. Прекрати ги твърде късно, но вината не е твоя. – Тя се надигна от леглото и облече един плътен пеньоар. – Няма да те измъчвам повече. Моля те да ме изслушаш, а после постъпи, както намериш за добре.

– Какво имаш да ми кажеш?

– Императорът е назначил нов вицекрал на Кантон. Този вицекрал, Линг, носи императорски едикт за забрана на контрабандата на опиум. Той пристига след две седмици, а след три ще обсади колонията в Кантон. Нито един европеец няма да бъде освободен от Кантон, докато не бъде предаден всичкият опиум.

Струан се изсмя презрително.

– Не ти вярвам.

– Ако опиумът бъде предаден и унищожен, всеки притежател на опиум извън Кантон ще направи състояние – каза Мери.

– Няма да бъде предаден.

– Представи си, че цялата колония бъде взета в залог за опиума. Какво бихте могли да направите? Тук няма военни кораби. Беззащитни сте, нали?

– Да.

– Изпрати кораб до Калкута със заповед да купят опиум – колкото можеш да си позволиш – два месеца, след като Линг пристигне. Ако сведенията ми не са точни, ще имаш достатъчно време да отмениш поръчката.

– Уанг ли ти каза това?

– Каза ми само за вицекраля. Останалото го измислих аз. Исках а си върна дълга към теб.

– Нищо не ми дължиш.

– Никога не са те били.

– Защо не изпрати тайно някой да ми съобщи? Защо ме накара да дойда тук? Да те видя така? Защо ме накара да изживея целия този… този кошмар?

– Исках аз да ти кажа. Сама. Исках още някой освен мен да знае какво представлявам. Ти си единственият мъж, на когото вярвам – каза тя с неочаквана, детинска невинност.

– Ти си луда за връзване.

– Защото обичам да спя с китайци ли?

– Да му се не види! Нима не разбираш какво представляваш?

– Разбирам. Позор за Англия. – Гневът помрачи лицето й, придаде му твърдост и го състари. – Мъжете могат да правят каквото си искат, но не и жените. Мили боже, та как бих могла да легна с европеец? Те не могат да се стърпят да не разкажат на другите и да ме направят за срам пред всички. А така никому не вредя. Освен на себе си може би, но това се случи много отдавна.

– Какво се случи?

– Не е лошо да научиш един факт от живота, тай-пан. Жената се нуждае от мъже точно толкова, колкото мъжът от жени. Защо трябва да се задоволяваме само с един мъж? Защо?

– Откога продължава това?

– Откакто станах на четиринадесет. Не бъди чак толкова шокиран. На колко беше Мей-мей, когато я купи?

– Това е друго.

– За един мъж винаги е друго. – Мери седна пред огледалото и започна да се реши. – Брок тайно преговаря с испанците в Манила за захарната реколта. Той е предложил на Карлос де Силвера десет процента за монопола.

Струан потръпна от ярост. Ако Брок успееше да уреди тоя номер със захарта, щеше да доминира на целия филипински пазар.

– Откъде знаеш?

– Неговият компрадор Цзе Цзин ми каза.

– И той ли е от твоите… клиенти?

– Да.

– Да имаш да ми кажеш още нещо?

– Можеш да спечелиш сто хиляди таела сребро от това, което ти казах.

– Свърши ли?

– Да.

Струан се изправи.

– Какво смяташ да правиш?

– Ще кажа на брат ти. По-добре да те върне в Англия.

– Остави ме да живея своя живот, тай-пан. Харесва ми да бъда това, което съм, и никога няма да се променя. Никой европеец и съвсем малко китайци знаят, че мога да говоря кантонски и мандарин освен Хорацио, а сега и ти. Но само ти знаеш каква съм всъщност. Обещавам, че ще бъда много, много полезна за теб.

– Извън Азия за теб няма място.

– Азия е моята родина. – Челото й се набразди и погледът й като че омекна. – Моля те, остави нещата, каквито са. Нищо не се е променило. Преди два дена се срещнахме на улицата и ти беше мил и внимателен. Аз съм си същата Мери.

– Не си. И смяташ, че всичко, което ми каза, е нищо?

– Всички имаме много и различни лица. Това е едното ми аз, а другото момиче – сладката, невинна девойка, която бъбри глупости и обожава църквата, клавикорда, пеенето и ръкоделието – също съм аз. Не знам защо, но това е истина. Ти си тай-пан Струан – дявол, контрабандист, принц, убиец, съпруг, прелюбодеец, светец – стотици други хора. Но кой от тях е истинският?

– Няма да кажа на Хорацио. Можеш просто да се върнеш в родината. Ще ти дам парите.

– Имам достатъчно пари да си платя пътуването, тай-пан. Получавам много подаръци. Притежавам тази и съседната къща. И ще замина, когато аз реша и по начин, който сама избера. Моля те, остави ме на съдбата ми, тай-пан. Аз съм това, което съм, и каквото ида направиш, не можеш да ме промениш. Преди време може би щеше да ми помогнеш. Не, това също не е честно. Никой не би могъл да ми помогне. Харесва ми да бъда това, което съм. Заклевам се никога да не се променя. Ще бъда това, което съм. Или тайно, без да знае никой освен ти и аз, или открито. Така че защо да нараняваме другите? Защо да причинявам болка на Хорацио?

Струан погледна надолу към нея. Знаеше, че тя казва истината.

– Знаеш ли на каква опасност се излагаш?

– Да.

– А ако забременееш?

– Опасността придава вкус на живота, тай-пан. – Тя погледна дълбоко в очите му и той сякаш премина през сините очи. – Само нещо ме кара да съжалявам, че те повиках тук. Сега никога не бих могла да бъда твоя. А бих искала.

Струан я беше оставил на съдбата й. Тя имаше право да живее както й харесва, и изобличаването й пред обществото нямаше да промени нищо. По-лошо, щеше да съсипе предания й брат.

Струан използва сведенията й и има огромна печалба. С помощта на Мери „Ноубъл хаус“ получи почти пълен монопол върху търговията с опиум за повече от година и си възвърна многократно стойността на дела си опиум – дванадесет хиляди сандъка, – с който бе участвал в откупа на колониалното селище. Сведенията на Мери за Брок се оказаха точни и Брок бе провален. Струан бе открил тайна сметка на името на Мери в Англия и бе внесъл процент от парите. От време на време му предоставяше други сведения. Но никога не му каза как бе започнал двойственият й живот и защо. Велики боже, там, в небесата, никога няма да проумея хората…

И сега на брега той се питаше какво ще направи Хорацио, когато разбере. Невъзможно бе Мери да запази в тайна втория си живот – със сигурност щеше да допусне грешка.

– Какво има, мистър Струан? – попита Хорацио.

– Нищо, моето момче. Просто се бях замислил.

– Имате ли кораб, който да тръгва днес или утре?

– Какво?

– Към Макао – каза Хорацио със смях. – Да заведе Мери в Макао.

– О, да. Мери – Струан се овладя. – Може би утре. Ще ти съобщя, момко.

Той си проби път през търговците, отправяйки се към Роб, който бе застанал до една от масите, загледан в морето.

– Сега какво следва, мистър Струан? – извика Скинър.

– Моля?

– Вече получихме острова. Какъв е следващият ход на „Ноубъл хаус“?

– Да строим, разбира се. Първото, което построим, първо ще донесе печалба, мистър Скинър. – Струан кимна добродушно и продължи пътя си. Запита се какво ли биха казали другите търговци и дори Роб, ако узнаеха, че той е собственикът на „Ориентал експрес“ и че Скинър работи за него.

– Няма ли да хапнеш нещо, Роб?

– По-късно, Дърк. Има достатъчно време.

– Чай?

– Благодаря.

Купър се доближи до тях и вдигна чаша.

– За „Прищявката на Струан“!

– Ако е така, Джеф – каза Струан, – всички вие ще ни последвате в канавката.

– Аха – каза Роб. – И ще излезе бая скъпичка канавка, ако Струан имат нещо общо с нея.

– „Ноубъл хаус“ прави нещата със замах! Отлично уиски, бренди, шампанско. И венецианско стъкло. – Купър почука по чашата си с нокът и звукът, който се чу, бе ясен и чист. – Възхитително!

– Произвеждат се в Британия. Току – що откриха нова технология. Една от фабриките вече ги пуска по хиляда на седмица. За една година ще има дузина фабрики. – Струан замълча за момент. – Ще ви доставя в Бостън каквито количества искате. Десет американски цента на чаша.

Купър разгледа чашата по-внимателно.

– Десет хиляди. Брок ще ти вземе дванадесет.

– Петнадесет хиляди по седем цента.

– Сделката е сключена – с гарантирана поръчка за тридесет хиляди на същата цена за една година от този момент и гаранция, че ще внасяте само чрез Струан.

– Сделката е сключена – ако превозите товар памук със същия кораб от Ню Орлийнз до Ливърпул.

– Колко тона?

– Триста. Обичайните условия.

– Сделката е сключена – ако вие действате като наш агент в Кантон за чая от този сезон. Ако се наложи.

Купър моментално застана нащрек.

– Но войната свърши. Защо ви е агент?

– Нали е сделка?

Мислите на Купър се рояха като пчели в кошер. Договорът на Чюицай незабавно отваряше Кантон за търговия. Още на следващия ден те щяха да се върнат в Селцето в Кантон и да заживеят там отново. Щяха да се върнат при предприятията си и хонги, както ги наричаха в Ориента – и да останат там до май, както винаги, когато сезонният бизнес приключваше. Но за „Ноубъл хаус“ сега да търси агент в Кантон бе толкова глупаво, колкото ако Съединените щати заявяха, че имат нужда от кралско семейство.

– Нали е сделка, Джеф?

– Да. Пак ли очаквате война?

– Целият живот е непредсказуем, нали? Волфганг се опитваше да каже това.

– Не знам.

– Кога ще бъде готов новият ви кораб? – попита внезапно Купър присви очи.

– Как разбрахте за него? Никой извън компанията не знае.

Роб се засмя.

– Работата ни е да знаем, Джеф. Корабът може да се окаже нелоялна конкуренция. Ако плава така, както Дърк предполага, може дави го отмъкнем изпод носа. Или да построим още четири като него – За британците ще бъде едно разнообразие да купуват американски кораби – каза Купър напрегнато.

– О, ние няма да ги купуваме, Джеф – каза Струан. – Вече имаме копие на външните очертания на корпуса му. Ще го построим там, където винаги строим. В Глазгоу. На твое място бих наклонил още малко мачтите и бих издигнал краищата на рейките на грот и бизанмачтата. Как ще го наречете?

– „Индепендънс“.

– Тогава ние ще наречем нашия „Индепендънт клауд“.

– Ако си струва.

– Ние ще ви изместим от моретата. Два пъти ви побеждавахме във войната, а сега ще ви ударим там, където наистина боли. Ще ви вземем хляба.

– Нямате никакъв шанс. – Струан забеляза, че Тилмън си тръгва. Внезапно гласът му зазвуча по-твърдо: – И няма и да имате, докато половината ви държава се крепи върху робството.

– След време това ще се промени. Всъщност англичаните започнаха.

– Мерзавци го започнаха.

Да, а безумци го продължават, помисли си Купър с горчивина, като си припомни жестоките караници насаме, които винаги избухваха между него и партньора му, който притежаваше плантация с роби и търгуваше с тях. Как можеше Уилф да е толкова заслепен?

– И вие участвахте в търговията допреди осем години.

– Струанови никога не са търгували с хора. И се заклевам в Бога, че на всеки кораб, който го прави, ще му стане тясно в тия морета. Във или извън британски води. Ние дадохме пример на света. Робството е извън закона. Господ да ни е на помощ, трябваше да се борим чак до 1833, но сега е свършено. На всеки кораб, запомни!

– Тогава направи нещо друго. Използвай влиянието си да ни се разреши да купуваме опиум от трижди проклетата Остиндийска компания. Защо всички освен британските търговци трябва да бъдат изключени от аукционите, а? Защо ще ни заставят да купуваме долнокачествен турски опиум, когато има повече от достатъчно от Бенгал за всички нас?

– Направих повече, отколкото бях длъжен, за да разруша компанията, както много добре знаеш. Похарчи малко пари, мойто момче. Заложи малко. Убеждавай във Вашингтон. Натисни брата на съдружника си. Не е ли той сенатор от Алабама? Или е прекалено зает да се грижи за своята търговия и „пазарите“ в Мобил?

– Знаеш какво мисля за това, по дяволите – тросна се Купър. – Открийте опиумните търгове и ние ще ви изтикаме отвсякъде. Мисля си, че вие всички се страхувате от свободната конкуренция, ако трябва да признаем истината. Иначе защо да остават в сила всичките ви закони за корабоплаването? Защо да бъде закон, че само английски кораби могат да доставят стоки в Англия? С какво право монополизирате най-големия потребителски пазар на света?

– Не по божествено право, момко – каза остро Струан, – което, изглежда, определя американския начин на мислене и външната политика.

– За някои неща ние сме прави, а вие грешите. Нека се конкурираме свободно. По дяволите тарифите! Свободна търговия и свободни морета – това е, което е правилно!

– Тук сме съгласни с вас. Не четете ли вестници? Нямам нищо против да ти кажа, че всяка година купуваме по десет хиляди гласа, с които подкрепяме местните членове на парламента, които да прокарат свободната търговия. Доста се стараем, както виждаш.

– Един глас, един човек. Ние не купуваме гласове.

– Вие си имате система, и ние си имаме. Ще ти кажа и нещо друго. Британците бяха против американските войни. И против проклетите хановерски князе. Вие не спечелихте войните. Ние загубихме. С радост. Защо да воюваме с близки и роднини. Но ако народът на островите някога наистина реши да воюва с Щатите, то внимавайте, да му се не види. Защото сте загубени.

– Мисля, че следва тост – каза Роб.

Двамата мъже откъснаха поглед един от друг и се втренчиха в него. За тяхно учудване той наля три чаши.

– Ти не трябва да пиеш, Роб – каза Струан с упрек в гласа.

– Ще пия. За пръв път на Хонконг. За последен път – Роб им даде чашите. Уискито беше златисто-кафяво и дестилирано специално за „Ноубъл хаус“ в Лох Танох, където бяха родени. Роб имаше нужда от питие. Всъщност имаше нужда от цялото буренце.

– Ти си се заклел със свята клетва!

– Знам. Но е на лошо да вдигаш тост с вода. А този тост е важен, – ръката на Роб потрепери, когато вдигна чашата. – Пия за нашето бъдеще. За „Индепендънс“ и „Индепендънт клауд“. За свобода на моретата. За свобода от всички тирани.

Той отпи и задържа течността в устата си, чувствайки как го изгаря, а тялото му се гърчеше в желание за нея. Но той я изплю, а остатъка изсипа на крайбрежните камъни.

– Ако още веднъж го направя, избий чашата от ръката ми. – Той се извърна отвратен и се отправи към вътрешността на острова.

– Това изисква много по-голяма сила от моята – каза Купър.

– Роб трябва да се е побъркал така да изкушава дявола – каза Струан.

Роб бе започнал да пие до побъркване преди шест години. Предишната година Сара бе пристигнала в Макао от Шотландия заедно с децата. За известно време всичко беше прекрасно, но после тя бе научила за китайската любовница, която Роб имаше от години, Минг Су, и за дъщеря им. Струан помнеше гнева на Сара и болката на Роб и му беше мъчно и за двамата. Те трябваше да се разведат преди години, помисли той, и прокле факта, че развод можеше да бъде получен само с акт на Парламента. Накрая Сара се съгласи да прости на Роб, но само ако той се закълнеше в Божието име незабавно да се отърве от обожаваната любима и дъщеричката им. Роб се съгласи, като се ненавиждаше. Той тайно даде на Минг Су четири хиляди таела сребро и тя заедно с детето бе напуснала Макао. Той никога повече не ги видя и не получи никакви новини. И макар че Сара бе се смекчила, тя никога не забрави красивото момиче и детето и продължаваше да сипе сол в незаздравяващата рана. Роб бе започнал много да пие. Скоро алкохолът го завладя и беше пиян месеци наред. После един ден изчезна. Най-накрая Струан бе успял да го открие в една воняща кръчма в Макао, беше го отнесъл вкъщи, беше му помогнал да изтрезнее и му беше дал пистолет.

– Застреляй се или се закълни в Бога, че никога няма да докоснеш алкохол. Това е отрова за теб, Роб. Беше пиян повече от година. Имаш деца, за които трябва да мислиш. Бедните малчугани се страхуват от теб и с основание. Аз пък се уморих да те измъквам от канавките. Погледни се, Роб! Хайде!

Струан го беше заставил да се огледа в огледалото. Роб се беше заклел и Струан го изпрати в морето за един месец със заповед ни кой да не му дава пиене. Роб почти бе умрял. След време той отново се съвзе и благодари на брат си. Заживя отново със Сара, като се опитваше да възстанови мира между тях. Но вече нямаше мир, нито любов. Горкият Роб, помисли Струан. Е, и горката Сара. Ужасно е мъж и жена да живеят по този начин.

– Какво накара Роб да постъпи така?

– Мисля, че искаше да предотврати кавгата – каза Купър. – Бях почнал да се ядосвам. Съжалявам.

– Не се извинявай, Джеф. Грешката е моя. Е – добави Струан, – нека смелостта на Роб не отиде напразно, а? Да пием за това, което каза?

Те пиха мълчаливо. По целия бряг търговците и моряците пируваха.

– Ей, тай-пан! И вие, обитателю на колонията! Елате тук при нас!

Беше Куанс, разположил се недалеч от пилона. Той им махна отново и извика:

– Гръм да ме тресне, елате тук! Той взе щипка енфие, кихна два пъти и нетърпеливо се избърса с френска дантелена кърпичка.

– Да му се не види, господине – обърна се той към Струан, гледайки към него над очилата си без рамки. – Как, по дяволите, би могъл да работи човек сред целия този шум и врява? Вие и проклетата ви почерпка.