Текст книги "Тай-пан"

Петнадесета глава

– Приличаме на мишени – каза адмиралът с погнуса.

– Да – отвърна Струан, – но техните загуби са леки, а нашите – незначителни.

– Нужна ни е решителна победа! – заяви Лонгстаф. – Хорацио напомни ми да кажа на Аристотел да отбележи днешния щурм в бордовия дневник.

– Да, Ваше превъзходителство.

Намираха се на квартердека на флагман „Отмъщение“ и следваха на разстояние една миля движещите се напред фрегати. Встрани от тях плуваше основната част на експедиционните сили с „Чайна клауд“ в предните редици, на борда на който Мей-мей пътуваше тайно с децата.

– Изоставаме, Адмирале – обади се отново Лонгстаф. – Не можете ли да догоните фрегатите?

Адмиралът едва сдържа гнева си и се помъчи да отговори учтиво на Лонгстаф. Направо му се повдигаше при мисълта за месеците, изпълнени с лишения, команди и ответни команди, за цялата тази проклета война.

– Движим се добре, сър.

– Не е вярно. Само се лутаме напред-назад и си губим времето. Нека изпратим сигнал до „Немезис“. Той може да ни изтегли нагоре по течението.

– Да тегли моя флагман на буксир! – изрева адмиралът, та чак лицето и вратът му почервеняха. – Онази тумбеста черупка! Да тегли моя 74-оръдеен кораб на буксир! Това ли казахте?

– Да, разбира се, любезни! – натърти Лонгстаф. – Така ще стигнем по-скоро до Кантон.

– За нищо на света!

– Тогава ще изпратя щаба си на „Немезис“. Ще пусна и катер да ги охранява. Каква е цялата тази ревност? Смешна работа! Корабът си е кораб, независимо дали е платноход или параход. При това не бива да забравяме, че сме във война, която трябва да спечелим. Ще се радвам да ме придружиш, Дърк. Тръгвай, Хорацио!

Лонгстаф обърна гръб и се отдалечи, ядосан на адмирала за налудничавото му поведение. Вбесяваше го враждата между армията и флотата по повод на това кой да поеме командването и чий съвет е по-ценен, освен това кой да има право пръв да избира местата за ремонт и казарми в Хонконг, дали войната да се води по суша или по вода и оттук на чия страна е предимството. Вътрешно той продължаваше да се сърди на този хитър дявол Кълъм, който го беше подвел да сложи подписа си, че се отказва от могилата в полза на тай-пан. Беше повярвал, че тай-панът одобрява идеята. Така добрите им взаимоотношения, изграждани с толкова усилия и в продължение на дълги години, бяха застрашени.

Освен това беше му дошло до гуша от трудностите, които срещаше при опитите си да основе колония, от непрекъснатите молби и хули, от непрестанната конкуренция между търговците, която го спъваше. И беше вбесен, че китайците се осмеляваха да отхвърлят чудесния договор, който той и само той им бе предложил така великодушно. „Дяволите да ме вземат – мислеше си той. – Нося всички тежести На Азия на раменете си, вземам всички решения, пазя ги да не си прегризат гърлата, воювам за славата на Англия, спасявам търговията й, дяволите да ме вземат, и каква отплата получавам? Трябваше да ме направят рицар още преди години!“ После гневът му утихна, тъй като знаеше, че скоро Азия щеше да се стабилизира и от сигурността на колония Хонконг щяха да се изтъкат нишките на британската власт. По височайшата воля на губернатора! Губернаторите ги правят рицари. Сър Уилям Лонгстаф – звучи много добре. И тъй като губернаторите в колониите са главнокомандващи на всички колониални сили, официални законодатели… и преки представители на кралицата… значи той може самостоятелно и когато иска, да се разправи с надутите адмирали и генерали. По дяволите всички те – помисли си той и се почувства по-щастлив.

И така Лонгстаф се качи на „Немезис“.

Струан също се качи на кораба. Параход или не, той пръв ще влезе в Кантон.

След пет дни флотилията акостира при Уампоа, а реката остана отзад – спокойна и безопасна. Незабавно пристигна делегация от кохонгски търговци, изпратена от новия вицекрал Чинг-со да води преговори. Но по предложение на Струан делегацията беше отпратена, а на следващия ден Селцето отново бе окупирано.

Когато търговците слезнаха на брега на Селцето, всички стари слуги вече чакаха до вратите на фабриките им. Сякаш Селцето никога не бе изоставяно. В тяхно отсъствие не бе докосвано нищо. Нищо не липсваше.

На площада бяха разпънати палатките на военно подразделение и Лонгстаф разположи главната си квартира във фабриката на „Ноубъл хаус“. Пристигна друга делегация от кохонгски търговци и, както и преди, беше върната, докато в същото време започна и сложна подготовка за обсада на Кантон.

Ден и нощ улица Хог и Тринайста фабрична улица кипяха от оживени тълпи, които купуваха и продаваха, биеха се и крадяха. Публичните домове и кръчмите процъфтяваха. Маса хора умираха от пиянство, мнозина загиваха от нож, а редица други просто изчезваха. Собствениците на магазини се бореха за място и цените ту растяха, ту спадаха, но винаги се съобразяваха с покупателните възможности на пазара. Още една делегация потърси аудиенция с Лонгстаф, но Струан отново се наложи и те бяха отпратени. Корабите започнаха да кръстосват река Пърл, а „Немезис“ пуфтеше спокойно напред – назад и оставяше след себе си паника. Но джонките и сампаните продължаваха да предлагат стоката си нагоре и надолу по реката. От вътрешността на страната пристигаха чай и коприна и препълваха кохонгските складове, построени по протежение на двата бряга.

Неочаквано пристигна Джин-куа. През нощта. Тайно.

– Здравейте, тай-пан! – каза той, като влезе в трапезарията на Струан, облегнат на ръцете на личните си роби. – Добре дето виждате мене. За какво вие не идва види мене, айейа?

Робите му помогнаха да седне, поклониха се и излязоха. Старецът изглеждаше по-стар от преди, кожата му – още по-набръчкана. Но очите му бяха млади и много умни. Носеше дълго светлосиньо наметало, сини копринени панталони и меки пантофи на малките си крака. Лек копринен зелен жакет, подплатен с пух, го предпазваше от влагата и студа на пролетната нощ. На главата си имаше пъстра шапчица.

– Здравейте, Джин-куа. Мандарин Лонгстаф много ядосан. Не дава тай-пан види свой приятел, айейа! Чай?

Съвсем съзнателно Струан го беше приел, облечен само по риза, тъй като искаше Джин-куа веднага да разбере колко е ядосан той заради монетата на У Фанг Чой. Наляха чай и се появиха слуги, които носеха табли с деликатеси, поръчани от Струан специално за случая.

Покани Джин-куа и сам си взе малко дим сум.

– Чай много, твърде добър – каза Джин-куа, седнал изпънат на стола си.

– Чай много лош – извини се Струан, като същевременно знаеше, че е най-добрият в Китай.

Влезе слуга, който сложи въглища в огъня и добави няколко пръчки благовонно дърво. Ароматният му парфюм изпълни стаята.

Джин-куа ядеше, като подбираше внимателно парченца дим сум и отпиваше от китайското вино, което беше затоплено – като всички Китайски вина – при точно определена температура. Виното го сгря, също и мисълта, че неговото протеже Струан се държи превъзходно, както подобава на един изтънчен китайски противник. Сервирал дим сум през нощта, когато традицията повеляваше това да става единствено през ранния следобед, Струан не само подчерта още веднъж недоволството си, но направи опит да разбере дали и доколко Джин-куа знае за срещата му с У Куок.

Джин-куа бе доволен, че обучението му – или по-скоро обучението, проведено от внучката му Чънг Мей-мей – е дало такъв превъзходен плод и въпреки това го изпълниха опасения. „Рискът, който поемаш, е много голям – каза си той, – когато обучаваш един варварин на цивилизовани обичаи. Представи си, че ученикът се окаже много възприемчив и току-виж взел връх над учителя си. Внимавай!“

Така Джин-куа не направи това, което му се искаше – да избере най-малкото пълнено със скариди и приготвено на пара тестено късче и да го поднесе във въздуха, както бе сторил Струан на кораба на У Куок, с което щеше недвусмислено и с финес да подчертае, че знае какво точно се е случило в каютата на пирата. Вместо това той взе едно от пържените в дълбоко олио парченца, постави го в чинията си и го изяде спокойно. Знаеше, че в настоящия момент е много по-умно да скрие това, което знае. По късно, при добро желание, можеше да помогне на тай-пана да избегне опасността, в която се намираше, и да му покаже как да се измъкне от бедата.

Докато дъвчеше, си мислеше за изключителната глупост на мандарините и манчурите. „Глупаци! Презрени лешояди, безсрамници! Пенисите им да изсъхнат дано! Дано червеи напълнят коремите им!“

Всичко беше така внимателно планирано и осъществено. Въвлякохме варварите във война – времето и мястото определихме ние. Войната реши техните икономически проблеми, а ние претърпяхме поражение и не спечелихме нищо съществено. Търговията продължава както преди, единствено чрез Кантон, и по този начин Средното царство е откъснато отново от европейските варвари наоколо. Отстъпихме само един оплют от мухите остров, който започнахме да искаме обратно веднага щом първият кули стъпи на брега.

После Джин-куа си спомни великолепния план, който използва алчността на императора и страха му, че Тай-сен се домогва до трона, накара да унищожи своя роднина. Божествен жест! Тай-сен бе своевременно и внимателно избран и после умело вкаран в клопката. Идеално средство за спасяване честта на императора и на Китай, но след толкова години на планиране и търпеливо изчакване, след пълна победа над враговете на Средното царство това алчно, осмърдяно о разврат парче сланина – императорът – прояви най-невероятна и направо фантастична глупост с отхвърлянето на съвършения договор!

Сега британците варвари имат пълното право да са разгневени те загубиха достойнство пред дяволската си царица и нейните изпратени приближени. Ще трябва да започваме отначало и заветната цел на Средното царство – да цивилизова варварския свят, да го изведе от Тъмнината, да създаде единен свят под единно управление и един император – остава засега неосъществена.

Джин-куа нямаше нищо против да започне отново, защото знаеше, че времето се измерва с векове. Само го беше яд, че то се забавя безпричинно и че е пропусната една великолепна възможност.

„Първо Кантон – си каза той. – Първо трябва да откупим нашия любим Кантон. На каква най-малка сума трябва да се съглася? Каква да бъде сумата?“

Струан кипеше от възмущение. Беше очаквал Джин-куа да вдигне едно напълнено със скариди парче дим сум и да му го предложи. Значи ли това, че той не знае за срещата им с У Куок? Няма начин да не разбира смисъла на ритуала с дим сум. „Внимавай, момче!“

– Много бум – бум кораби, айейа? – каза най-после Джин-куа.

– Много повече има Лонгстаф, не се безпокойте. Много лошо, кога мандарин ядоса.

– Айейа – каза Джин-куа. – Мандарин Чинг-со много гневен. Император казва също нещо Тай-сен – той прокара пръст по гърлото си. – Ф-фт! Кога Л’нст’ф не замине, има война – няма търговия.

– Има война – отнеме търговията. Лонгстаф много ядосан сега.

– Колко таел помогне много ядосан, айейа? – Джин-куа пъхна ръце в ръкавите на зеленото си копринено палто, облегна се назад и зачака търпеливо.

– Не знам. Може би сто лак.

Джин-куа знаеше, че сумата от сто можеше приятелски да бъде намалена на петдесет. А петдесет лака за Кантон не беше неразумна цена, като се знаеше, че е в безпомощно състояние. Тогава обаче чу Струан да казва:

– Прибавете сто лака. Данък.

– Сто какво? – попита той наистина ужасен.

– Данък мой! – каза Струан безцеремонно. – Заради мой роб кау чило и мои малки чило. Мандарин Чинг-со твърде много лош.

– Награда за кау чило? Айейа! Много, твърде лош скапан мандарин, много! – каза Джин-куа с престорено учудване. Благославяше своя джос, че бе научил за наградата, своевременно и бързо бе уредил нещата, а също бе успял да уведоми чрез свой пратеник онази английска развратница – и следователно Струан. В случай че някой се опита да получи наградата за Мей-мей и децата, преди те да бъдат отведени в безопасност. – Джин-куа уреди всичко! Не безпокойте, айейа? Джин-куа оправи неща за приятел в малко дни. Много скапан мандарин Чинг-со. Лош, лош, лош!

– Много лош – съгласи се Струан. – Трудно може би уреди неща, струва много лак. Значи не сто лак. Прибавете още сто. Прибавете двеста!

– Джин-куа оправи за приятел – каза миролюбиво Джин-куа. – Не прибавим сто, прибавим двеста! Уредим много бързо-бързо. – Той се усмихна при мисълта за идеалното решение, което сам бе подсказал. – Много лесно. Слагаме други имена на списък Чинг-со. Едноок маса кау чило и две малки кау чило.

– Какво? – избухна Струан.

– Какво лошо, айейа?

„Какво толкова се беше случило?“ – почуди се Джин-куа. Беше уредил една проста замяна – една нищо и никаква варварка и две ненужни момичета, принадлежащи на човека, готов да унищожи Струан, срещу безопасността на собственото му семейство. Какво лошо има в това? Как да разбере мисленето на варварите?

„За бога, как да разбера мисленето на тези дявол – езичници?“

– Не хубаво списък – каза Струан. – Нито мой чило, нито Едноок дявол чило, нито някакъв друг чило! Много лошо, скапано!

„Похищението на хора е наистина много, много ужасно“ – съгласи се Джин-куа, защото сам той изпитваше непрекъснато страх, че Ще отвлекат за откуп било него, било децата му или децата на неговите деца. Но някои имена трябва да попаднат в списъка, за да се осъществи размяната. Чии?

– Джин-куа не сложи кау чило в списък, няма значение. Аз уредя. Не безпокойте, айейа?

Струан отговори:

– Прибавете двеста. Данък мой, няма значение.

Джин-куа отпи от чая.

– Утре кохонг говори Л’нгст’ф, може?

– Чинг-со може.

– Чинг-со плюс кохонг, айейа?

– Утре Чинг-со може. Друг ден кохонг може. Говорим колко таел. Докато говорим, купуваме, продаваме чай като преди.

– Свърши разговор, може търгува.

– Търговия както преди.

Джин-куа започна да спори, да се моли, да скубе брадата си и най-накрая се съгласи. Вече беше получил съгласието на Чинг-со да започне незабавно търговия и беше платил половината сума, за която се бяха споразумели – другата половина щеше да прати след шест месеца. Беше предложил на Чинг-со инструмента за бръснене, с който същият щеше да се защити от гнева на императора за това, че не е изпълнил заповедите му: да отложи преговорите до момента, когато последният кораб бъде напълнен с чай и последният таел сребро – платен; в същото време да нападне, плячкоса и изгори Селцето и да изпрати огнени кораби срещу варварските търговски съдове, с което да ги изгони от река Пърл. Търговията щеше да заблуди търговците и да създаде невярна представа за сигурност, да даде възможност на очевидно необходимите военни китайски подкрепления да пристигнат. По този начин варварите щяха да се окажат безпомощни и Чинг-со щеше да спечели голяма победа.

Джин-куа беше възхитен от великолепния план. Защото знаеше, че варварите нямаше да бъдат безпомощни. Опустошаването и изгарянето на Селцето само щеше да ги разгневи. Щяха незабавно да отплуват на север от Кантон и отново да ударят по Пекин откъм портата Пей Хо. Още щом флотилията се появи при Пей Хо, императорът щеше отново да моли за мир и договорът щеше пак да влезе в сила. Съвършеният договор. Това щеше да стане така, защото тай-панът искаше съвършен договор, а „Височайшия пенис“ бе само негово куче.

„По този начин аз няма да искам откуп за нашия любим Кантон и няма да платя останалата половина от цената, защото положително Чинг-со и семейството му ще бъдат надхитрени и изпратени в ковчези под земята, където им е мястото. Дано този противен фукиенски използвач да остане импотентен до последните дни, които му остават да живее на земята!“ „Подкупът“, който трябва да се намери за омиротворяване първо на императора, а после на варварите, ще дойде от печалбата на тазгодишния чай, коприна и опиум. При това по-голямата част от печалбата ще остане. Колко е славен и вълнуващ животът!

– Не безпокой чило, айейа? Джин-куа уреди!

Струан стана.

– Прибавете двеста, данък мой. – И добави мило: – Джин-куа каже Чинг-со: „Докоснеш един косъм кау чило, тай-пан докара огнедишащ морски дракон. Изяде Кантон!“

Джин-куа се усмихна, но вътрешно потрепера от заплахата. Руга целия път до дома си. „Сега трябва да наема повече шпиони и пазачи и да платя още пари, за да охранявам децата на Струан не само срещу явни детеразвратни похитители, но и срещу всяка криминална мърша, която е достатъчно глупава, за да вярва, че може лесно да спечели долари. Горко ми, горко ми!“

А щом се прибра благополучно в дома си, той изрита любимата си държанка, заклещи пръстите на две робини и се почувства много по-добре. По-късно се измъкна навън и отиде на тайно събрание, където облече алените церемониални одежди на своя сан. Той беше Тай Шан Чу – Върховен предводител на Хунг Мун Тонга в Южен Китай. Заедно с по-низши тонгови предводители той изслуша първия доклад на ново сформиралата се Хонконгска масонска ложа и утвърди Гордън Чен за неин водач.

* * *

За върховно удоволствие и облекчение на китайските търговци и продавачи, търговията започна. Всички войници, с изключение на едно символично подразделение от петдесет човека, бяха изпратени обратно в Хонконг. Но „Немезис“ продължаваше да циркулира по реката, да наблюдава подстъпите към Кантон и да разчертава нови водни пътища.

Сега Селцето и водните пътища край Уампоа се оживиха от денонощна конкуренция. Търговските кораби трябваше да бъдат подготвени за фините китайски чайове: трюмовете да се ремонтират, дъната да се почистят и обеззаразят. Да се намерят запаси от храна за обратния път. Да се определи точното място на стоката.

Търговците, които нямаха кораби – а имаше такива много, – обсадиха собствениците и захванаха да спорят за най-доброто място за стоката на най-добрите кораби. Превозът на стоките се таксуваше прекомерно високо, но таксите се плащаха с готовност.

„Ноубъл хаус“ и „Брок и синове“ винаги купуваха чай и коприна за своя сметка. Но тъй като бяха хитри, Струанови и Брокови превозваха също товари и на други търговци и действаха не само като корабни компании, но и като брокери, банкери и комисионери, както по отношение на вноса в Англия, така и на износа. Изнасяха на други търговци – главно памучни изделия, памучна прежда и алкохол, но и всяко друго нещо, което произвеждаше индустриалната мисъл на Англия и също всичко, което един търговец бе сигурен, че ще се продаде. Понякога им поверяваха кораби на други английски компании с отговорността да продадат в Азия товара, какъвто и да е той, срещу комисиона и да върнат друг отново срещу комисионна. Струанови и Брокови купуваха за износ само опиум, топове, оръжеен барут и гюллета.

Среброто започна да преминава от ръка на ръка, Струан и Брок направиха малки състояния от залагане на определени суми на други търговци и закупуване на акции в Лондон. Но сумите се даваха едва след като корабът премине с товара си благополучно покрай Боуг и продължи още един ден в открито море.

Тази година Струан застави Роб да ангажира цялата товарна площ на „Блу клауд“ единствено за „Ноубъл хаус“ и всичкия чай и коприна. Трюмовете на „Блу клауд“ започнаха да се пълнят с четиристотин петдесет и девет хиляди фунта чай, внимателно подредени в петдесетфунтови сандъци с кедрови обшивки, и пет хиляди и петстотин бали коприна. Работата кипеше денонощно.

Стойността на товара, в случай че пристигне благополучно в град Лондон преди някой друг, щеше да бъде шестстотин хиляди лири стерлинги, от които сто и шейсет хиляди лири печалба.

Тази година Брок също ангажира цялата площ на „Грей уич“. Корабът трябваше да превози половин милион фунта чай. Също като Струан, той знаеше, че няма да спи спокойно, докато шест месеца по-късно не получи съобщение за благополучното му пристигане и, разбира се, благополучната продажба.

Лонгстаф се пъчеше гордо, че единствено той бе успял да поднови търговията и да докара самия Чинг-со на масата за преговори.

– Но, скъпи адмирале, защо, мислите, върнах трите делегации, а? Въпрос на чест. Трябва да разбирате от чест и от китайски манталитет. Преговори и търговия почти без да се даде залп. А търговията, скъпи господине, търговията е жизненоважна за Англия.

Той отмени обсадата на Кантон, което разгневи още повече армията и флотата. И повтори това, което му бе припомнил Струан думи, казани от него – Лонгстаф в миналото: „Ние, господа, трябва да сме великодушни към победените. И да защитаваме смирените. Търговията на Англия не може да се гради върху кръвта на безпомощните, нали? Преговорите ще приключат след няколко дни и Азия ще се стабилизира веднъж завинаги.“

Но преговорите не приключиха. Струан знаеше, че нещата няма приключат в Кантон. Само в Пекин или пред портата на Пекин. Не че настояваше да приключат сега. Само да търгува. Беше от съществено значение да закупи тазгодишния чай и коприна и да продаде опиума. С годишната печалба от търговията всички търговски къщи щяха да възстановят загубите си. Печалбата щеше да ги насърчи да продължат и следващата година и да разширят търговията. Единственото възможно място за разширение бе Хонконг. Печалбата и търговията щяха да спестят ценно време. Време за строеж на складове, кейове и домове в пристанището на техния остров. Време, докато летните ветрове позволят отново плаването на север. Време да се изчака да минат бурите, докато дойде следващият търговски закон. Време и пари да се осигури безопасността на Хонконг… и да се проправи път към Азия.

Така Струан успя да обуздае нетърпението на Лонгстаф и докато поддържаше преговорите на едно сравнително ниско ниво, се впусна в конкуренция с Брок за най-добър чай и коприна и най-добра корабна търговия. Осемнайсет кораба трябваше да се натоварят и изпратят. Трябваше да се решат въпросите на осемнайсет екипажа и капитана.

Брок отправи най-напред „Грей уич“ и корабът се понесе надолу по течението с препълнени трюмове. Половин ден по-късно заковаха и последния люк на „Блу клауд“ и той се впусна да го догони. Започна надбягването.

Горт изпадна в ярост и се развика, че корабът му заминал с нов капитан, но Брок беше непреклонен.

– Раната ти не позволява, а освен това си необходим тук.

Тогава Горт реши изведнъж, че ще стане тай-пан. Тай-панът да върви по дяволите. Върна се на борда на „Немезис“. Откакто корабът бе влязъл в пристанището, той прекарваше на него всяка свободна минута – изучаваше как се управлява, как се сражава, какво може и какво не може да прави. Защото знаеше, а и баща му също знаеше, че „Немезис“ означава край на платната… и с малко късмет край на „Ноубъл хаус“. И двамата познаваха омразата на Струан към параходите и макар да разбираха, че преходът от платна към пара щеше да бъде случаен, все пак решиха да заложат на бъдещето. Същият вятър и същата вълна, които „Немезис“ бе победил на влизане в хонконгското пристанище, сега отнесоха пощенския пакет обратно в Англия. В него имаше писмо на Брок до сина му Морган с което се отменяше поръчката за два клипера и правеше нова за първите два кила на компания „Брок и синове“ от нова параходна линия – Ориент Куин.

* * *

– Тай-пан – каза Мей-мей в тъмнината на стаята и в уютната мекота на леглото, – мога ли да върна в Макао? За няколко дни? Ще взема с мен деца.

– Отегчи ли те Селцето?

– Но тук трудно без сички дрехи и играчки на деца. Само за няколко дни, айейа?

– Вече ти казах за наградите и…

Тя прекъсна думите му с целувка и се сгуши по-плътно до него.

– Миришеш толко хубаво.

– Ти също.

– Таз Ма-рий Син-клер. Аз харесах нея.

– Тя е… тя е много смела.

– Много странно, че ти изпрати жена. Не обикновено за тебе.

– Нямаше време да изпратя някой друг.

– Неин кантонски и мандарин фантастично хубави.

– Това е тайна. Не трябва да казваш на никого.

– Разбира се, тай-пан.

Тъмнината се сгъсти и двамата потънаха в мисли.

– Ти винаги ли спал без дрехи? – попита тя.

– Да.

– Как не хващаш хрема?

– Не зная. В планините в Шотландия е по-студено от тук. Като хлапе боледувах много.

– Какво значи хлапе?

– Дете.

Тя се усмихна.

– Харесвам да мисля за тебе като дете. Но ти сега не беден. И също направил едно-две неща. Нали така?

– Какви неща? – попита той, потънал в аромата на тялото и меката коприна.

– Първо беше да вземеш сребро, помниш? Второ да осигури на Хонконг безопасност. Какво беше трето?

Тя се обърна по хълбок, обви с крак неговия и остана неподвижна той почувства докосването на крака й през коприната и почака със засъхнало гърло.

– Хонконг не е още в безопасност – каза той.

Тя започна бавно да движи ръка по тялото му.

– Вече не в опасност, щом има търговия тази година. Значи второ нещо скоро осъществи.

– С джос.

Бавно разкопча копринения й халат и прокара ръка по тялото й. Помогна й да съблече дрехата, запали свещта и разгърна завивките. Погледна я, изпълнен с удивление от гладката прозрачност на тялото й, сякаш изваяно от мрамор.

– Колко вълнуващо… да ме гледаш и да зная, че харесваш.

После те се любиха бавно, без да бързат.

По-късно тя го попита:

– Кога връщаш в Хонконг?

– След десет дни.

„Десет дни – помисли той. – После да се справя с хората на У Куок в Абърдийн и на следващия ден – бала.“

– Аз отида ли с тебе?

– Да.

– Ще бъде ли готова нова къща тогава?

– Да. Там ще бъдеш в безопасност. – Ръката му почиваше на хълбоците й и той прокара връхчето на езика си по шията й.

– Ще бъде добре да живеем в Хонконг. Тогава ще мога да видя повече от мой учител. Вече месеци откак аз говориме хубаво с Гордън. Може отново ще имаме седмични уроци? Трябва да науча повече и по-хубави думи. Как е той?

– Добре е. Видях го точно преди да тръгна.

След кратко мълчание тя каза тихо:

– Не е хубаво да караш с номер едно син.

– Зная.

– Аз горих три свещи за твой гняв да лети на Ява и ти да простиш на него. Кога простиш, аз искам да запозная с него.

– Ще се запознаеш. След време.

– Мога ли аз да отида в Макао преди Хонконг? Моля. Аз ще бъда много внимателна. Ще оставя деца тук. Те тук ще бъдат в безопасност.

– Защо се интересуваш толкова от Макао?

– Нужни неща и… тайна е, хубава, изненада тайна. Само няколко дни? Моля. Можеш да изпратиш Маус и някои хора, ако искаш.

– Много е опасно.

– Не опасно сега – каза Мей-мей, тъй като знаеше, че имената им вече не бяха в списъка. Беше също удивена, че Струан плесна радостно с ръце, както беше направила тя, когато му каза за решението на Джин-куа относно списъка. „Айейа, колко странни са европейците. Много странни наистина.“

– Вече няма опасност. Но независимо, аз ще внимавам.

– Защо искаш да отидеш там? Каква е тайната?

– Изненада тайна. Ще кажа много скоро. Но тайна сега.

– Ще си помисля. Сега спи.

Мей-мей се отпусна блажено. Знаеше, че след няколко дни ще отиде в Макао. Знаеше също, че има много начини за една жена да изкопчи каквото иска от мъжа, независимо дали е добър или лош, умен или глупав, силен или слаб.

„Моята бална дреха ще е най-хубава – помисли си тя развълнувано. – Моят тай-пан ще се гордее с мен. Ще е толкова горд, че ще ме направи Върховна дама.“

Последната мисъл, преди да заспи, бе за детето, което разпъпваше в утробата й. Само от няколко седмици. „Детето ми ще бъде син. Син, с когото той ще се гордее. Две чудесни изненади, с които ще се гордее.“

* * *

– Не мога, Варгас – каза Струан раздразнено. – По-добре занеси това на Роб. Той познава цифрите по-добре от мен.

Бяха наведени в кабинета на Струан, надвесени над счетоводната книга. Прозорците бяха отворени и през тях долитаха монотонният шум на Кантон и рояци мухи. Беше топъл пролетен ден и вонята, която през зимата почти не се чувстваше, сега се увеличи.

– Джин-куа настоява да дадем последната си поръчка, сеньор, и…

– Зная това. Но докато не получим неговата последна заявка за опиум, не можем да сме акуратни. Ние предлагаме най-изгодни цени върху чая и опиума, защо чака тогава?

– Не знам, сеньор – отговори Варгас. Той не попита, мака че би искал, защо „Ноубъл хаус“ плаща десет процента повече за чайовете на Джин-куа от други търговци и му продава най-добрия индийски опиум „падуа“ с десет процента по-ниско от редовната пазарна цена.

– По дяволите! – изруга Струан и си наля малко чай.

Искаше му се да не беше разрешил на Мей-мей да отиде в Макао. Беше изпратил с нея А Сам, Маус и още няколко човека да ги пазят. Трябваше да се върне вчерашния ден, но още я нямаше. Разбира се, това не бе необичайно – никога не можеше да се определи очно времето за пътуване от Макао до Кантон. Особено по море. Особено, когато си зависим от вятъра, помисли си той с горчива ирония. Щеше да е различно, ако тя пътуваше със смърдящ параход. Параходите се движат по разписания и забравят за ветровете и приливите, да ги вземат мътните.

– Да? – извика той рязко, когато някой почука на вратата.

– Извинете ме, мистър Струан – каза Хорацио, като отвори вратата. – Негово превъзходителство желае да ви види.