Текст книги "Тай-пан"

Петдесета глава

Слънцето се показа в небето и разпръсна топлината си над опустошения град и оцелялото пристанище.

Кълъм намери баща си сред развалините на резиденцията. Струан се бе приютил в един ъгъл на северния апартамент и в ръцете му беше изтощеното китайско момиче. Кълъм недоумяваше как баща му е могъл да я обича – според него тя не бе красива.

Но смъртта не бе ги обезобразила. Лицата им бяха спокойни, като че ли бяха заспали.

Кълъм напусна стаята, слезе по полуразрушената стълба и излезе навън, където го облъхна приятен източен бриз.

Тес го очакваше. Когато го видя да поклаща глава безпомощно, очите й се напълниха със сълзи и тя пое ръката му. Те напуснаха Хепи вели, като тръгнаха по Куинс роуд. Нищо не видяха по пътя си.

Новият град бе в развалини. Навсякъде безразборно бяха разпръснати всякакви отломъци. Но тук-там още се виждаха оцелели здания. Едни от тях изглеждаха като безжизнени черупки, други бяха слабо повредени. Брегът бе оживен. Хора бързаха нагоре-надолу или стояха на групи и разглеждаха съкрушени руините, в които бяха превърнати домовете им, търговските и стопанските сгради. Мнозина наблюдаваха други групи от хора, които се опитваха да спасят каквото могат от собствеността си или да поправят каквото бе възможно. Трети на столове и масички въртяха вече търговията си. Просяците също. Войнишки патрули стояха на стратегически места, за да предотвратяват неизбежни грабежи. Но странно, имаше много малко крадци.

Сампани и джонки ловяха риба в спокойното пристанище сред плаващите остатъци от разрушени лодки. Други пристигаха, като водеха със себе си нови заселници. Процесията на китайци от брега нагоре към Тай Пинг Шан бе отново започнала.

Над могилата се издигаше дим. Имаше няколко огньове сред развалините на бордеите. Но под дима индустрията работеше трескаво. Ресторанти, чайни, магазини с хранителни стоки, улични търговци правеха отново своя бизнес, докато обикновените жители чукаха, режеха дъски, копаеха, ремонтираха домовете си или започваха нови строежи, като благославяха своя джос, задето са останали живи.

– Погледни, Кълъм, мили! – каза Тес. Те бяха близо до дока.

Кълъм бе отпаднал, мозъкът му едва функционираше. Той погледна накъдето сочеше Тес. На могилата техният почти завършен дом бе останал без покрив и бе отместен от основите си.

– О, скъпи! – каза тя. – Какво ще правим сега?

Той не отговори. Страхът й нарастваше, като чувстваше тревогата му.

– Хайде, любов моя. Да отидем в хотела, после на „Уайт уич“. Хайде, любов моя!

Скинър се затича към тях. Лицето му бе мрачно, дрехите му – разкъсани и мръсни.

– Извини ме, мистър Кълъм. Къде е тай-пан?

– Какво?

– Тай-пан. Знаеш ли къде е? Трябва веднага да го видя.

Кълъм не отговори.

– Той… той е мъртъв – обади се Тес.

– А?

– Мъртъв е, мистър Скинър. Ние, аз и Кълъм, го видяхме. Мъртъв е. Във фабриката.

– О, господи, не! – каза Скинър със сподавен глас. Проклетата ми „съдба!“ – помисли той.

Той промърмори съболезнования и се върна в печатницата си при разрушената машина.

– Ти си издател собственик! – извика той. – На какво? Ти нямаш машина. Нямаш и пари, за да си купиш нова. Тай-пан е мъртъв и не можеш да вземеш от него пари назаем. Ти не притежаваш нищо, ти си разорен! Разорен! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Той ритна с крак купчина отломъци, без да обръща внимание на работниците си, които търпеливо стояха настрана. Защо, по дяволите, трябваше да умре точно сега?

Той крещя още няколко минути, после седна на един висок стол.

– Какво ще правиш? Съвземи се! Помисли!

„Добре – каза си, – първо трябва да продължа издаването на вестника. Специално издание. Как? На ръчна преса. Да, ръчна преса. Имаш работна ръка и можеш да го направиш. След това?“

Погледна към работниците, които го наблюдаваха.

„След това ще си затваряш устата. Издаваш вестника, отиваш при безпомощния млад идиот Кълъм и го убеждаваш да вложи пари за купуването на нова преса. Можеш лесно да го продумаш. Да. И си затваряш устата.“

Влезе Блоър. Лицето му бе безжизнено.

– Добро утро – каза той. – Каква ужасна бъркотия! Стоянките изчезнаха. Конюшнята също. Всичко. Загубих четири коня – скопения кон също, по дяволите!

– Тай-пан е мъртъв.

– О, Господи! – Блоър се облегна на разбитата врата. – Това е ужасно! О, няма значение, мисля, че всичко бе твърде хубаво, за да бъде вечно.

– А?

– Хонконг, конният клуб – всичко! Това погреба всичко. Така е. Колонията е опустошена. Този нов глупак Уолън ще се оглежда на около и ще се смее глупашки. Няма надежда без тай-пан. Харесвах този човек, дявол да го вземе!

– Той те изпрати при мене, нали? Да ми предадеш посланието?

– Не – каза Блоър. Тай-пан бе го заклел да пази това в тайна.

Тайната си е тайна.

– Бедният! Може би е по-добре, че не остана жив, за да види края на колонията.

Скинър го хвана под ръка и посочи към пристанището.

– Какво има там?!

– А? Пристанище, за бога!

– Бедата е, че хората не използват главите и очите си. Флотата е оцеляла – и всички търговци! Загубихме само една фрегата. Но ще я ремонтираме и тя ще бъде на вода след една седмица. Същото е положението с „Рестинг клауд“. „Бостон принсес“ се разби в Каулуун. Но това е всичко. Не разбираш ли? Най-страшният тайфун, кой то историята познава, постави Хонконг на изпитание. Но флотата оцеля и продължава да развява флаговете си с милостта на Бога. Тайфунът бе голям джос. Мислиш, че адмиралът няма да разбере? Смяташ ли, че твърдоглавият Кънингтън, каквото и да мисли този смахнат генерал, не знае, че мощта на нашата флота е запазена? Морската мощ, бога ми!

– Господи! Наистина ли мислиш така?

Скинър бе вече влязъл и разчистваше пътя пред себе си. Той седна, намери перо, мастило и хартия и започна да пише.

– Наистина ли мислиш така?

– Ако бях на твое място, щях да започна да правя планове за ново обзавеждане на конюшнята. Искаш ли да обявя във вестника, че следващата среща ще бъде по обявения график?

– Абсолютно. О, много добре! Да. – Блоър помисли за момент. – Ще направим специално надбягване. Най-голямата парична на града за годината – последно надбягване за сезона. На името на тай-пан.

– Добре! Ще го прочетеш още тази нощ!

Блоър наблюдаваше как Скинър пише.

– Ще напишеш ли некролога му?

Скинър отвори едно чекмедже, извади лист хартия и му го подаде.

– Написах го преди няколко дни. Прочети го. После можеш да ми помогнеш при печатането с ръчната преса.

* * *

Кълъм и Тес още стояха там, където Скинър ги беше оставил.

– Хайде, любов моя! – извика Тес, като разтревожено дърпаше Кълъм за ръката.

С усилие Кълъм дойде на себе си.

– Защо не отидеш на „Уайт уич“? Сигурен съм, че те се безпокоят за теб. Аз ще дойда по-късно. Остави ме сам за известно време. Ще го направиш ли, скъпа моя? Аз… добре, просто остави ме сам.

– О, Кълъм! Какво ще правиш?

– Не зная. Наистина не зная.

Тя го изгледа продължително, после си тръгна. Той отиде до Глесинг пойнт, без да чува, без да вижда нищо, като че ли времето за него бе спряло. „О, Господи! Какво да правя?“

– Мистър Струан?

Кълъм усети, че някой го дърпа за ръката, и дойде на себе си. Той видя, че слънцето е високо в небето, и осъзна, че се бе облегнал на счупения пилон пред Глесинг пойнт. Морският комендант гледаше към него.

– Поздрави от Негово превъзходителство, мистър Струан. Бихте ли дошли на борда?

– Да. Да, разбира се – каза Кълъм, изнемощял и разстроен.

Той се остави да бъде отведен до чакащия катер. Изкачи се по мостика на флагманския кораб и слезе долу.

– Скъпи Кълъм! – каза Лонгстаф. – Ужасна новина! Ужасна! Порто?

– Не. Не, благодаря, Ваше превъзходителство.

– Седни. Да, ужасно. Шокиращо. Веднага щом научих новината, изпратих човек да те потърси, за да ти изкажа моите съболезнования.

– Благодаря Ви.

– Заминавам утре по време на прилива. Новият посланик изпрати съобщение чрез Мънси, че е в Макао. Проклет да е Уолън! Защо, по дяволите, не почака? Проклет тайфун! Проклет Дърк! По дяволите всичко! Ти се срещна с Мънси, нали?

– Не. Не, сър.

– Няма значение. Честна дума, много е досадно. Мънси дойде в резиденцията и не каза нито дума. Да, ужасно. Да не говорим за джос… – Той смръкна енфие и кихна. – Научи ли, че Хорацио също е загинал?

– Не. Не, сър. Аз мислех, че той е в Макао.

„По дяволите, как е могъл да загине? Да направи всичко по-трудно!“ – помисли Лонгстаф.

– О, впрочем, баща ти имаше някакви документи за мене. Аз трябва да ги имам, преди да замина.

Кълъм направи усилие да си спомни. Това усилие го изтощаваше още повече.

– Не ми е говорил за документи, Ваше превъзходителство. Нищо не зная за документи.

– Добре, вярвам, че ги е запазил на сигурно място – каза Лонгстаф, доволен, че Кълъм не знае нищо за документите. – В сейфа трябва да са, Кълъм, в сейфа. Къде е личният му сейф?

– Аз… аз не зная, сър. Ще попитам Варгас.

– Хайде, Кълъм. Съвземи се. Животът продължава. Мъртвите са си мъртви. Не трябва да се отчайваш! Къде е неговият сейф? Помисли! В резиденцията? На борда на „Рестинг клауд“?

– Не зная.

– Тогава мисля, че трябва да го потърсиш, и то много бързо.

Гласът на Лонгстаф стана остър.

– Това е от изключителна важност. И го пази в тайна. Разбираш ли какво е наказанието за предателство? – заплашително добави Лонгстаф.

– Да. Да, разбира се – отговори Кълъм, уплашен от Лонгстаф.

– Добре. И не забравяй, че ти си заместник-секретар на колонията и си положил клетва пред Короната. Поверих документите на баща ти, за да бъдат в безопасност. Строго секретни дипломатически документи, отнасящи се до приятелска „сила“. Карти, документи на руски език с преводи на английски. Намери ги. Докладвай ми веднага щом ги намериш. Във всеки случай докладвай ми при залез слънце. Ако ти не можеш да направиш това, аз сам ще го направя. О, да! Скоро ще получиш някои материали. Ще пристигнат след няколко дни. Ще ги изпратиш до мене, като всичко запазиш в тайна. Дежурният! – извика той.

Вратата се отвори веднага.

– Да, сър!

– Изпрати до брега мистър Кълъм!

Кълъм се качи на дългата лодка, силно разтревожен. Той бързаше към „Рестинг клауд“. Корабът бе сред многобройните сампани, почти изправен. Войници го пазеха от крадци. Той се изкачи на борда и слезе долу.

Лим Дин стоеше със секира в ръка пред помещенията на Струан.

– Маса мъртъв?

– Да.

Лим Дин не отговори. Нито промени изражението на лицето си.

– Когато тай-пан имаше документи – важни документи, – къде ги оставяше? – попита Кълъм.

– Айейа?

– Документи – поставя в сейф. Има сейф? Каса?

Лим Дин го въведе вътре и му показа касата в спалнята на Струан.

– Това там?

– Ключ?

– Ключ няма. Тай-пан има. Нищо няма.

„Къде би могъл да бъде ключът? – се питаше Кълъм. – В него! В него, разбира се. Трябва да… дали Варгас има ключ? О, господи! Помогни ми! Ще има… погребение и ковчег. Къде трябва да… и… и какво ще правя с тази китайка? Може ли тя да бъде погребана с него? Не, това не може. Има ли той семейство с нея? Не ми ли каза, че има? Къде са те? В руините? Помисли, Кълъм! Събуди се, за бога! А корабите? Парите? Оставил ли е завещание? Забрави за това! Това сега не е важно. Ти трябва да намериш тайните документи. Какво каза Лонгстаф? Карти и руски документи?“

Брок влезе в кабината незабелязан. Той видя страха и безпомощността по лицето на младия Кълъм и петната от кръв по ръцете и дрехите му.

– Добро утро, мойто момче – любезно каза той. – Дойдох веднага щом научих. Съжалявам, мойто момче, но не се плаши. Ще направя всичко за тебе.

– О, благодаря, мистър Брок – отвърна Кълъм поуспокоен. – Аз само…

Той седна отново, почувствал слабост.

– Тес каза, че без тебе щяла да умре. Глесинг също. Лош джос за баща ти, но не се плаши. Аз ще бъда в резиденцията, моето момче, и ще уредя всичко както трябва. Заповядах на Орлов да остави корабите Лъв и Дракон с половината мачти, а аз ще оправя „Рестинг клауд“ много бързо. Ти само се съвземи. Аз ще се грижа за всичко.

– О, благодаря, мистър Брок. Виждали ли сте ключа му? Аз трябва…

Кълъм тъкмо щеше да обясни историята с документите, но си спомни какво му бе казал Лонгстаф относно предателството и се спря навреме.

– Просто мислех – каза той неуверено, – трябва да прегледам документите му.

– Аз няма да пребърквам джобовете му! – каза Брок със студен глас. – Просто го положих, както си му е реда, и изнесох жената да не се вижда.

„Е, Дърк – каза си той, – няма да забравя как изглеждахте ти и езичницата. Заедно. Но заради тебе, заради децата ти, ще бъдеш погребан сам, като християнин. Ще се разпоредя за нея без много шум.“

– Да, разбира се – каза Кълъм.

– Ние ще се сдружим, Кълъм. Брок и Струан. Ще бъде добре за всички. „Ноубъл хаус“ ще бъде „Брок – Струан“. Веднага ще подготвя документите. Всичко ще бъде направено както трябва.

„Да – каза си той. – Няма да ти трия носа с твоя джос, Дърк, но сега аз ще бъда тай-пан. Най-после! Кълъм е бъдещият, ако се окаже достатъчно добър, след Морган и Том.“

– Всичко между тебе, Тес и мене е забравено, моето момче. Най-добре иди на „Уайт уич“. Тес има нужда от утеха.

– Да. Добре, мистър Брок. Благодаря. Но… добре, ако не възразявате, бих искал първо да отида до резиденцията.

– На мръкване да си на борда.

Брок излезе.

Кълъм избърса лицето си с ръце. „Така е най-добре. Да се сдружим. Най-добре. Ти винаги си казвал, че така е най-добре. Съвземи се, Кълъм! Иди и намери ключа!“

– Маса?

Лим Дин му кимна с глава да го последва и го заведе в друга кабина. Маус лежеше на пода. Той бе грозен в смъртта си.

– Джос. Няма значение – каза Лим Дин и нервно се засмя.

Кълъм напусна кораба със свито сърце по дъсчените пътеки сред сампаните и стигна до Глесинг пойнт. После продължи по Куинс роуд, като си проправяше път през купчини от отломъци и руини и отвръщаше разсеяно с благодарности на много хора, които му изказваха съболезнования. Имаше само една мисъл в обърканото му съзнание: „Трябва да претърсиш джобовете му.“

– Кълъм!

В замаяното си състояние той видя Купър заедно с Шиваун сред група от търговци близо до хотела. Той искаше да продължи пътя си, но те дойдоха при него.

– Току-що научихме, Кълъм. Много съжалявам! – каза Купър. – Мога ли с нещо да ти помогна? Това е ужасен джос.

– Да, ужасен джос! – каза Шиваун. Лицето й бе цялото наранено, а дрехите й – окъсани. – Току-що се върнахме от Каулуун. Това е наистина ужасно. Толкова несправедливо!

– Аз… аз… добре, съжалявам, но сега не мога да разговарям. Аз трябва… аз трябва…

И той бързо тръгна по пътя си.

– Бедният млад дявол! – каза Купър.

– Той изглежда ужасно изплашен.

– Не се учудвам. След всичко, което преживя с тай-пан и Глесинг.

– Какво става с Глесинг? Ще се оправи ли?

– Не зная. Надявам се.

Купър погледна към пристанището. Той видя останките от „Бостон принсес“ и отново благодари на Бога, че запази живота им.

„Ако бях на негово място, и аз щях да бъда като него – мислеше той. – Бедното момче, то има нужда от всякаква помощ, която може да получи. Благодаря на Бога, че тай-пан ми предаде документите. Чудя се дали не е имал такова предчувствие. Не, сигурно не. А Кълъм? Какво ще прави той? Той е безпомощен като бебе. Може би трябва да се грижа за него. Аз дължа това на тай-пан, дори нещо повече. Ние сега сме съдружници. Ще се освободим от другите двама директори. Ще останем само Кълъм и аз. Защо да не обединим силите си? Напълно да обединим компаниите? Новата «Ноубъл хаус» – «Купър – Струан». Не! «Струан – Купър». Трябва да съм справедлив с Кълъм. Той ще бъде следващият. Има огромни възможности в обединението. Разбира се. Но по-добре да действам бързо. Иначе Брок ще накара Кълъм да се храни от ръцете му. Тай-пан на «Ноубъл хаус». Тай-пан. Защо не?“

– Защо се усмихваш? – попита Шиваун.

– Мина ми някаква мисъл – каза той и я хвана под ръка. „Ти беше много мъдър, Дърк, приятелю. Двата облога. Да. Ще ми трябва една година, за да се съвзема“ – каза си той.

– Много съм доволен, че съм жив. Хайде да отидем до кея. Трябва да видим как е Сергеев. Слушай, Шиваун, реших да те изпратя у дома за една година със следващия кораб.

– Какво? – възкликна Шиваун и се спря.

– Да. След една година, ако решиш, че ме обичаш и желаеш да се ожениш за мене, ще бъда най-щастливият жив мъж на земята. Не, нищо не казвай! – добави Купър, като видя, че Шиваун искаше да говори. – Остави ме да свърша. Ако решиш, че не ме обичаш, ти ще бъдеш свободна и аз ще те благословя. Във всеки случай, аз няма да купя акциите на Тилмън. Баща ти до края на живота си ще получи…

Шиваун се обърна настрана и те тръгнаха отново, хванати под ръка. Но тя не го слушаше повече, когато той продължи.

„Една година! – възкликна тя мислено, като скриваше радостта си. – Свободна след една година. Свободна от това проклето място! И баща ми ще има акциите си! О, Господи, ти чу молбите ми! Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Бедни Дърк, моя любов. Сега аз съм свободна, а ти си мъртъв.“

Тя погледна към руския двумачтов кораб.

„Да – мислеше тя, – тай-пан е мъртъв. Но ти си свободна и архидукът ще бъде идеалният избор.“

– Извинявай, Джеф. Какво каза?

– Казах, че просто искам да предадеш на баща си някои лични документи.

– Разбира се, скъпи. Благодаря ти, благодаря ти. Една година бързо ще мине.

* * *

Гордън Чен се поклони дълбоко пред Буда в полуразрушения храм и запали последната свещ. Той плачеше за баща си и за Мей-мей.

„Но сега не е време за плач – каза си той. – Джосът си е джос. Сега е време за мислене. «Ноубъл хаус» загина. Кълъм няма сили да се справи с положението. Брок ще надделее над него и ще обедини компаниите. С Брок аз не мога да се оправя. Ако Кълъм се обедини с Брок, с него е свършено. Така че по никакъв начин той не може да ми помогне. Мога ли аз да му помогна? Да. Но аз не мога да му помогна да се оправя с варварите; не мога да му помогна да стане тай-пан. Това са въпроси, които човек решава сам.“

Димът от тамян деликатно се издигаше във въздуха. Той го наблюдаваше и миризмата му бе приятна.

Само баща ми знаеше за нашето споразумение. Имам един лак сребро. След време ще имам петдесет, сто лака. Аз съм най-богатият китаец в Хонконг. И най-влиятелният. Тай-пан на китайците.

„Нека бъда честен – не съм нито китаец, нито англичанин. Не. Но съм доволен от моя джос и съм повече китаец, отколкото англичанин. Ще се оженя за китайка. Така ще постъпят и децата ми, и внуците ми. Хонконг? Ще помогна островът да стане силен. Аз днес спрях крадците. Ще имам много работници в бъдеще и те ще ме слушат. Вярвам в това, което баща ми каза: «Британското правителство ще падне.» Трябва да падне. О, богове, аз искам то да падне заради бъдещето на Китай! Ти си китаец – мисли за Китай! Ще направя дарение на най-големия храм в южен Китай… добре, най-малко на храм, който да съответства на дома на триадите и на Тай Пинг Шан. Веднага щом правителството падне и Хонконг стане изцяло британски.“

Той се поклони и с челото си докосна пода пред статуята, за да потвърди обещанието си.

„Да, само баща ми знаеше колко богати щяхме да станем. Но половината от богатството ще бъде за Кълъм. Всеки месец ще му се отчитам и ще делим по равно, докато той спазва разпореждането на баща ми: аз да контролирам всичко и никой да не ми се меси в работата; всичко е лично – само между нас двамата. Иди и го намери веднага. Покажи уважение към него. Жалко, че Кълъм се ожени за дъщерята на Брок. Това е падението му. Жалко, че той нямаше волята да остане сам. Ех, да можехме да си сменим местата. Бих показал на варварите как трябва да се ръководи «Ноубъл хаус». Даже на императора. Ако Кълъм бе малко по-силен и готов да се вслушва в съвети, Чен Шенг и аз бихме могли да укротим Брок и всички чакали. Добре, няма значение. Ще направя такова погребение на баща ми и неговата тай-тай, че да се говори за него цели сто години. Ще им направя дървени паметни плочи. Ще бъдем в траур сто дни. После ще изгоря плочите заради прераждането им. Ще намеря Дънкан и бебето и ще ги отгледам като мои деца. И ще поставя началото на династия.“

* * *

Слънцето клонеше към залез. Кълъм бе седнал на стъпалата на изоставената църква на могилата в Хепи вели, хванал главата си с ръце. Той бе вперил поглед в далечината.

„Трябва да намериш ключа – казваше си отново и отново. – Няма нищо, от което да се страхуваш. Трябва да намериш ключа и документите. Хайде, Кълъм!“

Той преодоляваше паниката, в която бе изпаднал. Но като че ли сега се отвращаваше от себе си. Чувстваше се ужасно самотен. По-гледна надолу към резиденцията. Варгас и Орлов още стояха пред вратата. Смътно си спомняше, че като идваше към Хепи вели преди няколко часа, като ги видя да тръгват към него, той ги избегна, даже им извика „Оставете ме сам“. Забеляза, че сега и Гордън Чен беше с тях. Гордън не беше с тях преди това, припомни си той. „Какво иска? Да злорадствува? Да ме съжалява като всички останали? Лонгстаф… Брок… Купър… Шиваун… Скинър… Варгас… Орлов. Даже Тес. Да, аз забелязах това на лицето ти, когато се спряхме на Куинс роуд. Даже твоето лице, Тес. Но ти си права. Вие всички сте прави. Какво да правя? Какво мога да направя? Аз не съм като баща ми. Казах му го и на него. Бях честен с него. Намери ключа. Намери ключа и документите. Трябва да занесеш документите. Лонгстаф ти заповяда да се явиш при него. Почти е време. О, господи! О, господи!“

Той виждаше сенките да се удължават.

„Дали да кажа на Брок за монетите на Джин-куа? За оставащите три монети, трите обещания и свещената клетва относно Лотъс клауд? Ще трябва да го направя. О, господи, а У Куок? Ами китайските стажант-капитани и момчетата, които бяха поверени на баща ми? Брок няма да уважи клетвата ми. Зная, че няма да го направи. Не ме е грижа. Каква е разликата?“

– Здравей.

– О, здравейте, мистър Куанс. – Кълъм загрижено гледаше към сенките. – Моля ви, оставете ме сам. Моля ви.

Аристотел Куанс изнемогваше от болки. Само преди половин час той бе изваден от развалините. Косата и лицето му бяха изцапани с кръв и мръсотии, дрехите – изподрани.

– Много съжалявам. Такъв бе джос. Просто джос! – каза той.

– Мразя тази дума. Моля ви, оставете ме сам!

Куанс видя цялата безпомощност, агония и отчаяние, изписани по лицето на Кълъм, който едва приличаше на себе си. Той си спомни за първия път, когато видя Струан. В една странична улица в Макао, където лежеше в мръсотиите в безсъзнание.

„Точно така безпомощен, така безсилен – помисли той. – Не. Не е същото. Никога. Дърк приличаше на бог, макар че лежеше в мръсотиите. О, Дърк, ти винаги си имал самочувствието и могъществото на бог – беден или заспал. Да, даже мъртъв. Самочувствие. Това е, което ти имаше. Толкова различен от сина си! Да, но все пак не чак толкова. Кълъм бе до тебе, когато се решаваше въпроса с могилата. Той бе до тебе срещу Брок. И се здрависа с Гордън Чен пред очите ти. И избяга с момичето, без да го е грижа за последиците. И спаси живота на Глесинг. Искрата е в него. Спомняш ли си какво ми каза, когато дойде в съзнание? «Не зная кой си, но ти благодаря, че ми върна достойнството.» Никога не си го губил, Дърк, приятелю мой! «Да. Но върни го и на сина ми.» Не е ли това, което би казал, ако беше тук. Тук ли си? Липсваш ми, момчето ми.“

Аристотел Куанс превъзмогна мъката си и седна на стъпалата до Кълъм.

– Зная, че не е време за това, тай-пан, но можете ли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи?

– Какво? Какво казахте?

– Бихте ли могли да ми заемете четиристотин и петдесет гвинеи, тай-пан? Зная, че моментът е ужасен, но тази стара вещица Фордъринджил е жива и никакъв тайфун не би посмял да я докосне, бога ми! Тя ме заплашва да ме изпрати в затвора заради дълговете ми. Нямам друг, към когото да се обърна, освен вас.

– Вие казахте тай-пан. Нарекохте ме тай-пан.

– Добре, вие сте тай-пан. Не сте ли?

Тогава Кълъм си спомни какво бе казал баща му. За радостта и болката от това да си тай-пан. За това, че човек трябва да бъде мъж, да действа сам. За живота и неизбежните битки, които той налага.

Самотата му се изпари. Той погледна надолу към тримата мъже. Безпокойството му се възвърна.

„Лесно е за Аристотел да каже «тай-пан» – помисли той. – А тези тримата? Ти трябва да ги спечелиш на твоя страна. Как? Какво точно каза баща ми? Човек управлява хората с мозъка си и с излъчването си!“ – Той се изправи, като се олюляваше.

– Аз… ще се опитам. За бога, аз наистина ще опитам! Никога няма да те забравя, Аристотел! Никога!

Той тръгна надолу по хълма. Стомахът му се свиваше от притеснение.

Комендантът се задаваше от катера. Те се срещнаха пред вратата.

– Негово превъзходителство иска веднага да ви види.

– Моля, кажете му, че ще го видя веднага щом това е възможно – каза Кълъм със спокойствие, което не изпитваше.

– Той иска да ви види сега!

– Зает съм. Кажете му, че съм зает.

Комендантът се изчерви, отдаде чест, после се отдалечи.

„Какво има в тези документи?“ – попита се Кълъм.

Той събра волята си и застана пред Орлов, Варгас и Гордън Чен.

– Брок изпрати „заповеди“ до кораба ми – каза Орлов.

Той видя кървавите петна по ръцете и ръкавите на Кълъм и потръпна.

– Заповяда да се сведе флага! – продължи той. – Аз и без това щях да го направя веднага след като чух лошата вест. Да изпълнявам ли сега заповеди от него? А?

– Брок ще ни унищожи, мистър Кълъм. Какво ще правим? – попита Варгас, като си кършеше ръцете.

– Варгас, иди и се разпореди за погребението. Баща ми и неговата лейди ще бъдат погребани заедно.

– Какво?

– Да! Заедно! Тя е християнка и ще бъде погребана заедно с него. Гордън, почакай ме! Искам да поговоря с тебе. Орлов, иди на кораба си и вдигни флага. На главната мачта. След това иди на „Уайт уич“ и доведи жена ми на брега.

– Да я доведа ли казахте?

– Да. Тук. – Той извади двадесетте суверена. – Предай това на Брок с поздравите ми. Кажи му, че съм поръчал да си купи ковчег. – Тримата мъже гледаха Кълъм стъписани.

След това казаха: „Да, тай-пан!“ – и се подчиниха.