Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 52 страниц)

– Опитахте ли брендито, мистър Куанс?

– Безупречно, драги ми господине. Като циците на мис Тилмън.

– Той свали картината от статива и я вдигна. – Как ви се струва?

– Шиваун Тилмън ли?

– Картината. Велики сфери на хаоса, как можете да мислите за някаква фуста, когато пред вас стои шедьовър! – Куанс извади още една щипка енфие и се задави. Отпи на едри глътки от халбата си с бренди „Наполеон“ и кихна.

Картината беше акварел и изобразяваше днешната церемония. Фина. Точна. И нещо повече. Беше лесно да различиш Брок и Маус. И Глесинг беше там, с декларация в ръце.

– Много е добра, мистър Куанс – каза Струан.

– Петдесет гвинеи.

Миналата седмица купих картина. Двадесет гвинеи.

– Не участвам.

– Петдесет гвинеи и ще нарисувам как вие четете декларацията.

– Не.

– Мистър Купър. Та това е шедьовър. Двадесет гвинеи.

– След тай-пана и Роб аз имам най-голямата колекция на произведения на Куанс в Далечния изток.

– По дяволите, господа, трябва да намеря пари отнякъде!

– Продай я на Брок. Той добре се вижда на картината – предложи Струан.

– Гръм да го удари Брок! – Куанс отпи голяма глътка бренди и каза с дрезгав глас: – Той ме отхвърли, чумата да го тръшне! – като взе четката си, мацна няколко пъти ядосано върху картината и Брок изчезна. – Пусто да остане, защо ще го обезсмъртявам? И вие двамата вървете по дяволите. Ще я изпратя в Кралската академия. Със следващия ти кораб, тай-пан.

– Кой ще плати превоза? А застраховката?

– Аз, момчето ми.

– С какво?

Куанс съзерцаваше картината. Знаеше, че макар да е стар, още може да рисува и да става все по-добър. Талантът му нямаше да изсъхне.

– С какво, мистър Куанс?

Той махна с императорски жест към Струан.

– С пари. Таели. Мангизи. Долари. В брой!

– Нов кредит ли имате, мистър Куанс?

Но Куанс не отговори. Той продължаваше да се възхищава на работата си, като знаеше, че стръвта е хвърлена.

– Хайде, Аристотел, кажи кой е? – настояваше Струан.

Куанс отпи великанска глътка бренди, взе още енфие и кихна.

Прошепна съзаклятнически:

– Седни – огледа се да се увери, че никой друг не го чува. – Това е тайна. – Той вдигна картината. – Двадесет гвинеи?

– Добре – каза Струан. – Но дано да си заслужава.

– Ти си принц сред хората, тай-пан. Енфие?

– Разкарай се заедно с него!

– Изглежда, има една дама, която много се харесва. В огледалото. Без дрехи. Бях удостоен да я нарисувам в този вид.

– Всемогъщи боже! Коя е?

– И двамата я познавате много добре. – После Куанс добави с престорена тъга: – Заклел съм се да не разкривам името й. Но задникът й ще пребъде във вечността. Великолепен е! – Още една глътка бренди. – Настоях, хм, да я видя цялата. Преди да се съглася да приема честта.

Той целуна пръстите си в екстаз.

– Безупречна, господа, безупречна! Ами циците й! Мили боже, почти се побърках! – Още една глътка бренди.

– На нас можеш да кажеш. Хайде де, коя е?

– Правило първо в рисуването на акт, както и в прелюбодеяния: никога не разкривай името на дамата. – Куанс със съжаление видя дъното на халбата. – Но сред вас няма никой, който би платил хиляди гвинеи, за да я притежава.

Той се надигна, оригна се звучно, изтупа се, затвори кутията с бои и взе статива, безкрайно доволен от себе си.

– Е, стига работа за тази седмица. Ще се отбия при твоя компрадор за тридесет гвинеи.

– Двадесет гвинеи – каза Струан.

– Един оригинал на Куанс, отразяващ най-важния ден в историята на Ориента – каза Куанс презрително, – за по-малко от цената на бъчва Наполеон.

Той се завърна в голямата си лодка и изтанцува една жига, насърчаван от останалите на борда.

– Мили боже, коя ли може да бъде? – попита Купър накрая.

– Трябва да е Шиваун – каза Струан и кратко се изсмя. – Тя би направила точно нещо от този род.

– Никога. Тя наистина е буйна, но не чак толкова. – Купър неловко погледна към кораба база на „Купър – Тилмън“, където беше отседнала Шиваун Тилмън. Тя бе племенница на неговия съдружник и беше пристигнала в Азия от Вашингтон. По това време бе станала най-желаната партия на континента. Беше красива, деветнадесетгодишна, дръзка и подходяща, но нито един мъж не можа да я привлече – нито в леглото, нито в църквата. Всеки ерген в Азия, включително и Купър, й беше правил предложение. На всичките тях не бе казано нито да, нито не – държеше ги за юздите, както всичките си поклонници. Но Купър нямаше нищо против – той знаеше, че тя щеше да стане негова жена. Тя бе изпратена тук под опеката на Уилфилмън от баща си, сенатор от Алабама, с надеждата, че Купър и тя ще се харесат, за да се укрепи по-здраво семейният бизнес. И той се беше влюбил в нея в момента, в който я беше видял.

– Тогава незабавно ще обявим годежа – бе казал удовлетворено Тилмън преди една година.

– Не, Уилф. Няма нужда да бързаме. Нека свикне с Азия и с мен.

Щом се извърна от Струан, Купър се усмихна на себе си. Такава си заслужава чакането.

– Тези котенца са способни на всичко.

– Естествено. Само че те не биха платили на Аристотел за това – Старата конска мутра може и да плати. Добре е за бизнеса.

– Сега бизнесът й върви добре. Клиентелата й е най-добрата Азия. Можеш ли да си представиш тази вещица да дава пари на Аристотел? – Купър нетърпеливо подръпна дългите си закръглени бакенбарди. – Единственото, което би направила, е да му плати в натура. Може би той се шегува с нас?

– Той се шегува с всекиго и с всичко. Но никога с рисуването.

– Някоя от португалките!?

– Невъзможно. Ако е женена, мъжът й ще й откъсне главата. Ако е вдовица, това ще взриви цялата католическа църква. – Бръчките на обветреното лице на Струан се разкривиха в усмивка. – Ще хвърля всичките сили на „Ноубъл хаус“ да открия коя е. Обзалагам се на двадесет гвинеи, че аз ще я открия пръв!

– Съгласен. Ако аз спечеля, получавам картината от церемонията.

– По дяволите, тъкмо започна да ми харесва, след като Брок го няма на нея.

– Победителят получава картината и ще помолим Аристотел да нарисува на нея победения.

– Дадено. – Те стиснаха ръце.

Внезапно се разнесе топовен гърмеж и те погледнаха към морето.

Един кораб навлизаше през източния канал, опънал платна. Свободно издигащите се четвъртити платна, марсове, бом-брамстенги и бом-брамсали се издуваха откъм подветрената страна, прорязани в полукръгове от въжетата в средната част на четвъртитите платна и въжетата от свободните краища на платната. Плътно обтегнатият такелаж се напрягаше и пъчеше срещу усилващия се вятър. Клиперът с наклонени мачти следваше галс откъм подветрената страна спрямо широкия проход. Гордо издигнатият нос пореше вълните. Планширът бе на нивото на водата, а отгоре пяната на килватера контрастираше бяла върху синьо – зеления океан. Чайките крещяха своето добре дошъл.

Топът отново излая и облаче дим се изви над подветрената страна. Британският флаг се вееше на кърмата, Лъвът и Драконът – на върха на бизан-мачтата. Онези на брега, които бяха спечелили облога, мощно приветстваха появата на кораба, защото огромни суми бяха разигравани за това чий кораб ще стигне пръв в родината и ще се върне обратно.

– Мистър Макей! – извика Струан, но боцманът вече бързаше, него с двойния далекоглед към него с двойния далекоглед.

– Три дена по-рано от уречения срок, сър – каза боцман Макей с беззъба усмивка. – Ох, леле, вижте го само как лети. Ще струва на Брок барел сребро. – Той се завтече към вътрешността на острова.

Корабът „Тъндър клауд“ наближи, измъквайки се от канала, и сега, ясно различим, се движеше по вятъра и набираше скорост.

Струан поднесе късия двоен далекоглед към очите си и го фокусира върху кодовите флагчета, които търсеше. Те съобщаваха:

„Кризата не е решена. Нов договор с Отоманската империя срещу Франция. Говори се за война.“

После Струан внимателно огледа кораба: боята бе добра, такелажът – опънат, топовете – на място. Но в единия ъгъл на фор-бомбрамстенга имаше малка черна кръпка – кодов знак, който се използваше само в извънредни случаи и означаваше: „На борда има важни донесения.“

Той свали бинокъла и го предложи на Купър.

– Ако искаш, можеш да го ползваш.

– Благодаря.

– Нарича се бинокуляр или бинокъл. Две очи. Фокусира се с централния винт – обясни Струан. – Специална поръчка.

Купър погледна през него и видя кодовите флагчета. Знаеше, че всеки във флота се опитваше да разгадае посланието им и че всички компании жертваха много време и пари в опита си да разшифроват кода на „Ноубъл хаус“. Бинокълът бе по-мощен от далекогледа.

– Откъде бих могъл да се сдобия с един грос такива?

– Сто гвинеи на парче. Една година за доставяне.

Ако ти харесва, помисли с горчивина Купър, защото познаваше този тон.

– Сделката е сключена.

Бяха издигнати нови кодови флагчета и Купър върна бинокъла. Второто послание се състоеше от една – единствена дума: „Зенит“, код вътре в главния код.

– Ако бях на твое място – обърна се Струан към Купър, – щях да разтоваря памука от този сезон. Незабавно.

– Защо?

Струан сви рамене.

– Просто се опитвам да ти услужа. Ще ме извиниш ли?

Купър го гледаше, като тръгна да пресрещне Роб, който се приближаваше заедно с боцмана. Какво ли съобщават проклетите флагчета, запита се той. И какво искаше да каже за нашия памук? И защо, дявол го взел, пощенският кораб още не е пристигнал?

Ето такива неща правеха търговията толкова вълнуваща. Купуваш и продаваш на някакъв пазар със срок след четири месеца, а знаеш състоянието на пазара отпреди четири месеца. Само едва грешка, и ще видиш как изглежда затворът за длъжници отвътре. Пресметнатият риск, който може да донесе успех, след който да се оттеглиш и никога повече да не видиш Ориента. Стомахът му се сви от внезапна болка. Болката, причинена от Ориента, която винаги носеше в себе си – както и повечето от тях – и бе начин на живот. Беше ли това дружески намек от тай-пана или пресметнат номер?

Капитан Глесинг, придружаван от Хорацио, със завист съзерцаваше „Тъндър клауд“. Също и с нетърпение. Това беше плячка, която си струваше да спечелиш и като кораб, който пръв тази година бе извършил пътуване от Англия и от Калкута, трюмовете му сигурно бяха натъпкани с опиум. Глесинг се запита какво ли означават флагчетата. И защо на фор – бомбрамстенга имаше черна кръпка.

– Прекрасен кораб – каза Хорацио.

– Да, такъв е.

– Въпреки че е пиратски? – запита иронично Хорацио.

– Собствениците и товарът го правят пиратски. Корабът си е кораб, а този е един от най-великолепните, които някога са служили на човека – отговори хладно Глесинг, защото шегата на Хорацио нему допадна. – Когато говорим за красота – каза той, като се опитваше да не се издава, – имате ли нещо против вие и мис Синклер да вечеряте с мен тази вечер. Ще ми бъде приятно да ви разведа из моя кораб.

– Много мило от ваша страна, Джордж. С удоволствие. И ми се струва, че ще достави удоволствие на Мери. Тя никога преди не е била на фрегата.

Може би тази вечер, каза си Глесинг, ще имам възможност да разбера какво мисли за мен Мери.

– Ще ви изпратя голямата лодка. Удобно ли е за вас след третата камбана – последната полувахта?

– Нека по-добре след осмата – каза Хорацио нехайно, за да покаже, че знае, че третата камбана на тази вахта е в седем и тридесет, а осмата – в осем часа.

– Много добре – отвърна Глесинг. – Мис Синклер ще бъде първата дама, която съм канил на борда.

Мили Боже, помисли Хорацио, нима Глесинг проявява нещо повече от повърхностен интерес към Мери? Разбира се! В действителност поканата бе за нея, не за мен. Какво самообладание! Надуто магаре! Да мисли, че Мери някога би приела такава партия. Или че вече ще й позволя да се омъжи!

Един мускет издрънча на камъните и те се огледаха наоколо. Един от пехотинците бе припаднал и лежеше на брега.

– Какво, по дяволите, му става? – запита Глесинг.

Полицейският офицер преобърна младия пехотинец.

– Нямам представа, сър. Това е Нордън, сър. Държи се странно от няколко седмици. Сигурно има треска.

– Добре, остави го там, където е. Събери моряците и пехотинците и се качете на кораба! Когато всички са на борда, се върни и го прибери.

– Слушам, сър! – Полицейският офицер вдигна мускета на Нордън, хвърли го на друг пехотинец и с маршова стъпка те се отдалечиха.

Когато беше безопасно да се размърда, Нордън – който само се преструваше на припаднал – се шмугна откъм подветрената страна на няколко скали и се скри. Ох, Христе Боже, запази ме, докато се добера до тай-пана, отчаяно се молеше той. Никога вече няма да имам такъв шанс. Запази ме, милосърдни Боже, и ми помогни да стигна до него, преди да са се върнали за мен.

Брок стоеше на квартердека на своя кораб с далекоглед, насочен към флагчетата. Той бе разшифровал кода на Струан преди шест месеца и разбра първото сведение. Добре де, ами „Зенит“? К’во ли значи, запита се той. И к’во му беше толкоз важното на отоманския Договор, което Струан би искал да прикрие, при това с код, вместо да го каже на всички, когато се съберяха на борда? Може пък да знаят, че съм разчел кода. Може да искат да разбера какво казват и „Зенит“ да означава само за тях, че посланието е фалшиво. Криза и война може да означават, че цените на чая и коприната се вдигат. И на памука. Добре ще е да се запази. Ако е вярно. И да си сложи главата в капана на Струан. Къде, дявол го взел, може да е „Грей уич“? Няма право да се остави да я изпреварят. Проклетият Горт! Струва ми хиляда гвинеи.

Горт беше най-големият му син и капитан на „Грей уич“. Син, с които можеш да се гордееш. Толкова висок, здрав и силен, най-добрият моряк, който някога е плавал из моретата. Да, син, който да те замести и заслужава да бъде тай-пан след година-две. Брок отправи безмълвна молитва за безопасността на Горт, после отново го изруга, че бе останал втори след „Тъндър клауд“.

Той фокусира далекогледа си към брега, където Струан пресрещна Роб, и пожела да можеше да чуе какво си говорят.

– Моля за извинение, мистър Брок.

Нагрек Тъмб беше капитанът на „Уайт уич“, грамаден, набит жител на остров Ман с големи ръце и лице с цвят на варен дъб.

– Кажи, Нагрек?

– Из флота се носи слух. Не му вярвам много, но човек никога не знае. Мълвата казва, че Кралският флот ще получи правото да ни спре да контрабандираме опиум. Тогава ще могат да ни залавят като пирати.

Брок се изсмя.

– Ще бъде повече от странно.

– Аз също се смях, мистър Брок. Докато не чух, че заповедта ще бъде обявена в четири часа. И докато не чух Струан да казва на Лонгстаф, че трябва да имаме отсрочка от шест дена, за да се разпоредим със запасите си.

– Сигурен ли си? – Брок едва има време да осъзнае потресаващата новина, когато вниманието му бе отвлечено от суетене в прохода. Елайза Брок се изкачи тежко на палубата. Тя беше висока жена с плътни ръце и силата на мъж. Стоманеносивата й коса бе прибрана в отпуснат кок. С нея бяха двете им дъщери Елизабет и Тес.

– Добро утро, мистър Брок – изрече Лайза, разкрачила крака напречно на палубата, с ръце, сключени върху необятните й гърди. – Чудесен ден, пусто да остане!

– Къде беше, скъпа? Добро утро, Тес. Здрасти, Лилибет, миличка – каза Брок, замаян от обожание към дъщерите си.

Елизабет Брок бе на шест години и с кестенява коса. Тя изтича към Брок, приклекна в реверанс, при което почти падна, после скочи в ръцете му и го прегърна. Той се засмя.

– Бяхме да видим мисис Блеър – каза Лайза. – Доста е зле.

– Ще загуби ли бебето?

– Не, ако рече Бог – рече Лайза. – Добро утро, Нагрек.

– Добро утро, мадам – поздрави Тъмб, като откъсна очи от Тес която бе застанала до планшира и гледаше към острова. Тес Брок беше на шестнадесет години, висока и къдрава. Талията й беше тънка според изискванията на модата. Чертите й бяха остри и не беше хубава. Но в лицето имаше сила и живостта му я правеше привлекателна. И много желана.

– Ще взема нещо за хапване. – Лайза забеляза начина, по който гледаше Тес. „Време е да я омъжим, помисли си тя. Но не за Тъмб, да му се не види.“

– Ела долу, Тес. Хайде, тръгвай, Лилибет – каза тя, като видя, че Елизабет протяга ръце да я носят.

Моля те, моля те, мамичко! Много ти се моля!

– Използвай собствените си крачка, момиченце.

Въпреки думите си Лайза я взе в огромните си обятия и я отнесе долу. Тес я последва, като се усмихна на баща си и срамежливо кимна на Нагрек.

– Сигурен ли си за Струан и Лонгстаф? – попита отново Брок.

– Да. – Нагрек се извърна към Брок, като се мъчеше да отвлече мислите си от момичето. – Една златна гвинея в ръката прави ушите дълги. Имам ухо на флагмана.

– Струан никога не би се съгласил с това. Не може. Ще се разори заедно с всинца ни.

– Е, добре де. Това е, което са казали тая сутрин.

– Какво друго са говорили, Нагрек?

– Това е всичко, което моят човек е чул.

– Тогава може да е уловка – още някое от скапаните му изпълнения.

– Да. Но каква?

Брок започна да преценява възможностите.

– Прати да съобщят по гемиите. Закарай и последния сандък с опиум нагоре по крайбрежието. Освен това прати кесия с двадесет гвинеи на твоя човек на борда на „Чайна клауд“. Кажи му, че ще получи още двадесет, ако разбере какво се крие зад това. Ама бъди внимателен. Не трябва да го загубим.

– Ако Струан го пипне, ще ни прати езика му.

– Заедно с главата. Обзалагам се на петдесет гвинеи, че Струан има свой човек сред нас.

– Обзалагам се на сто, че грешиш – каза Тъмб. – Всеки един човек на борда заслужава доверие!

– Дано да не ми падне жив преди тебе, Нагрек.

* * *

– Но защо ще изписва „зенит“? – питаше Роб. – Разбира се, веднага трябва да се качим на борда.

– Не знам – отвърна Струан. „Зенит“ означаваше: „Собственика спешно да се качи на борда.“ Той намръщено погледна „Тъндър клауд“. Боцманът на „Виктория“ се намираше на безопасно разстояние долу на брега и търпеливо чакаше.

– Ти ще отидеш, Роб. Предай поздравите ми на Айзък и му кажи незабавно да слезе на брега. Доведи го в долината.

– Защо?

– Наоколо има твърде много уши. Може да се окаже много важно. – После извика: – Боцман Макей!

– Веднага, веднага, сър! – Макей забърза към тях.

– Ще откараш мистър Струан до „Тъндър клауд“. После ще отидеш до моя кораб. Ще вземеш една палатка, легло и вещите ми. Тази нощ оставам на брега.

– Ще бъде изпълнено, сър! Прося извинение, сър – каза неловко боцман Макей. – Става дума за един момък. Рамзи. На кораба на Глесинг, „Мермейд“ на Нейно кралско величество. Рамзи са роднини с Макей. Първият помощник нещо не харесва клетия момък. Трийсет удара с камшик вчера, а утре сигурно повече. Той бе завербуван в Глазгоу.

– Е, и? – попита нетърпеливо Струан.

– Чух, сър – каза боцманът предпазливо, – че би искал да избяга някъде.

– За бога, да не си мръднал? Не вземаме дезертьори на корабите си. Ако вземем един и това стане известно, можем да загубим кораба – и основателно!

– Тъй е! Мислех дали не можете да го откупите – каза бързо Макей, – като гледам, че капитан Глесинг ви е приятел. Ще дам всичките пари, които ми се полагат, сър. Той е добро момче и ще направи някоя глупост, ако няма никаква надежда.

– Ще помисля за това.

– Благодаря ви, сър. – Боцманът докосна перчем и стремително се отдалечи.

– Роб, какво щеше да направиш, ако беше тай-пан?

– Завербуваните моряци са винаги опасни и никога не трябва да им се има доверие – отвърна незабавно Роб. – Така че никога не бих го откупил. И сега бих наблюдавал Макей. Може би Макей сега е човек на Брок и ще му каже. Бих подложил Макей на изпитание. Бих използвал посредници – може би Макей като част от изпитанието, и някой враг на Макей – ще следя Рамзи и никога няма да повярвам в сведенията му.

– Ти ми каза какво ще направя аз – каза Струан с искрица смях. Попитах какво ще направиш ти.

– Аз не съм тай-пан, така че това не е моя работа. Ако бях, със сигурност нямаше да ти кажа. Или можеше да ти кажа и после да направя точно обратното. За да те изпитам – Роб се радваше, че от на време можеше да мрази брат си. Това правеше обичта му по-силна.

– Защо се страхуваш, Роб?

– Ще ти кажа след години. – Роб тръгна след боцмана.

Известно време Струан размишляваше за брат си и за бъдещето на „Ноубъл хаус“. После взе една бутилка бренди и тръгна по издадените скали към долината.

Редиците на търговците отъняваха и някои вече си тръгваха с големите си лодки. Други още ядяха и пиеха и изблици смях насърчаваха неколцина, които бяха подхванали пиянско хоро.

– Сър!

Струан спря и се вгледа в младия пехотинец.

– Да?

– Нуждая се от помощта ви, сър. Отчаяно – каза Нордън със странен поглед. Лицето му бе посивяло.

– Каква помощ? – Струан смътно осъзнаваше байонета на пехотинеца отстрани.

– Имам сифилис – женската болест. Вие можете да ми помогнете. Дайте ми лек, сър. Каквото и да е то. Всичко ще направя.

– Аз не съм лекар, момко – каза Струан и усети, че космите поврата му настръхват. – Ти не трябва ли да бъдеш на кораба си?

– И вие сте били болен, сър. Но имате лекарство. Единственото, което искам, е лекарството. Всичко ще направя. – Гласът на Нордън бе грак, устните му бяха опръскани с пяна.

– Никога не съм го имал, момко. – Струан забеляза, че полицейският офицер се отправя към тях, като викаше нещо, което звучеше като име. – По-добре се върни на кораба си, момко. Там те очакват.

– Лекарството. Кажете ми как. Ще ви дам спестяванията си, сър. Нордън измъкна омазнен парцал, завързан на възел, и гордо го протегна. Пот се стичаше от лицето му. – Аз съм пестелив и тук има, трябва да има цели пет шилинга и четири пенса, сър, и това е всичко което имам на тоя свят, сър, а още и заплатата ми, сър, двадесет шилинга на месец, можете да ги вземете. Ще ви ги дам всички сър, кълна се в благословения Исус, сър!

– Никога не съм имал женската болест, момко. Никога – каза отново Струан, а сърцето му се късаше от спомена за детството когато богатството се състоеше от пенита, шилинги и половин шилинги, а не от слитъци сребро в десетки хиляди таели. Той отново изживяваше незабравимия ужас на цялата си младост – на безпаричието, безнадеждността, на глада и студа, без покрив над главата, на издутите къркорещи стомахчета на децата. Мили, сладки Боже, бих могъл да забравя собствения си глад, но никога децата, никога техния плач сред режещия вятър на уличните канавки.

– Готов съм на всичко, сър, на всичко. Ето. Мога да платя. Него искам без пари. Заповядайте, сър.

Полицейският офицер бързо се приближаваше по брега.

– Нордън! – извика гневно той. – Ще получиш петдесет камшика за нарушение на устава, дявол го взел!

– Името ви Нордън ли е?

– Да, сър. Бърт Нордън. Моля ви. Искам само лекарството. Помогнете ми, сър. Ето. Вземете парите. Всичките са ваши, а ще ви дами още. В името на Исус Христос, помогнете ми!

– Нордън! – Полицейският офицер викаше от около стотина ярда, почервенял от гняв. – Дяволите те взели, ела тук, проклето копеле!

– Моля ви, сър – каза Нордън с растящо отчаяние. – Чух, че езичниците ви излекували. Вие сте купили лека от тях!

– Значи си чул лъжа. Не знам за никакво китайско лекарство. Няма лек. Никакъв. По-добре се върни на кораба си.

– Разбира се, че има лек! – изкрещя Нордън. Той рязко измъкна байонета си. – И ти ще ми кажеш откъде да го взема или ще ти прережа проклетото гърло!

Полицейският офицер се впусна в бяг, ужасен.

– Нордън!

Няколко души на брега се извърнаха стреснати: Купър, Хорацио и още един. Те започнаха да тичат към тях.

Тогава мозъкът на Нордън превъртя и като мънкаше нещо нечленоразделно и се обливаше в пяна, той се нахвърли върху Струан и злобно замахна към него, но Струан направи крачка встрани изчака без страх, защото знаеше, че може да убие Нордън когато поиска.

На Нордън му се струваше, че е заобиколен от гигантски дяволи, всичките с едно и също лице, но той не можеше да докосне нит един от тях. Той почувства как въздухът експлодира в дробовете му брегът се разби в лицето му и той се разтвори в безболезнена агония. После настъпи мрак.

Полицейският офицер се изтърколи от гърба на Нордън и отново замахна с юмрук. Той сграбчи Нордън и го разтърси като парцалена кукла, после отново го захвърли.

– Какво, по дяволите, му стана? – попита той, като се надигаше. Лицето му беше станало на петна от ярост. – Добре ли сте, мистър Струан?

– Да.

Дотичаха Купър, Хорацио и още няколко от търговците.

– Какво става?

Струан внимателно преобърна Нордън с крак.

– Горкият глупак е пипнал женската болест.

– Исусе! – възкликна полицейският офицер. Повдигаше му се.

– По-добре се дръж настрана от него, тай-пан – каза Купър. – Ако вдъхнеш от секретите му, можеш да се заразиш.

– Клетият глупак мислеше, че съм бил болен и съм се излекувал. Честен кръст, ако знаех някакъв лек за това, щях да съм най-богатият човек на земята.

– Ще сложа негодника във вериги, мистър Струан – каза полицейският офицер. – Капитан Глесинг ще го накара да мечтае да не беше се раждал.

– По-добре донеси лопата – каза Струан. – Мъртъв е.

Купър наруши мълчанието.

– Първи ден, първа кръв. Лош знак.

– Не и според китайския обичай – каза Хорацио разсеяно. Чувстваше се зле. – Сега духът му ще пази това място.

– Добро или лошо предзнаменование – каза Струан, – но горкото момче е мъртво.

Никой не му отговори.

– Бог да даде мир на душата му – каза Струан. После се запъти на запад по брега към гребена, който се спускаше от планинската верига и почти докосваше морето. Беше изпълнен с лоши предчувствия, докато отиваше сред чистия свеж въздух и усещаше дъха наводни пръски от морето. Това е лош знак, каза си той. Много лош.

Когато наближи гребена, предчувствието му се засили и когато накрая спря на дъното на долината, където бе решил, че ще бъде строен градът, за трети път почувства необятната омраза, която го обикаляше.

– Господи – каза той високо. – Какво става с мен?

Никога преди не беше изпитвал такъв ужас. Като се опитваше овладее, той погледна крадешком възвишението, където щеше да се намира Голямата къща, и внезапно разбра защо островът бе враждебен. Изсмя се високо.

– На твое място, Острове, и аз щях да мразя. Ти ненавиждаш плана! Но ще ти кажа, Острове, че планът е добър, за бога. Добър, чуваш ли? Китай се нуждае от света и светът се нуждае от Китай, и ти си ключът, с който ще отворя портата на Китай, и ти, и аз го знаем, и това е, което смятам да направя. И ти ще ми помогнеш!

Престани, каза си той. Държиш се като луд. Аха, и всички ще хе помислят за луд, ако им кажеш, че тайната ти цел не е да забогатееш от търговия и да се оттеглиш, а да използваш средствата и силата си да отвориш Китай за света и особено за британската култура и британското законодателство, така че всеки да се поучи от другия и да израсне за благото и на двете страни. Даа. Това е черта на луд човек. Но той беше сигурен, че Китай притежава нещо специално, което да предложи на света. Какво беше то, той не знаеше. Може би един ден щеше да разбере.

– И ние имаме какво да ви предложим – продължи високо Струан, – ако го приемете. И ако не бъде осквернено, докато го даваме. За добро или зло, ти си английска земя. Ще се грижим за теб и ще те направим център на Азия – която е светът. Залагам „Ноубъл хаус“ за плана. Ако ми обърнеш гръб, ще си останеш това, което си сега – вонящ ялов камък, – и ще загинеш. И последно, ако „Ноубъл хаус“ някога ти обърне гръб – унищожи я. С моята благословия.

Той се изкатери на възвишението и като извади кортика си от ножницата, отряза два дълги клона. Подостри единия и го забучи в земята, а с помощта на другия направи груб кръст. Обля кръста с бренди и го запали.

Онези от флота, които можеха да виждат долината и които забелязаха дима и пламъка, потърсиха далекогледите си и видяха горящия кръст и тай-пана до него. Потрепериха суеверно и се запитаха какво ли замисля. Шотландците знаеха, че подпалването на кръст беше призив към клана и към роднините от всички близки кланове: призив да се съберат при кръста за битка.

А горящият кръст се издигаше само от вожда на клана. Според древния закон, веднъж издигнат, горящият кръст задължаваше клана да защитава земята, докато и последният член на клана е жив.