Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 52 страниц)

„Търговците в Китай“ скоро осъзнаха, че докато на тях се падаха рисковете, на компанията се падаше по-голямата част от печалбата. Те бяха напълно изключени от законната – и изключително доходоносна търговия с чай и коприна. И макар че продължаваха жестоко да се конкурират, по внушение на Струан те започнаха едновременно и да се съпротивляват на компанията с цел да разрушат монопола. Без монопол търговците можеха да превръщат опиума в сребро, среброто – в чай, който да доставят в родината или да продават директно на световните пазари. Те сами щяха да контролират световната търговия с чай и печалбите им щяха да станат гигантски.

Парламентът се превърна в поле на техните действия. Парламентът бе предоставил монопола на компанията преди два века и само Парламентът можеше да го отмени. Така че „търговците в Китай“ заложиха на едро, като купуваха гласове, подкрепяха онези членове на Парламента, които вярваха в свободната конкуренция и свободната търговия, пишеха до вестници и до членове на правителството. Те бяха изпълнени с решимост и тъй като богатството им се увеличи, нарасна и силата им. Те бяха търпеливи, упорити и неукротими – каквито могат да бъдат само хората, които морето бе приучило към ред и дисциплина.

Компанията бе побесняла от бунтарите и в никакъв случай не искаше да се раздели с монопола си. Но тя отчаяно се нуждаеше от тях, защото осигуряваха среброто за заплащане на чая и силно зависеше от огромния приход, който носеше продажбата на бенгалския опиум. Парламентът се намираше между чука и наковалнята. Той порица продажбата на опиум, но се нуждаеше от приходите, получавани от чая в Индийската империя. Парламентът се опита да засити вълка и да остави агнето непокътнато, но не удовлетвори ничие искане.

Тогава компанията реши да даде пример и започна с главните си противници – Струан и Брок. Оттегли разрешителните си за търговия с опиум и ги разори.

На Брок му остана кораба, на Струан – нищо. Брок влезе в таен съюз с друг „търговец от Китай“ и продължи съпротивата срещу компанията. Струан и екипажът му нападнаха едно пиратско убежище южно от Макао, плячкосаха го и задигнаха най-бързата лорча. Струан започна тайно да контрабандира опиум за други търговци и безмилостно заграби още няколко пиратски кораба, като печелеше все повече и повече. В съюз с други търговци той заложи дори още по на едро. Купуваше все повече и повече гласове, пръскаше щедро пари и продължаваше да поддържа исканията им, докато Парламентът се видя принуден да настоява за пълно ликвидиране на компанията. Седем години по-рано Парламентът бе прокарал закон, който отнемаше монопола на компанията за Азия и отваряше последната за свободна търговия. Но Парламентът разреши на компанията да си запази изключителното право за търговия с Британска Индия, както и световния монопол върху опиума. Парламентът осъди продажбата на опиум. Компанията отказа да търгува с опиум. Самите „търговци от Китай“ бяха предпочели друга – също толкова доходоносна стока. Но те всички знаеха, че без баланса чай – сребро – опиум империята щеше да рухне. Такава бе същината на световната търговия.

Получили свободата да търгуват, Струан и Брок се превърнаха в принцове търговци. Въоръжените им флотове се увеличиха. А съперничеството изостри враждата им повече от всякога.

За да запълни политическия вакум, получил се в Азия, когато управлението на компанията бе отменено и търговията бе освободена, британското правителство назначи един дипломат – почитаемия Уилям Лонгстаф – за старши интендант по търговията с цел да брани интересите му. Интересите на короната предполагаха непрекъснато развитие на търговията, за да се увеличават и данъците, а също и за да бъдат отстранени всички други европейски сили. Лонгстаф отговаряше за безопасността на търговията и на британските граждани, но задълженията му бяха неясни и не му бе предоставена власт да провежда реална политика.

Клетият малък Уили, помисли Струан без злоба. След всичките ми търпеливи обяснения през изминалите осем години нашето „височайше превъзходителство капитан-интендантът по търговията все още не може да види по-далеч от носа си.“

Струан погледна към брега в мига, когато слънцето се издигна над планините и окъпа насъбралите се мъже в неочаквано ярка светлина: и приятели, и врагове, но всички те – съперници. Той се обърна към Роб:

– Не са ли цял комитет по посрещането? – За всичките години, откакто бе напуснал Шотландия, Струан не бе могъл да се отърве напълно от шотландския диалект.

Роб Струан цъкна с език и нагласи филцовата си шапка под ъгъл, говорещ за решителност.

– Ще ти кажа, че на всички тях им се иска да се удавим, Дърк. – Той беше на тридесет и три години, тъмнокос, гладко обръснат, с дълбоко разположени очи, тънък нос и дебели издължени бакенбарди. Дрехите му бяха черни, с изключение на зеленото кадифено наметало, бялата риза с набрана дантелена яка и бялата вратовръзка. Копчетата на ризата му и ръкавелите бяха рубинени.

– Милостиви боже, това да не е капитан Глесинг? – попита той, като се мъчеше да разпознае някого на брега.

– Аха – каза Струан. – Сметнах, че ще е уместно той да прочете декларацията за встъпване в собственост.

– Какво каза Лонгстаф, като му го предложи?

– Честна дума, Дърк, няма да е лошо, щом ти си преценил, че е правилно. – Той се ухили. – Доста път извървяхме от началото, пусто да остане!

– Ти го направи, Дърк. Всичко бе вече готово, когато аз дойдох.

– Ти си мозъкът, Роб. Аз съм само мускулите.

– Да, тай-пан. Само мускулите – Роб добре знаеше, че доведеният му брат е тай-пан на „Струан и компания“ и че в Азия Дърк Струан е тай-панът. – Чудесен ден за вдигане на знамето, нали?

– Аха.

Роб се загледа в него, след като се бе извърнал назад към брега. Изглеждаше толкова огромен, застанал там, на носа, по-голям от планините и също толкова твърд. „Иска ми се да съм като него“ – помисли Роб.

Роб бе взел участие в контрабанда на опиум само веднъж, скоро след като беше дошъл в Ориента. Корабът им бе атакуван от китайски пирати и Роб бе изпаднал в ужас. Още се срамуваше, макар Струан да беше казал:

– Няма нищо лошо в това, моето момче. Първата битка никога не е успешна.

Но Роб си знаеше, че не е боец. Липсваше му смелост. Той служеше на своя полубрат по други начини – като купуваше чай, коприна и опиум. Като уреждаше заеми и се грижеше за среброто. Като се оправяше с все повече усложняващите се процедури на международната търговия и финанси. Като пазеше брат си и компанията им, и флота и им осигуряваше безопасност. Като продаваше чай в Англия. Като водеше книгите и вършеше всички ония неща, които даваха възможност на една съвременна компания да функционира. „Да, каза си Роб, обаче без Дърк ти си нула.“

Струан оглеждаше мъжете на брега. Голямата лодка бе все още отдалечена на двеста ярда. Но той ясно можеше да различи лицата. Повечето от тях гледаха към него. Струан вътрешно се усмихна.

„Ами да, – помисли той. – Всички сме тук на този съдбовен ден.“

Флотският офицер капитан Глесинг търпеливо чакаше да открие церемонията по вдигане на знамето. Той бе двадесет и шест годишен капитан на линеен кораб, син на вицеадмирал. Кралският флот бе в кръвта му. Бреговата ивица бързо просветляваше, а далече на изток, на хоризонта, небето бе обрамчено от облаци.

„След няколко дена ще има буря“ – помисли капитан Глесинг, като подуши вятъра. Той отклони поглед от Струан и автоматично провери позицията на своя кораб – една фрегата с двадесет и два топа. Днес бе изключителен ден в неговия живот. Не се случваше често нови земи да бъдат завладявани в името на кралицата, а това, че именно той щеше да има привилегията да прочете декларацията по провъзгласяването, беше благоприятно за кариерата му. Във флота имаше много капитани, по-старши от него. Но той знаеше, че бе избран, защото най-отдавна беше из тези води и неговият кораб „Мермейд“ на Нейно кралско величество бе взел дейно участие в кампанията. „Каква ти кампания, помисли той презрително, по-скоро стълкновение. Можеше да приключи още преди две години, ако на оня глупак Лонгстаф му стискаше. Беше абсолютно сигурно, стига да ми бяха разрешили да докарам фрегатата до портите на Кантон. По дяволите, та аз потопих цяла скапана флота военни корита и прочистих пътя. Можех да бомбардирам Кантон, да пленя онзи езически дявол, вицекраля Линг и да го обеся на кок-рея.“

Глесинг ядосано подритваше камъчетата по брега. „Не че имам нещо против диваците да крадат проклетия опиум. Съвсем правилно е да се иска прекратяване на контрабандата. Това е позор за знамето. Животът на англичани да се откупва от езически копелета! Лонгстаф трябваше да ми разреши да продължа. Ама не. Той смирено се оттегли и евакуира всичките търговски кораби, а после ми подряза крилата. Да му изтекат очите дано! И на оня Струан, който го води за носа!“

„Е, добре, прибави мислено той, и така да е, все пак извади късмет, че си тук. Това е единствената война, която водим в момента. Поне единствената по море. Останалите са просто сблъсъци – отиваме и просто завладяваме езическите индийски щати. Господи! Та те боготворят крави, изгарят вдовиците и се кланят на идоли! Ами сраженията в Афганистан!“ И той усети тръпка на гордост, че е частица от най-великия флот на земята. Слава богу, че се бе родил англичанин!

Внезапно той забеляза приближаването на Брок и с облекчение видя, че по пътя си той бе спрян от един нисък дебел мъж към трийсетте, без врат, с огромно шкембе, което преливаше над панталона му. Това бе Морли Скинър, собственикът на „Ориентал експрес“, най-значимия от английските вестници в Ориента. Глесинг изчиташе всеки брой. Беше добре списван. „Много е важно да имаме добър вестник, помисли си той. От значение е кампаниите да се отразяват добре, за славата на Англия. Но Спенсър е гаден тип. Както и всички останали. Е, не чак всички. Не и старият Аристотел Куанс.“

Той хвърли поглед към грозничкия дребен мъж, седнал сам на един насип с изглед към брега, на малко столче пред статив, очевидно вглъбен в рисуване. Глесинг цъкна с език, като си припомни славните времена, които бяха имали с художника в Макао.

Освен Куанс Глесинг не харесваше никого от хората на брега, с изключение на Хорацио Синклер. С Хорацио бяха връстници и Глесинг добре го беше опознал през двете години, откакто бе в Ориента. Освен това Хорацио беше помощник на Лонгстаф, негов преводач и секретар – единственият англичанин в Ориента, който свободно можеше да говори и пише на китайски – и се налагаше да работят заедно.

Глесинг обиколи брега с поглед и видя с неудоволствие, че Хорацио се бе спрял долу до прибоя и бъбреше с един австриец, Волфганг Маус, човек, когото той – Глесинг – презираше. Преподобният Маус бе другият европеец в Ориента, който пишеше и говореше на китайски. Беше грамаден чернобрад мъж, свещеник отстъпник, преводач на Струан и контрабандист на опиум. В колана му бяха втъкнати пистолети, краят на сюртука му бе мокър от росата. Носът му беше зачервен, месест, дългата му, тук-там побеляла коса бе рошава и стърчеше във всички посоки, брадата му бе в безпорядък. Малкото зъби, които му бяха останали, бяха изпочупени и почернели. Само очите му властваха над едрото му лице.

„Пълна противоположност на Хорацио“, помисли Глесинг. Хорацио бе светлокос, крехък и чист като адмирал Нелсън, на когото бе кръстен в чест на битката при Трафалгар, и на чичото, когото бе загубил там. В разговора им се бе включил и един висок, гъвкав евразиец, млад мъж, когото Глесинг познаваше само по външност. Гордън Чен, копелето на Струан.

„По дяволите, помисли Глесинг, как могат англичани да излагат така открито на показ копелетата си със смесена кръв? А този пък се и облякъл като проклетите езичници в дълга роба, а гнусната плитчица виси на гърба му! Пусто да остане! Да не бяха сините му очи и светлата кожа, никой не би допуснал, че във вените му тече английска кръв. Защо, дяволите го взели, не се подстриже като мъж? Отвратително!“

Глесинг се извърна от тях. Е, смесената кръв не е толкова важна, той не е виновен. Но този гнусен Маус е лоша компания. Лоша за Хорацио, а още повече за сестра му, скъпата Мери. „Ето това е млада дама, която си струва да познаваш! От нея ще излезе добра съпруга, пусто да остане.“

Той забави крачка. За пръв път беше помислил за Мери като за възможна партия. Защо не, запита се той. Познавам я от две години. Тя е розата на Макао. Води безупречно домакинството на Синклер и гледа Хорацио като принц. Кухнята е най-добрата в града и държи слугите както трябва. Свири божествено на клавикорд и пее като ангел, пусто да остане. Тя очевидно ме харесва – защо иначе имам постоянна покана за вечеря, когато с Хорацио сме в Макао. Тъй че защо да не се оженя? Но тя никога не е била в родината. Прекарала е целия си живот сред диваци. Пък и няма и пари. Родителите й са покойници. Но какво от това? Преподобният Синклер се ползваше с уважение из цяла Азия, докато беше жив, а освен това Мери е красавица и е само на двадесет години. Перспективите ми са отлични. Получавам петстотин годишно, а накрая ще наследя имението и земите. Да му се не види, тя може да се окаже точно за мен. Бихме могли да се оженим в английската черква в Макао и да наемем къща, докато изпълня задачата си, а после ще заминем за родината. Когато му дойде времето, ще кажа на Хорацио: „Хорацио, стари друже, имам да ти кажа нещо…“

– Защо е туй забавяне, капитан Глесинг? – Грубият глас на Брок се втурна в бляновете му. – Знамето трябваше да се дигне в осем, а вече мина цял час.

Глесинг бързо се извърна. Той не бе свикнал да се обръщат към него с повелителна интонация лица с чин, по-нисък от вицеадмирал.

– Знамето се вдига, мистър Брок, когато е изпълнено едно от двете условия: или когато Негово превъзходителство е слязъл на брега, или когато бъде подаден сигнал с топовен изстрел от флагмана.

– И кога е това?

– Забелязвам, че още не сте наясно.

– Имате предвид Струан?

– Разбира се. Не е ли той тай-панът на „Ноубъл хаус“? – каза Глесинг нарочно, като знаеше, че думите му ще вбесят Брок. После добави: – Предлагам ви да се запасите с търпение. Вас, търговците, никой не ви е канил на брега.

Брок почервеня.

– Добре ще е да правите разлика между търговец и търговец. – Той премести тютюна за дъвчене в бузата си и се изплю на камъните до краката на Глесинг. Няколко капчици слюнка попаднаха на лачените обувки на офицера. – Извинявам се – каза Брок с подигравателно раболепие и отмина.

Лицето на Глесинг замръзна. Ако не беше това извинявам се, щеше да го извика на дуел. Скапан прост кучи син, помисли той, изпълнен с презрение.

– Извинете, гос’ине – доложи полицейският офицер, като изкозирува. – Сигнал от флагмана.

Глесинг обърна поглед и долови усилващия се вятър. Сигналните флагчета съобщаваха: „Всички капитани да се явят на борда в четири часа.“ Снощи Глесинг бе присъствал на неофициалната среща между адмирала и Лонгстаф. Адмиралът бе казал, че контрабандата на опиум е причината за всички беди в Азия.

– Дявол да го вземе, сър – бе избухнал Глесинг. – Те нямат чувство за достойнство. Мислят само за пари. Отменете търговията с опиум и повече няма да имаме проблеми нито с проклетите езичници, нито с отвратителните търговци. Кралският флот ще въведе вашата заповед, пусто да остане!

Съответно и Лонгстаф беше се съгласил. „Предполагам, че днес ще огласят заповедта – помисли Глесинг с едва сдържано задоволство. – Добре. И тъкмо навреме. Чудя се дали тъкмо сега Лонгстаф не е казал на Струан, че заповедта излиза от него.“

Той отново хвърли поглед към голямата лодка, която лениво приближаваше. Глесинг бе омагьосан от Струан. Едновременно му се възхищаваше и го ненавиждаше – този капитан на търговски кораб, който бе кръстосвал всички океани на земята, бе унищожавал хора и компании, бе потапял кораби за славата на „Ноубъл хаус“. „Толкова се различава от Роб – помисли той. – Роб ми харесва.“

Без да иска, Глесинг потрепери. Може би имаше частица истина в думите, прошепвани от моряците на Китайските морета – приказки за това, че Струан тайно се бе продал на дявола и че в замяна Дяволът му е дал власт над света. Как иначе един мъж на неговите години ще изглежда толкова млад и силен, с бели зъби, без нито един паднал косъм, с реакциите на юноша, щом повечето мъже бяха немощни, изхабени и с единия крак в гроба? Естествено, че китайците ще се боят от Струан. Старият зеленоок плъх сатана – така го бяха нарекли те и бяха обявили награда за главата му. За главите на всички европейци бяха предвидени награди. Но за тай-пана тя беше сто хиляди таела сребро. Мъртъв. Защото никой не би могъл да го залови жив.

Глесинг раздразнено се опита да раздвижи пръсти в обувките с токи. Краката го боляха. Чувстваше се неудобно в обточената със злато униформа. Пустото му забавяне! По дяволите и островът, и пристанището, и това, че загубиха добри кораби и храбри мъже. Той си спомни думите на баща си: „Проклетите му цивилни! Мислят само за пари и власт. Нямат чувство за чест, не. Пази си гърба, сине, там, където цивилните са на власт. И помни, че даже Нелсън е трябвало да бъде нащрек, когато е командвал някой цивилен идиот.“ Как може човек като Лонгстаф да бъде толкова глупав? От добро потекло е, добре възпитан – баща му беше дипломат при испанския двор. Или може би португалския? И защо Струан накара Лонгстаф да прекрати военните действия? Вярно е, че се сдобихме с пристанище, където могат да пуснат котва всички флоти на света. Но нищо друго.

Глесинг огледа корабите в пристанището. „Чайна клауд“, кораб на Струан, с двадесет и два топа на борда. „Уайт Уич“, двадесет и два топа, гордостта на флота на Брок. Американският бриг „Принцесата на Алабама“ на „Купър – Тилмън“, двадесет топа. До един красавци. Е, такава битка си струва, помисли той. Знам, че мога да потопя американеца. Брок? Трудничко, но аз съм по-добър от Брок. Струан?

Глесинг се съсредоточи върху представата за една морска битка със Струан. Изведнъж разбра, че се страхува от него. И този страх породи гняв. Повдигаше му се от преструвката, че и Струан, и Брок, и Купър, и всичките „търговци от Китай“ не са пирати.

В името на бога, закле се той пред себе си, веднага щом заповедта бъде официално оповестена, ще поведа флот, който до един ще ги издуха от тези води.

* * *

Аристотел Куанс седеше мрачно пред полузавършената картина на статива. Беше дребен човечец с побеляваща коса. Облеклото му, към което бе невероятно придирчив, бе по последна мода: тесни сиви панталони, бели копринени чорапи и черни обувки с фльонги. Сатенена жилетка в перлен цвят и черен вълнен сюртук. Висока яка, вратовръзка и към нея – игла с перла. Полуангличанин, полуирландец той със своите петдесет и осем години бе най-възрастният европеец в Ориента.

Той свали очилата си със златни рамки и започна да ги трие с девствено чиста кърпичка от френска дантела. Съжалявам, че доживях този ден, помисли си. Проклетият Дърк Струан. „Ако не беше той, нямаше да го има и проклетия Хонконг.“ Той знаеше, че става свидетел на края на една ера. Хонконг ще разори Макао, помисли той. Ще привлече цялата търговия. Всички английски и американски тай-пани ще преместят щабовете си тук. Тук ще живеят и тук ще строят. После ще дойдат и всички португалски чиновници. Както и всички китайци, които се препитават покрай западняците и търговията със Запада. Е, добре, аз пък никога няма да живея тук, закле се той. „Ще трябва да идвам тук и да поработвам за пари, но моят дом ще си остане завинаги Макао.“

Макао бе негов дом в продължение на повече от тридесет години. Единствен той от всичките европейци мислеше за Ориента като за родина. Всички други идваха за по няколко години и си отиваха. Оставаха само онези, които умираха тук. Дори и в такъв случай, стига да можеха да си го позволят, те чрез завещание осигуряваха обратния път на телата си към родината.

Радвам се, че ще бъда погребан в Макао, си каза той. Толкова хубави мигове съм имал там. Всички имахме. Но с това е свършено. Чума да отнесе императора на Китай! Какъв глупак – да съсипва структура, тъй умело изградена още преди век. Всичко вървеше толкова добре, мислеше Куанс с горчивина, но сега е свършено. Получихме Хонконг. И сега, когато влиянието на Англия е разпростряно на изток и търговците са вкусили от властта, те няма да се задоволят само с Хонконг.

– Е – без да иска, каза той на глас, – императорът ще пожъне това, което е посял.

– Защо сте толкова намръщен, мистър Куанс?

Куанс си сложи очилата. Морли Скинър бе застанал в подножието на насипа.

– Не съм намръщен, млади човече. Тъжен съм. Художниците имат правото, по-точно – задължението да са тъжни.

Той сложи незавършената картина настрана и постави чист лист хартия на статива.

– Съгласен съм, съгласен. – Скинър тромаво се изкатери по насипа. Избелелите му кафяви очи имаха цвета на утайка от стара бира. – Просто исках да узная мнението ви за този забележителен ден. Ще пусна специално издание. Без няколко думи от нашия най-възрастен гражданин броят няма да е пълен.

– Съвсем правилно, мистър Скинър. Бихте могли да напишете: Мистър Аристотел Куанс, нашият изтъкнат художник, бонвиван и обичан приятел, склони да направи изявление, докато сътворяваше поредния си шедьовър. – Той смръкна щипка енфие и мощно кихна.

После с кърпичката си отстрани пораженията от енфието от сюртука си и от хартията пред него. – Приятен ден, господине. Вие смущавате безсмъртието.

– Знам как точно се чувствате – каза Скинър с любезно кимване.

– И какво точно чувствате. И аз се чувствам така, когато имам да пиша нещо важно.

Той бавно и тежко си тръгна.

Куанс не се доверяваше на Скинър. Никой не му се доверяваше. Поне не тези, които имаха някаква тайна в миналото си, а всеки тук имаше нещо, което искаше да скрие. Скинър обичаше да възкресява миналото.

Миналото. Куанс се замисли за жена си и потръпна. Гръм и мълния! Как съм могъл да бъда толкова глупав, та да реша, че от едно ирландско чудовище ще излезе добра съпруга? Благодаря на бога, че се завърна в гадното ирландско блато, да не ми разваля гледката. Жените са причината за всичките мъжки несгоди. Е, добре, добави той предпазливо, не всички жени. Не и малката сладка Мария Танг. Най-сочната прасковка, ако изобщо разбирам от тия неща. А ако някой безпогрешно знае какво се получава, като се смеси португалска и китайска кръв, това си ти, умнико. „Дявол го взел, какъв прекрасен живот имах.“

И той осъзна, че макар да бе станал свидетел на завършека на една ера, все пак принадлежеше и на новата. Твореше се нова история и той щеше да следи развитието й и да я запечатва на платното. Нови лица за изобразяване! Нови кораби за рисуване. Нов град за увековечаване. Нови момичета, с които ще флиртува. И нови дупета за щипане.

– Тъжен ли? Никога! – изрева той. – Хващай се за работа, Аристотел, дърто магаре такова!

* * *

Онези от брега, които чуха Куанс, доволно се разсмяха. Той беше много популярен и компанията му се търсеше. Освен това бе свикнал да си говори сам.

– Денят нямаше да е пълен без добрия стар Аристотел – каза Хорацио Синклер с усмивка.

– Да. – Волфганг Маус пощеше въшките в брадата си. – Той е толкова грозен, че може да се нарече хубав.

– Мистър Куанс е велик художник – каза Гордън Чен. – Следователно е красив.

Маус извъртя туловището си и впери поглед в евразиеца.

– Точната дума е „хубав“, момче. Затова ли те учих толкова години, да не можеш да направиш разлика между „хубав“ и „красив“, хайн? И освен това не е велик художник. Стилът му е превъзходен и ми е приятел, но не владее магията на велик майстор.

– Исках да кажа „красив“ в художествен смисъл, сър.

Хорацио забеляза, че моментна ярост прониза Гордън Чен. Клетият Гордън, помисли си той със съжаление. Нито от едните, нито от другите. Отначало се стремеше да бъде англичанин, а носеше китайска роба и плитчица. Макар всички да знаеха, че е копеле на тай-пана от някоя китайска курва, никой не го признаваше открито – дори баща му.

– Намирам, че картините му са чудесни – каза меко Хорацио. – Както и самият той. Странно как всички го обожават, а пък баща ми го презираше.

– О, баща ти – каза Маус. – Той беше светец. Имаше високи християнски принципи, не като нас, бедните грешници. Нека душата му почива в мир.

„Не, помисли Хорацио. Нека вечно гори в пъкъла.“ Преподобният Синклер бе член на една от първите групи английски мисионери, заселили се на Макао преди повече от тридесет години. Той беше помагал в превода на Библията на китайски и бе учителствал в английското училище, което мисията бе основала. Бе тачен като честен гражданин през целия си живот – освен може би от тай-пана – когато почина преди седем години, бе погребан като свят човек.

Хорацио би могъл да прости на баща си за това, че преждевременно бе вкарал майка му в гроба в името на високите принципи, които му бяха отредили един тесногръд и тираничен подход към живота, фанатизма в преклонението пред един страховит бог, обсебилата го преданост към мисионерското усърдие и дори това, че пребиваше сина си от бой. Но и след толкова време не можеше да му прости, че бе вдигнал ръка на Мери и бе обсипвал с проклятия тай-пана.

Тай-панът бе онзи, който бе открил малката Мери, когато, шестгодишна, тя в ужас бе избягала от дома си. Той я бе успокоил, а после я бе завел у дома при баща й, като го бе предупредил, че ако само още веднъж я докосне с пръст, той ще го смъкне от амвона и ще го преведе, като го шиба с камшик, из улиците на Макао. Оттогава Хорацио обожаваше тай-пана. Побоищата престанаха, но бяха въведени други наказания. Горката Мери.

Щом си помисли за Мери, сърцето му учестено заби и той погледна към флагмана, където бе разположен временният им дом. Той знаеше, че тя ще гледа към брега и че като него брои дните до безопасното им завръщане в Макао. Само на четиридесет мили надолу, на юг, а толкова далеч. Целия си двадесет и шест годишен живот той бе прекарал на Макао, с изключение на няколкото години, когато учеше в родината, в Англия. Той мразеше училището както в родината, така и на Макао. Мразеше баща му да му преподава. Отчаяно се стараеше да му угоди, но никога не успяваше. Не като Гордън Чен, който бе първото евразийско момче, допуснато в училището на Макао. Гордън Чен бе блестящ ученик и преподобният Синклер винаги бе доволен от него. Но Хорацио не му завиждаше: и на Гордън Чен не му се разминаваше, само че от страна на Маус. За всеки удар, получен от баща си, Гордън Чен получаваше от Маус три. Маус също бе мисионер. Преподаваше английски и латински език и история.

Хорацио размърда рамене. Той видя, че Маус и Гордън Чен отново се бяха взрели в голямата лодка, и се запита защо Маус бе толкова суров към младежа в училище, защо изискваше толкова много от него. Може би защото Волфганг мразеше тай-пана. Защото тай-панът бе погледнал в душата му и му бе предложил пари и работата на преводач по време на пътуванията за контрабанда на опиум нагоре по крайбрежието. В замяна Волфганг получи разрешение да разпространява билки и трактати на китайски и да проповядва пред езичниците, когато корабът спреше – но само след като приключеше сделката с опиума. Той предполагаше, че Волфганг се презира за лицемерието си и заради участието си в извършването на такова зло. За това, че бе принуден да се преструва, че целта оправдава средствата, знаейки, че не е така.

Странен човек си ти, Волфганг, помисли той. Спомни си миналогодишното пътуване до остров Чъшан, когато той бе окупиран. С благословията на тай-пана Лонгстаф временно бе назначил Маус за съдия, за да се въведе военно положение и британско правосъдие.

Противно на обичая, на Чъшан се издадоха сурови заповеди, които забраняваха мародерството и плячкосването. За всеки един мародер – бил той китаец, индиец или англичанин – той бе организирал открит, честен съдебен процес и ги беше осъдил до един на обесване, като си служеше с едни и същи думи:

– Гот им химел, прости на този окаян грешник. Обесете го!

Скоро мародерството бе прекратено.

Тъй като Маус бе склонен да разказва спомени надълго и нашироко, Хорацио беше узнал, че се е женил три пъти, и то все за англичанки. Че първите две бяха умрели от дизентерия, а и сегашната бе доста зле. Че Маус бе научил китайски от езичниците в Сингапур, където е бил пратен като начинаещ мисионер. Че бе прекарал двадесет от четиридесетте си години в Азия, без да се връща в родината. Че сега носеше пистолети, защото човек никога не знае: „Хорацио, кога на някой от дяволските езичници ще му хрумне да те убие или езичници пирати ще се опитат да те оберат.“ Че той считаше всички хора за грешници, но най-вече себе си. И че единствената му цел в живота бе да покръсти езичниците в правата вяра и да направи от Китай християнска страна.

– За какво мислиш? – Един глас се втурна в мислите на Хорацио. Той видя, че Маус го изучава.

– О, за нищо – отвърна бързо той. – Просто… просто бях се замислил.

Маус замечтано почеса брадата си.

– Аз също. Днес е ден за размисъл, хайн? Нищо в Азия вече няма да бъде същото.

– Не. Мисля, че не. Ще се местиш ли от Макао? Ще строиш ли тук?

– Да. Няма да е зле да си имам имот, да имам собствена земя. Далеч от тази папска клоака. На жена ми това ще хареса. Но на мен? Не знам. Аз съм оттам – добави Маус, изпълнен с копнеж, и размаха огромен юмрук към континента.

Хорацио видя, че очите на Маус потъмняха, когато се загледа в Далечината. „Защо Китай е толкова привлекателен?“ – запита се той.

Уморено огледа брега, макар да знаеше, че отговора го няма там. Иска ми се да съм богат. Не колкото тай-пана или Брок. Но достатъчно богат да построя една хубава къща, в която да приемам всички търговци, и да заведа Мери на луксозно пътешествие до родината през Европа.

Харесваше му да бъде преводач и частен секретар на Негово превъзходителство, но му трябваха повече пари. Човек трябва да има пари на тоя свят. Мери се нуждае от бални рокли и диаманти. Да. Но дори и сега той се радваше, че не трябва да се бори за насъщния като търговците. Те трябваше да бъдат безжалостни, прекалено безжалостни, а прехраната им бе тъй несигурна. Мнозина, които се имат за богати днес, след месец ще бъдат разорени. Един кораб да загубиш – и си отписан. Дори „Ноубъл хаус“ понякога попадаше под ударите. Техният кораб „Скарлет клауд“ закъсняваше вече месец. Може би пострадалият корпус се кренгира и ремонтира на някой неотбелязан на картата остров, някъде между Китай и Земята на Ван Даймен, отклонен от курса си с две хиляди мили. Или по-вероятно – на дъното на морето с опиум за половин милион гвинеи в търбуха. А какви неща трябва да вършиш като търговец с чужди или приятели само да оцелееш, а камо ли да забогатееш. Кошмар.