Текст книги "Тай-пан"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 45 (всего у книги 52 страниц)
– Не се страхувай! – каза й той. – Няма нищо, от което да се страхуваш. Ти си в ръцете на Бога. Трябва да видя очите ти. Не се плаши, ти си в божиите ръце.
Беззащитна и вкаменена, Мей-мей направи това, което той й каза. Ин-хси и А Сам стояха отзад и наблюдаваха угрижени.
– Какво прави? Кой е той? – прошепна Ин-хси.
– Варварин, дяволски доктор магьосник – отговори шепнешком А Сам. – Той е монах, един от свещениците с дълги поли на голия Бог – мъж, когото те са приковали на кръст.
– О! – възкликна Ин-хси. – Чувала съм за тях. Колко ужасно е да се направи такова нещо! Те наистина са дяволи! Защо не донесеш на отеца малко чай? Той винаги помага при безпокойство.
– Лим Дин го приготвя, втора майко – прошепна А Сам, която за нищо не би помръднала от мястото си, защото тогава можеше да пропусне нещо много важно. – Бих искала да мога да разбирам проклетия им език.
Монахът остави ръката на Мей-мей на завивката и погледна Струан.
– Маларията е причинила аборт. Трябва да я прегледам.
– Добре, прегледайте я!
Когато монахът дръпна одеялата и чаршафите настрани, Мей-мей се опита да му попречи, а Ин-хси и А Сам притеснено се притичаха да й помогнат.
– Не! – извика Струан. – Стойте настрана! – Той седна до Мей-мей и взе ръката й. – Всичко е наред, момичето ми. Продължавайте! – каза той на монаха.
Отец Себастиан прегледа Мей-мей и отново я настани удобно.
– Кръвоизливът почти е спрял. Това е много добре.
Той постави дългите си пръсти в основата на черепа й и го опипа внимателно.
Мей-мей почувства, че меките пръсти облекчиха малко болката й. Но студът я обзе отново и тя започна да трака със зъби.
– Тай-пан, толко ми студено. Може ли да дадат топла грейка или одеяла? Моля. Студено.
– Да, момичето ми, ей сега.
На гърба й поставиха грейка и я завиха с четири пухени юргана.
– Имате ли часовник, мистър Струан? – попита отец Себастиан.
– Да.
– Моля идете в кухнята. Щом водата заври, отбележете времето. След един час кипене… – Очите на отец Себастиан изразяваха огромното му отчаяние. – Два? Половин час? Колко? – „О, Боже, моля те, помогни ми в този труден час.“
– Един час! – каза Струан убедително. – Ще сложим същото количество да ври два часа. Ако първият чай не е добър, ще опитаме втория.
– Да. Да.
* * *
Струан погледна часовника си на светлината на фенера в кухнята. Взе отварата от мангала и я постави в съд със студена вода да я охлади. Вторият съд вече кипеше.
– Как е тя? – попита той монаха. А Сам и Ин-хси стояха зад него.
– Има силна треска. Сърцето й е много слабо. Можете ли да си спомните колко време трая това, преди да вдигне температура?
– Четири часа. Може би пет. Не зная.
Струан наля малко от чая в една чаша и го опита.
– Бога ми, ужасно горчиво!
Монахът изпи една глътка и също направи гримаса.
– Добре. Да започваме. Надявам се само, тя да може да го понесе. По една чаена чаша всеки час.
Той взе наслуки една чаша от опушения рафт и мръсен парцал от масата.
– Това за какво е? – попита Струан.
– Трябва да прецедя отварата. Това е подходящо. Платът е достатъчно пропусклив.
– Аз ще го направя – каза Струан. Той взе сребърната цедка, която предварително бе приготвил, и я избърса отново с чиста носна кърпа.
– Защо правите това?
– Китайците държат чайника и чашите винаги да са чисти. Те казват, че това прави чая по-здравословен.
Струан започна да излива миризливия чай в безупречно чиста порцеланова кана. Искаше той да бъде достатъчно силен.
– Защо невинаги се получава така, както трябва, а?
Той занесе каната и чашата в спалнята.
Мей-мей повърна първата чаша. И втората.
Въпреки сърцераздирателните й молби, Струан я накара да пие отново. Мей-мей го задържа – би направила всичко, за да не й се налага да пие отново.
Никакъв резултат. Освен че още по-силно я втресе.
След един час Струан й поднесе още една чаша. Тя я изпи, но треската стана още по-непоносима.
– Този път две чаши – каза Струан, като се мъчеше да овладее паниката си. И я накара да изпие двойното количество.
Час след час процедурата се повтаряше. Зазоряваше се. Струан погледна часовника си. Шест часа. Няма подобрение. От гърчовете Мей-мей потреперваше като клонка при есенен вятър.
– За бога – възкликна Струан, – това трябва да подейства!
– По волята на Бога това действа, мистър Струан – каза отец Себастиан. Той държеше китката на Мей-мей. – Високата температура трябваше да настъпи преди два часа. Понеже още не е настъпила тя има шанс. Пулсът й едва се напипва, да, но синконата действа.
– Дръж се, момичето ми! – каза Струан, като хвана ръката Мей-мей. – Още няколко часа. Дръж се!
По-късно се почука на пътната врата.
Потиснат, Струан излезе от къщата и отключи вратата.
– Здравейте, Хорацио. Айейа, Ло Чъм.
– Мъртва ли е?
– Не, момчето ми. Мисля, че е излекувана, слава богу!
– Получихте ли синконата?
– Да.
– Мастърсън е при джонката. Време е Горт да дойде. Ще поискам от тях – секундантите му – да отложат дуела за утре. Вие не сте в състояние да се биете с когото и да е.
– Не е необходимо да се тревожите. Съществуват много други начини да убиеш змия, освен да смачкаш отровната й глава. Ще дойда след един час.
– Добре, тай-пан.
Хорацио си тръгна забързан с Ло Чъм.
Струан заключи вратата и се върна при Мей-мей.
Тя лежеше неподвижна в леглото.
Отец Себастиан проверяваше пулса й. Лицето му бе напрегнато от безпокойство. Той се наведе и се опита да чуе биенето на сърцето й. Минаха няколко секунди. Повдигна глава и потърси с поглед Струан.
– За момент помислих… но тя е добре. Пулсът й е много бавен, но тя е млада. С божия милост… треската е отминала, мистър Струан. Перуанската синкона ще излекува треската на Хепи вели. Колко са чудни божиите пътища!
Струан се почувства странно облекчен.
– Ще се поднови ли треската? – попита той.
– Може би. От време на време. Но ще я спрем с още синкона няма нищо, което да ни тревожи сега. Тази треска е победена. Неразбиране ли? Мей-мей е излекувана от маларията!
– Ще живее ли? Казвате, че сърцето й е много слабо. Ще живее ли?
– С Божия воля, шансът е добър. Много добър. Но не съм съвсем сигурен.
– Аз трябва да вървя – каза Струан, като се изправи. – Ще останете ли тук, докато се върна?
– Да.
Отец Себастиан понечи да прекръсти Струан, но се отказа от това.
– Не мога да ви благословя, мистър Струан. Вие тръгвате да убивате, нали?
– Човек се ражда, за да умре, отец Себастиан. Аз само се опитвам да защитя себе си и живота си – дотолкова, доколкото мога – и да избера сам кога да умра. Това е всичко.
Той взе бойното желязо и го привърза към китката си, след което излезе.
Като вървеше по улиците, усещаше погледите на минувачите но не им обръщаше внимание. Почувства прилив на сила от утрото и слънцето, от вида и мириса на морето.
„Хубав ден да се смачка главата на змия – мислеше той. – Но ти си, който ще умре. Ти нямаш силата да се биеш срещу Горт с бойно желязо. Не днес.“
Тридесет и девета глава
Близо до джонката имаше голяма тълпа. Търговци, група португалски войници, командвани от млад офицер, моряци. Джонката бе привързана на пристана. Когато Струан се появи, тези, които заложиха за него, бяха разстроени, а заложилите за Горт – радостни.
Португалският офицер учтиво посрещна Струан.
– Добро утро, сеньор.
– Добро утро, капитан Макадо – отговори Струан.
– Генерал-губернаторът желае да ви предупредя, че дуелите са забранени в Макао.
– Зная – каза Струан. – Надявам се, ще му благодарите от мое име и ще му предадете, че аз ще бъда последният, който ще наруши португалските закони. Зная, че всички ние сме гости, а гостите имат отговорности по отношение на домакините.
Той повдигна края на желязото и тръгна към джонката. Тълпата се раздвижи и той видя възбудените лица на хората на Горт и на тези, които желаеха неговата смърт. Те бяха много.
Ло Чъм чакаше на горната палуба до Хорацио.
– Добро утро, маса. – Той му подаде приборите за бръснене. – Искате ли?
– Къде е Горт, Хорацио?
– Секундантите му го търсят.
Струан се молеше Горт да се въргаля в публичния дом, пиян като свиня. „О, Боже, нека утре да се бием.“
Той започна да се бръсне. Тълпата наблюдаваше мълчаливо и мнозина се прекръстиха, изумени от невъзмутимостта на тай-пана.
Когато се обръсна, той се почувства по-добре. Погледна към небето. По него се носеха перести облачета и морето бе спокойно като езеро. Той се обърна към Кудахи, когото бе довел от „Чайна клауд“.
– Охранявайте ме!
– Да, сър.
Струан се изтегна на люка и заспа веднага.
– Бога ми, той не е човек! – промълви Роуч.
– Да, той е самият дявол – отвърна Вивиън.
– Удвои залога, щом си толкова сигурен!
– Не. Само ако Горт пристигне пиян.
– Да кажем, че той убие Горт – какво ще кажеш за Тайлър?
– Мисля, че ще се бият до смърт.
– А какво ще направи Кълъм? Ако Горт бъде победителят днес?
– Нищо. Какво може да направи. Освен да го намрази може би. Бедното момче, много ми харесва. Той мрази тай-пана – може би ще благославя Горт, а? Той става тай-пан – това е справедливо. Къде, по дяволите, е Горт?
Слънцето неумолимо се издигна в небето. Португалски войник дотича от съседна улица и възбудено каза нещо на офицера, който незабавно тръгна към хората си и забърза към плажа. Хора от тълпата го последваха.
Струан се събуди за страшната действителност. Изпитваше крещяща нужда от сън. Едва се изправи на натежалите си като олово крака. Хорацио го наблюдаваше със странен поглед.
* * *
Жестоко обезобразено, тялото на Горт лежеше сред мръсотията на една улица, близо до кейовете на Чайнатаун, и около него бяха телата на трима китайци. Друг китаец, по-скоро мъртъв, отколкото жив, с половината от счупено копие в корема, лежеше и пъшкаше в краката на патрула от португалските войници. Търговци и португалци се тълпяха да видят всичко това по-отблизо. Тези, които можаха да зърнат Горт, се отдръпнаха ужасени.
– Патрулът каза, че чул крясъци и шум от биещи се – каза португалският офицер на Струан и другите, които бяха наблизо. – Когато пристигнали тук, видели сеньор Брок на земята, както го виждате сега. Трима или четирима китайци го претърсвали. Когато дяволските убийци видели нашите хора, бързо изчезнали. – Той посочи към тихо кварталче от бордеи, криволичещи сокаци и улички. – Войниците ги търсили, но… – Той сви рамене.
Струан знаеше, че убийците го бяха спасили.
– Ще предложа награда за тези, които са избягали – каза Струан. – Сто таела за мъртъв, петстотин за жив.
– Спестете парите си за „мъртъв“, сеньор. Китайците само ще осигурят три трупа – първите, които могат да намерят. Колкото до наградата за „жив“ – офицерът посочи с пръст към задържания, – стига този деградирал негодник да ни каже кои са другите трима, парите ви ще бъдат спасени. От друга страна, аз мисля, че китайските власти биха били – как да се изразя – по-усърдни при разпита.
Той каза нещо строго на португалски и войниците положиха мъжа на една счупена врата и го отнесоха.
Офицерът почисти кално петно от униформата си.
– Нелепа и ненужна смърт. Сеньор Брок би направил по-добре да не идва в този район. Изглежда, че никоя страна не получи удовлетворение.
– Късметлия си, тай-пан – процеди през зъби един от приятелите на Горт. – Просто си късметлия.
– Да. Доволен съм, че кръвта му не е върху моите ръце.
Струан обърна гръб на трупа и бавно се отдалечи.
Той излезе от уличката и се изкачи по хълма до старото укрепление. Щом се озова на върха, заобиколен от море и небе, седна на една пейка и благодари на Вселената за благословията на деня и благословията на нощта.
Той бе забравил минувачите, войниците пред входа на укреплението, звъна на църковните камбани. Птичите песни и нежния ветрец. Оздравяващото слънце. Времето.
По-късно се опита да реши какво да прави, но съзнанието му отказа да работи.
– Съвземи се! – каза той на глас.
Слезе от хълма и се отправи към резиденцията на епископа, но епископът бе излязъл. Отиде в катедралата и попита за него. Един монах му каза да почака в църковната градина.
Струан седна на една сенчеста скамейка и се заслуша в бълбукането на фонтаните. Цветята му изглеждаха по-блестящи от всякога ароматът им – по-силен. Биенето на сърцето му и силата на крайниците му и дори постоянната болка в глезена му – всичко това не бе сън, а реалност.
– О, Боже, благодаря за живота!
Епископът го наблюдаваше от близката пътека.
– О, здравейте, Ваше Светейшество – каза Струан, учудващо освежен. – Дойдох да ви благодаря.
Епископът сви тънките си устни.
– Какво наблюдавахте, сеньор?
– Не зная – отговори Струан. – Просто наблюдавах градината. Наслаждавах й се. Наслаждавах се на живота. Не зная точно.
– Вярвам, че бяхте много близо до Бога, сеньор. Вие може и да не мислите така, но аз зная, че бяхте много близо до Него.
Струан поклати отрицателно глава.
– Не, Ваше Светейшество. Само се чувствах щастлив в този чудесен ден, в тази прекрасна градина. Това е всичко.
Но изражението на Фолариан Гуинепа не се промени. Тънките му пръсти докоснаха кръста.
– Аз ви наблюдавах дълго време. Можах да почувствам, че бяхте много близо до Бога. Вие! Сигурно това не е вярно. – Той въздъхна.
– Всъщност как ние, бедните грешници, можем да знаем божиите пътища? Завиждам ви, сеньор. Вие искахте да ме видите?
– Да, Ваше Светейшество. Тази синкона излекува треската.
– Deo gratias! Но това е великолепно! Колко чудесни са пътищата божии!
– Аз ще наема незабавно кораб за Перу със заповед да натовари синкона – каза Струан. – С ваше позволение бих искал да изпратя отец Себастиан да разбере как събират кората от синкона, откъде идва тя, как лекуват маларията, всичко. Наравно ще ползваме стоката и познанията, след като корабът се завърне. Бих искал той под ваше ръководство да напише веднага медицинска статия за успешното лечение на малария със синкона и да я изпрати до Лансет в Англия, също до „Таймс“.
– Такава официална медицинска статия би трябвало да се изпрати чрез официалните канали на Ватикана. Но аз ще му наредя да направи това. Колкото до изпращането му – за това ще трябва да помисля. Все пак ще изпратя някого. Кога тръгва корабът?
– След три дни.
– Много добре. Ще делим всичко по равно. Това е много.
– Не сме определили цената за лечението. Тя е излекувана. Така че бихте ли ми казали цената?
– Нищо, сеньор.
– Не разбирам.
– Няма цена за шепа синкона, която спаси живота на едно момиче.
– Разбира се, че има цена. Казал съм – колкото поискате, толкова. Готов съм да платя. Двайсет хиляди таела предложих в Хонконг. Ще ви изпратя чек.
– Не, сеньор – спокойно отговори високият епископ. – Ако го изпратите, аз ще го скъсам. Не искам никакво заплащане за кората.
– Ще направя дарение на католическата църква в Хонконг – каза Струан. – На манастир, ако искате. Не си играйте с мене, Ваше Светейшество. Търговията си е търговия. Кажете ми цената.
– Нищо не ми дължите, сеньор. Нищо не дължите на църквата. Но на Бог дължите много. – Той повдигна ръка и описа с нея светия кръст. – In nomine Patris, et Spiritus Sancti – каза той и се оттегли.
Четиридесета глава
Мей-мей започна да се пробужда. Струан я придържаше, поднесъл чаша към устните й. Тя смътно долови, че той говори на отец Себастиан, но не направи усилие да разбере за какво става дума. Погълна послушно синконата и се унесе.
Усети, че монахът си тръгва и това й достави удоволствие. Почувства как Струан отново я повдигна, изпи и втората чаша, въпреки че й се повдигаше от вкуса на лекарството.
В приятното полусъзнание, в което бе изпаднала, чу Струан да сяда на бамбуковия стол и скоро до ушите й достигна дълбокото му равномерно дишане. Разбра, че е заспал. Това я успокои и тя се почувства в безопасност.
Шумът от шетнята на жените в кухнята, остроумният, хаплив хумор на А Сам и парфюмът на Ин-хси бяха толкова приятни, че тя не се остави сънят да я завладее напълно.
Лежеше спокойно и събираше сили с всяка изминала минута. Знаеше вече, че ще живее.
Ще запаля тамян за боговете на моя джос. Може би свещ за Бога с дългото расо. Все пак монахът достави кората от синконата, нали? Макар че вкусът й е отвратителен. Може би трябва да стана дългопола християнка. Това много би се харесало на монаха. Но моят тай-пан не би одобрил това. Все пак би трябвало да го направя. Защото, дори да не съществува Бог с дълго расо, няма вреда от това, а ако има, аз бих постъпила много мъдро. Чудя се дали варварският Бог прилича на китайските богове. Те, ако помислиш сериозно, са много глупави. Не, всъщност не. Те са като човешки същества, с всички наши слабости и възможности. Това е много по-разумно, отколкото да се твърди, както това правят варварите, че техният Бог е съвършен, вижда и чува всичко, съди и наказва всички. Радвам се, че не съм една от тях.
Тя долови шума от дрехите на Ин-хси и усети аромата от присъствието й. Отвори очи.
– Изглеждаш по-добре, Върховна лейди – прошепна Ин-хси, като коленичи до нея. – Виж, донесох ти цветя.
Малкият букет бе много хубав. Мей-мей леко се наведе, но се почувства отпаднала. Струан се бе излегнал на удобния стол, дълбоко заспал. Лицето му изглеждаше младо, но с тъмни сенки под очите и с белега от раната на брадата му.
– Татко е тук вече цял час, дори повече – каза Ин-хси. Тя беше облечена в бледосини копринени панталони, дълга до коленете морскозелена туника и имаше цветя в косите си.
Мей-мей се усмихна, помръдна главата си и видя, че в стаята бе полумрак.
– Преди колко дни започна треската, сестро?
– Миналата нощ. Татко дойде с монаха с дългото расо. Те донесоха вълшебното питие, не си ли спомняш? Аз изпратих тази жалка робиня А Сам в храма рано сутринта да благодари на боговете. Ще ми позволите ли да ви измия? Нека да оправя косата ви. Ще се почувствате много по-добре.
– Да, разбира се, сестро – каза Мей-мей. – Сигурно изглеждам ужасно.
– Да, Върховна лейди, но това е така само защото едва не умряхте. Само десет минути и ще бъдете толкова хубава, колкото винаги сте били, обещавам ви!
– Но бъди тиха като пеперудка, сестро – каза Мей-мей. – Каквото и да правиш, гледай да не събудиш татко. Кажи на тези мързеливи роби, че ако татко се събуди, преди да се приведа в приличен вид, по моя заповед ти лично ще им защипеш пръстите.
Зарадвана, Ин-хси излезе. Къщата потъна в дълбока тишина.
Ин-хси и А Сам тихо се върнаха в стаята и изкъпаха Мей-мей с парфюмирана вода, донесоха панталони и туника от най-фин пурпурен шантунг и й помогнаха да се облече. После измиха краката й, след това я подкрепяха, докато тя миеше зъбите си и изплакваше устата си с бебешка урина. Накрая Мей-мей сдъвка ароматни чаени листа и се почувства наистина пречистена.
Те сресаха косата й, сплетоха я на плитка и я украсиха елегантно с ароматни цветя, смениха чаршафите и калъфките и ги напръскаха с парфюм, поставиха благоуханни треви под възглавницата й. Въпреки че всичко това отне много от силите й, Мей-мей се почувства като новородена.
– Сега малко бульон, Върховна лейди, после прясно манго – каза Ин-хси.
– После – авторитетно каза А Сам и сребърните й обици звъннаха – имаме за тебе чудесна новина.
– Каква новина?
– Само след като се нахраните, майко – каза А Сам.
Мей-мей протестира, но А Сам твърдо поклати глава.
– Ние трябва да се грижим за тебе, ти си още наша пациентка. Втората майка и аз знаем, че добрата новина е чудесна за храносмилането. Но първо трябва да поемете нещо.
Мей-мей изпи малко бульон и изяде няколко парченца от нарязаното манго. Те настояха да яде още.
– Трябва да възстановите силите си, Върховна лейди.
– Ще изям цялото манго, ако сега ми кажете новината – каза Мей-мей.
Ин-хси се начумери. След това кимна с глава на А Сам.
– Хайде, А Сам. Но започни с това, което Ло Чъм ти каза – как е започнало всичко.
– Тихо! – предупреди Мей-мей. – Да не събудите татко!
– Добре – започна А Сам. – Нощта преди да пристигнем, преди последните ужасни седем дни, синът на татко попада в лапите на варварин, същински дявол. Този чудовищен варварин организира такъв отвратителен, пъклен заговор да унищожи обичния син на татко, че аз не мога да го опиша. Миналата нощ и днес, когато това магическо питие облекчаваше треската ви, събитията стават ужасни, смъртно опасни. Ние прекарахме нощното бдение на колене и се молехме на боговете. Но напразно. Татко бе загубен, ние бяхме загубени и още по-лошо – врагът бе спечелил играта.
А Сам замълча, внимателно отиде до масата, взе малката бутилка с вино, което Ин-хси бе донесла за Мей-мей, и си наля малко от него, развълнувана.
Когато се освежи от виното, тя разказа цялата история с мъчителни паузи, невероятни въздишки и многозначителни жестове.
– И там, сред покритата с мръсотии земя – завърши А Сам, като се задъхваше и удряше с пръсти по пода, – нарязан на парчета, обиколен от телата на петнадесет убийци, лежал трупът на дяволския варварин. Горт! Така нашият татко бе спасен!
Мей-мей плесна радостно с ръце и се поздрави за предсказанието си. Боговете наистина се грижат за нас! Благодаря ви, че говорих с Гордън Чен когато трябваше.
– О, чудесно! О, А Сам, ти разказа всичко това блестящо. Аз едва не умрях сутринта, когато ми каза, че татко излиза. Ако не беше казала, че новината е чудесна, преди да започнеш, аз наистина щях да умра.
– Айейа, моето момиче!
Струан се бе събудил от нейното пляскане с ръце.
Ин-хси и А Сам станаха притеснено и се поклониха.
– Чувствам фантастично добре, тай-пан! – каза Мей-мей.
– Наистина изглеждаш фантастично добре.
– Ти сигурно цял ден не ял.
– Благодаря ти, момичето ми, но не съм гладен. Ще ям по-късно в резиденцията.
Струан се изправи и се протегна.
– Моля, яж тука – каза Мей-мей. – Остани тука тази нощ. Моля те. Не искам… моля, остани. Ще бъда много щастлива, ако останеш.
– Разбира се, момичето ми – каза Струан. – Ти трябва да вземаш синкона през следващите четири дни. Три пъти дневно.
– Но, тай-пан, аз чувствам чудесно добре. Моля да не пия повече.
– Три пъти дневно, Мей-мей. Следващите четири дни.
– Боже мой, тя има вкус на птичи тор, смесен с оцет и змийска отрова.
В спалнята донесоха маса, отрупана с храна. Ин-хси им сервира, после ги остави сами. Мей-мей деликатно взе няколко от набързо опържените скариди.
– Какво ще правиш днес? – попита тя.
– Нищо особено. Но един проблем е разрешен. Горт е мъртъв.
– Така ли? – попита Мей-мей, като се направи на изненадана и шокирана от тази новина. – Ти много мъдър, тай-пан. Твоят джос фантастично добър.
Струан бутна настрана чинията си, прозя се и се замисли за своя джос.
– Да.
– Няма ли Брок да бъде ужасно гневен?
– Горт е мъртъв не от моите ръце. Даже да беше така, той заслужаваше да умре. Някак си съжалявам, че умря по този начин.
„Смъртта на Горт и бягството на Кълъм и Тес ще разяри Брок – мислеше той. – Трябва да съм готов с оръжие или нож. Ще дойде ли той да ме търси през нощта като убиец? Или съвсем открито? Ще мисля за това утре.“
– Кълъм скоро трябва да се върне.
– Защо не легнеш? Изглеждаш много уморен. Кога обади Ло Чъм, А Сам ще те събуди, айейа. Мисля, че сега и аз бих поспала.
– Да, ще си легна, момичето ми. – Струан я целуна нежно и я прегърна. – О, момичето ми! Толкова се страхувах за теб!
– Благодаря, тай-пан. Отивай сега да спиш. Утре аз ще бъда много по-добре, ти също.
– Аз трябва да отида до Хонконг. Колкото е възможно по-скоро. За няколко дни.
– Ще направиш ли нещо за мене, тай-пан?
– Разбира се.
– Вземи с тебе. Не искам да остана сама, ако ти там.
– Ти не си достатъчно добре, за да можеш да пътуваш, а аз трябва да отида, момичето ми.
– О, но утре аз ще бъда достатъчно добре. Обещавам. Аз ще остана да лежа на кораба и ние ще можем да живеем на „Рестинг клауд“ както преди. Моля.
– Аз ще отида само за няколко дни, момичето ми, а за теб би било по-добре да останеш тук. Много по-добре.
Но Мей-мей се приближи и се притисна до него.
– Моля. Аз ще бъда много послушна, ще пия редовно синкона без протести, ще стоя в легло, ще ям, ще ям, много ще ям, ще бъда фантастично много добре. Обещавам. Моля, не отделяй от мен, докато не оздравея напълно.
– Добре, сега спи, а утре ще решим какво ще правим.
Тя го целуна.
– Не утре. Кълна в Бог, ако заминеш сам, аз няма да храня, няма да пия синкона! Да! – каза тя, като имитираше неговата сърдита гримаса. – Майка ще стъпи на палуба няма да се мръдне от нея!
Струан нежно я притисна до себе си. С всяка минута той чувстваше, че силите й се възвръщат. Бог да благослови синконата!
– Добре, но няма да заминем утре. Следващия ден, на зазоряване. Ако тогава се чувстваш добре. Ако…
– О, благодаря, тай-пан! Аз ще бъда много добре.
Той я отдръпна леко от себе си и я огледа внимателно. Знаеше, че са й нужни месеци, за да възстанови предишната си красота. Но не само красотата прави човека привлекателен, помисли си той. По-важно е това, което е в него, в очите му, в сърцето му.
– О, момичето ми, толкова си красива! Обичам те!
Тя докосна носа му с тънкия си пръст.
– Защо говориш такива неща на майка?
Тя се притисна в обятията му.
– Аз мислех, че и ти ужасно красив!
Тогава той й поднесе двете чаши синкона и тя ги изпи, като стискаше носа си с ръка. След това взе няколко ароматни листа в устата си, за да прогони неприятния вкус. Той я зави като бебе, целуна я отново и отиде в стаята си.
Съблече се и бързо легна блажено в хладните чаршафи. И веднага заспа.
Докато той спеше, разпитът на китаеца убиец продължаваше. Той беше подложен на бавни, методични изтезания – напълно в съгласие с изкуството да се изтръгва информация.
