Текст книги "Тай-пан"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 31 (всего у книги 52 страниц)
Двадесет и трета глава
– Айейа, маса! – поздрави Лим Дин, като отвори със замах вратата.
– Айейа, Лим Дин – каза Струан и погледна барометъра. Хубаво време – 29,8 инча. Отлично!
Той тръгна по коридора, но Лим Дин му препречи пътя и му посочи важно към гостната.
– Миси казва тука. Може?
– Може – изръмжа Струан.
Китаецът му подаде бренди, което бе налял, заведе го с поклон до кожения стол с висока облегалка и бързо излезе от стаята. Струан вирна крака на дивана. Столът миришеше остро на старина и уют и този мирис се смесваше приятно с парфюма на Шиваун, който сякаш се носеше около него.
Часовникът върху камината показваше дванайсет часа без двайсет минути.
Струан започна да си тананика моряшка песничка. Чу вратата да се отваря и шума на приближаваща коприна. Докато чакаше Мей-мей да се появи на вратата, отново я сравни с Шиваун. Цяла вечер ги сравняваше, като се опитваше да бъде безпристрастен. Шиваун бе красива играчка наистина, енергична и жизнена. Жена, която с удоволствие би укротил. И като съпруга тя би била великолепна домакиня – уверена, умна, способна да отвори много врати. С Мей-мей би имал много неприятности в Англия. Не като любовница, а ако се ожени за нея. „Може – каза си той, – но и така да е, ще се оженя за нея. С «Ноубъл хаус» зад гърба и с благоволението на Русия в джоба мога да рискувам да плюя на конвенциите, да счупя почти непреодолимата преграда между Запада и Ориента. Мей-мей ще докаже без съмнение пред хората, които наистина заслужават, че е достойна за уважение. Самата тя ще ускори деня на равенството. И това ще стане още докато съм жив. Да – въодушеви се той, – Мей-мей е чудесен риск. Заедно ще можем да осъществим замисъла. Завинаги. С малко повече късмет цял Лондон ще е в краката й.“
В миг радостта му се стопи.
На вратата застана Мей-мей и се завъртя със сияйна усмивка на уста. Европейската й рокля бе ярка и многоцветна, украсена с бисери, полата – огромна и бухнала.
Косата й висеше навита на къдрици върху голите рамена и на главата й имаше шапка с пера. Изглеждаше ужасно. Кошмар!
– По дяволите!
Настана ужасна тишина, докато се гледаха в очите.
– Много… много е… хубава – каза той неубедително, смазан от болката в очите на Мей-мей.
Цялото й лице бе смъртнобледо – освен двете яркочервени петна на скулите. Знаеше, че е загубила много в очите на Струан. Залитна и за малко не загуби съзнание. После заскимтя и побягна.
Струан се затича след нея. Втурна се по коридора към стаите й, но вратата на спалнята бе залостена.
– Мей-мей, момиче, отвори вратата.
Не последва отговор и той усети, че зад него застанаха Лим Дин и А Сам. Когато се завъртя, те изчезнаха ужасени.
– Мей-мей, отвори вратата!
Отново никакъв отговор. Не можеше да си прости, че не успя да прикрие чувствата си и че се оказа неподготвен. Естествено трябваше да предполага, че Мей-мей ще поиска да отиде на бала и естествено беше да си поръча бална рокля. Всичките й въпроси трябваше да го предупредят отрано и… О, господи!
– Отвори вратата!
Отново нямаше отговор. Той ритна с все сила вратата. Тя зейна и увисна на счупените панти.
Мей-мей стоеше до леглото, свела глава към пода.
– Не трябваше да залостваш вратата, момиче. Ти, ъ-ъ, роклята и ти ме изненадахте в първия момент. – Той знаеше, че трябва да върне самочувствието й, иначе тя щеше да умре. Да умре, и то от собствената си ръка.
– Хайде – каза й той, – отиваме на бала!
Когато тя направи опит да коленичи пред него, за да му се поклони и да го помоли за прошка, роклята й се омота в краката й и тя се спъна. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Шапката с пера се смъкна от главата й.
Струан се притече да я вдигне от земята.
– Хайде, Мей-мей, не прави това!
Но тя не искаше да стане. Зарови лице още по-дълбоко в килима и започна да го дращи с нокти.
Той я вдигна несръчно и я прегърна. Тя не искаше да го погледне. Стисна я здраво за ръката.
– Хайде!
– Какво? – попита тя вяло.
– Отиваме на бала! – Знаеше, че това щеше да е катастрофално за него и за нея. Знаеше, че ще загуби много в очите на обществото, а тя щеше да стане за смях. Но, от друга страна, трябваше да направи нещо или духът й щеше да умре.
– Хайде! – повтори той с твърд глас, но тя продължаваше да гледа в земята и да трепери.
Той я дръпна нежно и тя се олюля. После я вдигна решително от пода и тя се отпусна безжизнено в ръцете му. Тръгна да я изнася навън.
– Това е то, отиваме на бала!
– Чакай – каза пресипнало тя. – А-а-аз… трябва да… шапката.
Той я пусна да стъпи на земята и тя тръгна обратно към стаята си. Роклята я загрозяваше, докато вървеше с полюшваща се походка. Струан разбра, че нищо вече нямаше да бъде като по-рано. Тя беше допуснала ужасна грешка. Той трябваше да предвиди всичко. Видя я, че се спусна към острото като бръснач ножче, което използваше при бродерия. Стигна до нея тъкмо когато бе започнала да го обръща към себе си и сграбчи дръжката му. Острието отскочи от банелата на корсажа й. Той хвърли ножчето настрани и се опита да я задържи, но тя завика неистово на китайски, отблъсна го и започна да дърпа и разкъсва дрехата си. Струан бързо я завъртя и започна да разкопчава телените копчета. Мей-мей разпра предната част и с мъка се измъкна от роклята и корсета, после задърпа панталона. Когато се освободи, заскача върху дрехата и запищя.
– Стига! – извика той и я хвана, но тя го отблъсна обезумяла. – Стига!
Удари я силно по лицето. Тя залитна като пияна и падна на леглото. Очите й трепнаха и тя загуби съзнание.
Мина известно време, докато ушите на Струан престанаха да бучат. Той придърпа завивките и я покри.
– А Сам! Лим Дин!
На счупената врата изникнаха две уплашени лица.
– Чай – бързо-бързо! Не. Донеси бренди!
Лим Дин се върна с шишето. Струан изправи внимателно Мей-мей и й помогна да пие. Тя се задави малко. После миглите й затрепкаха и тя отвори очи. Погледна го, без да го познае.
– Добре ли си, момиче? Добре ли си, Мей-мей?
Тя сякаш не го чуваше. Уплашеният й поглед се спря на разкъсаната рокля и тя се сви жалко. От устата й се изтръгна стон и тя измърмори нещо на китайски. А Сам се приближи неохотно, обзета от ужас. Коленичи и започна да събира дрехата.
– Какво каза тя? Какво каза миси? – Очите на Струан не се от деляха от Мей-мей.
– Дявол дрехи в огън, маса.
– Не в огън, А Сам. Сложи в моя стая. Крий! Крий! Разбира?
– Разбира, маса.
– После върни обратно!
– Разбира, маса.
Струан направи знак на Лим Дин, че е свободен и той побърза да изчезне.
– Хайде, момиченце – каза той нежно, ужасен от неподвижния й див поглед. – Хайде да те облечем в обичайните ти дрехи. Трябва да дойдеш на бала. Искам да се запознаеш с моите приятели.
Той пристъпи към нея, но тя се сви като змия, готова да го ухапе и се спря. Лицето й бе сгърчено, а пръстите – извити като орлови нокти. В ъгълчетата на устата й се появи пяна. Очите й гледаха ужасено.
Обзе го страх. Беше виждал същия поглед на друго място – в очите на един моряк още първия ден в Хонконг, точно преди да полудее.
Побърза да отправи мълчалива молитва към небето и събра цялата си решителност:
– Обичам те, Мей-мей – повтори той нежно много пъти, докато пристъпваше все по-близо към нея. По-близо. По-бавно, още по-бавно. Изправи се над нея и видя ноктите, готови да се забият. Вдигна ръце и нежно погали лицето й. – Обичам те – повтори той. Очите му, открити и беззащитни, я подчиняваха на огромната му воля. Нуждая се от теб!
Лудостта в очите й се смени с болка, после тя падна ридаеща в ръцете му. Той я прегърна и отправи тиха благодарност към Бога.
– Аз… съжалявам – хлипаше тя.
– Не съжалявай, момичето ми. Стига, стига.
Занесе я до леглото, седна и започна да я люлее в ръце като малко дете.
– Стига, стига.
– Сега… ме остави. Всичко… наред сега.
– Няма да го направя. Първо да възстановиш силите си. Ще се облечеш и ще отидем на бала. Тя поклати през сълзи глава.
– Не… не мога. Аз… моля…
Тя спря да плаче, освободи се от ръцете му и се изправи несигурно. Струан я подхвана и я поведе към леглото, като й помогна да свали останалите скъсани дрехи. После я покри със завивките. Тя лежеше отпусната, изтощена, със затворени очи.
– Моля. Всичко добре сега. Трябва да… спя. Ти върви. Той погали нежно главата й и махна грозните къдри от лицето й.
По-късно видя, че А Сам стои до вратата. Момичето влезе в стаята и по бузите й се стичаха сълзи.
– Маса отива – прошепна тя. – А Сам грижи. Не страхува, а?
Той кимна уморено с глава. Мей-мей спеше дълбоко. А Сам коленичи до леглото и леко, нежно я погали по главата.
– Не страхува, маса. А Сам грижи много, докога маса върне.
Струан излезе на пръсти от стаята.
Двадесет и четвърта глава
Кълъм бе първият, който поздрави Струан, когато той се върна на бала.
– Да започва ли конкурсът? – попита той рязко. Нищо не беше в състояние да помрачи радостта му от срещата с новата любов и брат й – новия приятел. Но той продължаваше да се преструва на сърдит.
– Не е трябвало да ме чакате – отговори грубо Струан. – Къде е Роб? По дяволите, все аз ли трябва да върша всичко?
– Той трябваше да ни напусне. Съобщиха, че са започнали родилните болки на леля Сара. Изглежда, има някакво усложнение.
– Какво?
– Не зная. Но мисис Брок отиде с него, за да помогне, ако е необходимо.
Кълъм се отдалечи. Струан почти не забеляза това. Отново започна да се безпокои за Мей-мей. Притесняваше се също за Сара и Роб. Но Лайза Брок бе най-добрата акушерка в Азия и ако имаше нужда от помощ, Сара щеше да я получи.
Приближи се Шиваун и му поднесе чаша бренди. Не каза нито дума, само положи ръката си в неговата. Знаеше, че няма нужда от думи. В такъв момент бе най-добре да мълчат. „Мисли колкото си искаш, но не задавай въпроси. Защото и най-силният се нуждае от време на време от мълчаливо съчувствие и от търпелива топлота.“ И тя зачака, докато присъствието й го обгърна.
Струан пиеше питието си бавно. Очите му обходиха тълпата и видяха, че всичко е наред: навсякъде цареше веселие, трепкаха ветрила, блестяха саби. Брок се беше вдълбочил в частен разговор с ерцхерцога. Слушаше и от време на време клатеше глава, погълнат от темата. Дали Сергеев предлагаше лиценз и на него? Мери беше застанала до Глесинг и си вееше с ветрилото. „Там нещо не е наред – каза си той. – Тес, Кълъм и Горт се забавляват. Това е добре.“
Чак след като изпи брендито и се почувства отново добре, Струан наведе поглед към Шиваун.
– Благодаря – каза й той и веднага сравни Мей-мей и Шиваун: едната – смешна в европейската си рокля и прическа, а другата съвършена. – Ти си така красива и внимателна.
Гласът му бе мрачен и тя заключи, че нещо се е случило между него и метресата му. „Няма значение“ – помисли си тя и протегна съчувствено ръка.
– Сега съм добре – каза й той.
– Мистър Куанс идва насам – предупреди го тя тихо. – Време е за конкурса.
Светлозеленият цвят в очите му помръкна.
– Ти си не само красива, Шиваун, но и умна.
Беше почти готова да му благодари, но не каза нищо и само леко помръдна ветрилото си. Тя почувства, че алкохолът, тишината и съчувствието – и преди всичко липсата на въпроси бяха го довели до определено решение.
– А, тай-пан, скъпи приятелю – каза Куанс, като се приближи със светнал поглед и обгърнат от алкохолни пари. – Време е за конкурса!
– Добре, Аристотел.
– Тогава направи съобщението и да почваме!
– Мистър Куанс!
Думите прозвучаха като гръмотевица, която раздра нощта.
Всички се обърнаха стреснати.
От устата на Куанс се изтръгна високо стенание.
Отпред бе застанала Морийн Куанс и очите й го стриваха на прах. Беше висока кокалеста ирландка с лице, подобно на пергамент, голям нос и дебели като пънове крака. Беше на възрастта на Куанс, но силна като бивол, с оловносива коса, завита в небрежен кок. Привлекателна като млада, сега изглеждаше направо мощна с охраненото си тяло, получено от ядене на картофи и пиене на бира.
– Добър вечер, мистър Куанс, милото ми момче – каза тя. – Самият той, слава на Бога!
Тя се затътри тежко през подиума, без да обръща внимание на погледите и на неловката тишина, и застана пред съпруга си.
– Търсех те, момчето ми.
– Така ли? – попита той с тънък фалцет.
– Така. – Тя врътна глава. – Добър вечер, мистър Струан. Много ви благодаря за подслона и храната. Слава богу, че сама успях да спипам тоз несретник.
– Изглеждате добре, мисис Куанс.
– Добре съм наистина, ако може така да се каже. Цяло щастие е, че Свети Патрик изпрати сам някаква местна лодка и ми посочи пътя към това райско кътче. – Тя хвърли укоризнен поглед към Аристотел и той се разтрепера. – Сега ще кажем лека нощ, мили ми съпруже!
– Но, мисис Куанс – побърза да каже Струан, като си спомни за конкурса. – Мистър Куанс има работа, която…
– Ще кажем лека нощ! – изръмжа тя. – Кажи лека нощ, момчето ми.
– Лека нощ, тай-пан – изскимтя Аристотел. Смирено се остави Морийн да го хване за ръка и да го отведе.
След като заминаха, всички избухнаха в смях.
– Дявол да го вземе – каза Струан, – бедният Аристотел.
– Какво се случи с мистър Куанс?
Струан обясни домашните проблеми на художника.
– Вероятно ще трябва да му помогнем – предложи Сергеев. – Този човек определено ми хареса.
– Не е редно да се месим в отношенията между мъж и жена.
– Така е. Но тогава кой ще бъде съдия на конкурса?
– Предполагам, че трябва да съм аз.
Сергеев присви очи.
– Позволете да предложа услугите си като приятел.
Струан го изгледа. После се обърна на пети и тръгна към центъра на танцовата площадка. Оркестрите изсвириха висок акорд.
– Ваше превъзходителство, Ваше височество, дами и господа. Предстои да се проведе конкурс за най-красиво облечена дама тази вечер. Боя се, че нашият безсмъртен художник е зает с други дела. Но Негово височество ерцхерцог Сергеев предложи услугите си да направи избора.
Струан погледна към Сергеев и започна да ръкопляска. Другите подеха аплодисмента и нададоха възторжен вик, когато Сергеев пристъпи напред.
Ерцхерцогът вдигна чантата с хилядата гвинеи.
– Кого да избера, тай-пан? – попита той с половин уста. – Тилмън, Варгас, Синклер? Последната, защото е най-красива? Кажете кой да спечели.
– Вие трябва да избирате, приятелю – каза Струан със спокойна усмивка и се отдалечи.
Сергеев изчака за миг, обзет от радостно вълнение при мисълта за предстоящия избор. Знаеше, че трябва да избере тази, която сам тай-панът би избрал. Взе мигновено решение, прекоси подиума, поклони се и постави торбичката със злато в краката й:
– Вярвам, че това ви принадлежи, мис Брок.
Тес впери изумен поглед в ерцхерцога. После се изчерви.
Чуха се бурни ръкопляскания и привържениците на Тес нададоха възторжени крясъци.
Шиваун заръкопляска с тълпата, скрила неприятните си чувства. Знаеше, че изборът е правилен.
– Най-добрият политически ход, тай-пан. Много – прошепна тя спокойно. – Вие сте много умен.
– Това е решение на ерцхерцога, не мое.
– Още една причина да ви харесвам, тай-пан. Вие сте невероятно добър в хазарта и имате изключителен късмет.
– А вие сте най-великолепната жена.
– Да – отговори тя скромно. – Разбирам от политика. Баща ми или един от братята ми ще стане някой ден президент на Съединените щати.
– Трябва да живеете в Европа – каза й той. – Тук ще се затриете.
– Така ли мислите? – погледна го тя предизвикателно.
Двадесет и пета глава
Струан влезе тихо в къщата. Почти се беше зазорило. Лим Дин спеше до вратата и се стресна от съня.
– Чай, маса? Закуска? – попита той свенливо.
– Лим Дин ляга – подкани го Струан любезно.
– Да, маса – каза той и се оттегли.
Докато вървеше по коридора, той погледна във всекидневната и спря. Бледа и неподвижна, Мей-мей седеше на кожения стол и го наблюдаваше.
Когато влезе в стаята, тя стана и се поклони грациозно. Косата й беше дръпната назад и навита на главата й, очите й – тъмни и изящни, веждите – извити. Носеше дълга и пищна китайска роба.
– Как си, момиче?
– Благодаря, тази слугиня е добре сега. – Бледността й и студената зеленина на копринения й халат подчертаваха величието на нейното достойнство. – Бихте желали бренди?
– Не, благодаря.
– Чай?
Той поклати отрицателно глава, поразен от величественото й държание.
– Радвам се, че си по-добре. Трябваше да си в леглото.
– Тази робиня моли да й простиш. Тази робиня…
– Ти не си робиня и никога не си била. Няма за какво да ти прощавам, момиче, така че си лягай.
Тя почака търпеливо, докато той свърши.
– Тази робиня моли господар да слуша. Тя длъжна да каже по свой начин това, кое трябва да каже. Моля, седнете.
От ъгълчетата на очите й се пророниха сълзи и потекоха по пребледнелите й бузи.
Той седеше почти като хипнотизирай.
– Тази робиня моли свой господар да продаде нея.
– Ти не си робиня и не мога нито да те купувам, нито да те продавам.
– Моля да продаде. На кой да е. На публичен дом или на друг роб.
– Аз не искам да те продам.
– Тази робиня обидила ужасно господар. Моля да я продаде.
– Не си ме обидила – заговори той със стоманен глас. – А сега марш в леглото.
Тя падна на колене и сведе глава в дълбок поклон.
– Тази робиня загубила уважение на свой господар. Тя не може да живее тука. Моля да продаде!
– Стани! – Лицето на Струан се бе изопнало.
Тя стана. Лицето й бе помръкнало и изглеждаше някак неземно.
– Не можеш да бъдеш продадена, защото никой не те притежава. Ще останеш тук. Не си ме обидила. Само ме изненада и това е всичко. Европейските дрехи не ти подхождат. Харесвам дрехите, които носиш. И те харесвам такава, каквато си. Но ако не желаеш да останеш, можеш сама да си тръгнеш.
– Моля да продаде. Това ваша робиня. Докато господар не продава, роб не може да върви.
Струан за малко не избухна. „Внимавай! – каза си той отчаяно. – Ако се развикаш сега, ще я загубиш завинаги.“
– Върви да лягаш.
– Трябва да продаде тази робиня. Да продаде робиня или да заповяда да върви.
Струан разбра, че е безполезно да спори или да убеди Мей-мей. Не можеш да се отнасяш с нея като с европейка – помисли си той.
„Прави това, което би направил един китаец. Но как така? Не мога. Отнеси се с нея като с жена тогава“ – реши той и измисли тактика. Избухна в престорен гняв.
– Жалка робиня, дявол да те вземе! Би трябвало да те продам на Улицата на сините фенери – изкрещя той, като изреди моряшките улички в Макао с най-лоша слава, макар че кой ли ще купи такава мръсна повлекана като теб. Не, не мога. Ти не си нищо друго освен едно бреме и най-добре е да те изпратя при прокажените. Господи! Платих осем хиляди таела чисто сребро за теб, а ти се осмеляваш да ме ядосваш. Измамиха ме, проклети да са! Ти си едно нищо! Мръсна робиня! Не знам как съм могъл да те търпя през всичките тези години?! – Той размаха юмрука си в лицето й и тя се сви. – Не съм ли добър с теб? Щедър? А? Кажи? – изрева той и откри със задоволство, че в очите й се изписа страх. – Е, какво?
– Да, господарю – прошепна тя и прехапа устни.
– Ти се осмеляваш да си ушиеш дрехи зад гърба ми и да ги облечеш без мое съгласие, по дяволите! Така ли беше?
– Да, господарю.
– Утре ще те продам. Сега възнамерявам да те изхвърля жалка никаквица! Покланяй се! Веднага на колене, дявол те взел!
Тя побеля като платно и моментално коленичи.
– Сега стой така, докато се върна!
Изхвърча като стрела навън и изтича в градината. Грабна ножа си и избра тънко бамбуково дърво от новопосадената горичка. Отряза го и го размаха във въздуха, после се втурна обратно в стаята.
– Събличай дрехите си, жалка робиньо! Ще те налагам докато ме заболи ръката!
Тя се съблече, трепереща. Той сграбчи дрехата от ръката й и я хвърли настрана.
– Лягай долу – посочи той дивана.
Тя се подчини.
– Моля, не бийте много силно… Аз бременна втори месец. – Тя зарови глава в дивана.
Идеше му да я грабне и да я прегърне, но знаеше, че ще загуби уважението й. А пръчката бе единственият начин да й върне достойнството.
Той замахна с бамбуковата пръчка и започна да налага бутовете й достатъчно силно, за да я заболи, но не и да я нарани. Скоро тя започна да плаче, да хлипа и скимти, но той продължаваше да я бие. На два пъти съзнателно не улучи и стовари пръчката с все сила върху кожения диван с ужасяващ звук. Всичко това бе предназначено за Лим Дин и А Сам, които без съмнение слушаха на вратата.
След десет удара той спря, каза й да остане на място и отиде да вземе бутилка с бренди. Той пи жадно, после запрати бутилката срещу стената и продължи отново да я бие. Но гледаше всеки удар да е лек.
Най-накрая спря и я вдигна за косата.
– Обличай дрехите си, мизернице! – И когато се облече, изрева.
– Лим Дин! А Сам!
В миг и двамата бяха на вратата.
– За какво нито чай, нито храна, жалки роби? Донесете храна!
Запрати бамбуковата пръчка в ъгъла до вратата и се обърна към Мей-мей.
– На колене, нещастнице!
Ужасена от безмерната му ярост, тя се подчини незабавно.
– Измий се и се върни тук. Давам ти трийсет секунди или ще започна отново.
Лим Дин сервира чая и макар че той бе добър, Струан заяви, че е изстинал и запрати чайника в стената. Мей-мей, Лим Дин и А Сам се втурнаха навън и веднага пристигнаха с нов чай.
Храната също се появи невероятно бързо и Струан разреши на Мей-мей да му сервира. Тя изскимтя от болка, а той изкрещя:
– Млъкни или ще те пребия!
После той замълча и започна да се храни мрачно. Тишината измъчваше и двамата.
– Вдигни пръчката! – изкрещя той, когато престана да яде.
Мей-мей я вдигна и му я подаде. Той опря пръчката в корема й.
– В леглото! – заповяда той грубо и двамата слуги побягнаха, спокойни, че тай-панът е простил на Мей-мей, която си бе възвърнала достойнството до голяма степен, тъй като бе издържала безропотно неговия справедлив гняв.
Мей-мей се обърна със сълзи в очите и тръгна към стаите си, но той изръмжа:
– В моето легло, по дяволите!
Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.
– Значи си бременна. От кого?
– От вас, господарю – изхленчи тя.
Той седна и протегна ботуша си.
– Хайде, побързай.
Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.
– Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.
– Да, господарю.
– Мястото на жената си е вкъщи. Тук!
– Да, господарю.
Той си позволи да смекчи израза на лицето си.
– Така е по-добре, за бога.
– Аз не искала да ходя на бал – каза тя едва чуто. – Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.
– Защо да ти прощавам, а? – Той започна да се съблича. – А?
– Няма причина, няма. – Сега вече тя плачеше жално и тихо.
Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.
– Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.
– О, да, моля, моля. Простете, моля. – Тя се поклони и удари чело в пода.
Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.
Остави я да чака.
След една-две минути каза кратко:
– Влизай в леглото. Студено ми е.
После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:
– Прощавам ти, момиче.
Тя плака в ръцете му, докато заспа.
