Текст книги "Тай-пан"

Дванадесета глава

Същия този следобед Струан стоеше до голямата палатка, която беше наредил да издигнат в крайбрежната зона на Хепи вели. Наблюдаваше как капитан Орлов надзирава пренасянето на варелите от голямата лодка и внимателното им подреждане от вътрешната страна на палатката. Бе така съсредоточен, че не забеляза приближаването на Мери Синклер.

Лицето й бе обрамчено от шапчица, завързана под брадичката. Широката й светлокафява рокля метеше пясъка и бе силно пристегната в талията, както беше модата. Но материята бе от лошо качество и кройката – старомодна. Носеше рошав маншон и раменете й бяха наметнати със сив шал, който подхождаше на цвета на очите. Изглеждаше спретната, семпла и бедна, скромна и благовъзпитана.

– Здравейте, тай-пан – поздрави тя.

Гласът й прекъсна унеса му.

– О, здравейте, Мери! Изглеждате много красива!

– Любезно благодаря, сър – отвърна Мери с лека усмивка и направи грациозен поклон, – това наистина е комплимент.

На плажа и в долината прииждаха търговци с жените и децата си, пременени в празничните си дрехи, поздравяваха се и разговаря ха оживено. Навсякъде се забелязваха групички от войници, моряци и техните офицери в бляскави униформи. Близо до брега се трупаха риболовни сампани, а на запад – тълпа от шумни любопитни китайци покрай кордон от войници, охраняващи долината.

Платформата, на която стояха акционерите, беше поставена на Малка височинка на петдесет ярда и Струан забеляза Гордън Чен, застанал наблизо. Синът му веднага се поклони. Младежът явно искаше да разговаря със Струан и вероятно търпеливо чакаше удобен случай да се приближи, без да бъде забелязан.

– Добър ден, Гордън. След малко ще приказваме.

– Благодаря, сър – отвърна Гордън Чен и отново се поклони.

Струан видя Роб да се разхожда със Сара. Коремът й беше силно издут, а лицето – напрегнато. Край тях подскачаше Карин. Струан потърси с поглед Кълъм, но не го откри и предположи, че е още на флагмана. После го видя да разговаря оживено с Глесинг. Стори му се странно, че синът му не бе го потърсил, след като беше слязъл на брега.

– Извинете ме, тай-пан, мис Синклер – каза Орлов. – Това е всичко.

– Надявам се, че е така, капитан Орлов – подразни го Мери. – Чух, че през последните два часа сте пренасяли варели на брега. Нима искате да опиете цялата европейска колония, мистър Струан?

Струан се засмя.

– Не. Благодаря, капитане.

Орлов поздрави Мери и влезе в палатката с няколко моряци. Другите се струпаха около нея, а няколко седнаха на брега и започнаха да играят на зарове.

– Подранили сте, Мери. Има още един час до наддаването.

– Капитан Глесинг беше достатъчно любезен, за да ме придружи – отвърна тя. – Нека се поразходим малко, съгласен ли сте?

– С удоволствие – каза той, като забеляза, че е неспокойна.

Тръгнаха към вътрешността на острова. Долината беше влажна от вчерашния дъжд, който се беше утаил в локви. От малкия водопад се виеше тихо поточе. Мухи, водни кончета, пчели и комари припяваха на шума на прибоя. Слънцето вещаеше наближаването на пролетта. Когато се отдалечиха от тълпата, Мери спря.

– Първо исках да ви кажа колко съжалявам за вашата загуба.

– Благодаря, Мери.

– Помъчих се да се срещна с вас, преди да тръгнете за Кантон.

– Спомням си. Много мило от ваша страна.

– Миналата нощ се опитах да се кача на борда. Исках да разбера как се чувствате тук. Имахте много лош късмет.

– Да. Но всичко свърши. Минало е.

– На лицето ви е изписано огорчение. Може би другите не го забелязват, но аз го виждам.

– Как вървят вашите работи? – попита той, както винаги удивен, че макар да изглежда обикновена, мила и нежна, тя не беше такава. Харесвам я, въпреки че не би трябвало.

– Животът е забавен. Временно. – Мери погледна обратно към брега. Брок, Горт и Нагрек Тъмб, Лайза Брок и дъщерите й слизаха от голямата лодка. – Радвам се, че отново се справихте с Брок. Много се радвам.

– Справил съм се, казвате?

Очите на Мери се присвиха.

– Четирийсет лака сребро? Четири монети?

– Откъде знаете това?

– Забравихте ли, тай-пан? Имам високопоставени приятели – каза тя живо. Но когато беше с тай-пана, тя презираше тези „приятели“.

– Кой има… кои са хората, които притежават останалите половинки?

– Искате ли да открия?

– Мисля, че вече знаете.

– Ах, тай-пан, вие сте страхотен мъж – заговори още по-сърдечно тя. – Зная къде са двете половинки. Когато разбера къде са другите две, ще ви кажа.

– Къде са двете, за които знаете?

– След като съумяхте да вземете такъв огромен заем, колко ли ще задържите за себе си?

– Всичко. Да, по дяволите, всичко. В Джин-куа ли са двете?

– Едната – отвърна тя и започна да оправя шала си. – В Кантон сега има четири хиляди знаменосци. И голяма армада от бойни кораби. Ще нападнат нашата флотилия, ако тя се опита да форсира Боугските укрепления. На петдесет мили на север са разположени още кораби. Говори ли ви нещо името У Куок?

Струан се престори, че мисли, но умът му не го побираше. Преди да се срещне със Скрагър, не беше чувал никога за У Куок. Баща та У Фанг Чой му бе известен, но не и синът. Не сподели с Маус какво бяха говорили в джонката, нито какво му бе казал Скрагър – само Роб и Кълъм знаеха. Няма как Мери да е чула за У Куок от тях. Но информацията трябва някак си да е дошла от У Куок или от Джин-куа. Но как?

– Това е обикновено китайско име – каза накрая той. – Защо питаш?

– Той е най-големият син на У Фанг Чой.

– Пиратският главатар? Уайт лотъс? – Струан се престори на учуден.

– Много обичам да ви шокирам – развесели се тя. – Между другото императорът е предложил тайно чрез хопото в Кантон мандарински постове на У Куок и на У Фанг Чой. И генералгубернаторство в провинция Фукиен… и Формоса… В замяна трябва да нападнат корабите в пристанище Хонконг. С цялата си флотилия.

– Кога се очаква да нападнат? – Струан наистина се изненада.

– Още не са приели. Както казват китайците, „все още преговарят“.

„Дали услугите, които искаше У Куок, не бяха замазване на очите? – питаше се Струан. – Дяволска игра, преплетена с други игри, която да отслаби бдителността ми и да ме измами? Тогава защо монетата? Биха ли рискували цялата си флотилия? Четири хиляди джонки, пълни с пиратска сган, могат да ни свършат вероятно!“

– Можете ли да разберете дали те ще приемат… дали ще има атака?

– Не съм сигурна, но мисля, че ще мога. Но това не е всичко, тай-пан. Би трябвало да знаете, че са удвоили наградата за вашата глава. Има награда и за Кълъм. Десет хиляди долара. За всеки англичанин. Джордж Глесинг, Лонгстаф, Брок – гласът й се понижи, – за Мей-мей, Дънкан и Кейт също. Ако ги хванат живи.

– Какво?

– Чух това преди три дни. Не ви намерих тук, така че хванах първия кораб за Макао, но вие току-що бяхте заминали. Отидох да видя Мей-мей. Казах й, че ме изпращате, тъй като децата и тя са в опасност. После отидох до вашия компрадор и му казах от ваше име да прибере Мей-мей и децата и че ако нещо им се случи, преди да се върнете, ще обесите него, децата му и децата на неговите деца.

– Какво ви отговори Чен Шенг?

– Каза да ви съобщя да не се страхувате. Заведох Мей-мей и децата в къщата му и дойдох в Хонконг. Мисля, че засега са в безопасност.

– Той знае ли за среброто?

– Разбира се. Част от него, една малка част, е негово. Каква по-добра инвестиция за него от тази?

– Кой друг е участвал?

– Знам за Чен Шенг, Джин-куа, кохонгските търговци – те всички имат дял. Около петнайсет лака. За останалото не съм сигурна. Вероятно манчуанските мандарини.

– Тай-сен?

– Не. Той е изцяло в немилост. Конфискуваха цялото му богатство. Кохонгът го изчисли на около две хиляди лака. Злато…

– Чен Шенг каза, че ще се погрижи за тях.

– Да. Сега, когато сте отново богат, той ще ги пази като зеницата на окото си. Поне засега.

– Почакайте, Мери – погледът на Струан се обърна към брега. Забеляза Волфганг и му извика, махна към него с ръка и изтича до него.

– Волфганг, вземи Орлов и отидете с „Чайна клауд“ до Макао. Вземете Мей-мей и децата и ги доведете заедно с дойката тук. Разпънете всички платна. Оставете Кудахи да охранява палатката.

– Да ги доведем тук ли?

– Да. Утре се връщайте. Те се намират при Чен Шенг.

– Да ги доведем тук? Открито?

– Да, за бога! Тръгвайте веднага!

– Няма да го направя, тай-пан! Не открито. Вие ще се компрометирате. Знаете, че всички ще ви обърнат гръб.

– Мандарините са определили награда за главите им. Побързайте!

– Гот им химел – Маус подръпна нервно брадата си. – Ще ги кача на борда тайно и ще накарам Орлов да се закълне, че ще мълчи. Гот им химел, прости този беден грешник!

Струан се върна при Мери.

– Кой ви каза, че се готви похищение, Мери?

– Човек, когото не познавате.

– Вие се излагате на голяма опасност, момиче. Получавате информацията, после действате на своя глава.

– Старая се да внимавам.

– Веднага напуснете Макао и не се връщайте. Отървете се от този живот веднъж завинаги. Късметът няма да ви съпровожда вечно.

– Хайде да говорим за вас, тай-пан. Не можете да изложите на показ китайската си любовница.

– На борда на кораба тя и децата ще бъдат в безопасност – единствено това има значение.

– Но не и в нашето общество, за бога. Това вие знаете добре. Те ще ви унищожат, тай-пан – дори вас, – ако се опълчите против техните глупави условности. Ще го направят. Тя е китайка. Да вървят по дяволите!

– Да. Но проклятието ви е безсилно, а освен това трябва да мислите за дома си. Докато криете Мей-мей, тя няма да представлява заплаха за тях. Това, което не се вижда, не съществува. Не е моя работа да ви съветвам – знаете това по-добре от всеки друг, – но ви моля – крийте я!

– Така и ще направя, освен ако не бъде застрашена. Много съм ви задължен, Мери.

– Да! – В очите й блесна странен пламък. – Бих желала да направите нещо за мен.

– Кажете какво.

– Каквото поискам?

– Кажете какво е то!

– Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. – После прибави весело: – Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.

– Да – засмя се той.

– Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.

– Благодаря ви, любезна госпожо – отвърна той. После се поклони елегантно. – Това е, разбира се, комплимент. – Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. – Кой ви каза за Мей-мей и децата?

– Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.

– Ще престанете ли да използвате такива дълги думи?

– Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. – Тя чувстваше, че ръката му я огрява.

– Има ли вероятност информацията да е невярна?

– Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.

– Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! – Струан помълча за момент. – Откога сте тук?

– От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?

– Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. – Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. – Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.

– Каква чудесна идея!

– Ще има награда – хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.

– Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.

– Аристотел ще бъде жури.

– И така ще ви одерат. – Очите й сякаш промениха цвета си. – Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.

– Какво?

В смеха й звучеше лека подигравка.

– Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.

– Няма ли да престанете с тези приказки?

– Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. – Внезапно настроението й се помрачи. – Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.

– Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?

– Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.

– Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък – каза Струан замислено. – Спомняте ли си леля си Вилхелмина?

– Коя?

– Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.

– Коя точно?

– Наследницата – тази, която може да ви остави много пари.

– Нямам роднини в Холандия.

– Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. – Той запали пура. – Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?

– Но, но… – Гласът трепна. – А Хорацио?

– Леля Вилхелмина би могла да му остави две хиляди гвинеи. А голямата част на вас. Тя наистина предпочита момичетата. Майка ви беше нейна любимка. Странно, че никой не е разправял на вас и на Хорацио за нея. Бедната леля Вилхелмина. Тя почина вчера.

Очите на Мери се закръглиха от вълнение.

– Наистина ли бихте могли, тай-пан? Наистина?

– Три месеца ще са необходими за едно писмо до Лондон. Един месец да се уредят нещата в Холандия. Три месеца обратно. След седем месеца ще сте наследница. Но добре ще е през това време да се преструвате на църковна мишка. И силно да се изненадате, когато стане.

– Да. Извинете… Аз съм толкова объркана от… Не се безпокойте. Не се учудвайте, ако нещо откача, започна да плача или да крещя. Обожавам ви!

Струан престана да се усмихва.

– Престанете да говорите така!

– Никога не съм го казвала преди това и никога няма да го повторя. Но за мен вие сте бог! – Тя се обърна и се отдалечи.

Струан я наблюдава известно време, после се запъти към Гордън Чен. „С всеки ден заприличвам все повече на китаец“ – помисли си той. В открито море лодката с Орлов и Маус бе все още далеч от „Чайна клауд“. „Побързайте, за бога!“

Скинър го посрещна разтревожен.

– Добър ден, мистър Струан.

– О, здравейте, мистър Скинър.

– Голям ден в Ориента, нали?

– Извинете ме, аз трябва…

– Почакайте за момент, мистър Струан. Опитах се да ви видя миналата нощ. – Скинър понижи глас. Потеше се повече от обикновено и миришеше, както винаги. – Полиците на „Ноубъл хаус“ пристигат днес, доколкото си спомням.

– Така ли?

– Има ли кой да ги посрещне?

– Съмнявате ли се, мистър Скинър?

– Носят се слухове. За някакво сребро.

– И аз ги чух.

– Надявам се, че са верни. Не бих искал да настъпи промяна в собствеността на Ориентал експрес.

– Нито пък аз. Тази вечер ще ви дам част от лихвата. Сега ме извинете.

Скинър проследи с поглед Струан, който се приближи към Гордън Чен. Искаше му се да чуе за какво говорят. После забеляза, че Брок и семейството му разговарят с Нагрек Тъмб. „Голям ден“ – мисли си той весело и тръгна тежко към тях. Кой ли ще грабне могилата?

– Съжалявам, чух за загубата ви, сър – каза Гордън. – Опитах се да ви видя, но не успях. Отправих молитва.

– Благодаря.

– Майка ми каза да ви предам, че ще бъде сто дни в траур, както е прието.

– Кажи й, че не е необходимо – каза Струан, като знаеше, че ще стане така, както бе казала. – Какво прави, след като те видях за последен път?

– Нищо особено. Опитах се да помогна на Чен Шенг да намери някакъв заем за вас, сър. Но се боя, че не успяхме. – Вятърът духна плитката му и я залюля.

– Много трудно се намират заеми – каза Струан.

– Да, така е наистина. Съжалявам.

Гордън Чен си представи всичкото огромно богатство, скрито в трюма на „Чайна клауд“, и се изпълни с възхищение към баща си. Бе чул тазсутрешните слухове и те бяха потвърдени от други, проникнали в Тай Пинг Шан: че тай-панът незабелязано изнесъл среброто изпод носа на омразните манчури. Но не каза нищо за възраждането на „Ноубъл хаус“, защото щеше да бъде неучтиво.

– Може би е време да ти отпусна малък заем. Бих могъл да го уредя. Да речем, един лак сребро.

Гордън Чен зяпна и очите му блеснаха.

– Това е огромна сума, сър.

– Ще получаваш една четвърт от печалбата. Аз ще получавам останалите три.

– Това е справедливо, сър – отвърна Гордън и бързо събра мислите си. – Щедро. Рядко срещана човечност в подобни времена. Но ако получа две трети, а вие – една, това ще ми помогне значително да увелича печалбите ви. Значително.

– Аз също очаквам голяма печалба. – Струан хвърли пурата. – Ще бъдем съдружници. Ще вземеш една втора и аз – една втора. Това е тайно споразумение между нас двамата. Всеки месец ще водиш счетоводната отчетност. Съгласен ли си?

– Съгласен съм. Вие сте повече от щедър, сър. Благодаря ви.

– Нека се видим тази вечер и ще ти дам необходимите документи. Ще бъда на борда на „Рестинг клауд“.

Гордън Чен бе толкова щастлив, че му се искаше да скача и крещи от радост. Не можеше напълно да прецени щедростта на баща си. Но знаеше, че да имаш един лак е много по-безопасно. Освен това лесно можеше да го превърне в хиляди. Ако има джос. Помисли си за Хунг Мун Тонг и се попита дали верността му към тайното дружество „тонг“ нямаше да попречи на верността към баща му. И ако това стане, кое ще вземе връх.

– Как да ви благодаря, сър! Веднага ли ще започне съвместната ни работа?

– Да, предполагам, че ще искаш да участваш в търга за земята.

– Имах желание… – каза Гордън Чен и спря.

Към тях се приближаваше Кълъм с намръщено лице.

– Здравей, Кълъм – поздрави Струан.

– Здравей, татко – отговори той.

– Това е Гордън Чен. Синът ми Кълъм – каза Струан и забеляза, че тълпата на брега се е смълчала и е вперила погледи в тях.

Гордън Чен се поклони.

– Имам честта да се запозная с вас, сър.

– Гордън е твой природен брат.

– Зная. – Кълъм подаде ръка. – Приятно ми е да се запознаем.

Поразен, че Струан го признава гласно за свой син, Гордън безсилно протегна ръка.

– Благодаря. Много благодаря.

– На колко години сте, Гордън?

– На двайсет, сър.

– Братята си говорят на малко име, как мислите?

– Ако това ви харесва.

– Трябва добре да се опознаем. – Кълъм се обърна към баща си, който беше разтърсен от признанието на сина си, че знае за Гордън.

– Съжалявам, че те обезпокоих, татко. Просто исках да се запозная с Гордън – каза той и си тръгна.

Струан усети как тишината гръмна и притихналият бряг отново оживя. С почуда видя, че по лицето на Гордън се стичат сълзи.

– Съжалявам. Аз… Аз чаках това цял живот, мистър Струан. Благодаря. Благодаря ви – каза Гордън с развълнуван глас.

– Повечето хора ме наричат тай-пан, момче. Нека забравим „мистър Струан“.

– Да, тай-пан. – Гордън Чен се поклони и се отдалечи.

Струан тръгна след Кълъм и видя катера на Лонгстаф на брега. С него бяха адмиралът и група морски офицери. Също и Хорацио.

„Добре – помисли си Струан. – Сега Брок.“

Махна с ръка на Роб и посочи Брок. Роб кимна, остави Сара и настигна Кълъм. Заедно се присъединиха към Струан.

– В тебе ли са документите, Роб?

– Да.

– Хайде тогава. Да си върнем полиците. – Струан погледна към Кълъм. – Няма защо да се вълнуваш, момче.

– Да.

Повървяха малко и Струан каза:

– Радвам се, че се запозна с Гордън. Благодаря.

– Аз… Аз исках да се срещна днес с него и теб. Ъъ… на публично място.

– Защо?

– Не издига ли това твоя престиж, който според теб е много важен?

– Кой ти каза за Гордън?

– Чух да разправят, когато се върнах от Кантон. Хората винаги са готови да разпространяват лошите новини. – Кълъм си спомни насмешливите усмивки на търговците и жените им, с които се беше запознал. „Колко жалко, младежо, че идвате в такова лошо време. Жалко, че къщата не съществува вече. Същото ще стане с «Ноубъл хаус»“ – казваха те по най-различни поводи. Но Кълъм знаеше, че всички тържествуват, радостни, че къщата е така унизена. Леля Сара първа му бе отворила очите и му бе показала колко е наивен. Минаваха един ден по Куинс роуд покрай някакви евроазиатци – първите, които виждаше – момче и момиче – и той я бе попитал каква е националността им и откъде са те.

– Виж – бе казала тя, – това са мелези – полуангличани и полуезичници. Много от търговците имат незаконно родени деца от китайки. Всички го правят уж много тайно, разбира се, но всеки знае. Твоят чичо Роб има дете.

– Какво?

– Още преди години аз натирих нея и кученцата й. Нямаше да бъде толкова лошо, предполагам, ако жената беше християнка и хубава. Бих разбрала това. Но нея…

– А татко… има ли… други деца?

– За деца не знам, Кълъм. Има син, който работи за неговия компрадор. Казва се Гордън Чен. Баща ти има странно чувство за хумор, след като му е дал християнско име. Предполагам, че тук има нещо. Може би не трябваше да ти казвам, Кълъм. Но някой трябва да го направи и по-добре е да научиш истината от роднина, вместо да слушаш как хихикат зад гърба ти. О, да. Ти имаш най-малко един брат в Азия.

Тази нощ той не можа да заспи. На следващия ден бе слязъл на брега отчаян. Няколко морски офицери, сред които и Глесинг, играеха крикет и го поканиха да попълни отбора. Когато дойде неговият ред да удари топката, той изля върху нея целия си гняв, замахна, искаше да я убие и с нея и срама си. Игра блестящо, без да изпита удоволствие от играта. По-късно Глесинг го викна настрана и попита какво се е случило. Той изплю камъчето.

– Не одобрявам баща ти, както несъмнено знаеш – му каза Глесинг, – но това едва ли има връзка с частния му живот. Аз самият имам същите проблеми като теб. Поне знам, че баща ми има любовница в Мейда вейл. Двама синове и една дъщеря. Никога не ми е казвал, макар че, предполагам, знае, че ми е известно. Ужасно трудно, но какво може да направи човек? Може би когато стана на неговата възраст и аз ще направя същото. Ще почакам и ще видя. Разбира се, съгласен съм, много е неудобно да разбереш, че имаш брат мелез.

– Познаваш ли го?

– Виждал съм го. Никога не съм говорил с него, макар да съм чувал, че е добро момче. Помни от мен – не позволявай личният живот на баща ти да те обсеби. Ти имаш един баща.

– Не го одобряваш, а вземаш неговата страна. Защо?

Глесинг повдигна рамене.

– Може би защото научих, че „греховете“ на баща ми са лично негова работа, а не моя. Може би защото тай-панът е по-добър моряк от мен и ръководи най-добрата флотилия, състояща се от най-красивите кораби на света, отнася се към моряците си човешки, като им дава добра храна, заплата и квартири, докато ние трябва да работим с това, което проклетият Парламент ни отпусне – нищожни пари, по дяволите, и екипажи от насила набрани моряци и престъпници. Може би заради „Глесинг пойнт“ или защото той е тай-панът. Може би защото Синклерови го харесват. Не знам. Няма да крия от теб, че ако някога получа заповед да се разправя с него, ще го направя, доколкото позволява законът. Въпреки това, надявам се, че с Божия помощ ще успее да се справи отново с този грубиян Брок. Не понасям мисълта, че тази мръсна свиня може да стане тай-пан.

От този ден Кълъм се виждаше често с Глесинг. Дружбата между тях се задълбочи.

– Днес – продължи Кълъм много неловко, – когато те видях с Гордън Чен, попитах Джордж Глесинг. Той беше честен с мен и ми разказа.

Струан се спря.

– Искаш да кажеш, че от моя страна е било нечестно, че не съм ти казал?

– Не. Не е нужно да се оправдаваш за всяко нещо, което правиш. На мен. Един баща не е нужно да се оправдава пред сина си, нали?

– Гордън е добро момче – обади се стеснително Роб.

– Защо искаше да знаеш на колко е години? – попита Струан.

– Той е на моите години, нали?

– И какво?

– Няма значение, татко.

– Има. За теб. Защо?

– Бих предпочел да не…

– Защо?

– Въпрос на етика, предполагам. Ако аз съм на същата възраст, майка му е била… да кажа ли, връстница… на моята?

– Да. Връстница е точната дума.

– Прелюбодеяние е другата точна дума, нали?

– Една от човешките истини е, че прелюбодеянието е неизбежно като смъртта и изгрева на слънцето.

– Но не според Десетте божи заповеди. – Кълъм избягваше погледа на баща си. – Сега ще започне наддаването, щом Лонгстаф е тук – каза той.

– Затова ли си толкова нервен? Че се срещна с Гордън и ми цитира Десетте божи заповеди?

– Не ти трябвам, нали, татко? Когато се срещнеш с Брок? Мисля, че аз… ако не възразяваш, ще видя дали всичко е готово.