Текст книги "Тай-пан"

Двадесет и осма глава

Три дни по-късно Роб бе погребан до гроба на Карин, Волфганг Маус изнесе молебена в непокритата черква под безоблачното небе.

Присъстваха всички тай-пани освен Уилф Тилмън, който все още лежеше в корабчето на „Купър – Тилмън“, болен от треската на Хепи вели и едва дишащ. Нямаше го и Лонгстаф. Той, генералът и адмиралът бяха вече отплували за Кантон заедно с флотските и армейските кораби и с всички войници, които бяха все още годни. Болестта дизентерия бе вече поразредила редиците им. „Немезис“ бе тръгнал най-напред.

Сара седеше на първата грубо скована пейка. Бе облечена в черни дрехи и носеше черен воал. Струан също беше облечен в черно. Както Мери и Лайза, Тес и другите. Мъжете бяха облечени траурно и се потяха обилно.

Струан се изправи да прочете глава от библията. Шиваун го наблюдаваше с интерес. Предишния ден му бе изказала съболезнованията си и разбра, че не може да направи нищо повече. След една-две седмици всичко щеше да си дойде на мястото. Сега, след смъртта на Роб, се налагаше да промени плана си. Бе възнамерявала да се омъжи скоро за Струан и да го отведе: първо във Вашингтон, за да го запознае с влиятелни хора, а оттам в Лондон и в Парламента, но вече със солидни американски връзки. После отново във Вашингтон, този път като посланик. А ето сега планът трябваше да се отложи, защото той не можеше да замине, без да подготви Кълъм за поемане на длъжността.

* * *

Едновременно с безмълвното, тъжно, облечено в черно погребение в Хепи вели и тържественото шествие по Куинс роуд към гробището, през тесните улички на Тай Пинг Шан се виеше оглушителна китайска погребална процесия. Китайците отправяха вопли към боговете за голямата загуба на „Ноубъл хаус“, пищяха и стенеха, късаха дрехите си и биеха барабани.

Всички хора от Тай Пинг Шан бяха особено впечатлени от обноските на тай-пана и щедростта на неговия дом. Статутът на Гордън Чен също порасна с порасналия авторитет на баща му, защото никой от обитателите на хълма не беше предполагал, че тай-панът ще окаже такава почит на техните богове и обичаи. Не че Гордън Чен се нуждаеше от по-голям авторитет. Нима не бе вече най-големият земевладелец в Хонконг, с пипала, които се простираха във всички области на търговията? Нима не притежаваше повечето от сградите? И търговията с носилки? И трите перачници? Четиринайсет риболовни сампани? Две аптеки? Шест ресторанта? Деветнайсет ваксаджийници? Магазини за облекло, обущарници и дюкяни за изработка на ножове? Не притежаваше ли той петдесет и един процента от първия бижутериен магазин с експертни резбари от Квантунг, майстори на бижута и на дърво?

И всичко това, като се изключат огромните му валутни сделки. Айейа! И какъв лихвар! Не бе за вярване, но той бе толкова богат, че отпускаше заеми с един и половина процента по-малка лихва от обичайната и монополизира промишлеността. Носеха се слухове, че е съдружник на самия тай-пан и че със смъртта на неговия варварски чичо ще придобие нови несметни богатства.

Сред Триадите Гордън Чен не се нуждаеше от нищо, за да подобри общественото си положение. Те го познаваха добре и му се подчиняваха безпрекословно. Независимо от това в строителството, в търговията с пристанищни хамали, чистотата, нощното боклукчийство, риболова, готварството, производството на пристанищни въжета, пералните, дейността на слугите и кулитата, Триадите се нуждаеха от време на време от заеми и от жилища. Следователно те същ0 бяха обзети от дълбока скръб за загубата на варварина – чичо на техния водач, и с удоволствие платиха допълнителен данък в размер на едноседмичен труд. Знаеха, че е разумно да са на страната на тай-пана от Тай Пинг Шан. Знаеха, че част от данъка ще отиде за дарове към боговете – печени прасенца, торти, сладкиши, безброй сготвена омари и скариди, риба и раци от улова на сампаните, хляб и планини от ориз. Знаеха, че погледнат ли боговете милостиво към тези великолепия, даровете ще бъдат разпределени и самите те ще гуляят като и най-гладните ще бъдат доволни.

Така че всички хора стенеха на глас заедно с опечалените, наслаждаваха се безмерно на смъртната драма, благославяха своя джос за това, че са живи и могат да скърбят, да ядат, да се любят, да печелят пари и може би с още повече джос – да станат също тъй богати, че когато умрат, да бъдат по-уважавани от всички свои съседи. Гордън Чен вървеше най-отзад. Стъпваше гордо и късаше дрехите си, но с голямо достойнство, оплакваше високо пред боговете огромната загуба, която бе претърпял. Кралят на просяците вървеше след него – така и двамата добиха още по-голяма слава. И боговете се усмихнаха!

* * *

Когато запълниха гроба със суха, гола пръст, Струан придружи Сара до катера.

– Ще дойда да те видя тази вечер – каза й той.

Без да отговори, Сара седна на кърмата и се обърна с гръб към острова.

Когато катерът се понесе навътре в морето, Струан се отправи към Хепи вели. Просяците и носачите бяха обсадили пътя. Но никой не обезпокои тай-пана – той не бе престанал да плаща месечния си данък на Краля на просяците.

Струан зърна Кълъм, застанал до Тес, обграден от родата на Брок. Той приближи до групата и повдигна учтиво шапката си пред дамите. Погледна към Кълъм.

– Ще се поразходиш ли с мен? – предложи му той.

– Разбира се – отвърна Кълъм.

Не бяха разговаряли, откакто се завърнаха, особено по такива важни въпроси като например как ще се отрази смъртта на чичо на плановете им или кога ще обявят официално годежа. Всички знаеха, че Кълъм бе поискал от Брок ръката на Тес още в Уампоа на връщане от Кантон и бе получил неговото, макар и нелюбезно, съгласие. Не беше тайна също, че внезапната трагедия бе станала причина да се отложи обявяването на годежа.

Струан отново повдигна шапката си и отмина, придружен от Кълъм.

Вървяха мълчаливо по пътя. Тези, които ги бяха видели с Брокови, клатеха глави, недоумяващи как се е съгласил Брок. Положително бе хрумване на тай-пана.

– Добро утро, Мери – поздрави Струан, когато Мери Синклер се приближи към него, придружена от Глесинг и Хорацио. Тя бе изпита и не изглеждаше добре.

– Добро утро, тай-пан. Мога ли да намина днес след обяд? – попита тя. – Бихте ли ми отделили малко време?

– Да, разбира се. Привечер? В дома ми?

– Благодаря. Нямате представа колко съжалявам за… за вашата загуба.

– Да. Ужасен късмет – обади се Глесинг. През последните седмици бе особено впечатлен от Струан. Дявол да го вземе, всеки един от Кралската флота – всяка напудрена маймуна, участвала в Трафалгарската битка – заслужава най-голямо уважение. Когато Кълъм му каза за баща си, той веднага го попита: „В кой кораб е служил?“ и остана учуден от отговора на Кълъм: „Не зная. Не попитах.“ Чудеше се дали тай-панът е служил с баща му. Беше на върха на езика му да попита, но не посмя, защото Кълъм бе споделил това насаме. – Безкрайно съжалявам, тай-пан.

– Благодаря. Как вървят вашите работи?

– Благодаря, добре. Всъщност имам ужасно много работа.

– Би било разумно да се пуснат дълбоководни щурмови котви на големите кораби.

Вниманието на Глесинг изведнъж се изостри.

– Да не би да подушвате приближаваща буря?

– Не. Но сега е сезонът на тайфуните. Някога подраняват, а друг път закъсняват.

– Благодаря за предложението. Още днес ще се разпоредя.

„Колко умно – помисли си Глесинг. – Човекът понася стоически трагедията си. Освен това е един от най-умелите моряци. Мери има много високо мнение за него, с което не мога да не се съобразя. По негова инициатива се проведе акцията против Кантон само няколко дни, след като тези диваци дръзнаха да опожарят Селцето. Къде е гледал адмиралът, по дяволите?! Защо този глупак не ми върне кораба? Дали да не се осмеля да помоля тай-пана за ходатайство?“

– Ще тръгнете ли с корабите?

– Не зная. – Струан погледна към Хорацио. – Кога се върнахте, младежо?

– Снощи, тай-пан. Негово превъзходителство ме изпрати да го представлявам на погребението. Имам честта да ви изкажа моята почит. Ще се върна обратно с първия кораб.

– Много мило от негова и от ваша страна. Предайте му, ако обичате, моите поздрави.

– Много се интересуваше от състоянието на Негово височество.

– По-добре е. Намира се на борда на „Чайна клауд“. Защо не го посетите? Мисля, че тазовата му кост е увредена, но е още много рано да се каже. Довиждане, Мери.

Той отново вдигна шапка и се отдалечи заедно с Кълъм. Струан си мислеше за Мери. „Предполагам, че иска да ми каже нещо за децата. Дано не е нещо лошо. Какво се е случило с Хорацио и Глесинг? Изглеждат така напрегнати и неспокойни.“

* * *

– Да ви изпратя ли до хотела, мис Синклер? – попита Глесинг. – Може би ще дойдете двамата да обядвате с мен на пристанището?

– С удоволствие, скъпи Джордж – отвърна Мери, – но Хорацио няма да може да дойде с нас. – И преди Хорацио да успее да каже нещо, тя добави тихо: – Моят скъп брат ми предаде, че официално сте поискали ръката ми.

Глесинг трепна.

– Аз, ъ-ъ, да, наистина. Надявам се, че ъ-ъ… да.

– Искам да ви кажа, че съм съгласна.

– Господи! – Глесинг взе ръката й и я целуна. – Кълна се в Бога, Мери, в Лорд Хари, о, Божичко! Кълна се… – Той се обърна да благодари на Хорацио и радостта му се стопи. – Какво се е случило, по дяволите?

Хорацио бе втренчил зъл поглед в Мери. Усмихна се принудително, но не отвърна очите си.

– Нищо.

– Не одобряваш, така ли? – попита Глесинг със свито гърло.

– Да, разбира се, че одобрява. Нали, скъпи братко? – намеси се Мери.

– Но ти не си… ти си още твърде млада и…

– Въпреки всичко си съгласен, нали? И ще се оженим три дни преди Коледа. Ако това ви устройва, Джордж.

Глесинг потръпна от откритата враждебност между сестрата и брата.

– Удовлетворява ли ви това, Хорацио?

– Сигурна съм, че тай-панът ще погледне благосклонно на твоето съгласие, Хорацио. – Мери бе доволна, че се реши да се омъжи за Джордж. Сега трябваше да се отърве от бебето. Ако Мей-мей не можеше да й помогне, щеше да поиска от тай-пана услугата, която й дължеше. – Аз приемам, Джордж – каза тя предизвикателно и протегна ръка, като се мъчеше да скрие страха си.

– Проклети да сте и двамата! – извика Хорацио и се отдалечи.

– Какво, за бога, се е случило с него? Значи ли това, че е съгласен? Или не е? – попита раздразнено Глесинг.

– Одобрява, скъпи Джордж. Не се безпокойте. И моля да ме извините, че бях толкова рязка, но исках да уредим нещата още сега.

– Не, няма защо, Мери. Нямах представа, че брат ви е така настроен против този брак. Да бях помислил малко, сигурно нямаше да действам така прибързано.

Радостта, че Мери го е приела, бе помрачена от болката, изписана на лицето й. И от разяждащия го гняв, че не е заминал с корабите. По дяволите адмирала! Чумата да ги тръшне проклетия бряг и Синклер. Как съм могъл да харесвам това мръсно копеле, дявол го взел! С какво право се държи така грубо?

– Радвам се, че останахте тук, Джордж – чу я да казва.

Видя я как изтри няколко сълзи и радостта му се върна. Без тази сухопътна работа той не би могъл да прекарва толкова време с Мери. Благославяше късмета си! Тя го искаше и само това бе от значение. Той й подаде ръка.

– Стига сълзи. Това е най-хубавият ден в живота ми. Да отидем да обядваме и да го отпразнуваме. Ще вечеряме също заедно. Отсега нататък няма да се разделяме ни на обяд, ни на вечеря. Следващия месец ще обявим годежа. Отсега нататък аз ще се грижа за вас. Ако някой ви обезпокои, ще отговаря пред мен, кълна се!

* * *

Струан и Кълъм пиеха бренди в канцеларията на фабриката. Стаята бе широка, подът – покрит с камък. Имаше полирано тиково дърво и корабни фенери, барометър, закачен с железни халки до вратата от тиково дърво, картини на Куанс по стената, кожени столове и канапе, лъснати с ароматна смазка.

Струан стоеше до прозореца, загледан в пристанището. Без флотските и армейските кораби обширното пространство изглеждаше съвсем празно. Само „Чайна клауд“ и „Уайт уич“ бяха останали от клиперите. Имаше и няколко товарни кораба, които все още чакаха да попълнят товара си, преди да отпътуват, както и неголям брой пристигащи съдове с товари, поръчани още през миналата година.

Кълъм изучаваше картината, която висеше над камината. Беше портрет на китайска лодкарка, облечена в наметало – изумително красиво момиче. Под ръка носеше кошница и се усмихваше.

Кълъм се питаше дали е верен слухът, че това е метресата на баща му, която живееше в дома му на няколкостотин ярда от тук.

– Сега не мога да замина, както бяхме решили. Налага се да остана – каза Струан, без да откъсва поглед от пристанището.

Кълъм усети как в него се надига разочарование.

– Мога да се справя. Сигурен съм.

– Да, но след време.

Кълъм отново си помисли колко проницателен се оказа приятелят му Горт. Миналата нощ на квартердека на „Уайт уич“ Горт бе казал:

– Помни ми думите, приятелю. Той вече никога няма да замине. Обзалагам се на каквото искаш, че той ще те повика и ще ти каже, че няма да замине. Не е редно да ти го казвам, но ти и аз има да чакаме до второ пришествие.

– Но аз не мога да се справя сам, Горт. Няма да се справя в качеството на тай-пан, ако съм сам.

– Разбира се, че можеш. Но ако имаш нужда от помощ, а ти няма да имаш, аз ще ти помогна. Също и татко. Нали в крайна сметка ще бъдеш част от нашето семейство. Разбира се, че ще се справиш, Кълъм. Но ако ти кажеш това на тай-пана, той положително ще ти отговори: „Разбира се, Кълъм. След време.“

– Наистина ли мислиш, че мога?

– Не може да има никакво съмнение на тази божествена зелена земя. Какво трудно има, а? Ти купуваш и продаваш, а компрадорите ти поемат целия риск. Корабите са си кораби, чаят – чай, а опиумът – опиум. Един тай-пан само взема решенията, това е всичко. Необходим е преди всичко здрав разум. Ето например погледни какво направи с могилата! Взе много правилно решение. Ти го взе, не някой друг. И още го накара да говори с татко, а татко го накара да даде съгласието си за теб и Тес.

– Може би ще мога да управлявам къщата, ако има мир. Но без Лонгстаф, без война и Джин-куа.

– Те не са от значение. Ние нямаме нищо общо с войната, колко то и да се мъчи баща ти да представя нещата иначе. Що се отнася до старата лисица Джин-куа, мога да ти помогна да поставиш тази маймуна на място. Не, Кълъм, ще бъде ужасно, ако чакаме те да умрат, когато ние, младите, сме пълни с идеи и с какво ли още не. Какво лошо има в това да ни отпуснат юздите още отсега? Нашите татковци ще защитават гърба ни и ще се обръщаме за помощ към тях, ако стане нужда. Така няма да изглежда, че ги отхвърляме. Разбира се, че компанията е тяхна. Но те са неспокойни. Главите и на двамата са пълни с врели-некипели. Те искат да запазят всичко за себе си и само тогава ще са доволни. Той ти пълни главата с разни глупости като „Нужен ти е опит, още две-три години“, но това означава вечно…

Кълъм заби поглед в гърба на баща си.

– Мога да се справя, тай-пан.

Струан се извърна към него.

– С Лонгстаф? С Джин-куа и войната?

– Ти лично не си пряко свързан с войната, нали?

– Да. Но ако не бяхме съветвали Лонгстаф, отдавна да сме претърпели поражение.

– Дори и да заминеш, няма да престанеш да се занимаваш с къщата, нали? А има ли нещо, което не разбирам, мога да те попитам… ако стане нужда.

– Когато замина, момче, ще оставя ръководството напълно в твои ръце. Шест месеца са необходими за писмата да пътуват до Англия и обратно. Много нещо може да се случи през това време. Нужен ти е опит. Още не си готов.

– А кога ще бъда?

– Това зависи от теб.

– Обеща да стана тай-пан след една година. Хм… година след чичо Роб.

– Да. Но ако си готов. А ти не си още готов, за да напусна, както бях планирал. Брок и Горт ще те погълнат.

„Да – помисли си Кълъм, – отново Горт е прав. Наистина ще чакаме до второ пришествие“.

– Е, добре. Какво да направя, за да докажа, че съм годен?

– Нищо повече от това, което правиш, момче. Нужен ти е повече опит. Две-три години… Ще ти кажа, когато съм вече сигурен.

Кълъм знаеше, че нищо няма да спечели, ако спори с баща си този път.

– Искаш ли да поема клоновете на чичо Роб?

– Да. Но за момента не поръчвай и не продавай нищо без мое съгласие и не уволнявай никого. Ще ти дам специален инструктаж. Помогни на Варгас да изчисли загубите ни в Селцето и постави книжата в ред.

– Кога мислиш, че ще е редно да обявим годежа ни?

– Обсъждахте ли този въпрос с Брок?

– Само когато се видяхме в Уампоа. Той спомена нощта на Летния празник.

Струан внезапно си спомни Скрагър и какво му бе казал за У Куок – че може лесно да се организира обсада за залавянето му в Кемой в нощта на Летния празник. Знаеше, че сега можеше само да гадае дали Скрагър му е казал истината и да тръгне да гони китаеца напосоки. Ами останалите три половини от монетите? Какви безскрупулни „услуги“ биха поискали? И кога? Той погледна календара на бюрото си. Днес бе 15 юни. Нощта на Летния празник се падаше след девет дни.

– Обяви го на Летния празник. Но тържеството да бъде малко. Само семействата – добави той с тънка ирония.

– Помислихме и за сватбения подарък, който искаме да ни дадеш. Тес го измисли. – И той подаде лист хартия на Струан.

– Какво е това?

– Един тържествен договор да забравите миналото и да станете приятели. Да го разпишат Брокови и Струанови.

– Аз вече сключих единствената сделка, която можех да сключа с тези двамата – каза Струан и върна листа, без да го прочете.

– Горт е съгласен и каза, че и баща му ще се съгласи.

– Не се съмнявам, че Горт ще иска. Но Тайлър никога няма да подпише това.

– А ако той поиска, ще го подпишеш ли и ти?

– Не.

– Моля те.

– Не.

– Нашите деца ще бъдат внуци и на двама ви и…

– Мислил съм и за децата, Кълъм – прекъсна го Струан. – И за много други неща. Много се съмнявам дали децата ви ще имат чичо и дядо по майчина линия, докато дойде време да узнаят какви са били те двамата.

Кълъм тръгна към вратата.

– Почакай, Кълъм.

– Би ли ни дал, ако обичаш, подаръка, който искаме, за който молим?

– Не мога. Те никога няма да уважат този жест. Горт и Брок желаят да ти одерат кожата…

Кълъм тръшна вратата под носа му.

Струан изпи още едно бренди, после запрати чашата в камината.

* * *

Тази нощ Струан лежа буден в балдахиненото легло до Мей-мей. Прозорците бяха отворени за лунната светлина и бриза с лек вкус на сол. Вън от голямата мрежа, която обгръщаше леглото, няколко комари се опитваха натрапчиво да намерят път до крака отвътре. За разлика от повечето европейци, Струан винаги използваше мрежа против комари. Джин-куа я бе препоръчал като добро средство против заболяванията още преди много години.

Струан се опасяваше и от маларичните нощни изпарения, страхуваше се да не би той и Мей-мей да ги вдишат сега.

Боеше се също и за Сара. Когато я видя преди няколко часа, тя му каза, че е решила да си замине още с първия кораб.

– Но ти си още слаба – я предупреди той. – Също и Локлин.

– И така да е, ще заминем. Ти ли ще уредиш нещата или аз?

Имаш ли копие от завещанието на Роб?

– Да.

– Току-що го прочетох. Защо ти да станеш попечител на негова та част от компанията, а не аз?

– Това не е женска работа, Сара! Но не бива да се притесняваш. Ще получиш всичко до последно пени.

– Моите адвокати ще се погрижат за това, тай-пан.

С мъка бе успял да се въздържи.

– Сега е сезонът на тайфуните. Времето е неудачно за пътуване. Почакай до есента. И двамата ще сте поукрепнали дотогава.

– Веднага ще заминем.

– Прави каквото искаш.

Той бе отишъл да види Сергеев. Раната на руснака бе възпалена, но не гангренясала. Значи имаше надежда. След това се върна в канцеларията си да напише послание до Лонгстаф, в което му съобщаваше, че пиратът У Куок ще бъде в Кемой в нощта на Летния празник, че фрегатите трябва да го причакат, че познава добре тези води и ще се радва да оглави експедицията, ако адмиралът пожелае. Беше изпратил послание и до Хорацио. И точно преди да си тръгне за дома, бяха дошли армейските доктори. Казаха му, че вече няма съмнение. Треската в Хепи вели бе малария.