Текст книги "Тай-пан"

Двадесет и девета глава

До настъпването на Летния празник Хепи вели изпадна в отчаяние. Маларията продължаваше да се разпространява и при всеки болен протичаше различно. Не всички хора в една къща се заразяваха. Някои къщи не бяха засегнати изобщо.

Кулитата се появяваха в долината едва след като слънцето бе високо в небето и си отиваха, преди да дойде тъмнината. Струан, Брок и другите търговци бяха като полудели. Нищо не можеха да направят. Освен да се изселят, а това означаваше за тях катастрофа. Оставането можеше да бъде още по-катастрофално. И макар много хора да настояваха, че едва ли болестта се дължи на отровната почва и замърсения нощен въздух, разболяваха се само тези, които оставаха да нощуват в долината. Богобоязливите вярваха, включително и Кълъм, че маларията се дължи на Божията воля и те умножиха молитвите си към Всемогъщия за защита. Безбожните вдигаха рамене, не по-малко уплашени, и казваха „Джос“. Върволицата от семейства обратно към корабите се превърна в поток, а Куинс таун се превърна в призрачен град.

* * *

Но отчаянието не засягаше Лонгстаф. Миналата нощ се бе върнал в Кантон с флагмана, горд от победата, и тъй като остана да живее на кораба, без намерение да се заселва в Хепи вели, той знаеше, че Отровните нощни газове не могат да му навредят.

Беше спечелил всичко, на което се бе надявал, а и нещо повече.

Само ден след обсадата на Кантон откупът от шест милиона таела, който бе поискал, беше изплатен напълно и той отмени атаката. Но същевременно заповяда да започнат незабавни приготовления за обширни военни действия на север. Този път нямаше да се спре, докато договорът не бъде напълно ратифициран. След няколко седмици щяха да пристигнат обещаните подкрепления. Тогава армадата щеше да заплува отново на север към Пей Хо – Пекин и Ориентът щеше да бъде открит веднъж завинаги.

– Да, абсолютно – кискаше се Лонгстаф. Той беше сам в стаите си на кралския кораб „Венджънт“, като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. – Ти наистина си умен, скъпи ми приятелю. Наистина! Много по-умен от тай-пана – олицетворението на мъдростта. – Той остави огледалото и разтърка бузите си с одеколон, после погледна джобния си часовник. След няколко минути щеше да пристигне Струан. – И така да е, не бива да позволиш на дясната си ръка да узнае какво мисли лявата, нали? – хихикаше той.

Лонгстаф едва можеше да повярва, че е уредил така лесно доставката на чаените семена. „Поне – спомни си той със задоволство – уреди го Хорацио. Между другото, защо ли е толкова недоволен, че сестра му иска да се омъжи за Глесинг. Според мене бракът ще бъде много успешен. Макар че тя наистина е доста безцветна и безинтересна, при все че на бала изглеждаше великолепно. Но не е ли все пак щастие, че той мрази Глесинг? И не е ли щастие, че винаги е ненавиждал опиумната търговия? Колко умно от моя страна да му внуша онази мисъл – да отстрани Глесинг.“

– Честна дума, Хорацио – му каза той преди една седмица в Кантон, – проклета работа е тази търговия с опиум, нали? И всичко това, задето трябва да купуваме чая със скъпоценен метал. Жалко, че Британска Индия не го отглежда, нали? Тогава няма да има нужда от опиум. Ще го обявим извън закона, ще спасим неверниците за по-добри неща. Ще посеем сред тях семената на добродетелта вместо прокълнатия наркотик. Тогава флотилията ще може да отплува обратно в Англия и да заживеем веднъж завинаги в мир и спокойствие.

След два дни Хорацио го дръпна настрана и развълнувано му изложи идеята си да вземат от китайците чаени семена и да ги изпратят в Индия. Той се показа, както подобава, учуден, но позволи на Хорацио да го убеди, че идеята е наистина рационална.

– Но, Боже мой, Хорацио, как да намерим чаени семена?

– Ето моят план – ще говоря лично с вицекраля Чинг-со. Ще обясня, че вие сте запален градинар и смятате да превърнете Хонконг в градина. Ще поискам по петдесет фунта семена от черница, памук, пролетен ориз, камелии и други цветя, както и сортови семена от чай. Това ще го въведе в заблуда относно чая.

– Но той е умен мъж, Хорацио. Сигурно знае, че много малко от тези растения виреят в Хонконг.

– Разбира се. Сигурно ще го отдаде на глупостта на варварите – каза Хорацио, радостно възбуден.

– Но как ще го убедиш да запази това в тайна? Чинг-со ще сподели с мандарините или с Ко-хонга и те положително ще кажат на търговците. Знаеш, че тези дяволи са способни да обърнат небето и земята, за да попречат на плановете ти. Те положително ще разберат замисъла ти. А какво ще каже тай-панът? Това без съмнение ще сложи край на бизнеса му.

– Той и сега е достатъчно богат, Ваше превъзходителство. Ние сме длъжни да изкореним това зло – опиума. Длъжни сме!

– Да. Но и китайците, и европейците ще се възпротивят на твоя план. А когато Чинг-со разбере точните ти намерения, както сигурно ще стане, тогава никога няма да получиш семената.

Хорацио помисли малко, после каза:

– Да. Но ако му кажа, че аз, който броя и се разписвам за всички ковчежета със сребро, искам да зарадвам вас – моя работодател – с неочакван подарък за услугата, която сте ми направили, мога да не се разпиша за едно от тях.

Тогава можем да сме сигурни, че той ще го запази в тайна от всички.

– Каква е стойността на ковчежето?

– Четирийсет хиляди таела сребро.

– Но среброто принадлежи на правителството на Нейно величество, Хорацио.

– Разбира се. Във вашите преговори можете „лично“ да осигурите едно допълнително ковчеже, което да не е официално, така че Короната да не загуби нищо. Семената ще бъдат вашият подарък на правителството на Нейно величество, сър. Ще бъде чест за мен да кажете, че идеята е ваша. Положително е така. Нещо, което споменахте, ме наведе на мисълта. С право на вас се пада честта. Нали вие сте наместникът на Нейно величество!

– Но ако планът ти успее, тогава ще унищожиш не само китайските търговци, но и себе си. Това е нелогично.

– Търговията с опиум е ужасен порок, сър. Оправдан е всеки риск, който поемаме. Но моята работа зависи не от опиума, а от вашия успех.

– Ако този план успее, тогава ти подкопаваш и основите на Хонконг.

– Но докато чаят започне да цъфти, ще минат много години. Хонконг ще остане непокътнат, докато сте тук, сър. Той ще продължава да бъде пазар на азиатската търговия. Кой знае какво ще бъде след време?

– Тогава да разбирам ли, че искате от мен да разгледам с вицекраля на Индия възможностите за отглеждане на чай?

– Кой освен Ваше превъзходителство би могъл да доведе идеята – вашата идея – до такова съвършено решение?

Лонгстаф си бе позволил неохотно да бъде убеден и бе предупредил Хорацио да пази строга тайна.

Още на следващия ден Хорацио рапортува радостно:

– Чинг-со се съгласи! Каза, че от шест седмици до два месеца сандъците със семената ще бъдат доставени в Хонконг, Ваше превъзходителство. Сега, за да бъде всичко изпълнено докрай, остава да изпратим Глесинг незабавно в Англия. Мисля, че Мери само си въобразява, че е влюбена. Жалко, че не можем да й дадем година-две време, за да разбере какво прави. Да можеше да се отърве от ежедневното му влияние…

Лонгстаф отново се закиска, като си спомни напразния опит на младежа да прикрие чувствата си. Среса косата си, отвори вратата и влезе в каютата, където беше картата. Огледа внимателно документите в сейфа и откри писмото, което Хорацио му бе превел преди седмици.

– Нямам повече нужда от това – каза той гласно. Скъса листа, наведе се навън от илюминатора и хвърли парченцата, които водата отнесе навътре в морето.

Може би наистина Глесинг ще трябва да си замине. Момичето е малолетно, а положението на Хорацио – твърде тежко. Ще решим и този въпрос. След като семената заминат за Индия.

Видя, че приближава голямата лодка на Струан. Сериозното лице на тай-пана напомни на Лонгстаф за маларията. Какво, по дяволите, да направим? Ще пропадне цялата стратегия за Хонконг.

* * *

Струан се взираше навън през прозорците на кърмата и чакаш чакаше търпеливо, докато Лонгстаф спря да говори.

– Честна дума, Дърк, имах чувството, че Чинг-со знаеше за откупа от шест милиона таела. Веднага го приготвиха. До последен грош. Много се извиняваше за опустошаването на Селцето. Каза, че го направили онези проклети анархисти – Триадите. Заповядано му е да направи пълно разследване и се надява, че веднъж завинаги ще може да ги разгроми. Предполага, че са заловили един от водачите им. Ако той не успее да измъкне нещо от този човек, никой друг няма да може да го стори. Той обеща веднага да ми съобщи имената на Триадите тук.

Струан се извърна от прозореца и седна в дълбоко кожено кресло.

– Това е много добре, Уил. Бих казал, че свършихте забележителна работа. Забележително добра!

Лонгстаф почувства голямо задоволство.

– Мога да кажа, че нещата се развиха по плана. Да, по въпроса за пирата У Куок. Лично бих предпочел вие да оглавите флотилията, но адмиралът беше твърдо против. Той сам ще я оглавява.

– Това е негово право. Да се надяваме, че тази вечер той ще свърши добра работа. Ще бъда много по-спокоен, когато потопи дявола.

– Точно така.

– Сега вашата задача е да спасите Хонконг, Уил. Само вие можете да го направите – каза Струан, като горещо се молеше поне още веднъж да накара Лонгстаф да осъществи плана, който можеше да спаси живота на всички. – Мисля, че е необходимо да заповядате всички незабавно да напуснат Хепи вели.

– Боже Господи, Дърк – извика Лонгстаф, – но ако направя това… това означава да напуснем и Хонконг!

– Куинс таун е маларичен. Поне Хепи вели. Следователно трябва да бъде опразнен.

Лонгстаф взе малко енфие с трепереща ръка.

– Не мога да заповядам това. Ще бъда отговорен за всички загуби.

– Да. Решението ви е да употребите шестте милиона таела, за да обезщетите всички.

– Господи! Не мога да направя това! – избухна Лонгстаф. – Среброто принадлежи на Короната. Короната… само тя… може да реши какво да прави с него!

– Решили сте също, че Хонконг е много ценен, за да бъде подложен на риск. Знаете, че трябва да напуснете това място много бързо. Вашият жест ще бъде достоен за губернатор.

– Изобщо не мога, Дърк! Това е невъзможно!

Струан се приближи до бюфета и наля две чаши шери.

– Цялото ви бъдеще зависи от това.

– А? Така ли? Как така?

Струан му подаде чашата.

– Вашият авторитет в двореца е свързан с Хонконг. Цялата ви азиатска политика, а оттук и азиатската политика на двореца, е съсредоточена в Хонконг. И това е правилно. Ако Хонконг не е в безопасност, губернаторът, който е представител на Нейно величество, няма да е в състояние да управлява както трябва Азия. Без да се построи град, нито вие, нито Короната ще сте в безопасност. Долината е мъртва. Значи трябва да се построи нов град, и то да се построи бързо. – Струан отпи с удоволствие. – Ако обезщетите незабавно тези, които вече са строили тук, вие веднага ще си възвърнете доверието им. Всички търговци ще ви подкрепят, а това ще ви е нужно в бъдеще. Не забравяйте, Уил, много от тях имат голямо влияние в двореца. Жестът ще бъде грандиозен, достоен за вас. Освен това, обезщетението всъщност се заплаща от китайците.

– Не разбирам.

– До три месеца ще бъдете пред прага на Пекин като главнокомандващ непобедима армия. Цената на експедицията ще е, да речем, четири милиона. Прибавете шест милиона за опожаряването на Селцето. Десет милиона. Но вие ще поискате четиринайсет милиона – едно справедливо обезщетение. С останалите четири милиона ще основете вашата хонконгска официална хазна, която ще се окаже една от най-богатите колониални хазни в Империята. Всъщност защо да не поискате двайсет вместо четиринайсет милиона? Останалите шест ще възстановят тези милиони, които вие напълно предвидливо „инвестирахте“ в Хонконг от името на английската корона. Не забравяйте, че без стабилна база не бихте дръзнали да предприемете поход на север. Ако Хонконг не е в безопасност, Англия повече няма място в Азия. Ако Хонконг не е в безопасност, свършено е с вас. Съдбата на Англия е във вашите ръце, Уил. Това е толкова просто!

Струан чувстваше, че Лонгстаф преценява напрегнато възможностите. Това беше единственото възможно решение. Единственият начин да се запази достойнството на хората и да се спаси острова. И щом видя, че Лонгстаф отвори уста да каже нещо, той го изпревари:

– И още едно нещо, Уил. Веднага ще можете да си върнете по-голямата част от парите.

– Какво каза?

– Незабавно организирате нова продажба на земя. Наддаването за новите парцели ще е жестоко. Къде ще отидат парите? Обратно в държавната хазна. Във всички случаи ще спечелите. Земята, която продавате, не струва нищо. Знаете колко належаща е нуждата ви от пари за решаване на правителствените проблеми – заплати, полиция, дворец на губернатора, пътища, съдилища, пристанищни съоръжения и хиляди други неща, за които в никакъв случай не можете да използвате парите от откупа. Бих казал, че жестът е достоен за държавник. Вие трябва да вземете решението сега, защото не можете да чакате шест месеца, докато изложението отиде до Англия и се върне обратно с нужното одобрение. Ще спасите Хонконг, без това да ви струва нищо. Но най-вече – с това показвате категорично на Сергеев, че Англия възнамерява да остане завинаги в Азия. Бих казал, Уил, че вашата проницателност ще направи силно впечатление на целия кабинет. Както, разбира се, на Нейно величество кралицата. А с нейното одобрение ще получите вечни почести.

Удариха осем бела. Лонгстаф извади джобния си часовник. Беше изостанал и той нагласи стрелките да показват пладне, докато се опитваше да открие недостатък в разсъжденията на Струан. Нямаше такъв. Призля му от мисълта, че ако не беше тай-панът, той лично не би направил нищо, за да се пребори с болестта. Освен това – да стои настрана от долината и да се надява на някакво чудотворно изцеление. Той също се безпокоеше от разрастването на епидемията, но за него си оставаше по-важно спечелването на войната в Кантон.

Да. Нямаше никакъв недостатък. По дяволите, за малко да осуетиш едно великолепно бъдеще. Наистина няма да спазиш инструкциите, но губернаторите и кралските наместници имат неписани права и това следователно ще се тълкува като извънредна мярка. Ние не можем да чакаме до следващата година, за да наложим кралската воля на неверниците. Не можем! Ще използваме случая и да осъществим плана за чаените семена, с което ще проявим много по-голяма далновидност от тази на тай-пана.

Лонгстаф почувства непреодолимо желание да разкаже на Струан за семената. Но успя да се овладее.

– Мисля, че сте прав. Още утре ще направя съобщението.

– Защо не съберете утре тай-паните? Дайте им двудневен срок Да ви представят конструктивни и поземлени сметки за вашата хазна. Определете продажбата на земята да стане другата седмица. Това ще ви даде време да направите оглед на парцелите. Предполагам, че ще искате да разположите новия град близо до Глесинг пойнт.

– Да. Точно това мислех да направя. Това е най-доброто място. Не разисквахме ли този въпрос преди доста време? – Лонгстаф стана и наля още шери, после дръпна шнура на звънеца. – Както винаги, много ми е приятно да изслушам съветите ви, Дърк. Предполагам, че ще останете за обяд.

– По-добре е да си тръгвам. Сара заминава утре с кораба „Калкута махараджа“ и ще имам много работа.

– Много лош късмет. Имам предвид Роб и племенницата ви.

Вратата се отвори.

– Да, сър? – попита морският офицер.

– Попитайте генерала дали иска да обядва с мен.

– Слушам, сър. Моля за извинение, сър, но мисис Куанс желае да ви види. А и погледнете това. – Той подаде на Лонгстаф дълъг списък с имена. – Това са хората, които молят да ги приемете. Да кажа ли на мисис Куанс, че сте зает?

– Не, по-добре да я видя сега. Моля ви, постойте още малко, Дърк. Боя се, че ще ми трябва морална подкрепа.

Появи се Морийн Куанс. Аристотел Куанс я следваше по петите. Под безжизнените му очи бяха изписани тъмни кръгове. Сега приличаше на невзрачно човече. Дори дрехите му бяха неспретнати и безцветни.

– Добро утро, мисис Куанс – поздрави Лонгстаф.

– Дано в този чудесен ден да ви пазят всички светци, Ваше превъзходителство.

– Добро утро, Ваше превъзходителство – каза Аристотел едва чуто, свел поглед към бюрото в каютата.

– Добър ден и на вас, тай-пан – каза Морийн. – След няколко дни, ако е рекъл свети Патрик, ще си уредим сметките с вас.

– Не е спешно. Добро утро, Аристотел.

Аристотел Куанс погледна бавно към Струан. Очите му се изпълниха със сълзи, когато прочете топлотата, изписана на лицето на Струан.

– Тя счупи всичките ми четки – каза той със сподавен глас. – Тази сутрин. Всичките ми четки. И моите… хвърли боите ми в морето.

– Затова сме тук, Ваше превъзходителство – подчерта Морийн – Мистър Куанс реши да сложи край на това откачено рисуване. Иска да му се даде хубава и стабилна работа. Точно за работата сме дошли да разговаряме с Ваше превъзходителство. – Тя се обърна да погледне мъжа си и лицето й помръкна. – Каквото и да е. Стига работата да е стабилна и добре платена. – Тя отново погледна Лонгстаф. – Например чиновническа длъжност. Бедният мистър Куанс не е много опитен.

– Това ли, ъ-ъ, искате, Аристотел?

– Тя счупи четките ми – каза безнадеждно Куанс. – Това беше всичко, което имах. Боите и четките.

– Разбрахме се, момчето ми, нали? Заклехме се във всичко, което е свещено. Така ли? Никакво рисуване. Стабилна работа и да се грижиш за семейството си. И да няма повече кръшкане.

– Да – каза беззвучно Аристотел.

– Ще се радвам да ви предложа един пост, мисис Куанс – намеси се Струан. – Нуждая се от чиновник. Заплатата е петнайсет шилинга на седмица. Ще ви оставя една година да живеете на корабчето. След това ще можете да се оттеглите.

– Дано светците да ви възнаградят. Съгласна съм. Сега благодари и ти на тай-пана – подбутна мъжа си Морийн.

– Благодаря, тай-пан.

– Бъдете в канцеларията ми утре сутринта в седем часа, Аристотел. Точно в седем.

– Ще бъде там, тай-пан. Не се безпокойте. Дано свети Петър ви благослови за това, че в тези тежки времена се погрижихте за една бедна съпруга и гладуващите й деца. Довиждане.

Те излязоха и Лонгстаф си наля едно силно питие.

– Боже Господи! Никога не бих повярвал. Бедничкият Аристотел! Наистина ли ще направите Аристотел Куанс чиновник?

– Да. По-добър от някои други. Липсват ми помощници. – Струан сложи шапката си, много доволен от себе си. – Не съм свикнал да се намесвам в отношенията между мъж и жена. Но тази, която се осмелява да постъпи така с добрия човек, няма право да се нарича „съпруга“, по дяволите!

Лонгстаф внезапно се засмя.

– Ще отделя един голям кораб, ако това ще помогне с нещо. Всички ресурси на правителството на Нейно величество са на ваше Разположение.

* * *

Струан побърза да стъпи на брега. Той повика закрита носилка и посочи на кулитата накъде да вървят.

– Спрете, сави? – каза той, когато пристигнаха.

– Сави, маса.

Той мина покрай учудения портиер и влезе в предверието на къщата. Стаята бе покрита с килим, имаше големи дивани, басмени пердета, огледала и други дребни предмети. В дъното се чу шумолене и приближаващи стъпки. Мънистените пердета се повдигнаха и се появи дребна старица. Беше спретната, колосана и посивяла, с големи очи и очила.

– Здравейте, мисис Фордъринджил – поздрави учтиво Струан.

– Е, тай-пан, колко се радвам да ви видя – отвърна тя. – Дълги години не сме имали удоволствието да бъдем с вас. Малко е рано за посетители, но младите дами се подготвят да ви се представят в приличен вид. – Тя се усмихна и показа пожълтелите си изкуствени зъби.

– Вижте какво, мисис Фордъринджил…

– Влизам ви в положението, тай-пан – каза тя разбиращо. – Понякога в живота на човек идва момент, когато той…

– Става дума за един мой приятел.

– Не се безпокойте, тай-пан, мама дава честна дума. За една минутка ще ви оправим. – Тя стана бързо. – Момичета!

– Седнете и ме изслушайте! Става дума за Аристотел.

– Бедният! Забъркал се е в голяма каша.

Струан й обясни какво иска и момичетата се натъжиха, когато си тръгна.

Още щом се прибра в дома си, Мей-мей го посрещна с думите:

– За какво ходиш в публичен дом, айейа?

Той въздъхна и й каза.

– Мислиш, че вярвам това, айейа? – Очите й гледаха презрително.

– Да. Не е зле да повярваш.

– Вярвам, тай-пан.

– Тогава престани да гледаш като дракон! – каза той и влезе в стаята.

– Добре. – Мей-мей влезе след него и затвори вратата. – Сега ще видим дали ти казал истина. Веднага ще любим. Аз лудо желая тебе, тай-пан.

– Благодаря, но съм зает – каза той и не можа да сдържи смеха си.

– Айейа на твоето зает – каза тя и започна да разкопчава меденожълтата си пижама. – Ние веднага ще се любим. Скоро ще видя дали мазна курва не взела твоя сила. Тогава твоя майка ще разправя с тебе, по дяволи.

– Ти също си заета – каза й Струан.

– Много заета – отговори и събу копринените си панталони.

Обеците й подрънкваха като звънчета. – Не лошо ти веднага да хванеш също за работа.