Текст книги "Тай-пан"

Четиринадесета глава

– Искал си да ме видиш, татко – каза Кълъм с каменно лице.

Струан стоеше на върха на могилата с бинокъл на врата, но й пояса и скупчено на земята бойно желязо. Беше наблюдавал как син му слезе на брега, прекоси долината и се качи на хълма. Вятърът гонил облаците и слънцето на хоризонта обещаваше денят да бъде хубав. Струан посочи надолу.

– Гледката оттук е чудесна, нали?

Кълъм не каза нищо. Почувства как краката му омекват под огнения бащин поглед.

– Не си ли съгласен?

– Църквата ще… всички ще…

– Зная за църквата – прекъсна го Струан. – Чу ли за Брок? – Гласът му беше много тих и спокоен.

– Какво да чуя?

– През нощта го нападнали пирати. Прерязали кабела и корабът се довлякъл до брега. После се качили на кораба. Чу ли стрелбата?

– Да. – Кълъм се чувстваше потиснат и изтощен. Безсънните нощи, после мисълта, че той единствен може да ги спаси, решението и разговорът с Лонгстаф. – Но не знаех какво става.

– Да. Пирати в пристанището на Хонконг. Щом се вдигна мъглата, отидох до кораба на Брок. Той ми каза, че загубил седем души и капитана.

– Горт?

– Не. Нагрек Тъмб. Бедният умрял от раните си. Горт бил ранен, но не тежко. – Лицето на Струан сякаш се втвърди. – Капитанът загинал, като защитавал кораба си. Достойна смърт.

Кълъм прехапа устни и с разтуптяно сърце погледна могилата.

– Искаш да кажеш, че това е моята Голгота?

– Не те разбирам.

– Капитаните загиват в бой за кораба си. Това е моят кораб – този хълм – нали така? Искаш да знаеш дали искам да умра за него?

– Искаш ли?

– Не се страхувам от теб. – Думите се изтръгнаха грубо от сухото му гърло. – Има закони за убийците. Не мога да се бия срещу теб и можеш да ме убиеш, но ще те обесят за това. Аз не съм въоръжен.

– Ти смяташ, че бих те убил?

– Да, ако застана на пътя ти. А аз го направих, нали?

– Така ли?

– Ти беше бог за мен. Но вече трийсет дни съм с тебе и разбрах какъв си. Ти си убиец. Мародер. Пират. Контрабандист на опиум. Прелюбодеец. Купуваш и продаваш хора. Наплодил си копелета и гордеещ с тях, а името ти вони в ноздрите на почтените хора.

– Какви почтени хора?

– Искаше да ме видиш. Ето ме. Кажи какво искаш и да свършваме. Уморен съм от играта на мишка и котка.

Струан вдигна торбата си и я метна на рамо.

– Ела!

– Защо?

– Искам да поговорим насаме.

– Но сега сме сами.

Струан кимна с глава към закотвените кораби.

– Там има очи, които ни наблюдават. – Посочи брега, осеян с китайци и европейци. Търговците размерваха парцелите си в крачки. Децата вече играеха. – Отвсякъде ни виждат. – И посочи към върха на запад. – Ето къде трябва да отидем.

Хълмът беше почти като планина. Издигаше се на хиляда и триста фута, скалист и огромен.

– Не.

– Толкова ли е далеч за теб? – Струан видя омразата в очите на Кълъм, докато чакаше отговора. Той не дойде. – Не мислех, че се страхуваш.

Обърна се и продължи надолу по склона на могилата, а после по извисяващото се рамо на планината. Кълъм се поколеба – страхът го изгаряше. После тръгна след него, подчинен на волята на баща си.

Струан се изкачваше нагоре с мисълта, че играе нова опасна игра. Не спря да погледне назад, докато не се изкачи на върха. Голият хребет се простираше надалеч. Много по-долу Кълъм с мъка се катереше нагоре.

Обърна се с гръб към него.

Панорамата се простираше огромна. Страховита и красива – слънцето високо в синьото небе и Тихият океан – синьо – зелен килим. От морския килим се издигаха зелено – кафяви планини. На югозапад Поклю чау, Лан Тао – най-големият остров, по-голям и от Хонконг – петнайсет мили на запад и стотиците малки голи островчета и самотни скали, които заобикаляха Хонконгския архипелаг. Корабите в пристанището се виждаха ясно в бинокъла. Китай се намираше на север. Виждаше флотилиите от джонки и сампани, които сновяха по канала Лан Тай на път за хонконгските западни покрайнини. Други съдове плаваха обратно към устието на река Пърл. На север и юг, изток и запад бе оживено: патрулиращи фрегати, риболовни джонки, но никакви търговски кораби. „Е, нищо – помисли си той, – още няколко седмици, и търговските кораби ще завладеят моретата.“

Кълъм продължаваше да се изкачва с мъка по пътечката, оставена от Струан. Беше почти изтощен и само упоритостта караше ката му да се движат. Дрехите му бяха разкъсани, а лицето – одрано от трънливите храсти. Но той продължаваше нагоре.

Най-сетне стигна до върха. Гърдите му се повдигаха тежко и вятърът брулеше лицето му.

Струан беше седнал на завет на няколко крачки под върха. На земята бе простряна покривка с наредени храна и вино отгоре.

– Заповядай, момче – каза Струан и предложи половин чаша вино.

Все още задъхан, Кълъм пое виното, опита се да пие, но разля по-голямата част по брадичката си. Избърса се и го изпи на един дъх.

– Седни – каза Струан.

За учудване на Кълъм баща му се усмихваше доброжелателно.

– Ела, момчето ми. Седни. Моля те, седни!

– Аз… не разбирам.

– Гледката оттук е по-добра, нали?

– В някои моменти си дявол – каза Кълъм и почувства, че дробовете му горят от напрежението, – а сега… сега… просто не мога да те разбера.

– Купих пиле и хляб – каза баща му. – И още едно шише вино. Това харесва ли ти?

Кълъм се отпусна на земята изтощен.

– Пиле ли?

– Не си обядвал, нали? Сигурно умираш от глад.

– А могилата. Аз…

– Поеми си дъх, почини си и после яж. Моля те. Не си спал цели две нощи. Не е хубаво човек да говори на празен стомах. Яж по малко, иначе ще ти стане лошо. Склонът беше стръмен. Аз също съм уморен.

Кълъм се облегна на един камък и затвори очи да събере сили, умираше за сън. Но баща му до него разглеждаше морето през бинокъла си.

– Искам да кажа за могилата. Аз…

– Яж – прекъсна го Струан и му предложи от пилето.

Кълъм взе една кълка.

– Не мога да ям. Не мога, преди да съм се изказал. Трябваше да го направя. Трябваше. Ти никога нямаше да се съгласиш, а това беше единственият начин. Брок щеше да те разори. Той щеше да спре наддаването. Сигурен съм в това. Ако не се мразехте толкова, ти щеше да получиш могилата. Ти си причината за това. Ти. Твоя е вината. Сега могилата принадлежи на църквата и така трябва да бъде. Ти си причината за това.

– Да – каза Струан. – Разбира се. Много се гордея с теб. Ти прояви голяма смелост. Роб никога нямаше да го направи и дори и да беше помислил за това, никога нямаше да може да го осъществи.

Кълъм беше потресен.

– Ти… ти искаше от мен да направя това?!

– Разбира се, момчето ми. Беше единственото решение при създалата се ситуация.

– Ти… ти сам планира аз да направя това!

– Играх наслуки, като се надявах, че ще постъпиш така. Подсказах ти да го направиш. Когато се притесняваше, че трябва да се срещнеш с Лонгстаф… и когато ме отбягваше в Хепи вели, тогава реших, че сигурно си уредил нещата. После се заблудих, когато видях реакцията ти по отношение на Гордън. Но малко по-късно Лонгстаф каза: „Възхитен съм от другия ти жест!“ – и тогава разбрах, че си взел единственото правилно решение. Много се гордея с теб, момче! Брок със сигурност би ни заклал. Нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Могилата беше въпрос на чест.

– Ти… ти ме остави… остави ме два дена и две нощи да се пека вада… като знаеше колко лесен е отговорът!

– Много ли беше лесен?

– За тебе – да! – извика Кълъм.

После скочи на крака.

– Да! – изведнъж гласът на Струан стана рязък. – За мен. Но не и за теб. Ти сам взе решението и затова сега си по-достоен. Сега си мъж. Ако аз ти бях предложил идеята за божи храм, ти нямаше да си в състояние да я осъществиш. Никога! Щеше да се издадеш. Трябваше да вярваш в това, което правиш. Само за миг Брок да се бе досетил, че аз заговорнича с теб, щеше да ни направи за посмешище в Азия. Щяхме да загубим честта си завинаги.

– Ти би ли ме пожертвал за тази чест? – изкрещя Кълъм. – Твоята скапана чест?

– Нашата, Кълъм – каза Струан. – Колко хубаво е човек да те чуе най-после да изругаеш. Така ставаш по-човечен, момче! Повече заприличваш на човек.

– А целият този гняв, твоят гняв, беше преструвка, нали?

– Разбира се, момче. Това беше предназначено за Брок. И за другите.

– Дори и за Роб?

– За него повече от всеки друг. Хапни малко.

– По дяволите яденето! Ти си дявол! Ще повлечеш всички ни в ада. Кълна се в Господа Бога, че аз…

Струан подскочи и сграбчи сина си за рамото.

– Слушай, преди да си казал нещо, за което ще съжаляваш. Разчитах, че ще проявиш смелост да вземеш решение, и ти го направи. Сам Без моя помощ. И аз те благослових. Сега ти си Кълъм Струан – човекът, който дръзна да се противопостави на тай-пана. Човекът, който му отне под носа жадуваната могила. Ти сега си единствен. За един ден набра много повече авторитет, отколкото би придобил за двайсет години. Как другояче мислиш, че е възможно човек да контролира хората и да ги води за носа? Само със здравината на ръцете си ли? Не! С мозъка! И с магия! – Той пусна Кълъм.

– С магия ли? – Кълъм се задави. – Ти говориш за черна магия!

Струан се позасмя, седна отново и си наля от виното.

– Тези, които имат глави на раменете си, ще кажат Вижте колко умен е Кълъм. Той дава могилата на църквата и така този дявол Струан вече не може да разруши „Ноубъл хаус“, като прахоса богатството му за една нищо и никаква могила. Но в същото време Кълъм спасява авторитета на тай-пана, така че този дявол не може да го убие за това, че е дал земята на църквата. – Струан отпи от виното.

– Дори и Брок сигурно е впечатлен, независимо дали смята това за тайна сделка или не, тъй като ти си я сключил. Религиозните ще те благославят, че си дал най-хубавото на църквата. Глупаци като Лонгстаф ще се боят от теб и ще ти искат съвет. Циниците ще се възхищават от хитрото ти решение, ще те презират и ще казват: „Кълъм е наследил дявола от баща си. Пазете се от него.“ Мнението ми е, чети си извоюва положение.

– Но… но ако аз го извоювах… тогава ти, ти го загуби!

– Да. Но аз и без това имам предостатъчно. И за теб, и за Роб. А нямам време да те утвърдя на мястото ти. Внимавай, момчето ми. Сега всички си мислят: „Кълъм веднъж се отърва, но ще може ли следващия път?“ Те сега се надяват, че омразата помежду ни е достатъчна, за да се унищожим един друг. И точно това ще се опитаме да направим. Открито. Публично.

– Какво?

– Точно така. Студена вражда, където и да се срещнем. И не след дълго Брок ще се опита да те привлече на своя страна. И Купър… и Тилмън. Ще те тъпчат с лъжи… или с изопачени истини… ще се надяват, че ме мразиш ужасно и си готов да погубиш и мен, и себе си. И „Ноубъл хаус“. Тъй като всички търговци се стремят към това. Но сега, сега никога няма да им се удаде! Ти доказа, че си достоен!

– Аз няма да се съглася на подобно нещо – каза тихо Кълъм.

– Ще се съгласиш и още как! Пет години и пет месеца! Дал си свещена клетва!

– Сега се опитваш да ме обвържеш!

– Ти сам се обвързваш. От днес заплатата ти е утроена.

– Смяташ ли, че парите играят тук някаква роля за мен?

– Това не може да ти компенсира двата непоносими дни.

– Не искам никакви пари. И няма да го направя. Не мога.

Струан замислено избра една кълка.

– Обмислих го много внимателно. Съблазняваше ме мисълта да не ти казвам. Да те оставя несъзнателно да играеш ролята. Но сега ще бъде много по-приятно за нас двамата, защото знаеш.

– Искаш да ме накараш да живея и умра с омраза към теб? Само за да продължи съществуването на „Ноубъл хаус“!

– Знаеш отговора на този въпрос.

– Но това е непочтено!

– Съгласен съм. Донякъде – каза той, като дъвчеше пилето. – Аз съм всичко това, което каза, че и повече. Нарушавам божите заповеди, но не всички. Знам какво върша и съм готов да отговарям за последствията. Но аз съм единственият човек на този свят, на когото можеш да се довериш напълно, но при условие че не започнеш да кроиш планове и не се опълчиш срещу къщата. Аз съм тай-панът. А ти си оставаш същият, непроменен, независимо, че си страдал и хитрувал.

– Това, което ми предлагаш, не може да оправдае лицемерието или причиненото зло.

– Да, момче, ти си мехлем за душата ми – каза Струан, като хвърли пилешката кост. – Толкова си млад. Завиждам ти за годините, които ти предстоят. Не може да го оправдае ли? Да бъдеш най-добрият? Да държиш в ръцете си Брок и другите с умелото си присъствие? Лонгстаф и покрай него Короната? Китайския император? И чрез него триста милиона китайци! – Струан отпи от виното. – Оправдава го. Много омраза и малко театрална игра са нищожна цена.

Кълъм се облегна на камъка, а в ума му кипеше възмущение от непреклонността на думите, от въпросите и неумолимите отговоря – „Нима това е Божията воля? – питаше се той. – Най-силните оживява за сметка на слабите. Защото Бог е създал всички твари по този модел. Но Исус е казал: «Смирените ще наследят земята.» Земята ли имал предвид или Небесното царство? Смирението нямаше нито да спечели, нито да опази среброто. Смирението нямаше да спаси «Ноубъл хаус». Смирените никога не ще прогресират не ще надвият жестоките и алчните. Ако аз стана тай-пан, ще придвижа Хартата. Богатството с цел – заветна цел – помисли си той. – Великолепно!“

Омразата на Кълъм Струан към баща му изчезна. Но с нея също любовта. Остана само уважението.

– Защо дойде чак тук на върха? – попита той.

Струан разбра, че е изгубил сина си. Като баща почувства тъга, но като мъж – не. Бе накарал врага си да се сражава при условията, продиктувани от него. Така беше изпълнил бащиния си дълг.

– Да те умори толкова, че да мога да ти говоря и да разбереш – каза той, – че колкото и да е чудесна гледката от върха на могилата, оттук тя е величествена.

За пръв път Кълъм видя гледката.

– Да, наистина. – После се наведе, избра парче пиле и започна да яде.

Струан се помъчи да скрие болката си. „Усмивката ще се върне на лицето му – каза си той. – Трябва да дам на момчето време.“

Почувства се много уморен. Облегна се на един камък, обърна бинокъла си на юг и потърси „Чайна клауд“. Но корабът не се виждаше никъде. После погледът му се задържа в една точка.

– Погледни, момче. Онова там е „Блу клауд“!

Кълъм пое бинокъла и видя клипера. Това беше братът на „Тъндър клауд“, с осемнайсет оръдия, също така бърз и красив. Красив дори и за Кълъм, който ненавиждаше корабите и морето.

– На борда му сигурно има опиум на стойност сто хиляди гвинеи – каза Струан. – Какво би направил ти? Разполагаме с три кораба тук и още шестнайсет, които ще пристигнат след месец.

– Да ги изпратим ли на север? Да продадат товара си?

– Да – по лицето му премина сянка. – Помниш ли Айзък Пери?

– Да. Сякаш беше преди сто години.

– Аз го свалих на брега, защото измени на Макей и защото се страхуваше от мен, а аз не знаех защо. Дадох на Макей петнайсет дена срок да намери отговор на загадката, но той не се върна в Канон. Миналата нощ го видях. Сега е получил работа на брега – заместник – главен съдия и полицай. – Струан запали пура, като закриваше огънчето с ръка срещу вятъра, подаде я на Кълъм и запали друга – Изглежда, сега Пери е получил работа от „Купър – Тилмън“ – по линията Вирджиния – Африка. Поти се за тях.

– Не го вярвам.

– Каза ми го Уилф Тилмън. Миналата нощ. Вдигна рамене и рече, че Пери не щял вече китайските стоки. Затова той му предложил търговия с роби. Пери приел. Впрочем той напусна миналата седмица. Малко преди това Макей го примамил. Пили заедно. Макей му казал, че съм го уволнил… както си и беше… ругал ме и поискал работа на новия кораб на Пери, който се заклел, че продал копие от секретните ни търговски обекти нагоре по брега – географската ширина и дължина… и имената на нашите търговци – продал ги на Морган Брок. Последния път, когато бил в Лондон.

– Значи Брок знае секретните ни обекти!

– Само тези, до които Пери е имал достъп. Десет години търговия. Това ще рече по-голямата част.

– Какво можем да направим?

– Да намерим нови обекти и нови надеждни хора. Така че, сам виждаш, сине, не можеш да залагаш на всекиго.

– Това е ужасно!

– Това е житейски закон. Почини си един час и да тръгваме.

– За къде?

– За Абърдийн. Да проучим тайно. Без да ни усетят хората на У Куок. – Той отвори торбата и подаде на Кълъм пищов.

– Можеш ли да си служиш с това?

– Не много добре.

– Няма да е зле да потренираш.

– Добре.

Кълъм го разгледа. Веднъж след една глупава студентска разправия беше взел пистолет за дуел, но и той, и противникът му бяха така уплашени, че куршумите им прелетяха на много ярда от целта.

– Сега можем да тръгваме – каза Кълъм. – Вече не съм уморен.

Струан поклати глава.

– Искам да почакаме, докато „Чайна клауд“ се появи на хоризонта.

– Къде беше?

– В Макао.

– Защо?

– Изпратих го там – Струан изчисти трохите от жакета си, защото има награда за главата на моята метреса. Също за сина ми и дъщеря ми от нея, ако ги хванат живи. Изпратих Маус с „Чайна клауд“ да ги доведе тук. На борда на кораба ще бъдат в безопасност.

– Но Гордън е вече тук. Вчера го видях.

– Това момиче не му е майка.

Кълъм се учуди, че не го заболя, дето баща му има две, не – три семейства. Три, включително той и Уинифред.

– Похищението на дете е нещо ужасно. Ужасно! – каза той.

– И за твоята глава има награда. Десет хиляди долара.

– Толкова ли струвам? Съмнявам се.

– Ако един китаец предложи десет, значи струваш сто. – Струан отново насочи бинокъла си към „Блу клауд“. – Мисля, че сто хиляди е по-точната цифра. За теб.

Кълъм засенчи очите си от слънцето и тогава разбра комплимента на баща си. Но се направи, че не го е забелязал. Мислеше си за другата метреса и се чудеше какво представлява тя и как е изглеждала майката на Гордън. Мозъкът му работеше студено, безстрастно, без омраза, но с презрение към слабостта и хаотичните действия на баща си. Стори му се странно, че разсъждава така хладнокръвно.

– Какво ще прави Брок със среброто? Непрекъснато ще го нападат пирати, докато то е у него.

– Ще трябва да ни помоли да вземем малко обратно. Срещу документи. Веднага ще го направим. И при по-малка лихва при това. Кажи на Роб да се разпореди.

– Тогава ще започнат да нападат нас.

– Възможно е. – Струан наблюдаваше как „Блу клауд“ бавно се движеше срещу вятъра в посока между Лан Тао и Хонконг. – Щом се върне „Чайна клауд“, аз ще замина. Ще отида с експедиционния корпус и няма да се върна в Хонконг до деня преди бала.

– Защо?

– За да ти дам време да свикнеш с нашата вражда. Ще ти е нужно да се упражняваш. Ти и Роб трябва да започнете да строите. Плановете са вече готови. Освен за Грейт хаус. Аз ще реша какво ще правим с него. Започни строеж на черква на могилата. Накарай Аристотел да начертае плановете. Плати му една десета от това, което ти поиска първоначално. Ти и Роб трябва да свършите всичко сами.

– Да, тай-пан! – каза Кълъм. Тай-пан. Не татко. И двамата чуха пълнената с решителност дума. И я приеха.

– Построй къщата ми в предградието – парцел седемнайсети, плановете са у Роб. След три седмици трябва да е готова, със засадена градина и оградена със стена, висока стена.

– Това е невъзможно.

– Каквото и да струва. Набери сто, двеста строители, ако е необходимо. Обзаведена и с ландшафт, според плана. Искам след три месеца постройките ни да са готови.

– Тук има работа най-малко за десет месеца. Година или повече.

– Да. Затова ще използваме повече хора. И ще свършим по-рано.

– Защо да бързаме?

– А защо не?

Кълъм погледна към морето.

– Ами балът?

– Ти ще уредиш всичко. С Роб и Чен Шенг – нашия компрадор.

– И Роб ли? Той не бива ли да знае, че нашата вражда е престорена?

– Ти ще решиш това. Можеш да му кажеш в деня на бала. Ако искаш.

На хоризонта се появи „Чайна клауд“.

– Сега можем да тръгваме – каза Струан.

– Добре.

Струан постави чашите и останалата храна обратно в торбата.

– Изпрати тук тайно няколко човека, за да наблюдават през деня.

– Какво да наблюдават?

– Корабите. Оттук се забелязват четири до пет часа преди пристигането им. Особено пощата. Тогава ще изпращаме бърз катер да я пресреща и да прибираме писмата си преди другите.

– А после?

– Ще изпреварваме всички. За четири часа можем да извършим много покупки и продажби. Да знаеш четири часа преди другите, може да се равнява на разликата между живота и смъртта.

Уважението на Кълъм към баща му порасна. „Много е умен“ – помисли си той. И докато погледът му се рееше на запад към големия остров Лан Тао, изведнъж извика:

– Гледай! – и посочи малко на юг от него. – Вижда се пушек! Един кораб гори!

– Погледът ти е остър, момче – каза Струан и извъртя бинокъла. – Господи! Това е параход!

Корабът беше черен и тесен, грозен и с остър нос. От късия му комин извираше пушек. Имаше две мачти и корабен такелаж, но нямаше платна и отровният пушек се разнасяше от вятъра, а от зад се вееше червен флаг.

– Виж този изтърбушен смърдящ изрод от Кралската флота!

Злите думи разтърсиха Кълъм.

– Какво има?

– Проклета желязна курва – ето това има! Виж как пуши!

Кълъм погледна през бинокъла. Корабът му изглеждаше напълно безобиден. Беше виждал няколко подобни преди това. Вече от десет години ирландските пощенски служби използваха параходи. Виждаха се двете големи гребни колела от лявата и от дясната страна, кълбата от пушек и пенливата диря. На палубата имаше топове. Много топове.

– Не виждам нищо нередно.

– Погледни дирята! И носа! Движи се срещу вятъра, Господи! Плува на изток! Срещу вятъра! Виж го! Изпреварва „Блу клауд“, сякаш той е само скапан бриг в ръцете на скапани маймуни, а не един от най-хубавите кораби на земята!

– Но какво лошо има в това?

– Всичко е лошо. Сега в Ориента се появи параход. Той извърши невъзможното. Това желязно механично изобретение на Стивънсън, тази гнусна проститутка е плавала от Англия дотук напук на цялото отвращение на морето и презрението на вятъра. Щом един е могъл, значи ще могат и хиляди. Това значи прогрес. И началото на нова ера! – Струан вдигна празното шише от вино и го разби в една скала.

– Това ще трябва да използваме след двайсет-трийсет години. Това разложено подобие на кораб, мътните го взели!

– Да, грозно е, когато го сравниш с платноход. С „Блу клауд“. Но да можеш да плаваш срещу вятъра, да забравиш за него, значи да си по-бърз, по-икономичен и…

– Никога! Не е по-бърз, когато вятърът духа отзад, и не е добър за плаване по море. Това миризливо гърне ще се превърне в костенурка и ще потъне като камък. И не е толкова икономичен. Товарят го с дърва или въглища за бойлерите. И не става за търговията с чай. Чаят е чувствителен и ще се развали при такава смрад. Платноходи – те ще трябва да търгуват с чай, слава богу.

Кълъм се развесели, но не го показа.

– Да. Но след време те сигурно ще бъдат подобрени. И щом един е могъл да доплува дотук, значи ще могат и хиляди. Мисля, че трябва да купим параходи.

– Ти можеш и ще си прав. Но проклет да бъда, ако купя макар едно от тези вонящи чудовища. Проклет да бъда, ако Лъвът и Драконът се качат на тях, докато аз съм жив!

– Всички ли моряци живеят с това чувство? – попита Кълъм весело, стоплен вътрешно.

– Това е много глупав въпрос! Какво искаш да кажеш, Кълъм? – попита Струан остро.

– Просто си мисля за прогреса, тай-пан. – Кълъм отново погледна кораба. – Как ли се казва?

Струан подсъзнателно гледаше Кълъм, разбрал, че младежът мисли усилено и вероятно крои някакъв план.

„Странно – каза си той. – За пръв път гледаш на него като на мъж, а не като на твой син и не като «Кълъм» или «момчето», или «момчето ми». Но този мерзавец предвещава смъртта на китайския клипер. Най-красивите кораби, които някога са плавали по морета.“ Той тръгна надолу по планинския склон към Абърдийн. По-късно параходът мина достатъчно близо и те прочетоха името му. Казваше се „Немезис“ – кораб на Нейно кралско величество.