Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 52 страниц)

Той задържа ръката й малко по-дълго, отколкото бе необходимо, после я целуна, очарован от мисълта, че би могла да му принадлежи, и ги изпрати до вратата.

– Ще ви видя и двамата тази вечер.

– Ако не спечелите наградата, ще позеленея от яд. И ще се озова в затвора за длъжници.

– Не ти, Шиваун, а твоите многострадални баща и чичо – каза Тилмън.

Когато си отидоха, Струан се върна при Мей-мей. Тя го погледна студено.

– Какво има, Мей-мей?

– Тази префърцунена развратна кучка тича по тебе. Това има!

– Не бъди глупава и престани да ругаеш! Откъде пък я видя?

– Какво? Да не би да нямам очи? Нос? За какво трябва да разглеждам плановете на къща, час след час, а? Така направено, че аз да виждам кой влиза и кой излиза, без никой да забелязва мене. Ах! Тези гадни, червясали бюфети, пълни с тор! Казват, че развратница гони да се жени за тебе.

– Да се омъжи! – поправи я той.

– Целуваш ръка, а? За какво не целуваш моя ръка! – Тя тръсна чайника на масата. – И за какво остана толко дълго с кравешки очи, а? Айейа!

– Ти айейкай на себе си! Още една забележка и ще те натупам. Искаш ли да те натупам?

– Мъжки! – тръсна глава тя. – Такива са те!

– Мъже, не мъжки. Колко пъти трябва да повтарям?

– Мъже! – Мей-мей си наля от чая с разтреперани пръсти, после удари чашата в масата и стана. – „Чувам, че китайски мъжки играят много хазарт, особено женските“ – имитира тя Шиваун, изпъчила гърди, за да изглеждат по-надути и завъртя задник. – А ти през цяло време седял там и изяждал с поглед нейни гърди. За какво не гледаш така мои гърди, айейа?

Струан остави мълчаливо чашата си и стана. Мей-мей се оттегли в другия край на масата.

– Аз нищо не казвам, няма значение – избъбри тя.

– Така си и мислех – каза той и спокойно привърши чая си, а тя наблюдаваше, без да помръдне, готова да побегне. Той остави чашата си. – Ела насам.

– А, аз нямам доверие, кога твои очи говорят зелен огън.

– Ела насам! Моля те – повтори той нежно.

Очите й бяха се почти превъртели в орбитите от гняв и тя му заприлича на сиамска котка, от тези, които се срещаха в Банкок. Зла като тях.

Тя предпазливо се приближи до него, готова да се дръпне или па задраска с ноктите си. Той я погали леко по бузата и я обърна към вратата.

– Добро момиче.

– Тай-пан! – Мей-мей подаде повелително ръка за целувка.

Струан сдържа усмивката си, върна се обратно и галантно целуна ръката й. После я завъртя още веднъж и преди тя да разбере какво става, я шляпна силно по задника.

Тя зяпна от учудване и като се изтръгна от ръцете му, отскочи на безопасно място край масата. Щом се озова там, запрати към него една чаша. Тя се разби в стената до ухото му и тя вдигна още една чаша.

– Не я хвърляй!

Тя я постави обратно.

– Добро момиче. Една чаша е нормално, но две е разточително – каза той и тръгна към вратата.

– Аз само казвам, че ти трябва да пазиш себе – извика тя. – Да пазиш от разтурена, грозна, дърта развратница с голямо кравешко виме!

– Благодаря, Мей-мей – каза той, като затвори вратата след себе си. Престори се, че тръгва по коридора, после се вслуша в тишината на дома, като едва сдържаше смеха си. От другата страна на вратата се чу счупване на нова чаша. След това прозвуча поток от ругатни, името на А Сам и още ругатни.

Развеселен, Струан се отдалечи на пръсти.

* * *

Цялата долина кипеше от оживление и Струан се почувства немалко горд, когато закрачи по лекия склон надолу към брега. Бяха положени основите на много сгради. Най-огромни бяха триетажните фабрики на „Ноубъл хаус“ и „Брок и синове“, които очертаваха линията на Куинс роуд. Най-големите сгради помещаваха складове канцеларии и жилищни помещения, предпочитани от китайските търговци и подобни на тези в Кантон. Сега те още представляваха черупки от бамбуково скеле, извисяващо се към небето и гъмжащо от стотици китайски строители. Тези доминиращи в пейзажа конструкции бяха заобиколени от десетки други сгради, жилища и кейове.

В далечината на половин път разстояние до Глесинг пойнт Струан забеляза, че вече бе започнала работата по корабостроителницата. Безкраен поток от кулита изсипваха големи и малки камъни във водата които щяха да оформят първите дълбоководни пристани. Срещу малката къщичка на шефа на пристанището се издигаха каменните стени на затвора, три четвърти от който бе завършен. Липсваше и покрив.

Зад корабостроителницата се мъдреха първите армейски казарми, обвити в скелета.

Струан зави на запад към редицата от големи палатки, където временно се помещаваше щабът. Бяха разположени в околностите на долината. Строежът на черквата още не бе започнал, но на върха се забелязваха хора, които оглеждаха могилата.

– Добро утро, Роб – поздрави той, когато влезе в палатката.

– Добре дошъл. – Роб беше небръснат, а под очите му се бяха очертали тъмни кръгове. – Оправи ли работите в Абърдийн?

– Да. Как вървят нещата тук?

– И добре, и зле. Не може човек да мине по Куинс роуд, без да го нападне воняща банда просяци. Още по-лошо – от Макао продължават да пристигат сампани и джонки всеки ден, натоварени най-малко с десет хиляди тухли, от които две хиляди изчезват до сутринта. – Той размаха ръце. – И не само тухли – изчезват бюра, цимент, дървен материал, макари, хартия… с една дума всичко. Ако върви така, цената на строежа ще поскъпне двойно. – Той подхвърли на брат си списък с цифри. – На ти подарък – погледни цената на твоята къща… досега. Три пъти повече от прогнозираната цена на Варгас.

– Защо толкова много?

– Нали искаше да е готова до три седмици?

– За хиляда лири бих могъл със сигурност да купя една пета част от клипер.

– Ако „Блу клауд“ не стигне до Лондон, ние ще закъсаме ужасно. Отново ще закъсаме.

– Ще стигне!

– Бих искал и аз да съм така сигурен – каза троснато Роб.

Струан седна на бюрото.

– Кажи точно какво е станало, братко.

– О, не знам. Крадците и просяците… и многото работа. И този постоянен проклет шум! Мисля, че съм уморен. Не, не е вярно. Две неща. Първо – Сара. Втора седмица как преносва бебето и нямаш представа колко е изнервена. Освен това втълпила си е, бедната, че ще умре. Има право да се безпокои. Нищо не мога да направя, освен да повтарям, че няма страшно. Дразни я моето оставане тук. Непрекъснато се караме ужасно. Тя е абсолютно решена да замине след около месец… след като отново бъде добре.

– Искаш ли да поговоря с нея?

– Не. Нищо няма да помогне. Тя е решила твърдо, а каквото каже Сара – това става. Разбира се, радва се, че сме богати, но все пак настоява да замине. Балът само я дразни, защото е бременна. Била „дебела“ и „грозна“. Нищо от това, което казвам, не стига до нея.

– Това е първото. Кое е второто?

– Кълъм. Ти и Кълъм.

Струан погледна през вратата на палатката към пристанището и към красиво наредените многобройни кораби.

– Мисля, че се чувства добре.

– Нямах предвид това.

– Хайде да не говорим сега, Роб.

– Много лоша ситуация. Лоша за вас двамата и за къщата.

– Да оставим този разговор за друг път.

– Моля те, прости му! Моля те!

– Дай ни време, Роб. – Струан се обърна отново към него. – Малко време.

– Добре, Дърк. – Роб пъхна ръце в джобовете си. – Какво се случи снощи в Абърдийн?

Струан му разказа, показа му документа и удостоверението за настойничество. Но не каза нищо за У Куок и Кемой, нито за нощта на Летния празник. Тази нощ щеше да настъпи, докато той беше тай-пан, така че сам щеше да вземе решение как да постъпи.

– Къде са момчетата? – позаинтересува се той.

– На борда на „Рестинг клауд“. Наредих на Волфганг да се занимава с тях. Останалите са на „Чайна клауд“.

– Най-добре е да закараме децата в Англия колкото може по-скоро. Ако стане общо достояние, че имаме вземане-даване с тази сган, ще си навлечем голяма беля.

– „Тъндър клауд“ е почти натоварен. Готов е да отпътува след четири или пет дни. Ще тръгнат с него.

– Днес ще ги изпратя в Уампоа.

– Не, брат. Аз лично ще ги съпроводя утре. По-безопасно е. Твърде много рискуваме в Кантон, така че най-добре е да се връщам обратно веднага. Ще искаш ли да дойдеш с мен?

– Не мога, Дърк. Сара скоро ще ражда. Защо не вземеш Кълъм?

– Тук има много работа.

– Ще трябва да научи много и за чая, коприната и корабоплаването. Остават му само четири месеца.

– Добре.

– Какво смяташ да правиш с хората?

– Първо Волфганг и Гордън ще ги научат да говорят английски. След три месеца ще ги пуснем да плават в клиперите. Само по един човек на кораб. Помисли си добре как можем да ги спечелим на наша страна.

– Ще се опитам. Чудя се каква ли дяволия са намислили У Куок и Скрагър. Нямам им никакво доверие.

„Да – помисли си Струан, – какво ли би направил, ако разбереш за нощта на Летния празник. Сигурно би изпратил фрегати. Или може би ще им устроиш капан. А аз? Още не знам.“

Роб погледна навън към кипящата строителна дейност.

– Ако Господ е на наша страна този сезон, ще изпреварим Брок.

– Да – съгласи се Струан. „Но какво ще правим със самия Брок? А с Горт?“ – помисли си той.

– Смятам да пресушим част от крайбрежната вода и да продължим пристаните навътре в морето – каза Роб. – Можем да опитаме още тази година, вместо да чакаме до другата.

– Добра идея, братко.

– Извинете, сър – каза Кудахи, който бе влезнал забързано, – но искахте да рапортувам незабавно.

– Влезте, мистър Кудахи – каза Роб. – Как мина всичко?

– Като по вода, сър. Пристигна пощата, както казахте. Взех списъка на пътниците, както поискахте. Засякохме кораба близо до Поклю Чай. Ще пристигне в пристанището след три часа. – Кудахи се засмя и постави на масата малък пощенски чувал. – Извинете, сър, но откъде разбрахте, че пристига пощата? Корабът подрани с един ден.

– Предчувствие, мистър Кудахи – каза Роб. – Почакайте навън, ако обичате!

Роб заразглежда пощата. Кудахи докосна челото си и излезе.

– Великолепна идея, Дърк – да поставим пост в планината.

– Кълъм не е забравил, нали? – каза Струан и доволно заразглежда информацията, още по-радостен, че Кълъм и Роб бяха запазили плана в тайна. – Как получихте сигнала?

– Наредихме на един от чиновниците – племенник на стария Варгас. Жесус де Варгас, да наблюдава върха на планината всеки четвърт час. То се знае, че с телескоп и тайно. Кълъм разработи система от сигнализация с флагчета. Сега можем да разберем дали корабът е пощенски, дали е един от нашите, от Броковите или е на „Купър – Тилмън“.

Прегледаха пощата. Вестниците и периодичните списания от едно тримесечие оставиха настрана, за да им се насладят в свободното време. Книги, нотни листа, пиеси, модни списания за Сара, документация за корабостроенето, изпратена до Струан, финансови издания за Роб.

Първо работата.

Пазарните цени в Лондон на подправките – джинджифил, индийско орехче, черен пипер, канела – бяха значително повишени. Меласата беше спаднала. Изкупната цена на чая в зависимост от бързината на доставката бе пораснала с петдесет процента, което означаваше, че ако „Блу клауд“ пристигнеше пръв, печалбата им ще е повече от двеста и четирийсет хиляди лири. Сериозни чартистки размирици бяха навредили на производството на памук в Ланкашир и на въглища в уелските мини, което означаваше, че цената на газта за лампите ще скочи, а цената на памучните тъкани ще е по-висока от очакваната. Цената на опиума в Калкута бе спаднала, защото реколтата бе много висока. И така Струан промени назначението на един от клиперите – „Сий клауд“, обслужващ хонконгските пътища, и го изпрати спешно да товари подправки в Манила, вместо чай в Уампоа, след което да се завърне в Англия колкото може по-бързо през нос Добра надежда. Роб инструктира Варгас да купи всичката налична памучна прежда, платно и памучни конци, да разтовари всичката меласа, да ускори заявката за опиум, който трябваше да се купи в Калкута, и да разтовари наличните, си стоки колкото може по-бързо.

И преди пощенската пратка да пристигне официално в пристанището, „Сий клауд“ отпътува за Манила и тричасовата сделка ги направи потенциално с четирийсет хиляди гвинеи по-богати. За три часа те изкупиха от пазара всичките налични вносни доставки от газ за горене, памучни стоки, прежда, памучни конци и подправки и предварително ангажираха цялата налична товарна площ на всички американски и английски кораби с изключение на „Брок и синове“. Знаеха, че щом пощата слезе на брега и новината се разчуе, търговците ще се втурнат навън да купуват памук и подправки и да експедират спешно корабите си за Англия. Никой друг освен братята нямаше да разбере, че „Сий клауд“ е стиснал здраво кокала и ги е изпреварил с един ден, за да обере каймака на лондонския пазар.

– Жалко, че ще са ни необходими най-малко два дни да изпълним всички поръчки на нашите клиенти и да изгоним всички манилски кораби – извика радостно Роб.

– Колко тъжно, Роб, колко тъжно!

– Бих казал, че свършихме добра работа тази сутрин.

Стояха на вратата на палатката и наблюдаваха как пощенският кораб хвърля котва. Заобиколиха го рояк от катери, пълни с развълнувани хора, които чакаха пощата си.

– Господи, погледни това! – Струан подаде вестника на брат си. Очите на Роб пробягаха по списъка от имена. После замръзнаха – Негово царско височество ерцхерцог Сергеев.

– Какво прави това руско величие в Азия?

– Не, не той, макар че и това е интересно. Прочети списъка докрай.

Роб продължи да чете. Съпруги на търговци, трима завръщащи се бизнесмени, имена на хора, които не означаваха нищо за него. Най-накрая стигна до въпросното име.

– Морийн Куанс и семейство? – засмя се той гръмогласно.

– По дяволите, няма нищо смешно! – каза Струан. – Какво ще стане с конкурса?

– О, Боже мой!

Преди шест години жената на Аристотел се беше качила ядосана на един кораб в Макао и бе отпътувала за Англия, защото вярваше, както всички между другото, че Аристотел, който живееше във вечен страх от нея, се крие при мисис Фордъринджил в Дома за изискани млади дами – Ф и Д или както местните хора наричаха публичния дом – „блудните змиорки“. Аристотел напусна скривалището си една седмица след като Морийн бе отплавала и едва месеци след това си възвърна нормалния вид и забрави „изпаренията“. Търговците приписаха „изпаренията“ на изтънелия му джоб в резултат на гостуването му в дома. Той отрече категорично. „Когато човек се окаже в такава извънредна ситуация, Господи, човек съвсем няма настроение да се възползва от това, което… по липса на по-добра дума само мога да опиша като бардак. Прелестен, не ще и дума, но бардак. Не, скъпи мой заблуден приятелю, страхът и бардакът не вървят ръка за ръка.“ Никой не му повярва.

– Какво ще правим?!

– Ако Аристотел разбере, сигурно ще офейка. Ще замине за Кантон и тогава свършено е с нас. Трябва да го намерим и да го скрием до утре.

– Къде е той?

– Не зная. Изпрати някого да го намери. Изпрати всички, ако трябва. Доведи го на борда на „Тъндър клауд“ под какъвто и да е претекст и го задръж там до конкурса. Изпрати веднага Кудахи на пощенския кораб. Кажи на Морийн, че тя и децата ще ни гостуват – качи ги на борда на старото корабче. Може би ще успеем да ангажираме вниманието й до утре.

– Няма да можем. Тя ще подуши Аристотел.

Трябва да опитаме. Да не би да искаш ти да станеш съдия на конкурса?

– Ами борбата? Той няма да пропусне зрелището.

– Ще го пропусне, ако му възложим да нарисува портрет на Сара или на едно от децата.

Роб изтича навън.

Струан погледна часовника си. Имаше на разположение един час, докато отиде до флагмана. Изпрати да извикат Гордън Чен и го помоли да наеме трийсет китайци за пазачи.

– Мисля, че ще бъде разумно, тай-пан, да наемем пазачи и за дома ви като допълнителна предпазна мярка – предложи Гордън. – Така ще бъда по-спокоен.

– Чудесна идея, Гордън. Увеличи хората на трийсет и пет.

– Най-вече се страхувам от това, че повечето китайци, които дойдоха в Тай Пинг Шан, са лоши хора. Много от тях са преследвани за престъпления в Квантунг, а и тук, в Хонконг. Мандарините не могат да ги заловят. Между другото, споразумях се с Краля на просяците по въпроса за вашия бал довечера. – Той извади свитък пергамент от дълбокия ръкав на робата си и го постави на бюрото. – Ето неговата разписка. Предполагам, че сумата ще ми бъде възстановена чрез компрадора.

– Разписка ли? За какво?

– Три таела. Тази скромна сума гарантира, че никой от гостите няма да бъде обезпокояван тази вечер. Аз също уредих една скромна месечна вноска от три таела на ваше име, за да не се допускат просяци до дома ви и до „Ноубъл хаус“.

– Аз няма да платя! – избухна Струан. – Не ме интересува дали в Макао има Крал на просяците, или има такъв във всеки китайски град. В Хонконг това няма да го бъде, по дяволите!

– Но той е вече тук и е създал организация – обясни Гордън Чен със спокоен глас. – Кой друг би лансирал просяците? На кого друг ще плаща богатият и влиятелният човек, за да осигури спокойствието си? Моля ви да премислите, тай-пан, най-настойчиво ви моля! Уверявам ви, че си заслужава да платите тези пари. Опийте поне един месец. Това не е голяма сума. Освен това опитайте се да вникнете в същността на този обичай. Гарантирам ви, че по този начин ще опазите собствеността си, тъй като просяците са във връзка с крадците. Много е необходимо да го направите, повярвайте ми.

– Добре тогава – съгласи се Струан най-накрая, – един месец, не повече.

Бе разбрал, че таксата, която трябваше да плаща на Краля на просяците, щеше да остане постоянна. Нямаше начин да се съпротивлява на традицията, освен ако не изгонеше всички китайци от острова.

– Утре можеш да получиш парите от Чен Шенг.

– Благодаря.

– Какво право има точно този човек да бъде Крал на просяците?

– Предполагам, че другите му имат доверие, тай-пан.

Гордън Чен мислено отбеляза да говори още същия ден с Краля, за да се увери, че планът за следващия месец ще бъде изпълнен. Бе много доволен, че успя да уреди Струан да плаща извънредно малък данък – два таела за вечерта и по два таела на месец, като за себе си запазваше комисиона от един таел. Освен това предвидливо бе поискал от Джин-куа да осигури Крал от Кантон. Това бе по-младият брат на Краля на просяците в Кантон, което означаваше, че е професионалист – човек, познаващ най-добре начините за извличане на най-много средства с възможно най-малко усилия. Този човек, разбира се, бе назначен като по-низш служител на Хунг Мун в масонската ложа на Хонконг. „Чудесно споразумение! – каза си Гордън. – Комисионата от просяците ще бъде ценен и постоянен приход на тонга.“ После чу баща си да задава въпроса, който бе очаквал:

– Чувал ли си за Триадите, Гордън?

– Прочетох прокламацията, разбира се – отговори той спокойно. – Защо?

– Знаеш ли нещо за тях?

– Вижте, тай-пан, исторически те са тайни общества и винаги са представлявали форма на защита против чуждестранни нашественици. Също знам, че имат много имена.

– Дръж ушите си отворени и ме информирай добре и тайно за техните дела. Сега нещо друго. Наел съм двайсет китайци за корабите си. Ще ги подготвям за помощник-капитани. Ти и мистър Маус ще ги учите на английски език. Други десет човека ще заминат в Англия да изучават корабостроителство.

– Да, сър. – Гордън засия. Трийсет! Трийсет нови Триади! Да, името „Триади“ звучеше много добре, по-добре от Хунг Мун. И още двайсет човека, заели стратегически позиции в корабите на „Ноубъл хаус“, ще бъдат огромна и ценна прибавка към мощта на ложата. Почувства се безкрайно доволен от себе си. Набирането на членове вървеше много добре. Всички слуги на Триадите бяха поставени под негов контрол, защото откакто варваринът бе дошъл в Азия, за слуги бяха назначавани специално подбрани членове на Триадите. По-късно Гордън щеше да основе Гилдия от корабни кулита, всички от които щяха да бъдат Триади. Вече отдавна съществуваше Гилдия на работниците. Скоро всички работници и изобщо всички китайци в Хонконг щяха да плащат членски внос – за славата на собствената си държава и за общото благо. „Да – каза си той развълнувано, – тук, в Хонконг, далеч от мандарините ние ще станем най-силната ложа в Китай. И когато отхвърлим манчурите, водачите на ложите ще са сред първите, на които новият император ще трябва да се издължи. Смърт на чингите! Дано по-скоро дойдат истинските господари, старата китайска династия – чингите!“ – Кога да започна?

– Утре.

– Чудесно! Можете да се осланяте на моето усърдие. – Той се поклони леко. – Може би когато е удобно, ще ми позволите да изкажа уважението си към лейди Чънг и децата. Не съм ги виждал от много месеци.

– Разбира се, Гордън, ела утре по обяд. Защо не подновиш седмичните уроци с Мей-мей? Мисля, че ще й се отразят добре.

– С удоволствие. И да говори с децата. – Гордън извади от ръкава си още два свитъка. – Тук са сметките от миналия месец според нашата лична уговорка. Бихте ли погледнали цифрите?

Гордън отвори свитъците. Единият беше написан с йероглифи, а другият на английски език.

– Щастлив съм да заявя, тай-пан, че благодарение на първоначалната инвестиция от десет хиляди долара ние разполагаме с обща печалба от шест хиляди и петдесет и осем долара и четирийсет и два цента.

Очите на Струан се разшириха:

– Великолепна печалба от едномесечна търговия!

– И аз се гордея с това. Нашите поземлени инвестиции са също печеливши. Обещават да спечелим много пари.

– Но ти не купи никаква земя.

– Не купих, когато вие продавахте онзи ден. Но… аз купувам парцели в селището Тай Пинг Шан. Те бяха одобрени от, ъ-ъ, Поземлената служба миналата седмица. Ние притежаваме и значителни парцели около село Абърдийн и Дийпуотър бей. Но те още не са обявявани за продажба.

– Тези са обявявани, тай-пан, като земи за местно ползване. Това са древни права. Изкупих всички нотариални актове, които съществуват. Поне тези, които открих, че съществуват.

– Но те не са законни, момче. Цялата земя принадлежи на Короната.

– Да. Но налага се да се дадат някои компенсации за старото селище. То е било тук много години, а и Короната… е великодушна – Очите му гледаха откровено. – Мистър Кълъм, изглежда, смята, че Негово превъзходителство ще погледне снизходително на нотариалните актове, които са, ъ-ъ, ратифицирани – така се казваше, доколкото си спомням – от селските старейшини.

„Не мога да разбера колко от така наречената нотариална земя е свободна и не принадлежи на човек или на село“ – помисли си Струан.

– Всичките ли „наши“ нотариални актове са „ратифицирани“?

– Разбира се, тай-пан. Направено е много внимателно, за да не бъдат анулирани впоследствие – усмихна се Гордън. – Нашите владения са на имената на, ъ-ъ, различни назначени от нас лица, така че ние не владеем открито земя. Само основните нотариални актове са на наше име. Другите под-актове или под-под-актове, дори под-под-под-актове подлежат на най-щателна проверка. Аз просто взех необходимите превантивни мерки.

– Бих казал, че ти предстои блестящо бъдеще в бизнеса, Гордън.

– Струан продължи да разглежда балансовата сметка най-внимателно. – Каква е тази точка? Две хиляди деветстотин и седемдесет и осем долара?

– Наеми от владенията ни в Тай Пинг Шан.

– Допуснал си грешка. Според датите, които ми съобщи, тази сметка покрива наеми за около два месеца, а ти владееш земята от един месец.

– Вижте, тай-пан, още щом китайците започнаха да се заселват по нашите земи в Тай Пинг Шан, започнах да им събирам такса за извършена услуга. Това, че ние се сдобихме със земята един месец по-късно, не е тяхна грижа. Не е ли така?

– Не. Това е измама!

– О, не, сър. Фактите са други. Пристига наемател и разбира се, търси да наеме възможно най-хубавата земя. Ние му вземаме такса, като му предоставяме на доверие да ползва земята предварително. Той е доволен, че плаща „наем“, защото както е известно, наемите са задължителни. Тази сума е всъщност такса за извършена услуга. Аз рискувах извънредно много, като я извършвах. Ако не успеех да купя земята и да им я предоставя за дългосрочно ползване, те щяха положително да попаднат в ръцете на използвачи, крадци и разбойници.

Струан изсумтя:

– Какво възнамеряваш да правиш с парите от наемите в бъдеще?

– Ако имате търпение, ще обсъдим този въпрос другия месец. Аз ще продължавам да тегля от кредитите, които вие бяхте така щедър да ми отпуснете. Ще бъда много пестелив.

Струан нави свитъка и му го върна.

– О, не, тай-пан, това копие е за вас.

– Добре тогава.

Струан помисли малко, после каза внимателно:

– Чух, че китайците са свикнали да вземат в заем големи суми при много висок лихвен процент. Вярвам, че нито една от нашите инвестиции няма да бъде използвана. – Очите му пронизваха Гордън. Последва дълго мълчание. – Лихварството е лош бизнес!

– Отпускането на заеми е много важен бизнес!

– При разумни лихвени проценти.

Гордън повъртя в ръка плитката си.

– Един процент по-ниско от нормалното?

– Два!

– Един и половина ще е много, много добре.

– Така да бъде! Ти си умен бизнесмен, Гордън. Може би следващата година ще съм в състояние да променя лихвения процент.

– Ще се постарая да извлека най-добра печалба независимо от вашето решение.

– Обзалагам се, че ще го направиш, Гордън. – Той погледна навън и се учуди, че морският полицай бърза към тях.

– Мистър Струан? – Полицаят отдаде отривисто чест. – Негово превъзходителство ви поздравява и ви кани да дойдете незабавно на флагмана.

Струан погледна часовника си. Не беше закъснял, но каза само:

– Разбира се.