Текст книги "Тай-пан"

Тридесет и първа глава

„Чайна клауд“ се завърна в пристанището през западния канал. Изгряващото слънце бе силно, вятърът бе източен, постоянен и влажен.

Струан стоеше на квартердека, гол до кръста, силно загорял, с изсветляла от слънцето червено-златиста коса. Той насочи бинокъл към корабите в пристанището. Първо погледна към „Рестинг клауд“. На бизан-мачтата се развяваха сигнални флагчета, които съобщаваха „зенит“ – собственикът незабавно да се яви на борда. „Какво друго бих могъл да очаквам“, помисли си той. Спомни си последния път – преди цяла вечност, – когато бе разчел „зенит“ на „Тъндър клауд“ – мигът, който бе донесъл вестта за толкова много смърт и бе довел Кълъм.

В пристанището имаше повече транспортни кораби от преди. Над всички тях се развяваше флагът на Остиндийската компания. Добре. Подкрепления идваха. Близо до флагмана видя голяма бригантина с три мачти. Над нея се рееше руският флаг, а на кърмата – царското знаме.

Сампани и джонки кръстосваха насам-натам повече от обичайно.

След като подробно разгледа останалите кораби, той се извърна към брега. Дъхът на море приятно се смесваше с мириса на земя. Можа да забележи раздвижване близо до Глесинг пойнт. Множество европейци и тълпи просяци се разхождаха по Куинс роуд. Тай Пинг Шан значително се беше разраснал.

„Лъвът и Драконът“ се вееха над изоставените кантори на „Ноубъл хаус“ и самотната пустота на Хепи вели.

– Четири румба дясно на борд!

– Слушам, сър, слушам – пропя кормчията.

Струан ловко плъзна лорчата успоредно на „Рестинг клауд“. Метна си една риза отгоре и се качи на борда.

– Здравейте – поздрави капитан Орлов. Той прекалено добре познаваше тай-пана, че да го пита къде е бил.

– Здравейте. Сигнализирате „зенит“. Защо?

– По заповед на вашия син.

– Къде е той?

– На брега.

– Моля, пратете да го доведат тук.

– Изпратихме да го повикат, когато влязохте в пристанището.

– Тогава защо го няма?

– Може ли да си получа вече кораба обратно? В името на Тор, Зелено Око, уморен съм до смърт да бъда псевдо капитан. Нека бъда капитан за опиум или за чай или да отплувам за Арктика. Знам петдесет места, откъдето мога да взема кожи – още повече сребро за вашите сандъци. Не искам кой знае колко.

– Имам нужда от вас тук. – Струан се усмихна широко и като че отхвърли години от себе си.

– Можете да се смеете, в името на Один! – Лицето на Орлов на свой ред се изкриви в усмивка. – Вие бяхте в морето, а аз съм прикован към закотвено корито. Приличате на бог, Зелено Око. Да не ви е връхлетяла буря? Тайфун? И защо грот-мачтата е сменена? И фокбомбрамстенга, и флагчетата, и кливера? Има нови фалове, щатове, титове навсякъде. Защо, а? Да не сте изтръгнали сърцето на моя красавец, за да пречистите вашата душа?

– Какви кожи, капитане?

– Тюлен, самур, норка – само кажете какви и ще ги намеря за не човече време, отколкото ми е необходимо да кажа: „Да се провалиш в Хадес дано от моя кораб“ дори и на вас.

– През октомври ще отплавате на север. Сам. Това „удовлетвори ли ви“? Кожи за Китай, а?

Орлов се загледа в Струан и изведнъж разбра, че няма да замине на север през октомври. Тръпка премина през тялото му. Мразеше безпокойството, което му причиняваше шестото му чувство. Какво ли щеше да му се случи между юни и октомври?

– Сега бих ли могъл да получа кораба си? Да или не, пусто да остане? Октомври е лош месец и е много далече. Може ли да получа кораба си сега – да или не?

– Аха.

Орлов се прехвърли отстрани и стъпи на квартердека.

– Да отидем към фок буксира – извика той, махна към Струан и гръмогласно се засмя. „Чайна клауд“ се отдели от кораба-майка и изкусно се промъкна към пристана за бури, далеч от Хепи вели.

Струан слезе долу в каютата на Мей-мей. Тя спеше дълбоко. Той нареди на А Сам да не я буди – щеше да дойде отново по-късно. Качи се на по-горната палуба, където се намираше личната му каюта, изкъпа се, обръсна се и се преоблече. Лим Дин му донесе яйца, плодове и чай.

Врата, та на каютата се отвори и Кълъм се втурна вътре.

– Къде беше? – започна той припряно. – Има да се правят хиляди неща и търгът за земята е днес следобед. Трябваше да ми се обадиш преди да изчезнеш. Всичко е надолу с главата и…

– Нямаш ли навик да чукаш, преди да влезеш, Кълъм?

– Разбира се, но бързах. Извинявай.

– Седни. Какви хиляди неща? – запита Струан. – Мислех, че можеш да се оправиш с всичко.

– Ти си тай-панът, а не аз – отвърна Кълъм.

– Аха. Ами ако не се бях върнал днес, какво щеше да правиш?

Кълъм се поколеба.

– Щях да отида на търга. Да купя земя.

– Споразумя ли се с Брок за кои парцели няма да наддаваме един срещу друг?

Кълъм се почувства неудобно от погледа на баща си.

– Е, донякъде. Споразумението е условно, докато го одобриш. – Той извади една карта и я разтвори на бюрото. Землището на новия град заобикаляше Глесинг пойнт на две мили западно от Хепи вели. Изравнената площ за застрояване бе ограничена от околните планини и ширината й едва ли беше повече от половин миля. Толкова беше и отдалечеността от брега. Тай Пинг Шан се извисяваше над землището и спираше разрастването на изток.

– Това са всичките парцели. Избрах 8 и 9. Горт каза, че те искат 14 и 21.

– Съгласува ли това с Тайлър?

– Да.

Струан хвърли поглед към картата.

– Защо избра два парцела един до друг?

– Е, тъй като не разбирам нищо от земя, кантори, пристани, попитах Джордж Глесинг. И Варгас. После, отделно, Гордън Чен. И…

– Защо Гордън?

– Не знам. Просто реших, че е добра идея. Струва ми се, че е много умен.

– Продължавай.

– Е, те всички се съгласиха, че 8, 9, 14 и 21 са най-добрите парцели. Гордън предложи два един до друг, в случай че решим да се разширим. Тогава един пристан ще обслужва две представителства. По предложение на Глесинг помолих капитан Орлов тайно да измери дълбочината недалеч от брега. Каза, че дъното е добро, скалисто, но шелфът е плитък. Ще трябва да отвоюваме земя от морето и да направим пристана доста далеч.

– Кои крайни парцели избра?

Кълъм нервно ги посочи.

– Гордън счита, че трябва да наддаваме за този имот. Това е… това е хълм и… е, мисля, че би могъл да се окаже подходящо място за Голямата къща.

Струан се надигна, приближи се до прозорците на кърмата и погледна хълма през бинокъла. Бе на запад от Тай Пинг Шан, от другата страна на землището.

– Ще трябва да прокараме път дотам, нали?

– Варгас каза, че ако закупим крайни парцели 9А и 15Б, ще получим… той го нарича „право на преминаване“ или нещо такова и това ще защищава собствеността ни. По-късно бихме могли да ги застроим и да ги даваме под наем, ако искаме. Или да ги препродадем.

– Разговаря ли с Брок за това?

– Не.

– С Горт?

– Не.

– С Тес?

– Да.

– Защо?

– Няма специална причина. Обичам да разговарям с нея. Говорим си за много неща.

– Опасно е да говориш с нея за такива неща. Може да ти харесва или не, но си я подложил на изпитание.

– Какво?

– Ако Горт или Брок наддават за 9А или 15Б, ще знаеш, че не можеш да й имаш доверие. Без по-малките парцели хълмът е страхотен риск.

– Тя никога няма да каже – каза нападателно Кълъм. – Това си беше тайно, между нас. Може Брокови да са имали същата идея. Ако наддават срещу нас, това още нищо не доказва.

Струан го погледна изпитателно. После каза:

– Нещо за пиене или чай?

– Чай, благодаря. – Дланите на Кълъм лепнеха. Той се запита дали Тес наистина не е говорила с Горт или Брок. – Къде беше?

– Какво още трябва да бъде решено?

Кълъм се съсредоточи с усилие.

– Има много писма както за теб, така и за чичо Роб. Не знаех какво да ги правя и ги сложих в касата. После Варгас и Чен Шенг оцениха разходите по Хепи вели и… е… аз подписах за среброто. Лонгстаф е платил на всички, както каза. Така че подписах и го преброих. Освен това вчера пристигна човек от Англия на кораба на Сергеев – Роджър Блоър. Каза, че се е качил в Сингапур. Спешно иска да те види. Не пожела да ми каже какво му трябва, но аз… както и да е, оставих го на колектора. Кой е той?

– Не знам, сине – отвърна замислено Струан. Той дръпна шнура на звънеца до бюрото и стюардът влезе. Струан нареди да пратят катер за Блоър. – Това ли е всичко, сине?

– Трупат се поръчки за строителни материали и части за кораби. Трябва да поръчваме нови количества опиум – толкова много неща.

Струан си играеше с чаената чаша.

– Брок даде ли ти вече отговор?

– Днес е последният срок. Покани ме довечера на „Уайт уич“.

– Тес не намеква ли за решението на баща си?

– Не.

– А Горт?

Кълъм отново поклати глава.

– Утре заминават за Макао. С изключение на Брок. Поканиха ме да отида с тях.

– Ще заминеш ли?

– Щом си тук, бих искал. За една седмица – ако каже, че скоро ще можем да се оженим. – Кълъм отпи малко чай. – Трябва да купя мебели и други неща от този род.

– Срещна ли се със Суса?

– О, да, срещнахме се. Земята е прекрасна, а плановете вече са готови. Не можем достатъчно да ти се отблагодарим. Суса ни каза за отделната стая за баня и тоалетна, която си замислил за твоята къща. Ние… ние също го помолихме да ни построи такава.

Струан предложи пура и сам запали.

– Колко време би чакал, Кълъм?

– Не разбирам.

– Да се върна. Морето можеше да ме погълне.

– Не и теб, тай-пан.

– Един ден би могло. Един ден ще го направи. – Струан издуха струйка дим и я загледа как се носи из въздуха. – Ако изобщо отново се случи да замина, без да те предупредя къде отивам, чакай четиридесет дни. Не повече. Или ще съм умрял, или никога няма да се върна.

– Добре. – Кълъм се чудеше накъде бие баща му. – Защо изчезна така?

– Ти защо разговаряш с Тес?

– Това не е отговор.

– Какво още се е случило, откакто заминах?

Кълъм отчаяно се опитваше да разбере, но не успяваше. Уважението към баща му се бе засилило, но все още не можеше да почувства синовна обич. Той с часове бе разговарял с Тес и бе открил неподозирана задълбоченост в нея. Бяха говорили за бащите си, като се опитваха да вникнат в тези двамата, които обичаха, от които се бояха и които понякога мразеха най-много на земята и все пак се втурваха към тях при полъха на опасността.

– Фрегатите се завърнаха от Кемой.

– И?

– Потопили са петдесет-сто джонки. Големи и малки. Очистили са три пиратски гнезда на брега. Може да са потопили У Куок, но може и да не са.

– Мисля, че скоро ще разберем.

– Онзи ден ходих да видя къщата ти в Хепи вели. Пазачите… е, знаеш, че никой не би стоял през нощта… опасявам се, че е разбита а ограбена.

Струан се запита дали са разбили тайната му каса.

– Няма ли добри новини?

– Аристотел Куанс избяга от Хонконг.

– О, така ли?

– Да. Мисис Куанс не го вярва, но всички или почти всички са го видели на кораба, същия, с който замина леля Сара. Клетата жена вярва, че той все още е в Хонконг. Знаеш ли за Джордж и Мери Синклер? Ще се женят. Това е хубаво, макар че Хорацио е ужасно разстроен. Но и тук не всичко е наред. Току-що научихме, че Мери е много зле.

– Малария?

– Не. Някакво разстройство има в Макао. Много странно. Вчера Джордж получи писмо от игуменката на католическия орден на болногледачите. Клетият момък се тревожи до смърт! Никога не може да се разчита на тия паписти.

– Какво пише майката игуменка?

– Само това, че според нея трябвало да уведоми най-близките роднини. И че Мери казала да пишат на Джордж.

Струан се намръщи.

– Защо, по дяволите, тя не отиде в Мисионерската болница? И защо не казва на Хорацио?

– Не знам.

– Каза ли на Хорацио?

– Не.

– Глесинг би ли му казал?

– Съмнявам се. Изглежда, че сега те се мразят.

– Тогава по-добре замини с Брокови и разбери как е.

– Мислех, че ще искаш новини от първа ръка, така че изпратих племенника на Варгас, Хесус, с лорча вчера. Горкият Джордж не може да си вземе разрешително за отпуск от Лонгстаф и ми се искаше да му помогна.

Струан си доля чай и погледна Кълъм с ново уважение.

– Много добре.

– Е, мислех, че тя ти е почти под опека.

– Аха.

– Единственото, което не съм ти казал, е, че преди няколко дена се състоя следствието по инцидента с ерцхерцога. Съдебните заседатели установиха, че се отнася само до нещастен случай.

– Мислиш ли, че е така?

– Разбира се. Ти не мислиш ли така?

– Посети ли Сергеев?

– Най-малко веднъж дневно. Той, разбира се, присъства на следствието и… и каза много хубави неща за теб. Че си му помогнал, че си му спасил живота – от този род. Сергеев не предяви обвинение към никого и каза, че е изпратил сведение на царя в този смисъл. Открито заяви, че счита, че дължи живота си на теб. Скинър пусна специален брой на „Ориентал експрес“, отразяващ следствието. Запазил съм ти го. – Кълъм му подаде вестника. – Не бих се изненадал, ако получиш лична благодарност от царя.

– Как е Сергеев?

– Вече може да ходи, но тазът му е трудно подвижен. Мисля, че има силни болки, макар никога да не говори за това. Казва, че никога вече няма да може да язди.

– Но е добре?

– Дотолкова, доколкото може да е добре човек, чийто живот е ездата.

Струан отиде до шкафа и наля две чаши шери. Момчето се е променило, помисли той. Да, много се е променило. Гордея се със сина си.

Кълъм прие чашата и се загледа в нея.

– Наздраве, Кълъм. Справил си се много добре.

– Наздраве, татко. – Кълъм нарочно избра тази дума.

– Благодаря.

– Няма за какво да ми благодариш. Искам да стана тай-пан на „Ноубъл хаус“. Много искам. Но не искам да получа наследството след смъртта ти.

– Никога не съм мислил, че искаш – тросна се Струан.

– Да, но аз съм го мислил. И знам, че тази идея наистина не ми харесва.

Струан се запита как може синът му да изрече такова нещо толкова спокойно.

– Много си се променил през тези няколко седмици.

– Вероятно опознавам себе си. Може би най-вече заради Тес и заради това, че седем дни бях сам. Открих, че още не съм готов да стана сам.

– Горт споделя ли твоето виждане за посмъртното наследство?

– Не мога да отговоря от името на Горт, тай-пан. Само от свое. Знам, че в повечето случаи си прав, че обичам Тес и че ти вървиш срещу всичко, в което вярвам, за да ми помогнеш.

Струан отново си спомни думите на Сара.

Замислено отпи от питието си.

* * *

Роджър Блоър бе превалил двадесетте. Лицето му бе толкова строго, колкото и очите му. Дрехите му бяха скъпи, но окъсани, нисък, сух, без излишни тлъстини. Косата му бе тъмноруса, а сините му очи – много уморени.

– Седнете, моля, мистър Блоър – каза Струан. – Каква е тази мистерия? Защо трябва да ме видите насаме?

Блоър остана прав.

– Вие ли сте Дърк Логлин Струан, сър?

Струан бе изненадан. Малцина знаеха бащиното му име.

– Аха. А кой пък сте вие? – Нито лицето, нито името на мъжа означаваха нещо за Струан. Но изговорът му бе на образован човек – в Итън, Хароу или Чартър хаус.

– Може ли да видя лявото ви стъпало, сър? – запита учтиво младежът.

– Да му се не види! Дръзко пале! Кажете какво има или си вървете!

– Напълно сте прав да се сърдите, сър. Вероятността вие да не сте тай-панът е петдесет към едно. Даже сто към едно. Но трябва да съм сигурен, че сте този, за когото се представяте.

– Защо?

– Защото нося сведения за Дърк Логлин Струан, тай-пана на „Ноубъл хаус“, чието ляво ходило е наполовина отнесено от изстрел – сведения с огромна важност.

– От кого?

– От баща ми.

– Не знам нито вашето име, нито това на баща ви, а аз имам добра памет за имена, пусто да остане!

– Аз не се казвам Роджър Блоър, сър. Това е просто псевдоним – за безопасност. Баща ми е в Парламента. Почти съм сигурен, че вие сте тай-панът. Но преди да ви дам сведенията, трябва да съм абсолютно сигурен.

Струан измъкна кинжала от десния си ботуш и повдигна левия си крак.

– Изтеглете ботуша – каза той застрашително. – И ако сведенията не са от изключителна важност, ще изрежа инициалите си на челото ви.

– В такъв случай, предполагам, поставям живота си на карта. Живот срещу живот.

Той издърпа ботуша, въздъхна от облекчение и седна, разтреперан.

– Казвам се Ричард Крос. Моят баща е сър Чарлс Крос, член на Парламента от Чафънт Сейнт Джайлс.

Струан два пъти се беше срещал със сър Чарлс преди години. По това време сър Чарлс беше дребен провинциален благородник, страстен поддръжник на свободната търговия и на значимостта на търговията с Азия, добре приеман в Парламента. През годините Струан го беше поддържал финансово и никога не съжали за тази инвестиция. Навярно е за ратификацията, помисли нетърпеливо той.

– Защо не казахте веднага?

Крос уморено потри очи.

– Може ли нещо за пиене, ако обичате?

– Грог, бренди, шери – налейте си.

– Благодаря, сър. – Крос си сипа малко бренди. – Благодаря. Извинете, но съм малко… малко уморен. Баща ми ми каза да внимавам – да използвам чуждо име. Да говоря само с вас, а ако сте мъртъв, с Роб Струан. – Той разкопча ризата си и отвори една кесия, която бе завързана през кръста му. – Той ви изпраща това. – И протегна към Струан зацапан плик с много печати. После седна.

Струан взе плика. Бе адресиран до него. Датата бе 29 април, Лондон. Рязко погледна нагоре и гласът му прозвуча хрипкаво.

– Вие сте лъжец! Не е възможно да сте стигнал тук толкова бързо.

Та това е само от преди шестдесет дена…

– Да, така е, сър – отвърна небрежно Крос. – Направих невъзможното – нервно се засмя. – Татко почти няма да ми прости.

– Никой не е изминавал това разстояние за шестдесет дни. Каква игра играете?

– Тръгнах във вторник, на 29 април. С пощенската кола Лондон Дувър. Пощенският кораб за Кале щеше да тръгне почти под носа ми. Пощенска кола до Париж и после – до Марсилия. Хванах френския пощенски кораб към Александрия почти на косъм. По суша стигнах до Суец благодарение на отличните служби на Мехмет Али баща ми го е срещал веднъж – и оттам до Бомбай с пощата. Три дена гних в Бомбай и тогава ме споходи страхотен късмет. Успях да си купя разрешение да пътувам с един клипер за опиум до Калкута. После…

– Кой клипер?

– „Флаинг уич“ на „Брок и Синове“.

– Продължавайте – каза Струан, като веждите му се вдигаха все повече.

– Продължих с кораб на Остиндийската до Сингапур. С „Принца на Бомбай“. После – никакъв късмет. Не се предвиждаше кораб към Хонконг седмици наред. И тогава – невероятен шанс. Убедих да ме вземат на един руски кораб – ей онзи там – каза Крос, като посочи през прозорците на кърмата. – Това беше най-големият от всички рискове, но беше единствената ми възможност. Дадох на капитана и последната си гвинея. Предварително. Мислех, че сигурно ще ми прережат гърлото и ще ме хвърлят зад борда веднага щом излезем в открито море, но това беше последната ми възможност. Всъщност дните са петдесет и девет, сър – от Лондон до Хонконг.

Струан стана, наля още едно питие на Крос и едно голямо за себе си. Да, наистина е възможно, помисли си той. Невероятно, но възможно.

– Знаете ли какво пише в писмото?

– Не, сър. Поне знам само това, което се отнася до мен.

– И какво е то?

– Татко пише, че съм развейпрах, непрокопсаник, комарджия и луд по конете – отвърна Крос с обезоръжаваща откровеност. – Че затворът Нюгейт е издал заповед за задържането ми заради дългове. Че ме предоставя на вашето великодушие и се надява, че ще сте в състояние да намерите приложение на моите „таланти“ – каквото и да е, стига да ме държи далеч от Англия и от самия него до края на живота му. И че изпраща залога на облога.

– Какъв облог?

– Пристигнах вчера, сър. На 28 юни. Синът ви и много други са свидетели. Може би трябва да прочетете писмото, сър. Уверявам ви, че баща ми никога не би се обзалагал с мен, ако новините не са от „изключителна важност“.

Струан отново провери печатите и ги разчупи. Писмото гласеше:

Уестминстър, 11 часа вечерта на 28 април 1841 г.

Уважаеми мистър Струан,

Току-що тайно се запознах с донесението на външния министър лорд Кънингтън, изпратено вчера до Почитаемия Уилям Лонгстаф, Пълномощен представител на Нейно Величество в Азия. В донесението, между другото, се казва: „Вие не се подчинихте и пренебрегнахте моите указания и очевидно се отнасяте към тях твърде пренебрежително. Явно сте решили да уреждате делата на правителството на Нейно Величество както ви хрумне. Вие нагло не зачитате инструкциите, че пет или шест китайски пристанища на континента трябва да станат достъпни за интересите на британската търговия и че там трябва да бъдат установени дипломатически канали за постоянно, че това следва да бъде решено експедитивно, като се отдаде предпочитание на пътя на преговорите, но ако те се окажат невъзможни, да бъдат използвани силите, изпратени точно за тази цел и при значителни разходи. Вместо това, вие се договаряте за някаква мизерна скала, където едва ли има и една къща, с напълно неприемлив договор, като в същото време – ако трябва да се вярва на съобщенията на военния флот – непрекъснато злоупотребявате с флота на Нейно Величество под ваше разпореждане. Хонконг никога и по никакъв начин няма да се превърне в търговска база на Азия – не повече от Макао. Абсолютно отхвърлихме Договора от Чуенпи. Предстои да пристигне вашият заместник, сър Клайд Уолън, уважаеми господине. Вярвам, че ще бъдете така любезен да предоставите задълженията си на вашия заместник, господин К. Мънси, веднага щом получите настоящото донесение и ще напуснете Азия с фрегатата, изпратена за тази цел. Явете се на доклад в моето ведомство веднага щом ви се удаде «случай.» Не знам какво да правя…“

„Невъзможно! Невъзможно е да наредят такава отвратителна, гнусна, тъпа, гадна, невероятна грешка!“, помисли Струан. Продължи да чете:

„… Не знам какво да правя. Не мога да предприема нищо, докато информацията не бъде официално оповестена в Камарата. Не смея да използвам открито тези поверителни сведения. Кънингтън ще иска главата ми и ще се простя с политиката. Дори и това, че ги излагам писмено по този начин, дава на моите врагове – а кой в политиката има малко такива – възможности да ме унищожат и заедно с мен всички онези, които подкрепят свободната търговия и позицията, за която толкова ревностно се борихте през всичките тези години. Моля се на Бога синът ми да ви предаде писмото насаме (между другото, той не знае нищо от тази част от съдържанието на писмото).

Както ви е известно, министърът на външните работи е властен човек, законосъобразен до мозъка на костите, бастион на партията на Вигите. Отношението му, изразено е донесението, е съвършено ясно. Опасявам се, че от Хонконг вече нищо не става. И освен ако правителството не падне и консерваторите на сър Робърт Пийл не дойдат на власт – ще е абсолютно невъзможен. Бих казал, че в обозримото бъдеще Хонконг е вероятно да си остане умряла работа.

Новината за фалита на вашата банка се разпространи из средите на Сити – главно с помощта на вашите съперници, ръководени от младия Морган Брок. «Само между нас» Морган Брок благоразумно е засял семената на недоверието заедно със сведението, че сега Брокови притежават по-голямата част, ако не и всичките ваши ценни книжа и това неизмеримо навреди на вашето влияние тук. Освен това, почти едновременно с «Договора от Чуенпи» на Лонгстаф пристигна писмо от мистър Тайлър Брок и някои други търговци, яростно противопоставящо се на колонизирането на Хонконг и на политиката на враждебност на Лонгстаф. Писмото бе адресирано до министър-председателя, министъра на външните работи и с копия до техните противници, които, както ви е известно, са доста.

Като знам, че е вероятно да сте вложили остатъка от запасите си, ако има такъв, в обичния ви остров, реших да ви пиша, за да ви дам възможност да излезете от затрудненото положение и да спасите нещо от катастрофата. Възможно е да сте постигнали някаква форма на споразумение с Брок – дано да сте го направили, макар че ако трябва да се вярва на арогантния Морган Брок, единственото споразумение, което би ги удовлетворило, е ликвидирането на вашата фирма. Имам основание да вярвам, че Морган Брок и група търговци от континента с определен банков интерес – френски и руски, както още се говори – са организирали внезапния наплив в банката. Континенталната групировка е предложила това, когато по някакъв начин е изтекла информация, че мистър Роб Струан е запланувал международна банкова структура. Те разориха вашата банка в замяна на петдесет процента участие в подобен план, който Морган Брок сега се опитва да реализира.

Съжалявам да науча, че нещата са взели такъв обрат. Оставам с най-добри чувства, като се надявам, че тази информация може да ви бъде полезна по някакъв начин и че ще бъдете е състояние да оцелеете и отново да се включите в борбата. Все още вярвам, че вашият план за Хонконг е правилният. Възнамерявам да продължавам да се опитвам да го осъществя.

Малко ми е известно за сър Клайд Уолън, новия капитан-интендант по търговията. Той се отличи по време на престоя си в Индия и има отлична репутация като войник. Струва ми се, че не е администратор. Разбрах, че утре тръгва за Азия, така че пристигането му е предстоящо.

И накрая: поставям на вашите услуги най-малкия си син. Той е развейпрах, черна овца, непрокопсаник, чиято единствена цел в живота е да играе комар, особено да залага на конни състезания. За него има заповед за задържане от затвора Нюгейт. Казах му, че за последен път бих уредил дълговете му тук, ако той се наеме да извърши това опасно пътешествие. Той се съгласи, като се обзаложи, че ако извърши невъзможния подвиг да пристигне в Хонконг за по-малко от шестдесет и пет дни – половината на обичайния срок, – ще му дам хиляда гвинеи, за да му помогна.

За да осигури възможно най-бърза доставка, обещах пет хиляди гвинеи, ако стигне за по-малко от шестдесет и пет дни, като намалявам с по петстотин гвинеи за всеки ден над уреченото време и всичкото това само в случай, че прекара извън Англия до края на живота ми. Парите трябва да се изплащат по петстотин гвинеи годишно, докато свършат. Прилагам първото изплащане. Моля, уведомете ме с обратна поща за датата на пристигането му.

Ако разполагате с някакъв начин, по който бихте могли да използвате «способностите» му и да го контролирате, ще спечелите вечната признателност на един баща. Аз се опитах. Бог да е на помощ и на мен, и на него, но се провалих. Макар че много го обичам.

Моля, приемете съжалението за нещастията, които ви сполетяха. Поздравете от мен мистър Роб. Завършвам с надеждата, че ще имам удоволствието лично да се срещна с вас при по-благоприятни обстоятелства. Имам честта да бъда, господине, ваш най-покорен слуга.

Чарлс Крос“

Струан погледна навън към пристанището и острова. Спомни си кръста, който бе запалил първия ден. Двадесетте златни гвинеи на Брок. Оставащите три монети на Джин-куа. Лаковете сребро, които трябваше да бъдат изплатени на някой, който един ден щеше да се яви с определен печат. Сега всичките усилия, цялата работа, плановете, умрелите се оказаха напразни. Заради тъпата самонадеяност на един човек – лорд Кънингтън. „Исусе Боже, какво ще правя сега?“

Струан преодоля шока от новините и се застави да мисли. Външният министър е умен човек. Не би отхвърлил Хонконг с лека ръка. Трябва да има някаква причина. Каква можеше да бъде? И как бих могъл да ръководя Уолън? Как да намеря място на „войника-неадминистратор“ в бъдещето?

Вероятно днес не трябва да купувам земя. Нека останалите търговци купуват и да вървят по дяволите. Брок ще бъде разорен заедно с останалите, защото Уолън и новините няма да пристигнат още месец или повече. По това време те ще са затънали в безсмислено строителство. Ето, това е един от начините – и когато новините се разпространят, всички се преместваме на Макао – или в едно от договорените пристанища, които Уолън ще получи – и всички останали са съсипани. Или зле ударени. Аха. Но щом аз мога да получа тези сведения, значи и Брок може. Така че вероятно той няма да пропадне. Вероятно.

Добре. Но по този начин губиш ключа към Азия: тази жалка гола скала, без която всички открити пристанища и бъдещето остават безсмислени.

Алтернативата е да купувам, да строя и да рискувам, че – подобно на Лонгстаф – Уолън ще може да бъде убеден да превиши директивите си, че самият Кънингтън може да бъде подкупен. Да излея богатствата на „Ноубъл хаус“ в новия град. Да рискувам. Да накарам Хонконг да процъфти, така че правителството да бъде заставено да приеме колонията.

Това е смъртна опасност. Не можеш да принудиш Короната да постъпи така. Залогът е ужасен, направо ужасен. Но и така да е, просто нямаш избор. Трябва да рискуваш.

Залогът му напомни за младия Крос. Ето това е ценен момък. Как бих могъл да го използвам? Как бих могъл да го накарам да си държи устата здраво затворена за фантастичното му пътешествие? Да, и как да създам благоприятно впечатление у Уолън за Хонконг? И да се сближа с Кънингтън? Как бих могъл да запазя договора такъв, какъвто го искам?

– Е, мистър Крос, направили сте забележително пътешествие. Кой знае колко време ви е отнело?

– Само вие, сър.

– Тогава запазете го в тайна. – Струан написа нещо на лист хартия. – Дайте това на главния ми чиновник. Крос прочете бележката.

– Давате ми всичките пет хиляди гвинеи?

– Записал съм ги на името на Роджър Блоър. Струва ми се, че ще е добре да запазите това име – поне за известно време.

– Добре, сър. Сега съм Роджър Блоър. – Той се изправи. – Свършихме ли, мистър Струан?

– Бихте ли приели работа, мистър Блоър?

– Опасявам се, че… е, добре, мистър Струан, залавял съм се с дузина работи, но нищо не се получава. Татко опита всичко и… е, обречен съм – може би така ми е писано – да бъда това, което съм. Съжалявам, но добрите ви намерения ще отидат напразно.

– Обзалагам се на пет хиляди гвинеи, че ще приемете работата, която ви предлагам.

Младежът знаеше, че ще спечели облога. Нямаше такава работа, която тай-панът би могъл да му предложи и която би приел.

Почакай. Това не е човек, с който можеш да си играеш, човек, с който да се обзалагаш с лека ръка. Тези дяволски спокойни очи са равнодушни. Не би ми харесало да ги видя срещу мен на масата за покер. Или за бакара. Внимавай какво правиш, Ричард Крос Роджър Блоър. Това е човек, който ще си вземе онова, което му се полага.

– Е, мистър Блоър? Къде ви отиде куражът? Или не сте такъв играч, за какъвто се представяте?

– Петте хиляди гвинеи са моят живот, сър. Последният облог, който ще спечеля.

– Тогава заложете живота си, пусто да остане.

– Но вие не рискувате вашия, сър. Така че залогът не е равностоен. Тази сума е нищожна за вас. Дайте ми преднина. Сто към едно.

Струан се възхити на дързостта на младежа.

– Много добре. Наистина, мистър Блоър. Пред Бога. – Той протегна ръка и Блоър вътрешно се сви, защото бе разчитал, че като поиска такова предимство, ще разруши облога. Не го прави, глупако, каза си той. Петстотин хиляди гвинеи!

Той стисна ръката на Струан.

– Секретар на Жокейклуба на Хонконг – каза Струан.