Текст книги "Тай-пан"

Втора глава

– Добре дошъл на борда, Роб – каза капитан Айзък Пери. – Чай?

– Благодаря ти, Айзък – отвърна Роб с благодарност и се отпусна в дълбокото кожено кресло, вдишвайки едва доловимия му аромат и зачака. Никой не можеше да кара Пери да бърза, дори и тай-панът.

Пери наля чай в порцеланови чаши.

Той беше мършав, но невероятно силен. Косата му имаше цвета на стари кълчища – кафява със сребърни и черни нишки. Брадата му бе побеляла. Лицето му бе цялото в белези. От него се разнасяше мирис на катран, кълчища и солени морски пръски.

– Добре ли пътува? – запита Роб.

– Отлично.

Роб винаги се радваше, когато беше в главната каюта. Тя бе просторна и луксозна, както и останалите офицерски каюти. Гарнитурите по целия кораб бяха от месинг, мед и махагон, платната бяха от най-доброто платно, а въжетата – винаги нови. Съвършени топове. Най-висококачествен барут. Такава бе стратегията на тай-пана във флота му – да дава на офицерите си и на останалите моряци най-хубавите каюти, най-добрата храна и дял от печалбите. На борда винаги имаше лекар. Боят с камшик бе забранен. За проявена страхливост или неподчинение както от офицер, така и от моряк имаше само едно наказание: да бъде свален на брега на първото пристанище. Никога не се даваше втора възможност. Ето защо и моряци, и офицери се бореха да бъдат част от флота му и никога не оставаше празна койка.

Тай-панът никога не забрави първите кораби, бака и камшика. Или хората, които ги бяха заповядвали. Някои от тези мъже бяха умрели, преди той да ги намери. Онези, които намери, бяха унищожени. Само Брок още беше невредим.

Роб не знаеше защо брат му бе пощадил Брок. Той потръпна, защото знаеше, че каквато и да е причината за това, щеше да има разплата.

Пери добави в чая лъжица захар и кондензирано мляко. Подаде чашата на Роб, настани се зад махагоновото бюро и се втренчи в него. Очите му бяха разположени дълбоко под рунтавите вежди.

– Надявам се, че мистър Струан се радва на добро здраве? Както винаги.

– Нима очаквахте да е болен?

– Не.

Някой почука на вратата на каютата.

– Влез!

Вратата се отвори и Роб зина от изумление при вида на младежа, застанал пред него.

– Велики боже, Кълъм, момко, откъде изникна? – Той рязко се изправи, като събори чашата си. – Наистина много важни „донесения“ и, разбира се, зенит!

Кълъм Струан влезе в каютата и затвори вратата. Роб с обич го прегърна през рамената, после забеляза бледността му и изпитите бузи.

– Какво се е случило, синко? – попита той неспокойно.

– Вече съм много по-добре, благодаря ти, чичо – отвърна Кълъм едва доловимо.

– По-добре след какво, синко?

– След чумата. Бенгалската чума – отвърна Кълъм, озадачен.

Роб се извърна към Пери:

– Имате чума на борда? За бога, защо не сте вдигнали жълт флаг?

– Разбира се, че нямаме чума на борда. Чума имаше в Шотландия, и то преди месеци. – Пери млъкна. – „Скарлет клауд“! Не е ли пристигнал?

– Закъснява с две седмици. Нямаме никакви вести. Какво се е случило? Хайде, говори, човече!

– Аз ли да му кажа, Кълъм, синко, или ти искаш да го направиш?

– Къде е татко? – запита Кълъм.

– На брега. Той ви чака на брега. В долината. За бога, какво е станало, Кълъм?

– Чумата дойде в Глазгоу през юни – отвърна унило Кълъм. – Казват, че пак е пренесена с кораб. От Бенгал, Индия. Първо в Съдърленд, после в Единбург, а после и при нас, в Глазгоу. Мама е мъртва, Йън, Личи, баба – също. Уинифред е толкова слаба, че няма да оживее. Дядо се грижи за нея. – Той направи безпомощен жест и седна на облегалката на креслото. – Баба е мъртва. Мама. Леля Ютиния и децата, мъжът й. Десет, двадесет хиляди измряха между юли и септември. После чумата изчезна. Просто изчезна.

– Роди? Как е Роди? Жив ли е синът ми? – попита Роб. В гласа му звучеше болка.

– Да, чичо. Роди е добре. Той не се разболя.

– Сигурен ли си, Кълъм? В безопасност ли е синът ми?

– Да. Видях го в деня, преди да замина. Малцина от неговото училище бяха заразени.

– Благодаря ти, Боже! – Роб потрепери, като си спомни първата вълна на чумата, която мистериозно бе заляла Европа преди десет години. Петдесет хиляди жертви само в Англия. Милион в Европа. Хиляди в Ню Йорк и Ню Орлийнз… Някои бяха нарекли чумата с ново име – холера.

– Майка ти – мъртва? – повтори Роб, без да може да повярва. – Йън, Личи, баба ти?

– Да. Също и леля Сюзън, и братовчедката Клеър, леля Ютиния, братовчедът Доналд и малкият Стюарт и…

Настъпи чудовищна тишина. Пери нервно я наруши:

– Когато пристигнах в Глазгоу, младият Кълъм бе останал сам. Не знаех какво да направя, така че помислих, че ще е най-добре да го доведа. Отплавахме един месец след „Скарлет клауд“.

– Правилно си постъпил, Айзък – чу се Роб да казва. Как щеше да даже на Дърк? – По-добре да тръгвам. Ще ви дам сигнал да слезете на брега. Вие останете на кораба.

– Не – каза високо Кълъм като на себе си, някъде дълбоко навътре. – Не. Аз пръв ще сляза на брега. Сам. Така е по-добре. Ще видя татко насаме. Аз трябва да му кажа. Ще сляза на брега сам.

Той се надигна и спокойно се отправи към вратата. Корабът леко се полюшваше. Долавяше се сладкият звук на плискащи вълни. Той излезе. Тогава си спомни нещо и се върна в каютата.

– Ще взема донесенията – каза с тънкия си гласец. – Той ще иска да види донесенията.

* * *

Когато голямата лодка се отдели от „Тъндър клауд“, Струан се намираше на възвишението, където щеше да се намира Голямата къща. В мига, в който забеляза сина си в средата на лодката, сърцето му се преобърна.

– Кълъммм! – изрева ликуващо той от върха на хълма. Той смъкна връхната си дреха и бясно я размаха като човек, изоставен от шест години на необитаем остров, видял първия кораб. – Кълъмммм!

Той се втурна главоломно през бодливия храсталак към брега, без да усеща тръните, забравяйки пътеката, която водеше от брега до рибарското селце и пиратските убежища откъм южната страна на острова. Той бе забравил всичко, освен че любимият му син бе пристигнал на първия ден. По-бързо! Сега вече той тичащ по брега опиянен.

Кълъм пръв го забеляза.

– Ей там. Насочете се натам. – Той посочи най-близкото място за акостиране. Боцманът Макей изви румпела.

– Давайте, милички – каза той, насочвайки ги към брега. Те всички вече знаеха за случилото се и из флота се носеха слухове. И загриженост. Много техни близки живееха между Съдърленд и Глазгоу, а повечето от останалите – в Лондон.

Кълъм се изправи и се прехвърли отстрани в плитката вода.

– Оставете ни. – И той нагази към брега.

Струан тичаше в прибоя, който се разбиваше в брега, направо към сина си. Видял сълзите му, той извика „Кълъм, сине“ и Кълъм спря за миг, безпомощен, залят от вълните на огромната бащина радост. После той също затича в прибоя и най-сетне се озова в безопасност в обятията на баща си. Ужасът, стаен от месеци, се пукна като рана и той зарида, като се притискаше и притискаше. Струан утешаваше сина си, докато го носеше на ръце към брега и му шепнеше: „Кълъм, синчето ми“ и „Не се безпокой“, и „Ох, детето ми“, докато Кълъм заподсмърча. „Нашите всички са мъртви – всички са мъртви – мама, Йън, Личи, баба, лелите, братовчедката Клеър – всички те са мъртви, татко. Останахме само аз и Уинифред, но и тя вече сигурно е мъртва.“ Той повтаряше имената отново и отново и всяко име бе удар с нож в стомаха на Струан.

След известно време Кълъм заспа, пощаден, спасен в силата и топлината. За първи път от идването на чумата сънят му беше без сънища. Проспа целия ден, цялата нощ и част от следващия ден, докато Струан го люлееше в обятията си.

Струан не усети хода на времето. Понякога разговаряше с жена си и децата – с Роналда и Йън, и Личи, и Уинифред, – докато те седяха до него на брега. Понякога, когато те си тръгваха, той ги зовеше тихичко, за да не разбуди Кълъм, и по-късно те се завръщаха. Понякога напяваше нежните приспивни песни, с които Роналда приспиваше децата им. Или говореше на галски, като майка си и Катрин, втората му майка. Понякога мъгла покриваше душата му и тогава не виждаше нищо.

Когато Кълъм се събуди, вече се беше успокоил.

– Здравей, татко!

– Добре ли си, сине?

– Сега вече съм добре. – Той се изправи.

На брега, в сянката на скалата, беше студено, но на слънце бе топло. Флотът кротко се поклащаше на котва, куриерските съдове сновяха напред – назад. Имаше по-малко кораби от преди.

– Тук ли ще бъде Голямата къща? – попита Кълъм, като посочи възвишението.

– Аха. Тук бихме могли да живеем от есента до пролетта. Тогава климатът е най-хубав.

– Как се нарича долината?

– Още си няма име. – Струан се раздвижи на слънце, като се опитваше да се пребори с тягостната болка в раменете и гърба.

– Трябва да има име.

– Мъничката Карин, братовчедка ти Карин – най-малката дъщеря на Роб – иска да я нарече Щастливата долина. Можехме да сме щастливи тук. – Гласът на Струан натежа. – Много ли се мъчиха?

– Да.

– Ще ми разкажеш ли за това?

– Не сега.

– Малката Уинифред. Беше ли умряла, когато тръгна?

– Не. Но беше много слабичка. Лекарите казаха, че щом е толкова слаба… лекарите просто свиха рамене и си отидоха.

– А дядо ти?

– Чумата въобще не го засегна. Той моментално дойде при нас и взе Уинифред. Аз отидох да помогна на леля Ютиния. Но не помогнах.

Струан гледаше пристанището, но не го виждаше.

– Съобщи ли на чичо Роб?

– Да. Мисля, че да.

– Горкият Роб. Ще е по-добре да отида на кораба. – Струан се пресегна и вдигна донесенията, полузаровени в пясъка. Бяха неотваряни. Той изтръска пясъка.

– Съжалявам – каза Кълъм. – Забравих да ти ги дам.

– Ами, синко. Даде ми ги. – Струан видя, че една лодка се отправя към брега. Айзък Пери беше на кърмата.

– Добър ден, мистър Струан – поздрави предпазливо Пери. – Много ми е мъчно за загубата ви.

– Как е Роб?

Пери не отговори. Той стъпи на брега и излая към екипажа: „Хайде по-бързо!“, и Струан се запита въпреки изтръпналото си разкъсано съзнание защо Пери се страхува от него. Нямаше основание за страх. Никакво.

Мъжете пренесоха на брега една маса, пейки и храна, чай, бренди и дрехи.

– Хайде по-бързо! – повтори раздразнено Пери. – И се отстранете! Разкарайте се на майната си и стойте там!

Гребците бързо избутаха голямата лодка, преминаха прибоя и зачакаха, като се радваха, че са далеч.

Струан помогна на Кълъм да се преоблече в сухи дрехи и чак тогава си сложи чиста риза с басти и топъл двуреден жакет. Пери му помогна да събуе подгизналите ботуши.

– Благодаря – каза Струан.

– Боли ли? – запита Кълъм, като видя стъпалото му.

– Искам да ви кажа за мистър Роб, сър – започна Пери. – След като Кълъм си тръгна, той тръгна да търси алкохол. Казах му, че не бива, но той не искаше да ме чуе. – Той продължи колебливо: – Вие сте дали заповед. Така че малко се счепкахме, но успях да му го взема. Когато се свести, вече беше добре. Заведох го на „Чайна клауд“ и го предадох в ръцете на жена му.

– Правилно си постъпил, Айзък. Благодаря ти. – Струан приготви на Кълъм чиния с храна – говеждо задушено, ябълки, печени в тесто, студено пиле, картофи, сухари – и взе голяма оловена чаша с горещ сладък чай за себе си.

– Негово превъзходителство ви изпраща съболезнованията си. Би искал да се отбиете на кораба му, когато ви е удобно.

Струан потърка лице, почувства наболата си брада и се запита защо винаги се чувства мръсен, когато е небръснат и не си е измил зъбите.

– Бръсначът ви е тук – каза Пери, като посочи една маса встрани.

Той бе предвидил нуждата на Струан да се приведе в ред. Тай-панът фанатично държеше на личната си чистота. – Там има топла вода.

– Благодаря ти. – Струан намокри една кърпа и навлажни лицето и главата си. После се насапуниса и сръчно се обръсна без огледало. След това топна една четка в чашата с чай и започна енергично да чисти зъбите си.

Това трябва да е някакво езическо суеверие, помисли си Пери презрително. Зъбите остаряват, развалят се и падат и това е всичко.

Струан си изплаква устата с чай и изля остатъка. Изми чашата с пресен чай, напълни я отново и дълбоко отпи. В несесера му за бръснене имаше едно малко шишенце с одеколон. Той изля няколко капки на ръцете си и го втри в лицето си. После седна освежен. Кълъм само чоплеше храната си.

– Трябва да се храниш, сине.

– Не съм гладен, благодаря.

– И все пак яж. – Вятърът къдреше червено – златистата коса на Струан, която той носеше дълга и не накъдрена, и той я приглади назад. – Палатката ми опъната ли е, Айзък?

– Разбира се. Нали дадохте нареждания. Тя е на хълма над флаг-щока.

– Кажи на Чен Шенг, от мое име, да отиде в Макао и да купи мед и пресни яйца. И да намери китайски билки за неразположение и последствия от бенгалската чума.

– Аз съм добре, татко, благодаря ти – протестира слабо Кълъм. Не се нуждая от никакви езически магьоснически церове.

– Те не са магьосници, както ние го разбираме, сине – каза Струан. – И те са китайци, а не езичници. Техните билки са ме спасявали много пъти. Ориентът не прилича на Европа.

– Няма защо да се тревожиш за мен, татко.

– Има. Ориентът не е място за слабаци. Айзък, заповядай „Чайна клауд“ да тръгне за Макао заедно с Чен Шенг и ако не се върне в уреченото време, капитан Орлов и всичките офицери ще бъдат уволнени. Повикай лодката.

– Може би ще е по-добре Кълъм да замине с кораба в Макао, мистър Струан.

– Той ще ми е под око, докато не реша, че е добре.

– За него ще се грижат добре на Макао. На кораба няма…

– Да му се не види, Айзък, няма ли да направиш каквото ти се казва? Повикай лодката!

Пери застина за момент и извика голямата лодка на брега.

Струан с Кълъм до него се настани в средата. Пери седна зад тях.

– Към флагмана! – заповяда Струан, като автоматично провери положението на корабите си, мириса на вятъра, вида на облаците, опитвайки се да разчете прогнозата им за времето. Морето беше спокойно. Но той надушваше беда.

По пътя към флагмана Струан прочете донесенията. Печалба от миналогодишния чай, добре. Копие от сметката за товаренето на „Скарлет клауд“, което Пери бе донесъл от Калкута. Лошо: загуба за двеста и десет хиляди лири стерлинги. Слава богу, корабът бе застрахован, макар че това няма да върне хората и времето, необходимо за построяване на нов кораб. Товарът опиум бе контрабанден и не можеше да бъде застрахован. Отиде печалбата за цяла година. Какво ли може да се е случило с кораба? Буря или пирати? Бурята е по-вероятна. Освен ако не се е натъкнал на някой испански, френски или американски – а защо не английски – капер, които изобилстваха в моретата. Най-накрая той разчупи печата на писмото от банкера си. Прочете го и яростно избухна.

– Какво има? – запита изплашено Кълъм.

– Една стара рана. Нищо. Няма нищо. – Струан се престори, че чете следващото донесение, докато вътрешно беснееше от съдържанието на писмото. Господи Боже мой!

„Със съжаление ви уведомяваме, че не по наше желание и съвсем внезапно кредитът в банката бе просрочен и се получи наплив на искания вложенията да бъдат върнати, предизвикан от злонамерени конкуренти. Следователно нашата банка не може повече да функционира. Съветът на директорите указа, че можем да изплатим по шест пенса за лира. Имам честта да бъда, сър, ваш най-покорен слуга…“

А ние държим близо милион лири стерлинги в техни книжа. Двадесет и пет хиляди лири стерлинги за милион, а дългът ни наближава милион лири. Банкрут. Велики Боже, предупредих Роб да не внася всичките пари в една банка. Не и при тази спекулация в Англия, когато една банка може да емитира книжа в каквото си иска количество.

– Но тази банка е сигурна – бе казал Роб, – а ние се нуждаем парите да са на едно място за допълнително обезпечаване. – Беше се впуснал да обяснява подробностите на някаква сложна финансова структура, която включваше испански, френски и немски бонове, облигации за националния дълг и в резултат даваше на „Струан и компания“ сигурно международно банково положение и огромна покупателна възможност за разширението на флота, което Струан желаеше, и за закупуване на специални привилегии за „Ноубъл хаус“ на печелившите немски, френски и испански пазари.

– Добре, Роб – бе отвърнал той, без да разбира тънкостите, но вярвайки, че онова, което говори Роб, е разумно.

Сега обаче сме разорени. Банкрут.

Господи!

Все още беше твърде зашеметен да мисли за разрешение. Можеше само да разсъждава върху страховития Нов век. Сложен. Невероятно забързан. Нова кралица – Виктория – първият популярен монарх от векове. Съпругът й Алберт – той още не знаеше нищо за него. Беше проклет чужденец от Сакс-Кобургите, но сега властта парламента бе силна и под контрол и това бе ново развитие на нещата. В продължение на двадесет и шест години бе имало мир и не се задаваше сериозна война – нещо нечувано от стотици години. Дяволският Бонапарт благополучно бе умрял, разбунтуваната Франция – благополучно укротена и за първи път Британия владееше света. Робството бе премахнато преди осем години. Появиха се канали нов начин на транспортиране. Такси за използване на пътищата, които бяха нечувано равни и гладки, фабрики, промишленост, тъкачни станове, масово производство, желязо, въглища, компании с акционерен капитал и толкова много още неща само през изминалите десет години: пощенска такса от едно пени – първата евтина поща на света, първата полиция в света, „магнетизъм“ – каквото и по дяволите да означаваше, парен чук, първият Закон за фабриките и Парламент, най-сетне изтръгнат от ръцете на няколко богати аристократи земевладелци, така че сега – невероятно – всеки мъж в Англия, който притежава къща със стойност двадесет лири на година, можеше да гласува, наистина можеше да гласува. Всеки мъж можеше да стане министър – председател. И невероятната индустриална революция, Британия – фантастично богата, като богатствата й започват да се разпространяват. Нови идеи за управление и човечност, промъкнали се през бариерите на столетия. Всичкото това – британско, всичко – ново. А сега и локомотивът!

– Ето това е изобретение, което ще разтърси света – промърмори той.

– Какво каза, татко? – запита Кълъм.

Струан се осъзна.

– Тъкмо си мислех за първото ни пътуване с влак – импровизира той.

– Вие сте се качвали на влак, сър? – попита Макей. – Какъв е той? Кога беше това?

– Бяхме на първото пътуване на локомотива на Стивънсън – Ракетата.

– Тогава бях на дванадесет – отвърна Кълъм.

– Не, сине – каза Струан, – беше на единадесет. Беше през 1830 година. Преди единадесет години. Беше първото пътуване на Ракета – първият пътнически влак на земята. От Манчестър до Ливърпул – Разстоянието се изминава за един ден с пощенска кола, но ние стигнахме за час и половина.

Още веднъж Струан се отдаде на размисъл за съдбата на „Ноубъл хаус“. После си спомни, че бе наредил на Роб да вземе на заем колкото може повече пари, за да завладее пазара на опиум. Я дам бихме могли да спечелим петдесет – сто хиляди лири от това. Да, ама това е капка в морето в сравнение с онова, което ни трябва. Трите милиона, които ми дължат за иззетия опиум! Да, ама не можем да ги получим, докато договорът не е ратифициран. Това ще отнеме от шест до девет месеца, а ние трябва да изплатим полученото по сметка до три месеца!

Как да получа пари? Позицията ни е добра – имаме тежест. Освен ако чакалите не душат по петите ни. Първо Брок. После „Купър-Тилмън“. Дали Брок не е организирал фалирането на банката? Или неговото пале Морган? Брокови имат достатъчно пари и влияние. Пари ни трябват. Или да ни се отпусне голям кредит. Подкрепен с пари, не с книжа. Банкрутирахме. Поне ако кредиторите ни не с нахвърлят върху нас.

Почувства, че ръката на сина му го докосва по рамото.

– Какво каза, сине? За Ракетата ли говореше?

Кълъм беше силно впечатлен от бледността на Струан и от пронизващата зелена светлина, която струеше от очите му.

– Флагмана. Стигнахме.

Кълъм последва баща си на палубата. Досега никога не беше се качвал на военен кораб, особено на главен. Корабът „Титан“ на Нейно кралско величество беше един от най-мощните съдове на вода. Беше огромен, с три мачти и седемдесет и четири топа, монтирани на три оръдейни палуби. Но Кълъм не бе впечатлен. Той не се интересуваше от кораби и ненавиждаше морето. Страхуваше се от неговата ярост, необятност и от опасностите, които криеше. Не можеше да плува. Зачуди се как баща му може да обича морето.

Има още толкова много неща, които не знам за баща ми, помисли си той. Но това не е странно. Виждал съм го само няколко пъти в живота си, като последния беше преди шест години. Татко не се е променил. Но не и аз. Сега знам какво ще направя от живота си. И сега, като останах сам… Харесва ми, че съм сам. И не ми харесва.

Той последва баща си надолу по прохода към главната оръдейна палуба. Таванът й беше нисък и те трябваше да се наведат, докато вървяха към кърмата, където се намираше охраняваната от часовои каюта. Целият кораб миришеше на барут, катран, кълчища и пот.

– Добър ден, сър – поздрави пехотинецът Струан, като формално насочи мускета си към него. – Господин полицейски офицер!

Полицейският офицер, в алена униформа, обточена с безупречно избелен галон, излезе от караулната каюта. Беше твърд като гюле и дори главата му бе кръгла като него.

– Добър ден, мистър Струан. Един момент, сър. – Той почтително почука на дъбовата врата на каютата. Един глас отвърна „Влез“ и вратата се затвори зад него.

Струан извади една от обрязаните си пури и я предложи на Кълъм.

– Пушиш ли вече, сине?

– Да. Благодаря, татко.

Струан запали пурата на Кълъм и една за себе си. Облегна се на един от дванадесетфутовите топове. Гюллетата бяха наредени в спретната купчина, винаги в готовност. Шестдесетпаундови гюллета.

Вратата на каютата се отвори. Лонгстаф, тънък, елегантно облечен мъж, излезе навън. Косата му бе тъмна и накъдрена по модата. Носеше гъсти дълги бакенбарди. Имаше високо чело и тъмни очи. Часовоите застанаха за почест, а полицейският офицер се върна в караулката.

– Здравей, Дърк, скъпи приятелю. Как си? Мъчно ми бе да науча… – Лонгстаф нервно се ръкува със Струан, усмихна се на Кълъм и отново протегна ръка. – Вие трябва да сте Кълъм. Аз съм Уилям Лонгстаф. Съжалявам, че пристигнахте при такива ужасни обстоятелства.

– Благодаря ви, Ваше превъзходителство – отвърна Кълъм, изненадан, че капитан-интендантът по търговията е толкова млад.

– Имаш ли нещо против малко да почакаш, Дърк? Адмиралът и капитаните са се събрали на съвет. След няколко минути свършвам – каза Лонгстаф, като се прозяваше. – Много неща имам да ти казвам. Ако искаш да ги чуеш.

– Да.

Лонгстаф погледна неспокойно своя златен, украсен със скъпоценни камъни часовник с ланец, който се полюшваше от брокатената му жилетка.

– Почти единадесет часът! Времето никога не стига. Би ли искал да слезеш в офицерската каюткомпания?

– Не. Ще почакам тук.

– Както искате. – Лонгстаф енергично се върна в каютата и затвори вратата.

– Не е ли много млад да бъде кралският пълномощник? – попита Кълъм.

– И да, и не. На тридесет и шест е. Империите се изграждат от млади хора, Кълъм. Възрастните хора ги губят.

– Той изобщо не прилича на англичанин. Да не е от Уелс?

– Майка му е испанка – откъдето идва жестоката му жилка помисли Струан. – Тя е графиня. Баща му беше дипломат при испанския двор. Беше един от така наречените „чистокръвни“ бракове. Семейството му се родее с графовете Тот.

Ако не си се родил аристократ, помисли си Кълъм, колкото и да си умен, нямаш никаква надежда. Никаква надежда. Не и без революция.

– Нещата в Англия не вървят добре – каза той на баща си.

– В какъв смисъл, сине? – попита Струан.

– Богатите са прекалено богати, а бедните – прекалено бедни. Хората се стичат в градовете да търсят работа. Те са повече от работните места и затова работодателите плащат все по-малко и по-малко. Хората гладуват. Чартистките вождове още са в затвора.

– Там им е мястото. Тази сган, която насъсква тълпите, трябваше да бъде избесена или пратена в колониите, а не само хвърлена в затвора.

– Ти не одобряваш Хартата? – Кълъм внезапно застана нащрек.

Народната Харта бе написана преди по-малко от три години и се бе превърнала в обединителен символ на свободата за всички недоволни в Британия. Хартата изискваше право на глас за всеки мъж, отмяна на изискването за собственост към членовете на Парламента, равни избирателни райони, тайно гласуване, едногодишен мандат на Парламента и заплати за членовете му.

– Одобрявам я като документ с честни искания. Но не одобрявам чартистите и техните вождове. Хартата като повечето изначално добри идеи попада в ръцете на неподходящи вождове.

– Не е неподходящо да се агитира за реформи. Парламентът трябва да претърпи промени.

– Да се агитира – да. Да се говори, спори, да се пишат петиции, но не и да се предизвикват размирици и вдигат революции. Правителството бе право да потуши бунтовете в Уелс и Мидланд. Въстанието не е отговор, пусто да остане. Говори се, че чартистите още не са си научили урока и че купуват оръжие и провеждат тайни събрания. Те трябва да бъдат унищожени, по дяволите.

– Хартата не може да бъде унищожена. Твърде много хора искат и са готови да умрат за нея.

– Тогава мнозина ще трябва да загинат, сине. Ако чартистите не се запасят с търпение.

– Ти не знаеш какво става сега на Британските острови, татко. Ти си тук от толкова време. Трудно е да бъдеш търпелив, кога стомахът ти е празен.

– Същото е и в Китай. По цял свят е същото. Но бунтовете и въстанията не са подходящи за британците.

Скоро ще станат, помисли мрачно Кълъм, ако не настъпят никакви промени. Той вече съжаляваше, че бе напуснал Глазгоу заради Ориента. Глазгоу бе центърът на шотландските чартисти и той бе водач на студентите от последния курс, които тайно се бяха обединили Да работят с пот на чело – и ако е необходимо, да умрат за чартистката кауза.

Вратата на каютата отново се отвори и часовоите се изпънаха. Адмиралът – як мъж – се появи навън с опънато и гневно лице и се отправи към прохода, следван от капитаните си. Повечето от капитаните бяха млади, но имаше няколко с побелели глави. Всичките бяха облечени в морски униформи с триъгълни шапки. Мечовете им дрънчаха.

Капитан Глесинг беше последен. Той се спря пред Струан.

– Бих искал да ви изкажа съболезнованията си, мистър Струан! Голямо нещастие!

– Да.

Наистина ли е голямо нещастие, зачуди се Струан, да загубя прекрасна съпруга и три сладки дечица? Или Бог – а може би дяволът – имаше пръст в джос? Или всичките те – Бог, дявол, късмет, джос – бяха просто различните имена на едно и също нещо?

– Бяхте съвсем прав да убиете този проклет пехотинец – каза Глесинг.

– Не съм го докоснал.

– Така ли? Допуснах, че вие сте го направили. Не можах добре да видя какво се случи от мястото, където бях. Но това не е важно.

– На брега ли го погребахте?

– Не. Няма защо да оскверняваме острова с такава болест. Говори ли ви нещо името Рамзи, мистър Струан? – запита Глесинг, като рязко сложи край на любезността.

– Рамзи е доста разпространено име – Струан бе предпазлив.

– Наистина. Но шотландците държат един на друг. Не е ли това ключът за успеха на предприятия, ръководени от шотландци?

– Да, трудно е да се намерят хора, на които да имаш доверие – каза Струан. – Името Рамзи означава ли нещо за вас?

– Това е име на дезертьор от моя кораб – отвърна Глесинг многозначително. – Той е братовчед на вашия боцман Макей, струва ми се.

– Е, и?

– Нищо. Просто обменям информация. Както, разбира се, ви е известно, всеки търговски кораб, въоръжен или не, който укрива дезертьори, може да бъде заловен като трофей. От кралския флот. – Глесинг се усмихна. – Глупаво е да се дезертира. Къде ли може да отиде освен на друг кораб?

– Никъде. – Струан се чувстваше хванат в капан. Беше сигурен, че Рамзи се намира на борда на някой от неговите кораби и вероятно това бе работа на Брок, а може би и на Глесинг.

– Днес ще претърсим флота. Вие, разбира се, не възразявате?

– Естествено. Ние много внимателно подбираме хората си.

– Много разумно. Адмиралът счита, че „Ноубъл хаус“ трябва да бъде удостоена с особено внимание, така че вашите кораби ще бъдат претърсени незабавно.

В такъв случай, помисли си Струан, нищо не може да се направи. И той отхвърли проблема от съзнанието си.

– Капитане, бих искал да ви представя най-големия си син, Кълъм. Кълъм, това е нашият славен капитан Глесинг, който спечели за нас битката при Чуенпи.

– Добър ден. – Глесинг възпитано се здрависа. Ръката на Кълъм беше мека, с дълги пръсти и леко женствена. Какво конте, си помисли той. Втален сюртук, светлосиня връзка и висока яка. Трябва да е последна година студент. Любопитно е да се здрависаш с някой, който е прекарал бенгалската чума и е оживял. Чудя се дали аз бих оцелял. – Това не беше битка.

– Две малки фрегати срещу двадесет сампана и повече от тридесет брандера? И това не е битка?

– Просто бой, мистър Струан. Можеше да бъде битка… – Ако не беше тоя скапан бъзливец Лонгстаф и ти, проклет пират такъв, сърбеше го да каже.

– Ние, търговците, го считаме за битка, Кълъм – каза иронично Струан. – Ние не можем да схванем разликата между бой и битка. Ние сме само мирни търговци. Но първият път, когато оръжието на Англия се изправи срещу оръжието на Китай, заслужава името „битка“. Беше само преди една година. Ние стреляхме първи.

– А вие какво бихте направили, мистър Струан!? Това беше правилното тактическо решение.

– Разбира се.

– Капитан-интендантът по търговията напълно одобрява моите действия.

– Разбира се. Какво друго би могъл да направи.

– Водим стари битки, а, капитан Глесинг? – запита Лонгстаф. Той бе застанал до вратата на каютата си и, незабелязан, беше слушал.

– Не, Ваше превъзходителство, просто водим по нов начин един бой. Мистър Струан и аз не сме се срещали при Чуенпи, както ви е известно.

– И не е необходимо. Ако мистър Струан командваше вместо вас, решението му щеше да бъде същото като вашето. Ако вие бяхте на мястото на мистър Струан, първо трябваше да се уверите, че те яма да нападат, и щяхте да поемете риска. – Лонгстаф се прозя и започна да си играе с ланеца на часовника си. – А вие как щяхте да постъпите, Кълъм?

– Не зная, сър. Не зная какви усложнения е имало.

– Добре казано. „Усложнения“ е хубава дума. – Лонгстаф цъкна. – Ще се присъедините ли към нас, капитане? Чаша вино?

– Благодаря ви, сър, но по-добре ще е да се върна на кораба си.

– Глесинг елегантно изкозирува и отмина.

Лонгстаф направи знак на Струанови да го последват в залата за заседания, която понастоящем служеше за частно жилище на капитан-интенданта по търговията. Тя беше спартанска и функционална. Дълбоките кожени кресла, масите с карти, скриновете и тежката дъбова маса бяха здраво завинтени за палубата. Богато резбованото дъбово бюро бе разположено в полукръга, образуван от разделените с вертикални пречки прозорци на кърмата. Каютата миришеше на катран, застоял тютюнев дим, море и неизбежно на барут.