Текст книги "Тай-пан"

Тридесет и трета глава

Мей-мей лежеше изтощена и безпомощна като бебе под тежестта на дузина одеяла. Лицето й бе посивяло, очите й – страшни. Зъбите й тракаха в продължение на четири часа. Внезапно тръпките преминаха в треска. Струан мажеше лицето й с ледена вода, но това не и носеше облекчение. Мей-мей започваше да бълнува. Мяташе се на леглото, като мърмореше или крещеше несвързано на някаква смесица от английски и китайски, изгаряна от ужасен огън. Струан я държеше и се опитваше да я успокои, но тя нито го познаваше, нито го чуваше.

Треската изчезна така внезапно, както беше започнала. Мей-мей се обля в пот, която пропи дрехите й и чаршафите. Устните й леко се разтвориха и тя силно изстена от облекчение. Очите й се отвориха и постепенно погледът й се фокусира.

– Толкова ми е добре и толкова съм уморена – слабо каза тя.

Струан помогна на А Сам да смени подгизналите възглавници, чаршафи и дрехи.

После Мей-мей потъна в сън – мъртвешки, неподвижен сън. Струан бе седнал на един стол до нея да я пази.

Тя се събуди след шест часа, спокойна, но подпухнала.

– Здравей, тай-пан. Това треската на Хепи вели ли беше?

– Да. Но твоят лекар ще намери лекарство да я излекува. След ден-два.

– Добре. Много добре. Не се безпокой, няма нищо.

– Защо се усмихваш, любима?

– А – каза тя, доволно затвори очи и се намести по-дълбоко сред чистите чаршафи и възглавници. – Как другояче може да победиш джос? Ако се усмихваш, когато губиш, тогава печелиш в живота.

– Ще се оправиш – каза той. – Наистина. Не се тревожи.

– Не се тревожа за себе си. Само за теб.

– Какво искаш да кажеш? – Струан бе изтощен от будуването.

Болеше го, че тя изглежда по-слаба от преди, като собствения си призрак. Очите й бяха оградени от дълбоки сенки. Бе се състарила.

– Нищо. Бих искала малко супа. Малко пилешка супа.

– Лекарят изпрати лекарство за теб. Да те подсили.

– Добре. Чувствам се невероятно слаба. Ще взема лекарството след супата.

Струан поръча супата, Мей-мей отпи малко и пак си легна.

– А сега си почини, тай-пан – каза тя. Сбърчи вежди. – Колко дни има до другия пристъп?

– Три или четири – нещастно отвърна той.

– Не се безпокой, тай-пан – каза тя. – Четири дни са цяла вечност, не се безпокой. Моля те, иди и си почини. По-късно ще говорим.

Той се върна в каютата си. Спа зле, като се събуждаше на всеки няколко минути. После пак заспиваше и сънуваше, че е буден или почти буден и не можа да се отпусне.

Залязващото слънце бе ниско над хоризонта, когато се събуди. Изкъпа се и се обръсна. Съзнанието му бе объркано и неясно. Той се загледа в лицето си в огледалото и това, което видя, не му хареса. Защото очите му говореха, че Мей-мей няма да може да оживее след три такива битки. Оставаха й най-много дванадесет дена живот. На вратата се почука.

– Да?

– Тай-пан?

– О, здравей, Гордън. Какво ново?

– Опасявам се, че нищо. Правя всичко каквото мога. Как е госпожата?

– Първият пристъп дойде и отмина. Не е добре, момко.

– Всичко възможно е направено. Лекарят изпрати някакво подкрепително лекарство и специални храни. А Сам знае какво да прави.

– Благодаря.

Гордън си тръгна и Струан отново се извърна към отражението си. Агонизирайки, търсеше решение. Откъде да намеря синкона? Все някъде трябва да има малко. Къде в Азия може да има перуанска кора? Не перуанска – йезуитска кора.

Внезапно в блуждаещото му съзнание блесна мисъл.

– За бога! – извика той на глас. Надеждата му нарасна. – Ако ти трябва конска муха, върви при конете. Ако търсиш „йезуитска“ кора – къде би я намерил, глупак такъв!

* * *

След два часа „Чайна клауд“ се носеше към излаза на обагреното от залеза пристанище като валкюра, вдигнала всички платна, но със затегнати рифове срещу усилващия се мусон. Когато се измъкна през западния канал и се сблъска с пълна сила с вълнението и вятъра на Пасифика, корабът се наклони и такелажът ликуващо запя.

– Юг-югоизток! – изрева Струан през вятъра.

– Слушам, юг-югоизток, сър – отзова се кормчията.

Струан се загледа нагоре през рейте към вантите, ярко очертани на фона на неумолимо настъпващата нощ, и с неудоволствие видя толкова много платна зарифени. Но знаеше, че при този източен вятър и при това море рифовете ще трябва да останат.

„Чайна клауд“ пое нов курс, изпреварвайки нощта, но все още борейки се с морето и вятъра. Скоро отново щеше да обърне, вятърът щеше да остане отзад и тогава щяха да плават свободно. След около час Струан извика:

– Всички на палубата – готови да обърнем курса!

Мъжете се стекоха от бака и застанаха, готови в мрака, на въжетата, буксирите и фаловете. „Запад-югозапад“ заповяда той, кормчията изви щурвала към новия курс и клиперът зави с вятъра. Рейте скърцаха и се напрягаха към подветрената страна, фаловете виеха и се разтягаха и когато корабът пое новия курс, Струан извика:

– Отпусни рифовете на грот-мачтата и брамсела!

Корабът се стрелна през вълните, вятърът остана зад траверса, вълните при носа се спускаха на каскади.

– Пълен напред – заповяда Струан.

– Слушам, сър – отвърна кормчията, като напрегна очи да вижда колебливото пламъче на нактоуза, за да поддържа постоянен курс, борейки се с щурвала.

– Застъпете, капитан Орлов!

– Крайно време е, Зелено Око.

– Вероятно ще може да увеличите скоростта – каза Струан. – Искам да стигнем в Макао колкото е възможно по-бързо!

Орлов благодари на Бога, че бе готов, както винаги, за незабавно тръгване. В мига, в който бе видял лицето на тай-пана, бе разбрал, че ще е по-добре „Чайна клауд“ да напусне пристанището за рекордно време или ще остане без кораб. И въпреки че моряшката предпазливост му казваше, че толкова много платна в такива плитки и пълни със скали морета крият опасност, той извика:

– Пусни рифовете на фок бом-брамсела и горните брамсели! – и се отдаде на радостта от свободата да е в морето и да командва отново след толкова дни на котва. Той премести кораба румб надясно, освободи още рифове и неотстъпно поведе кораба. – Подгответе предния тендер, мистър Кудахи! Кой знае, може да е по-добре да е готов, като се качи на палубата. И вдигнете лоцманския фенер!

– Слушам, сър.

– Закрепете лоцманския фенер! Няма да намерим лоцман по това време на нощта – каза Орлов, поправяйки се. – Няма да чакам да съмне и да дойде някой лоцман-мошеник. Аз сам ще го вкарам в пристанището. Имаме спешен товар на борда.

Кудахи се приведе и доближи уста до ухото на Орлов:

– Тя ли е, сър? Онази, която е купил за теглото й в злато? Видяхте ли лицето й?

– Отивай отпред или ще ти изтръгна червата, за да си вържа панталоните с тях! И си дръж устата затворена! Предай това на всички да му се не види! Всички са задържани на кораба, щом стигнем в Макао!

– Слушам, слушам, драги ми сър капитан – каза Кудахи със смях й се изправи в цял ръст, извисявайки се над дребния мъж, когото харесваше и на когото се възхищаваше. – Ще мълчим като гроб, кълна се в брадата на свети Патрик. Не се безпокойте за това! – Той скочи долу от прохода на квартердека и тръгна напред.

Орлов закрачи по квартердека, като се чудеше каква беше цялата тази мистерия и какво й беше на мъничката, завита в одеяло жена, която тай-панът бе качил на борда на ръце. Той видя набития китаец, Фонг, да върви след Кудахи като послушен пес и отново се запита защо този човек бе изпратен на борда да бъде обучаван за капитан и защо тай-панът бе поставил по един от тези езичници на всеки от клиперите си.

Иска ми се да бях видял лицето на момичето, каза си той. Теглото й в злато, да, така се говори. Бих искал – о, как искам – да не съм това, което съм, да можех да погледна всеки мъж или жена в лицето и да не видя отвращение и да не трябва да доказвам, че съм човек като всички и даже по-добър от някои във флота. Уморих се да бъда Педя човек Орлов гърбавия. Затова ли се уплаших, когато тай-панът каза „През октомври ще заминете на север, сам“?

Той унило погледна над планшира, към черните вълни, през които минаваха. Ти си това, което си, и морето те чака. И си капитан на най-хубавия кораб на света. И освен това веднъж в живота ти вдигна очи към едно лице и видя зелени очи, които те гледаха просто като човек. Ах, Зелено Око, помисли си той и мъката му го напусна. Ще сляза в ада за момента, който ми подари.

– Стоп, вие там, моряците! Връзвайте добре на брамселите! – извика той.

Заповедта му изпрати горе мъжете, за да се опитат отново да вземат повече сила от вятъра. И щом видя светлините на Макао, заповяда да зарифят платната и внимателно да ги отпуснат, после с максимална скорост въведе кораба в плиткото пристанище на Макао, като с лота проверяваха дълбочината непрекъснато.

– Чудесно умение в мореплаването, капитане – каза Струан.

Орлов се извърна, стреснат.

– О, не бях ви забелязал. Вие се промъквате като призрак. Тендерът е готов да отплува към брега. – После небрежно добави: – Помислих си, че и аз мога да въведа кораба в пристанището, вместо да чакам да се зазори и да пристигне лоцман.

– Вие четете мислите, капитане. – Струан погледна светлините и невидимия град – близо до водата, но извисяващ се до гребен. – Пуснете котва на обичайния ни пристан. Вие самият ще охранявате каютата ми. Няма да влизате вътре – нито вие, нито който и да било. Никой няма право да напуска кораба. И да си отваря устата.

– Вече съм издал тези заповеди.

– Когато португалските власти се качат на борда, извинете им се за това, че не изчакахме лоцмана и платете обичайните такси. Както и допълнително за китайците. Кажете им, че съм на брега.

Орлов разбираше достатъчно, за да не пита колко ще се забави тай-панът.

Едва се зазоряваше на хоризонта, когато „Чайна клауд“ пусна котва на половин миля от все още неразличимите пристани на югозападното пристанище. Бе толкова близо, колкото позволяваше безопасността. Заливът бе опасно плитък и затова почти неизползваем – още една причина Хонконг да бъде икономическа необходимост. Като подкара тендера към брега, Струан забеляза сигналните светлини на друг клипер от юг – „Уайт уич“. Няколко по-малки европейски кораба бяха на котва. Стотици сампани и джонки мълчаливо си пробиваха път.

Струан забърза по дигата, все още наета от „Ноубъл хаус“. Той видя, че просторната им резиденция, също наета под наем от португалците, не светеше. Бе голяма къща с колони, четириетажна, откъм далечната страна на залесената прайа. Той зави на север, мина по прайа, покрай китайската митница. Мина напряко през една широка улица и започна да изкачва полегатия хълм към черквата на свети Франциск.

Беше му приятно да е отново в Макао, отново сред цивилизацията, сред калдъръмените улички и величествени катедрали, грациозни средиземноморски къщи, площади с шадравани и просторни градини, които сладко ухаеха от изобилието на цветя.

И Хонконг един ден ще стане такъв, каза си той… с помощта на джос. Но си спомни Скинър, Уолън, маларията, Мей-мей на борда на „Чайна клауд“, толкова крехка, толкова слаба, в очакване на нов пристъп след два или три дни. Ами „Блу клауд“? Скоро щеше да пристигне в родината. Щеше ли да бие „Грей уич“? Или щеше да изостане с хиляди мили, на дъното на морето? Ами другите клипери? Колко от тях ще загубя този сезон? Нека „Блу клауд“ бъде пръв. Как ли е Уинифред? Дали Кълъм е добре и къде ли е Горт? Нима днес бе денят на разплатата?

Градът все още спеше в зори. Но той усещаше китайски очи, които го следяха. Той се изкачи на хълма и прекоси прекрасния площад на свети Франциск.

Зад площада на север, на най-високата точка на провлака, се намираха бойниците на древната крепост Сао Пауло де Монте. Зад нея се простираше китайската част на Макао: тесни улички, колиба върху колиба, изкачващи се по северния склон на хълма и преминаващи оттатък.

Половин миля по-нататък имаше равнина и провлакът се стесняваше едва до сто и петдесет ярда. Имаше градини, места за разходка. Виждаше се смарагдовозелената тревна площ на малкия хиподрум и игрището за крикет, които англичаните бяха построили и издържали в продължение на векове. Португалците не одобряваха конните състезания и не играеха крикет.

На стотина ярда зад игрището за крикет се намираше стената, където свършваше Макао и започваше Китай.

Стената бе висока двадесет фута, дебела десет и се простираше от бряг до бряг. Едва след като стената бе построена преди три века, императорът се бе съгласил да даде под наем провлака на португалците и да им позволи да се заселят на земята.

В средата на стената имаше порта със стражева кула. Само една величествена порта. Вратата към Китай бе винаги отворена, но нито един европеец не можеше да пристъпи вътре.

Стъпките на Струан отекваха силно, докато пресичаше площада и отваряше високите порти от ковано желязо на епископския дворец. Мина през градини, които бяха отглеждани от векове. Един ден и аз ще имам такава градина, обеща си той.

Прекоси калдъръмения преден двор. Стъпките му отекваха, когато приближи огромната врата. Дръпна звънеца, чу го да отеква вътре и настойчиво го задърпа отново и отново.

Най-сетне в прозореца на долния етаж припламна светлинка от фенер и той дочу приближаващи се стъпки, последвани от поток сърдити думи на португалски. Вратата се отвори.

– Бон диа. Искам да се срещна с епископа.

Полуоблеченият, полузаспал слуга се втренчи в него, без да го познае, без да разбира, после изригна нов порой на португалски и започна да затваря вратата. Струан пъхна ботуш под вратата, бутна я да се отвори и влезе в къщата.

Влезе в първата стая, която видя – изтънчен, пълен с книги кабинет, – и седна на стол с резбована облегалка. После остави погледа си да падне на изумения слуга.

– Епископът – повтори той.

* * *

Половин час по-късно Фолариан Гуинепа, епископ на Макао, Генерал на Църквата на Рим, величествено се появи в стаята, която Струан бе завладял. Беше висок патриций, който младежки носеше петдесетте си години. Носът му имаше римска извивка, челото му бе високо, чертите – правилни и чисти. Носеше алено расо и алено кепе, на якия му врат висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие. Черните му очи бяха сънливи и гледаха недружелюбно. Но щом погледът му падна върху Струан, гневът и сънливостта се изпариха. Епископът се спря на прага. Всяка фибра на тялото му бе нащрек.

Струан се изправи.

– Добро утро, Ваше Високопреосвещенство. Извинете, че идвам неканен и толкова рано.

– Добре дошли в името на Бога, сеньор – каза учтиво епископът. Той посочи един стол. – Мисля да направя малка закуска. Ще се присъедините ли към мен?

– Благодаря ви.

Епископът каза нещо на португалски на слугата, който се поклони и бързо излезе. После бавно отиде до прозореца, ръцете му – на разпятието и се загледа в изгряващото слънце. Видя „Чайна клауд“ и множеството сампани, които го заобикаляха, далеч в залива, както бе пуснал котва. Какво ли непредвидено обстоятелство е довело при мен тай-пана на „Ноубъл хаус“, запита се той. Врагът, когото така добре познавам, но никога не бях срещал.

– Благодаря ви за това събуждане. Зората е прекрасна.

– Да.

И двамата използваха учтивости, каквито не чувстваха.

В очите на епископа Струан представляваше материалистичните, зли, фанатични английски протестанти, които бяха нарушили Божиите закони, които – за това над тях тегнеше вечното проклятие – бяха отрекли Папата, както евреите бяха се отрекли от Христа. Той беше техният водач, онзи, който почти самостоятелно бе унищожил Макао и заедно с Макао – католическото влияние над азиатските езичници.

За Струан епископът олицетворяваше всичко онова, което презираше в католиците – догматичния фанатизъм на самокастрирали се, властолюбиви мъже, които смучеха средства от бедните в името на католическия Бог капка по капка и от тези капки бяха съградили величествени катедрали за прослава на тяхната версия на божественост, които идолопоклоннически бяха поставили един човек в Рим па бъде Папа и го бяха обявили за непогрешим съдник на останалите хора.

Слуги в ливреи раболепно донесоха сребърни подноси с горещ шоколад, леки като перце кроасани, прясно масло и специалното сладко желе, с което манастирът бе известен.

Епископът изрече молитва и латинският увеличи неудоволствието на Струан, но той не каза нищо.

Двамата мъже ядяха мълчаливо. Камбаните на множеството черкви биеха за утринна и неясната, приглушена литания на монашеския хор в катедралата изпълваше тишината.

След шоколада поднесоха кафе от Португалска Бразилия: горещо, сладко, силно, вкусно.

По знак на епископа прислужникът отвори инкрустирана със скъпоценни камъни кутия за пури и предложи на Струан.

– От Хавана са, ако желаете. След закуска се наслаждавам на „дара“ на сър Уолтър Рейли на човечеството.

– Благодаря ви. – Струан си избра една. Слугите запалиха пурите и излязоха по знак на епископа.

Епископът гледаше как пушекът се издига на спирали.

– Защо тай-панът на „Ноубъл хаус“ търси моята помощ? Помощта на един папист? – добави той с крехка усмивка.

– Бихте могъл да се обзаложите, Ваше Преосвещенство, без никакъв риск, че не ми е било леко да го направя. Чували ли сте за кората синкона? Кората на „йезуитите“?

– Така. Значи сте болен от малария. Треската на Хепи вели.

– Съжалявам, че ще ви разочаровам. Не, нямам малария. Но някой, когото обичам, има. Синконата лекува ли малария?

Пръстите на епископа си играеха с огромния пръстен на средния му пръст, после докоснаха разпятието.

– Да. Ако маларията на Хепи вели е същата като маларията в Южна Америка. – Погледът му бе пронизващ. Струан почувства силата му, но отвърна, без да отклони глава. – Преди много години бях мисионер в Бразилия. Хванах тяхната малария. Но синконата ме излекува.

– Имате ли синкона тук? В Макао?

Настъпи мълчание, нарушавано от звука на пръстите, които потупваха разпятието, и това напомни на Струан как китайският лекар потупваше китката на Мей-мей. Питаше се дали е преценил правилно епископа.

– Не зная, сеньор Струан.

– Ако синконата може да лекува малария, готов съм да платя. Ако искате пари, ще ги получите. Власт? Ще ви дам и това. Ако искате душата ми, можете да я имате – не се придържам към вашите възгледи, така че тази размяна няма да ми навреди. Дори с удоволствие бих понесъл официалните обреди по приемането на католицизма, но ще бъде безсмислено, както и вие, и аз знаем. Каквото пожелаете, ще ви бъде дадено, ако е по силите ми да ви го дам. Но искам малко кора. Искам да излекувам едно лице от треската. Назовете цената.

– За човек, който идва като просител, обноските ви са странни.

– Наистина, но допускам, че независимо от обноските ми – и това, което мислим един за друг – бихме могли да се споразумеем. Имате ли синкона? И ако имате, ще излекува ли маларията на Хепи вели? Ако е така, каква е вашата цена?

В стаята бе много тихо – тишина, изпълнена с движението на умове, желания и мисли.

– Сега не мога да отговоря на нито един от тези въпроси – каза епископът.

Струан се надигна.

– Ще се върна довечера.

– Няма нужда вие да се връщате, сеньор.

– Искате да кажете, че няма да ми продадете?

– Искам да кажа, че довечера е твърде скоро. Ще имам нужда от време да пратя запитване до всеки лечител на болните и да получа отговор. Ще ви съобщя веднага щом получа отговор. На всичките ви въпроси. Къде ще отседнете? На „Чайна клауд“ или във вашата резиденция?

– Ще пратя човек да седи на прага ви и да чака.

– Няма нужда. Аз ще ви известя. – Епископът остана седнал на стола си. После, като видя колко е загрижен Струан, съчувствено добави: – Не се безпокойте, сеньор. Ще ви потърся и на двете места, в името Христово.

– Благодаря ви.

Като излизаше, Струан чу епископът да казва „Вървете с Бога“, но не спря. Входната врата се затръшна зад него.

Епископът тежко въздъхна в спокойствието на малката стая. Очите му потърсиха скъпоценното разпятие, висящо на гърдите му. Мълчаливо се помоли. После изпрати да повикат секретаря е и заповяда търсенето да започне. После, отново сам, той се раздели на трите личности, които всички генерали на църквата трябва да бъдат едновременно. Първо, богопомазания Петър, първия епископ на Христа с всичко, което духовно произтичаше от това. Второ, ревностен пазител на светската църква с всичко, което произтича от това. И накрая, обикновен човек, който вярва в учението на друг обикновен човек, който бе Божи син.

Той се отпусна на стола и остави тези страни на личността му да спорят една с друга. И се заслуша в тях.