Текст книги "Тай-пан"

Пета глава

Струан стоеше в градината. Беше точно преди полунощ. Напрежение витаеше във въздуха. Той знаеше, че повечето търговци ще спят облечени, с оръжие подръка. Той хвърли поглед към знаменосците през портата. Някои спяха. Други си говореха около огъня, който бяха запалили на площада. Нощта бе хладна. Почти не се долавяше движение по реката.

Струан се отдалечи от портата и замислено обиколи градината. Къде, по дяволите, бе Мей-мей? Той знаеше, че тя няма да напусне Селцето умишлено. Може да е била отвлечена. Може би… не, в името на светата кръв Христова, не трябваше да мисли така. Но знаеше, че и най-богатият военачалник в Китай не би се поколебал да я вземе – ако трябваше и насила, – стига да я зърнеше.

Някаква сянка се прехвърли през стената. Струан усети ножа в ръката си.

Беше китаец, който, треперейки, му подаде късче хартия. Беше нисък гъвкав мъж със счупени зъби и изпънато лице, пожълтяло от опиума. На хартията се открояваше знакът на Джин-куа – личен печат, използван само за договори и специални документи.

– Господарю – каза меко китаецът. – Трябва дойде. Сам.

Струан се поколеба. Беше опасно да остави сигурността на Селцето и хората си. Направо безразсъдно.

– Не може. Джин-куа дойде тук.

– Не може. Дойдеш. – Китаецът посочи печата. – Джин-куа иска види, бързо-бързо.

– Утре – отвърна Струан.

Китаецът поклати глава.

– Сега. Бързо-бързо, сави?

Струан осъзна, че е вероятно печатът на Джин-куа да е попаднал в чужди ръце и да се окаже в капан. Но не смееше да вземе със себе си Маус или когото и да било от хората си, защото срещата трябваше да бъде тайна. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той внимателно разгледа листа под светлината на фенера и напълно се увери, че печатът е истински. Кимна.

– Идвам.

Китаецът го поведе към страничната стена и се изкатери по нея. Струан го последва, готов за клопка. Китаецът забърза покрай страничната стена на кантората и зави по Хог стрийт. Невероятно – улицата бе пуста. Но Струан усещаше очи, които го наблюдават.

В края на Хог стрийт китаецът зави на изток. Там ги чакаха две закрити носилки. Кулитата, които ги носеха, бяха ужасени. Ужасът им се усили, като видяха Струан.

Струан зае едната носилка, китаецът – другата. Кулитата ги вдигнаха незабавно и заподскачаха по улицата на Тринадесетте кантори. Завиха на юг по тясна пуста уличка, непозната на Струан. Скоро загуби всякаква ориентация. Той се отпусна назад и прокле глупостта си, но в същото време тържествуваше в очакване на опасността. Накрая кулитата спряха в някаква мръсна, заградена със стена пряка, засипана с гниещи отпадъци. Едно изгладняло куче ровеше из тях за храна.

Китаецът даде на кулитата някакви пари и когато те се изпариха в мрака, почука на някаква врата. Тя се отвори и той отстъпи, за да направи път на Струан. Струан му махна да влезе пръв и предпазливо го последва в един вонящ на прокиснало обор, където го очакваше друг китаец с фенер. Последният се обърна и мълчаливо прекоси обора до другата врата, без да поглежда назад. Сега те се отправиха през просторен склад нагоре по неустойчиво стълбище и пак надолу, където няколко стъпала ги отведоха в друг склад. Плъхове се щураха в мрака.

Струан разбра, че се намират близо до реката, защото чу да се плиска вода и проскърцването на буксирни въжета. Бе готов незабавно да реагира – бе свил ръкохватката на ножа в ръка, като прикриваше острието в ръкава.

Мъжът с фенера наведе глава и се мушна под мост от амбалажни сандъци и поведе към още една полускрита врата. Той почука и отвори вратата.

– Добре дошъл, тай-пан – каза Джин-куа. – Отдавна не срещал тебе.

Джин-куа беше много стар, крехък и дребен. Кожата му бе като пергамент. Редки кичури побеляла брада падаха на гърдите му. Робата му бе от тежък брокат, а шапката – обсипана със скъпоценни камъни. Носеше богато бродирани обувки с дебели подметки. Плитката му бе дълга и лъскава. Ноктите на малките му пръсти бяха защитени от калъфчета, украсени със скъпоценни камъни.

Джин-куа кимна щастливо и се потътри към един от ъглите на склада, където се разположи на маса, отрупана с храна и чай.

Струан се настани срещу него с гръб към стената. Джин-куа се усмихна. Имаше само три зъба, облечени в злато. Джин-куа каза нещо на китайски на човека, който бе довел Струан, и той си излезе през врата.

– Чай? – попита Джин-куа.

– Може.

Джин-куа кимна на слугата, който носеше фенера, и той наля чай и поднесе храна. После се оттегли настрана, откъдето наблюдаваше Джин-куа. Струан отбеляза, че мъжът е мускулест и въоръжен с нож, втъкнат в колана му.

– Моля – каза Джин-куа, подканвайки Струан да се храни.

– Благодаря.

Струан порови в храната си, отпи малко чай и зачака. Джин-куа трябваше да започне разговора.

След като се бяха хранили в мълчание, Джин-куа запита:

– Ти искал види мене?

– Джин-куа добре потъргувал вън от Кантон?

– Бизнес върви лошо тия дни.

– Търговия сега спряна?

– Сега спряна. Хопо много лош мандарин. Много войник, много. Мой плаща голям налог за войник. Айейа!

– Лошо. – Струан отпи от чая си. Сега или никога, си каза той. Но сега, когато благоприятният момент най-сетне беше настъпил той разбра, че никога не би могъл да продаде Хонконг. Тогава трябваше да бъде убит Брок. Но убийството не е решение при банкрут. Така че Брок ще живее, още повече че всички очакват да реша проблема именно по този начин. Но щеше ли да живее? И къде, по дяволите, е Мей-мей?

– Чува, едноок дявол Брок стиснал тай-пан за гуша.

– Чува, дявол Хопо стиснал Ко-хонг за гуша – отвърна Струан. Сега, след като беше взел решението да не сключва сделката, се чувстваше много по-добре. – Айейа!

– Тъй. Мандарин Тай-сен много – много ядосан.

– Защо така?

– Господар „Височайш пенис“ написал много – много лош писмо.

– Чаят много хубав, първи сорт – каза Струан.

– Господар „Височайш пенис“ прави какво тай-пан каже, айейа!

– Някой път прави.

– Лошо, кога Тай-сен много ядосан.

– Лошо, кога господар Лонгстаф много ядосан.

– Айейа. – Джин-куа изтънчено взе малко храна и я изяде, като очите му още повече се стесниха. – Сави кунг хай фат чой?

– Китайската Нова година? Сави.

– Нова година скоро дойде. Ко-хонг има голям дълг от минали години. Хубав джос почнеш Нова година без дълг. Тай-пан има много книжа на Ко-хонг.

– Нищо. Може чака. – Джин-куа и останалите търговци от Ко-хонга дължаха шестстотин хиляди на Струан.

– Едноок дявол може чака?

– Книжа на Джин-куа може чака. Толкоз. Храна много хубав, първи сорт.

– Много лошо. – Джин-куа пийна чай. – Чул, умрели Старша жена и чило на тай-пан. Лош късмет, жалко.

– Лош късмет, много – каза Струан.

– Нищо. Ти много млад, много нов кау чило. Ти има кау чило Мей-мей. Що тай-пан има само един син? Тай-пан може има нужда от цяр. Имам.

– Като имам нужда, кажа – каза вежливо Струан. – Чува, Джин-куа пак има син. Кой поред син е тоз?

– Десет и седем – отвърна Джин-куа светнал.

Велики боже, помисли си Струан. Седемнадесет синове и вероятно още толкова дъщери, които Джин-куа не брои. Той наведе глава и свирна от възхищение. Джин-куа се засмя.

– Колко чай ще искаш туй сезон?

– Търговия спряна. Как мога търгувам?

Джин-куа смигна.

– Може.

– Не знам. Продай на Брок. Като поискам чай, ще кажа, айейа?

– Трябва знае до два дена.

– Не.

Джин-куа остро каза нещо на слугата, който се приближи до един от влажните сандъци и махна капака. Беше пълен със сребърни слитъци. Джин-куа махна към останалите сандъци.

– Тук има четиридесет лака пара.

Един лак приблизително се равняваше на двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Четиридесет лака образуваха милион лири. Очите на Джин-куа още повече се присвиха.

– Аз дам тебе назаем. Твърдо. Много скъп. Искаш? Джин-куа може даде.

Струан се опита да скрие колко е шокиран. Знаеше, че всеки заем е свързан с нелеки условия. Знаеше, че Джин-куа трябва да е заложил живота си, душата си, дома си и бъдещето си, както и това на синовете и приятелите си, за да събере тайно толкова сребро.

Сребърните слитъци е трябвало да бъдат пазени в тайна, иначе Хопо щеше да ги присвои, а Джин-куа просто щеше да изчезне. Ако до ушите на пиратите и бандитите, които изобилстваха в и около Кантон, достигнеше вестта за дори една стотна част от такова съкровище подръка, Джин-куа щеше да бъде отписан.

– Много лак пара – каза Струан. – Услугата изисква услуга.

– Таз година купиш два пъти повече чай на цена от минала година. Може?

– Може.

– Таз година продадеш два пъти повече опиум от минала година на предишна цена. Може?

– Може. – Струан трябваше да плати по-висока от пазарната цена за чая и да продаде опиума на по-ниска от сегашната пазарна цена, но пак щеше да реализира огромна печалба. Ако останалите условия се окажеха приемливи, напомни си той. В края на краищата може би не всичко бе свършено. Ако Джин-куа не искаше мандарин.

Струан отправи мълчалива молитва мандаринът да не бъде част от сделката. Но знаеше, че ако на Хонконг нямаше мандарин, нямаше да може да има и Ко-хонг. А ако нямаше Ко-хонг и монопол, Джин-куа и останалите търговци щяха да останат вън от бизнеса. Те също трябваше да имат система.

– Купува само от Джин-куа или син на Джин-куа за десет години. Може?

Велики боже, помисли си Струан, ако му предоставя монопол върху компанията, ще може да ни изстисква, както си иска.

– Може, ако цена на чай, коприна също, като други Ко-хонг.

– За двайсет години.

– Добави пет процента. Може.

– Осем.

– Пет.

– Седем.

– Не може. Няма печалба. Много висок процент – каза Струан.

– Айейа, много голяма печалба. Седем!

– Десет години – шест процента, десет години – пет процента.

– Айейа – отзова се разгорещено Джин-куа. – Лошо, много лошо. – Той размаха крехка ръка по посока на сандъците. – Много скъп! Голяма лихва. Много голяма. Десет години шест, десет години пет, прибави още десет години по пет.

Струан се запита дали гневът бе истински или престорен.

– Я си представи – няма Джин-куа, няма син на Джин-куа?

– Много син – много син на синове. Може?

– Още десет години при четири процента.

– Пет.

– Четири.

– Лошо, лошо. Много висок лихва, много. Пет.

Струан се опитваше да не гледа към среброто, но усещаше как то го обгражда. Не ставай глупак. Вземи го. Съгласи се с всичко. Спасен си, момко. Имаш всичко.

– Мандарин Тай-сен казал един мандарин на Хонконг – внезапно каза Джин-куа. – Ти защо казал не?

– Джин-куа не обича мандарин, айейа? Защо тогава аз иска мандарин, айейа? – повтори Струан. Стомахът му се бе свил.

– Четиридесет лак пара, един мандарин. Може?

– Не може.

– Даже много лесно. Ти защо казва не може? Може.

– Не може. – Струан дори не мигна. – Мандарин не може.

– Четирийсет лак пара. Един мандарин. Евтино.

– И четиридесет пъти по четиридесет лака да бяха, пак не може. Само през трупа ми. – Струан реши да приключи пазарлъка. – Край – каза дрезгаво. – В името на предците стига! – Той стана и се запъти към вратата.

– Защо да тръгва? – запита Джин-куа.

– Няма мандарин – няма пара. Защо само да приказваме? Айейа?

За изумление на Струан, Джин-куа се закиска и каза:

– Тай-сен иска мандарин. Джин-куа не заема пара на Тай-сен. Джин-куа дава пара на Джин-куа. Добави още десет години по пет процента. Може?

– Може. – Струан отново седна. Главата му се въртеше.

– Пет лака пара купи на Джин-куа земя на Хонконг. Може?

„Защо? – безпомощно се запита Струан. Ако Джин-куа ми даде парите, би трябвало да знае, че с Ко-хонга е свършено. Защо му трябва да се разорява сам? Защо му е да купува земя на Хонконг?“

– Може? – отново попита Джин-куа.

– Може.

– Разбрахме се за пет лака пара. – Джин-куа отвори малка кутия от тиково дърво и извади оттам два печата. Те бяха малки, четвъртити, направени от слонова кост и дълги около два инча. Старецът ловко ги хвана едновременно и притисна краищата им, които бяха тънко резбовани, към мастило за печати и ги притисна към лист хартия. Джин-куа подаде единия на Струан, а другия върна в кутийката.

– Кой донесе тоя тук знак, дадеш земя и пари, пет лака, сави?

– Сави.

– Догодина ще пратя син на Хонконг. Ти пък пратиш твой син учи в Лондон. Може?

– Може.

– Твой син, Гордън Чен. Добър син. Или не?

– Добър. Чен Шенг го хвали.

Очевидно от Струан се очакваше да направи нещо с Гордън Чен. Но защо и как Гордън се бе вместил в комбинациите на Джин-куа?

– Мисля, че мога да предложа на Гордън по-важна работа.

– Че защо по-важна работа? – каза презрително Джин-куа. – По-добре му заеми един лак пари.

– При каква лихва?

– Половината печалба.

Печалба от какво? Струан чувстваше, че Джин-куа си играе с него като котка с мишка. Но ти не си му в ноктите, момко, искаше му се да извика. Ще получиш среброто без мандарин.

– Може.

Джин-куа въздъхна и Струан предположи, че сделката е направена. Но не беше. Джин-куа пъхна ръка в джоба на ръкава си и измъкна оттам осем половини от монети и ги постави на масата. Всяка от четирите монети бе грубо разчупена на две. С един от калъфите, предпазващи ноктите му, Джин-куа побутна половинките на всички монети през масата.

– Последно. Четири услуги. Който донесе едно от тез, ти изпълниш услуга.

– Каква услуга?

Джин-куа се отпусна на стола си.

– Не знам, тай-пан – каза той. – Четири услуги някой ден. Може и да не е, докато съм жив. Може син ми да ги поиска. Не знам кога, но искам четири услуги. Всяка половинка монета – услуга. Може?

Пот ороси раменете на Струан. Да се съгласи с подобно искане, означаваше открито да призове гибелта си. Но ако откажеше, със златото бе свършено. Залагаш си главата в дяволски капан, каза си той. Така е. Решавай. Искаш ли да имаш бъдеще или не? Познаваш Джин-куа от двадесет години. Винаги е бил честен. Но беше също и най-проницателният човек в Кантон. От двадесет години той ти помага и те насочва. Заедно придобихте и власт, и състояние. Довери му се. Можеш да му се довериш. Не, на никой не можеш да се довериш, най-малкото на Джин-куа. Ти успя с него само защото винаги държеше последния коз. А сега от тебе се иска да дадеш на Джин-куа четири джокера от колодата на живота и смъртта ти.

За пореден път Струан бе ужасен от потайността и дяволската изобретателност на китайския ум. От величието му. От безскрупулността му. В такъв случай, каза си Струан, и двамата залагаме много високо. И двамата залагаме на взаимната си честност, защото нищо не гарантираше, че услугите ще бъдат извършени. Освен ако не ги гарантираш и трябва да ги гарантираш, защото сделката си е сделка.

– Може – каза той, като протегна ръка. – Нашият обичай е да стисне ръце. Не китайският обичай. – Той никога преди това не беше се ръкувал с Джин-куа и знаеше, че ръкостискането се възприемаше като варварство.

Джин-куа се обади:

– Услуга може се окаже против закон. Мой, твой, сави?

– Сави. Ти си приятел. Ти или твой син не прати монета да иска лоша услуга.

Джин-куа притвори за миг очи и се замисли за европейските варвари. Те бяха космати и маймуноподобни. Обноските им бяха отблъскващи и грозни. Воняха невероятно. Нямаха нито култура, нито стил, нито изящество. Дори най-долният кули беше десет хиляди пъти по-добър от най-добрия европеец. А това, което се отнасяше до мъжете, в пълна сила важеше и за жените.

Той си припомни единственото посещение, което бе направил на английската курва варварка в Макао, която говореше китайски. Беше отишъл по-скоро от любопитство, отколкото заради удоволствието, насърчен от приятелите си, които твърдяха, че ще има незабравимо преживяване, тъй като нямало тънкост, която тя прилежно да не приложи, стига да бъдела окуражена.

Той се потърси при мисълта за косматите й ръце и подмишници, космати нозе и лоно, грубата й кожа и лице, зловонието на пот, примесено с евтин парфюм.

Ами храните, които употребяваха варварите – отвратителни. Той много пъти бе присъствал на техни вечери и бе принуден да понася безбройните блюда, като му се гадеше почти до припадък и се преструваше, че не е гладен. Да наблюдава погнусен изумителните количества полусурови меса, които те пъхаха в устите си, набодени на нож, докато кървавият сос се стичаше по брадите им. Ами количествата влудяващи напитки, които лочеха. Ами гнусните им варени безвкусни зеленчуци. А несмилаемите, тежки пайове. Всичко в чудовищни количества, като свине – като потни, лакоми подобия на Гаргантюа. Невероятно!

Те нямат качества, които да ги изтъкнат, помисли той. Нито едно. Освен склонността им да убиват и това те правеха с изключителна жестокост, ала без никаква изтънченост. Е, поне са средство да забогатеем.

Варварите са олицетворение на дявола. Всички до един с изключение на този мъж – този Дърк Струан. Преди Струан бе като останалите варвари. Сега бе отчасти китаец. По начина на мислене. Мисленето е важното, защото да си китаец, донякъде е умствено състояние. Той е чист и мирише на чисто. Възприел е някои от нашите маниери. Все още е жесток, варварин и убиец. Но е малко променен. А щом един варварин може да бъде преобразен в цивилизована личност, защо да не могат и повече?

Планът ти е мъдър, каза си Джин-куа. Той отвори очи, пресегна се и деликатно докосна ръката на Струан със своята.

– Приятел.

Джин-куа махна на слугата да налее чай.

– Мой хора донесе сребро в твой кантора. Два дни. Нощес. Много тайно – рече Джин-куа. – Много опасност, сави? Много-много.

– Сави. Дам книжа и печата мой за сребро. Утре изпрати.

– Няма печат, няма книжа. Дума по-добре, айейа!

Струан кимна. Как би могъл да обясни това – да речем, на Кълъм, – че Джин-куа му предоставя един милион в сребро, знаейки, че може да постави всякакви условия, да сключва честна сделка и дава всичко, което поискаш само срещу едно ръкостискане?

– Три пъти десет лака пари платил Джин-куа дългове на Ко-хонг. Сега нова година без дълг. Добър джос – заяви гордо Джин-куа.

– Аха – потвърди Струан. – Добър джос за мен.

– Много голям опасност, тай-пан. Нищо не може направи.

– Аха.

– Много-много голям опасност. Трябва почака две нощи.

– Айейа, опасност! – каза Струан. Той прибра четирите половинки от монети. – Благодаря ти, Чен-дзъ Джин Арн. Много ти благодаря.

– Не благодаря. Д’рк Стр’н. Приятел.

Внезапно в стаята се втурна човекът, който бе довел Струан до Джин-куа – Той настойчиво заговори на Джин-куа, който уплашен се обърна към Струан.

– Слуга трябва ходи! Ходи в Селце. Всички отива!