Текст книги "Тай-пан"

Осма глава

Струан беше на долния етаж в кабинета си и пишеше послание до Роб. Беше почти два часът. Навън търговците със своите чиновници, кулитата и слугите изнасяха вещите от фабриките и ги товареха в гемии. Хопото бе отменил заповедта за незабавно освобождаване на всички слуги. На тях и на кулитата разрешиха да останат до часа на маймуната – три часа – времето, когато трябваше да се опразни Селцето. На площада все още дежуряха знаменосци, не допускаха никого до американската фабрика.

Струан довърши писмото, постави своя специален търговски символ и удари печат с восък и герб. Пишеше на Роб да не се безпокои, защото предстои да пристигне с добри новини в Хонконг. В случай че самият той закъснее, нареждаше на брат си да отиде на разпродажбата и да закупи цялата земя, за която се бяха разбрали предварително. Да купи също и могилата на каквато и да е цена. Роб трябваше всеки път да наддава с един долар повече от Брок, независимо от цените, които предлага.

Сега Струан изправи гръб, избърса уморените си очи и се захвана да проверява плана си, като се опитваше да открие недостатъците му. Подобно на всички планове, които се съобразяваха с човешките реакции, този също разчиташе на известна случайност. Но той чувстваше, че ветропоказателят на неговия шанс е насочен назад към старите времена, когато бе винаги защитен и когато нещата ставаха така, както той искаше.

Високият старинен часовник отброи два удара. Струан стана от гравираното тиково бюро и отиде при слугите, които сновяха навън навътре от фабриката, надзиравани от португалските чиновници.

– Почти свършихме, мистър Струан – каза Мануел де Варгас.

Португалецът беше възрастен побелял човек с жълтеникаво лицеи благородна осанка. Вече дванадесет години работеше като главен чиновник в „Ноубъл хаус“. Преди това бе притежавал собствена компания с главна квартира в Макао, но не бе устоял на конкуренцията на британските и американските търговци. Не им се сърдеше. Воля Господна, казал незлобиво, подбрал жена си и децата си и отишъл на литургия да благодари на Мадоната за всичките добрини. Приличаше на повечето португалци – предан, непридирчив, спокоен и бавен.

– Добре ли се чувствате, Варгас?

– Имам лека треска, сеньор. Но ще ми мине, щом се установим на едно място. – Варгас поклати глава. – Лошо е да сме все в движение.

После заговори остро на кантонски диалект, като се обърна към един кули, който минаваше наблизо, превит под тежестта на счетоводни книги.

– Това са последните книги, мистър Струан.

– Добре.

– Много тъжен ден. Носят се лоши слухове. Някои са нелепи.

– Какви?

– Че ще ни пресрещнат по пътя и ще ни избият всички. Че с Макао е свършено, а нас ще ни изхвърлят завинаги от Ориента. Както и обичайните слухове, че след месец ще се върнем и търговията ще бъде по-добра от всякога. Дори разправят, че в Кантон има четирийсет лака сребро.

Струан продължаваше да се усмихва.

– Дори в цялата провинция Квантунг няма толкова голямо богатство.

– Така е. Това е глупост, макар и забавна. Предполага се, че среброто е събрано от кохортата, за да умилостиви императора.

– Небивалици!

– Да, небивалици. Никой не би държал толкова много сребро на едно място. Всички китайски бандити биха се нахвърлили върху него.

– Вземете това писмо и го предайте на мистър Роб. Колкото може по-скоро – нареди Струан. – После заминете незабавно за Макао. Искам да организирате групи от строители. Да се явят на остров Хонконг след две седмици. Петстотин човека.

– Да, сеньор.

Варгас въздъхна, недоумяващ още колко време ще може да се преструва. Всички знаем, че е свършено с „Ноубъл хаус“. Петстотин човека? Защо са ни хора, когато нямаме пари да купим земя?

– Ще бъде трудно, сеньор.

– След две седмици – повтори Струан.

– Ще бъде трудно да намерим добри работници – допълни Варгас учтиво. – Всички търговци ще се надпреварват да ги спечелят, а и императорският указ анулира договора. Може би те няма да искат да работят на Хонконг.

– Ще ги спечелим с добри надници. Нужни са ми петстотин човека. Най-добрите. Ако трябва, предложете им двойни надници.

– Да, сеньор.

– В случай че нямаме пари – добави Струан с мрачна решителност, – Брок ще ви плати добре. Не се безпокойте.

– Не се безпокоя за себе си – отвърна Варгас с достойнство, – а за съдбата на къщата. Не ми се иска „Ноубъл хаус“ да загине.

– Да, зная това. Вие бяхте добър служител, Варгас, и аз ценя това. Сега вземете всичките чиновници. Аз ще тръгна с Маус и моите хора.

– Аз ли да заключа или вие, сеньор?

– Заключете, когато всичките чиновници се качат на борда.

– Добре. Сбогом, сеньор.

– Сбогом, Варгас.

Струан прекоси площада. Край него сновяха мъже, бързаха да натоварят останалия багаж в последните минути. Натежалите кораби бяха подредени по протежението на пристана. Малко по-нататък забеляза Горт и Брок да сипят ругатни и заповеди по своите моряци и чиновници. Някои от търговците бяха вече заминали и той замаха приветливо с ръка, когато един от корабите се отправи надолу, по течението. От другата страна на реката лодкарите наблюдаваха заминаването и шумно предлагаха да теглят съдовете до средата на течението, тъй като вятърът пречеше на отделянето от дока.

Лорчата на Струан беше двумачтова, доста широка и дълга четирийсет фута. Маус беше вече на кърмата.

– Всичко се изясни, тай-пан. Говори се, че хопото завзел къщата на Тай-сен. Там открили пет милиона рупии в сребро.

– И какво?

– Нищо. Слух, хайн? – Маус изглеждаше уморен. – Всички, които покръстих, изчезнаха.

– Ще се върнат, не се безпокойте. А в Хонконг ще покръстите още много други – отзова се Струан съчувствено.

– Хонконг е единствената ни надежда, нали?

– Да – Струан тръгна по пристана. Видя как от американската фабрика се отдели един висок кули и се сля с тълпата на площада. Струан се отправи също нататък.

– Айейа. Какви вие, янки, прави кан?

– По дяволите, тай-пан – чу се възгласът на Купър изпод шапката на кулито. – Толкова ли личи, че съм преоблечен?

– Височината ви издава, приятелю.

– Исках просто да ви пожелая попътен вятър. Не зная кога отново ще ви видя. Разбира се, разполагате с трийсет дни.

– Но вие не вярвате, че те са достатъчни?

– Ще разбера след трийсет и няколко дни, нали така?

– Между другото купете осем милиона фунта чай.

– С какво, тай-пан?

– С какво обикновено плащате за чая?

– Ние наистина сме ваши агенти. Поне още трийсет дни. Но аз нищо не мога да ви купя без пари.

– Продадохте ли всичкия си памук?

– Не още.

– Не е зле да побързате да го продадете.

– Защо?

– Търговията на пазара спада.

– Тогава ще се намеси Индепендънс.

– Ще бъде жалко, нали?

– Надяваме се, че ще се справите някак с Брок. И ще построите свой „Индепендънт клауд“. Искам да имам удоволствието лично дави победя.

– Не бързайте – отвърна Струан миролюбиво – и се пригответе да купувате бързо и в големи количества. Ще ви дам знак.

– Без нас ще бъде различно, тай-пан. Всеки от нас ще загуби по нещо, ако заминете.

– А може изобщо да не замина.

– Донякъде желая да ви няма. Повече от всички други вие заграбихте и отдавна държите голяма част от пазара. Време е да освободите моретата.

– Да ги освободим за американските кораби?

– И за други. Но не при условията, диктувани от Британия.

– Ние винаги ще владеем моретата. Длъжни сме. Вие сте аграрна страна, а ние сме индустриалци. Моретата са ни нужни.

– Един ден ние ще завладеем моретата.

– Може би тогава те няма да са ни нужни повече, защото ще владеем небесата.

Купър се засмя.

– Не забравяйте нашия облог.

– Това ми напомня, че получих писмо от Аристотел преди няколко дни. Моли да му изпратим заем, за да излезе от затруднението. Пише, че… „онази прелестна комисия ще почака до лятото, тъй като се разболяла от шарка…“ Разполагаме с много време да я гоним до дупка или… да я гътнем в леглото.

– Не вярвам да е Шиваун. Тя е студена като лед.

– Отново ли ви отблъсна?

– Да. Бихте ли вметнали една добра дума за мен?

– Нямам намерение да се намесвам в преговорите.

Зад гърба на Струан Купър зърна Брок и Горт да се приближават към тях.

– Ако Брок не стигне до Хонконг, вие ще имате на разположение много време, нали?

– Имате предвид едно малко убийство?

– Няма да е малко. За вас то ще означава много нещо, тай-пан.

Добър ден, мистър Брок.

– Сигурен бях, че това сте вие, мистър Купър – засмя се Брок. – Много мило от ваша страна, че сте дошли да ни изпратите. – После се обърна към Струан: – Тръгваш ли вече?

– Да. Горт ще трябва да гледа задницата на кораба ми оттук до Уампоа. После от „Чайна клауд“, та чак до Хонконг. Както обикновено.

– След четири дни ще гледаш единствено своя задник, защото ще те хвърлят в затвора за длъжници, където ти е мястото! – каза Брок с пресипнал глас.

– Чак до Хонконг, Горт – повтори Струан. – Но няма смисъл да се надбягвам с теб. Не те бива дори и за лодкар.

– Кълна се, че съм по-добър от теб.

– Ако не беше баща ти, щеше да станеш за смях в Азия.

– Върви по дяволите, куч…

– Дръж си езика! – излая Брок. Той знаеше много добре, че Струан ще бъде доволен, ако Горт го нарече „кучи син“ на публично място, защото тогава може да го извика на дуел. – Защо се заяждаш с момчето, а?

– Не се заяждам с него, Тайлър. Просто говоря обективно. Не е зле да го научиш как да се държи и как да стане добър моряк.

Брок се въздържа и не отговори. Засега Горт все още не може да се сравнява със Струан. Поне засега. След една-две години, когато захитрее, нещата ще се променят. Но, дявол го взел, все още е рано. Освен това не подобава на един англичанин да рита в червата врага си, който лежи безпомощен на земята. Като тоя скапан Струан.

– Приятелски бас. Обзалагам се на хиляда гвинеи, че момчето ми ще те победи. Преди теб ще докосне пилона със знамето в Хонконг.

– Двайсет хиляди гвинеи. Ще бъдат негови, не твои – каза Струан, без да снема присмехулен поглед от Горт.

– Как ще плащаш, тай-пан? – попита Горт презрително.

Глупостта му накара Брок да кипне.

– Той се шегува, Дърк. Нека бъдат двайсет хиляди.

– Да, разбира се. Щом казваш, Тайлър.

* * *

Външно Струан изглеждаше спокоен, но вътре в себе си ликуваше. Бяха налапали въдицата! Сега Горт и Брок щяха да бързат да стигнат в Хонконг преди него – двайсет хиляди гвинеи бе порядъчно богатство, но не можеше да се сравни с четирите милиона, които оставаха непокътнати на „Чайна клауд“. Брок щеше да бъде отстранен от пътя. И все пак играта бе опасна. За малко да се пролее кръв. Макар че лесно щеше да убие Горт.

Струан подаде ръка на Купър.

– Договорът ни е в сила още трийсет дни – стиснаха си ръцете, после Струан погледна към Горт. – Не забравяй – пилона в Хонконг! Щастлив път, Тайлър!

След това той се отправи към лорчата си, която вече обръщаше нос към средата на реката. Скочи на планшира, погледна назад и като махна подигравателно с ръка, изчезна под палубата.

– Извинени сме, нали, мистър Купър? – каза Брок и хвана Горт под ръка. – Ще държим връзка с вас!

Побутна Горт към лорчата. На палубата го блъсна грубо и го залепи за парапета.

– Проклет, ненормален, гнусен червей! Искаш да ти прережат скапаното гърло чак до мръсните уши! В тези води наречеш ли някого „кучи син“ – спукана ти е работата. Само го наречи така, и той има право да те убие! – Брок замахна и удари сина си през лицето с опакото на ръката си. От устата на Горт потече кръв. – Сто пъти съм ти казвал да се пазиш от този дявол! И аз се пазя, но ти трябва да се пазиш много повече, дявол го взел!

– Аз мога да го убия, татко, зная, че мога!

– Казвал съм ти сто пъти, внимавай с него. Той чака удобен момент да ти пререже гръкляна, глупако. И ще го направи. С този дявол ще се дуелираш само веднъж. Ясно ли е?

– Да.

Вкусът на кръвта накара Горт да побеснее. Баща му продължи:

– Следващия път ще си мъртъв, глупако. И още нещо. Никога не се обзалагай с такъв човек. Нито го удряй в слабините, когато е слаб и немощен. Това не е по правилата!

* * *

– По дяволите правилата!

Брок отново го удари през лицето.

– Брок живеят по правилата. Открито. По мъжки. Внимавай да не ги нарушиш или ще изхвръкнеш от „Брок и синове“!

Горт изтри кръвта от устата си.

– Не ме удряй повече, татко!

Брок усети гнева на сина си и лицето му се изопна.

– Не го прави, татко! Кълна се в небесата, че ще отвърна на удара – изръмжа Горт, забил крака в земята и стиснал здраво юмруци. – За последен път ти казвам – удариш ли ме още веднъж – няма да се спра! Кълна се, че ти е за последен път.

Вените на врата на Брок се издуха и почервеняха. Готов за бой, той измери сина си – вече не син, а враг. Не, не враг, а син, но пораснал. Син, предизвикал баща си, както много други синове. И двамата знаеха – ако се сбият – ще пролеят кръв и някой ще отпадне от фирмата. Никой не искаше това, обаче ако се стигнеше дотам, щяха да останат кръвни врагове.

Брок ненавиждаше Горт, задето го караше да чувства възрастта си. От друга страна, обичаше сина си, защото той винаги го подкрепяше, тъй като без съмнение знаеше, че баща му е по-ловък в кървавите разпри от самия него.

– Я по-добре тръгвай за Хонконг.

Горт отпусна юмруци неохотно.

– Добре – каза той дрезгаво, – но ти гледай да си разчистиш сметките с това копеле, ако си достатъчно умен, или следващия път ще се разправям, както аз си знам. – После стрелна гневен поглед към боцмана. – А ти какво чакаш, измет такъв? Веднага слизай долу!

Изтри кръвта от брадата си и плю зад борда. Но сърцето му все още биеше учестено и сега съжаляваше, че не е имало трети удар. Бях готов. Господи, и щях да го набия, както бих набил и онова зеленооко куче. Наистина!

– Кой курс да следваме, татко? – попита той, защото имаше много различни пътища. Подстъпите към Кантон по реката бяха осеяни с големи и малки острови и пътищата бяха многобройни.

– Ти сам забърка тази каша, Горт. Сам определяй маршрута!

Брок се отправи към пристанището. Почувства се ужасно стар и уморен. Спомни си баща си железар и как трябваше да търпи като момче боя и назиданията, да понася гнева му и да изпълнява всичките му заповеди. Докато един ден, вече на петнайсет години, кръвта нахлу в главата му. Когато погледът му се избистри, видя, че стои надвесен над неподвижното тяло на баща си.

„Божичко – изтръпна той, – за малко да стане същото. Не трябва да се бия с него. Не искам да загубя сина си.“

– Няма ли да тръгнеш след Дърк Струан, Горт? – попита той с по-мек глас.

Не получи отговор. Брок потърка празното око и намести отново превръзката. Наблюдаваше другата гемия. Тя вече беше стигнала до средата на реката, но Струан не се забелязваше на борда. Сампанът побутна носа на кораба и леко го заобиколи. Моряците се скупчиха, задърпаха въжетата и с песен започнаха да вдигат платната. Сампанът загреба към гемията на Варгас.

„Дърк няма навик да бърза така – мислеше си Брок. – Нещо не е в ред.“ Погледна към кея и видя, че Варгас и всички чиновници на Струан са все още там, а корабът – неотвързан. Не, Струан никога не постъпва така. Не заминава преди чиновниците си. Странни действия. Мдаа…

* * *

Струан се криеше в каютата на сампана. Когато лодката заобиколи лорчата, той захлупи още по-дълбоко шапката „кули“ на главата си и пристегна подплатеното китайско яке. Собственикът на сампана и семейството му сякаш не го забелязваха. Бяха им платили добре да не чуват и да не виждат нищо.

При сегашните обстоятелства планът, изготвен съвместно с Маус, бе най-разумен. Маус трябваше да избърза и да стигне пръв до „Чайна клауд“, закотвен близо до остров Уампоа на тринайсет мили оттук. Щеше да поеме най-прекия път на север и там да нареди на капитан Орлов да вдигне всички платна и да потегли с пълна скорост към другия край на острова. Там да смени курса и като го заобиколи, да се отправи нагоре по течението, по южния канал, отново към Кантон. Струан бе подчертал изрично, че Брок не трябва в никакъв случай да забележи маневрата. В това време той самият щеше да дочака среброто и да тръгне по по-дългия път, хитро да се промъкне до другия край на острова, където щеше да бъде срещата. Край Мраморната пагода. Самата сграда се извисяваше на двеста фута и се забелязваше отдалеч.

– Но защо, тай-пан? – беше попитал Маус. – Опасно е. Защо е нужен целият този риск, хайн?

– Просто бъди там, Волфганг – бе отговорил той. Когато сампанът докосна пристана, Струан вдигна няколко предварително приготвени коша и бързо се запъти през тълпата към градинската порта. Никой не му обърна внимание. Щом влезе, хвърли панерите настрана и изтича до прозореца в трапезарията, за да надникне през пердетата.

Лорчата му се бе отдалечила на значително разстояние. Корабът на Брок бе в средата на канала и набираше скорост с издути от вятъра платна. Горт беше застанал на кърмата и псувните му долитаха отдалеч до Струан. Брок стоеше до планшира, загледан надолу по течението. Варгас тъкмо бе преброил чиновниците и бе тръгнал обратно към градината.

Струан изскочи от трапезарията и се втурна нагоре по стълбите. От площадката видя как Варгас влезе в салона, направи последен оглед и излезе. Ключът се превъртя в ключалката. Струан въздъхна с облекчение и се изкачи по тясната стълба до тавана. Промъкна се край стари амбалажни сандъци и се приближи внимателно до предната част на къщата.

– Здравей, тай-пан – поздрави Мей-мей.

Облечена в ужасни панталони „хокло“ и подплатено яке, но с чисто лице, тя бе коленичила на възглавничка до малко вързопче с дрехи и готварски съдове. Мей-мей посочи една друга възглавница отсреща и табла за игра с подредени фигури.

– Играем със залагане, айейа?

– Един момент, малката.

На тавана имаше две малки прозорчета, едното от които гледате пред къщата. Оттук Струан можеше да оглежда целия площад, без да го забележат. Все още сновяха хора, ругаеха и вземаха решения за промяна в последния момент.

– Забелязахте ли ме?

– О, да, много – отговори тя. – Но ние наблюдавали тебе отгоре.

Долу може никой не видял. Защо Брок ударил свой син, айейа?

– Не видях това.

– Да. Два пъти. За какво натупал така? Ние смяхме, докато задавили. Негов син за малко да удари баща. Искам те да бият, да убият един друг – после ти няма да връщаш пари. Аз още мисля – ти ужасно луд, че не платиш на пират да убие него.

Тя седна на възглавницата, но изохка и отново застана на колене.

– Какво има?

– Моя дупе още боли.

– Моето – поправи я той.

– Моя! Това шега. Айейа! Този път аз бия тебе по дяволи и печеля обратно свои долари – и добави невинно: – Колко много дължа?

– Четиринайсет хиляди?

– Много добре си спомняш.