Текст книги "Тай-пан"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 30 (всего у книги 52 страниц)

Тя избърса сълзите зад ветрилото. И сред ужаса, който замъгляваше съзнанието й, си спомни за Мей-мей. Може би тя щеше да й помогне. Може би китайците имаха средства за аборт. „Но това е убийство! Убийство! Обаче тялото е мое и няма бог, а ако родя дете, ще бъда прокълната завинаги.“

– Извинявайте, скъпи Джордж – каза вече по-спокойно, след като бе взела решението. – За момент се почувствах малко зле.

– Сигурна ли сте, че сте по-добре сега?

– О, да.

Глесинг почувства, че го обзема любов и желание да я защити. „Бедничкото крехко създание, нужен й е някой, който да се грижи за нея, и това съм аз. Само аз.“

* * *

Струан спря в самия център на площадката.

– Чудех се кога ще ми окажете честта, тай-пан – каза дяволито Шиваун.

– Този танц е във ваша чест, Шиваун – отговори галантно той.

Прозвуча първият акорд на най-влудяващата музика на земята – канкан. Див, весел, бурен и ритмичен танц, който бе завладял Париж още в трийсетте години и оттам превзел всички европейски столици, но бе забранен в най-изисканите кръгове като аморален.

Шиваун бе изумена:

– Тай-пан!

– Подкупих диригента – пошушна й Струан. Тя се поколеба, после, усетила всички скандализирани погледи, взе нехайно ръцете на Струан и се понесе в ритъма на музиката.

– Нали няма нищо да падне? – подхвърли й партньорът.

– Ако падне, ще ме защитите, нали?

В следващия миг те бяха вече увлечени в бурния ритъм. Шиваун се изтръгна от ръцете на Струан, ритна високо и показа панталоните си. Избухна възторжен вик и кавалерите се спуснаха да намерят партньорки. Сега вече всички танцуваха и ритаха, покорени от завладяващия свободен ритъм.

Музиката подлуди всички, абсолютно всички.

Когато свърши, избухнаха диви аплодисменти и продължителни викове „бис“, а оркестърът засвири отново. Мери забрави за детето, а Глесинг реши, че тази вечер ще поиска – настоява, по дяволите – Хорацио да благослови брака им.

Танцуващите продължаваха да се въртят вихрено, да ритат и да викат задъхано и после всичко свърши. Младите наобиколиха Струан и Шиваун, за да благодарят на него и да поздравят нея. Тя го държеше ревниво под ръка и вееше с ветрилото си, изключително доволна от себе си. Той изтри потта от челото си, останал много доволен от успеха на двата си залога – Тес и канкана.

Всички се върнаха по местата си и прислугата започна да разнася табли с храни по масите. Пушена сьомга, шунки и риба, стриди, миди и салами. Пресни плодове, донесени от Чен Шенг с лорчата, която бе извършила опасно пътуване чак до Манила. Рибици от прясно говеждо, купено от корабите и печено на открити огньове. Прасенца. Свински мариновани крачета в сладко желе.

– Кълна се – възкликна Сергеев, – че никога не съм виждал толкова храна и не съм прекарвал от години така хубаво, мистър Струан.

– О, Ваше височество – отговори Шиваун, като повдигна вежди, – това е нещо обичайно за „Ноубъл хаус“.

Струан се засмя и седна начело на масата. Сергеев бе настанен от дясната му страна, а Лонгстаф от лявата. Шиваун беше до ерцхерцога, а Мери Синклер до Лонгстаф, Глесинг близо до нея. На същата маса седяха Хорацио, Аристотел, Мануелита и адмиралът. После Брок, Лайза и Джеф Купър. Роб и Кълъм бяха домакини на две други маси.

Струан погледна към Аристотел и се запита как бе успял да убеди Варгас да кавалерства на Мануелита по време на вечерята. Мили боже, нима Мануелита му позира за портрета?

– Канкан, представете си! – говореше Лонгстаф. – Дяволски опасен танц, тай-пан.

– Но не и за съвременните хора, Ваше превъзходителство. Всички явно много го харесват.

– Но ако мис Тилмън не бе поела инициативата – подхвана Сергеев, – съмнявам се дали някой от нас би се осмелил.

– Какво друго можеше да направи човек – каза Шиваун, – когато честта му е изложена на опасност. Това беше нечестно от ваша страна, тай-пан.

– Да. Извинете ме за момент. Трябва да се уверя, че гостите ми се забавляват.

Струан тръгна между масите, като поздравяваше всички поред. Когато стигна до масата на Кълъм, настъпи тишина. Кълъм вдигна поглед и поздрави.

– Наред ли е всичко?

– Да, благодаря – отговори Кълъм съвсем учтиво, но без топлота. Горт, който седеше на същата маса срещу Тес, се засмя вътрешно, Струан се отдалечи.

* * *

Когато вечерята свърши, дамите се оттеглиха в голямата палатка, определена специално за тях. Мъжете се събраха около масите, запушиха и започнаха да пият порто, радостни, че са останали за малко сами. Те се отпуснаха и заговориха за растящите цени на подправките, а Роб и Струан уговориха няколко изгодни сделки с подправки и товарно пространство. Всички решиха, че победителката в конкурса ще е Шиваун, но Аристотел не бе убеден.

– Ако не й дадеш наградата, тя ще те убие – каза Роб.

– Ох, милият невинен Роб! – възкликна Аристотел. – Ти си очарован от циците й. Наистина те са безупречни… но конкурсът е за най-красиво облечената, а не за най-красиво разсъблечената!

– Но роклята й е чудесна. Най-красивата, то се вижда!

– Бедни човече, нямаш поглед на художник… или отговорност да направиш почтен избор.

Така Шиваун започна да губи по точки. Везните се наклониха в полза на Мери. И Мануелита имаше свои привърженици.

– А вие на чия страна сте, Кълъм? – попита Хорацио.

– На мис Синклер, разбира се – каза галантно Кълъм, макар че според него само една дама заслужаваше честта.

– Много сте любезен – отговори Хорацио. Обърна се, когато го повика Маус. – Извинете ме за момент.

Кълъм остана да седи на една от масите, доволен, че е насаме с мислите си. Тес Брок! Какво хубаво име! Колко е красива! Каква прелестна дама! В този момент към него се приближи Горт.

– Една дума на ухо, Струан?

– Разбира се. Няма ли да седнете? – Кълъм се опита да прикрие неудобството си.

– Благодаря. – Горт седна и постави огромните си ръце на маса та. – По-добре е да съм откровен. Друг начин не познавам. Отнася се до вашия и до моя баща. Те са врагове и това е факт. Не че можем да направим нещо, за да ги сдобрим. Но от това, че те са врагове, не следва и ние да бъдем такива. Поне аз мисля така. Китай е достатъчно голям за вас и за мен. До гуша ми е дошло от техните загубени действия. Вижте какво стана с могилата. Защо трябваше всеки от тях да рискува къщата си и най-хубавото, което има, заради някаква си чест! Ако не сме внимателни, могат да ни въвлекат и вас, и мен във вражда и накрая да не остане нищо, за което да се мразим. Какво ще кажете? Нека разсъдим сами. Това, което мисли моят или вашият баща, си е негова работа. Нека вие и аз започнем всичко достойно. Открито. Може и да станем приятели, кой знае? Но мисля, че не е правилно да се мразим и ние като бащите ни. Какво ще кажете?

– Съгласен съм – отговори объркано Кълъм.

– Аз не казвам, че баща ми греши, а вашият е прав. Това, което казвам, е, че трябва да се помъчим да живеем по мъжки нашия собствен живот. – Върху каменното лице на Горт се изписа усмивка. – Изглеждате съвсем шокиран, момче.

– Съжалявам. Просто аз, ъ-ъ… желая да сме приятели. Но никога не съм очаквал, че сте толкова свободомислещ.

– Виждате ли? Точно в това се състои работата. Ние никога не сме разменили повече от три-четири думи, а вие вярвахте, че ви мразя. Смешна работа.

– Да.

– Няма да ни е лесно. Не забравяйте, че животът ни е бил различен. Аз съм получил образованието си на кораба. Станах прост моряк на десет години. Следователно трябва да привикнете с маниерите и говора ми. И въпреки това зная много повече за търговията в Китай и съм най-добрият моряк в тези води. Освен баща ми… и това копеле Орлов.

– Толкова ли е добър Орлов?

– Да. Този негодник е бил оплоден от акула и роден от русалка.

– Горт вдигна малко сол, която се беше разсипала на масата, и суеверно я хвърли през рамото си. – Този мръсник смразява кръвта ми.

– И моята.

Горт помълча малко и после каза:

– Никак няма да е приятно на бащите ни да сме приятели.

– Зная.

– Ще бъда откровен с вас, Струан. Тес ми каза тази вечер, че е крайно време да поговорим насаме с вас. Идеята не беше моя. Да говорим открито още днес. Но аз се радвам, че стана така. Какво казвате? Да се опитаме, а? Ето ръката ми.

Кълъм с радост пое подадената му ръка.

* * *

Глесинг пиеше недоволно бренди в другия край на подиума и чакаше търпеливо. За малко щеше да прекъсне Хорацио и Кълъм, когато Маус го бе повикал. „Защо си толкова нервен? – попита се той. – Не, не съм. Само ме е яд, че не му казах. Господи, Мери изглежда възхитително!“

– Извинете, капитан Глесинг – каза майор Търнбул отривисто, когато се приближи до него. Беше сивоок, изряден мъж, поел много сериозно длъжността главен съдия на Хонконг.

– Хубаво тържество.

– Да.

– Мисля, че сега е времето, ако желаете. Негово превъзходителство е свободен. Не е зле да го хванем, докато е време.

– Добре. – Глесинг оправи автоматично колана, на който висеше сабята му, и последва Търнбул между масите, докато стигнаха до Лонгстаф.

– Бихте ли ни отделили една минута, Ваше превъзходителство? – попита Търнбул.

– Разбира се.

– Съжаляваме, че повдигаме официални въпроси, но е нещо много важно. Една от нашите патрулиращи фрегати е заловила няколко негодяи пирати.

– Чудесно. Случаят изяснен ли е?

– Да, Ваше превъзходителство. Флотата е заловила негодниците на южния край, близо до Абърдийн. Нападнали една джонка. Избили екипажа.

– Проклети свине! – възмути се Лонгстаф. – Съдихте ли ги вече?

– Там е работата – започна да обяснява Търнбул. – Капитан Глесинг мисли, че съдът трябва да е от Абърдийн, а аз мисля, че трябва да ги съди граждански съд. Но моята власт е да разглеждам само дребни престъпления. За този инцидент трябва да се назначи нужният съдия, съдебен състав и да се отсъди както трябва.

– Правилно. Но ние не можем да получим съдия, докато не ни обявят официално за колония. Ще минат месеци. Не можем да оставим в затвора никой, обвинен в престъпление, без да организираме своевременно справедлив съдебен процес – това би било незаконно. – Лонгстаф помисли малко. – Бих казал, че случаят е граждански. Ако съдебният състав издаде някаква присъда, изпратете да я потвърдя. Не е зле да издигнете бесилка пред затвора.

– Не мога да направя това, Ваше превъзходителство. Няма да е законно. Законът е много ясен – само истински съдия може да от съди този случай.

– Вижте, не можем безкрайно дълго да държим заключени хора, обвинени в престъпления, без да организираме открит и справедлив съдебен процес. Какво предлагате?

– Не знам, сър.

– Крайно неприятно! Вие сте прав във всеки случай.

– Може би трябва да ги предадем на китайските власти, за да се разправят с тях – предложи Глесинг в желанието си по-скоро да уредят въпроса, за да може да говори с Хорацио.

– Не одобрявам – каза Търнбул строго. – Престъплението е извършено в британски води.

– Напълно съм съгласен – заяви Лонгстаф. – Задръжте за момента всички обвиняеми, а аз ще изпратя спешно писмо до Външното министерство, с което ще помоля за съдействие.

– Да, Ваше превъзходителство. – Търнбул помълча за момент. – Тогава ще поискам да изтегля средства за разширяване на затвора. Имам десетки случаи на кражби с насилие, един взлом и използване на оръжие.

– Вижте какво – проточи Лонгстаф, – нека обсъдим въпроса утре.

– Ще ме приемете ли утре, Ваше превъзходителство? – попита Глесинг. – Аз също трябва да получа средства за набиране на пилоти, трябва да уредим и пристанищните такси. Ще искам разрешение да назнача няколко умели ловци на пирати. Носи се упорит слух, че този дявол У Фанг Чой държи на север кораби. Ще искам също да ми разрешите да разширя юрисдикцията за покриване на всички хонконгски води. Нужно е спешно да стандартизираме разрешителните за напускане на пристанището и подобни въпроси.

– Добре, капитане, по обяд. – Лонгстаф се обърна към Търнбул. – Девет часа?

– Благодаря, Ваше превъзходителство.

За съжаление на Глесинг, Лонгстаф се запъти към Хорацио. „Господи – помисли си той, – изобщо няма да мога да го видя насаме.“

* * *

Струан наблюдаваше закотвените кораби и оглеждаше небето. „Хубаво време“ – помисли си той.

– Красиво пристанище, мистър Струан – каза дружелюбно Сергеев, след като се приближи до него.

– Да. Хубаво е, че след толкова време разполагаме със свои води. – Струан бе нащрек, но външно изглеждаше спокоен. – Хонконг ще бъде великолепен бисер в кралската корона.

– Хайде да се поразходим.

Струан изравни крачки с ерцхерцога, който се запъти към морето.

– Разбирам, че сте получили острова преди два месеца. – Сергеев посочи с ръка новите строежи, които бяха изпълнили цялата долина. – Построили сте едва ли не цял град. Енергията и трудолюбието ви са пословични.

– Вижте какво, Ваше височество, няма полза да се чака, когато предстои да се прави нещо.

– Не, разбира се. Но аз се учудвам защо сте взели само една гола скала, когато Китай е толкова слаб. Сигурно можете да спечелите още много достойни награди.

– Ние не гоним награди в Китай. Нужна ни е само една малка база, където можем да прибираме и поправяме корабите си. Но бих казал, че нация, която наброява триста милиона, едва ли може да се нарече слаба.

– Тогава, след като войната ви не е приключила, сигурно очаквате да дойдат големи подкрепления. Армии, а не няколко хиляди души. Флотилии, а не някакви си трийсетина кораба.

– Ваше височество сигурно знае повече от мен. Но моето мнение е, че която и сила да се захване с Китай, ще има да води продължителна битка. Без необходимите планове и необходимите сили. – Струан посочи към континента от другата страна на пристанището. – Земята е необятна.

– И Русия е необятна. Но само символично. Всъщност Русия е ограничена. От Арктика и Хималаите. От Балтийско море и Тихия океан.

– Да не сте завладели земи на север оттук? – Струан се опита да прикрие учудването си. „Къде, за бога? На север от Манчурия? Самата Манчурия? Или Китай – моя Китай?“

– Майка Русия се простира от море до море. Под Небето! – каза Сергеев. – Трябва да видите земята на майка Русия, за да разберете какво искам да кажа. Тя е черна и богата, пълна с живот. И все пак ние опустошихме хиляда и петстотин мили от нея, за да задържим Бонапарт и неговата Grande armee. Вие принадлежите на морето, а аз – на сушата. На вас аз оставям морето, тай-пан. – Очите на Сергеев сякаш потъмняха. – Борбата тази сутрин бе грандиозна. Много интересен облог, много интересен!

Струан се усмихна и бръчиците се врязаха по-дълбоко в лицето му.

– Жалко, че завърши с равен резултат. Сега няма да знаем кой от двамата е по-добър, нали така, Ваше височество?

– Харесвате ми, мистър Струан. Бих желал да бъдем приятели. Може да е от взаимна полза и за двамата.

– Би било чест за мен да помогна с каквото мога.

Сергеев се засмя и белите му зъби блеснаха.

– Има достатъчно време. Едно предимство на Азия пред Европа е, че тя цени времето. Семейството ми е от Караганда. Това е откъм тази част на Урал, така че отчасти аз съм азиатец. Ние сме казаци. Някои хора ни наричат „косаци“.

– Не разбирам. Урал?

– Това е планинска верига, която пресича континента от Арктика до Каспийско море. Тя разделя Русия на западна и източна.

– Много малко зная за Русия… или Европа.

– Трябва да дойдете в Русия. Останете при мен шест месеца и нека бъда ваш домакин. Ще видите много неща – градове… и океан от трева. Може да извлечете полза. Огромни пазари за чай, коприна и всички видове търговски стоки. – Очите му блестяха. – А най-красивото нещо са жените!

– Тази седмица имам малко работа, но може би другата.

– Хайде да не се шегуваме, а да бъдем сериозни. Моля ви да помислите. Другата година, по-следващата. Мисля, че е много важно – за вас, вашата страна и бъдещето. Русия и Британия никога не са воювали една срещу друга. Били сме съюзници векове наред и еднакво сме се опълчвали против Франция – наш исторически враг. Русия има големи резерви от земя и милиони силни хора. Вие разполагате с малко земя, затова се нуждаете от империята и ние ви разбираме. Вие владеете моретата и това е разбираемо. Притежавате изключителна индустриална мощ и богатство, което я създава. Ние сме много доволни от това. В същото време ние имаме търговски стоки и начини да ги пласираме, защото разполагаме с пазари. Но имаме също и стоки, които бихте могли да използвате вие – суровини, от които се нуждаете за невероятните ви машини, и храни за изумителния ви народ. Заедно ние ще бъдем непобедими. Заедно ще можем да се справим с Франция. И със Свещената Римска империя, с Прусия, с турските неверници и ще можем да запазим мира. За да растем и процъфтяваме за благото на всички.

– Да – каза Струан също така сериозно. – Аз съм за същото. Но вие говорите от национална гледна точка, от историческа точка. Това не е практично. Не мисля, че ще трябва да обвинявате французите за амбициите на кралете. И да оправдавате покръстването на турците с употреба на насилие. На обяда казах какво мисля. От интернационална гледна точка, без контрол над кралете… или кралиците, винаги ще има войни. Негово превъзходителство го каза много добре. Кралете и всички други деспоти проливат кръвта на невинни хора. Практически аз не мога да направя почти нищо. Моите пълномощия не са в национален мащаб и както ви е известно, нямам власт в Парламента.

– Но що се отнася до Азия, мнението ви се зачита. А аз имам голямо влияние в Санкт Петербург.

Струан дръпна дълбоко от цигарата.

– Какво търсите в Азия?

– Какво търсите в Китай?

– Търговия – отвърна веднага Струан, но много предпазливо, за да не разкрие истинската цел. „Има огромна разлика между Азия и Китай“ – помисли си той.

– Мога например да се погрижа „Ноубъл хаус“ да получи изключително право да стане вносител на чай за цяла Русия. А обратно да изнася всичките кожени и зърнени произведения на Русия.

– В замяна на какво? – попита Струан, зашеметен от щедростта на предложението. Такъв монопол би означавал милиони. А такава власт би му осигурила важна позиция в английските политически кръгове и огромен авторитет.

– Приятелство – каза Сергеев.

– Тази дума е многозначна, Ваше височество.

– Тази дума има само едно значение, мистър Струан. Разбира се, един приятел може да помогне по много начини.

– Каква специална помощ бихте очаквали специално в замяна на едно специално търговско споразумение с нашата страна?

Сергеев се разсмя.

– В една вечер обсъдихме доста специални въпроси, мистър Струан. Но въпросът заслужава да се обмисли и вземе под внимание. Също така да се обсъди във време, специално определено за целта, какво ще кажете? – Погледът му се зарея над пристанището, покрай корабите и се спря на континента. – Трябва да дойдете в Русия.

* * *

– Кога искате преводът да е готов, Ваше превъзходителство? – Хорацио вдигна глава от документа, който Лонгстаф му бе подал.

– Когато кажете, приятелю. След няколко дни например. Но над английските думи сложете китайски йероглифи, а?

– Ще го адресираме ли до някого?

– Не. Просто ми го върнете. Това, разбира се, е тайна.

Лонгстаф излезе, доволен от начина, по който се развиваше планът му. В писмото се казваше: „Негово превъзходителство, английски капитан и търговски надзирател, желае да закупи петдесет фунта черничеви семена или хиляда фиданки, които да бъдат доставени при първа възможност.“ Когато Хорацио се върнеше обратно с превода, той само щеше да замени думата „черничеви“ с „чаени“. Щеше да го направи сам – китайският йероглиф на чая се изписваше на всяка кутия за износ. После щеше да почака и да го предаде на доверен човек.

Застанал сам, Хорацио прочете писмото. Защо ли му бяха на Лонгстаф черници? В Южна Франция имаше десетки хиляди дървета и копринени буби, така че щеше да бъде много по-лесно да си достави семена оттам. Но не и от Китай. Нима Лонгстаф планира да посади плантации от тези дървета тук? Но защо са му петдесет фунта? Това е фантастично количество, а и той не е градинар. И защо наблегна на думите „Разбира се, това е тайна“?

– Хорацио?

– О, здравейте, Джордж. Как сте?

– Благодаря, добре.

Хорацио забеляза че Глесинг се поти и се чувства неловко.

– Какво има?

– Нищо. Просто това, че, хм, идва момент в живота на всеки човек, когато той трябва да… хм… среща някого, който… не се изразявам както трябва. Става дума за Мери. Искам да се оженя за нея и съм дошъл да искам съгласието ви.

Хорацио се овладя с мъка и каза това, което бе решил предварително да каже. Много ясно забеляза отношението на Глесинг към Мери тази вечер и си спомни израза на лицето му. Мразеше Глесинг, че се бе осмелил да усложни живота му и този на Мери и че има нахалството да помисли и за миг, че тя ще го хареса.

– Много съм поласкан, Джордж. Мери също ще бъде поласкана, но не смятам, че тя, ъ-ъ, е готова за женитба.

– Разбира се, че е. Освен това мога да й предложа добри перспективи. Дядо ми ще ми остави имението. Ще бъда богат, освен това има много добри изгледи за служебното ми положение. Аз…

– Почакайте, Джордж. Трябва да обмислим внимателно нещата. Говорихте ли с Мери?

– Господи, не! Първо исках да разбера какво мислите вие.

– Тогава защо не оставите този въпрос изцяло на мен? Нямах представа, че намеренията ви са сериозни. Боя се, че трябва да проявите търпение. Винаги съм си представял, че Мери е много по-млада, отколкото е в действителност. Тя, разбира се, още не е навършила нужната възраст – добави той нехайно.

– Значи вие не възразявате по принцип.

– Разбира се, но никога не съм мислил, че… Слушайте, след време, когато стане пълнолетна, сигурен съм, че ще приеме вашето предложение с радост.

– Смятате, че ще трябва да чакам, докато тя стане на двайсет и една години?

– Вижте какво, аз се грижа единствено за нейните интереси. Тя е едничката ми сестра и… ние сме много близки. Откакто баща ни умря, аз съм се грижил за нея.

– Да – промълви Глесинг с чувството, че е смазан. – Много почтено от ваша страна, че изобщо се съобразявате с мен. Тя е… мисля, че е чудесна!

– Все пак най-добре ще е да проявим търпение. Бракът е такава важна стъпка. Особено за човек като Мери.

– Да. Точно така. Аз не бързам, да, хм, но бих желал да получа официален отговор. Не може без планове, нали?

– Разбира се, да пием за бъдещето.

* * *

– Дявол го взел! – извика Брок, когато Горт се приближи до него.

– Струан е заел всеки скапан фут товарно пространство извън нашите кораби! Кога са успели да го сторят? Тази сутрин? Не е възможно!

– Изглежда, научил е предварително. Но и това е невъзможно!

– Е, няма значение, дявол го взел! – Беше доволен, че вече негов кораб препуска към Манила. Не знаеше обаче, че корабът на Струан го е изпреварил с много часове. – Танцът беше чудесен, нали?

– Кълъм хареса много нашата Тес, татко.

– Да. И аз го забелязах също. Време й е да се прибира.

– Но не преди да се проведе конкурсът. – Очите на Горт се впиха в баща му. – Един брак между тях двамата ще ни бъде много изгоден.

– Никога, по дяволите! – Брок сви устни и лицето му почервеня.

– А аз казвам „да“, по дяволите! Чух един слух от наш португалски чиновник, който го чул от Струанови, че тай-панът се връща в Англия след половин година.

– Какво?

– Заминава завинаги.

– Не вярвам.

– Когато дявола го няма, кой ще бъде тай-пан? Роб ли? – Горт плю. – Ние ще смелим Роб. Преди търга бях готов да се обзаложа, че ще стрием Кълъм на прах. Сега не съм сигурен. Но ако Тес стане негова жена, тогава ще създадем Брок – Струан и компания. След Роб Кълъм ще стане тай-пан.

– Дърк никога няма да замине! Никога! Ти си полудял! Само защото Кълъм е танцувал с нея, не означава…

– Добре запомни, татко – прекъсна го Горт. – Един ден Струан ще напусне Азия. Всички знаят, че иска да влезе в Парламента. А и ти искаш да се оттеглиш. Някой ден.

– Имам много време дотогава, дявол го взел!

– Да, но все пак някой ден ще се оттеглиш. Тогава аз ще стана тай-пан. – Гласът на Горт вече не беше груб, а спокоен и решителен. – Аз ще стана тай-пан на „Ноубъл хаус“, а не на някоя второстепенна къща. Кълъм и Тес ще ми го извоюват.

– Дърк никога няма да замине – каза Брок и почувства омраза към сина си, защото му намекна, че ще успее там, където той се бе провалил. Знаеше, че ще трябва да предаде юздите след време. Но не скоро, по дяволите, тъй като без къщата и без да е тай-пан на Брокови, той щеше да увехне и да умре. – Какво те кара да мислиш, че компанията ще се казва Брок – Струан? Защо не Струан – Брок, а теб да изхвърли?

– Не се безпокой, татко. Докато сте ти и Струан, битката ще бъде подобна на днешната. Вие сте еднакво силни, еднакво хитри. Но аз и Кълъм ще бъдем различни.

– Ще си помисля върху твоите думи. После ще реша.

– Разбира се, татко. Ти си тай-пан. С малко късмет ще станеш тай-пан и на „Ноубъл хаус“ преди мен – усмихна се Горт и се запъти към Кълъм и Хорацио.

Брок разхлаби превръзката на окото си и изгледа сина си – беше висок, енергичен, силен и млад. Погледна Кълъм, после се огледа да потърси тай-пана. Той стоеше сам на брега и гледаше към пристанището. Брок претегли любовта към дъщеря си и желанието да осигури щастието й срещу истината, съдържаща се в думите на Горт. Разбра, че синът му би изял Кълъм, ако между тях възникне конфликт, а също, че ще настоява за отговор. Правилно ли ще е това? Горт да изяде съпруга, когото може би Тес обича?

Чудеше се какво да прави, ако любовта им се задълбочи, какво би направил Струан. „Това ще разреши спора между нас. А то не е лошо, нали? Да! Но ти знаеш, че Дърк никога няма да напусне Китай, нито пък ти, и отношенията между вас двамата ще се изострят.“

Взе твърдо решение, но в същото време почувства и ненавист към Горт, че го бе накарал да се почувства стар. Знаеше, че така или иначе ще трябва да се справи с тай-пана. Защото докато Струан бе жив, Горт нямаше да може да се пребори с Кълъм.

Когато дамите се върнаха, последваха още танци, но не повториха канкана. Струан танцува първо с Мери и тя остана много доволна. Силата му я успокои, пречисти, вдъхна й нова смелост.

После той избра Шиваун. Тя се притисна достатъчно близо до него, за да го развълнува, но не толкова, че да е неприлично. Топлината и парфюмът й го омайваха. Забеляза бегло, че Хорацио отвежда Мери и когато погледна отново, видя ги да се разхождат по брега. После чу корабните камбани. Единайсет и половина. Време е да отива при Мей-мей.

Когато танцът свърши, той отведе Шиваун обратно до масата.

– Ще ме извините ли за малко, Шиваун?

– Разбира се, Дърк. Връщайте се бързо!

– Добре – обеща й той.

* * *

– Красива нощ – каза сковано Мери.

– Да. – Хорацио държеше леко ръката й. – Исках да ти кажа нещо забавно. Джордж ме викна настрани и официално ми поиска ръката ти.

– Чудно ти е, че някой иска да се омъжи за мен ли? – попита тя студено.

– Разбира се, че не, Мери. Исках да ти кажа, че е абсурдно от негова страна да смята, че ти би харесала такова надуто магаре, това е всичко.

Тя разгледа ветрилото си, а после се взря тревожно в нощта.

– Казах, че считам…

– Знам какво си казал, Хорацио – прекъсна го тя остро. – Бил си внимателен и си го отпратил, като си му говорил за „време“ и за „милата ми сестричка“. Смятам да се омъжа за Джордж.

– Не можеш! Не е възможно да харесваш този досадник и за миг дори да си помислиш…

– Ще се омъжа за него! На Коледа! Ако има Коледа.

– Какво значи „Ако има Коледа“?

– Нищо, Хорацио. Достатъчно ми харесва, за да се омъжа за него и…

– Не вярвам.

– Аз също не го вярвам. – Гласът й потрепера. – Но ако Джордж иска да се омъжи за мен… смятам, че той е подходящ.

– Но, Мери. Аз имам нужда да си с мен. Обичам те и знаеш…

Внезапно очите й светнаха и я задави цялата сдържана горчивина и болка.

– Не ми говори за любов!

Лицето му пребледня и устните му затрепериха.

– Милион пъти съм се молил на Бог да ни прости.

– Малко късничко е да молиш „Бог да ни прости“, какво ще кажеш?

Беше започнало, когато бяха съвсем малки, след като ги бяха наложили жестоко с пръчка. Пропълзяха заедно в леглото, вкопчени един в друг, за да прогонят ужаса и болката. Стоплена от горещината на телата, тя почувства нова болка, която я накара да забрави боя. Имаше и други, щастливи мигове. Тя бе твърде малка да го разбере, но не и Хорацио. После той замина да учи в Англия. Когато се върна, никога повече не спомена какво се бе случило, защото вече и двамата знаеха какво означава това.

– Кълна се в Бога, че молих за прошка.

– Много се радвам, скъпи братко, но няма Бог. – Гласът й бе сух и жесток. – Аз ти прощавам, но това няма да ми върне девствеността, нали?

– Мери, моля те, за бога, моля те…

– Всичко ти прощавам, скъпи братко. Освен гнусното ти лицемерие. Не „ние“ извършихме греха – ти го извърши. Моли се за своята душа, не за моята.

– Аз се моля за твоята повече, отколкото за моята. Ние сгрешихме и Бог да ни е на помощ! Но Господ ще ни прости, ще видиш, Мери.

– Тази година, ако имам късмет, ще се омъжа за Джордж, ще те забравя и ще забравя Азия.

– Ти още не си на възраст, когато можеш да вземаш решения. Не можеш да заминеш! Аз съм законният ти настойник! Не мога да те пусна! След време ще видиш колко е разумно това. За теб е най-добре. Забранявам ти да заминеш! Тази отрепка не ти подхожда, чуваш ли? Няма да заминеш!

– Когато реша да се омъжа за Глесинг – изсъска тя и гласът й се впи в мозъка му, – ще направиш добре да дадеш незабавно проклетото си „съгласие“, защото ако не го сториш, ще разкажа на всички… не, ще разкажа най-напред на тай-пана и той ще се разправя с теб. Аз нищо няма да загубя, нищо. И всичките ти скапани молитви към твоя несъществуващ Бог и към милия Христос на баща ми няма ни най-малко да ти помогнат. Защото няма Бог и никога не го е имало, а Христос е бил само обикновен човек – светец, но все пак човек!

– Ти не си Мери, ти си… – Гласът му секна. – … ти си дявол! Разбира се, че има Бог! Разбира се, че имаме души. Ти си еретичка! Ти си демон! Ти беше виновна, не аз. О, господи, прости ни! Твоята милост…

Мери го удари с все сила по лицето.

– Спри! Твоите безполезни молитви само ме отвращават. Чуваш ли? От години ме караш да настръхвам. Защото виждам похотта в очите ти и знам, че все още искаш да легнеш с мен. Независимо от това, че разбираш какво значи кръвосмешение и си го разбирал и преди. – Тя се засмя и смехът й бе ужасен. – Ти си по-лош от баща ни. Той беше фанатик, а ти… ти само се преструваш, че вярваш. Дано твоят Бог съществува, защото иначе ще гориш във вечен огън. Прав ти път!

Тя си тръгна. Брат й остана да гледа след нея, после се втурна слепешком в нощта.