Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 31 (всего у книги 41 страниц)

Избор на приношение

Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.

Така че Радж Атън настигна войската си много преди зазоряване, но изпитанието беше тежко. Като пробяга над сто мили в пълно снаряжение, без храна, той загуби около двайсет фунта маса. Потта се стичаше от него на ручейчета, тъй че макар да спираше често да пие от потоци и локви, той изгуби още десет фунта вода. Не беше в най-добрата си форма, която би избрал, за да влезе в бой.

По пътя си срещаше предостатъчно белези, че вървящата пред него армия изнемощява. Десетки коне бяха паднали край пътя в пълната си броня. Десетки пехотинци бяха грохнали от похода. Намери и няколко главанаци гиганти и мастифи, налягали без дъх край вирове и потоци – дишаха тежко, прегрели от тичането.

Когато настигна войската си, не възрази, че хората му са се забавили до сринатия мост при Хейуорт, защото забавянето им беше струвало само четири часа. Четири часа той прекара отдъхвайки и хранейки се в движение, на път за Лонгмът.

През цялото време се безпокоеше. Измяната на Джюрийм и бягството му в нощта, знаменията при Седемте камъка – и двете му тежаха. Но Радж Атън ги изключи от ума си. От Лонгмът искаше само едно: да си върне силарите. Вземеше ли си ги, щеше да има време да премисли нещата.

Хората му се придвижваха толкова добре, че той им даде почивка за един час в Мартиново кръстовище, та войниците му да могат да преровят къщите за храна.

Скоро след съмване, на трийсет мили от Лонгмът, предните му наблюдатели донесоха, че част от неколкостотин рицари бяга пред армията му – яздели под десетина знамена. Свободни рицари от замъка Дрийс и околните имения.

Радж Атън се изкуши да ги подгони сериозно, но знаеше, че хората му няма да се справят с гонитба.

Продължи към Лонгмът, без да бърза, като даваше почивки по пътя. Към десет заранта взе големия завой между хълмовете и забеляза замъка Лонгмът на скалната му издатина, на около десет мили разстояние.

Предните му ездачи се изкачиха на хълма за по-добра видимост и извикаха отгоре:

– Генерал Виштимну още не е пристигнал, о, Велика светлина.

Това не разтревожи Радж Атън. Със своите шест хиляди мъже и великани щеше да държи Лонгмът под обсада, докато пристигнеха подкрепленията. Всъщност щеше да разположи обсадните машини да бият по замъка няколко часа, докато чака пристигането на Виштимну.

Ордън не беше си направил труда да вдигне навесите на Лонгмът – дървените рамки, които можеха да предпазват покривите на замъка от метателни оръжия. Всъщност с огнетъкачите на Радж Атън навесите щяха просто да се превърнат в гориво за голям пожар.

Така че обстрелът щеше да започне скоро. Дори да му се наложеше да чака цял ден за подкрепления, хората му можеха да започнат работата по костенурките и обсадните кули. Наоколо имаше в изобилие каменни огради и камъните можеха да се използват за стенобитните машини. А самите огради за прикритие, разбира се. Но Радж Атън не смяташе да вдига военен град тук, в подножието на Лонгмът, докато чака да се изгради пълна обсада. Колкото по-дълго останеше тук на лагер, независимо от всичките укрепления, толкова повече време щяха да имат кралете на Роуфхейвън да предприемат контраатака. Не, той нямаше да вдига голяма обсада.

Не и след като разполагаше с толкова много Непобедими, с толкова много оръжия, и магически, и обикновени, които можеше да приложи.

„Проклета да е намесата ти, крал Ордън – помисли Радж Атън. – Ще те измъкна от бърлогата ти още утре заранта!“

Хората му обърнаха фургоните за временни укрития, вдигнаха шатри на хълма южно от Лонгмът, и започнаха да подготвят обсадата. На всеки път към замъка бяха поставени наблюдатели. Три хиляди стрелци и рицари заеха позиции по полето. Други петстотин мъже и великани отидоха на западните хълмове да насекат високи борове за обсадните стълби и тараните.

Радж Атън нареди да извадят и шпионския балон, привърза коша му за едно високо дърво и прати един огнетъкач да загрее въздуха му.

След това Вълчия господар позволи на останалите си бойци да се нахранят и да отпочинат. Самият той отдъхваше в сянката на един огромен дъб на хълма, на трийсет стъпки от фургона на Посветителите. Седеше на възглавници, облечени в пурпурна коприна, ядеше фурми и ориз и оглеждаше отбраната на Лонгмът.

Успя да преброи на стените едва около четири хиляди души – мешавица от благородници, млади момчета и някакви грубо облечени типове. Магьосникът Бинесман не беше сред тях. Нито Джюрийм.

„Иде един крал, крал, който може да те унищожи!“

Думите прокънтяха в паметта на Радж Атън. Крал Ордън целият сияеше в зеления си брокат, със златния си щит.

Кралят на една от най-могъщите държави на света. Гледката го накара да размисли. Мъжете тук на стените щяха да се сражават като безумци за такъв крал. Беше от тези, за които се пеят бойни песни. И освен ако Радж Атън не грешеше, Ордън беше Земният крал.

Непобедимите на Радж Атън обикновено щяха да завземат такъв замък сравнително лесно. Но днес той не беше толкова сигурен.

Макар да не се разтрепери от гледката на воините на стените, нещо в разположението им го притесни – имаше нещо нередно, което го разколеба. Той ги огледа много внимателно, прецени разстоянието помежду им, въоръжението им, броните им, както и израженията им. Виждаше ясно тревогата по лицата им, виждаше, че онези, които нямат броня, са равномерно разпределени между тези, които имат. Мъжете се бяха струпали на малки боеви отделения – с пиконосци и мечоносци заедно, зад тях – стрелци.

Нищо от това, което видя, не можеше да обясни безпокойството, което го глождеше.

По това време на годината ровът около замъка беше пълен с блатясала мътна вода, идеална за развъждане на комари и болести. По него се носеше труп. Въпреки че водата беше застояла, Радж Атън знаеше, че ровът е дълбок – около четиридесет стъпки. Твърде дълбок, за да могат сапьорите лесно да подкопаят основите на замъка.

Предната седмица тук бе имало град – малко градче всъщност, с около пет хиляди души население. С поколенията стените на града се бяха отдалечили на една стрела разстояние от замъка. Човек можеше да придвижи обсадни машини зад тези домове и да мята камъни през бойниците. Но войниците на Ордън разумно бяха изгорили града, разчистили бяха от укрития терена в подготовка за сражението.

Не, този замък не можеше да бъде взет лесно, не и с четирите или пет хиляди мъже на стените, и другите, който сигурно чакаха скрити в дворовете и кулите. А и замъкът беше добре зареден с оръжие. Той сам беше видял струпаните в оръжейната стрели преди по-малко от седмица.

Радж Атън въздъхна. Ако наложеше обсада на замъка през зимата, хората на Ордън сигурно щяха да се принудят да изгорят част от тези стрели дори само за да се сгреят. Но, разбира се, тази обсада не можеше да продължи толкова дълго.

Час преди обяд генерал Виштимну все още не беше пристигнал, а първите шест катапулта бяха построени. Мъжете на Радж Атън бяха сковали стотина груби обсадни стълби, бяха ги донесли при хълма и ги бяха подредили на земята, готови за щурм.

Далекогледците в балона успяха да видят хората в замъка – повечето прикриващи се зад стените, въпреки че неколкостотин рицари чакаха на конете си във вътрешния двор. Никой от жителите на града не беше зад портите на замъка. Единствено изключение вероятно правеше цитаделата на Посветителите, пазена от двеста души от елитната гвардия на Ордън. Вероятно Ордън беше изцедил доста от хората в този град за дарове и имаше скрити в цитаделата стотици Посветители. Но пък тя не можеше да побере толкова много.

Виж, тази новина беше добра. Въпреки че Ордън беше пленил силарите, той не разполагаше с четиридесет хиляди или дори четири хиляди души, които да му дарят даровете си.

А това означаваше, че повечето силари може би все още се намираха в замъка, неизползвани.

На Радж Атън му бяха останали около четиристотин силара от товара, който беше взел със себе си до замък Силвареста.

Той извика своите облекчители и оцени наличното. Повечето силари за него бяха безполезни. Железата носеха само руни на сетива. Нямаше повече нужда от дарове на слух, на мирис или допир.

Беше използвал повечето силари, за да вземе дарове при покоряването на Силвареста. В резерва му нямаше нито едно желязо с руна на метаболизъм.

Съжали, че не си беше взел повече, и го обзе хладна нерешителност. Неговата пиромантка се беше взряла в бъдещето, беше го предупредила, че един крал в Хиърдън може да го убие. Силвареста вече бе покорил. Така че оставаше Ордън.

А Ордън със сигурност беше взел дарове на метаболизъм. Владетел на руни с неговата осанка едва ли щеше да има нужда от повече гъвкавост или мускул в битката. Нямаше да му трябва и повече ум. Жизненост щеше да му свърши малко работа. Но единственото, което можеше да му помогне да победи Радж Атън, беше метаболизмът.

Но колко щеше да е взел Ордън? Двайсет дара? Хронологично Ордън беше в средата на тридесетте, но ако беше получил обичайния Дар на метаболизъм след като е създал семейство, физическата му възраст щеше да е към четиридесет и пет години. Дори една дузина дарове на жизненост не можеха напълно да потиснат ефекта от напредващата му възраст. Така че щеше да има дарове на мускул, на гъвкавост, на жизненост и на ум, за да противодействат на състаряването му.

Шпионите на Радж Атън му бяха съобщили, че допреди една година Ордън е имал над сто дара. Но колко над сто, Радж Атън не можеше и да предположи.

Така или иначе, Ордън щеше да се окаже достоен противник.

Така че колко дара на метаболизъм беше взел все пак? Пет? Не, щяха да са твърде малко. Петдесет? Ако бе така, значи бе взел смъртта си. Щеше да остарее и да се сгърчи само за година. Радж Атън дори нямаше да има нужда да се бие с него днес. Можеше просто да оттегли войските си за зимата и да изчака Ордън да остарее. До пролетта щеше да е изкуфял старец.

Разправяха, че по времето на Харидан Велики вестоносецът Маркориай имал такава нужда от скорост, за да донесе вестта за предстоящата битка при Полиполус, че взел сто дара на метаболизъм – достатъчно, за да може да тича босоног през Каролско море, разчитайки само на повърхностното напрежение на водата да го държи отгоре. Маркориай, разбира се, беше умрял след три месеца.

Идеята за такава феноменална скорост привличаше някои хора, но все пак подобна скорост беше твърде опасна. Владетел на руни, който се движи твърде внезапно и рязко, може да си счупи крак. Силата на един предмет, стремящ се да остане в покой, е твърде голяма. Изискваше се много ум и гъвкавост, за да се научи човек да управлява движенията си.

Ордън притежаваше необходимия ум и гъвкавост, а сега сигурно разполагаше и с необходимия метаболизъм в добавка.

Така че крал Ордън щеше да е взел между десет и двайсет дара на метаболизъм, реши Радж Атън.

Трябваше да се изравни с него.

„О, бих могъл да взема дарове на метаболизъм и после да си избия Посветителите.“ Беше прилагал тази тактика. Но за да съхрани подходящия боен дух сред хората си, се беше грижил да не остават свидетели.

– Повикайте ми дванайсетте Непобедими, които имат големи дарове на метаболизъм – поръча Радж Атън на Хеполус, своя главен облекчител. – Трябват ми.

Облекчителите напуснаха шатрата и се върнаха след няколко минути с поисканите от него Непобедими – елитни гвардейци и професионални убийци, всеки от които имаше поне по три дара на метаболизъм. Всички бяха едри мъже, със здрави кости, така че можеха да понесат натоварването от многото мускул и метаболизъм. А и бяха силни на ум и на гъвкавост. Всеки от тях щеше много да му липсва.

Радж Атън познаваше хората си добре. Мъжа, когото най-малко ценеше, беше Салим ал Дауб, стар дворцов телохранител, няколко пъти издиган в ранг, въпреки че се беше провалил като убиец. На два пъти беше ходил да убие принц Ордън и и двата пъти се върна с провал, само с по няколко уши на жени и деца.

– Благодаря ви, че дойдохте, приятели мои – каза Радж Атън. Вече бе взел решението си. – Всички вие сте ми служили доблестно от много години. Сега ви моля да ми послужите още веднъж, защото ми трябва вашият метаболизъм. Ти, приятелю мой Салим, ще имаш честта да служиш като вектор.

Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.

Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.

Хладен вятър

Ордън чу пеенето на облекчителите, понесено от хладния вятър откъм огромната пурпурна кралска шатра, в която беше влязъл Радж Атън. Звукът дойде приглушен, толкова приглушен, че малцина мъже на стените щяха да го различат. Ордън успя да го чуе само защото се беше съсредоточил, засече го между песента на вятъра, шумящ през тревите по хълмовете, звук така подобен на вълните на океана в родния край.

– Какво им става? – попита един „стрелец“ на стените на замъка, селско момче, което нищо не отбираше от война. Чакаха вече цял час. През това време хората на Радж Атън не бяха потърсили преговори. Като че ли не се канеха и да щурмуват.

Крал Ордън закрачи по стените, покрай мъжете, застанали рамо до рамо, по четирима в дълбочина. Виждаше как напрежението им нараства, докато Радж Атън разполага силите си и подготвя обсадата.

– Това припяване не ми харесва – тихо каза капитан Холмън в ухото на Ордън. – Радж Атън и без това си има достатъчно дарове. Май ще е по-добре да я почваме тая битка преди да са му дошли подкрепленията.

– Как? – попита Ордън. – Да излезем на щурм ли?

– Можем да примамим това псе за бой.

Ордън кимна на капитан Хортън.

– Изсвири с рога си тогава. Повикай Радж Атън на преговори. Искам го ей там, на една стрела разстояние.

Искрата

Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.

– Довършете – каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.

Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.

Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново – това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души – всички от които на свой ред бяха получили дарове, – той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.

Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.

Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.

Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.

Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.

– Милорд, добре ли сте? – попита облекчителят Хеполус.

Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.

Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.

Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.

– Добре съм – отговори той внимателно.

Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.

Радж Атън махна към Салим, който лежеше на чергите в шатрата.

– Преместете моя вектор във фургона на Посветителите. И поставете още стражи да ги пазят.

В момента Радж Атън притежаваше четиридесет и два дара на метаболизъм. С толкова много, ако се опиташе да върви нормално, щеше да измине сто и четиридесет мили за час. Ако въздухът останеше неподвижен, всяко негово движение щеше да го кара да се чувства все едно, че се бори с ураган.

С принудена бавност той облече бронята си и си надяна шлема. Неволно направи едно бързо движение, докато затягаше шлема, и левият му палец изпука от неочаквания натиск. Изцери се моментално, но остана изкривен.

Радж Атън отново го счупи и го изправи да се излекува.

Излезе много бавно от шатрата, като се стараеше да изглежда естествен, както обикновено.

На бойниците на замък Лонгмът, над портата, мъжете на крал Ордън размахваха зеления флаг за преговори.

Между двама великани, които стояха като стена, единадесет Непобедими вече бяха яхнали конете си, готови да бъдат почетна гвардия на Радж Атън. Един пехотинец държеше за него дванадесетия кон.

Радж Атън се метна на коня си и кимна на огнетъкачите – подаваше им обичайния сигнал.

След това се насили да седи много спокойно в седлото, докато конят препускаше в галоп към портите на Лонгмът.

Беше много непривично. Докато конят тичаше, Радж Атън често се оказваше за миг изхвърлен във въздуха, но тези мигове се разтягаха и сливаха, така че през половината езда той сякаш се бе превърнал във въздушно същество и просто летеше над земята.

Не беше стигнал далече, когато над главата му се оформи блестящ ореол – учтив жест на огнетъкачите: яркозлатиста светлина, която мяташе искри.

Сред тази сияйна светлина той се вгледа съсредоточено в широко отворените очи на защитниците по стените на замъка.

Рицарите бяха мрачни хора, скептични. Не като мекушавите градски хорица, които бе видял при замъка Силвареста. Много от тях стискаха свирепо оръжията си и като че ли хиляда стрелци на стените бяха изпънали лъковете си, готови за стрелба. Очите им бляскаха пресметливо.

– Хора на Лонгмът – призова Радж Атън, модулирайки тоновете така, че да звучи бавно, прокрадвайки цялата мощ на Гласа си в думите така, че да прилича на изпълнен с мир и разум човек.

На стените на замъка Ордън стисна юмруци и извика:

– Огън!

Като в забавено движение, пороят се спусна надолу – черна стена от стрели и железни пръчки от дългите лъкове и балисти.

Радж Атън се постара да остане неподвижен в седлото си, помъчи се да не реагира преждевременно, докато стрелите и прътите летяха към него. Можеше да ги избегне или да ги избута встрани, ако се наложеше.

Стрелите летяха към него като гибелен дъжд и Радж Атън се заозърта. Рицарите от почетната му гвардия надигаха щитовете си, отчаяни от този преждевременно враждебен акт.

Нямаше време да ги спасява.

Когато първата стрела го доближи, той посегна да я отбие във въздуха. Но когато облечения му в желязна ръкавица юмрук я удари, скоростта и инерцията на движение както на ръката му, така и на стрелата се оказаха такива, че дървената пръчка се пръсна. Острието на стрелата полетя към гърдите му и Радж Атън трябваше отново да посегне бързо към него и да го улови.

В този момент гибелният порой от стрели се заби в рицарите му и в конете им.

Грамаден железен прът на балиста изхвърли рицаря до него от седлото, а Вълчия господар се принуди да надигне малкия си щит, за да избие няколкото стрели, забръмчали право към него.

Една стрела се заби между плочите на бронята на коня му, плъзна се между ребрата му и конят залитна и краката му поддадоха.

Изведнъж Радж Атън усети, че лети във въздуха като в забавено движение, без кон – улавяше и избиваше стрели, дори се изви така, че една стрела да се пръсне в подраменника му, вместо да разкъса бронята.

Беше силен мъж, но дори той не можеше да наруши основните закони на движението.

Инерцията от падането на коня го бе изхвърлила и той се превъртя с главата напред през рамото на животното.

Знаеше, че ако силата на удара не разбие черепа му, бронираният му кон, който щеше да рухне върху него след това, щеше да го премаже.

Успя да изпъне ръце, бавно да се изхвърли от земята докато я докосваше, да се преобърне и да се превърти върху тревата, далече от падащия кон.

Но тази маневра му струваше скъпо, защото докато се окопити, една яркочервено боядисана стрела се заби в ключицата над ръба на ризницата му, а друга захапа бедрото му.

Радж Атън изпълзя надалече от падащия си кон и вдигна поглед към навъсените бойци по стените на замъка.

Сграбчи забитата в бедрото му стрела, изтръгна я и я запокити към нападателите си.

Но когато дръпна червената пръчка, забита в ключицата му, тя се счупи на две.

Той я вдигна към очите си смаян, защото я беше подхванал много предпазливо. Не трябваше да се счупи при толкова лек натиск.

Стрелата се беше скършила, защото беше направена куха и набраздена. Беше направена така, че да се чупи. Радж Атън се досети защо още преди да усети силната отрова, запълзяла към сърцето му.

Взря се навъсено към стената на замъка и видя един воин на сто стъпки над себе си – висок тип с мършаво лице и жълти зъби, с риза от свинска кожа. Мъжът вдигна високо дългия си лък във въздуха и извика победоносно, че е убил Вълчия господар на Индопал.

След като стрелите престанаха да се сипят, последва кратък миг, през който небесата останаха чисти.

Радж Атън измъкна камата си от канията. Раната в ключицата му болеше жестоко. Отровата се стичаше в кръвоносните му съдове толкова бързо, че той не знаеше дали хилядите му дарове на жизненост ще могат да го спасят.

Кожата над ключицата вече се беше изцерила над раната, запечатвайки върха на стрелата отдолу. С бърз замах Радж Атън заби камата си в ключицата, разпра я и измъкна острието на стрелата.

След това с гибелна точност метна камата си към тържествуващия на стената стрелец.

Обърна се и бавно затича, преди да западат още стрели, без дори да си направи труд да погледне как камата му се заби в челото на стрелеца на стената и той рухна назад от силата на удара.

Стигаше му, че чу смъртния му писък.

Радж Атън пробяга сто разкрача през тревата. Отровата го изтощаваше, затрудняваше го да вдигне единия си крак, после другия. Дишането му се забави и затрудни. Боеше се, че отровата ще му причини задух. Стрелата беше попаднала близо до белите му дробове, дълбоко в гръдния кош, а отровата не можеше да бъде отточена преди кожата над раната да се изцери.

Бореше се за всяка своя стъпка, съсипан от умора. Раната в рамото му болеше до смърт и той усещаше как отровата пълзи към сърцето му, как го стиска в железния си юмрук.

Добра се до хората си и замоли за помощ, за лечители. Имаше лекари, които да се погрижат за него, билкари и хирурзи. Но животът му течеше толкова бързо, че една минута му се струваше равна на цял час. Боеше се, че ще рухне дълго преди да успее да дотича билкарят.

Сърцето му биеше на пресекулки и все по-трудно изтласкваше кръвта. Радж Атън се задъхваше при всяко вдишване. Със своите дарове на слух чуваше всеки напън и всяко изхъркване на гаснещото си сърце. Притиснал глава в земята, Радж Атън чуваше червеите, ровещи в земята под него.

После сърцето му спря.

В тази внезапна тишина звукът на червеите под земята стана по-силен, сякаш това беше единственият звук на света.

Радж Атън насили сърцето си да забие отново, насили го да започне. „Бий, проклето да си. Бий…“

Помъчи са да глътне въздух, задъхан. Безсилен, заблъска с юмруци облечената си в броня гръд.

Сърцето му удари слабо, веднъж. След това запелтечи, затрепери в спазми.

Радж Атън се съсредоточи. Усети как сърцето му удари още веднъж, силно. След секунда се чу отново. Той вдиша с усилие и усети чернилка в дробовете си.

Проплака в ума си, помоли се мълчаливо всичките му облекчители в света да му влеят миг по-скоро още жизненост, за да може да преживее това. „Идва един крал – чу той думите, отекващи в паметта му. – Крал, който може да те убие!“

„Не така – замоли се той на силите. – Не толкова жалка смърт.“

Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.

Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.

Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.

Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.

Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.

Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:

– Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!

Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.

Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.

– Хайде, крал Ордън – извика той с настойчиво благоразумие. – Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.

Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:

– Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие – моят народ! – И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.

Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.

Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.

Но също така бързо като оръжията западаха и младежите – защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.

Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.

Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.

Възможно беше заради увеличения си метаболизъм да не е изрекъл думите толкова бавно, колкото искаше, да не е вмъкнал в тях подходящата интонация. Всеки път, когато човек вземеше дарове на метаболизъм, трябваше отново и отново да се учи на изкуството на словото.

Или може би беше заради даровете на обаяние. Бе загубил от обаянието си след замъка Силвареста. Беше го усетил, когато умря херцогинята на Лонгмът, отнасяйки със себе си своите дарове.

– Добре! – изрева Радж Атън. – Тогава ще обърнем дебелия край!

Ако Ордън беше търсил искра, с която да разпали гнева на Радж Атън, беше я намерил.

Радж Атън усети, че кипи отвътре, и се помъчи да се овладее. Знаеше, че ще е тежко за тези мъже в замъка. Колко по-лесно щеше да свърши за всички, ако се бяха предали. Той беше завзел сто замъка, много от които далеч по-добри от този, и за войската му това се бе превърнало в обичаен занаят.

„Ще дам добър урок на наглия крал Ордън“ – закле се той.

Застана пред бойните редици, вдигна грамадния си чук и го спусна с рязко движение.

Първият залп камъни изхвърча от катапултите. Няколко по-малки камъка изчезнаха зад стените, а по-тежките удариха по-ниско от бойниците. Двама от главорезите на Ордън се сринаха от стените.

Ордън отвърна със залп от шест катапулта и четири балисти. Катапултите изхвърлиха малки железни стрели, които полетяха като носещ гибел порой… и западаха на пет разкрача от войниците му. Ордън трябваше да е по-точен с по-леките заряди.

Балистите бяха друго нещо. В целия юг Радж Атън не беше виждал балиста, направена от хиърдънска стомана. В градове като Банисфер и Аърънтън изобретатели – земни чародеи, усвоили тайните изкуства на металургията и хитри нововъведения – дълго се бяха трудили над изработването на тази стомана. Радж Атън се оказа неподготвен, когато металните пръти полетяха от стените като тъмна мъгла и удариха по редиците на войската му.

Един прът на балиста – огромна стрела, изсечена от желязо – профуча към него. Той мигновено се наведе встрани от пътя ѝ и чу как прътът прикова някого към земята с болезнен тътен.

Обърна се и видя как един от огнетъкачите му се срива на земята с дупка колкото голям портокал в корема.

Шафрановият халат на младежа изведнъж лумна в бели пламъци и магическата му сила изригна, останала извън контрол.

– Оттегляй се! – викна Радж Атън. Хората му не се нуждаеха от повече подкана.

Радж Атън затича нагоре по хълма, а огнетъкачът изригна… масивната фигура на огнения дух, увил се като червей в недрата на душата му, се измъкна на воля.

Придоби очертанията на слаб плешив мъж, висок сто стъпки и седнал на земята. Пламъците облизваха черепа му и се вихреха от върховете на пръстите му. Той с тревога се взря към Лонгмът.

Радж Атън спря и загледа. Такъв елементал – дух на огнената стихия – можеше изливайки злобата си, да предизвика пълен хаос, да срине стените, да изгори портата, да изпържи като яйца в тиган обитателите на замъка. Също като онова, което бе направил огненият дух при замък Силвареста.

Но Радж Атън изпита разочарование. Толкова години беше хранил тези огнетъкачи. Вече двама от тях бяха убити в тази кампания. Какво ужасно пилеене на сили.