Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 41 страниц)

Докато наблюдаваше събитията долу, Йоме се чувстваше като отделена от тялото си. Хората тичаха към широкия двор, боричкаха се да се доближат до новия си господар, техния Господар, който щеше да ги унищожи всички.

Йоме се боеше от Радж Атън, както се боеше от смъртта; но същевременно усещаше, че без да иска, го посреща с радост. Силата на неговия Глас я бе принудила да го срещне с радост.

Принц Габорн Вал Ордън промълви:

– Вашият народ няма волята да се опълчи. Моите съжаления към дома Силвареста – към вашия баща, и към вас – за загубата на кралството ви.

– Благодаря – отвърна му Йоме със слаб и отчужден глас.

Габорн се обърна към крал Силвареста.

– Милорд, има ли нещо, което мога да направя?

Погледна към Йоме. Може би се надяваше да я отведе оттук, да я отведе далече.

Бащата на Йоме, все още потресен, се обърна към принца.

– Да направите? Та вие сте още момче! Какво бихте могли да направите?

Умът ѝ заработи трескаво. Отначало помисли дали Габорн не би могъл да ѝ помогне да избяга. Не, това не можеше да си го представи. Радж Атън знаеше, че тя е в замъка. Кралските хора бяха белязани. Дори Габорн да се опиташе да я измъкне, Радж Атън щеше да ги залови. Най-многото, което Габорн можеше да постигне, беше да спаси себе си. Радж Атън не знаеше, че принц Ордън е тук.

Крал Силвареста явно стигна до същото заключение.

– Ако успеете да се измъкнете от замъка, предайте моя поздрав на баща си. Кажете му, че съжалявам, че няма да можем да ловуваме отново. Може би той ще успее да отмъсти за моя народ.

Баща ѝ бръкна под стоманения си нагръдник и извади оттам кожена кесия, с малка книга в нея.

– Един от моите хора беше убит, докато се опитваше да ми донесе това. Съдържа писания от емира на Тулистан. Повечето е само философски брътвеж и поезия… но има и някои описания на битките на Радж Атън. Убеден съм, че емирът е искал да прочета нещо в нея, но така и не можах да разбера кое. Ще се погрижите ли да стигне до баща ви?

Габорн взе кожената кесия и грижливо я прибра.

– Е, принц Ордън, време е да тръгвате преди Радж Атън да е научил, че сте тук. Предвид сегашното състояние на верните ми поданици, няма да му трябва много време, докато го разбере.

– Тогава, с най-дълбоко съжаление, тръгвам. – Габорн се поклони на краля.

После, за изненада на Йоме, младежът пристъпи към нея и я целуна по бузата. Смая се, щом усети колко силно заби сърцето ѝ при това докосване. Сините му очи я пронизаха и Габорн прошепна твърдо и решително:

– Не губи дух. Радж Атън използва хората. Не ги унищожава. Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.

После се обърна и забърза към стълбите, затича толкова тихо, че тя дори не чу скърцането на ботушите му по камъните. Ако не беше бесният галоп на сърцето ѝ и горещината на бузата, където я бе целунал, почти щеше да си помисли, че си го е въобразила.

Капитан Олт последва Габорн към вътрешния двор.

„Как ще се измъкне – зачуди се тя, – след като стражите на Радж Атън зорко наблюдават града?“

Погледна надолу, зърна веещото му се синьо наметало, видя как Габорн си пробива път през тълпата слепи, глухи, и осакатени Посветители на дома Силвареста. Не беше висок. Може би един толкова невзрачен младеж щеше да успее да се измъкне, без да го забележат.

„Колко странно. Да си помисля, че го обичам!“ Осмели се дори да изпита надежда, че наистина някой ден ще се венчаят.

Но разбира се, принц Ордън трябваше да се спаси, а тя нямаше нищо, което да му предложи. Замаяна прецени, че този ден бе невъзможно да свърши по друг начин.

„А може би и двамата сме по-прагматични, отколкото искахме да допуснем?“

– Довиждане, владетелю мой – прошепна тя след отдалечаващия се силует на Габорн и добави един стар благослов за пътниците. – Сияйните дано насочват всяка твоя стъпка.

Обърна се да погледне към Радж Атън – той ухилено махаше на новите си поданици. Пъстросивият му жребец крачеше гордо по каменните улици, а хората му правеха път и възгласите им ставаха все по-оглушителни. Вече навлизаше във втория пояс на града, през Пазарната порта. Пришпори коня нагоре и за миг се скри от погледа на Йоме.

Изведнъж Шемоаз се озова до лакътя ѝ. Йоме преглътна заседналата в гърлото ѝ буца; чудеше се какво ли ще направи с нея Радж Атън. На смърт ли щеше да я осъди? На изтезания? Да ѝ отнеме честта?

Или щеше да ѝ остави някакъв ранг, да остави баща ѝ за регент? Изглеждаше възможно.

Можеше само да се надява.

Радж Атън зави зад един ъгъл и сега се оказа само на двеста разкрача разстояние.

Можеше вече да види лицето му под разперените бели криле на шлема – чистата кожа, лъскавата черна коса, безстрастните му тъмни очи. Красив, красив. Толкова съвършен, сякаш беше изваян от любов и доброта.

Той вдигна очи към Йоме. Понеже беше красива толкова, колкото можеше да бъде само една принцеса от Властелините на руни, Йоме беше свикнала със случайните похотливи мъжки погледи. Знаеше колко възбужда външността ѝ страстта на всеки мъж.

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.

Градината на чародея

Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

– Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

– Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо – той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката ѝ едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.

Влезе бързо в трапезарията. Един тесен коридор зад нея водеше към хлебарските пещи и Габорн надуши свежия мирис на току-що опечения хляб.

Грабна един горещ самун от масата и едно хубаво слугинче го изгледа намръщено. Но той все пак взе храната все едно, че си беше негова, и отвърна на момичето с поглед, който казваше: „Това си е мое.“

Слугинчето не можа да разбере неизречения укор, но се отдалечи. Държеше ръцете си плътно прибрани до тялото по онзи предпазлив начин, характерен за хората, отказали се от дарбата си на допир. Габорн взе един добре наточен нож и си отряза кълка от поставената в друго блюдо сварена гъска. Пъхна ножа в колана си и задъвка кълката, отвори и бутилка вино. Качеството на виното го изненада.

Едно от кралските ловни кучета се беше изтегнало под масата. Като видя, че Габорн яде, излезе и се намести в краката му, изгледа го с очакване и замете по пода с опашка.

Габорн му хвърли недооглозганата кълка и продължи с хляба.

Умът му работеше трескаво. Въпреки че някой можеше да дойде и да му помогне да излезе от замъка, той знаеше, че това няма да е никак лесно, а и не можеше много да разчита на чужда помощ. Премисли какви ли не планове. Замък Силвареста имаше ров, река, която течеше покрай източната стена, с една воденица за мелене на зърното.

До воденицата сигурно щеше да има ладия, която членовете на кралската фамилия да използват за разходка по реката. Често в подобни случаи от замъка излизаше подземен тунел до кея с ладията.

Но ладията със сигурност щеше да се наблюдава от войниците на Радж Атън. Вълчия господар водеше върколаци, а те можеха да виждат и в най-големия мрак. Така че едва ли можеше да се измъкне с ладията.

Кухнята можеше да има нещо като канал, свързан с реката. Но едва ли. В кухните не оставаше за изхвърляне почти нищо. Кокалите се даваха на кралските кучета. Обелките от зеленчуците отиваха за свинете. Кожите отиваха при кожарите. Всичко, което останеше, отиваше в градините за тор.

Габорн трябваше да се измъкне през реката. Не можеше да рискува да излезе по суша. Бойните кучета щяха да го намерят.

А и да остане не можеше, не можеше да се скрие в замъка за през нощта. Трябваше да го напусне преди да се мръкне. Веднага щом се стъмнеше съвсем и градът притихнеше, ловците на Радж Атън щяха да започнат да го издирват, дори само за да си отмъстят.

Миловидното слугинче се върна с втора бутилка вино, още хляб и месо, за да замести с тях взетото от Габорн.

Габорн заговори до врата ѝ:

– Извини ме. Аз съм принц Ордън. Трябва да стигна до реката. Знаеш ли някой проход, по който да мога да изляза? – Почти моментално се усети колко е глупав и си помисли: „Не трябваше да си казвам името.“ Все пак беше изпитал необходимостта да я впечатли с характера на затруднението си, а това беше най-бързият начин.

Девойката го погледна и огънчето на светилника се отрази в кафявите ѝ очи. Габорн се зачуди защо се е отказала от сетивото си. Нещастно приключила любовна връзка, желание никога повече да не гали или да бъде галена? Животът ѝ нямаше да е лек. Отдалите дарбата си на допир не можеха да усещат нито студ, нито болка, нито удоволствие. Освен това всичките им други сетива някак помръкваха – слух, зрение, обоняние.

Поради това, за тях животът беше празен като на пристрастените към опиума. Често се случваше да се изгорят или да се порежат, без изобщо да го разберат. В студа на зимата можеха да получат измръзвания и да ги търпят без сълзи.

Габорн не знаеше на кого е отдала своя дар на допира – дали е отишъл при краля, при кралицата или при Йоме. Но беше убеден, че крал Силвареста ще бъде осъден на смърт. Сигурно до няколко часа, още преди да се съмне. Освен ако Радж Атън не пожелаеше най-напред да го подложи на изтезания.

Дали това слугинче щеше да седи тази нощ пред някой огън и да чака първата милувка на топлината по кожата си? Или щеше да стои отвън в студената мъгла и да се радва на играта ѝ по лицето си? Не, животът ѝ не можеше да е лесен.

– Има една пътечка отзад – проговори тя с изненадващо мил глас. – Хлебарската пътека, води до мелницата. Там има няколко ниски брези, клоните им стигат до водата.

– Благодаря ти – каза Габорн.

Обърна се, с мисълта да излезе на двора. Искаше да напусне замъка Силвареста, но трябваше и да нанесе удар на Радж Атън. Беше видял десетки силари да се търкалят по тревата, където доскоро работеха облекчителите.

Силарите, изковани от ценния кръвен метал, извличан от хълмовете на Картиш, представляваха всъщност сплав от метали, за които се вярваше, че се извличат от човешка кръв. Само кръвен метал можеше да се използва за направата на силари. Габорн не можеше да позволи Радж Атън да ги завладее.

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

– Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите ѝ.

– Бих те взел – отвърна ѝ тихо той. – Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

– Ако убият кралицата… – каза тя. – Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час – всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да ѝ каже, че не може да я вземе. Искаше да ѝ каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

– Смятам да преплувам през реката – отвърна Габорн. – Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

– Малко.

Тялото ѝ се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната ѝ челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите ѝ. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.

Той стисна ръката ѝ.

– Е, бъди смела. Всичко ще мине добре.

Обърна се да тръгне, а тя се шмугна покрай рамото му и взе един самун хляб. При прага спря да вземе една тояга и стар шал, загърна главата си и излезе навън.

На една кука над мястото, където беше подпряна тоягата, Габорн зърна ризата на някой от хлебарите – много топло за носене около фурните облекло. Хлебарите обикновено се разсъбличаха до препаска около срамотиите си, когато работеха при пещите.

Взе ризата и я навлече – омазнена и миришеща на тесто и на потта на друг човек. На нейно място окачи тънкия син халат на Силвареста.

Сега приличаше на дребен слуга, ако не се брояха сабята и кинжалът му. От тях не можеше да се лиши. Трябваха му.

Бързо излезе на двора да събере силарите. Ясното вечерно небе вече потъмняваше и сенките бяха станали удивително дълбоки. Стражи изнасяха от стражницата запалени факли, за да осветят каменната полоса.

Но щом излезе от вратата Габорн видя, че е сгрешил. Големите дървени порти към цитаделата на Посветителите бяха широко разтворени и бойната гвардия на Радж Атън току-що беше преминала през тях – мъже, които дори случайният наблюдател щеше да забележи, че се движат с усилена скорост, воини с толкова дарове, че в сравнение с тях Габорн беше бледа сянка. Посветителите на крал Силвареста се бяха скупчили и гледаха отчаяно бойците на Радж Атън.

Самият Радж Атън, вече на прага на портите, тъкмо напускаше цитаделата заедно с крал Силвареста и Йоме.

Габорн бързо огледа двора. Силарите, които бе поискал да прибере и скрие, ги нямаше. Бяха ги взели.

Един воин от телохранителите прикова с погледа си Габорн. Сърцето на младежа заблъска в гърдите. Той се сви и се помъчи да си припомни обучението си в Къщата на Разбирането.

Окаяник. „Аз съм окаяник“, искаше да изговори с цялото си тяло. „Поредният нещастен сакат в служба на лорд Силвареста.“ Но сабята му говореше друго.

Ням? Глух? Глупак, който все още се надява, че ще може да се бие?

Присви се още крачка назад, по-надълбоко в сенките, изгърби дясното си рамо и остави лявата си ръка, да провисне надолу, заби поглед в земята и устата му провисна, глупаво отворена.

– Ти! – извика телохранителят и пришпори напред коня си. – Как се казваш?

Габорн се озърна към Посветителите наоколо, все едно че не беше сигурен дали се обръщат към него. Посветителите не бяха въоръжени. Не можеше да се надява, че ще се крие сред тях.

Надяна си идиотска усмивка и остави очите си да блуждаят. Имаше една група хора в цитаделата на Посветителите, които можеше да изиграе – слуга, чиито качества не си е струвало да се вземат, но който все пак обича своя владетел и заради това изпълнява каквато служба му възложат.

Габорн примижа, ухили се към войника, посочи с пръст коня му и рече:

– Ее! Хубав кон!

– Попитах как се казваш? – настоя войникът. Говореше с тайфански акцент.

– Ейлсън – отвърна Габорн. – Ейлсън Предания. – Произнесе го като владетелска титла. Всъщност това име се даваше на човек, комуто е отказано да бъде Посветител, защото са решили, че дарбите му са нищожни. Пръстите му зашариха по дръжката на сабята, сякаш искаше да я извади. – Ми аз… рицар ще ставам.

Габорн успя да извади сабята до средата все едно, че искаше да я покаже, след което отново я натика в ножницата. Ако я видеше, войникът щеше да разпознае фината стомана.

Ето че си беше намерил маскировката. Слабоумен хлапак, който си е намерил отнякъде сабя и си я носи да се перчи с нея.

В този момент през портикула изтрополи тежка кола – открит фургон, пълен с мъже в качулести халати – хора с отпуснати челюсти, празни очи и изцедени мозъци. Мъже толкова изнемощели от това, че са дарили мускулите си, че не можеха да се повдигнат, а само лежаха изтощени с ръце, изпружени над ръба на фургона. Мъже толкова осакатени от това, че са дарили гъвкавостта си, че всички мускули по телата им сякаш се бяха вкочанили – с изкривени гърбове и свити без полза пръсти.

Радж Атън водеше част от собствените си Посветители в цитаделата. Четири едри товарни коня теглеха фургона. Жребците на почетната му стража пъргаво пристъпваха наоколо, цвилеха и ритаха. Нямаше място за толкова много животни тук, в каменния квадрат, при толкова струпали се наоколо и зяпащи нещастници.

– Сабята ти е много хубава, момче – изръмжа воинът на Габорн, докато конят му се дърпаше да направи път на фургона. – Гледай само да не се порежеш. – Думите му означаваха, че няма да го задържи; побърза да се дръпне от фургона, без да прегази най-близкия зяпач.

Габорн заситни към него. Знаеше, че най-сигурният начин да се отървеш от някого е като му досадиш.

– Ама тя не е остра. Искаш ли да видиш?

Фургонът спря и Габорн видя Девата на честта на Йоме, Шемоаз, в самия му край, прегърнала главата на един от Посветителите там. „Тате, тате…“, хлипаше тя и Габорн разбра, че тези не са просто кои да е от Посветителите на Радж Атън, а пленени от него рицари, върнати в родината им като трофеи. Човекът, когото прегръщаше Шемоаз, беше тридесет и няколко годишен, с много светлокестенява коса. Габорн погледа девицата и баща ѝ съжали, че не може да ги спаси. Съжали, че не може да спаси цялото това кралство. И в същото време, стъписан, мълчаливо се закле. „Ако зависи от мен, ще спася и вас.“

Откъм сенките до Габорн се приближи едър мъж в мръсен халат и изръмжа:

– Ейлсън, вонлив проклетнико! Недей да ми се пречкаш на пътя. Защо не си изпразнил гърнетата на Посветителите, като ти казах! Я ела да си свършиш работа. Добрите хора ги остави на мира.

За изненада на Габорн, непознатият тикна в ръцете му две ведра пълни с изпражнения и пикоч, след което го тупна по главата. Ведрата воняха. За човек с дарове на обоняние миризмата беше непоносима. Габорн едва преглътна желанието си да повърне, изви врат и изгледа жално мъжа. Беше дебел, с рунтави вежди и къса, наполовина посивяла брада. Сред сенките приличаше на поредния Посветител в оцапан халат, но Габорн го позна: билкаря на Силвареста, могъщия чародей, Земния пазител Бинесман.

– Отнеси ги в градините преди да се е мръкнало – злобно изръмжа билкарят, – да не те напердаша по-лошо от миналия път.

Габорн веднага схвана какво става. Билкарят знаеше, че съгледвачите на Радж Атън са уловили миризмата му. Но никой надарен с дарбата на мириса нямаше да се приближи до тези ведра.

Габорн си пое дъх и ги надигна.

– И да не си оплетеш краката в сенките. На всяка стъпка ли трябва да те гледам? – изсъска Бинесман.

Говореше тихо, сякаш искаше да не го подслушат – знаеше, че всеки от войниците от охраната на Радж Атън има толкова дарове на слуха, че може да отличи дори тупането на сърцето на Габорн от това разстояние.

Бинесман го преведе покрай задните стени на кухните. Там завариха слугинчето.

– Добре, значи го намери! – прошепна то на Бинесман.

Билкарят само кимна, вдигна ѝ пръст да не говори, след което преведе и двамата през желязна врата от задната страна на цитаделата на Посветителите, а после – по утъпкана пътека до една градина. Градината за готварските билки.

По южната стена на градината растяха някакви тъмнозелени лози, виещи се нагоре по каменния зид. Бинесман спря и почна да бере от листата им. Въпреки сумрака дори Габорн успя да познае тесните, с форма на връх на копие листа на тайна.

След като набра една шепа, Бинесман ги разтри между пръстите си. За обикновен човек тайната имаше само малко по-лоша миризма, но за кучета беше истинска отрова. Избягваха я. А Бинесман беше майстор магьосник, способен да усили въздействието на билките.

Това, което Габорн помириса, беше неописуемо – раздираща вътрешностите мазна воня като от кошмар, като от въплътено зло. Всъщност умът му дори се изпълни с един образ – сякаш изведнъж някакъв огромен паяк беше изпънал смъртоносната си паяжина през пътеката. Смъртно опасно. Убийствено. Можеше само да си представи как това вещество ще подейства на едно ловно куче.

Бинесман пръсна от смачканите листа по земята, а с няколко от тях натърка подметките на Габорн.

След като свърши, ги поведе през градината, без да обръща внимание на другите билки. Прескочиха една ниска стена и стигнаха до Кралската стена – втория отбранителен пояс на града.

Бинесман ги преведе по тесен път с Кралската стена от едната страна и задните стени на търговските дюкяни от другата. Стигнаха до една портичка с железни решетки, толкова малка, че човек трябваше да се наведе, за да мине. При портата, взидана в каменната стена, стояха двама стражи. Бинесман махна с ръка и единият извади ключ и отключи.

Габорн остави вонящите ведра на камъните, за да се отърве от товара си, но Бинесман му изсъска:

– Носи ги!

Отвъд стената беше кралската градина – по-красива от всяка градина, която Габорн бе виждал. В това внезапно открило се пред очите му пространство, макар дневната светлина да помръкваше, той виждаше по-добре, отколкото в сенките из тесните улици.

Но думата „градина“ не беше съвсем точна. Растенията, които вирееха тук, не бяха подрязани и подредени в лехи. Растяха в диво изобилие и в невероятна смесица, сякаш почвата беше толкова жива, че не можеше да не ги ражда така щедро.

Странни храсти с цветове като звезди се сплитаха в арки над главите им. Пред тях се беше проснала пълна с цветя ливада, а по-нататък се виждаше нисък склон, обрасъл с борове и причудливи дървета от Юга и Изтока.

В това място се бяха случили странни неща: портокалови и лимонови дръвчета растяха около един горещ извор, дървета, които не можеха да оцелеят зиме. А още по-нататък имаше и други, с чудати, приличащи на коси листа и дълги вейки, и закривени черни клони, които като че ли се бяха устремили да разкъсат небето.

През ливадата ромолеше поток. При един малък вир бяха спрели на водопой няколко сърни. Бледите очертания на цветя и билки бяха пръснати навсякъде, щедро разцъфнали.

На изток и на запад се извисяваха екзотични гори.

Макар че слънцето отдавна се беше скрило, въздухът бе изпълнени с бръмчене на пчели.

Габорн вдиша дълбоко и сякаш горските миризми на целия свят, и уханията на всички градини и всички подправки изпълниха дробовете му наведнъж. Имаше чувството, че би могъл да задържи този мирис за вечни времена, че той е съживил всяка фибра на съществото му.

И цялата умора, всичката болка, която бе преживял през последните пет дни, сякаш се отля от него. Толкова богата бе миризмата на тази градина. Омайваща.

„До този момент – помисли той – просто никога не съм бил истински жив.“ Никакво желание не изпитваше да напусне градината, не бързаше да си иде. Не че времето като че ли бе спряло тук. Не, по-скоро изпитваше… сигурност. Земята сякаш щеше да го опази от враговете му, точно както пазеше растенията на Бинесман от похищенията на зимата.

Бинесман се наведе и свали обущата си. Махна на Габорн и на слугинчето да направят същото.

Това трябваше да е чародейската градина, легендарната градина, която според някои Бинесман никога нямаше да напусне.

Преди четири години, когато старият чародей Яроу беше умрял, няколко схолари в Къщата на Разбирането бяха поискали Бинесман да дойде, за да поеме ролята на учител край камината в Стаята на Земните сили. Постът беше толкова престижен, че малцина чародеи щяха да го откажат. Но тогава се надигна страшен вой. Бинесман няколко години преди това беше публикувал един билкарски наръчник, описвайки треви, които могат да облагодетелстват човечеството. Един Земен пазител, Хеуел, беше нападнал наръчника му – твърдеше, че той съдържал многобройни грешки, че Бинесман грубо объркал няколко редки билки, нарисувал растения, обърнати с главата надолу, твърдял, че шафранът – загадъчна и ценна подправка, внасяна от островите далече на юг – произлиза от особен вид цвят, след като всеки знаел, че той всъщност представлява смес от полени, извличани от клюнчетата на мътещи колибри.

Някои застанаха на страната на Бинесман, но Хеуел беше не само майстор схолар, а и безскрупулен интригант. Успя някак да настрои срещу Бинесман много от по-незначителните билкари, въпреки че като Земен пазител по образование собствените му магически сили бяха свързани със сътворяването на вълшебни артефакти – област различна от билкарството. На интригите му се хванаха и много изтъкнати схолари.

Така Бинесман не получи поста учител край камината в Стаята на Земните сили. Сега някои говореха, че Бинесман е отказал поста от срам, други – защото назначението бездруго нямало да бъде потвърдено. Но според Габорн това бяха само лъжи и слухове, пускани от самия Хеуел, за да изтъкне превъзходството си.

Но имаше и един слух, по-настоятелен от всички други, и в него Габорн вярваше… В Къщата на Разбирането мнозина шепнеха, че въпреки увещанията на много схолари Бинесман просто не искал да отиде в Мистария, за какъвто и да е престижен пост. Просто нямало да напусне любимата си градина.

При вида на екзотичните дървета, при миризмата на редките подправки и носещия се от вятъра меден аромат на цветята Габорн разбра. Билкарят, разбира се, нямаше да напусне тази градина. Това беше делото на живота му. Това беше шедьовърът му.

Бинесман отново срита ботуша на Габорн с босите си пръсти. Слугинчето вече беше свалило обувките си.

– Простете, ваша милост – каза Бинесман, – но трябва да си свалите обущата. Това не е обикновена земя.

Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.

Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…

Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.

Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:

– Тук е.

Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.

Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.

Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.

– Е – каза Бинесман, – не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. – Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока – пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.

Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.