Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 41 страниц)

– И ти предлагаш?

– Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! – Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.

Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.

Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.

Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.

Малцина крале смееха да поемат повече от един или два дара на метаболизъм. С неговите шест Радж Атън можеше да тича шест пъти по-бързо от всеки обикновен човек. Но също така старееше шест пъти по-бързо. И макар господарят на Джюрийм да притежаваше много хиляди дарове на жизненост и да старееше незабелязано, Джюрийм знаеше, че човешкото тяло е устроено да се износва с времето. Господарят му беше живял вече тридесет и две години, но поради многото си дарове на метаболизъм беше остарял много повече. Физически той вече навлизаше в деветдесетте.

Радж Атън не можеше да се надява, че ще живее повече от биологичната възраст до сто и десет години, нито пък можеше да оцелее без своите дарове.

Само преди няколко години той беше допуснал нещастната грешка да избие някои от своите Посветители, за да може да забави състаряването си. Но след седмица един северняшки убиец за малко щеше да го заколи. Оттогава Радж Атън се беше принудил да носи самотното си бреме на висок метаболизъм.

Три години. Трябваше до три години да обедини света, да се превърне в Дара всечовешки, или щеше да умре. Една година да консолидира Севера. Две да завземе. Юга. Ако господарят на Джюрийм умреше, беше напълно възможно надеждата на цялото човечество да умре с него. Толкова силни бяха халите.

– Значи тръгваме за Лонгмът – каза Радж Атън. – А армията на Ордън в Дънуд?

– Каква армия? – попита Джюрийм, убеден от многото дребни податки, че заплахата не е голяма. – Да сте видели армия? Аз лично чух само бойни рогове в гората, но да съм чул цвиленето на хиляда коня? Не! Мъглите на Ордън бяха там само за да скрият слабостта му.

Джюрийм примижа към господаря си. Тлъстото му туловище и плешивата глава му придаваха тъпашки вид, но Радж Атън отдавна се беше уверил, че Джюрийм е коварен и опасен като кобра. Съветникът продължи:

– Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът – армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.

Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда – вече изчерпан. Бяха незаменими.

– Подгответе хората за поход – каза Радж Атън. – Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.

– Милорд, а конете? – попита Фейкаалд. – Ще ни трябват коне.

– Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне – каза Радж Атън. – А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.

Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.

Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.

– Но… – продължи с колебанията си Фейкаалд, – какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. – Неговото внимание също се насочи към транспорта.

Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.

– Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.

– Какво? – удиви се Фейкаалд. – Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!

– Разбира се – каза Радж Атън. – Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.

– Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? – попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.

Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.

– Избиването им ще подхрани разногласията – разсъди на глас Джюрийм. – От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.

– Вие сте изключително мъдър – каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.

Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители – какъв срам.

Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.

Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни – спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.

Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.

Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.

Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.

Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.

Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.

В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон – при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му – и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.

При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.

– Излез – каза Радж Атън на момчето. – Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? – Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.

Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.

Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети – беше го мернал на улицата тази сутрин.

Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите – на достатъчно разстояние, за да не може да чува.

Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.

– Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? – попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. – Кой ме предаде?

– Не съм… аз! – отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.

– Не ти вярвам – изсъска Радж Атън. – Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.

– Не! – изохка Дните. – Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.

Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.

Радж Атън го задържа във въздуха – мускулите му бяха яки като северняшката стомана – и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му – броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.

Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:

– Наблюдавам те.

– И аз теб – отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.

Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.

А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.

– Милорд, къде отивате? – попита Джюрийм.

– Да хвана принц Ордън – реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. – Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.

Принц без маска

– Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне – да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци – каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.

Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.

Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители – онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.

– На мен не ми е казвал! – възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.

– Е, както щеш – каза Габорн. – Тогава да си ходя.

И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.

Улиците гъмжаха от хора – тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне – кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.

– Стой! – викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. – Кой кон е за краля?

Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.

– Ох, днеска, кой знае? – каза Габорн. – Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.

Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.

– Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! – Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. – Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.

И се обърна да си тръгне.

– Чакай! – викна капитанът, точно както очакваше Габорн.

Габорн изви врат и го погледна с досада.

– Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.

– Нямам време! – възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. – Искам да погледам как тръгват войниците.

– Изпълнявай! – изрева капитанът.

Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.

Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.

Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.

Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.

Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.

Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.

Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.

За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.

Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.

Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.

– Това е мястото – извика един от капитаните му.

Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.

Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.

Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.

Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо – отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.

Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.

Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…

Тази сутрин.

Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.

Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане – странно и необичайно замъгляване на мисълта.

Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.

Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче – безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.

Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.

Но почакай! Сега Радж Атън се сети – миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.

Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.

Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.

Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.

Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.

Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво – толкова мирно и невъзмутимо.

„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“

В ствола му лумна огън.

Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.

– Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!

Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.

– Аз… Габорн все още е тук, в града.

Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това – дълбоко ждрело.

„Защо не мога да видя лицето му?“ – зачуди се Радж Атън.

После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.

– Опожарете тази гора – каза на огнетъкача.

И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.

Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.

Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.

Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.

Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами – щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки – всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.

Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща ѝ, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.

Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:

– Даваш кон, момче! Взимам тоя!

– Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите – отвърна Габорн. – Той е за Джюрийм.

Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.

Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.

Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.

Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.

– Отвори път за кралските коне! Пази се от кралските коне! – завика Габорн.

Докато минаваше под портала, мерна градските стени. Навсякъде пазеха стрелци, но пехотинците бяха напуснали постовете си.

После мина под главната арка. Не разчиташе много, че разрушеният мост ще издържи тежестта на конете, заедно с хората върху тях. Над дупката бяха хвърлили няколко дъски, но изглеждаха хлъзгави и податливи, затова той слезе от коня и накара Йоме да направи същото. Колкото до краля, него го остави на седлото и внимателно преведе конете един по един, след което навлезе сред тълпата войници, трупащи се по овъглената трева.

Войниците на Радж Атън нервно поглеждаха към хълмовете, нетърпеливи най-после да поемат на път. Трупаха се нагъсто, като уплашени. Звуците на ловните рогове на крал Ордън преди по-малко от час бяха помрачили настроението им.

Йоме премина моста и Габорн ѝ помогна да се качи отново, след което поведе коня ѝ по черния път, държейки юздите на своя, уж че е само прост коняр, комуто е било поръчано да доведе животните.

Изведнъж зад него настъпи вълнение. Един силен глас извика:

– Стой, принц Ордън!

Габорн се метна на коня, пришпори го с ритник и изрева:

– Дивеч, хо!

Конят му се понесе напред толкова силно, че Габорн едва не изхвръкна от седлото.

Беше взел коне от ловните конюшни на Силвареста, разчитайки, че са обучени за гонене на дивеч. На тази команда конете тичаха като вятъра. Тези коне бяха гледани в горите – със силни крака и стегната гръд.

Някакъв по-бързо мислещ войник изскочи на пътя на Габорн и понечи да вдигне бойната си брадва.

– Бий! – изрева Габорн и конят му скочи, замахна с предните си копита, и разцепи главата на войника с ръба на желязната си подкова.

От стените на замъка Радж Атън извика:

– Спрете ги! Дръжте ги! Преди да са стигнали дърветата!

Гласът му отекна от хълмовете.

Габорн препускаше през полето. До него препускаше Йоме, стиснала юздите на бащиния си кон.

Двамата Дни зад тях не бяха пришпорили конете си. Един войник сграбчи Дните на краля за пеша и го смъкна от седлото, а конят заподскача. Други трима се спуснаха да го уловят. Дните на Йоме, слаба жена с тънки устни, остави коня си да затанцува сред суматохата, зави настрани, после се впусна да ги догони.

Няколко десетки рицари пришпориха тежките си бойни коне, обучени за сражение на открит терен. Габорн не се боеше от тях. Под съкрушителната тежест на собствената им броня и тази на бронираните им ездачи, конете щяха да изостанат. Но все пак бяха подсилени коне, със свръхестествена сила и издръжливост.

Габорн извика на Йоме да подкара по-бързо. Имаше само един къс меч – не чак толкова много, за да се бие с мъже като тези.

По стените на замъка много от стрелците имаха големи лъкове, направени от стомана, които можеха да стрелят на петстотин разкрача. Десетки от тях насочиха стрели. От толкова далече никой не можеше да стреля точно, но един случаен изстрел може да те убие толкова сигурно, колкото и точният.

Конят му препускаше толкова плавно, че му се струваше, че е създание на вятъра, оживяло под него, копитата биеха с четворен ритъм. Жребецът изпружи уши, вдигна доволно опашка, благодарен, че са го пуснали на воля от конюшнята, благодарен, че може да препуска като вихър над земята.

Горите сякаш препускаха бясно срещу Габорн.

Една стрела профуча покрай врата му и забърса ухото на коня му.

Зад него се чу конско цвилене и Габорн се обърна и видя, че конят на Дните на Йоме залита, със забита в шията му стрела. Тънките устни на жената се бяха свили в учудено „О“. Тя се преметна през главата на коня – черна стрела стърчеше от гърба ѝ – и падна на овъглената трева.

Още стрели се носеха към тях във висока дъга. Габорн извика:

– Вдясно, хо-о!

Трите останали коня като един свърнаха встрани, избягвайки стрелите.

– Не стреляйте! – изрева Радж Атън. Глупавите лъкометци щяха да убият Посветителите му.

Пет дузини рицари препускаха бясно през черните поля, осеяни с мъртви върколаци и главанаци, към близките хълмове, където изгорели дървета вдигаха криви клони. Ако рицарите не успееха да догонят принца преди да навлезе в горите, Габорн щеше да намери безопасност при войниците на крал Ордън. Или още по-лошо – самите гори щяха да влязат в бой, за да опазят момчето.

Сякаш за да потвърди подозренията му, откъм гората прозвуча боен рог – пронизителен и самотен зов. Сигнал за хората на Ордън за атака.

Знаеше ли човек колко рицари се криеха там?

Двама огнетъкачи дотичаха на стените. Зноят на телата им се надигна свирепо като от адска паст.

Радж Атън само посочи. Не можеше да види лицето на момчето. Дори когато Габорн се обърна, неизвестно защо не можа да съсредоточи погледа си върху лицето му. Но знаеше гърба му, очертанията му.

– Рахжим, виждаш ли младежа там, който изостава и се готви за бой? Изгори го.

От черните очи на огнетъкача лумна доволна светлина. Рахжим издиша нервно; от разширените му ноздри изригна дим.

– Слушам, о, Велики.

Рахжим нарисува с пръста си руна на огнена сила във въздуха, после вдигна високо ръка и я стисна в юмрук за половин секунда към слънцето, греещо високо в небето. Небесата изведнъж помръкнаха, щом събра слънчевата светлина във фибрите си, нишки като разтопена коприна, събра ги наедно и ги усука надолу във въжета от енергия, съсредоточени в ръката му… докато дланта му не се изпълни с разтопени пламъци.

Рахжим задържа огъня за частица от секундата – достатъчно дълго, за да го съсредоточи на подходящ фокус. После го хвърли с цялата си мощ.

Габорн политна напред, когато вълната от вятър и огън го блъсна в гърба, и усети рязко парене. Зачуди се дали го е улучила стрела, но тутакси осъзна, че връхната му дреха е в пламъци.

Един от рицарите на Радж Атън препускаше до Йоме и се мъчеше да сграбчи юздите на коня ѝ.

Габорн бързо разкъса мръсната тлееща дреха и я метна във въздуха точно в мига, в който тя избухна в пламъци. Реши, че само калта по палтото го е предпазила да не изгори в тази прескъпа половин секунда. Дрехата падна върху муцуната на бойния кон на преследвача на Йоме и се закачи за шлема. Приличаше едва ли не на магьоснически трик.

Конят изцвили от ужас, залитна и хвърли ездача си.

Габорн пак се обърна към замъка. Беше вече на неколкостотин разкрача от огнетъкача – извън обхвата на най-опасните му заклинания.

След като бе пропуснал с първата си атака, сега огнетъкачът щеше да прояви мощта си в изблик на сляп бяс.

Горе на хълма бойният рог прозвуча отново, зовейки мъжете на крал Ордън на щурм. Самата мисъл за това ужаси Габорн. Ако крал Ордън нападнеше, Радж Атън щеше да разбере с колко малко войници разполага.

Небесата помръкнаха за втори път, но този път тъмнината се задържа по-дълго. Габорн се обърна. Огнетъкачът бе вдигнал ръце. Кълбо от огън, ярко и разтопено като слънцето, се оформи между тях.

Габорн притисна лицето си към шията на коня, помириса конската пот, сладникавия мирис на космите.

Пътят свиваше на изток, макар че скоро щеше да поведе на юг. Беше широк и прашен по това време на годината – прах, вдигана от товарните животни на хиляди търговци. Но напред минаваше през овъглени дървета към обещаващите подслон лесове отвъд тях. Точно оттам беше прозвучал бойният рог. Но ако Габорн оставеше пътя тук, ако продължеше направо, щеше по-бързо да се добере до гората.

А щом навлезете в нея, извън погледа на огнетъкача, щеше да е в по-голяма безопасност.

– Вдясно, хо-о! – извика той и подкара встрани от пътя. Животното на Йоме се подчини на командата, кралският кон тръгна по петите му. При внезапния завой крал Силвареста изрева от страх. Габорн остави коня си да прескочи като заек крайпътния насип и да се понесе през овъглените стволове.