Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 41 страниц)

Бинесман се метна на коня на Радж Атън.

– И гледайте да си починете. Животните можете да оставите да спят само за час-два. Към полунощ Радж Атън ще е свободен отново да тръгне по петите ви… макар че ще пусна едно заклинание да ви предпази.

Бинесман зашепна някакви думи и извади стрък трева от джоба на халата си. Подкара напред и го хвърли в скута на Габорн. Магданоз.

– Пази го. Ще попие миризмата ти, ще я скрие от Радж Атън и войниците му. А, и преди да тръгнете оттук, Габорн, отскубни един косъм от главата си и го завържи на седем възела. Ако Радж Атън тръгне да ви преследва, ще започне да се върти в кръгове.

– Благодарим ти – казаха Йоме и Габорн.

Бинесман обърна жребеца си и препусна в галоп на юг.

Йоме беше уморена, ужасно уморена. Огледа се да намери някое меко място на земята, на което да сложи главата си. Габорн се пресегна, хвана я за рамото и я придърпа към себе си, за да може да отпусне глава в скута му. Жестът беше изненадващ. Интимен.

Тя остана да лежи така, затворила очи; и го слушаше как яде сливи. Стомахът му издаваше странни звуци и тя не можа да се почувства съвсем удобно.

Габорн посегна и нежно я погали по брадичката, по косата. Беше си мислила, че докосването му ще е… да, успокояващо. Но не беше.

Вместо да я успокои, то я изнерви. Отчасти защото се боеше, че ще я отхвърли. Макар да беше казвал, че я обича, Йоме не вярваше, че може да я заобича дълбоко.

Беше прекалено грозна. „От всички, които са грозни на тази земя – мислеше си тя, – аз съм най-грозната.“ А едно уплашено кътче в ума ѝ шепнеше: „Да, грозна си и го заслужаваш.“

Беше заради дара, разбира се. Йоме не можеше да си спомни някога да се е чувствала така. Така лишена от уважение. Руната на сила на Радж Атън ѝ го беше изтръгнала.

И все пак, когато Габорн я погледнеше или докоснеше, сякаш за миг някаква част от заклинанието се разваляше. Чувстваше се ценна. Чувстваше, че той, единствен от всички мъже, би могъл наистина да я обикне. И се боеше, че ще го загуби. Този страх беше ужасен. Защото изглеждаше основателен.

А и още нещо много я безпокоеше. Тя никога не беше оставала сама с мъж. Сега беше сама с Габорн. Винаги бе имала до себе си Шемоаз, а и Дните ѝ непрекъснато я следеше. Но ето че сега седеше с принца, а баща ѝ спеше, и това я караше да се чувства ужасно неловко. Беше възбудена.

Знаеше, че не докосването на Габорн я кара да се чувства така. Беше вълшебното му привличане. Във всяко свое леко движение усещаше една съзидателна страст, като животно, ровещо вътре в черепа ѝ. Беше усещала това, когато се оказваше близо до Бинесман, но никога толкова силно. Освен това Бинесман беше много по-стар и не толкова красив.

Габорн беше различен – мъж, който се бе осмелил да ѝ каже, че я обича.

Искаше ѝ се да поспи. Нямаше дар на мускул или на метаболизъм, само един-единствен дар на жизненост, който бе получила скоро след раждането си. Тъй че, макар да притежаваше добра издръжливост, имаше нужда от отдих почти толкова, колкото всеки обикновен човек.

Но сега трябваше да се примири с електризиращия допир на Габорн.

„Това е невинно – каза си тя докато той я галеше по бузата. – Просто приятелско докосване.“

Но толкова жадуваше за това докосване, толкова ѝ се искаше той да придвижи ръката си по-надолу, по гърлото ѝ. Не смееше да признае дори на себе си, че иска да я докосне и по-надолу.

Тя хвана ръката му и я задържа, за да престане да я гали по брадичката.

Той реагира, като взе ръката ѝ и я целуна леко, оставяйки я да се отпусне между устните му. Нежно, толкова нежно, че я накара да затаи дъх.

Йоме леко отвори очи и погледна нагоре. Тъмнината беше станала толкова плътна, че сякаш и двамата лежаха скрити под одеяло. „Между нас и къщата има дървета – помисли Йоме. – Жената там не може да ни види, а и не знае кои сме.“

От тази мисъл сърцето ѝ силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения ѝ пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.

Той постави ръката си на лицето ѝ и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът ѝ леко се изви.

„Не е възможно да ме искаш – помисли тя. – Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“

– Бих искала да съм пак красива – прошепна тя без дъх.

Габорн се усмихна.

– Ти си красива.

Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта ѝ, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.

Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието ѝ, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното ѝ кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.

Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска ѝ се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата ѝ, по брадичката ѝ. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.

Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия ѝ живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.

Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж – и внезапно осъзна, че го обича до лудост.

Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство – каза си тя – ме кара да се чувствам така.“

Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото ѝ.

Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.

– Моля те! – прошепна му Йоме. – Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.

Габорн отдръпна устните си от ухото ѝ и се взря в лицето ѝ.

Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.

– Аз… – смутено заговори Габорн. – Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. – Опита се да ѝ се усмихне. – Твърде много години практика.

Отдръпна се от нея, но не съвсем.

Йоме неволно усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена – зашепна глас вътре в нея. – Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената ѝ похот ѝ прилоша.

– Аз… съжалявам! – каза Йоме. – Никога не съм правила такова нещо!

– Знам – каза Габорн.

– Наистина… никога! – повтори Йоме.

– Наистина, знам.

– Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. – „Или за грозна.“

Габорн се засмя леко.

– Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.

– Никога не съм била сама с мъж – каза Йоме. – Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.

– И аз никога не съм бил сам с жена – каза Габорн. – И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?

Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.

Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.

– Йоме Силвареста – заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. – Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?

Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта ѝ заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната ѝ, беше взел красотата ѝ, беше разбил ядрото на армията ѝ. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото ѝ лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.

Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.

– Не искай от мен това – каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. – Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.

Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът ѝ се отпусна на гърдите му.

– Ти си моята изгубена половина, знаеш ли – прошепна ѝ той.

Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.

А Габорн прошепна закачливо в ухото ѝ:

– А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.

Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата ѝ да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата ѝ и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.

„Така трябва да бъде – помисли тя. – Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“

Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.

Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата – гола, до Габорн.

– Разкажи ми за Мистария – прошепна Йоме. – В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… – цитира тя една стара песен. – Така ли е?

Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:

 
В Мистария лежат лагуните като обсидиан,
сред корени на кипарисови дръвчета.
И толкова са черни езерата, че слънцето не свети в тях,
когато лотосите се полюшват.
 

За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:

– Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.

– О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.

– Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.

– О, да – каза Габорн, – в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.

– Не говори лошо за това – каза Йоме. – Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.

Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.

– Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…

– Но все пак, взел ли е някой в свитата си?

– Почти – отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. – Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…

След това Габорн започна да ѝ разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици – Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…

Йоме се събуди сепната, когато Габорн премести тежестта си под нея и леко я разтърси за рамото.

– Хайде, обич моя – прошепна той. – Трябва да тръгваме. Минаха почти два часа.

От облачните небеса се сипеше дъжд. Йоме се огледа. Дърветата над тях предлагаха удивително добър подслон, но тя се удиви, че нито капка не беше капнала по лицето ѝ и не я беше събудила преждевременно. Зачуди се как изобщо е заспала, но се сети, че Габорн е използвал силата на своя Глас, за да я приспи, говорейки ѝ все по-тихо и по-тихо, като в песен.

Баща ѝ седеше до нея буден и се пресягаше да хване нещо въображаемо. Изкиска се тихо.

Хващаше пеперуди.

Лицето, ръцете и тялото на Йоме бяха изтръпнали. Умът ѝ се беше събудил, но не и крайниците ѝ. Габорн ѝ помогна да се изправи на треперещите си крака. Тя се зачуди как най-добре да се погрижи за баща си. „Радж Атън ме превърна в старица, изпълнена с грижи, а баща ми – в дете“ – помисли си.

Изведнъж ѝ се дощя баща ѝ да си остане точно такъв, да съхрани тази невинност и удивление, което изпитваше сега. През целия си живот той беше добър човек, но претоварен с грижи. В известен смисъл Радж Атън беше дал на баща ѝ свобода, каквато той никога не беше познавал.

– Конете са отпочинали – каза Габорн. – Пътищата са разкаляни, но би трябвало да спечелим време.

Йоме кимна, спомни си как беше целунала Габорн само преди два часа и изведнъж умът ѝ се пробуди, отново заплува и всичко, което се беше случило предния ден, ѝ заприлича на сън.

Габорн застана пред нея за миг, после грубо я сграбчи, целуна я бързо по устните и я убеди, че си е спомнила всичко от тази вечер съвсем добре.

Чувстваше се слаба и уморена, но препускаха в нощта, оставиха конете да тичат на воля. Бинесман им беше оставил един резервен кон от хората на Радж Атън, така че на всеки час спираха да сменят конете, за да може всяко животно да отпочине.

Носеха се през села като вятъра и докато препускаха, Йоме почти на живо си спомни един сън, който бе сънувала, докато лежеше в прегръдката на Габорн…

Сънуваше, че стои на една въздушна кула, северно от цитаделата на Посветителите в бащиния си замък, където трябваше да кацат грааците, когато през лятото понякога идваха небесни ездачи с послания от Юга.

В съня ѝ войските на Радж Атън се движеха през лесовете на Дънуд, разтърсвайки дървесата, огнетъкачите му бяха облечени само в халатите си от жив пламък. Можеше да види войските му само в проблясъци – върколаците с черната им козина, лазещи в сенките под дърветата, рицарите в шафранени и пурпурни палта, яздещи бронирани бойни коне през леса. И Радж Атън – изправен на коня, толкова горд и красив, взрян в нея.

В съня си се беше ужасила, беше гледала своя народ, селяците на Хиърдън, как тичат да намерят спасение в замъка. Хълмовете на север, на изток и на юг бяха пълни с тях – селяни с кафяви ризи и дебели обуща, присвити и тичащи за прикритие. Жени, помъкнали бебета на гърди, мъже, бутащи колички, пълни с ряпа. Момчета, подкарали добитък с пръчки. Една старица със сноп жито, вързан на гърба ѝ. Млади влюбени, тичащи ръка за ръка, с мечти за безсмъртие в очите.

Всички тичаха към замъка, за да намерят убежище.

Но Йоме знаеше, че замъкът ѝ не може да опази народа ѝ. Стените му нямаше да удържат Радж Атън.

Затова тя сви устни и задуха с цялата си мощ, задуха най-напред на запад, после на изток, после на юг. Дъхът ѝ излизаше ухаещ на лавандула и въздухът пред него ставаше пурпурен. Всеки човек, когото докоснеше нейният дъх, всеки, към когото издишаше, в цялото кралство, се превръщаше в пух от глухарче, бяло глухарче, което политаше и се завихряше при всеки най-лек полъх на вятъра, после силният порив изведнъж го подхващаше и то политаше високо-високо, и се понасяше над дъбове и брези, и над елшите на Дънуд.

Най-накрая Йоме духна към себе си и към Габорн, който стоеше до нея, така че и те се превърнаха в глухарчета, и полетяха високо над Дънуд, и се загледаха отгоре към есенните листа, все златни и огнени, и земно кафяви.

Тя видя как армиите на Радж Атън изскочиха от гората с вик, войниците размахаха бойните брадви и копия към замъка. Нямаше кой да им се опълчи.

Пустош. Радж Атън се беше надявал да спечели нещо, но всичко, което щеше да наследи, беше пустош.

Докато конят я носеше на юг в нощта, тя имаше чувството, че лети, че светът остава далече зад нея. Някъде към полунощ я обзе внезапно замайване и тя погледна баща си, който също залиташе в седлото си. Скръб я обзе щом разбра какво става.

В замъка Силвареста някой – Боренсон, подозираше тя – беше започнал да избива нейните Посветители.

Висока цена за гостоприемство

Армията на Радж Атън пристигна малко след полунощ, точно както крал Ордън беше казал, че ще стане.

Ханджията Стийвдор Харк се събуди в леглото си до жена си от тропота на конските копита от другата страна на реката. Тук на носа над реката се получаваше един странен трик със звуците. Стръмните канари на хълмистия склон над пътя ги улавяха и отпращаха ехото им по речното русло.

С годините Стийвдор Харк се беше научил да се буди при тропот на копита, защото най-често ако нощем дойдеше конник, това означаваше, че Харк ще трябва да му намери легло.

Ханът му беше малък, само с две стаи, тъй че гостите му често се принуждаваха да спят по четирима-петима на сламена постеля. Един дошъл посред нощ странник означаваше, че Харк може би ще трябва да разбужда гостите си и да ги укротява, докато намества новия си клиент в постелята им – все главоболия от този род.

Тъй че щом чу тропота на копитата, Стийвдор Харк остана да лежи в леглото си; мъчеше се да прецени броя на ездачите. „Хиляда, две хиляди? – зачуди се задрямалият му ум. – Е, в коя постеля да ги натикам сега?“

После си спомни, че мостът е вдигнат и че бе обещал на крал Ордън да отпрати тези мъже на юг към Глигански брод.

Скочи, все още по нощна риза, и заопипва в тъмното да си обуе някакви чорапи, че тук, толкова близо до планините, навън нощем ставаше студено. После изхвърча от хана и се загледа над реката. Беше окачил един фенер на стрехата специално за такива моменти, но сега нямаше нужда от светлината му.

Войниците стояха неподвижно отвъд реката. Рицари в пълно снаряжение, четирима отпред държаха запалени факли да им осветяват пътя. Светлината на факлите се отразяваше от месинговите щитове и от водата. Видът на воините го уплаши – белите криле, гравирани на шлемовете на Непобедимите, пурпурните вълци на връхните им палта. Виждаха се също така мастифи, великани и някакви още по-мрачни същества.

– Ей! Какво искате? – подвикна Харк. – Моста го няма. Не можете да минете. Най-близкото място е нагоре по течението, при Глигански брод. На двайсет мили! Хванете по пътеката.

Кимна им окуражително и им посочи. Една рядко използвана пътека водеше нагоре по реката към брода. Нощният въздух бе натежал от проливния дъжд, а вятърът се вихреше около главата на Харк, понесъл мирис на бор. Тъмните води на реката тихо припляскваха в брега.

Войниците го гледаха и мълчаха. Уморени, сякаш. Или пък не говореха езика му. Стийвдор Харк знаеше няколко думи на мъятински.

– Чота! Чота! – завика им той и засочи нагоре към брода.

Една тъмна фигура си проби път напред. Дребен тъмнокож мъж, с проблясващи очи и без коса. Той се втренчи през реката към Харк и се усмихна широко, все едно че двамата бяха споделили някоя тяхна си шега.

Смъкна халата си и остана гол. В един кратък миг очите му сякаш засияха; след това синкав пламък облиза едната страна на лицето му и се издигна в нощта.

– Мракът на измамата… виждам го у теб! – извика дребният мъж.

Вдигна юмрук и синият пламък се изстреля по ръката му и изсвистя като запокитен камък над реката право към Стийвдор Харк.

Харк извика от ужас, щом огненият прът докосна едната страна на хана. Старите греди изкрещяха болезнено и лумнаха в пламъци. Маслото във фенера, окачен на стрехата, се пръсна по стената.

Малката синя светлина се понесе обратно през реката и се прибра в очите на дребния мъж.

Стийвдор извика и се втурна в хана си, за да измъкне жена си и гостите преди цялата сграда да бъде обхваната от огнената стихия.

Докато извлече жена си и гостите от постелите, покривът на хана беше пламнал.

Стийвдор Харк изхвърча от хана, задавен от пушека, и погледна през реката. Тъмнокожият стоеше неподвижно, гледаше и се усмихваше широко.

После махна с престорено дружески жест на Харк и тръгна по пътя – надолу по течението, към моста на Силата, на около трийсет мили на изток. Това щеше доста да удължи пътя на армията на Радж Атън, но войниците на Вълчия господар щяха да избегнат засадата на Ордън.

Стийвдор Харк усети, че сърцето му бие лудо. Дълъг беше пътят за един стар и дебел ханджия да яхне коня и да стигне до Лонгмът, а и в градчето нямаше подсилени коне. Не можеше да предупреди Ордън, че засадата му се е провалила. Никога не се беше оправял нощем през горите.

Харк безмълвно пожела на Ордън късмет.