Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 41 страниц)

В гробницата на кралицата

Три часа след ясното розово зарево Йоме стоеше на върха на цитаделата на Посветителите и гледаше как Радж Атън и хиляди от неговите Непобедими се връщат в замъка, наред с десетки гиганти и стотици бойни псета – сред врява от възторжени възгласи и викове на триумф. Мъглата в низините се беше стопила, само тънки бели струйки все още се виеха между сенките на Дънуд.

Явно Вълчия господар беше извадил голям късмет – беше излязъл на схватка с войските на Ордън в горите и беше успял да ги избие и разпръсне.

Мъжете на Радж Атън яздеха в стегнат строй, вдигнали оръжия за поздрав.

Шемоаз беше довела Йоме в цитаделата на Посветителите още при първия признак за предстоящия щурм.

– Заради собствената ти защита – беше ѝ казала.

Останките от много шатри и селски къщи все още горяха по полята, а в Дънуд, на две мили от замъка беснееше див пожар, понесен от източните ветрове.

Известно време пламъците се виеха по-скоро като живо същество – дългите им пипала се изстрелваха в непривични посоки, изтръгваха тук някое дърво, подпалваха там някоя купа сено, поглъщаха с алчност някой селски дом.

Огньовете в самия замък бяха загасени, защото огнетъкачите на Радж Атън им извлякоха силата. Но макар Радж Атън да изпрати хора из горите да издирят убиеца на неговата огнетъкачка, любимата му пиромантка, ползата от това беше никаква. Развилнелият се огнен дух беше погълнал по-голямата част от Пазарната улица, унищожавайки по този начин всякаква диря, по която можеше да се разкрие убиецът ѝ.

Сред овъглените и димящи руини извън портите на замъка се виждаха безброй признаци на опустошението. Хиляда върколаци бяха изгорели близо до рова, където се бяха опитали да се опълчат на конните рицари на Ордън. Човек можеше да види между тях и падналите рицари на Ордън – около двеста почернели въглена, доскоро мъже в ярки доспехи, а сега скупчени на димящи камари на бойното поле.

Още стотици върколаци лежаха разпръснати по края на гората, където най-напред трябваше да е избухнала битката – свирепа и тежка. Дърветата там вече бяха само почернели скелети.

Трийсетина главанаци гиганти бяха осеяли бойното поле – странни на вид същества с изгоряла козина. Йоме никога не беше ги виждала така – всяко от огромните туловища с розова кожа и дълга муцуна като на камила, с грамадни ноктести пръсти. Оттук, от върха на цитаделата на Посветителите, те по-скоро приличаха на окаяни обезкосмени мишки, пръснати по бойното поле. Някои от умрелите гиганти още стискаха в лапите си рицари и техните коне.

Конете на Радж Атън бяха мъртви, изпоклани заедно със стражите, които беше оставил да ги пазят в края на леса.

А сега неговите хора празнуваха победа, спечелена битка.

Йоме не знаеше дали трябва да се радва на победата на Радж Атън, или да скърби за Ордън.

Тя вече беше Посветителка на Радж Атън. Вместо да се страхува от него, Йоме трябваше да се бои от убийство от ръцете на други крале или от свободните рицари, обявили война на Вълчия господар.

Шемоаз стоеше от едната ѝ страна, загледана към овъглените полета, и плачеше, докато бойците на Радж Атън влизаха в замъка. Над пепелищата все още се вдигаше дим, дърветата по хълма тлееха.

„Защо плаче Шемоаз?“ – зачуди се Йоме. После усети, че и нейните очи се изпълват със сълзи.

И разбра. Шемоаз плачеше, защото светът бе почернял. Черни полета. Черни гори. Черни дни занапред. Йоме придърпа по-ниско качулката на наметалото си, за да скрие лицето си. Тежката вълна ѝ се стори тънка защита.

Войниците на Радж Атън влязоха в долния двор и спряха, а самият той тръгна да се срещне със своите огнетъкачи и съветници. Дори гигантските главанаци се приведоха под гредите на портите и влязоха в долния двор, за да намерят защита.

В хълмовете на юг прокънтя ловен рог, последван от друг, по-далече на изток, и от още един. Навярно последните останки от армията на Ордън, които се призоваваха, за да се съберат.

Йоме мислеше, че бойците на Радж Атън ще препуснат да пометат оцелелите. Предвид мощта на войските му, не разбираше защо стоят в замъка.

Освен ако на бойното поле не се беше случило нещо, което тя не можеше да види. Може би Радж Атън се боеше за хората си. Може би бяха по-слаби, отколкото тя смяташе. Вълчия господар сигурно се боеше да подгони хората на Ордън по-надалеч, защото знаеше много добре, че може да бъде въвлечен в засада.

Мъдростта на Радж Атън далеч надвишаваше тази на Йоме. Щом той се страхуваше, сигурно имаше сериозно основание за страх. Предния ден Габорн ѝ беше казал, че крал Ордън може скоро да стигне до замъка с подкрепления.

Йоме не беше го взела на сериозно. Обикновено Ордън взимаше за свита около двеста души. Какво можеха да направят те?

Но Габорн определено вярваше, че силата е достатъчна, за да нанесе удар на Радж Атън. Така ѝ не ѝ беше споменал броя на войниците, водени от баща му, чак сега осъзна тя. И твърде разумно. Домът Силвареста не можеше да издаде информация, с каквато не разполагаше.

Йоме се обърна към своята Дни, която седеше няколко крачки встрани с Дните на майка ѝ; двете гледаха към черните полета. Те знаеха колко мъже е довел Ордън, знаеха всеки ход, предприет от всеки крал. Но за добро или лошо, Дните само наблюдаваха движенията на армиите като фигури по шахматно поле.

Колко души все пак беше взел Ордън тази година за Хостенфест? Хиляда? Пет хиляди?

Мистария беше богата, гъсто населена страна. Крал Ордън водеше сина си с предложение за женитба. Обичайно беше с такива предложения една кралска фамилия да направи демонстрация на богатството си, да изтъкне силата на войниците си, да включи свои рицари в приятелски двубои.

Ордън би повел много от най-добрите си мъже, които са му подръка. Петстотин, може би.

Но Ордън освен това беше помпозен, обичаше суетата и показността. Така че да удвоим броя.

Воините на Мистария бяха свирепи. Техните лъкометци се обучаваха от младини да стрелят от гърба на коня. Силата на техните рицари с двойните им брадви и чукове с дълги дръжки беше легендарна.

Навярно легендата за воините на Мистария държеше Радж Атън нащрек и той нямаше да посмее отново да остави замъка.

В гористите хълмове на изток и на юг, и на запад вече предизвикателно зазвучаха бойни рогове – от десетки посоки; възвестяваха атака, призоваваха нови отреди.

Рицарите на Ордън продължаваха да се сражават с върколаци в горите. За тези воини денят щеше да е дълъг и изнурителен.

При градската порта Радж Атън се извърна на седлото си да погледне за последен път към полята, сякаш зачуден дали отново да не препусне към тях; после влезе в града и хората му затвориха разрушения подвижен мост.

Животът продължи. От кулата Йоме виждаше по-голямата част от града. При Войнишката цитадела жени и деца събираха в тревата снесени от кокошките яйца. Воденицата край реката мелеше жито. Миризмите от готварските огньове се смесиха с дима и пепелищата от битката. Стомахът на Йоме се сви.

Когато прецени, че е гледала достатъчно дълго от стената, тя заслиза към вътрешния двор на цитаделата на Посветителите; нейната Дни тръгна по петите ѝ. Дните на майка ѝ остана на кулата, загледана към околните полета.

Бащата на Йоме седеше сред сноп слънчева светлина и си играеше с едно пале, което ръмжеше и дъвчеше ръката му. Баща ѝ беше подмокрил брича си, докато тя стоеше горе на кулата, затова Йоме взе ведро вода и един парцал да го почисти. Той не я отблъсна, само се вгледа в съсипаното ѝ лице, уплашен от грозотата ѝ, без да знае коя е.

Беше както винаги красив, с незасегнатите му дарове на обаяние. По-силен от всякога. Свръхчовек, с ум на невръстно дете. Докато тя изтриваше мръсотиите от тялото му, крал Силвареста лежеше и я гледаше с широко отворени очи, гукаше като бебе и пускаше мехури. Усмихваше се невинно на това новооткрито удоволствие.

Йоме едва не избухна в сълзи. Дванадесет часа. Баща ѝ беше отдал даровете си преди около дванадесет часа. Това време беше критично, първият ден – най-лошото за него. Онези, които отдаваха по-големи дарове, преживяваха време, през което животът им беше в най-голяма опасност. Облекчителите наричаха това „шокът на дарението“. Човек, отдал ума си, понякога можеше да забрави да диша, или сърцето му да забрави да бие. Но ако оцелееше през този ден, ако преживееше шока на дарението, можеше да си възвърне малка частица от ума си. Тялото му някак щеше да задържи троха от разсъдъка му, достатъчна, за да оцелее. В този момент бащата на Йоме беше в най-немощното си, най-безпомощно състояние, но по-късно същия ден можеше да премине през „пробуждането“, миг, в който дарението между владетел и васал става крепко, когато той щеше да си възвърне малка част от своя ум.

За щастие, бащата на Йоме не беше преживял най-лошите ефекти от шока на дарението. След като вече бяха изтекли дванадесет часа, тя се надяваше, че би могъл да си върне част от ума. Беше възможно – щом не бе пожелал с цялото си сърце да отдаде своя дар, и ако силарът не беше изработен съвършено, и ако облекчителят не бе успял да изпее заклинанието по най-съвършения начин – беше възможно той дори да си спомни името ѝ.

Така че Йоме запя тихичко на баща си. Макар да не показваше признаци, че я познава, той се усмихна.

„Дори никога да не си спомни коя съм – каза си Йоме, – струва си да му попея. След време може да заобича пеенето ми.“

Дворът на цитаделата на Посветителите беше пълен с рухнали мъже и жени, хора, отдали даровете си предната нощ. Притокът им беше изнурил грижещите се за тях. Веднага след като Йоме и Шемоаз почистиха, преоблякоха и утешиха бащите си, започнаха да се грижат за другите – хора, които вярно бяха служили на дома Силвареста още от детството си.

Готвачите донесоха приготвената закуска и Йоме започна да разнася блюдата с пълни с боровинки сладкиши между Посветителите. Коленичи да събуди една млада жена, която спеше на слънчевата светлина, завита със зелено одеяло, телохранителката Клеас, която я бе съпровождала на много разходки по хълмовете.

Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.

Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.

– Беше добра жена, добър воин – каза Йоме.

– Да, какво разхищение – съгласи се Дни.

– Ще ми помогнеш ли да я отнесем до гробниците? – попита Йоме. – Знам един свод, който можем да използваме, почетно място за гвардейците. Ще я положим до майка ми.

Дни кимна уморено. В черен ден като този жестът на състрадание разтърси дълбоко Йоме. Изпита благодарност.

Йоме приключи с храненето на Посветителите и след това двете с Дни намериха носилка, покриха Клеас с едно одеяло вместо плащаница и я отнесоха до южната стена на цитаделата, до другите пет покрити носилки. В четири от тях бяха положени труповете на петима Посветители, непреживели тази нощ.

Майката на Йоме, Венета, лежеше под последния покров от черно платно. Тънка златна коронка, поставена на гърдите, отличаваше тялото на кралицата. Един черно-бял паяк се беше покачил на коронката, бе разпънал паяжината си ѝ беше уловил в нея бръмчаща синя муха.

Йоме не беше виждала лицето на майка си след нейната кончина и почти не смееше да дръпне покрова, за да го погледне. Но трябваше да се увери, че тялото на майка ѝ е подготвено за погребението както трябва.

През цялата сутрин беше отбягвала да изпълни този свой дълг.

Канцлер Родерман беше дошъл през нощта да уреди погребалните приготовления на Венета. Оттогава Йоме не беше го виждала. Може би имаше работа извън кралската цитадела, но Йоме подозираше, че е решил да избягва Радж Атън. Може би дори се беше измъкнал от задълженията си под предлог, че приготвя тялото.

Хората на Радж Атън бяха донесли трупа тук, в цитаделата на Посветителите. Той не беше пожелал да го остави в Голямата зала, където според обичая тялото трябваше да бъде изложено за траура, за да го видят васалите – това можеше да предизвика размирици в града.

Вместо това то беше скрито зад дебелите стени на най-вътрешната цитадела, където можеха да го видят само Посветителите.

Йоме дръпна грубото черно покривало.

Лицето на майка ѝ не беше това, което помнеше. Тя сякаш се взря в лице на чужд човек. Майка ѝ някога притежаваше няколко дара на обаяние и я смятаха за голяма красавица. Но със смъртта красотата я бе изоставила. В черните ѝ коси се мяркаха сиви кичури. Очите ѝ бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. По гладкото ѝ лице се бяха появили бръчки, дълбоки и старчески.

Жената върху дървения нар беше почистена, но нищо не можеше да скрие раната на лявата ѝ скула, където пръстенът с печата на Радж Атън беше разкъсал кожата, нито дупката в черепа ѝ, пробита от камъните на паважа.

Жената под покрова изглеждаше непозната.

Не, Радж Атън нямаше защо да се страхува от васалите. Те нямаше да се разбунтуват от гняв заради смъртта на тази старица.

Йоме отиде при капитана на стражата, мургав дребен мустакат мъж с броня и посребрен шлем. Стори ѝ се странно, че го няма нито Олт, нито Дероу, след като бяха стояли на пост тук толкова години.

– Сър, бих искала да помоля за разрешение да отнеса мъртвата в Кралските гробници – каза Йоме.

– Замък под атака – отвърна ѝ дрезгаво капитанът с тайфански акцент. – Не безопасно.

Йоме се пребори с желанието си да се измъкне. Не искаше да се противопоставя на капитана, но чувстваше за свой свят дълг да погребе майка си, да извърши един последен жест на почит.

– Замъкът не е под атака – постара се да го убеди Йоме. – Само няколко върколаци, обкръжени в горите, са под атака. – Махна с ръка навън, към изпепеленото бойно поле. – А ако Ордън атакува, ще го видите да идва от половин миля и той ще трябва първо да пробие Външната стена. Едва ли някой ще стигне до цитаделата на Посветителите.

Дребният мъж я изслуша внимателно, килнал глава на една страна. Йоме не беше сигурна дали я разбира. Може би му говореше много бързо. Можеше да му го каже и на халтикски, но се съмняваше, че ще я разбере.

– Не – отвърна дребосъкът.

– Тогава нека духът ѝ си отмъсти на теб, защото аз съм невинна. Не желая да бъда преследвана от духа на една Владетелка на руни.

Очите на дребния мъж се опулиха от страх. Казваха, че духовете на Владетелите на руни причиняват най-много неприятности – особено ако са претърпели насилствена смърт. Въпреки че самата Йоме не се боеше от майчината си сянка, този дребен тайфански капитан идваше от страна, където подобни неща се взимаха много на сериозно.

– Бързо – отвърна дребният капитан. – Веднага. Върви. Но не повече от половин час.

– Благодаря – каза Йоме и посегна да го докосне по ръката за благодарност, но капитанът се дръпна, за да избегне допира.

Йоме повика Шемоаз и своята Дни.

– Бързо, трябват ни носачи да отнесем тези носилки… и няколко гробни халата.

Шемоаз изтича в кухнята, изведе няколко от глухите и неми хлебари, касапина и неговия чирак, кухненски помагачи, лишени от обоняние. След няколко мига се събраха двадесетина души, които да помогнат да се пренесат носилките.

Касапинът се затътри до Залата на Посветителите и се върна с черни памучни гробни халати, с дълбоки качулки и дълги ръкави.

Всеки носач навлече върху дрехите си гробен халат, за да знаят призраците в гробниците, че не са дошли като крадци, а на пеша на всеки халат имаше по едно сребърно звънче, чийто звън трябваше да гони злите духове.

След като приключиха с обличането, отидоха при носилките и понесоха мъртвите към портикула. Йоме хвана предната дясна дръжка на майчината си носилка, както се полагаше.

Когато бяха готови, тайфанският капитан и сержантът му бързо вдигнаха решетката и ги пуснаха от цитаделата с предупреждението:

– Да се върнете до двайсет минути. Не повече!

Йоме знаеше, че времето няма да стигне да се положат телата, да се изпеят утешителните погребални песни на мъртъвците, но кимна, само за да успокои притеснения капитан.

После поведе малкото траурно шествие към задната страна на Цитаделата до един покрит с дървена врата отвор към Кралските гробници.

Никога в живота си не беше вършила толкова тежка работа, така че не беше изминала и двеста стъпки, когато сърцето ѝ се разтуптя и тя замоли останалите да спрат.

Беше почти обед. Докато отдъхваше под яркото слънце и вдишваше тежката миризма на пепел във въздуха, някакъв млад гърбушко, облечен в халат с дълбока качулка, притича от сенките на един от пазарните навеси.

Тя моментално разбра, че е Бинесман. Долови излъчващата се от него земна сила и се зачуди какво го е върнало, зачуди се дали магьосникът я е видял.

Гърбушкото се добра до Йоме и я принуди да отстъпи крачка назад.

– Дай на стария Ейлсън да сложи една ръка тука, моме – изшепна ѝ той, като дръпна леко качулката си и посегна да хване отпред десния прът на носилката.

Изобщо не беше Бинесман. Йоме се смая, щом разпозна лицето на Габорн, обилно нацапано с мазна кал. Сърцето ѝ затупа. Тук ставаше нещо. По някаква причина Габорн не беше успял да се измъкне от замъка и му трябваше помощта ѝ. И кой знае защо, Габорн ѝ се стори пораснал за последните няколко часа.

Йоме придърпа качулката си, за да скрие грозното си лице. За миг отново изпита чувството, че цялата ѝ гордост и кураж се изцежда от нея. Заклинанието, вплетено в силарите на Радж Атън, продължаваше да се стреми да изтегли до последна капка самоуважението ѝ.

И отново, за кой ли път, тя прошепна на ум своята литания: „Това аз ти отказвам. Това ти отказвам.“

Но все пак не можеше да понесе мисълта, че Габорн би могъл да я познае. Остави го да хване носилката; след това тръгна до него и носачите прекосиха една малка алея към тесните улици, водещи към гробниците.

Гробниците на дома Силвареста включваха стотици малки каменни мавзолеи, всички боядисани в костено бяло, издигащи се между прислонена горичка черешови дървета. Много от мавзолеите бяха направени така, че да наподобяват миниатюрни дворци, с нелепо високи кубета и статуи на мъртвите крале и кралици, стоящи пред портите на малките палати. Други мавзолеи, предназначени за доверени дворцови слуги и гвардейци, приличаха просто на миниатюрни каменни сгради.

Когато стигнаха до клонестия подслон на горичката, Габорн и останалите поставиха товара си на земята. Габорн изшепна на Йоме:

– Аз съм Габорн Вал Ордън, принцът на Мистария. Съжалявам, че ви се натрапвам така, но се крих цяла нощ, а ми трябват сведения. Можете ли да ми кажете как е домът Силвареста?

Сепната, Йоме осъзна, че Габорн не я е познал – не ѝ след като красотата ѝ беше изчезнала, след като кожата на лицето ѝ бе станала груба като дървесна кора. Зад нея, Дните ѝ беше скрила лицето си и халата на историк под гробния халат – поредният анонимен траурен носач.

Йоме не искаше Габорн да разбере коя е. Не можеше да понесе мисълта, че ще я види толкова грозна. Но още един страх също порази сърцето ѝ, защото виждаше още по-наложителна причина да скрие самоличността си: Габорн можеше да изпита необходимост да я убие. Тя, в края на краищата, беше станала Посветителка на вражески крал.

Йоме му заговори с нисък, боязлив глас, надявайки се по този начин да се прикрие.

– Но вие не знаете ли чие тяло носим? Кралицата е мъртва. Но кралят е жив. Дал е ума си на Радж Атън.

Габорн стисна ръката ѝ.

– А принцесата?

– Тя е добре. Предложиха ѝ избор – да умре или да живее и да служи на народа си като регент. Тя също беше принудена да отдаде дар.

– Какво е дала? – попита Габорн и затаи дъх, изпълнен с ужас.

Йоме помисли дали да не каже истината и да се разкрие, но не можа.

– Дала му е външността си.

Габорн се смълча. Надигна рязко носилката, даде знак за край на почивката и отново тръгна между гробниците умислен. Йоме ги отведе до гробницата на родителите си – малък дворец, над който се издигаха девет спираловидни кулички. Пред вратата му стояха статуите на крал Силвареста и неговата жена, изваяни от бял мрамор скоро след бракосъчетанието им преди осемнадесет години. Йоме даде знак на носачите да внесат в гробницата и Клеас. Като верен телохранител, тя имаше правото да почива във вечен мир до своята кралица.

На влизане в сенчестата гробница Йоме подуши миризмата на смърт и на рози. В гробницата лежаха десетки скелети на верни стражи, костите им бяха посивели и плесенясали. Но предната нощ някой беше донесъл листенца от яркочервени рози и ги беше посипал по пода, за да облекчи миризмата.

Габорн отнесе кралица Силвареста до саркофага в светилището в дъното на гробницата. Той беше от червен пясъчник, а на капака бяха изсечени нейният лик и името ѝ. Покривът над светилището беше плоча от мрамор, толкова тънка, че светлината пробиваше през нея и осветяваше саркофага.

Тук, в този ъгъл, въздухът проникваше в гробницата през тесни процепи в каменния зид, така че миризмата на смърт не се усещаше.

Габорн и двама от пекарите с мъка отместиха капака на саркофага, после вдигнаха кралицата и я положиха – и тъкмо се канеха да върнат капака на мястото му, когато Йоме ги помоли да спрат и да я оставят да я погледа малко.

Носачите отнесоха тялото на Клеас до една каменна ниша, избутаха костите на някакъв страж, лежал тук поне десетилетие, и я поставиха на неговото място.

Не разполагаха с доспехите и оръжието на Клеас, за да я погребат с тях, затова един от хлебарите взе боен чук от най-близкия труп, сложи го върху гърдите ѝ и нагласи ръцете ѝ около дръжката.

Габорн стоеше и в сумрачната светлина оглеждаше плесенясалите скелети, много от които все още в броня и стиснали оръжия на гърдите си. Въпреки че помещението беше малко, само четиридесет стъпки дълго и двайсет на ширина, в стените бяха изсечени пет реда каменни ниши. Някои стражи лежаха погребани тук от повече от двайсет години. По пода се търкаляха кокалчета от пръсти, смъкнати от плъхове.

Габорн като че ли се канеше да зададе въпрос.

– Тук можете да говорите свободно – каза му Йоме, коленичила до саркофага на майка си. – Тези носачи са всички глухи и неми, заклели са се да служат на дома Силвареста. Никой от тях няма да ви предаде.

– Домът Силвареста погребва мъртъвците си с оръжието им? – попита учудено Габорн.

Йоме кимна.

Той наглеждаше зарадван, готов сякаш да ограби някой труп.

– В Мистария предаваме добрите оръжия и броня на живите, за да се използват по-добре.

– Мистария няма толкова много ковачи, а тук ще останат без работа – сухо отвърна Йоме.

– Тогава нали никой няма да възрази, ако си взема някое оръжие? – попита Габорн. – Моето се счупи.

– Кой може да каже кое оскърбява мъртвите?

Габорн не избра оръжие веднага, а закрачи нервно.

– Значи – най-сетне отрони той, – тя е в цитаделата на Посветителите?

Йоме не побърза да отговори. Габорн не беше казал коя е „тя“. Явно беше смутен.

– Принцесата дойде тази сутрин в цитаделата, изми баща си и го нахрани. Охраната на Радж Атън я постави там, за да е в безопасност по време на атаката. Но тя може да излиза по всяко време. Мисля, че още обитава стаята си в кралската цитадела, със слуги, които се грижат за нея.

Габорн прехапа устна и закрачи още по-бързо. Мислеше трескаво.

– Можете ли да ѝ изпратите едно съобщение от мен?

– Не би трябвало да е трудно – отговори тя.

– Предайте ѝ, че домът Ордън се е заклел да я защити. Кажете ѝ, че ще убия Радж Атън, че един ден тя отново ще види лицето ми, вече не като Посветителка.

– Моля ви… моля ви, не се опитвайте – каза Йоме, преглъщайки хлипа си. Гласът ѝ беше прекършен и тя се уплаши, че Габорн ще го усети и ще я познае въпреки качулката.

– Какво да се опитвам? – попита Габорн.

– Да убиете Радж Атън – отрони тя. – Кралица Силвареста го одраска с намазани с отрова нокти, но той понесе отровата. Казват, че раната от меч, забит в сърцето му, зараства преди острието да е извадено.

– Все трябва да има някакъв начин да бъде убит – каза Габорн.

– Тогава ще трябва да убиете и дома Силвареста, защото и кралят, както и дъщеря му, са Посветители на Радж Атън. Самият лорд Силвареста снощи отдаде осемдесет дара на ума, все в полза на Радж Атън.

Като чу това, Габорн се обърна, отиде до вратата на гробницата и замислено се загледа навън.

– Няма да убия свои приятели – каза той, – нито техни Посветители. Ако са дали дарове, не са го направили доброволно. Те не са мои врагове.

Това учуди Йоме. Обичайна практика беше да се убиват Посветителите на другия, като необходимо зло. Малцина Владетели на руни можеха да се измъкнат от тази омразна отговорност. Нима Габорн се надяваше да ги остави живи само защото не бяха мислили зло?

– Дори да пощадите дома Силвареста, дори да се обърнете срещу други домове, да убиете други крале, те също са невинни. Те също заслужават да живеят. Никой от тях не изпитва обич към Радж Атън.

– Трябва да има начин да се премахне Радж Атън, без да се убиват други – каза Габорн. – Обезглавяване.

Йоме нямаше какъв съвет да даде. При могъщите Владетели на руни обезглавяването беше най-сигурният начин да се осигури премахването им, но едно беше да го замислиш, а съвсем друго – да го извършиш.

– И кой ще го обезглави? Вие?

Габорн се извърна към нея.

– Бих могъл да опитам, стига да успея да се приближа до него. Кажете ми, билкарят Бинесман добре ли е? Трябва да поговоря с него.

– Той замина – отвърна Йоме. – Изчезна през нощта. Хората на Радж Атън го видяха… да влиза в горите.

Може би от всичко, което му бе казала, тази вест го отчая най-много.

– Добре – въздъхна Габорн, – значи трябва да променя плановете си. Щом магьосникът е в горите, може би трябва да го намеря там. Благодаря ви за новината, лейди?…

– Прента – прошепна Йоме. – Прента Васс.

Габорн взе ръката ѝ и я целуна, като на отзивчива придворна дама. Задържа ръката ѝ само един миг по-дълго от приетото, леко подуши мириса на парфюмираната ѝ китка и сърцето на Йоме се сви. Гласът ѝ не беше трепнал, в това беше сигурна; не беше я познал по гласа. Но дали не бе познал парфюма ѝ?

Той се вгледа в лицето ѝ с пронизващите си сини очи и макар устните му леко да се свиха, не каза нищо. Йоме извърна лицето си с разтуптяно сърце, уплашена, че е разкрита.

Знаеше, че изглежда отвратително, че всяко късче красота е изстъргано от лицето ѝ. Жълтеникавите ѝ очи, набръчканата ѝ кожа бяха достатъчно грозни. Но външността ѝ не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитваше вътре в себе си, онзи непреодолим подтик към самоомерзението.

Разбира се, той щеше да я презре. Разбира се, че щеше да се отдръпне от нея. Но вместо да го направи, той пристъпи, за да види по-добре лицето ѝ.

Йоме подозираше, че Габорн я е познал. Сега я гледаше мълчаливо, мъчеше се да открие поне някаква следа от жената, каквато беше едва до вчера. Но не я унизи, огласявайки разкритието си. Йоме не можеше повече да понесе този поглед, почувства се принудена да вдигне ръката си и да се скрие от очите му.

– Не се крийте от мен, Прента Васс – тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. – Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?

Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.

– Не. Никакъв.

Габорн преглътна.

– Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?

– Какво?

– Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро – убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.

Йоме кимна.

– Ще дойдеш ли с мен? – попита Габорн.

Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.

Очите ѝ се насълзиха.

– Да дойда? И да оставя баща си? Не.

– Радж Атън няма да му посегне.

– Знам – каза Йоме. – Аз… не знам какво да мисля. Радж Атън не е изцяло зъл, не и колкото се боях. Бинесман се надява на нещо добро от него.

– Лицето на чистото зло е красиво – цитира Габорн една стара поговорка на Владетелите на руни.

– Той твърди, че иска да се бие с халите, че иска да обедини даровете всечовешки, за да опази всички хора.

– И когато войната свърши, може ли Вълчия господар да ви върне даровете? Ще пожертва ли собствения си живот, за да могат онези, които е лишил от дарби, да си ги върнат, както е сторил Добрия крал Херън? Не мисля. Той ще си ги задържи.

– Не можеш да знаеш това – каза Йоме.

– Знам го – настоя Габорн. – Радж Атън вече е показал нрава си. Никакво уважение няма нито към теб, нито към никого. Той взима всичко и оставя другите без нищо.

– Откъде можеш да си сигурен? Бинесман, изглежда, иска той да се промени. Надяваше се да убеди Вълчия господар да се отърве от огнетъкачите.

– И ти вярваш, че ще го направи? Можеш да стоиш тук, над тялото на мъртвата си майка, и да вярваш, че у Радж Атън е останала изобщо някаква степен на човечност?

– Когато заговори, когато погледнеш лицето му…

– Йоме – прекъсна я Габорн, – как е възможно да се съмняваш, че Радж Атън е зло? Какво си имала, което все още да не се е опитал да ти вземе? Тялото ти? Семейството ти? Дома ти? Свободата ти? Богатството ти? Положението ти? Твоята страна? Той взе живота ти така, както ако те беше посякъл, защото иска да изтръгне от теб всичко, което имаш, и всичко, което се надяваш да бъдеш. Какво още трябва да направи преди да разбереш, че е зло? Какво още?