Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 36 (всего у книги 41 страниц)

Пърхането

В далечните небеса се издигна огнен стълб – като гъба – и равнината прокънтя от гръмотевичен тътен.

Но Габорн усети нещо много по-тревожно – някъде от много, много далече усети как едно сърце изпърха за последен път и спря.

Това го разкъса, отчая го много повече от блясъка на светлината или от стона на земята.

Той залитна в седлото си и прошепна: „Татко!“

Незнайно как, неясно защо, Габорн се уплаши, че желанието му да удари по Радж Атън е причинило смъртта на баща му.

Да удари не беше волята на Земята. Габорн не беше изпитал по-силен подтик от собствения си гняв. Но все пак беше дал командата.

„Не – помисли Габорн. – Не го вярвам. Не вярвам, че аз съм го причинил. Как мога да знам, че е мъртъв, преди да съм го видял?“

Чародеят Бинесман се обърна към Габорн с безкрайна мъка в очите и прошепна:

– Ти спомена баща си. Няма го вече значи.

– Аз… не знам.

– Използвай Земния взор. Няма ли го?

Габорн потърси вътре в себе си, опита се да стигне до баща си, но не усети нищо. Кимна.

Бинесман зашепна така, че да може да го чуе само Габорн.

– Значи мантията се предава. Досега ти беше само принц. Сега вече трябва да станеш крал на дело.

Габорн се отпусна в седлото, съсипан от болка и скръб.

– Какво? Какво мога да направя? Как мога да спра това? – попита той. – Дори да съм Земен крал, каква полза?

– Голяма. Можеш да призовеш Земята на помощ – каза Бинесман. – Мога да помогна тя да те закриля. Да те крие. Трябва само да се научиш как да го правиш.

– Искам Радж Атън мъртъв – отвърна студено Габорн.

– Земята няма да убие – каза Бинесман. – Нейната сила е в подхранването на живота, в закрилата. А Радж Атън е подкрепен от други Сили. Трябва да мислиш, Габорн. Как най-добре можеш да защитиш хората си? Цялото човечество е изправено пред смъртен риск, не само онези малцина в Лонгмът. Баща ти беше само един от всички хора, а и мисля, че сам е избрал гибелта.

– Искам Радж Атън мъртъв! Сега! – извика Габорн, не на Бинесман, а на Земята, която бе обещала да го закриля. Но знаеше, че не Земята е виновна. Бе изпитал предчувствие, че баща му е в опасност. Но не се беше вслушал в това предупреждение, не се беше опитал поне да го измъкне от Лонгмът.

Сърцето му щеше да се скъса от болка.

Беше на двайсет мили от Лонгмът. Подсиленият му кон можеше да вземе това разстояние за по-малко от половин час. Но и да го направеше, какво щеше да му спечели това? Щеше да изгуби живота си.

Йоме сякаш прочете мислите му и го докосна по коляното.

– Недей – прошепна Йоме. – Не тръгвай.

Габорн погледна надолу. В краката на коня му се разлетяха от страх сиво-зелени скакалци. Тлъсти, тромави скакалци в края на есента.

– Можем ли да им помогнем в Лонгмът, как мислиш? – попита той Бинесман.

Магьосникът сви рамене и лицето му помръкна.

– Ти и сега помагаш на каузата им, с тази заблуда. Но мислиш ли сериозно, че можеш да надвиеш Радж Атън? Не и с тази войска. Битката за Лонгмът отива на зле – както би тръгнала и за теб, ако удариш преждевременно. Твоята сила не е в избиването, а в това да си закрилник. Нека хората ти вдигнат повече прах, докато вървят. После ще видим какво ще стане…

Продължиха така още няколко минути. Габорн беше разкъсан, объркан. Винеше себе си за смъртта на баща си, за смъртта на Роуан, за смъртта на всички Посветители в замък Силвареста. Какъв данък, каква тежка цена плащаше светът заради неговата слабост. Защото беше убеден, че ако се бе оказал по-силен, ако просто бе направил нещо по-различно, ако бе свърнал наляво, вместо да завие надясно, можеше да спаси всички.

През равнините проехтя странен шум: една-единствена нота, вик, какъвто Габорн не беше чувал никога, нито можеше да си въобрази. Затъркаля се над равнините като далечен вой.

„Смъртният вик на Радж Атън!“ – помисли Габорн.

Но почти мигновено той бе последван от друг подобен вик, който отекна над полята.

Конят на Бинесман изрита и надигна уши. Тежки капки започваха да плющят по земята. С болка в сърцето Габорн видя как чародеят пришпори коня си към Лонгмът и му се прииска да препусне след него.

– Хайде, Габорн, поведи своята армия! – изрева Бинесман. – Земята се тресе от болка!

И тогава той видя – дъждът беше обърнал на едра лапавица, снежни парцали се сипеха от небето и мокреха степта. Никой далекогледец нямаше да може да прониже с погледа си такъв потоп. Ако измамата на Габорн не бе подействала досега, нямаше да има повече ефект.

С вик, Габорн вдигна юмрук и поведе войската си на щурм.

Шостаг

Шостаг Брадваря се криеше в мазетата на херцога, когато усети забързването. Усещане за дълбока енергия пропълзя по цялата му кожа и той скочи, готов за действие.

Значи Ордън беше загинал. Шостаг се зачуди как ли е станало.

В краткия си живот Шостаг беше надхитрил десетки Владетели на руни. Не беше особено проницателен човек, или с широки познания, но държеше очите си отворени и бързо взимаше решения. Повечето хора мислеха, че след като мечешките му мускули са покрити с дебел слой тлъстина, то и умът му е затъпял. Но не беше така.

Стиснал грамадната си двуостра брадва, той затича нагоре по стъпалата и изхвърча през вратите на мазето. Правеше го с добре пресметната ефективност – блъскаше вратите силно, но не по-силно, отколкото трябва.

След това профуча през масларната в кухните на херцога, през вратата на кухните и излезе на моравата.

На моравата се бяха струпали стотици от Непобедимите на Радж Атън и притискаха защитниците. Между тях тичаха бойни псета, грамадни сиви ужасии с червени кожени маски. На западната стена видя един огнен саламандър, а по всички стени имаше мъже, горящи или паднали в битката.

Неколцина от стрелците на Ордън по северната стена на замъка стреляха по нападателите.

И най-бързото бойно псе или Непобедим едва ли можеше да се движи и на една осма от скоростта на Шостаг. Заприличаха му едва ли не на замръзнали статуи. Тук, на зелената морава, нямаше и помен от Радж Атън.

Шостаг надигна грамадния си железен топор и почна да се движи из тълпата – размахваше го в сложни дъги и сечеше главите на Непобедимите почти небрежно, посичаше на две псета, отбягваше стрели и какво ли още не.

Едва ли беше избил повече от двеста копелета, когато зърна бързо движение при портите. Самият Радж Атън тичаше към него.

Вълчия господар не носеше шлем, но стискаше бойна секира в едната ръка и ятаган в другата. Или Шостаг поне предположи, че това трябва да е Вълчия господар. Лицето му грееше като слънцето, но едното му рамо беше деформирано отвратително. „Значи по-лесно ще го надвия“, реши Шостаг.

Радж Атън само го погледна и се усмихна.

– Тъй, значи крал Ордън е мъртъв и ти ще си следващият, нали?

Шостаг вирна брадичка и развъртя грамадната си брадва.

– Знаеш ли, тая ръка май ще изглежда по-добре, ако ти я отсека.

– Хайде опитай де – подкани го Радж Атън и огледа откоса трупове, някои от които още не паднали, ожънат на пътека откъм кухните.

А после изведнъж скочи, свърна наляво и затича нагоре по една тясна улица към имението на някакъв благородник, далече от Шостаг. Забързан по улицата, режеше мимоходом главите на всеки защитник, когото срещнеше, и избутваше своите от пътя си.

Шостаг скочи след него. Бързо схвана замисъла на Радж Атън.

Шостаг беше на върха на двайсет и един души, всеки от които преливаше към него метаболизъм. А няколко от тези мъже бяха взели дарове на метаболизъм преди, така че сега Шостаг тичаше със скоростта на четиридесет души. Ако Радж Атън успееше да намери човек в змията и да го убие, щеше да прекъсне нишката на силата на Шостаг, щеше да „скълца змията“ на две.

Ако го направеше, щеше да даде на двама отделни воини висок метаболизъм, да създаде две глави на змии, никоя от които нямаше да може да удари толкова бързо, колкото Шостаг можеше сега. Радж Атън бе тръгнал да лови Посветители.

Ако Шостаг извадеше късмет, Радж Атън щеше да намери човек към опашката на змията. Отрязването на опашката все пак щеше да остави на Шостаг достатъчно метаболизъм, да му остави скоростта на около четиридесет души.

Но той предпочиташе да не разчита на късмета.

Радж Атън беше погледнал към труповете, пръснати по двора, беше разбрал, че Шостаг е дошъл от кухните. И значи подозираше, че Посветителите няма да са скрити в цитаделата на Посветителите, а из замъка. И тичаше към най-близката непазена сграда.

Шостаг го последва и на ъгъла зави прекалено бързо. Центърът на тежестта му го накара да продължи напред, докато не налетя на половин дузина защитници. Одраска крака си в пиката на един бранител, задържа се да не падне и хукна отново.

Въздухът бе натежал, трудно му беше да диша. Шостаг нямаше даровете на мускул, нужни за да диша човек при толкова висок метаболизъм. Главата му закръжи; замая се.

Радж Атън зави на един вход, водещ към покоите на благородника, и нахлу в имението. Шостаг го последва.

Шостаг беше Вълчи господар, с дарове на нюх от три кучета. Можеше да надушва по-добре, отколкото повечето мъже можеха и да мечтаят, а мъжете бяха такива миризливи тъпаци! Затова той не се изненада, когато влезе в стаята и видя Радж Атън да откъсва вратата на един кедров гардероб. Също като Шостаг, Радж Атън нямаше нужда да види човек, за да разбере, че се крие в стаята.

Шостаг се втурна към Радж Атън и замахна с брадвата.

Радж Атън се извърна светкавично и блокира удара със своята бойна секира; от оръжията изхвърчаха искри. Желязната дръжка на по-малката бойна брадва на Радж Атън се огъна. Шостаг се удиви, че ударът му не успя да отсече ръката на Радж Атън. С убийствена ловкост Радж Атън замахна с ледено острия си ятаган под гарда на Шостаг и разпра корема му с ужасен, вледеняващ удар.

Но Шостаг не беше тъпак, че да се отчае, щом види собствените си вътрешности. Имаше си той повече жизненост от повечето благородници, жизненост на вълци, гонещи в зимните гори мечки и глигани.

Малката щипеща рана само го ядоса, така че Шостаг размаха бойната си брадва с две ръце, завъртя се и нанесе удар, който трябваше да съсече Вълчия господар на две.

Но Радж Атън се хвърли назад, изтървал огънатата си брадва, избегна удара му, премаза красиво резбованата врата на гардероба и рухна навътре.

Под Радж Атън лежеше един Посветител, полузаровен под потрошения кедър, свит под роклите на някаква девица, с боен чук в едната ръка и щит в другата. Сър Оулсфорт, воин на пет души надолу по нишката на защитниците от Шостаг в змията.

Ако Шостаг не убиеше Радж Атън сега, никога повече нямаше да получи друг шанс. И той вдигна грамадната си брадва за да съсече Вълчия господар на две.

В този момент Радж Атън заби два пръста през очните прорези в шлема на Оулсфорт, право в мозъка.

Разкъсваща болка проряза Шостаг и той с ужас видя как Радж Атън се извърна встрани от падащата брадва, изведнъж се разля в неразличимо петно и скочи към него.

Повече Шостаг не видя.

Викът

Радж Атън не си направи труда да търси главите на змията. Острият му нюх го поведе през сградите и след няколко мига той намери скрити още шестима Посветители и ги изкла. Междувременно изби и други шейсетина от бранителите на Лонгмът. Надяваше се, че ще намери и Джюрийм.

Битката вече заглъхваше. Крал Ордън беше мъртъв, повечето защитници – също. Радж Атън рядко беше нанасял на свой противник такъв жесток погром. И никога не беше проливал толкова много кръв лично.

Натъкна се на един, който тичаше от една сграда с необичайна скорост. Благородник. Позна графа на Дрийс по сивия кон и четирите стрели на щита му, много изкусно изделие. Поредната глава на змия.

Чаровен боец беше този граф. Изпълнени с нега сиви очи, висок и благороден от главата до петите.

Атън се позабави колкото да го съсече на две, след което му клъцна гърлото, докато падаше.

Радж Атън вече държеше битката здраво в ръцете си. Стоеше на възвишението под цитаделата на Посветителите, може би на двайсетина крачки от двестате рицари, които още пазеха тук.

Спря за малко, колкото да огледа бойното поле. Долу хората му бяха завзели вътрешния двор. Стените бяха почти опразнени от бранители.

Сега хората на Радж Атън тичаха по пасажите на изток, а три саламандри прочистваха стените на запад. Отвсякъде се носеха викове на умиращи, но слухът му оставаше безразличен за тях. Вятърът разнасяше миризмите на кръв, на пушек и сернист прах.

Оставаше му да свърши още малко.

Той се затича към цитаделата на Посветителите, за да избие пазещите я около двеста воини, когато изведнъж го обля силното чувство на безпокойство, онова познато сгърчване на стомаха, съпровождащо смъртта на Посветител.

Иърмън Вотания Солет душеше Салим ал Дауб. Дълго време е нужно, за да удушиш човек, особено ако има дарове на жизненост. За Иърмън тази работа се оказа неимоверно трудна. На челото му изби пот, пръстите му станаха хлъзгави от пот.

Салим не се съпротивяваше, остана в безсъзнание. Но главата му бавно се изви – дори в ступора си той се опита да се измъкне. Краката му започнаха да подритват, слабо и ритмично. Устните му посиняха, а езикът му се изду. Очите му се отвориха в сляпа паника.

Пазачът не видя, защото зяпаше през грубо скованата врата на фургона щурма на замъка. Борбата не привлече вниманието на никого от вонящите, зле пазени Посветители. Ритмичното ритане на Салим наподобяваше обичайните шумове, помръдването на някой сънен Посветител, търсещ малко удобство върху гнилата слама.

Наблизо един глух Посветител гледаше Иърмън с широко опулени от страх очи. Това не беше рицар, доведен да обезсърчи някой северен владетел. Беше един от собствените Посветители на Радж Атън, човек, който преливаше стотици дарове на слух към Вълчия господар. С него се бяха отнесли по-зле, отколкото с куче. Посветителят имаше причина да мрази господаря си, имаше основание да желае смъртта му. Иърмън задържа погледа на глухия, докато душеше Салим, с мълчаливата надежда, че човекът няма да извика.

Салим изрита веднъж, силно, и този път ботушът му изтропа и вдигна шум.

Пазачът при вратата на фургона се обърна, видя ритащото стъпало на Салим, хвърли се напред, замахна с кривия си нож и отсече ръката на Иърмън.

От ръката на Иърмън малко под лакътя швирна кръв; раната го опари като огън. Но ръката му, ръката, която беше лишена от гъвкавост, която трудно можеше да се отваря толкова години, беше стиснала гърлото на Салим като самата смърт, пръстите ѝ се бяха вкопчили в гръкляна на дебелия евнух.

Пазачът хвана отсечената ръка, за да я дръпне от гърлото на Салим. Иърмън успя да го изрита в сгъвката на коляното и той падна между Посветителите.

В този момент Иърмън усети огромно облекчение – гъвкавостта потече отново през него, той усети как сърцето и мускулите му напълно се отпуснаха за пръв път от години.

Пое си дълбоко дъх и за сетен път вкуси сладкия въздух на свободата. После пазачът се хвърли отгоре му.

Миг на силно замайване, и светът ужасно се забави за Радж Атън. Нечленоразделният смъртен вик на граф Дрийс сега стигна до ушите му като зов за помощ. Радж Атън се плъзна напред – мъчеше се да спре пред тълпата войници, пазещи цитаделата на Посветителите.

Осъзна, че вече притежава само шестте си обичайни дара на метаболизъм. Някои от тези стражи сигурно му бяха равни.

Той нададе боен вик с такава невероятна сила, че никой човешки крясък не можеше да се сравни с него. Мислеше си, че с вика ще успее да обезкуражи поне някои от воините.

Но ефектът порази и самия него.

Мъжете започнаха да падат на колене и да стискат шлемовете си с ръце. Стените на цитаделата зад тях започнаха да се тресат, прах се посипа от пукнатините в зида, сякаш стените бяха някакви дрипи, а неговият Глас ги беше изтупал.

Вълчия господар имаше дарове на Глас от хиляди и мускул, който му позволяваше да изкарва въздух с невероятна сила. Но дори и той никога не беше предполагал, че този вик може да притежава такава мощ.

Толкова смаян беше, че докато викаше, започна да оформя вика си, да снижава тона с няколко октави. От стената започнаха да се откъртват камъчета.

Той извика отново, усили обема на гласа си, наблюдаваше камъка и превръщаше гласа си в смъртоносно оръжие.

В Таиф беше писано, че емирът Мусат ибн Хафир веднъж накарал своите воини да надигнат такъв вик. В пустините на Дармад тухлените стени на град Абанис се сринали от силата на звука и емирът повел конницата си през развалините.

Но тогава звукът бе дошъл от гърлата на хиляди тренирани воини, извикали като един, а градските стени били направени от кирпичени тухли.

Наричаха го „Смъртния вик на Абанис“, звук легенда, за който разправяха, че можел да разкърти камък така, както някои певци се научават да трошат кристал с гласовете си.

Сега Радж Атън сам надигна такъв глас.

Ефектът беше поразителен. Воините пред него западаха като ударени с чук по главата, мнозина изпадаха в шок, други рухваха мъртви. От ушите и носовете им потече кръв.

Зад тях, докато Радж Атън достигаше кресчендо, огромната каменна стена на цитаделата на Посветителите изведнъж се пропука и се разцепи от върха до долу.

Но кулата все още не падаше.

Радж Атън отново извиси вика си, играеше с гласа си по камъка, експериментираше в различни честоти, докато не улучи точно нужната.

Кулата рухна като по магия, срина се с мощен трясък, който разтърси земята и надигна облак прах. Камъните западаха, премазвайки стражите, които пазеха по стъпалата.

Радж Атън се обърна и погледна стените на замъка. На места те се бяха пропукали. Цитаделата на херцога изглеждаше сякаш я бяха обстрелвали катапулти, с откъртени грамадни парчета камък, с изпопадали первази и прекатурени водоливници.

Онези, които все още можеха, гледаха Радж Атън в ужас.

Съкрушен. Лонгмът беше съкрушен.

Радж Атън стоеше, упоен от силата си. „Кралят на Земята може и да идва – помисли той, – но аз съм по-могъщ от Земята.“

Всички, дори собствените хора на Радж Атън, го гледаха в ужас: Между Непобедимите малцина бяха пострадали от Смъртния вик. Всеки от тях притежаваше най-малко пет дара на жизненост – и явно това им стигаше, за да устоят на разрушителната сила на Гласа му.

Но мнозина обикновени бойци бяха със спукани тъпанчета или лежаха в безсъзнание.

В миговете, които последваха, Непобедимите на Радж Атън довършиха с мечовете си онези, които им оказаха съпротива, и завлякоха в двора тези, които се предадоха.

След като защитниците бяха обезоръжени, след като им свалиха броните, се оказа, че са останали по-малко от четиристотин. За задоволство на Радж Атън всички други бяха загинали било в битката, било от вика му.

На стените на замъка саламандрите постояха малко, зяпнали с копнеж към пленниците. Но след като боят бе свършил и за тях нямаше повече плячка, те започнаха да се размиват, докато очертанията им не се стопиха до лятна омара, и накрая се върнаха в долния свят, откъдето ги бяха привлекли.

Радж Атън оглеждаше разрушенията, доволен от победата.

Към пленниците се обърна простичко.

– Трябва ми информация. На този от вас, който отговори пръв, ще му даря живота. Останалите ще умрете. Ето го въпроса ми: къде са моите силари?

За тяхна чест, повечето рицари отказаха да отговорят. Някои зареваха проклятия, но неколцина извикаха различни вариации на: „Няма ги! Ордън ги изнесе!“

Шестима се опитаха да откупят живота си. От ушите на някои се стичаше кръв. Други плачеха. Някои бяха младежи, никога не срещали опасността очи в очи. Други бяха семейни хора може би, и се тревожеха за жените и децата си. Радж Атън позна един капитан, станал Посветител само преди няколко дни. Не знаеше името му. Един побелял старец беше просто страхливец.

Радж Атън ги подкани да излязат напред и ги поведе към подвижния мост, докато неговите Непобедими влизаха в двора за клането.

– Вие шестимата – каза Радж Атън. – Един от вас ви спаси живота, но все още не знам кой от вас ще живее. Може да е един, може да сте всички. – Много добре знаеше кой проговори пръв – старият страхливец. Но не бързаше да го посочи. Трябваше да му отговорят всички, трябваше да разбере дали източникът ще каже истината. – Затова трябва да ви задам друг въпрос. Къде изпратиха силарите ми?

– Не знаем. Стражите ги откараха, без да кажат – отговориха едновременно мъжете.

Двама се забавиха с отговора. Радж Атън замахна и ги посече, може би с прекален ентусиазъм. Беше се боял, че силарите няма да са тук и че цялата атака ще се окаже пълно губене на време.

– Изборът се стеснява – прошепна той злокобно. Четиримата останали мъже гледаха с ужас. По челата им изби пот. – Кажете ми, кога тръгнаха силарите?

Още двама се поколебаха. Капитанът каза:

– Малко преди да пристигне Ордън.

Четвърти кимна в знак на съгласие и очите му блеснаха – бе загубил всякаква надежда да оцелее. Беше страхливецът. Разбираше, че е закъснял с отговора.

Радж Атън посече още двама и останаха само двама. Капитанът все още носеше цветовете на Лонгмът. Може би от него щеше да излезе ценен шпионин. Старият страхливец беше облечен в свински кожи – горски разбойник или бракониер. Радж Атън подозираше, че всъщност той не знае отговорите от първа ръка и затова беше принуден да бърза, дано го пощадят.

– Къде е Габорн Ордън? – попита Радж Атън. Мъжът в свинските кожи нямаше отговор. Радж Атън го прочете на лицето му.

– Влезе в замъка призори и замина малко след съмване – отвърна капитанът от Лонгмът.

Откъм замъка прозвучаха последните агонизиращи викове на умиращите пленници – стонове и писъци. Старецът в свинските кожи се присви – знаеше какво ще последва, а капитанът плувна в пот и задиша задъхано.

Капитанът имаше онзи съсредоточен навътре поглед, присъщ на хора, обзети от гузна съвест заради извършен грях. Радж Атън не разчиташе, че ще отговори искрено и на следващия му въпрос. Такъв човек можеш само да го принудиш, и то донякъде.

Радж Атън пристъпи напред и посече стареца в свинските кожи на две.

Помисли дали да не убие и капитана. Не искаше да остави свидетели, които да разкажат тайната за неговите магически прахове или да разкрият бойната му тактика. Щеше да е дреболия да го изкорми.

Но капитанът можеше да послужи за по-голяма цел. С разказа си как Радж Атън е съборил стените на Лонгмът само с един боен вик, този единствен оцелял щеше да всее страх сред кралствата на Севера.

Всички северни замъци, всички горди крепости и твърдини, устоявали хиляди години, докато хората се бяха сражавали с тот и с върколаците, както и помежду си – сега щяха да се окажат безполезни. Смъртни капани.

Хората на Севера щяха да го разберат. Щяха да бъдат подготвени за поражение.

– Изключително съм ви благодарен – каза Радж Атън на капитана. – Вие спечелихте живота си. Веднъж ми послужихте като Посветител. Сега ще ми служите отново. Искам да разкажете на другите какво стана тук. Когато ви попитат как сте оцелели след битката, кажете им: Радж Атън ме остави, за да свидетелствам за неговата мощ.

Капитанът кимна немощно. Краката му трепереха. Нямаше да може да издържи много дълго. Радж Атън сложи ръка на рамото му и го попита свойски:

– Имате ли семейство, деца?

Мъжът кимна, сълзите му потекоха и той извърна лице.

– Как се казвате?

– Седрик Темпест – проплака младият мъж.

Радж Атън се усмихна.

– Колко са децата, Седрик?

– Четири…

Радж Атън кимна разбиращо.

– Мислите се за страхливец, Седрик Темпест. Смятате се за изменник. Но днес вие останахте верен на своите деца, нали? „Децата са съкровище и който има повече, наистина е богат.“ Ще живеете заради тях, нали?

Седрик закима енергично.

– Има много видове герои, много форми на вярност – каза Радж Атън. – Не съжалявайте за решението си.

Обърна се и тръгна към шатрата си на хълма; спря да изтрие кръвта по острието на ятагана си в пелерината на един мъртвец. Замисли се за следващия си ход. Силарите му бяха отнесени… в Мистария вероятно, или в която и да е от стотината околни крепости. Подкрепленията му закъсняваха. Към него приближаваше армия.

Но вече разполагаше с едно ново оръжие, с което все още можеше да спечели тази война, въпреки всякакви очаквания.

Мъжете с малко дарове на жизненост около Радж Атън бяха силно пострадали от вика му, следователно не биваше да използва това оръжие прекалено близо до своите хора. Което означаваше, че ако реши да убие Габорн със силата на своя Глас, трябваше да застане срещу него сам.

От оловносивите небеса запрехвърчаха малки снежинки и се засипаха в краката му. Не бе забелязал колко студено е станало.

Огледа отвън щетите, нанесени на замъка. Стените се бяха напукали, на много места от зида бяха изпопадали камъни. Но все пак над него се издигаха масивни стени от черен камък, над сто стъпки високи. Камъните в основата бяха дълги трийсет стъпки, четиринадесет на дебелина и дванадесет на височина. Всеки камък тежеше хиляди тонове. Тази крепост беше стояла несъкрушима от столетия. Беше видял на портите ѝ вълшебните прегради на земното обвързване.

И най-мощните заклинания на неговите огнетъкачи едва ли щяха да съборят тези стени. Катапултите му дори не ги бяха олющили. Но гласът му беше разкъртил част от масивните камъни в основите.

Дори Радж Атън изпита удивление. Дори за самия него не беше съвсем ясно в какво точно се превръща. Беше завзел замък Силвареста само със силата на обаянието си. Сега беше открил, че Гласът му се превръща в мощно, зашеметяващо оръжие.

В неговите владения в Юга непрекъснато умираха Посветители и се наемаха нови. Съчетанието на качествата му винаги беше подвижно. Но в едно той беше убеден: прибавяха се повече дарове, отколкото се губеха. Мощта му се усилваше. Той се превръщаше в Дар всечовешки.

Може би точно сега беше моментът да се изправи срещу онзи млад глупак – Земния крал с неговите армии. Радж Атън изръмжа.

Обърна се и нададе страхотен рев, хвърли гласа си към близката стена.

– Аз съм по-могъщ от Земята!

Лонгмът запращя… цялата южна стена се разтърси.

Седрик Темпест също залитна и побягна от портата, стиснал с две ръце шлема си, после се срина и се сви на кълбо.

За жалост горната половина на цитаделата се срина наляво. Някои от хората му вътре в замъка нададоха писъци, щом сградата рухна върху тях. Сякаш рухнаха преградите на земната сила, обвързала замъка, оставяйки цитаделата в развалини.

В същия миг откъм хълма се чу пращене на дърво.

Радж Атън се обърна и видя как грамадният дъб до шатрата му се разцепва на две… и половината дърво пада върху фургона с Посветителите му.

Радж Атън усети смъртта на няколко незначителни човешки същества, и усети също така онзи отнемащ дъха шемет, който съпровождаше загубата на качество.

Светът около него се забави ужасяващо. От дълги години Радж Атън водеше фургона със себе си. В него караше Дервин Фейл, човек който му бе отдал дара на метаболизъм преди много години и се беше превърнал във вектор.

Дервин току-що беше загинал заедно с Посветителя, който преливаше обаяние към Радж Атън и неколцина други по-маловажни хора.

Радж Атън се удиви от тази своя внезапна мудност. Дали неговият Глас бе прекършил дървото, или Земята бе решила да го накаже?

Нямаше как да отговори на този въпрос. А беше толкова важен. Магьосникът Бинесман го беше проклел, като че ли без никакъв ефект досега. Дали неговото проклятие не беше отслабило дървото?

Или го бе направил собственият му Глас?

Толкова слаб удар. И толкова ефективен.

Радж Атън се зачуди, но в този момент това вече нямаше значение. Радж Атън, въпреки победата си над Лонгмът, беше съкрушен. Макар да притежаваше ума, гъвкавостта и мускула на хиляди хора, без скоростта си той се превръщаше във „воин с нещастни пропорции“. Дори един обикновен войник, някой жалък хлапак без дарове бе в състояние да го посече.

Ако Габорн му излезеше със скоростта дори на петима мъже и дарове на жизненост от други петима, Радж Атън нямаше да може да го надвие.

Вълчия господар се заоглежда отчаяно. Огнетъкачите му се бяха самоизгорили. Силарите му ги нямаше. Саламандрите се бяха върнали в долния свят и сега за дълго нямаше да могат да бъдат призовани. Всичките му тайнствени взривни прахове бяха прахосани.

„Дойдох, за да унищожа Ордън и Силвареста – помисли той, – и го постигнах. Но с това си създадох още по-голям враг.“

Беше време да бяга от Лонгмът, да бяга от Хиърдън и от всичките кралства на Роуфхейвън, и да преосмисли тактиката си. Колкото и победи още да извоюваше тук в Севера, той чувстваше как кралете на Роуфхейвън се измъкват от хватката му.

Радж Атън си имаше своите дарове, хиляди по хиляди. Но мините му бяха на изчерпване, а силарите му бяха в ръцете на неговия враг. Каквито и дарове да имаше сега, младият крал скоро щеше да се изравни с него.

Радж Атън беше напълно съкрушен.

Навяваше сняг. Първият сняг, който Радж Атън щеше да види тази зима. До няколко седмици планинските проходи щяха да се затворят.

Можеше да продължи това завоевание по-късно, прецени той и се стъписа. Ужаси го мисълта, че ще трябва да чака чак до пролетта.

Извика на хората си да започнат да се оттеглят, без да им остави време да оплячкосат замъка.

Остана неподвижен и смълчан, докато войниците му тичаха да изпълнят заповедта, да смъкват шатрите, да впрягат конете, да товарят фургоните.

Главанаците гиганти се появиха откъм замъка, понесли в грамадните си лапи трупове на защитници, които щяха да ядат пътьом за дома. По западните хълмове траурно завиха вълци, сякаш от скръб пред гледката на рухналия Лонгмът.

Съветникът на Радж Атън Фейкаалд викаше кресливо:

– По-бързо, смотаняци! Остави мъртвите! Вие там – помогнете да се натоварят тия фургони!

Снегът се усили и скоро натрупа пет пръста. Радж Атън стоеше, зяпнал към замъка Лонгмът. Чудеше се как се бе провалил тук, мислеше как Джюрийм го беше предал на крал Ордън.

Когато се отърси от унеса си, замъкът беше замрял. Никакви огньове не горяха вече там, не се чуваха викове на мъже, умиращи в агония.

Пред портите крачеше без посока Седрик Темпест, единственият оцелял – затискаше кървящото си ухо и мърмореше несвързани проклятия. Сигурно беше обезумял.

Радж Атън яхна един кон, сети се как вещерът Бинесман беше откраднал неговия, и подкара през хълмовете.