Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 41 страниц)

Мъжът беше облечен в черен халат и държеше оголен меч; вместо броня беше облякъл дебел кожен елек. Само ясноочето, което Бинесман бе дал на Габорн, му помогна да види ловеца.

Габорн не знаеше какви дарове може да притежава мъжът, колко силен или пъргав ще е. Но пък и ловецът беше също толкова нащрек заради възможните качества на Габорн.

Погледът му се плъзна вдясно от ловеца и зашари из дърветата, все едно че не го е забелязал. След това Габорн му обърна гръб и загледа към другия бряг.

Остави вързопа със силарите на земята и след това, преструвайки се, че се почесва, извади с лявата ръка камата от колана си. Стисна дръжката, а острието положи плоско на китката така, че да остане скрито.

След това се заслуша. Воденичното колело вдигаше доста шум и почти заглушаваше виковете на хората, борещи се с пожара в града.

– Да изчакаме тук – прошепна той на Роуан. – Не мърдай.

Ловецът започна да се приближава и той затаи дъх.

Безшумен, безшумен и коварен. Но и бърз. Имаше дар на метаболизъм. Габорн нямаше дарове на метаболизъм. Движеше се с бързината на младостта, но не можеше да се сравни с подсилен воин.

Не можеше да рискува да остави мъжа да извика за тревога и да привлече вниманието на върколаците отвъд реката.

Изчака ловецът да се приближи още, на двайсет стъпки. Един клон тихо изпращя. Габорн се престори, че не е чул. Изчака още половин секунда.

Изчака, докато не прецени, че ловецът гледа в краката си, съсредоточен да не направи друг звук; и тогава се превъртя рязко и тихо отскочи от Роуан.

Ловецът надигна меча си толкова бързо, че той блесна в дъга. Застана в готовност – присвити колене, върхът на меча – напред. Превъзхождаше го в скоростта. Но не и в хитрината.

Габорн метна камата от десет стъпки и дръжката ѝ удари ловеца по носа. В същата част от мига, докато ловецът се стресна, Габорн се хвърли напред и нанесе убийствен удар към коляното му, като преряза капачката му.

Ловецът контрира и сниши меча. Габорн извъртя оръжието си нагоре и го посече през гърлото.

Ловецът се хвърли напред, още не разбрал, че е мъртъв. Габорн се извъртя, но усети как мечът захапа лявата страна на гръдния му кош и как в него лумна огън. Отметна меча на воина със сабята си и пъргаво отстъпи назад.

От гърлото на ловеца излезе къркорене и той залитна крачка напред. От раната му бликна кръв – фонтан, извиращ в такт с ударите на сърцето му.

Габорн разбра, че мъжът няма да живее много дълго, и се опита да се отдръпне, за да избегне нова рана. Но се препъна в някакъв корен и падна на земята, вдигнал все пак сабята нагоре, за да парира възможна атака.

Ловецът за миг се огледа замаяно. Посегна да се хване за едно дръвче, не успя, изтърва меча и рухна по очи.

Габорн погледна към билото, но не видя други ловци. Мълчаливо благодари на Бинесман за билките, прикрили миризмата му.

После опипа ребрата си. Кървяха, но не беше толкова страшно, колкото бе помислил. Спря кръвта, след което прибра силарите.

Роуан дишаше задъхано от страх. Изгледа го в тъмното, докато отиваше при нея, сякаш ужасена, че раната му може да го убие.

Той се поизправи, за да я успокои, после я поведе по стръмния бряг към реката. Навлязоха в плачещите върби. Пожарите вече горяха по-ярко.

Върколаците бяха наклякали по другия бряг и се взираха с безпокойство в мрака. Бяха чули дрънченето на оръжията, но докато огънят ги заслепяваше, а Габорн и Роуан се криеха в сенките, върколаците търсеха напразно. Навярно тракането на воденичното колело малко по-нагоре по течението ги объркваше; може би не бяха сигурни, че наистина са чули бой в гората. Като че ли никой от тях не изглеждаше преизпълнен от желание да премине реката и да се бие полузаслепен. Габорн си спомни, че върколаците се боят от вода.

Нагази във водата под плачещите върби. И точно тогава Роуан уплашено ахна.

Нагазили до колене във водата, при речния завой стояха трима главанаци. Единият държеше факла, а другите двама бяха насочили грамадните си дървени пръти като копия. Надничаха като рибари във водата – очакваха, че някой ще се опита да се измъкне по реката.

Светлината, която заслепяваше върколаците, само помагаше на гигантите да виждат по-добре. Габорн ги огледа за миг. Водата надолу по течението едва ли щеше да е по-дълбока от три стъпки. Нямаше начин двамата с Роуан да се промъкнат покрай исполините.

Изведнъж Роуан изохка от болка, преви се и се стисна за корема.

Лицето на чистото зло

Когато Радж Атън и охраната му приближиха портите, Йоме стоеше на върха на южната кула на цитаделата на Посветителите. Падаше нощ и огнетъкачите бяха тръгнали към града през сухите треви. По пътя им гореше тясна огнена ивица, но за изненада на Йоме огънят не бушуваше, а само на сто разкрача от тях загасваше, така че огнетъкачите приличаха на комети със следващи ги дири от гаснещ пламък.

Зад тях от гората тръгна огромен фургон, пълен с мъже в халати – подскачаше по грубия черен път, водещ от замъка към Дънуд.

Легендарните Непобедими на Радж Атън също тръгнаха в марш към града, строени в двайсет редици, всяка от по сто души.

Но другите останаха назад, в равнината. Косматите главанаци се придържаха към края на дърветата и газеха из реките, докато тъмните върколаци, чиито голи тела бяха по-черни от нощта, обкръжиха замъка и наклякаха из полята. Тази нощ измъкване нямаше да има за никого.

За чест на стражите при дървените порти на цитаделата на Посветителите, те не ги отвориха веднага. Когато Вълчия господар стигна по градските улици до нея – най-защитената цитадела в замъка, – те я държаха здраво.

Изчакаха крал Силвареста да слезе от кулата, с Йоме до него и двамата им Дни плътно зад тях, а накрая – Шемоаз.

„Добре – помисли Йоме. – Нека Вълчия господар постои още малко пред портите, да почака истинския владетел на замък Силвареста.“ Малко възмездие за това, което тя знаеше, че ще последва.

Въпреки че Йоме не забеляза следа от страх на лицето на баща си, той стискаше силно ръката ѝ, като човек, когото отвеждат на смърт.

Слязоха от кулата при портите на цитаделата на Посветителите. Стражите тук бяха най-добрите воини в кралството, тъй като това място беше светилище, беше ядрото на властта на Силвареста. Ако бъдеха убити Посветителите, мощта на Силвареста щеше да погасне.

Стражите изглеждаха спретнати в своите черни ливреи със сребърни ширити върху ризниците.

Когато крал Силвареста закрачи към тях, двамата мъже извадиха мечовете си и сведоха върховете им към земята. От другата страна на стената на цитаделата, през решетките на портикула, се виждаше самият Радж Атън.

– Милорд? – попита капитан Олт. Беше готов да се бие до смърт, стига бащата на Йоме да пожелае. Или да съсече и краля, и Йоме, спестявайки им мъчителния край, от който се страхуваше Йоме.

– Приберете ги – каза Силвареста с разтреперан от несигурност глас.

– Имате ли някакви заповеди? – попита Олт.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Боеше се, че баща ѝ ще го помоли да ги съсече още сега и да не позволи да попаднат в ръцете на врага.

Дълъг спор се беше разгорял между владетелите в Роуфхейвън за това как следва да постъпи човек при подобни обстоятелства. Често кралят завоевател се опитваше да изземе даровете от победените. Така той самият ставаше по-силен. А Радж Атън и бездруго вече бе станал прекалено силен. Някои смятаха, че е по-благородно да се самоубият, вместо да се покорят на господството му.

Други твърдяха, че човек е длъжен да живее с надеждата, че ще може да помогне на своя народ, макар и по друг начин. Бащата на Йоме се придържаше към този възглед. В последните два дни, откакто бе загубил два от даровете си на ум, кралят изведнъж беше станал по-предпазлив, притеснен за това, което беше забравил, и се боеше да не допусне грешки.

Крал Силвареста погледна с нежност Йоме.

– Животът – прошепна ѝ той – е толкова сладък. Не мислиш ли?

Йоме кимна.

Кралят добави тихо:

– Животът… Йоме, е толкова странен и красив, пълен с чудеса, дори в най-мрачните часове. Винаги съм бил убеден в това. Човек трябва да избере живота, стига да може. Нека живеем, с надеждата, че ще служим на народа си.

Йоме потръпна от мисълта, че изборът му може да се окаже погрешен, от страха, че нейната смърт и тази на баща ѝ би могла да се окаже по-добра служба на народа ѝ.

Крал Силвареста прошепна на Олт:

– Отворете портата. И донесете фенери. Ще ни трябва светлина.

Плещестият капитан кимна навъсено. От погледа му Йоме разбра, че Олт предпочита да загине, вместо да гледа как Силвареста загубва кралството си. Не беше приел решението на краля.

Олт отдаде чест, като допря плоската страна на меча си до върха на железния шлем. „Вие винаги ще бъдете моят владетел“, казваше жестът.

Крал Силвареста му кимна сдържано. Стражите свалиха лостовете на портата; всеки хвана по една от дръжките и ги тласнаха напред.

Радж Атън седеше на сивия си жребец с бели петна по задницата. Обкръжаваха го телохранителите му. Неговият Дни – висок мъж с властна осанка, с побелели слепоочия, чакаше зад него. Конете на Вълчия господар бяха едри, благородни животни. Йоме беше чувала за породата, но не беше виждала нито един от тях досега. Наричаха ги „имперски коне“, внесени от почти легендарните владения на тот, отвъд Каролското море.

Самият Радж Атън изглеждаше царствен, черната му ризница покриваше тялото му като лъскави люспи, а широките криле на бухал на шлема му привличаха погледа към лицето му. Гледаше безстрастно краля и Йоме.

Лицето му не беше нито старо, нито младежко, нито много мъжествено, нито женствено – като при тези, които са получили много дарове на обаяние от хора и от двата пола. И в същото време беше красиво, така жестоко красиво, че сърцето на Йоме бе жегнато от болезненото желание да се вгледа в черните му очи. Беше лице, будещо преклонение, лице, заради което си готов да умреш. Главата му се въртеше постоянно, както ставаше с онези, които са получили много дарове на метаболизъм.

– Силвареста – каза той от коня си, пропускайки титлите. – Не е ли редно да се поклониш на своя владетел?

Мощта на Гласа на Радж Атън бе толкова огромна, че краката на Йоме едва не се подкосиха и тя изпита неудържимо желание да падне ничком и да поднесе жертвения си дар. Но един глас в тила ѝ прошепна: „Убий го. Убий го преди той да те е убил.“

Бащата на Йоме коленичи и извика:

– Простете ми, владетелю мой. Добре сте дошли в замък Силвареста.

– Сега се нарича замък Радж – поправи го Радж Атън.

Зад Йоме металните решетки издрънчаха и стражите на портата изнесоха от стражницата запален фенер.

Радж Атън ги изгледа за миг с отразена в очите му светлина, после леко скочи на земята. Пристъпи и застана пред Силвареста.

Беше висок, с половин глава по-висок от бащата на Йоме, а тя винаги беше мислила, че баща ѝ е едър мъж.

В този момент тя се ужаси. Не знаеше какво да очаква. Радж Атън можеше да замахне с късия си меч като светкавица и да обезглави и двамата. Нямаше да ѝ остане време дори да трепне.

Този човек беше непредсказуем. Беше завладял всички южни кралства около Индопал през последните няколко години и мощта му нарастваше с невероятна скорост. Можеше да бъде великодушен в добротата си или нечовешки свиреп в жестокостта си.

Разправяха, че когато султанът на Ейвън се скрил в зимния си дворец в Шемнарвала, Радж Атън в отговор пленил жените и децата му в летния им дом и го заплашил, че ще хвърли с катапулт синовете му през дворцовите стени. Султанът му отвърнал, като застанал на стените на замъка, стиснал срамотиите си в шепи, и извикал: „Давай! Имам си чук и наковалня, с които да си изкова по-добри синове!“ Султанът имал много синове и казваха, че в онази нощ, след като запалвали всекиго от тях, писъците били ужасяващи, защото Радж Атън изчаквал, докато писъкът на детето замре, преди да хвърли пламтящото тяло през стените на замъка. Макар султанът да не искал да се предаде, стражите му не могли да понесат виковете и хората му отворили портите. А какво станало след това, Йоме не знаеше. Такива неща не се обсъждаха в цивилизованите страни.

Но се знаеше и че Радж Атън сядал и отсъждал за кралете, които завладява, още преди да започне войните си срещу тях. Знаел предварително кого ще посече, кого ще зароби и кого ще направи свой регент.

Сърцето на Йоме се разтуптя. Баща ѝ беше Клетвообвързан лорд, човек на достойнството и честта. По нейно мнение той беше най-състрадателният владетел във всички кралства на Роуфхейвън.

А Радж Атън беше най-черният узурпатор, стъпвал по земята от осемстотин години. Никой крал не признаваше за равен на себе си, смяташе всички за свои васали. Двамата не можеха да делят трона на Хиърдън.

Радж Атън смъкна бойния чук от гърба си. Беше с дълга дръжка, почти колкото ръста му.

Постави го на камъните пред краката си, стисна с две ръце дръжката, опря брадичка на единия си юмрук и се усмихна лукаво.

– Имаме да уредим някои неща, Силвареста. Различия във възгледите.

Радж Атън кимна към улицата.

– Тези хора твои ли са?

Грамадният фургон, който Йоме беше видяла да трополи през полята, сега приближаваше между сивите сгради на дюкяните. Във фургона имаше мъже – всички войници, както можеше да се разбере по мрачните им лица. Когато приближиха фенера, Йоме ужасена разпозна някои от тях – ефрейтора Дилифън, мечемайстора Скалъри. Лица, които не беше виждала с години.

Зад Йоме Шемоаз ахна, изхлипа и се затича напред. Баща ѝ, Иърмън Вотания Солет, лежеше най-отпред във фургона – превърнат в развалина мъж, дори не мигаше. Гърбът му се беше изкривил жестоко, ръцете му се бяха свили в безполезни юмруци. Лицето му се беше сгърчило в болезнена гримаса; всичките му мускули се бяха вкочанили като на мъртвец. Йоме последва Шемоаз няколко стъпки, но не посмя да се приближи до Радж Атън.

Но макар и от трийсет крачки успя да надуши ужасната смрад, идеща от мъжете. Очите на повечето глупаво се взираха в пустотата. Челюстите на някои бяха провиснали. Всеки войник беше изцеден от една или друга „по-голяма“ дарба – кой от ум, кой от мускулна сила, кой от гъвкавост, от метаболизъм или жизненост – и това ги правеше безвредни.

Шемоаз притисна баща си до гърдите си и заплака. Олт се приближи със запален факел. На трепкащата му светлина лицата във фургона изглеждаха бледи и ужасни.

– Повечето от тях някога бяха мои хора – призна предпазливо крал Силвареста. – Но ги освободих от служба. Те са свободни войници, свободни рицари. Не съм техният господар.

Отрицанието беше спорно. Въпреки че всички мъже във фургона бяха свободни рицари, заклели се да унищожат всички Вълчи господари като Радж Атън, и макар да се смяташе, че тази клетва отменя всяка друга клетва, дадена на отделен владетел, истината бе, че бащата на Йоме служеше като техен патрон – беше ги снабдявал с пари и оръжие, необходими за да унищожат Радж Атън. Отказът му да признае отговорността си за техните действия беше равносилен на отказа на стрелец да поеме вината за щетите, нанесени от стрелата, след като е излетяла от лъка му.

Радж Атън не прие извинението. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той извърна поглед. Йоме усети как сърцето ѝ подскочи, щом видя как в очите на Радж Атън блеснаха сълзи.

– Голямо зло ми нанесе – каза Радж Атън. – Твоите убийци избиха мои Посветители, заклаха племенника ми, отнеха живота на хора, които смятах за свои близки приятели, за добри слуги.

Тонът му изпълни Йоме с чувство за вина, непреодолима вина. Почувства се като дете, хванато как измъчва котенце.

Още повече я заболя като видя, че болката на Радж Атън сякаш е искрена. Радж Атън беше обичал Посветителите си.

„Не – промълви нещо в дъното на съзнанието ѝ, – не трябва да вярваш на това. Той иска да го повярваш. Това е само хитрина, добре упражнена употреба на Гласа. Той обича само силата, която му дават хората му.“ Но се оказа трудно да се вкопчи в този свой скептицизъм.

– Да отидем в тронната зала – каза Радж Атън. – Не си ми оставил никакъв избор, освен да седнем и да уредим различията си. Тъжно ми е, но трябва да обсъдим… условията на капитулацията.

Крал Силвареста кимна, все така с наведена глава. От челото му капеше пот. Йоме задиша по-леко. Щяха да говорят. Само да поговорят. Можеше дори да се надява на снизходителност.

Само един поглед на Радж Атън, и телохранителите му влязоха в цитаделата на Посветителите, повели коня му в двора, а самият той закрачи към кралската цитадела.

Йоме тръгна изтръпнала след баща си. Обутите ѝ в чехли стъпала не харесваха грубата каменна настилка. Шемоаз остана отзад с фургона, който влизаше във вътрешния двор на цитаделата на Посветителите, хванала ръката на баща си. Шепнеше му утешителни думи.

Йоме, баща ѝ и тримата Дни последваха Радж Атън през оградения със стени пазар – най-богатата улица на Хиърдън, покрай скъпите дюкяни, където се продаваше сребро и скъпоценни камъни, коприна и фини тъкани, към кралската кула.

Фенерите в кулата вече бяха запалени. Самата кула, трябваше да се признае, беше грозна. Грамадно квадратно здание на шест етажа, без никаква друга украса освен гранитните статуи на древни крале, обкръжаващи основата ѝ. Статуите бяха огромни, по шестнайсет стъпки. Горе по водостоците бяха изваяни каменни менестрели и танцуващи чудовища, но фигурите бяха толкова малки, че отдолу човек не можеше да ги види добре.

На Йоме ѝ се искаше да побегне, да свърне в някоя от страничните задънени улички и да се скрие зад някоя от кравите, прибрани тук за през нощта. Сърцето ѝ щеше да се пръсне в гърдите.

Когато прекрачи прага на кралската цитадела, едва не припадна. Баща ѝ стисна ръката ѝ и ѝ помогна да остане права. Прилоша ѝ, но се насили и продължи с баща си пет етажа нагоре по широкото стълбище, докато стигнат до кралските покои.

Радж Атън ги преведе през залата за аудиенции в огромната тронна зала. Троновете на краля и кралицата бяха от лакирано дърво, с облечени в пурпурна коприна възглавници. Златен филигран красеше листата, резбовани по облегалките и краката на троновете, както и по гърбовете им. Украсата не беше натрапчива. Силвареста имаше по-хубави тронове на таванския етаж. Но самата зала беше огромна, с два реда еркерни прозорци, гледащи на север, на юг и на запад към кралството. От двете страни на всеки трон горяха по два фенера, а в огромната камина пращеше огън.

Вълчия господар се намести удобно с бронята си в трона на краля, после каза на крал Силвареста:

– Вярвам, че братовчедка ми Венета е добре? Иди да я доведеш. И се освежи малко. Ще си направим аудиенцията след като се почувстваш по-удобно. – Махна небрежно към бронята на Силвареста в мълчалива заповед да си я свали.

Крал Силвареста кимна – знак не на признателност, по-скоро превиване на врата в покорство, след което тръгна към царствените си покои. Йоме беше толкова изплашена, че отиде с него вместо в стаята си.

Не ги последваха Дните нито на краля, нито на Йоме. Дните записваха всеки миг от живота на своите господари, но дори те не смееха да осквернят светостта на спалнята на един Владетел на руни.

Вместо това Дните на Радж Атън ги задържа на разговор в един древен алков извън спалнята, където стражите често оставаха да чакат своя господар. Тук Дните си заговориха на своя таен език. Така ставаше често, когато се срещнеха Дни на враждебни кралства. Йоме нищо не разбираше от кодовете им и просто затвори вратата на спалнята, за да не слуша приказките им.

Кралица Венета Силвареста седеше на един стол в спалнята на краля, облечена в най-фините си одежди, и гледаше през прозорците на юг. Беше с гръб към вратата. Боядисваше си ноктите с прозрачен лак.

Беше суетна, с десет дара на обаяние – много по-красива от Йоме. Венета имаше катраненочерна коса и мургава кожа като на Радж Атън – по-тъмна от тази на Йоме. Дори скъпоценните камъни в короната ѝ не можеха да се сравнят с прелестта на лицето ѝ. Скиптърът ѝ лежеше в скута – златен, с перли в кълбото в единия край.

– Е – въздъхна тя, без да се обръща. – Загуби нашето кралство. – Прозвуча по-уязвена от всякога.

Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.

– Казах ти, че ще го загубиш – продължи кралица Силвареста. – Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.

Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.

Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.

– Няма да съжаля за това, което съм правил – заяви той. – Народът ми живя в относителен мир.

– Без съюзници, без силен крал, който да го защити – каза майката на Йоме. – Колко мир можеше да им дадеш всъщност?

Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.

– Дадохме им най-доброто, което можахме – отговори баща ѝ.

– И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.

Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си – като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.

Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.

Но онези, които искаха да предложат даровете си, отиваха при чужди крале, като крал Ордън, където можеха да продадат качествата си на по-висока цена.

Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.

„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук – помисли Йоме, – а не първо други, по-близки кралства.“

– Чувате ли ме, милорд? – каза Венета. – Аз ви унизявам.

– Чувам те – каза крал Силвареста. – И въпреки това те обичам.

Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.

– Обичам те и ще те обичам вечно – каза Венета. – Ти си хиляда пъти повече крал, отколкото ще бъде някога моят проклет братовчед.

Крал Силвареста свали ризницата си и остана с кожения елек. Погледна многозначително Йоме и тя излезе, за да останат двамата насаме.

Не посмя да излезе в коридора и да се върне в тронната зала. Не и докато Радж Атън беше там. Затова изчака в алкова пред вратата на баща си и се заслуша във възбудения разговор на Дните. В стари времена тук нощем се поставяха стражи и слуги, но крал Силвареста не го правеше. Все пак стаичката беше достатъчно широка, за да побере Йоме и тримата Дни.

След няколко дълги минути майката и бащата на Йоме излязоха. Майка ѝ носеше кралските си регалии, а баща ѝ беше облякъл тежък царствен халат и на лицето му се бе изписала решимост.

– Не забравяй коя си – каза на Йоме майка ѝ.

Смяташе да изиграе ролята си на кралица до самия край.

Йоме тръгна след тях към залата за аудиенции.

За тяхна изненада, завариха Радж Атън с двама от неговите Непобедими. Стояха от двете страни на трона. Гледката беше импозантна.

Крал Силвареста тръгна напред, до края на яркочервения килим пред трона. После коленичи и сведе глава.

– Джас Ларън Силвареста, ваш предан слуга, владетелю. И ви представям по ваше искане своята съпруга, скъпата ви братовчедка Венета Мошан Силвареста.

Кралица Силвареста видя поклона на съпруга си, поколеба се за миг, след което леко се поклони, с очи, следящи напрегнато Вълчия господар.

Когато главата ѝ беше най-близо до пода, Радж Атън скочи като мълния и извади късия меч от ножницата.

Короната на Венета, перната от острието, отхвърча нагоре и издрънча в каменния таван.

– Нахалница! – викна Радж Атън.

Майката на Йоме го изгледа с присвити очи и каза:

– Аз съм кралица – все още.

– Това ще решавам аз – каза Радж Атън.

Хвърли оръжието върху възглавницата на трона на кралицата и седна. Смъкна металните си ръкавици и хвърли и тях на съседния трон. После стисна облегалките на трона. „Той иска нещо от нас – осъзна Йоме. – Нещо му трябва.“ Беше сигурна в това.

– С вас бях повече от търпелив. Ти, Джас Ларън Силвареста, плащаше на рицари, за да ме нападат, без да са предизвикани. Дойдох да се погрижа тези атаки да престанат. Настоявам за… приемлива дан.

Бащата на Йоме не каза нищо. Майка ѝ коленичи пред трона.

– Какво ще поискате от нас? – най-сетне попита крал Силвареста.

– Уверението, че никога повече няма да ми се опълчваш.

– Имате думата ми – заяви Силвареста, вдигна глава и погледна Вълчия господар.

Радж Атън отвърна с тежест:

– Благодаря ти. Не подценявам клетвата ти. Ти беше достоен владетел на своя народ, Силвареста. Справедлив владетел. Владенията ти са чисти, процъфтяващи. Хората ти притежават много дарби, които могат да ми дадат. Ако времената не бяха толкова смутни, с радост щях да си помисля, че двамата с теб можем да сме съюзници. Но… по южните ни граници се трупат големи врагове.

– Инкарците ли? – попита Силвареста.

Радж Атън махна с ръце.

– По-лошо. Хали. И се плодят като зайци от трийсет години. Опустошили са горите на Денам. Изтласкали са върколаците от планинските им светилища. Още един сезон и халите ще тръгнат срещу нас. Възнамерявам да ги спра. Ще ми е необходима твоята помощ, помощта на всички северни кралства. Възнамерявам да установя контрол.

Йоме се почувства объркана от това. Баща ѝ явно също беше объркан.

– Можем да ги надвием! – каза Силвареста. – За такава кауза северните кралства ще се обединят. Не е необходимо да водите тази война сам!

– И кой ще поведе армиите ни? – попита Радж Атън. – Ти? Крал Ордън? Аз? Хайде, не се прави на глупак.

Бащата на Йоме сякаш загуби дух. Радж Атън беше прав. Никой не можеше да предвожда северните крале. Твърде много бяха политическите разделения, твърде много – моралните конфликти, твърде много беше дребнавата ревност и древните съперничества. Ако Ордън поведеше армия на юг, някой щеше да остане и да щурмува отслабените му градове.

А най-малко от всичко някой от тях щеше да се довери на Радж Атън, Вълчия господар. От стотици години Владетелите на руни нападаха всеки предводител, устремил се към прекалено могъщество, прицелил се твърде нависоко. В древни времена някакви разбойници, алчни за всякаква сила, която могат да придобият, използвали силарите, за да взимат дарби от вълци и така станали известни с името „Вълчите господари“.

Хора, които желаеха неестествено силно усещане за мирис или слух, често взимаха дарове от палета, защото кучетата им ги отстъпваха доброволно, без да искат след това някакво покровителство. Дори жизненост или мускулна сила се взимаше от мастифи, отглеждани само за тази цел.

Но хората, които взимаха дарове от кучета, се превръщаха в полуживотни. Така евфемизмът „Вълчи господари“ се беше превърнал в подигравателен израз за всеки човек с нисък морал, включително хора като Радж Атън, който можеше и никога да не е взимал дар от куче.

Никой крал на Севера нямаше да последва Радж Атън. Хората, спечелили си „титлата“ Вълчи господар, ставаха прокълнати. Достойните владетели бяха обвързани с дълг да осигуряват средства на свободните рицари за техните войни и убийства. Като вълци, заловени в кошара, за Вълчите господари не се полагаше никаква милост.

– Не е задължително да бъде така – каза Силвареста. – Има и други начини да се води тази война. Десятък рицари от всяко кралство…

– Задължително е да бъде така – поправи го Радж Атън. – Нима би дръзнал да спориш с мен по този въпрос? Аз имам хиляда дара на ума спрямо твоите… – взря се за миг в очите на крал Силвареста, за да прецени криещия се в тях разсъдък – два.

Можеше да е само предположение, но Йоме знаеше, че не е така. Една поговорка гласеше: „Мъдрият крал не събира за себе си всичкия ум, а допуска и съветниците му да са мъдри.“ В Севера се смяташе за разхищение да вземеш повече от четири дара на ума. Направилият това владетел запомняше всичко, което е прочел, всичко, което види или почувства. Силвареста не можеше да е взел повече от четири. Но как все пак Радж Атън разбра, че на баща ѝ са му останали само два действащи дара на ума?

Заявлението на Радж Атън, че притежава ума на хиляда души, накара дъхът ѝ да секне. Не можеше да си го представи. Някои лордове се кълняха, че малко повече дарове на ума носят на един Владетел на руни предимство – повече творчески способности и по-дълбока мъдрост.

Радж Атън скръсти ръце пред гърдите си.

– Изучавал съм халите… те вече се разпространяват в кралствата ни на малки орди, всяка с нова кралица. Страшна напаст са… А сега Силвареста, въпреки мирните ти уверения, искам от теб нещо повече. Съблечи се.

Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.

– Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.

Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.

– Искаш да кажеш, че няма да ми го дадеш, или че не можеш? – попита Радж Атън.

Крал Силвареста разпери широко ръце и заклати глава, онемял.

– Не искаш? Но си длъжен… – каза Радж Атън.

– Не мога! – извика баща ѝ. – По-добре вземи живота ми.

– Не искам смъртта ти – каза Радж Атън. – Какво ми носи тя? Искам само ума ти.

– Не мога! – повтори Силвареста.

Едно беше да дадеш свой дар на врага си. Но Радж Атън щеше да получи нещо повече от ума на Силвареста. Тъй като Силвареста вече беше одарен, Радж Атън щеше да превърне крал Силвареста в свой вектор.

Човек можеше да отдаде само една своя дарба в живота си и когато този дар се отдадеше, това създаваше магически канал, връзка между владетел и васал, която можеше да се прекъсне само от смъртта. Ако владетелят умреше, дарът се връщаше към дарителя му. Умреше ли васалът, владетелят губеше придобитото качество.