Текст книги "Даровете всечовешки"

Автор книги: Дейвид Фарланд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 41 страниц)

Приготовления

Следобед хората на Силвареста продължиха да се подготвят за предстоящата битка. Първоначалната истерия заради приближаващия щурм – писъците на децата и селяните, безумната суетня, докато старците и немощните напускаха града – всичко това беше отминало. Сега обзети от безпокойство войници и фермери се бяха подредили по пасажите на Външната стена и бяха натрупали барикади по улиците. От четиристотин години по стените не бяха се струпвали толкова хора – защото и мнозина, които нямаше да се бият, се бяха качили там да погледат, от чисто любопитство.

Свине, крави, овце и кокошки щъкаха по уличките и зелените морави. Всички животни от околностите бяха прибрани зад стените – за да изхранват обитателите на града по време на обсадата и същевременно за да бъдат лишени от продоволствие воините на Радж Атън.

Южняшките търговци си бяха тръгнали, бяха прогонени заедно с ярките си шатри и без почти нищо друго освен храната за из път.

През целия следобед войските на Радж Атън се трупаха по билото на хълма в края на леса и прегрупираха силите си. Отначало се появиха само Непобедимите, рицари в тъмни плетени ризници или ковани стоманени нагръдници, облекли над тях златни и червени туники. Но се задържаха в края на гората, за да скрият числеността си. В края на дългия ден към тях се присъединиха великани и бойни кучета.

Градът вече се беше организирал добре за обсада. Никой нямаше да дръзне нито да влезе, нито да излезе, въпреки че обсадните машини на Радж Атън все още не бяха излезли от горите. Войниците на Юга бяха започнали да секат дървета и да градят укрепления.

Защитниците на замъка стояха по стените в готовност – лъкометци и пиконосци, копиеносци и артилерия. Крал Силвареста беше разпратил вестоносци до съседните замъци с молба за подкрепления.

Но докато останалата част на замъка Силвареста се беше стегнала за битка, то в цитаделата на Посветителите, най-дълбокото и най-защитено ядро на крепостта, приготовленията за наближаващото сражение все още бяха в ход.

Стените на цитаделата на Посветителите кънтяха от болка, мъже и жени предлагаха даровете си на своя повелител.

Двеста слуги и васали на Силвареста се бяха събрали тук, за да поднесат даровете си. Докато главният „облекчител“ на Силвареста Ерин Хайд работеше със силарите, двама от чираците му обикаляха между доброволците, оглеждаха, опипваха и изпробваха, издирвайки сред тях онези, които притежаваха достатъчно мускул, ум, обаяние или жизненост, за да оправдаят трепета и високата цена, предполагаща взимането на дарове. Защото ако един владетел потърсеше сила, то най-добре беше да я получи от онези, които я имат в изобилие.

Един от кралските канцлери действаше като съветник на онези, които се оказваха достатъчно щастливи да могат да предложат търсените качества. Помагаше на неграмотните селяци да попълнят договорите, които гарантираха, че в замяна на даровете си ще получат закрилата и опората на Силвареста до края на дните си.

Сред онези, които се бяха струпали да поднесат даровете си, обикаляха и „утешителите“ – хора, дошли да предложат утехата си на приятели или близки, които скоро щяха да бъдат ужасно осакатени.

Имаше и такива, които отдавна бяха поднесли даровете си на своя владетел. Цитаделата на Посветителите приютяваше около хиляда и петстотин Посветители, повечето в достатъчно добро състояние, за да наблюдават церемониите на посвещението.

Йоме познаваше мнозина от тях, защото често беше помагала в обслужването и болничните грижи за старите Посветители – слепия Карок, един от нейните слуги, който беше дал очите си; безумния Мордин, някогашен младеж с блестящ ум, който бе поднесъл в дар ума си. Глухите, болнавите и грозните, онези, които бяха приковани на легло от слабост. Стотици и стотици други – цяла армия от немощни и сакати човешки същества.

В самия център на това огромно множество, сред вътрешния двор на цитаделата, царствен като нощното небе, огряно от всичките си звезди, седеше крал Силвареста – върху сив камък, сред морето от трева, с оръжия в ръце, наполовина облечен в бойната си броня и гологръд.

Онези, на които все още предстоеше да дадат даровете си, лежаха на ниски нарове и очакваха Ерин Хайд да пристъпи сред тях със своите заклинания и силари.

Сред хората, които вече бяха поднесли даровете си, обикаляше и личният лекар и билкар на крал Силвареста, Бинесман. Беше нисък, със сив халат, ръцете му бяха вечно оцапани с пръст заради заниманията му. Разговаряше с неизменна усмивка на лицето с новите Посветители, предлагаше тук утеха, там – да вдишат от лечебните му благовония.

Уменията на Бинесман бяха много нужни. Силата на билките му беше легендарна: неговите смесени отвари от борага, исоп, босилек и още какво ли не, можеха да вдъхнат кураж на един воин преди битката, да му влеят енергия по време на боя и да помогнат в лечението на раните след това.

Но въпреки че той беше толкова необходим на стените, тук нуждата от присъствието му беше много по-настоятелна, защото отдаването на важни дарове често можеше да се окаже гибелно за дарителя. Някой як мъж, отдал силата си на крал Силвареста, можеше след това да рухне толкова отслабнал, че за миг-два сърцето му да спре да тупти. Човек, поднесъл дара си на гъвкавост, човек, който винаги е бил пъргав и подвижен, изведнъж можеше да се сгърчи в спазми, да се вкочани и до такава степен да не може да се отпусне, че да спре да диша.

Сега Бинесман не можеше да отиде на стените. Трябваше да помогне да се опази животът на онези, които поднасяха даровете си. Силвареста можеше да се възползва от даровете само докато дарителят е жив.

Самата Йоме помагаше в приготовленията, а нейната Дни я наблюдаваше безучастно от сенките при кухните. В момента Йоме бе коленичила насред прашния двор над един от наровете, на който лежеше матроната, грижила се за нея от ранното ѝ детство. Матроната, едра жена, казваше се Девин, се потеше обилно от нервност, въпреки че вечерта бе хладна, а високите стени на крепостта хвърляха сянка върху всички.

Бащата на Йоме заговори и гласът му прокънтя през целия двор:

– Девин, сигурна ли си, че можеш да направиш това?

Девин му се усмихна плахо, със сковано от страх лице.

– Всички се сражаваме както можем – прошепна тя и Йоме долови любовта в гласа ѝ, любовта към крал Силвареста.

Главният облекчител Ерин Хайд пристъпи между Девин и краля и огледа грижовно един от силарите. Пръчката приличаше на желязо за дамгосване, изработено от червеникав кръвен метал. Беше с дължина една стъпка, с всечена руна в широкия три и половин сантиметра кръг в единия край. Хайд леко притисна руната в пълната ръка на Девин, под рамото.

След това поде припявайки монотонното си заклинание – думите му наподобяваха по-скоро чуруликане на птица, отколкото човешка реч. Излизаха от устата му толкова бързо, че Йоме едва успяваше да ги чуе. Облекчителите наричаха това „песен на силата“. Съединена с руните, всечени по силара, песента извличаше качеството на Девин.

Символът точно на този силар напомняше на Йоме за летящ орел, от чийто клюн е провиснал гигантски паяк. Кривите очертания на руната бяха с различна дебелина и се извиваха под странни и същевременно сякаш съвсем естествени ъгли. Символът за жизненост. Девин беше здрава жена – нито ден в живота си не беше боледувала. Сега крал Силвареста щеше да се нуждае от нейната жизненост в битката – тя щеше отчаяно да му потрябва, ако получеше сериозна рана.

Облекчителят продължи да припява с високия си птичи глас, после изведнъж извика гърлено и звуците, които заизлизаха от устата му, заприличаха на кипнала в земните недра лава, на ревящи в пустинята лъвове.

Краят на силара засия. Кръвният метал лумна от прашнорозово до нажежено бяло.

Тогава Девин изкрещя:

– Ах, в името на Силите, колко боли! – И понечи да се дръпне от горящата руна. По тялото ѝ се лееше пот, сякаш я тресеше огнена треска. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

Долната ѝ челюст затрепери, гърбът ѝ се изви над нара. Тя задиша тежко и от лицето ѝ рукна пот.

Йоме я задържа, притисна я леко, леко надолу, и още надолу. Един силен войник хвана дясната ръка на Девин, за да не може да се дръпне от силара и да развали заклинанието.

– Погледни баща ми – зашепна Йоме; мъчеше се да разсее Девин от болката. – Погледни своя господар! Той ще те закриля. Той те обича. Татко ми винаги те е обичал, също както го обичаш ти. Той ще те пази. Само погледни своя господар.

Йоме изгледа свирепо облекчителя, за да го накара да се отмести и да не скрива гледката на Девин.

– Ахх… а аз си мислех, че раждането боли! – изхлипа Девин, но се извърна и погледна с обич крал Силвареста. Беше нужно. Беше нужно да си спомни защо трябва да премине през тази болка. Нужно беше да го иска сама, да иска да отдаде жизнеността си повече от всичко друго на света. А единственият начин да остане съсредоточена върху това свое желание беше да гледа обекта на посвещението си.

Крал Силвареста, тридесет и пет годишен мъж в разцвета на силите си, беше гол до кръста и седеше на сивия камък сред двора. Дългата му кестенява коса се спускаше на къдри до раменете му, гъстата му къдрава брада бе подстригана. Оръжейникът му се опитваше да го накара да облече долния кожен елек в подготовка за пълното снаряжение, но Силвареста трябваше да остави горната част на тялото си оголена, за да може облекчителят да приложи руните на сила.

Кралският канцлер Родерман настояваше крал Силвареста веднага да се качи на крепостните стени, за да укрепи куража на хората си, докато старият кралски мъдрец Инглорианс го убеждаваше да остане тук и да получи колкото може повече дарове.

Крал Силвареста избра да остане. Сега той погледна към Йоме, а после право в очите на Девин.

Всичко друго беше без значение. Кралят пренебрегна и съветниците си, и оръжейника си, и екнещия смут пред неизбежната война. Безкрайна любов имаше в очите на краля, и безкрайна тъга. Погледът му каза на Девин, че разбира какво му отдава тя, че тя е за него нещо много скъпо. Йоме знаеше, че баща ѝ мрази това, мрази да му се налага да изсмуква други човешки същества, за да може да брани поданиците си.

Точно в този миг нещо в Девин трябваше да се е променило; тя трябваше да е достигнала до онова необходимо състояние на копнеж, до онзи миг, в който можеше да стане прехвърлянето на качествата. Ревовете на облекчителя преминаха в настоятелни звуци и пълната сила на заклинанието се отприщи.

Нажеженият до бяло метал на силара затрепери и се загърчи като змия в ръцете му.

Девин изпищя от невъобразима болка. Нещо вътре в нея сякаш се срина – сякаш я притисна огромна и непоносима, кършеща кости тежест; тя сякаш се смали, сякаш стана по-малка.

Миризма на изгорели кости и разкъсана кожа се надигна със струйките дим.

Девин се сгърчи, замята се и се опита да се отдръпне. Задържа я сержантът, мъж с нечовешка сила.

Девин извърна очи от крал Силвареста и стисна зъби. Беше прехапала езика си и по брадичката ѝ се стичаше кръв и слюнка.

В този миг Йоме помисли, че вижда цялата болка на света и очите ѝ.

Девин загуби съзнание. Жизнеността беше изтръгната от нея, дотолкова, че тя вече не можеше да задържи очите си отворени, не можеше да устои на непосилната болка и умора.

А руните на кръвния метал засияха, нажежени до бяло и пулсиращи. Облекчителят, човек с дребно лице, крив като птичи клюн нос и дълга козя брада, огледа за миг разтопената руна на силата и нейната светлина се отрази в черното на очите му; после викът преля в песен на радост, на триумф.

Той вдигна силара високо над главата си с две ръце, размаха го така, че нишката бяла светлина се задържа във въздуха, като опашка на метеор, но без да загасне. Светлата лента увисна във въздуха, съвсем досегаема. Облекчителят я огледа грижовно, сякаш за да я прецени.

После поде пронизителна песен и се затича към Силвареста, изпънал след себе си лентата от светлина. Всички спряха – никой не смееше да приближи до тази светлина, за да не се прекъсне връзката, която щеше да се изкове между владетеля и Посветителя.

Щом стигна пред владетеля, облекчителят се поклони и положи нажежения до бяло кръвен метал под гърдите на краля. Песента му стана по-тиха, стана нежна и увещаваща, и в ръцете му силарът бавно започна да се разпада, да се троши и да се разпръсква като бяла пепел; светлината избледня.

Йоме не беше взимала васални дарове от детството си и не можеше да си спомни какво е чувството. Но точно както отдаването на дар причиняваше неописуема болка на дарителя, така получаващият изпитваше неизразима еуфория.

Очите на крал Силвареста се разшириха и от челото му бликна пот. Но това беше пот на възбуда, тръпка на безумно щастие. Очите му засияха от радост и всяка черта по лицето му, всеки мускул се отпусна.

Той намери все пак в себе си достатъчно приличие да не въздъхне, да не изрази удоволствието си прекалено показно.

Бинесман притича до Йоме и се наведе над нея. Дъхът му миришеше на анасон. Халатът му беше с възможно най-зеления цвят, изтъкан от някаква странна тъкан, наподобяваща на стрити корени. Ухаеше отдалече на дъхави билки и подправки, каквито неизменно държеше по джобовете си. В косата му се бяха вплели треви. Макар да не беше красив с тлъстите си и червени като ябълки бузи, в него определено имаше нещо много сексуално. Всеки път щом се озовеше толкова близко до него, Йоме изпитваше възбуда, едно някак много притеснително усещане. Но Бинесман беше Земен пазител, магьосник с големи умения, и съзидателните му сили обикновено въздействаха на хората около него, все едно дали го желаеше, или не.

Той коленичи и с оцапаните си с пръст ръце опипа пулса на шията на Девин. Лицето му помръкна гробовно и угрижено.

– Проклет, безмозъчен облекчител! – промърмори Бинесман и затърси нещо в джоба на оплескания си с кал халат.

– Нещо не е наред ли? – прошепна Йоме; не смееше да говори високо, за да не я чуе някой.

– Хайд използва скорълската версия на заклинанията. Твърде много изцежда от хората и се надява, че аз ще ги оправя. Девин и един час нямаше да преживее, ако не бях тук, и той го знае!

Бинесман беше състрадателен човек. От хората, които изпитват жал към врабченца голишарчета, паднали от гнездото си, или лекуват тревна змия, докато не оздравее, след като е била сгазена от волска кола. Небесносините му очи огледаха Девин изпод гъстите вежди.

– Можеш ли да я спасиш? – попита Йоме.

– Може би, може би. Но се съмнявам, че ще спася всички. – Кимна към другите Посветители, лежащи по наровете; някои от тях се бореха да съхранят живота си, след като бяха отдали дара си. – Жалко, че баща ти не нае оня облекчител от школата на Вимът миналата година.

Йоме малко разбираше от школите за облекчители. Съперничещите си философии и учители доста гръмко прокламираха превъзходството на своите школи и само човек, добре запознат с различните постижения и продължаващите опити във всяка школа, можеше да прецени коя от тях е най-добрата в определен момент. Някои майстори облекчители се отличаваха в процедирането с определени видове дарове. Хайд например беше великолепен в извличането на даровете на слух и обоняние – качества, които баща ѝ считаше за изключително ценни в едно горско кралство. Но в сравнение с тях работата му по извличане на основни дарове – такива като жизненост или метаболизъм – си беше пълна скръб. Добре поне, че за разлика от някои облекчители, не хабеше от скъпия кръвен метал, за да прави опити с кучета или коне.

Бинесман извади от джоба си едно свежо листо камфор, разтри го между пръстите си и го лепна под потните ноздри на Девин.

После пак бръкна в същия джоб, извади цветчета от лавандула, няколко кафяви семена и други билки и започна да ги поставя по запотеното тяло на Девин, а някои – на устните ѝ. Беше цяло чудо. Старият чародей имаше два джоба на халата, и двата дълбоки и натъпкани с всевъзможни листа, стръкове, семена и коренчета, но дори не си правеше труда да поглежда в тях, само бръкваше и като че ли разпознаваше билките на пипане.

Йоме се огледа. Чиракът на касапина, здраво и силно момче, казваше се Орин, лежеше готов да отдаде на своя господар дар на мускул. Видът му, така изпълнен с храброст, обич и младежка сила, направо разби сърцето ѝ. Ако отдадеше дара си сега, целият му живот можеше да премине на легло. Ако убиеха баща ѝ, момчешкият му дар на мускул щеше да се върне при него. Тъй като нямаше да може повече да отдаде дар, момчето щеше да е свободно да упражнява своя занаят. Ако обаче Радж Атън сломеше дома Силвареста, какво щеше да очаква Йоме? Изтезания? Смърт?

Не, момчето на касапина знаеше какво прави. Бе направено мъдър избор, може би най-добрия избор, който някога ще му е достъпен. Като отдадеше сега дара си на своя крал, можеше да загуби само един ден в такава скъпа служба.

Бинесман промърмори: „Няма време“ и започна да разтрива Девин с лечебна пръст, допираше я до устните ѝ. Жената задиша накъсано, сякаш се бореше за всеки дъх, а Бинесман ѝ помогна, като започна равномерно да притиска гръдния ѝ кош.

– Мога ли да помогна с нещо? – попита Йоме, изплашена, че матроната може да умре, без да е постигнала нищо.

– Да… дръпни се настрана – отвърна Бинесман с тон, рядко изричан пред Владетели на руни. – А, за малко да забравя. Някакъв младеж иска да те види. Горе. Принцът на Мистария.

Йоме погледна към стената на цитаделата. Едно каменно стълбище отвеждаше до южната кула, срещу която бяха издигнати обсадни машини, за да обстрелват града.

Горе, на самия връх на кулата, видя своята Дева на честта, Шемоаз, махаше ѝ настойчиво. Зад нея крачеше наблюдател в черна ливрея.

– Нямам време за такива глупости – каза Йоме.

– Иди при него – заповяда баща ѝ, на петдесет стъпки от нея. Беше използвал своята дарба на Глас, така че все едно говореше в ухото ѝ. Дори тук, насред двора, въпреки шума и въпреки цялата суматоха беше чул прошепнатия от нея отговор. – Знаеш откога чакам да обединя нашите две фамилии.

Значи беше дошъл да ѝ предложи годеж. Йоме беше на подходяща възраст, макар все още да нямаше заслужаващи внимание ухажори. Искаха я синовете на двама дребни владетели, но никой от тях не притежаваше владения, сравними с тези на баща ѝ.

Но дали принц Ордън щеше да ѝ го предложи сега? Сега, когато кралството се намираше под атака? Не, никакво предложение нямаше да ѝ направи, само щеше да проточи извиненията си.

Загуба на скъпо време.

– Много съм заета – каза Йоме. – Има много работа.

Баща ѝ се взря в нея със сивите си, пълни с тъга очи. Колко красив беше.

– Работиш от часове. Трябва да си починеш. Иди, поговори с него. Поне за час.

Тя понечи да възрази, но погледна в очите на баща си и те ѝ казаха: „Поговори с него сега. Нищо от това, което вършиш, няма значение за идващата битка.“

По-малко от час

Един час беше твърде малко време, за да се влюбиш, но един час беше всичкото време, с което разполагаха в този прохладен есенен следобед.

В по-добри времена Йоме сигурно щеше да изпита благодарност дори за толкова краткия промеждутък, в който да може да се срещне насаме със свой ухажор. През миналата зима баща ѝ беше говорил много за Габорн – хвалеше го и изразяваше надеждата си, че тя сама и драговолно ще го приеме.

При нормални обстоятелства Йоме щеше да се надява на любов. Щеше да е подготвила сърцето си за това, щеше да го е подхранила.

Но в този ден, когато, изглежда, предстоеше кралството на баща ѝ да се сгромоляса, срещата със сина на крал Ордън не можеше да послужи за нищо друго, освен да задоволи едно нездраво любопитство.

Дали бе възможно да го обикне? Ако се окажеше така, то тази среща нямаше да постигне нищо друго, освен да я свърже с болезнен спомен за онова, което би могло да се случи.

По-вероятно щеше да го презре. В края на краищата той беше Ордън. Все пак да е омъжена за човек, когото презира, щеше да е малко неудобство в сравнение с това, за което се опасяваше, че предстои. Точно сега тя ясно съзнаваше, че народът ѝ трябва да се отблагодари на Габорн за услугата му, и макар да не искаше да има нищо общо с него, реши да се държи сърдечно, да направи най-доброто, на което е способна.

Докато се качваха с Дни по каменните стъпала и стъпките им шепнеха по древните камъни, Шемоаз слизаше – и ги срещна по средата.

– Той те чака – каза Шемоаз и се усмихна.

В очите на момичето блестеше някаква възбуда. Навярно Шемоаз се надяваше, че Йоме може да открие любовта, навярно това, което ставаше сега, ѝ беше напомнило твърде остро за нейния любим, когото бе изгубила едва преди ден. Шемоаз беше приятелка на Йоме още от детските игри и тя я познаваше много добре. Лицето на Шемоаз сияеше. Очевидно одобряваше принца.

Йоме се усмихна насила. Предния ден Шемоаз беше вървяла като в мъгла – беше сломена от смъртта на своя любим, мислеше за детето, което носеше, не искаше да се храни, и Йоме трябваше да я кара да яде насила.

А сега Шемоаз като че ли не осъзнаваше предстоящата война. Част от ума ѝ като че ли беше заспала. Сигурно наистина не разбираше, толкова беше наивна. Веднъж сержант Дрейс я беше подразнил с думите: „Шемоаз вярва, че боят с мечове е същото като кормене на патката, единствената разлика е, че не изяждаш врага си, след като го посечеш.“

Шемоаз хвана ръцете на Йоме и я задърпа нагоре по стъпалата, докато не застанаха под слънчевата светлина. След хладината на сенчестата цитадела топлите лъчи на слънцето бяха невероятно приятни.

Шемоаз посочи принца и каза:

– Принцеса Силвареста, имам честта да ви представя принц Габорн Вал Ордън.

Йоме не го погледна, а извърна очи и надникна над бойниците. Шемоаз притича до отсрещния край на кулата, на около четиридесет крачки разстояние, за да остави Йоме насаме с принца.

За изненада на Йоме младите войници, обслужващи катапултите, я последваха. Йоме огледа металните заряди в кошовете на катапултите. Те никога досега не бяха използвани срещу врагове. Единственият път, когато бе видяла да ги използват, беше по време на празненствата, когато баща ѝ хвърляше самуни хляб, наденици и мандарини през стените на замъка за селяните.

Дните на Йоме – стоеше на няколко крачки от тях – заяви:

– Принц Ордън, вашият Дни в момента е в свитата на баща ви. Аз ще действам като записващо лице вместо него за тази част от вашите хроники.

Принцът не отговори нищо, но Йоме чу как наметалото му прошумоля, сякаш кимна.

Йоме все така не го поглеждаше. Забърза към отсрещния край на кулата, седна на един от зъбците на парапета и се загледа над есенните нивя към пределите на бащиното си кралство.

Трепереше. Не искаше всичко да се обърка още отначало.

И все пак когато Габорн отрони възхитена въздишка от красотата ѝ, устните ѝ се свиха в малко крива усмивка. Беше сигурна, че е виждал много по-красиви жени в Юга.

Повя лек ветрец и донесе миризмите от кухненските огньове откъм Голямата зала. Йоме помръдна едва-едва на зъбеца и няколко отронени камъчета полетяха надолу от осемдесет стъпки височина. Петли закукуригаха сред вечерната тишина и скоро след това зад външните стени на крепостта замучаха крави с издути вимета – викаха доячите.

Каменни къщи със сламени покриви осейваха кафявите поля извън замъка. Виждаха се и няколко села, на север и на изток покрай река Вий. Но полята и селата бяха съвсем пусти.

И селяните, и търговците, и слугите – всички се бяха струпали с войниците в черни ливреи със сребърни ширити по градските стени. Момчета редом до старци стояха настръхнали, с лъкове и копия в ръце. Няколко местни търговци обикаляха и продаваха сладкиши и печени пилета, все едно че панаирът бе почнал и имаше турнир.

При Външната стена срещу градските порти бяха струпани коли, бъчви и сандъци. Ако Радж Атън разбиеше портите, тези камари щяха да задържат хората му там, във вътрешния двор, докато стрелците на баща ѝ успеят да им нанесат възможно повече щети.

Свечеряваше се. Врани и гълъби кръжаха над дъбовите и ясенови гори на юг, подплашени от войските на Радж Атън.

Под дърветата лумнаха лагерни огньове и хълмовете се обгърнаха в димна пелена, а гората засия от пламъците. Йоме не можеше да прецени колко голяма е армията на Радж Атън, скрита сред леса.

Но белези от нашествениците се забелязваха навсякъде: шпионски балон с форма на граак се беше издигнал от гората и висеше неподвижно на четиристотин стъпки във въздуха от почти два часа. Покрай широките брегове на Вий се бяха придвижили около две хиляди конници, пазени от щитоносци – като че ли не се притесняваха от възможна атака. На страж стояха копиеносци и космати главанаци. Отекваха удари на брадви – хората на Атън сечаха дървета, за да направят стълби и обсадни машини. През няколко секунди някое дърво потреперваше и се сгромолясваше, оставяйки дупка в тъканта на леса.

Толкова много хора, такава огромна армия, прииждаща от юг. Йоме все още се удивляваше, че така и не бяха получили предупредителна вест. Поне херцогът на Лонгмът трябваше да ги предупреди. Не можеше да не е разбрал за придвижването на такава огромна армия. Или Радж Атън бе намерил път, по който да мине, без Лонгмът да го забележи? Ако беше така, Лонгмът можеше да изпрати рицарите си на помощ на краля. Но Йоме надушваше предателство и се боеше, че Лонгмът няма да изпрати никаква помощ.

Принц Ордън се окашля – учтиво я молеше да му обърне внимание.

– Тази среща между нас трябваше да е по-хубава – каза той. Гласът му беше нежен. – Надявах се да донеса радостни вести на вашето кралство, а не вести за нашествие.

Сякаш предложението му щеше да е кой знае колко радостно! Тя подозираше, че по-умните ѝ васали щяха да се натъжат, щом научат за годежа, дори да разбираха необходимостта да се свържат Хиърдън и Мистария, най-богатите кралства в Роуфхейвън.

– Благодарна съм ви за бързата езда – каза Йоме. – И че сте поели този риск.

Принц Ордън пристъпи до нея и погледна над ръба на кулата.

– Колко остава според вас преди да почнат щурма? – Каза го някак разсеяно. Или бе твърде уморен, за да мисли? Любопитно момче, замаяно от перспективата за предстоящото сражение?

– До призори – отвърна тя. – Няма да позволят някой да се измъкне от замъка, така че ще ударят скоро. – Предвид прословутата мощ на войските на Радж Атън – гигантите, маговете и неговите легендарни мечоносци – утре кралството на нейния баща най-вероятно щеше да рухне.

Йоме погледна много бегло, с крайчеца на окото си профила на Габорн. Младеж, който щеше да е още по-широк в раменете след година-две. С дълга тъмна коса. Носеше чисто синьо наметало и сабя на кръста.

Тя бързо извърна поглед – не искаше да види повече. Широк в раменете, като баща си. Сто на сто беше смайващо красив. В края на краищата нали извличаше обаяние от поданиците си.

Не като нея. Въпреки че някои Владетели на руни жадно извличаха обаяние от поданиците си и придобиваха неописуем чар, за да прикрият личната си грозота, Йоме беше благословена с естествена красота. Още когато се родила, две красиви девици предложили да дарят принцесата със своя чар и родителите ѝ приели дара им. Но когато Йоме порасна достатъчно, за да разбере какво струват даренията на поданиците, отказа да получава повече дарове.

– На ваше място не бих стояла толкова близо до стената – каза Йоме на Габорн. – Нали не искате да ви забележат.

– Радж Атън ли? – попита Габорн. – Че какво ще види оттук? Млад мъж, който разговаря с девица на кулата?

– Радж Атън има в ордата си десетки далекогледци. Те със сигурност ще познаят една принцеса, когато я видят тук… и един принц.

– Толкова красива принцеса не е трудно да се забележи – съгласи се Габорн, – но се съмнявам, че някой от хората на Радж Атън изобщо ще ми обърне внимание.

– Вие носите герба на Ордън, нали? – попита Йоме. Ако Габорн вярваше, че хората на Радж Атън няма да разпознаят един принц дори само по външността му, нямаше да спори с него. Все пак си представи извезания на наметалото му зелен рицар. – По-добре ще е да не ви забележат на тези стени.

Габорн се изсмя сухо.

– Нося наметалото на един от вашите войници. Няма да издам присъствието си. Не и преди да пристигне баща ми. Ако историята изобщо е учител, това може да се окаже дълга обсада. Замъкът Силвареста не е падал от осемстотин години. Но вие трябва да удържите само три дни – най-много. Само три дни!

Говореше убедено. Искаше ѝ се да му повярва, да повярва, че обединените сили на бойците на баща ѝ и войниците на крал Ордън могат да отблъснат гигантите и чародеите на Радж Атън. А Ордън щеше да призове на помощ лордовете на Хиърдън.

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън ѝ се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

– Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът ѝ оскърби Габорн.

– За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

– Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

– От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома – или другаде – но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове – мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.

Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове – човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме ѝ се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше ѝ се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.